Стивън Ледър
Китаецът (1)

Бяха странна двойка — момичето и старицата. Девойката бе красива, много, много красива. Правата й черна коса достигаше средата на гърба, при всяко движение през нея преминаваха вълни като по повърхността на спокойно езеро. Беше висока и стройна, носеше тесни зелени панталони, високи каубойски обувки и черно кожено яке с вдигната яка. Стъпваше като фотомодел, грациозно и сдържано, като жена, свикнала да бъде център на вниманието. Мъжете, които се извръщаха да я погледнат, нямаше как да разберат откъде е, ясно бе само, че е източноазиатка. Можеше да е тайландка, китайка, корейка, но това нямаше значение за тях, важното беше, че е красива. Скулите й бяха високи и добре очертани, кожата й — с цвят на чай с мляко, — очите й бяха големи и издължени, а устата й имаше вид, сякаш все се цупи. От време на време нещо привличаше вниманието й и тя взимаше някоя рокля или блуза, оглеждаше я, след това с недоволно вдигане на рамене я връщаше обратно на рафта. Пръстите й бяха дълги и фини, ноктите й — лакирани в тъмночервено.

До момичето креташе съсухрена старица, с една глава по-ниска и с цяла епоха по-стара. Лицето й бе прорязано от бръчки и с белези от шарка като щавена кожа, забравена прекалено дълго време на слънце. Косата й беше сива и без блясък, подстригана късо, очите й — равнодушни и незаинтересувани от околния свят. Когато момичето я питаше за мнението й за някоя дреха, тя едва я поглеждаше, поклащаше леко глава и отново свеждаше поглед към пода. Носеше дебело палто и избелял шал и държеше ръцете си дълбоко в джобовете, въпреки че в магазина бе топло.

Беше събота, през януари, и навън бе кучешки студ, покрай тротоарите се събираха купчини кална киша, а от устата на минувачите излизаше пара. Момичето погледна една редица палта от изкуствена кожа със знак за трийсетпроцентно намаление, после — през заскрежения прозорец. Потръпна, без да знае защо. Живееше в Лондон, откакто се помнеше, и за разлика от майка си бе свикнала с британския климат. Обзе я зловещо предчувствие.

Тя взе едно палто и го вдигна пред себе си. Някакъв мъж на средна възраст със сивкавокафяв шлифер, който чакаше пред пробната с пълна торба покупки, се усмихна и кимна в знак на одобрение. Тя не му обърна внимание и огледа палтото. Старицата изсумтя и отмина. Момичето погледна цената и си даде сметка, че дори с трийсетпроцентна отстъпка не може да си го позволи.

Отново погледна през голямата витрина — забързана тълпа се блъскаше пред входа на магазина от другата страна на улицата. Прииска й се да се присъедини към нея в треската за преоценени стоки, но старицата очевидно се отегчаваше и искаше да се прибира вкъщи, а дотам имаха поне час път. Момичето остави палтото на закачалката.

Един черно-червен мотоциклет се шмугна между колите и спря на двойната жълта лента пред входа на магазина. Беше чисто нов и целият блестеше, само по гумите му имаше полепнал сняг. Върху кутията отзад бе написано името на куриерската фирма. Шофьорът скочи от возилото като каубой от коня си. Носеше черни кожени дрехи и голяма каска с матово стъкло. На колана му висеше малка радиостанция, на лявото му рамо бе закрепен приемник. Той включи аварийните фарове и кехлибарената светлина заблестя на мокрия асфалт. Мотоциклетистът огледа тротоара в двете посоки, сякаш проверяваше за пътни полицаи, после обърна гръб на мотоциклета и се запъти към бутика. Направи път на три кикотещи се ученички, после влезе. Огледа азиатката от глава до пети, докато минаваше покрай нея, и тя се извърна, за да го изпрати с поглед. Кожените му дрехи издаваха скърцащ звук при всяка стъпка. Мотоциклетистът не носеше нищо и момичето реши, че е дошъл да вземе някаква поръчка. Той обаче продължи през тълпата, мина покрай касата и излезе през вратата от другата страна на магазина.

Момичето се намръщи и се обърна пак към витрината. Аварийните светлини на мотоциклета продължаваха да мигат. Тя сбърчи още повече вежди. Точно в този миг дванайсетте килограма семтекс в кутията на мотоциклета избухнаха в ослепителна бяла светлина, счупвайки витрината и обсипвайки момичето с хиляди остри парчета. В последния си миг тя понечи да се извърне към майка си, да я защити, но и двете намериха смъртта си сред дъжда от стъкло.

Обаждането се получи в новинарския отдел на „Прес асосиейшън“ още преди първата линейка да пристигне пред взривения магазин. По-късно полицията определи паролата, дадена от мъжки глас с ирландски акцент, като оригинална. По гласа не можеше да се определи дали човекът, който се обажда, е млад или стар. Мъжът съобщи, че току-що в Найтсбридж е избухнала бомба и че Ирландската републиканска армия поема отговорност за взрива. Репортерът не записа обаждането; беше нов и никой не го бе уведомил, че трябва да го направи. След като затвори, той отиде при редактора на новините и му каза да провери достоверността на сигнала в полицията. След три минути информацията вече течеше по телеграфа: ИРА ВЗРИВЯВА БОМБА ПРЕД ЛОНДОНСКИ МАГАЗИН — НАЙ-МАЛКО ПЕТИМА ЗАГИНАЛИ.

Когато новината се появи на екрана на редактора на „Сънди уърлд“, той вече бе говорил с един „съвестен“ гражданин, обещаващ повече информация срещу съответно заплащане. Беше натоварил двама репортери да потърсят повече сведения от полицията и информаторите на вестника в Шин Фейн и се опитваше да намери някой от хората си в Белфаст.

Часът бе 17,30, точно когато дневната смяна започва да се оттегля към кръчмите, а нощните репортери още не са започнали работа. Фотоотделът изпрати на местопроизшествието един щатен и двама нещатни сътрудници, но Найтсбридж се намираше най-малко на половин час с кола от централата на вестника в Докландс.

„Прес асосиейшън“ и „Ройтерс“ бълваха още и още информация, броят на загиналите растеше с всяко следващо съобщение.

— Господи, сега казват дванайсет убити — възкликна Джон Симсън, редакторът на новините.

Зад него стояха заместник главният и главният редактор и четяха над рамото му.

— На първа ли? — попита заместник главният редактор, макар вече да знаеше, че отговорът ще е „да“.

На следобедното съвещание бяха решили на първа страница да поместят материал за пристрастеността към наркотиците на известен поппевец от шейсетте.

— Ако ще пускаме първи новината, трябва да се понапънем — заяви главният редактор. — Ще запълним първа, втора и трета страница, но първо искам да видя снимките. Оставете статията за онзи депутат за следващата седмица и изместете материала за контрола по безопасността на хранителните продукти. Не, чакай, и него го махнете. Материала, който беше за първа страница, също ще го оставим за другата седмица.

Заместник главният редактор се втурна към бюрото си, за да промени плановете за броя. В същото време изкрещя на художествения редактор да му представи всички снимки, с които разполагаха.

— Имаш два часа, Джон. Мобилизирай всички хора — заръча главният редактор и се запъти към бюрото на художествения.

— Къде е Уди? — изрева Симсън, вдигайки телефона.

— А ти къде мислиш? — вдигна вежди заместникът му, който следеше информацията, идваща от „Прес асосиейшън“.

— Пияна свиня — измърмори Симсън и набра номера на „Кралска глава“, близката кръчма.

Когато телефонът на бара иззвъня, Йън Уд пресушаваше второто си двойно уиски „Белс“ и се опитваше да надникне в деколтето на барманката. Тя забеляза мераците му, засмя се и му махна с кърпата за чашите.

— Гледай да не те види Санди.

— Мъжът ти е прекалено добър търговец, за да бие клиентите.

— Още едно? — попита тя, докато вдигаше слушалката. Послуша известно време, после размърда нямо устни: „Тук ли си?“

„Кой пита?“ — отвърна също така беззвучно той.

„От службата.“

Приличаха на два шарана, които се опитват да си поемат въздух. Той кимна и взе слушалката. Барманката взе чашата му и я напълни.

— Уди, можеш ли да поемеш второ дежурство за днес? — попита Симсън.

Уди погледна жадно двойното уиски в чашата си, облиза устни, но без много да се замисля, прие. Работеше на свободна практика и се нуждаеше от пари. Ако беше щатен репортер, щеше да прати редактора на новинарския отдел по дяволите, но от последния път, когато му предложиха щатна длъжност, бе изминало прекалено много време.

— Какво има? — осведоми се той.

— Бомбен атентат на ИРА. Голям. В Найтсбридж.

— Господи. Колко убити?

— Засега казват дванайсет, не, тринайсет, но очакват да има още. Тичай бързо да хванеш събитието. Свържи се и с фотографите… — Симсън извика на някого в залата, за да научи имената им. — Дейв Уилкис е щатният, търси него.

— Тръгвам веднага.

Уди затвори телефона, пресуши чашата си на един дъх.

— Тръгваш ли? — изненада се барманката.

— Работа, скъпа. Можеш ли да ми осребриш един чек?

— Петдесет устройват ли те?

— Страхотно. Спасяваш ми живота. Ако съпругът ти някога…

Тя му махна пренебрежително и започна да брои банкнотите. Уди й написа чека.

— Чао.

Излезе през мрачния коридор на улицата. Зави надясно, повървя известно време до „Хайуей“ и взе такси към центъра.

Когато научи къде иска да отиде, шофьорът го погледна през рамо:

— Трябва да спрем някъде наоколо, приятел. Някаква бомба е избухнала.

— Да, знам. Журналист съм.

— Добре. — Шофьорът потегли. — Към кой вестник?

— „Сънди уърлд“.

— Така ли? И какво ново? Заклана девойка на трета страница, а?

Гърленият му смях отекна в таксито.

Попаднаха в задръстване много преди Найтсбридж и въпреки че таксиджията опита да намери път през страничните улички, скоро заседнаха, без изгледи да се оправят.

— Повече не мога да направя — извини се шофьорът, явно професионалната му чест бе накърнена.

— Няма проблем.

Уди слезе и му подаде десет лири през прозореца.

— Ще продължа пеша. Задръжте рестото и ми дайте фактура.

— Доста изкъсо ви държат, а?

— И още как.

Таксиджията попълни фактурата. След това откъсна и няколко празни и му ги подаде:

— Ето, тия си ги попълнете сам.

— Душа човек сте — благодари Уди и ги прибра в джоба си.

Започна да подтичва към звука от сирени, обувките му джапаха през локвите, шлиферът му се развяваше като пелерина. Въпреки студа скоро плувна в пот. Йън Уд не беше голям спортист. Имаше малко излишни килограми, но не в това бе проблемът. Тичането му се удаваше толкова трудно, защото от ученическите си години не се беше занимавал с никаква физическа дейност.

Полицията бе отцепила района около магазина и когато се опита да се провре под жълтата лента, един набит сержант му препречи пътя. Уди му показа репортерската си карта и след внимателно разучаване полицаят го пусна.

Гледката бе покъртителна. По улицата бяха разхвърляни все още димящи останки от потрошени коли. Пълно бе с возила на службите за спешна помощ с отворени врати, пращящи радиостанции и мигащи сигнални лампи. Пред магазина бяха спрени две противопожарни коли, но маркучите им лежаха неизползвани. Явно огънят не е бил силен и го бяха потушили с пожарогасители. Имаше шест линейки и докато Уди вървеше към началниците от полицията, една от тях потегли с включена сирена. Нещо изхрущя под крака му и той погледна земята. Беше стъпил върху нечия ръка. Ръка на малко момиченце, с бяла кожа и нокти, изгризани до живеца. Ръката свършваше с кърваво парче месо на мястото, където би трябвало да е лакътят. Стомахът на Уди се сви и той отскочи ужасèн от ръката.

Отстъпи назад и се блъсна в един полицай с тъмносиня работна престилка, ботуши и дебели гумени ръкавици, които покриваха по-голямата част от ръцете му. Полицаят вдигна откъснатата ръка и я прибра в найлонов чувал. Когато се изправи, Уди забеляза, че на лицето му е завързана бяла хирургическа маска. След това видя дълги руси къдрици и си даде сметка, че полицаят не е мъж, а жена около двайсетте. По лицето й се стичаха сълзи. Тя му обърна гръб, отдалечи се на няколко крачки и отново се наведе. Този път вдигна обувка, от която стърчеше раздробена кост със зелен чорап. Уди потръпна. Още десетина полицаи с подобно облекло извършваха същата зловеща дейност. Уди изведнъж осъзна, че броят на мъртвите не е окончателен. От взрива бе изминал поне час, а все още не можеха да съберат всички парчета от телата. Санитарите от „Бърза помощ“ тичаха с пълни носилки, някои от жертвите стенеха или пищяха, други лежаха неподвижно, покрити с одеяла. Полицаите с кървавите престилки работеха по-бавно, в случая по-важна бе щателността на претърсването. От тях не зависеше ничий живот, просто събираха веществени доказателства.

Уди се огледа, за да придобие по-пълна представа за пораженията. Всички витрини на магазина и на тези от другата страна на улицата бяха счупени, стените на сградата бяха изронени и почернели. Наполовина на тротоара, наполовина на платното лежеше разбит мотоциклет, задната му част представляваше безформена маса разтопен и след това застинал метал. Двама мъже на средна възраст с бели престилки го оглеждаха.

Потресени клиенти и продавачи още се точеха от магазина, подканяни да побързат от полицаи с жълти сигнални якета. Един инспектор крещеше по високоговорител, че може да има втора бомба, и приканваше любопитните да стоят настрани. Уди знаеше, че го казва само за да прогони зяпачите. Две бомби означаваше двойно по-голям риск при поставянето им. Пък и ИРА никога не използваше по две бомби срещу цивилни обекти, само при военните бази в Северна Ирландия. Освен това, ако имаше опасност от второ устройство, нямаше да допуснат хората от „Бърза помощ“ до местопроизшествието, докато Отрядът за обезвреждане на взривни устройства не обезопаси района.

На улицата се виждаха няколко полицейски кучета, други душеха из магазина, радостно махайки с опашки. Едно от кучетата на улицата, дългокосмест следотърсач, се спусна напред и лапна нещо. Водачът му изкрещя и го изрита, за да пусне предмета. Беше ръка. Водачът издърпа рязко кучето и изпсува. Животното приклекна виновно, без да изпуска от поглед плячката си.

Уди се приближи до главния инспектор и още двама детективи, заобиколени от репортери и фотографи. Много лица му бяха познати — всички жълти вестници бяха изпратили представители. Ако не, някой новинарски редактор щеше да получи сериозен шут отзад. По-възрастните репортери си водеха кратки бележки, по-младите завираха касетофончетата си под носовете на полицаите. Зад тази тълпа в отчаяни опити да заснемат близък план се блъскаха телевизионните екипи. Уди чу бръмчене от автоматично пренавиване на фотоапарат и се обърна — Дейв Уилкис тъкмо фокусираше някакъв обезобразен труп в носилка.

— Няма да я вземат — предупреди го Уди. — Много е гадна.

— Хайде бе.

Главният инспектор обясняваше какво според него е станало. Бомбата била в задницата на мотоциклета, избухнала без предварително предупреждение, улицата била пълна, магазинът — претъпкан. Още нямали представа колко точно са жертвите. Били най-малко петнайсет. Да, случаят със сигурност бил свързан с последната вълна от бомбени атентати в Лондон. Досега — четири. Поправка, с този ставали пет. Да, отговорността е поета от ИРА.

— Това, господа — заключи той, — мога да ви кажа в момента. Сега бихте ли се оттеглили зад загражденията, за да не пречите на хората ми. По-късно днес ще дадем пресконференция в „Скотланд ярд“.

Той внимателно си проправи път сред тълпата и журналистите се отдръпнаха да му направят път. Ясно бе, че е казал всичко, което му е известно. Никой не се опита да измъкне повече информация. Освен това всички имаха източници в полицията, от които щяха да научат много повече.

Уди прекоси улицата и си записа имената на останалите пострадали магазини. Под краката му изхрускаха стъкла и той отстъпи встрани, за да направи път на двама санитари с носилка, които излизаха от един бутик. Носеха момиче с черно кожено яке и разкъсани, кървави зелени панталони. Познаваше се, че е момиче, само по дългата черна коса. От лицето й не беше останало нищо, само ивици месо, висящи от белите кости. На Уди отново започна да му се повдига. И преди бе присъствал на произшествия с човешки жертви, дори на повече от необходимото, но никога не беше виждал такава касапница. Наоколо вонеше на смърт, на кръв и на обгоряло месо. Той едва запази самообладание, имаше работа да върши. За репортерите е по-трудно, помисли си той. Лесно им беше на фотографите. Гледат всичко през стъклото на обектива и то сякаш ги изолира от действителността. Репортерът обаче трябва да почувства всичко, преди да го отрази, трябва да попие ужаса, скръбта и болката. Понякога почти ти идва да се откажеш. Почти.

Той застана до една от линейките и записа няколко реплики от потресените санитари, после се приближи до жена с кожено палто, която бе забелязал да излиза от един магазин. Разказът й беше объркан и тя отказа да му каже името и адреса си. По замъгления й поглед личеше, че е в шок. Уди я хвана внимателно за ръката и заговори успокоително. После направи знак на Уилкис и се дръпна встрани, за да може фотографът да я снима.

— Свърши ли?

— Да — отвърна Уилкис. — Отивам при нещатните да събера и техните материали. Идваш ли?

— Не, ще продиктувам статията по телефона, така ще спестя време. Ще се видим в редакцията.

Уди отчаяно се огледа за уличен телефон, но знаеше, че в Найтсбридж такива се намират трудно. Влезе в една малка италианска закусвалня и се обърна към келнера:

— Мога ли да използвам телефона?

Келнерът понечи да възрази на развален английски, но Уди му бутна десет лири и възраженията секнаха. Свърза се с редакцията и започна да диктува записките си. Двайсет и пет параграфа първокачествен журналистически материал. След като свърши, помоли стенографката да го свърже с редактора на новинарския отдел, за да провери дали всичко е наред.

— Получих го, Уди — увери го Симсън. — Добра работа.

— Добре, ще се повъртя малко тук, да видя дали няма да излезе още нещо. Пак ще ти се обадя.

Затвори, преди Симсън да успее да го привика в редакцията. На излизане взе фактура от келнера.

По-надолу по улицата имаше кръчма, Уди влезе и си поръча двойно „Белс“. Едва когато уискито се разплиска по чашата, той си даде сметка, че ръцете му треперят.

 

 

Звънът на домофона ги стресна, въпреки че го очакваха. В апартамента бяха трима, пиеха чай и гледаха телевизия. Носеха обикновени дрехи — широки пуловери, избелели дънки и износени маратонки — и приличаха на студенти по социология, които бездействат между две лекции. Единият пушеше и на пода до паянтовия му стол стоеше препълнен с фасове кръгъл кристален пепелник. Той се наведе и изтръска цигарата си, след това стана и излезе в антрето. На стената до входната врата имаше телефон и малък черно-бял монитор; той натисна едно копче и на екрана се появи образ.

— Добре дошъл — каза мъжът и натисна второ копче, за да отвори външната врата на сградата, на чийто четвърти етаж се намираха. След това се върна в хола. — Той е.

Всички знаеха, че е той, защото на никого другиго не му беше известно, че са тук, а ако имаше такива, нямаше да звънят на входната врата, а щяха да нахълтат през прозорците с ръчни гранати и автомати.

По телевизията даваха някакво американско хумористично предаване и в помещението кънтеше неестествен смях. През високите плъзгащи се прозорци в другия край на стаята се виждаше как един влекач с мъка тегли голям шлеп нагоре по Темза.

Когато отвън се чу звукът от спиране на асансьора, мъжът отново излезе в антрето и отвори външната врата. От асансьора излезе младеж около двайсетте, със сиви фланелени панталони, синьо сако и бяло поло. Косата му бе тъмнокестенява и къдрава, а очите — черни. Хилеше се широко.

— Видяхте ли? — попита той, преди още другият да затвори вратата зад гърба му. Вдигна юмрук: — Видяхте ли, дявол да ви вземе?

— По-спокойно, О’Рийли — смъмри го мъжът, който го беше пуснал.

О’Рийли се обърна към него, бузите му се изчервиха.

— Да се успокоя ли? За бога, човече, да ме беше видял само. Страхотен бях. — Обърна се към телевизора: — Показаха ли го? Колко?

— Засега петнайсет — отвърна мъжът, седнал на кожения диван срещу шкафчето, имитация на антикварна мебел, върху което стоеше телевизорът. — Добре се справи, О’Рийли.

Той беше най-възрастният от четиримата, макар че едва бе навършил трийсет. Въпреки ирландския акцент със светлорусата си коса, бледосините си очи и млечнобялата си кожа приличаше на типичен англосаксонец. Името му също далеч не звучеше по ирландски, но Денис Фишер бе роден в Белфаст и беше убивал многократно за Каузата.

— Какво направи с каската и кожените дрехи? — попита той О’Рийли.

— В багажника са. Направих всичко, както каза. Много беше лесно.

— Не е било лесно, а добре планирано.

— Няма значение. Мисля, че сега заслужавам едно питие.

О’Рийли влезе в кухнята, облицована със сини и бели плочки, и отвори хладилника.

— Някой иска ли нещо? — провикна се той, но всички отказаха.

Той взе студена кутия „Карлсберг“, отвори я и се върна в хола. Издърпа един дървен стол изпод масата и го възседна, опря лакти на облегалката.

— Какво следва? — попита с усмивка той.

— Да — каза мъжът, който бе отворил вратата, а сега седеше на един диван на цветчета до висока етажерка за книги. Името му бе Маккормик. — Какво ще правим отсега нататък?

Фишер се усмихна.

— Много сте нетърпеливи. — Обърна се към жената, седнала на един стол до прозореца, по прякор Бомбаджийката: — Зависи какво ни е подготвила Макдермот.

Бомбаджийката се ухили.

Хумористичното предаване прекъсна за новините и един говорител с вид на кинозвезда и траурен глас съобщи, че от взрива са загинали шестнайсет души и че ИРА е поела отговорност за атентата. След това включиха репортер с бял шлифер, застанал под една улична лампа в Найтсбридж, който съобщи, че според полицията бомбата била в задната кутия на мотоциклет и била взривена с часовников механизъм.

О’Рийли отново размаха юмрук, Бомбаджийката се усмихна още по-самодоволно.

 

 

Полицейската кола караше бавно по „Клафам роуд“. Полицай Саймън Еджингтън вече го болеше ръката от постоянното сменяне на скоростите и тихо ругаеше натовареното движение. Нямаше смисъл да включва сирената, защото колите и автобусите нямаше къде да отбият, за да направят път.

— И по-лошо става — изръмжа той.

— Моля? — попита русата му партньорка Сюзан Грифин.

Наскоро беше завършила с отличие полицейското училище. Един сержант го бе предупредил да не опитва да я сваля, защото подала оплакване срещу предишния си партньор, който случайно допрял ръка до бедрото й при една по-рязка смяна на скоростите.

— Много е натоварено движението — обясни той. — С тази скорост до довечера няма да стигнем.

Тя погледна списъка в скута си.

— Този е последен. Китаец или нещо такова. За бога, как се произнасят тези имена? Нгуйен Ксуан Пхонг и Нгуйен Киеу Тринх. Правилно ли ти звучи?

Той се изсмя.

— Звучат ми като имената на някакви тропически болести.

Тя го изгледа студено.

— Не е за смях, Саймън.

Еджингтън се изчерви. Грифин беше една година по-млада от него, но вече се държеше, сякаш има сержантски нашивки. Всъщност смущението му идваше от това, че в случая беше права. Щеше му се да й каже, че просто е нервен, че се опитва да освободи напрежението, което кара стомаха му да се свива, и че когато преди три години е постъпвал в полицията, изобщо не си е помислял, че ще му се налага да обикаля по къщите на напълно непознати хора, за да им съобщава, че близките им са разкъсани на парчета при експлозия. Искаше да й го обясни, но си даде сметка, че ще прозвучи като абсолютен глупак, затова се съсредоточи върху движението.

Бяха им дали три адреса, и трите от южната страна на реката. Първо посетиха една двойка на средна възраст в Ламбът, учител и жена му. Синът им бил на предната седалка на някакъв микробус на двайсетина метра от мотоциклета. Няколко жици от бомбата счупили предното стъкло и нарязали лицето и врата му. Хората вече бяха гледали новините за взрива и преди още Грифин да заговори, жената се свлече в ръцете на съпруга си. Еджингтън с радост остави партньорката си да говори, защото се опасяваше, че гласът ще му изневери. Беше постъпил в полицията, за да преследва престъпници, не да изпълнява ролята на вестоносец на смъртта. А тя се справяше толкова добре. Накара възрастните хора да седнат, направи им чай, обади се на дъщеря им и я повика да се погрижи за тях. Стоя с тях до идването на младата жена, след това ги остави сами със скръбта им. През цялото това време Еджингтън стърчеше до вратата на кухнята с чувството, че е напълно безполезен. Когато се върнаха в колата обаче, Грифин не спомена нищо на тази тема.

Следващата им спирка бе малък апартамент в Стокуел. Този път не попаднаха на роднини, а на годеника на загиналата, който избухна в сълзи и прегърна полицайката, след като тя му съобщи новината. Била бременна. Скоро щели да се женят. Грифин го държа в прегръдките си, докато се успокои, после го сложи да седне и го попита дали иска да се обади на някой роднина или приятел. Той я попита дали любимата му е страдала. Не, излъга го тя. Един сержант им беше казал, че момичето умряло в страшна агония на тротоара; и двата й крака били откъснати от взрива.

— Не, не се е мъчила — отвърна без колебание Грифин.

Младежът избърса очи с опакото на ръката си, полицайката му подаде кърпичка, а Еджингтън се обади на майка му. Жената каза, че пристига след петнайсет минути, и двамата полицаи решиха, че няма нужда да я чакат. Оставиха младежа приведен над чаша чай.

— Ето, тук отляво — стресна го Грифин.

Колите отпред бавно се изнизаха и те най-сетне стигнаха завоя.

— Номер шейсет и две — каза тя, преди той да успее да попита.

Той продължи да кара бавно, броейки номерата.

— Сигурна ли си?

Тя провери отново компютърната разпечатка и кимна:

— Така пише.

Той спря колата и двамата погледнаха сградата с номер 62. Беше магазинче за китайска храна. На витрината имаше някакви китайски йероглифи, а над тях — надпис: „Двойно щастие — храна за вкъщи“. През витрината се виждаха двама клиенти пред касата.

— Това е — заяви Грифин и слезе.

Еджингтън я настигна пред вратата.

Зад гишето стоеше стар азиатец и крещеше нещо през прозорчето към кухнята на неразбираем за тях език. Обърна се, остави два плика, пълни с картонени кутийки, пред единия от двамата клиенти и си прибра парите. От кухнята се чу силен крясък, старецът провря глава през прозорчето и пак извика нещо.

Върна се на тезгяха и се усмихна на полицаите.

— Какво да бъде?

Беше дребен мъж, раменете му едва се подаваха над тезгяха. Лицето му бе прорязано от бръчки, но кожата му не беше отпусната, скулите му се очертаваха ясно и под брадичката му не висяха старчески гънки. Трудно беше да се определи на колко е години. Можеше да е около четирийсетте и да е водил тежък живот, а можеше да е добре запазен шейсетгодишен мъж. На Грифин й направи впечатление колко са тъжни очите му. Очи, които са видели много страдание, реши тя.

— Вие ли сте господин Нгуйен? — попита.

Той кимна кратко, но я поправи, че произношението било „Нгуен“. Клиентът, който още не беше получил поръчката, стоеше до тях и слушаше разговора. Еджингтън го изгледа укорително и човекът отмести поглед и се направи, че чете менюто, закачено на стената.

— Може ли да влезем някъде да поговорим? — попита Грифин.

— Много съм зает. Няма персонал. Елате по-късно.

Откъм кухнята се изтропа, той се провря през дупката и извади друга торбичка с храна. Подаде я на клиента.

— Заповядайте пак.

— Страхувам се, че имаме лоши новини за вас — настоя Грифин.

Погледна списъка. Помисли си: „Господи, как се произнасят тези имена?“

— Господин Нгуен, познавате ли Ксуан Пхонг или Киеу Тринх?

И двете имена започваха с „Нгуен“, така че тя реши, че това е фамилията, а всичко останало — малките им имена.

Азиатецът се намръщи. В магазинчето влезе нов клиент и се нареди зад Еджингтън. Грифин отново опита да произнесе имената, но след като това не предизвика никаква реакция, му показа списъка.

Той кимна:

— Жена ми и дъщеря ми.

— Страхувам се, че се е случило нещастие. Трябва да поговорим някъде насаме.

Азиатецът размаха припряно ръце.

— Какво е станало?

— Господин Нгуен, моля ви, по-добре е да седнем някъде.

— Няма персонал. Жена ми я няма. Много работа. Какво е станало?

Изговаряше всяка дума внимателно, сякаш с мъка сглобяваше изреченията, и имаше лек американски акцент. Явно обаче нямаше никакъв проблем да я разбира.

— Господин Нгуен, жена ви и дъщеря ви са мъртви. Съжалявам.

Той застина. Отвори уста, прокара ръка по тезгяха, после я отпусна до тялото си. Понечи да каже нещо, но спря и само поклати глава. Еджингтън се обърна към клиента и започна да му се извинява, въпреки че нямаше никаква причина да го прави. Усети, че се изчервява.

— Разбирате ли, господин Нгуен? — попита Грифин.

— Какво е станало?

— Може ли да влезем някъде, за да поговорим насаме?

Не й се обясняваше за бомбата пред клиента.

— Можем да отидем отзад — каза той.

Изкрещя нещо през дупката и отвори някаква боядисана в бяло врата. От кухнята се появи плешив азиатец със запретнати ръкави и престилка на мазни петна, издута от големия му корем. Той сякаш не забеляза Нгуен, а направо излая на клиента:

— Какво искате?

Нгуен преведе полицаите през покрит с плочки коридор, после нагоре по дървено стълбище до завеса от връвчици с разноцветни маниста. Зад завесата имаше малка стая, облепена с брокат, с избелял шарен килим на пода. Мебелите бяха от тъмно палисандрово дърво — квадратна маса с резбовани крака и четири стола без възглавнички. На едната стена бе закачен червенозлатист будистки молитвеник, пред който пушеше пръчица със сладникав аромат.

В ъгъла до прозореца имаше кръгла масичка с няколко снимки на Нгуен в компанията на възрастна жена и момиче. Еджингтън се приближи и ги заразглежда, а Грифин седна до стареца. Повечето снимки бяха на момичето, очевидно тя бе най-обичаната в семейството. На по-скорошните фотографии изглеждаше петнайсет-шестнайсетгодишна и бе страшно красива, с дълга черна коса и безупречни черти. Можеше да бъде фотомодел. Имаше снимки в ученическа униформа и дори на тях изглеждаше възбуждащо. Старицата очевидно бе майка й, въпреки че не се виждаше особена прилика. Момичето беше високо и стройно, а старицата — ниска и прегърбена. Кожата на момичето бе нежна и свежа, а тази на старицата — тъмна и сбръчкана. Очите на момичето блестяха, докато тези на старицата бяха безжизнени. Грифин обясняваше за бомбата. Еджингтън направи бърза сметка — ако жената е родила момичето на двайсет, сега не би трябвало да е на повече от трийсет и няколко, а дори да го беше родила на трийсет, пак не би трябвало да е много по-възрастна от четирийсет и осем. Въпреки това изглеждаше много по-стара. На една от снимките, най-голямата в колекцията, момичето седеше на един стол, а родителите й стояха отзад. Нгуен се усмихваше гордо и държеше бащински ръка върху рамото й. Приличаха повече на дядо и внучка. Имаше и друго странно нещо. На никоя от снимките не се виждаше бебе или малко дете. На никоя момичето не беше по-малко от седем-осемгодишно. Странно.

— Моля — стресна го гласът на азиатеца.

Еджингтън се обърна. Старецът сочеше към него.

— Моля ви, снимката.

Еджингтън взе голямата фотография и му я занесе. Не каза нищо. Не знаеше какво да каже.

Старецът притисна снимката до гърдите си. Не заплака и не издаде дори звук, но гледката беше сърцераздирателна.

— Кой направи това на семейството ми? — попита накрая той.

— ИРА — отвърна Еджингтън.

За пръв път заговаряше и гласът му трепереше от вълнение. Той се изкашля. Грифин го погледна изненадана, че е заговорил.

— ИРА пое отговорността — продължи той.

— ИРА — произнесе бавно Нгуен, сякаш чуваше съкращението за пръв път. — Какво е ИРА?

Еджингтън се спогледа с Грифин и тя вдигна вежди. Нима беше възможно? Той седна до стареца.

— Терористи — поясни тихо.

— Какво искат тези терористи?

Въпросът затрудни Еджингтън и той погледна безпомощно Грифин. Тя поклати глава — старецът се нуждаеше от съчувствие, не от политически дискусии. Азиатецът се обърна към нея:

— Какво искат?

— Искат изтеглянето на британските войски от Северна Ирландия — отвърна неохотно тя.

— Какво ще им помогне смъртта на близките ми?

Тя вдигна рамене.

— Искате ли да се обадя на някой близък? Имате ли някакви роднини?

— Нямам роднини. Вече нямам никакви роднини. Сам съм. Тези от ИРА ще ги заловите ли?

— Да — излъга го тя в очите.

— Ще бъдат ли наказани?

— Да — повтори тя. Днес много й се удаваше да лъже.

— Добре — кимна старецът, сякаш доволен от отговора й.

 

 

Когато Уди най-сетне влезе в редакцията, утрешният брой вече се печаташе. Той се тръсна на стола, без да сваля шлифера. Беше го полял с нещо, наведе глава и подуши мокрото петно. Уиски.

— Каква загуба — промърмори той.

Репортерът на съседното бюро се наведе над саксията помежду им и пошепна:

— Симсън те търси под дърво и камък, Уди.

В гласа му звучеше повече от намек за садистичното удоволствие, което изпитваше, съобщавайки му лошата новина. Както Уди, и той беше на свободна практика, а всеки път, когато някой се провали, за останалите се отваряше допълнителна работа.

— Благодаря — отвърна Уди.

Беше решен да не издава тревогата си. Нуждаеше се от тази работа, господи, как се нуждаеше от тази работа. През последните дванайсет месеца го бяха изгонили от повечето столични вестници. Все по-трудно и по-трудно изкарваше работния ден, без да пие, а това не се приемаше с добро око в света на развитите технологии и съвременната преса. Едно време, когато репортерите имаха вид на репортери и работеха с пишещи машини, които тракаха като пишещи машини, тогава на „Флийтстрийт“^[1] бе пълно с хора със собствено излъчване — мъже и жени, които спокойно надигаха бутилката, от което работата им само ставаше по-добра, и на които после добросърдечно им прощаваха, ако ги намерят случайно в безсъзнание под бюрото. Редакторите просто повикваха служебната кола и ги изпращаха вкъщи. Ако наистина са се държали неприлично, тогава, разбира се, идваха наказанията — гадна полева работа в някой дъжд или отразяване на среднощна катастрофа на някое забутано място — все задачи, оформящи характера, не подли удари под кръста. Сега вече не беше така. В наши дни повечето журналистчета идват направо от университета, лесно се разплакват, гледат те жално и говорят като брокери на ценни книжа. Малко от тях владеят стенография — обичайна гледка в работната зала е някой да седи заврян в касетофона и да вади творенията си на компютъра. Уди си спомняше мъките, с които успя да постигне сто символа в минута, преди да се вреди на „Флийтстрийт“. Сега във всички вестници работеха само хлапаци, хлапаци, които, ако влязат в бар, няма да си поръчат нищо по-силно от газирана вода. Йън Уд беше на четирийсет и две, но се чувстваше на осемдесет.

— Уди! — прокънтя глас от другия край на залата. — Къде се губиш, по дяволите?

Въпросът беше реторичен, както бързо си даде сметка Уди, защото бе последван от цял поток ругатни. Той стана и се заклатушка към източника на шума с надеждата, като се приближи, да го накара да намали децибелите, а с това да спадне и собствената му тревога. Симсън седеше на въртящия се стол, излагайки скъпо накипрените си крака на показ върху бюрото. Директорът на новинарския отдел харчеше за обувки повече от осемчасовата надница на един репортер. Бяха безупречно лъснати и блестяха като слънца на светлината на флуоресцентните лампи. Уди неволно погледна собствените си мокри кафяви „Хъш пъпис“. Започна да се оправдава, но Симсън го сряза. Каза му, че е трябвало да се появи преди няколко часа, да се разкара от сградата и пя не се връща повече и че толкова често започнал да се проваля, че повече нямало да получи никаква работа в този вестник. Уди усещаше, че очите на всички в залата са впити в гърба му, и без да ги поглежда, се досещаше, че повече от половината се хилеха злорадо на нещастието му. Почервеня от срам. Знаеше, че няма какво да направи, че трябва да изчака на Симсън да му мине, но за нищо на света не можеше да си тръгне като бито куче пред погледите на всички. Отвори уста да отговори, но редакторът му махна да мълчи и му обърна гръб.

Уди постоя така още няколко секунди. След това, мобилизирайки всяка частичка от самообладанието си, бавно тръгна през залата с вирната глава и поглед, фиксиран върху тъмночервената врата към улицата и кръчмата. Само едно желаеше повече от двойно „Белс“ и то беше да излезе от тази зала, като запази поне малкото достойнство, което му оставаше. Почти успя. Не забеляза едно препълнено кошче, спъна се в него и залитна към вратата. Бутна я, но тя не помръдна, затова я натисна по-силно. Тогава забеляза надписа „Дръпни“ и когато най-сетне се измъкна в коридора, зад гърба му избухна гръмогласен смях.

Запъти се към светилището си — „Кралската глава“, — но си даде сметка, че както му е тръгнало, там може да има други репортери, седнали на чашка коняк например. Затова отиде в „Каляска и коне“. Там нямаше да му осребряват чековете, тъй като банката веднъж бе отказала да приеме един, но поне нямаше да му се присмиват.

Заваля и той вдигна яката на шлифера си, присви рамене и се запромъква покрай стените на сградите. Имаше малко клиенти и часът за затваряне наближаваше, но Уди знаеше, че съдържателят не спазва много стриктно закона и докато и последният клиент си тръгне, ще мине доста време. Той си свали шлифера и го изтръска, преди да го закачи до сокоизстисквачката.

— Добър вечер, Уди — поздрави барманът, юноша, чието име не помнеше. — Както обикновено ли?

Уди кимна и младежът му наля двойно „Белс“. На бара седеше някаква жена. Тя погледна бутилката, после — Уди и потрепери.

— Трябва да опитате истинско уиски.

Седеше до мъж с кафяво кожено яке и пред двамата имаше чаши с някаква кехлибарена течност. Уди взе чашата си и вдигна наздравица.

— И това е добро — отвърна и пресуши чашата. — Сега ми сипи едно от тяхното и на тях по още едно — нареди на бармана, пресмятайки колко пари му остават в портфейла.

Мъжът и жената пиеха десетгодишно малцово уиски, чисто име не беше познато на Уди, но бе пивко и ароматно и сгря стомаха му. Завърза приятелски разговор с двамата за времето, за Докландс, за правителството, за всичко, само не и за видяното тази вечер.

Те го попитаха какво работи и той им каза, че е журналист. Тя се казваше Маги, а кавалерът й — Рос, тя работеше в застрахователна компания, а той продаваше факсмашини.

Когато нивото на бутилката поспадна, Уди им разкри тайните на душата си. Разказа им колко бил нещастен тук и какви планове имал за нов живот в Лос Анджелис. Един негов стар приятел се преместил там преди две години и основал агенция, специализираща в шоубизнеса и предлагаща странни истории за жълтата преса, и сега канел Уди да се присъедини към него.

— Знаете ли, мисля да приема — заяви той и двамата му събеседници кимнаха в съгласие.

Маги почерпи по още едно. След известно време мъжът потупа Уди по гърба и каза, че трябвало да върви. Целуна Маги по бузата, братска целувка, както забеляза Уди, и си тръгна. Това изненада журналиста, беше си мислил, че са съпрузи или любовници. Маги се изсмя: не, били само приятели. Той се настани на освободения от Рос стол, въпреки че предпочиташе да пие прав. Почти хлътна по Маги. Червената й коса се спускаше до раменете, очите й бяха сиви и имаше лунички като момиченце, въпреки че сигурно беше около трийсетте. Говореше с лек шотландски акцент, смееше се много и разказваше толкова мръсни вицове, че дори на Уди му се струваха цинични.

— Сериозно ли говориш за Лос Анджелис? — попита тя и Уди отговори, че да.

Тя му разказа, че имала приятел там и че ако отиде, можела да ги свърже. Поиска му телефонния номер и той й го даде. Накрая и тя стана да си ходи. Уди й предложи да я изпрати до вкъщи, но тя отказа, живеела на съседната пряка. Той вдигна рамене, каза й „довиждане“ и се зачуди как ли ще реагира, ако я целуне приятелски по бузата, но все пак реши да не пробва. След като тя си отиде, той довърши уискито си, тръгна си и затърси такси. След десет минути се върна за шлифера. Явно не му беше ден.

Когато видя китаеца бавно да се приближава към бюрото му, сърцето на сержант Флечър се сви. Той заби поглед в бумагите си с надежда старецът да си тръгне. Нгуен Нгок Мин се изкашля тихо. Сержант Флечър се направи, че не го забелязва. Нгуен пак се изкашля, този път по-високо. Полицаят разбра, че повече не може да отлага разговора, вдигна очи и се направи на изненадан.

— Господин Нгуен! С какво мога да ви помогна?

Стисна силно химикалката си.

— Добър ден, сержант Флечър. Има ли новини за бомбата? — изговори бавно азиатецът.

Стоеше пред бюрото с наведена глава и ръце, събрани под корема. Носеше същите дрехи, както при четирите си предишни посещения в участъка — кафяви панталони, работна риза на сини и зелени шарки и дебело подплатено палто с качулка. Тъмнокафявите му обувки бяха окъсани и износени и ако сержант Флечър не го познаваше, щеше да го помисли за бездомник, търсещ подслон в ареста.

Полицаят поклати бавно глава:

— Страхувам се, че не, господин Нгуен. Но правим всичко, което е по силите ни, повярвайте.

По погледа на китаеца личеше, че не му вярва, но въпреки това той се усмихна — по лицето му се появиха дълбоки бръчки. Беше престорено любезна усмивка, която по незнайни причини накара сержантът да се почувства виновно.

— Знаете ли кой е взривил бомбата? — попита Нгуен.

— Както пише и във вестниците, ИРА пое отговорността.

— А знае ли се кой от ИРА е отговорен?

— Не, господин Нгуен, не се знае.

Сержант Флечър с мъка се сдържаше да не се развика на китаеца. Беше му трудно, много трудно, защото той всеки път идваше на бюрото му и му задаваше едни и същи въпроси, с една и съща безумна усмивка. Флечър си даваше сметка, че човекът сигурно е съкрушен от загубата на жена си и дъщеря си, и, бог му беше свидетел, искаше да помогне, но нищо не можеше да направи. Нищо.

— След колко време ще се разбере, сержант Флечър? — попита тихо Нгуен.

Полицаят поклати тъжно глава:

— Де да знаех.

— Полицайката, която дойде миналата седмица, каза, че виновниците ще бъдат заловени.

— Сигурен съм, че ще бъдат заловени.

— Каза, че ще бъдат наказани.

Тъпа крава. На Флечър му се щеше никога да не си беше отваряла устата и да не беше подхранвала напразно надеждите на китаеца. Реши да я издири и да й каже в очите какво мисли за нея.

— Сигурен съм, че като ги заловят, ще бъдат наказани, господин Нгуен — съгласи се Флечър.

Нгуен затърка ръце една в друга, сякаш ги миеше.

— Кога ще стане това, сержант Флечър?

Усмихна се още по-широко, показвайки жълтите си зъби.

Флечър си даде сметка, че това е нервна усмивка. Той постави ръце на бюрото си.

— Не знам. Просто не знам.

— Знам, че вие и хората ви правите всичко възможно. Знам, че искате да заловите хората, които убиха семейството ми. Но се чудя…

Той не завърши изречението. Загледа втренчено Флечър.

— Да? — подкани го сержантът.

— Чудя се дали има други полицаи, които да работят по случая. Как се наричат, специалисти? Полицаи, които да преследват ИРА. Терористите.

Флечър изведнъж почувства как небето над главата му се разтваря и го огрява божествена благодат. Това беше златният му шанс да се отърве от Нгуен веднъж завинаги.

— Има такива полицаи, господин Нгуен. Нарича се Отдел за борба с тероризма.

— Как да намеря Отдела за борба с тероризма?

Флечър се усмихна самодоволно.

— Изчакайте така, господин Нгуен. Веднага ще ви запиша адреса и телефонния им номер.

 

 

Елиът Джефкът спря белия си „Ровър“ в покритата с чакъл алея. Изключи радиото и погледна часовника си. Беше 8,30, а той трябваше да се яви в съда чак към 11,00. Имаше предостатъчно време. Погледна прическата си в огледалото, след това извади от жабката освежителя си за уста и се пръсни два пъти. Прибра спрея и забеляза, че някакъв метач го наблюдава, докато се бори с боклуците по чакъла с метлата си с дълга дръжка. Джефкът се изчерви като ученик, когото са хванали да чете порносписание, и се ядоса сам на себе си. Съдия от Върховния съд да се чувства виновно пред погледа на някакъв пършив метач. Смешно. Той заключи колата и се приближи до къщата на Ерика. Тъкмо посягаше към медното клепало, когато вратата се отвори.

— Чух колата — каза Ерика.

Изглеждаше страхотно, русата й коса бе прилежно сресана, сякаш току-що е завършила сутрешния си тоалет. Тя отстъпи встрани, за да му направи път, и той усети парфюма й. Беше й го подарил миналия месец и остана поласкан, че го ползва. Тя носеше тъмночервена блуза с високо деколте и джобове на гърдите и пола на пурпурни и розови цветчета на зелен фон, достигаща средата на прасците й. Около талията й бе стегнат тъмночервен кожен колан. На лявата си китка имаше масивна златна гривна, а около левия глезен — тънка златна верижка. Тези бижута също й ги беше купил той. Също алфаромеото пред дома й. Колата бе за двайсет и първия й рожден ден. Беше си заслужила подаръците, бог му бе свидетел, заслужила си ги беше.

Тя затвори вратата и застана зад гърба му, помогна му да си свали сакото, сложи го на закачалка и го остави в един гардероб до входната врата.

— Кога трябва да тръгваш? — попита тя.

Каза го, без да се оплаква както жена му, когато задаваше същия въпрос. Просто искаше да знае колко имат заедно, за да разчете времето според това. Той се обърна, усмихна се и постави ръка на гърдите й.

— Не достатъчно — каза и я целуна.

Тя разтвори устни и той почувства нежния й език. Тя го хвана за ръката и го поведе към стълбите за горния етаж.

— Да не си губим времето тогава.

Навън метачът продължаваше прилежно да събира боклука и прахта на правилни купчинки, след което ги взимаше с лопатката си и ги пъхаше в найлоновия чувал на количката си. Подсвиркваше си тихо, от устата му излизаха бели облачета. Яката на якето му бе вдигната и носеше дебели вълнени ръкавици. На главата му се мъдреше синя шапка с пискюл, която явно беше видяла и по-добри времена. Той се изправи и огледа доволно района, който бе измел. Закрепи лопатката отстрани на количката си и се премести напред по алеята, до джипа. С ъгълчето на окото си погледна прозореца на горния етаж, за да се увери, че завесите са спуснати.

Започна да мете бавно и прилежно около колата, без да престава да си свирука. Застана между количката си и джипа и клекна, за да свали лопатата. Измъкна метална кутия с размерите на бонбониера и с плавно движение я пъхна под мястото за шофьора на ровъра. Кутията бе снабдена с два големи магнита и те се залепиха за калната ламарина на колата. Кутията имаше и малък хромиран ключ, метачът го щракна, преди да издърпа ръката си.

В кутията имаше две батерии, черен пластмасов електронен часовник, малка алуминиева тръба, снопче разноцветни жици и три килограма светлокафяв семтекс, в който бе скрит детонаторът. Когато метачът взе лопатката си и прилежно събра една кутия от цигари и една купчинка прах, часовникът започна да отброява секундите. Метачът не бързаше. Часовниковият механизъм бе нагласен на пет минути, но дори след като изтече това време, бомбата нямаше да се взриви. Часовникът просто щеше да включи второ устройство, живачен взривател, който щеше да се задейства при преместване. Целта на тази система бе да предотврати случайното взривяване на устройството. Това бе любимата бомба на Бомбаджийката и една от най-простите. Нямаше допълнителни системи за взривяване, защото беше малка, и специалистите по обезвреждането щяха по-скоро да се опитат да я изнесат на безопасно разстояние, отколкото да я обезвреждат на място.

Метачът си тръгна точно когато изтекоха петте минути. Остави количката, шапката, якето и ръкавиците си на около триста метра. Фишер беше предвидил и най-малките подробности. О’Рийли продължи по улицата, докато не видя такси. Махна му и го взе до гара „Виктория“, където изчака половин час, преди да вземе друго такси за Уопинг.

Входната врата на къщата в Челси се отвори по същото време, когато таксито му завиваше по „Уопинг хайстрийт“.

Косата на Ерика все още изглеждаше, сякаш току-що е завършила сутрешния си тоалет, но сега по устните й нямаше червило и когато Джефкът я целуна, миришеше повече на пот, отколкото на парфюм. Стилните й дрехи също ги нямаше и вместо тях носеше бял копринен пеньоар. Още един подарък от него.

— Утре ли? — прошепна тя.

— Не, любов моя, за съжаление не. Ще ти се обадя.

Той погледна часовника си. Имаше предостатъчно време. Отново я целуна и тръгна. Тя затвори вратата, а той си намести вратовръзката, докато вървеше към колата. Отключи ровъра и се качи. Погледна се в огледалото, приглади си косата и отново си пръсна освежител в устата. Запали джипа и при първото поместване бомбата се взриви. Проби дъното на каросерията и откъсна краката на Джефкът сред пламъци и разбит метал.

 

 

Старши инспектор Ричард Бромли пълнеше лулата си от изтъркана кожена кесийка, когато телефонът му иззвъня.

— От рецепцията се обаждам, сър. Пак е тук.

— Кажете му, че съм зает — изръмжа инспекторът.

— Казах му, сър, но той настоя да изчака.

— Кажете му, че ще му се обадя, ако излезе нещо ново.

— И това му казах, сър.

Бромли отново изръмжа. Беше водил този разговор повече от дузина пъти през последните три седмици и всеки път се беше надявал да завърши по различен начин, Нгуен Нгок Мин просто да се откаже и да си тръгне. Започнал бе да звъни в информационната служба, но там някой се беше изпуснал, че Бромли води разследването. Нгуен го търсеше по два пъти дневно, веднъж в девет и веднъж в пет, питаше за старши инспектор Бромли, винаги учтиво и със съответното уважение. Когато за пръв път говори с Нгуен, на Бромли му стана жал, осведоми азиатеца за хода на разследването, изобщо направи всичко, за да му вдъхне надежда. Сега си даваше сметка, че това му е била грешката, не трябваше да подклажда илюзиите му. Без излишни емоции Нгуен обясни как са загинали жена му и дъщеря му и заяви, че виновниците трябва да бъдат наказани. Бромли се съгласи и каза, че правят всичко възможно. Нгуен му поблагодари и го помоли да му се обади, когато престъпниците бъдат заловени. Използва думата „арестувани“, но произнасяше всяка сричка отделно и отчетливо, сякаш за пръв път употребява този глагол. Пет секунди след като затвори телефона, инспекторът вече бе забравил за човека със странното име и разваления английски. До следващия ден, когато азиатецът отново се обади. Говореше все така учтиво, постоянно го наричаше „старши инспектор Бромли“ и никога не повиши глас. Просто отново повтори въпросите си: Има ли новини? Знаят ли кой е поставил бомбата? Ще заловят ли виновниците? Кога ще ги заловят? Изслуша отговорите на Бромли, които този път звучаха по-малко оптимистично, каза му колко е важно виновниците да бъдат заловени, благодари му и затвори. На следващия ден отново се обади. И на по-следващия. Бромли отказа да разговаря с него и почти го забрави.

Три дни след последното обаждане му съобщиха, че някой го чакал на рецепцията. Не беше необичайно граждани да идват в „Ню Скотланд ярд“ с информация, която може да се окаже полезна за Отдела за борба с тероризма. Изненадващото бе, че човекът, споменал точно неговото име, пък и повечето информатори обикновено си уреждаха срещи с полицаите в рамките на около километър от управлението. Посетителят беше Нгуен. Бромли каза на човека от рецепцията да го отпрати, но азиатецът просто седнал на един от твърдите сиви дивани и зачакал. Бе останал така до края на работния ден само за да се върне на следващия ден. Продължаваше бдението си повече от седмица, без да вдигне скандал или да направи нещо друго, което да им даде повод да го изхвърлят. Просто чакаше. Бромли се впечатли от упорството на стареца, но това също така го дразнеше. На няколко пъти мина през рецепцията и хвърли бегъл поглед на хилавия азиатец, седнал със сключени ръце и наведена глава като смирен монах. Единия път старецът го погледна и Бромли ускори ход, стискайки силно лулата между зъбите си. Извърна бързо очи, но прекалено късно, за да скрие гузното си изражение. Старецът го извика по име, но инспекторът се вмъкна на сигурно място в асансьора, без да се обръща назад.

Бромли натъпка тютюна с пръст. Не че се страхуваше да говори с Нгуен, просто нямаше какво да му каже. Досега бяха избухнали шест бомби с общо трийсет и двама загинали и ИРА бе поела отговорността за всичките. Бомбите бяха с различно устройство, но и в шестте се използваше семтекс. Полицията бе почти сигурна, че терористите са някакво екстремистко крило на ИРА и че седалището им е в Лондон, но нищо повече. От началото на бомбените атентати досега нямаха почти никакъв напредък. Бромли съобщи всичко това на Нгуен при един от първите им разговори. Може би старецът се нуждаеше от психиатър. Бромли задържа слушалката между рамото и брадичката си, докато запали лулата, и дръпна няколко пъти, за да се разгори. Лулата и тютюнът бяха подарък за рождения му ден от петнайсетгодишния му син, Крие. Беше ги купил със спестяванията си от разнасяне на вестници.

„Тя беше едва на шестнайсет“ — бе казал Нгуен за дъщеря си. Бромли се запита как ли би се почувствал той, ако някой убие Крие. При тази мисъл стомахът му се сви и той, без да го осъзнава, каза на чиновника от рецепцията, че ще слезе да говори с Нгуен.

— Ще слезете ли, сър? — не повярва на ушите си чиновникът.

Бромли затвори.

Нгуен чакаше пред гишето на рецепцията и когато асансьорът се отвори, излезе срещу инспектора.

— Старши инспектор Бромли, благодаря, че се съгласихте да ме приемете — каза бавно той и кимна.

Нито дума за безбройните откази на полицая дори да приеме съществуването му. Бромли се почувства виновно. Попита човека от рецепцията за свободна стая. След това въведе Нгуен през една двойна бяла врата в квадратна стаичка, обзаведена с маса и два оранжеви пластмасови стола. Посочи му по-близкия до вратата, но старецът го изчака първо той да седне. Бромли дръпна от лулата си и загледа азиатеца през облак дим.

Нгуен се усмихваше любезно като раболепен прислужник. Дрехите му бяха чисти, но намачкани, сякаш беше спал с тях, косата му — несресана. Ръцете му бяха набръчкани, но с прилежно изрязани нокти. След двайсетгодишен стаж в полицията Бромли бе развил способността да преценява хората от пръв поглед, но сега изпадна в затруднение. Може би заради това, че събеседникът му беше азиатец. Някои неща бяха очевидни. Нгуен не беше богат, но имаше вид на човек, свикнал да се труди и да поема отговорност. Личеше му, че страда, но Бромли си даваше сметка, че не е нужно да си Шерлок Холмс, за да се досетиш. Английският му бе сносен, въпреки че внимателно обмисляше всяка дума, и с лек американски акцент. Изглеждаше честен и искрен човек и гледаше събеседника си в очите, когато разговаряше.

Бромли извади лулата от устата си и прокара ръка по късо подстриганата си брада.

— Господин Нгуен, разберете, правим всичко възможно да заловим виновниците за смъртта на жена ви и дъщеря ви. Правим всичко възможно, повярвайте ми. Няма смисъл да идвате всеки ден. Ако има нещо ново, ще ви телефонираме или ще ви пишем. Разбирате ли?

Старецът кимна два пъти и се усмихна по-широко. Някои от кътниците му липсваха, а един от кучешките му зъби бе счупен наполовина.

— Разбирам ви, старши инспектор Бромли — отвърна бавно той.

Бромли продължи с речта, която бе преговорил наум в асансьора:

— Терористите са членове на ИРА, смятаме, че живеят в Лондон, вероятно се местят от място на място, по евтини квартири или в общежития. Сигурно използват фалшиви имена и са специалисти по маскировката. С това искам да ви кажа, господин Нгуен, че ще е много трудно да ги заловим. Разбирате ли?

Нгуен отново кимна.

— Всъщност може и никога да не ги разкрием. Трябва да имате предвид и тази възможност. Понякога ИРА започва терористична кампания, после политическият климат се променя и експлозиите престават. Ако се случи такова нещо, може никога да не ги заловим. Тогава поне убийствата ще спрат. Разбирате ли?

Нгуен отново кимна.

— Не. Не може да стане така.

— Така стоят нещата.

— Не мога да го приема, старши инспектор Бромли — заяви старецът, без да сваля усмивката от лицето си, сякаш се опасяваше да не обиди полицая. — Трябва да хванете тези хора.

— Ако е възможно, ще ги заловим, господин Нгуен. Това ви го обещавам. Но ако е невъзможно…

Бромли вдигна рамене и върна лулата в устата си.

— Тези хора в Лондон. Правят това, защото така им е наредено, нали?

— Предполагаме, че са членове на ИРА, да.

— Но тази ИРА не е тайна организация. Знаете кой членува в нея, знаете къде да ги намерите.

— Да — отвърна несигурно Бромли; чудеше се накъде бие азиатецът.

— Тогава защо не арестувате някой, за когото знаете, че е в ИРА, и не го накарате да ви каже кои са убийците?

Бромли се усмихна горчиво. Знаеше, че много хора от полицията и дори от собствения му отдел с най-голямо удоволствие биха направили точно това — да ги отмъкнат от улицата, да ги завържат в някое подземие, да прикачат електроди за най-съкровените им части и да изстискат цялата информация, която се съдържа в мозъка им, до последната капка. Други пък направо биха ги застреляли, без да си губят времето с анализиране на веществени доказателства и разпитване на свидетели.

— В тази страна не може да се правят такива работи.

— Това, което не разбирам, е защо правителството изобщо оставя тази ИРА да бъде.

— Да бъде какво? — намръщи се Бромли.

— Да съществува, да бъде. Защо правителството не арестува всички от ИРА и не ги затвори? Така няма да има повече убийства. И тогава може би ще откриете кой уби семейството ми.

Бромли вдигна ръце.

— Животът не е толкова прост, господин Нгуен. Това е проблем на политиката, не на полицията. Защо не се обърнете към представителя си.

— Представител ли?

— Народния си избраник в парламента. Може би той ще ви помогне. — Бромли се изправи: — Господин Нгуен, няма какво друго да ви кажа, съжалявам. Не се обиждайте, но ще ви помоля повече да не идвате тук. Съчувствам ви, но от стоенето ви тук няма никаква полза. Само ни пречите. Разбирате ли?

Нгуен бутна стола си назад и се изправи с Все същата усмивка на уста.

— Разбирам, старши инспектор Бромли. Благодаря, че ме приехте.

Подаде ръка и Бромли я пое. Малката, набръчкана десница бе изненадващо силна, сякаш под старата кожа имаше стоманени пръчки. Нгуен се обърна и излезе, оставяйки Бромли сам с лулата си.

 

 

На игрището бе особено напечено. Мачът не беше нищо особено, просто отборът на армията не обичаше да губи, а им водеха с два гола и до края на полувремето оставаха само десет минути. Противниците им, местният полицейски тим, печелеха по изящество и точност на играта, но армейците бяха по-агресивните. Съдията погледна часовника си и пропусна да види удара с лакът в ребрата, който изпрати един от полицаите на земята. Чу обаче ругатнята на поваления играч и наду с все сили свирката. Бръкна в джоба за бележника си и публиката занегодува.

Имаше две групи запалянковци, седнали на двете противоположни страни на игрището. Поддръжниците на полицаите, главно приятелки и отегчени съпруги, седяха с гръб към „Улидж къмън“ и с лице към „Стейдиъм роуд“. Поддръжниците на армейския отбор, главно войници, които нямаха какво друго да правят в неделя, бяха подредени отсреща. О’Рийли стоеше сред полицейските съпруги и наблюдаваше съдията през фотоапарата си „Пентакс“. Лицето на рефера бе червено като домат и от устата му хвърчеше слюнка към падналия полицай, който размахваше ръце и се оправдаваше. О’Рийли насочи обектива към военната болница „Кралица Елизабет“, забеляза надписа на улицата „Шрапнел клоуз“ и се усмихна. Каква ирония на съдбата.

Реферът наду свирката си за продължаване на играта. О’Рийли тръгна бавно покрай игрището, от време на време спираше и снимаше. През рамо носеше черна чанта за фотопринадлежности. Близо до знаменцето за ъгловия удар бяха струпани спортни сакове, кърпи и два найлонови плика с разрязани на четири портокала. Тълпата зарева — един едър играч от военния отбор бе забил топката в противниковата врата. Докато съотборниците му го поздравяваха, О’Рийли пусна чантата си сред саковете. Върна се между редовете и направи още снимки, след това погледна часовника си. Оставаха три минути. Едно червено рено се появи по „Репозитори роуд“, зави по „Стейдиъм“ и спря на кръстовището с „Шрапнел клоуз“. О’Рийли знаеше, че ще привлече вниманието, ако си тръгне по време на играта, затова изчака съдията да даде край на полувремето. Играчите се втурнаха към саковете си, О’Рийли отиде до колата. Маккормик му отвори предната врата и той се качи. Двамата загледаха играчите, насъбрани около найлоновите пликове с портокали в ръце.

— Сега ли? — попита Маккормик, облизвайки нервно устни.

— Не, Фишер каза първо да стигнем „Шутърсхил роуд“.

— Да вървим тогава.

Маккормик потегли, стигна до главното кръстовище, даде мигач и зави. Спря на петдесетина метра от кръстовището. О’Рийли кимна, отвори жабката и извади малка радиостанция „Иком“. В чантата за фотопринадлежности имаше друга, но тя беше преправена. Бомбаджийката бе прикачила реле за високоговорителя, който пък беше свързала с 1,5-волтова батерия и барутен детонатор. Детонаторът бе скрит сред петнайсет килограма семтекс, около който беше увит плик с осемсантиметрови пирони. Нямаше часовников механизъм, защото бомбата трябваше да бъде взривена от безопасно разстояние. Нямаше и резервни взривателни устройства, защото не се знаеше дали О’Рийли ще има възможност да остави чантата.

О’Рийли забеляза хищническия поглед в очите на Маккормик, поглед на куче, което чака да му хвърлиш кокал. Подаде му предавателя. Маккормик го пое страхопочтително, сякаш беше свещена икона.

— Сигурен ли си? — попита той.

— Давай.

Маккормик натисна копчето за предаване и допря устни до радиостанцията.

— Бум.

Веднага след това видяха блясъка от експлозията, а след части от секундата чуха и гърмежа. Земята под колата потрепери.

— Хайде да се омитаме — каза О’Рийли.

Когато първият лекар от „Бърза помощ“ стигна до наквасеното с кръв игрище, двамата вече пътуваха по шосе А102 към тунела „Блакуол“.

 

 

Сър Джон Браунлоу ставаше раздразнителен, затова Елън му направи ново кафе и постави чашата на бюрото му. Той се усмихна в знак на благодарност и тя забеляза смущение в очите му. Елън Хауърд бе секретарка на депутата от три години и вече успяваше да чете неговите мисли по изражението му. Днес си беше сложил маската на услужлив професионалист, но личеше, че изобщо не е щастлив. Мразеше приемните дни, когато избирателите се редяха на опашка, за да му представят проблемите си и да го молят да сложи ред в живота им. Срещите в местния партиен клуб не му тежаха, защото там получаваше поздравления от верните си симпатизанти, обиколките из района му бяха тези, които го измъчваха. Елън знаеше какъв е проблемът, но никога не би посмяла да го каже в лицето на депутата. Сър Джон просто не го беше грижа за обикновените хора, още по-малко се интересуваше от стремежите и болките им. Той обаче много добре знаеше с каква малка преднина е спечелил последните изборни се беше примирил с мисълта, че като се показва сред избирателите и проявява загриженост за проблемите им, повишава популярността си. Срещите се провеждаха в местни центрове за подпомагане на гражданите, което го облекчаваше донякъде, защото му даваше възможност просто да прехвърли решаването на проблемите им към някой друг. Важното бе избирателите да излязат с убеждението, че представителят им прави всичко, което е по силите му, за да им съдейства.

Възрастната дама с дебелото палто и шапката от изкуствена кожа, която седеше пред него, ипотекирала цялото си имущество, за да закупи общинско жилище. Синът й помагал за изплащането, но наскоро се скарали и той я напуснал. Сега строителната организация заплашвала да я изгони. Възможно ли било, ако продаде това жилище, сър Джон да й намери ново? Депутатът се усмихна лукаво и й каза, че в центъра имало хора, които щели да й помогнат в преговорите със строителната организация и да й издействат намаляване или отсрочка на плащанията. Кимна на Елън, представи я на жената, след това стана, ръкува се с избирателката, потупа я окуражително по гърба и я изпрати до вратата. Елън я заведе на долния етаж, в друга стая, при един от съветниците. В коридора пред кабинета на депутата седяха още шестима души: възрастна двойка, младеж с дънки и кожено яке, от когото можеше да се очакват главоболия, две домакини и някакъв китаец със синьо бархетно палто. Той държеше някакво парче хартия и сричаше от него, повтаряше си едно и също нещо отново и отново. Когато Елън мина покрай него, дочу думите „парламентарен избраник“.

— Следващият, моля — каза тя и възрастният мъж помогна на жена си да се изправи.

Сър Джон ги посрещна с протегната десница и радушна усмивка.

Елън седна зад бюрото, разположено отляво и под прав ъгъл с това на сър Джон, и заслуша внимателно. Надяваше се някой ден да го последва в Камарата на общините. Беше завършила политология и бе председателствала студентския съвет, но сега й трябваше сериозно политическо обучение. При сър Джон Браунлоу можеше да го получи, въпреки че се налагаше да изтърпява някое и друго случайно плъзгане на ръката му по задните си части или недвусмислените му забележки. Засега приемаше набезите му безропотно. Освен това, след като стана добра приятелка с жена му и на няколко пъти води дъщерите му на кино, той бе започнал да се държи по-предпазливо. Елън знаеше какво и как иска да получи. Не искаше билет за Камарата на общините, легнала по гръб с член на парламента между краката.

Той отдели половин час на възрастната двойка, след това Елън ги изведе и повика следващия. Азиатецът се огледа, видя, че всички гледат него, и стана.

— Мисля, че е мой ред.

Тя попита за името му, след това го покани в кабинета. Сър Джон бе заел вече позиция да се ръкува със следващия посетител и тя забеляза как стиска зъби при вида на китаеца, но само за секунда. Веднага след това се усмихна лъчезарно, сякаш позира за предизборен плакат. Ако не друго, сър Джон поне си разбираше от работата.

— Това е господин Нгуен — представи тя посетителя.

Депутатът стисна силно ръката на китаеца, изчака го да седне и чак тогава зае мястото си зад бюрото. Подпря брадичка на ръката си с безупречен маникюр и запита:

— С какво мога да ви помогна, господин Нгуен?

С тих глас Нгуен му разказа какво се е случило с жена му и дъщеря му, за бомбата и за срещите си в полицията и Отдела за борба с тероризма.

— Близките ми загинаха преди повече от три месеца — каза той. — А все още виновниците не са заловени.

Сър Джон кимна с разбиране.

— И какво искате да направя?

— Писах ви много пъти, сър Джон. Много пъти.

Депутатът хвърли бегъл поглед на Елън и тя кимна едва забележимо. Да, сега си спомняше писмата. Написани внимателно, с главни букви. Беше му изпратила отговори със съчувствени безсмислици, без да му обещава нищо конкретно, и сър Джон ги бе подписал, без дори да ги прочете.

— Молих ви да помогнете тези хора да си получат заслуженото наказание — продължи Нгуен. — Старши инспектор Бромли каза, че залавянето им е политически проблем.

— Старши инспектор Бромли ли?

— Той е полицай, който преследва терористи. Той ми каза, че не може да застави хората от ИРА да му съобщят имената на убийците.

— Това за съжаление вероятно е вярно. Много хора смятат, че полицията и армията трябва да използват повече сила, но в крайна сметка ние сме демократична страна. Не можем да измъчваме и затваряме хора само защото отказват да ни дадат информацията, която ни е нужна.

Изглеждаше загрижен, но на Елън й звучеше надуто и безсърдечно.

— Не може ли правителството да промени закона така, че такива неща да бъдат разрешени? Да даде право на полицията да застави другите от ИРА да кажат каквото знаят?

— На теория може, но на практика никога няма да стане. Страхувам се, че трябва да оставите полицията да си върши работата, господин Нгуен. Сигурен съм, че правят каквото могат.

Нгуен се усмихна нервно.

— Сър Джон, искам да промените закона.

Сър Джон изсумтя:

— Хайде, хайде, господин Нгуен, защо сте решили, че мога да го направя?

— Защото вие сте моят… — следващите думи явно му създаваха голямо затруднение. — Моят парламентарен избраник. — Явно се гордееше, че е запомнил сложното словосъчетание. — Вие сте моят представител. Бих искал да промените закона така, че убийците на близките ми да бъдат наказани.

— Странни представи имате за правомощията на един народен представител, господин Нгуен. Не мога да променя закона само защото вие си мислите, че някой е останал ненаказан.

Нгуен наведе глава и прошепна нещо.

Сър Джон се наведе напред.

— Моля?

Нгуен вдигна глава. Очите му бяха пълни със сълзи и сърцето на Елън се сви.

— Какво да правя? — попита той. — Близките ми са мъртви. Какво да правя?

Сър Джон се облегна назад и скръсти ръце. Признак, че се чувства виновен. Нямаше какво да се направи в случая. ИРА бе непреодолим проблем. Дори да заловят терористите, които стояха зад последните бомбени атентати, убийствата нямаше да спрат. Друга ударна група щеше да заеме мястото им. Убийствата нямаше да спрат, докато британците не се изтеглят от Северна Ирландия. А това бе много малко вероятно.

— Откога сте в страната, господин Нгуен? — попита депутатът.

— Имам британско гражданство от 1982 година. Много дълго време.

Той бръкна в джоба на палтото си и извади паспорт, от старите — тъмносин със златен кръст. Подаде го на депутата, но той не прояви интерес и продължи да седи със скръстени ръце. Нгуен прибра паспорта.

— Хонконгски ли е? — осведоми се народният представител.

Елън си даде сметка защо депутатът се чувства толкова гузен. Сър Джон бе един от най-често цитираните противници на предоставянето на британски паспорти на гражданите от средната класа от бившите колонии.

— Имате ли роднини в Хонконг? Можете ли да се върнете при тях?

Старецът явно се изненада.

— Хонконг ли? Защо да ходя там?

Сър Джон очевидно остана не по-малко учуден.

— Ами нали оттам идвате. Сигурно още имате някакви роднини.

— Аз не съм китаец от Хонконг. Виетнамец съм. От Виетнам.

Депутатът най-сетне разбра и въздъхна. Елън знаеше, че е един от най-върлите противници на предоставянето на убежище на виетнамските емигранти. Колко пъти само го беше слушала да се изказва за разликата между политически и икономически емигранти и как Великобритания нямала възможност да приюти всички хора, които се стремят към по-добро съществуване.

— Северен или Южен?

Нгуен се усмихна.

— Вече няма Южен и Северен. Има само един Виетнам.

— Когато избягахте — настоя депутатът, — от кой бяхте?

Нгуен вдигна рамене:

— И от двата. И от Северния, и от Южния.

— Защо дойдохте в Англия?

— Защото не можех да остана във Виетнам. Комунистите преследваха мен и семейството ми. Помагах на американците. Когато ги изгониха, ме вкараха в затвора. Затова избягахме. Във Великобритания.

— Защо във Великобритания?

— Защото тук можехме да живеем свободно.

Депутатът кимна.

— Ето, виждате ли, господин Нгуен? Можете да живеете свободно в тази страна, защото законите ни важат за всички. Никой не е над закона, но също така на никого не се отказва неговата закрила. Така работи демокрацията. Нали затова сте пожелали да дойдете, за да сте свободни. Не можете сега да искате да променяме законите, за да отнемете правата на други хора.

— Дори да са убили близките ми?

— Оставете полицията да си върши работата. Имайте вяра на нашата система, господин Нгуен.

Депутатът постави ръце на бюрото и се изправи. Нгуен вдигна рязко глава и за пръв път го погледна по-уверено, дори леко нахално. След това се изправи и пак се превърна в прегърбения старец, сам-самичък на света. Сър Джон го потупа по гърба и го изпрати до вратата, после се вмъкна отново в кабинета.

— За бога, Елън, виж ги тези хора. Идват тук, даваме им подслон, даваме им пари, а все искат още. Ако не им харесва страната такава, каквато е, защо, по дяволите, не се върнат там, откъдето са дошли?

— Бедният човек още е в шок. Всичките му близки са загинали. Представете си как се чувства.

— Това е станало преди четири месеца, Елън. Оттогава избухнаха още колко, две или три бомби. Колко още жертви има? Въпреки това никой от роднините не настоява да се залавят членове на ИРА и да им се забиват клечки под ноктите.

— Той май не искаше да каже точно това, сър Джон. Той…

Депутатът изсумтя гневно:

— Глупости! Точно това искаше да каже. Представяш ли си какво ще пише пресата, ако само разберат какво сме обсъждали? Веднага ще се разкрещят за „Големия брат“ и за „нарушаване на човешките права“. Помниш ли Гибралтар? Никой не помисли за хората, които щяха да загинат, когато Специалните служби предотвратиха избухването на колата-бомба. Говореха само как стреляли по терористите от ИРА, след като се предали. Помниш ли шума около „Белграно“?

Елън не възрази. Нямаше смисъл да противоречи на шефа си. Беше тук, за да се учи от него, не да му се противопоставя. Усмихна се и отметна един кичур коса от лицето си.

— Ще доведа следващия — каза любезно тя.

Чудеше се как може хората да са избрали такъв расист. Явно имаше още какво да учи.