Стивън Ледър
Китаецът (3)

Двамата пирати седяха на бара, потрепваха в такт с песента, чиято мелодия звучеше съвсем слабо позната на Уди, и пиеха портокалов сок от високи чаши. Единият бе на средна възраст, с посивяла брада и черна лента на едното око, другият — по-млад, с руса къдрава коса и червени бузи. И двамата носеха еднакви дрехи: развлечени бели ризи, червени кърпи около вратовете, тесни черни панталони, бели чорапи и лъскави черни обувки с големи месингови катарами.

— Я, пирати — възкликна Маги.

— Да, идват от пиратските кораби.

Уди се промъкна между двама костюмирани посетители и опита да привлече вниманието на барманката.

— Сигурно — съгласи се все още недоумяващата Маги.

Уди посочи големите прозорци на другия край на бара и обясни:

— Пиратски кораби. Туристическа атракция. Нещо средно между музея на Мадам Тюсо и „Къти Сарк“^[1]. Тези хора са нещо като екскурзоводи. Благослови дланите им със сребърни монети и ще те разведат из долните палуби и ще ти разкажат смразяващи кръвта истории за морския живот.

Барманката най-сетне забеляза умолителния му поглед и се приближи. Посрещна го с очарователна усмивка, която леко посърна, когато видя, че е с жена. Уди винаги бе привличал барманките, но нямаше никаква представа защо. Знаеше, че още изглежда добре, въпреки че се беше позапуснал. Всичко идваше от очите му, бе казала веднъж една приятелка: „Очите ти карат краката ми да се подкосяват, толкова са възбуждащи. Много възбуждащи.“ Уди обаче смяташе, че успехът му няма нищо общо с очите. Дължеше се на чувството му за хумор. Понякога, както се шегува, успяваше да ги вкара в леглото, без дори да се усетят. Той смигна на барманката, поръча две питиета и ги занесе на една свободна маса до прозореца с изглед към корабите.

— Не са истински, нали? — попита Маги, след като седна.

— Най-вероятно не. Основната им цел е да привличат комарджиите на Тютюневия док.

Той вдигна чаша и Маги се усмихна. Радваше се, че я е довел в бар „Хенри“ на Тютюневия док, защото тук можеха да седнат на спокойствие. Да стоиш на бара е приятно, когато си в мъжка компания, Маги обаче искаше по-голямо удобство. Грешка, не искаше. Заслужаваше по-голямо удобство.

— За какво си мислиш? — попита тя.

— За това колко си красива.

— О, благодаря за комплимента — изсмя се тя. — Изглеждаш уморен.

— Да, не мога да спя напоследък. Заради жегата е.

Тя се намръщи.

— Не бих казала, че сезонът е от най-горещите.

Уди се усмихна.

— Не, говоря за жилището си. Живея с още десетина съквартиранти и стаята ми е до единствената баня. Хазаинът е инсталирал бойлер с размерите на космически кораб и при мен винаги е около трийсет градуса. Спя на отворен прозорец дори през зимата.

Маги се усмихна.

— Защо тогава не се преместиш?

Уди вдигна рамене.

— Евтино е.

— Да не си загазил с парите?

Уди се смути, защото отговорът беше „да“. Страшно бе закъсал с парите. Както е бил винаги. И както винаги щеше да бъде, докато не получи щатна длъжност. Вече не получаваше дежурства толкова често както преди, беше си превишил кредита в банката и постоянно трябваше да се подмазва на началниците, а не можеше да се откаже от посещенията по кръчмите.

— Не — отвърна той, — просто е на удобно място.

Удобно? Да, ако не смятаме едночасовото пътуване с автобуса до редакцията.

— Та още ли не си се отказал от Лос Анджелис?

— Не. Не съм.

Надигнаха чашите и замълчаха. Погледаха се известно време. Уди заговори пръв:

— Сега е мой ред да попитам какво си мислиш.

Маги се намуси.

— Питах се защо не си намериш по-добра работа, защо си губиш времето в такъв несериозен вестник като „Сънди уърлд“.

Той въздъхна дълбоко и обясни, че всъщност дори тази му работа не е постоянна, че работи на свободна практика, че зависи дали ще му дадат дежурства и че дори да получи, не му плащат достатъчно, особено след като синдикатът на журналистите се бе разпаднал заедно с тези на докерите, миньорите и останалите работници, които в миналото са успявали да защитават правата си. Тя го изслуша внимателно, после докосна приятелски рамото му в знак, че го разбира. Може би дори му съчувстваше. Попита го защо не може да си намери постоянна длъжност. Той отначало не искаше да й каже, но тя настоя. Изтъкна, че той очевидно е добър журналист, беше чела някои от статиите му и й бяха харесали. Така че каква бе причината? Накрая успя да му измъкне всичко: разследването в корупция на един висш полицейски служител в Северна Англия; връщането по магистралата към Лондон; синята мигаща светлина в огледалото за обратно виждане; двамата нелюбезни пътни полицаи и двестате грама кокаин, които намериха под предната седалка на служебната му кола.

— Натопили са те, така ли? — удиви се тя.

— Да, отървах затвора, но ме уволниха и в продължение на няколко години не можех да си намеря никаква работа. Във вестниците не ми се доверяваха отчасти заради наркотика, но знам, че и ченгетата раздухваха историята. Все пак успях да се оправя. Поработих известно време в западната част на страната, после някои от националните вестници започнаха да приемат статиите ми. Поне успях пак да се вредя, сигурно съм късметлия.

— За бога, Уди, това е ужасно. Отвратително.

— Такъв е животът, Маги.

Тя се усмихна пресилено:

— Предполагам, че в „Сънди уърлд“ не е чак толкова зле. Изпращат ли те много в командировки?

— О, да, пътувам насам-натам. Правя си доста безплатни разходки.

— Пишеш ли на политически теми?

— Разбира се. Това е една от хубавите страни на работата в неделен вестник. Разполагат с ограничен персонал и нямат много специалисти в отделните области. Занимавам се наистина с много клюкарски истории и други глупости, но ме търсят и за по-сериозни неща.

— За какво пишеш в момента?

Той се изкашля.

— Моля? — попита тя.

Уди сведе засрамено очи.

— За вампирясалите котки.

Маги избухна в истеричен смях.

 

 

Към гробището вървеше нисък, но як мъж. Дори на тъмно личеше, че е от онези, с които не е хубаво да си имаш взимане-даване. Носеше кафяво кожено яке, изтъркано и избеляло от времето, и тъмнокафяви панталони. Държеше малка торба, пристегната с късо въже, а в единия му джоб имаше фенерче и шест метални примки за дребен дивеч. Като дете се беше занимавал много с бракониерство, но сега зайците бяха последната му грижа. Примките бяха за оправдание, в случай че го хванат. В задния си джоб носеше къс нож и бе готов да го използва срещу всеки, който заподозре истинските му цели.

Някъде в мрака дочу шумолене и сумтене на таралеж. Спря и се ослуша, но не долови нищо повече от нормалните полски звуци и далечното бръмчене на самолет.

С лекота прескочи зида и се приземи безшумно върху меката пръст. Стоеше на сантиметри от един нов гроб, черната правоъгълна дупка изглеждаше бездънна. Въздъхна с облекчение — ако беше прескочил стената само няколко педи встрани, сега щеше да лежи в ямата със счупен крак или дори нещо по-лошо. Все този ирландски късмет, помисли си с усмивка той. Прекрачи купчината прясно изкопана пръст и заличи стъпките си с торбата, преди да продължи. Заобиколи църквата и се запъти към петте надгробни камъка.

Коленичи и вдигна средния. Внимателно го постави до стената, после се изправи и се ослуша за подозрителни шумове, защото никой бракониер няма да тръгне да размества надгробни камъни, особено ако под тях са скрити боеприпаси на ИРА. Наоколо бе все така тихо, дори таралежите не шумоляха.

Той разрови земята с ръце и извади трите завити в найлон пакета. Работеше бързо, но внимателно. Дори липсата на половината семтекс да го изненада, той не го показа. Отново зави пакетите, зарови ги и върна камъка на мястото му. Избърса ръце, огледа се и тръгна назад по чакълестата алея, откъдето беше дошъл.

 

 

Бет Маккинстри говореше по телефона, когато Нгуен влезе в кантората. Застана пред нея и зачака. Носеше единствения си костюм, сив и леко изтъркан на лактите. Бе облякъл и бяла риза и син пуловер с трима бели скиори отпред. До гърдите си притискаше с две ръце бял найлонов плик, сякаш носеше бебе. Мърфи четеше вестник на дивана и разтриваше болното си рамо. Вдигна поглед при влизането на Нгуен, но сметна, че азиатецът не представлява заплаха, и се върна към четивото си.

Бет огледа Нгуен, докато говореше, и леко се намръщи. Той й се усмихна, кимна и тя сведе очи. Вдигна поглед едва след като приключи разговора. Когато затваряше телефона, Кавана се появи от кабинета на Хенеси и затвори тихо вратата. Хвърли бегъл поглед на Нгуен и се настани до Мърфи.

— Да? — попита Бет.

— Моля ви, бих искал да се срещна с господин Лиам Хенеси.

— Как се казвате?

— Нгуен Нгок Мин.

— Бихте ли ми казали защо го търсите? — Тя дори не опита да повтори името му.

— Много е трудно за обясняване.

Тя посегна към копчето на вътрешната уредба, но спря.

— Не се ли обаждахте миналата седмица?

— На няколко пъти.

Бет отдръпна ръката си от копчето.

— Страхувам се, че господин Хенеси е зает. Няма да може да ви приеме.

— Трябва да го видя.

— Зает е! — повиши глас Бет; бузите й почервеняха.

Мърфи и Кавана вдигнаха глави. Секретарката бе добродушна, дори прекалено, и рядко избухваше. Нгуен не каза нищо, само се усмихна.

— Ако оставите телефонен номер, ще ви се обадя и ще ви уредя среща, след като говоря с господин Хенеси.

Нгуен продължаваше да мълчи.

— Тръгвайте си! — нареди тя.

Мърфи и Кавана се надигнаха и застанаха от двете страни на Нгуен.

— Слушайте какво ви казва дамата — посъветва Мърфи.

Нгуен го погледна и ирландецът не видя и следа от страх в очите му.

— Трябва да го видя — повтори той.

Кавана постави ръка на рамото му.

— Какъв е проблемът? — попита той Бет.

— Няколко дена звъни и настоява да говори с Лиам. Не разбира от дума.

— Нали чухте дамата? Господин Хенеси не иска да ви вижда.

Кавана хвана Нгуен за рамото и грубо го дръпна. Виетнамецът залитна и стисна плика още по-силно, сякаш се страхуваше да не го изпусне.

— Какво носите тук? — попита Мърфи, който за пръв път погледна на дребния човечец като на възможна заплаха.

Не беше много вероятно роялистите да използват китаец за атентат срещу Хенеси, но човек никога не знае. Той посегна към плика.

— Покупки — каза Нгуен.

— Я да видим — настоя Кавана. — Я да видим какво има тук.

Отначало му се стори, че Нгуен ще се възпротиви, но той явно бързо се отказа и му подаде плика. Кавана го отвори. Вътре имаше две бутилки лимонада, един хляб, консерва боб и кесия от амбалажна хартия с картофи. Като видя, че телохранителят е доволен от проверката, Нгуен протегна ръце, но Кавана не му върна плика.

— Обискирай го — нареди той на Мърфи.

Мърфи застана зад виетнамеца и опипа внимателно тялото му, проверявайки всяко място, където може да се скрие оръжие. В един от джобовете на костюма имаше швейцарско ножче, но нищо, което да изглежда поне малко подозрително — тиксо, кибрит, някаква връвчица, ключове, кутия цигари и портфейл. Обикновените боклуци, които хората носят по джобовете си.

— Чист е — каза Мърфи.

Кавана му върна плика.

— Хайде, тръгвайте си, за да не ви изхвърлим ние.

Нгуен поклати глава. Телохранителите го хванаха под мишниците и тъкмо се готвеха да го изхвърлят като мръсно коте, когато кабинетът на адвоката се отвори. Хенеси се показа и се намръщи озадачено.

— Това е човекът, който се обажда по телефона — изпревари го Бет.

— А… Китаецът. — Хенеси се приближи до бюрото. — Много път сте били.

Нгуен притисна плика до гърдите си.

— Не искахте да говорите с мен по телефона.

— Вън — изсъска Мърфи, но Хенеси вдигна ръка.

— Не, след като е дошъл чак дотук, ще го приема.

— Има нож — възрази Кавана.

— Нож ли?

— Швейцарско ножче.

— Ами вземете му го. Погледнете го, за бога. Какво може да ми направи този човечец при такива юначаги около мен? Исусе, Дево Марийо и Йосифе, оставете човека на мира.

Кавана взе ножа, Мърфи — плика.

— Можете да си ги вземете на тръгване — успокои го Бет.

Хенеси въведе Нгуен в кабинета си. Посочи му един стол и затвори вратата.

Нгуен седна и постави ръце на скута си, Хенеси се настани зад бюрото и опря лакти върху него.

— Нека ви кажа от самото начало, че си губите времето — изговори бавно и отчетливо той, както когато се обръщаше към някой особено твърдоглав съдебен заседател. Не беше сигурен дали китаецът знае добре английски. — Разбирам, че сте разстроен и ядосан заради случилото се с близките ви, но аз не мога да ви помогна с нищо. И трябва да знаете, че е много опасно да се навъртате из Белфаст и да задавате такива въпроси. — Допря пръст до слепоочието си, сякаш го болеше глава, и погледна многозначително събеседника си: — Много опасно.

Нгуен кимна замислено.

— Разбирам. Но дори да не знаете кои са виновниците, сигурно можете да разберете. Искам да ги откриете за мен.

Хенеси поклати глава, удивен от храбростта или глупостта на виетнамеца. Нгуен извади цигарите и кибрита от джоба си.

— Може ли?

Хенеси кимна и Нгуен му подаде пакета. Адвокатът отказа, а виетнамецът запали и дръпна силно от цигарата. На Хенеси му направи впечатление колко уверени са движенията на Нгуен, уверени като немигащите кафяви очи, които сякаш пронизваха с поглед черепа му със същата лекота, с която виждаха през дима.

— Ще си промените решението — заяви уверено Нгуен.

— Не, няма.

Нгуен се усмихна като човек, който знае с абсолютна сигурност, че е прав. Стана, поклони се на Хенеси и излезе. Мърфи и Кавана го чакаха. Върнаха му плика и ножчето, Нгуен им благодари учтиво, обърна се към Бет и благодари и на нея.

— Мога ли да използвам тоалетната? — попита той.

Бет го упъти към края на коридора. Посочи му през остъклената врата към рецепцията, където се виждаше надпис: „Мъже“. Той отново благодари на всички, излезе и затвори тихо вратата на кантората. Тоалетната бе малка, с варосани стени и черни плочки на пода. Имаше мивка, писоар и тоалетна кабина. На стената зад мивката висеше огледало, а до вратата бяха поставени руло с хартиени кърпи и кошче.

Нгуен влезе в кабината и заключи вратата. Покри тоалетната чиния с пластмасовия й капак и седна отгоре. Остави плика на пода. Извади едната бутилка и я стисна между коленете си. Вътре имаше антифриз. Извади другата, която съдържаше концентрирана сярна киселина. Закрепи ги една за друга с тиксото. Извади връвчицата и я завърза здраво за гърлата им. Поотделно бутилките бяха безобидни, заедно обаче ставаха доста опасни. Той ги постави на пода и прехвърли връвчицата върху левия си крак. Извади кибрита и прокара връвчицата през кутийката. Провери дали е завързана добре, после повдигна бутилките отдолу и бавно се изправи. Стъпи върху тоалетната чиния и ги закачи за лоста на казанчето. Като се увери, че всичко е наред, внимателно дръпна ръце. Бутилките се завъртяха във въздуха. Той развинти капачките и ги прибра в джоба си. След това свали филтъра на цигарата си и я защипа в кибритената кутийка така, че негорящият край да допира клечките. Слезе от чинията, взе си плика и излезе. С ножчето заключи кабината от външната страна.

Излезе от тоалетната и отново се усмихна на Бет. Не бързаше, докато цигарата изгори, имаше поне две минути. Запъти се бавно към стълбите и излезе на „Дънегол скуеър“. Над главата му като граблива птица кръжеше хеликоптер.

Вътрешната оповестителна уредба на Бет избръмча и Хенеси я повика в кабинета си. Мърфи и Кавана жадно загледаха от дивана как бедрата й се поклащат, докато минава край тях.

— Аз бих — отбеляза Мърфи; шепнеше, защото знаеше как ще си изпати, ако тя го чуе.

— Кой не би? — отвърна Кавана. — Само че старецът й ще те пречука.

Хенеси стоеше до прозореца и гледаше как Нгуен се отдалечава по улицата, размахвайки пазарската си торбичка.

— Съжалявам, Лиам — започна да се извинява Бет, преди той да заговори. — Свари ме неподготвена. Следващия път няма да му позволя да те безпокои.

— Няма нищо, Бет. Просто кажи на Мърфи и Кавана да се погрижат, ако пак се появи.

Нгуен пресече улицата и изчезна в една пряка. Хенеси се обърна.

— Мисля, че този човек ще ни създава неприятности.

— Стига глупости, Лиам — каза тя, сякаш успокоява дете. — Какво може да ни направи такъв човек?

Гърмежът от експлозията ги стресна. Бет закри лицето си с ръце, Хенеси отскочи от прозореца и се приведе. През отворената врата видяха как Мърфи и Кавана се хвърлят на земята.

— Залегнете! — изкрещя Мърфи.

— Какво става? — викна Хенеси.

Те не отговориха. И двамата бяха не по-малко объркани от него.

Бет вече лежеше на пода, Хенеси се промъкна до нея и я обгърна с ръце. Мърфи и Кавана запълзяха към изхода, за пя проверят коридора. Кавана открехна вратата. В коридора нямаше никого. След малко някакъв пребледнял младеж се показа от съседната кантора.

— Майко Божия, какво стана? — попита той.

Кавана се изправи. От тоалетната се носеше задушлив пушек с остър мирис. Той се закашля и неохотно отвори вратата, очите му започнаха да сълзят. Отвътре заизлиза още дим и противопожарните разпръскватели на тавана в коридора се включиха. Кавана се оттегли в кантората. В далечината се чу полицейска сирена, после друга. Кавана поръча на Мърфи да стои на пост, после се върна при Хенеси и Бет и им помогна да се изправят.

Бет се отпусна на един стол, а Хенеси отиде при минибара и наля две чаши уиски. Не предложи на Кавана, който беше пълен въздържател. Бет пресуши чашата си на един дъх и Хенеси последва примера й.

Скоро по коридора се зададоха половин дузина полицаи със зелени униформи и бронирани жилетки. Дебеловрат сержант им изрева да стоят на място и остави един ефрейтор да ги надзирава. Районът около тоалетната бе отцепен, след това двама души с тъмносини работни дрехи и черни куфарчета влязоха вътре. Телефонът на Бет иззвъня и ги стресна. Тя попита сержанта дали може да вдигне. Той кимна, лицето му остана безизразно. Полицаите не хранеха особена симпатия към Хенеси и сътрудниците му и сержантът вероятно предпочиташе да ги завари размазани по стените вместо седнали на чашка уиски. Докато Бет говореше по телефона, дойде и един детектив от Криминалния отдел. Той показа служебната си карта на Хенеси и се представи като инспектор Григ. Зад него стоеше висок млад цивилен сержант с къси мустачки. И той гледаше със същата неприязън като униформения си колега.

— Май имате неприятности, господин Хенеси — отбеляза Григ. — Освен ако собствените ви хора не са направили някоя грешка по невнимание.

Хенеси вдигна рамене.

— Случват се такива неща. Ще пиете ли едно уиски, инспекторе?

Както очакваше, Григ отказа. Усмихна се сдържано.

— Предполагам, няма смисъл да ви питам дали имате представа кой го е направил.

Кавана се изсмя остро, но Хенеси го изгледа сурово. Достатъчно им беше, че полицията е в кантората. Ако ги предизвикат, можеше да се стигне до арестуване на Хенеси за допълнителен разпит, а той не искаше нито неприятностите, нито лошия отзвук, които произтичаха от това.

— Е, внимавайте повече за в бъдеще, господин Хенеси. — Какво имате предвид?

— Явно става дума повече за предупреждение, отколкото за нещо друго. Според криминолозите устройството е самодейно, всъщност доста е пресилено да се нарече „устройство“. Цялата тази суматоха е предизвикана от две бутилки.

Мърфи си спомни бутилките в плика на китаеца, но не каза нищо.

— Някаква досадна случайност? — поинтересува се Хенеси.

Григ отново се усмихна сдържано.

— Надали сами са се завързали за казанчето. Не, това е проста химическа бомба, каквито сме правили като деца. Сярна киселина и етиленгликол. Антифриз, с по-прости думи. Завързвате бутилките една за друга и ги хвърляте. Бум! Никога ли не сте го правили като малък, господин Хенеси? Страшно гърми.

По изражението на Хенеси личеше, че не го е правил. Григ вдигна рамене.

— Е, явно сме ходили в различни училища. Така или иначе експлозията е достатъчно силна, за да разбие стаята. Нямаше да ви е смешно, ако бяхте там. Все пак на сградата нищо не може да й направи. Не е „сериозна“ бомба, ако мога така да се изразя. Което ме навежда на мисълта, че вероятно е само предупреждение. Май няма смисъл да ви питам дали имате врагове, господин Хенеси.

Очевидното смущение на политическия съветник на Шин Фейн бе забавно на Григ.

— Ще ви държа в течение, ако ми хрумне нещо — отвърна Хенеси.

— Няма да чакам с голямо нетърпение.

— Така е по-добре.

— Ще ви изпратя, инспекторе — намеси се Бет, усещаше, че шефът й губи търпение.

Григ се замисли, сякаш се чудеше дали да остави Хенеси на мира, но после кимна и я последва. Сержантът му изгледа на кръв Мърфи и Кавана и също излезе; двамата телохранители му отговориха с безгрижни усмивки. Отдавна нямаха страх от полицията, армията или когото и да било другиго. Григ отиде в тоалетната, за да говори пак с криминолозите. Сержантът понечи да заговори Бет, но тя му затръшна вратата под носа.

Хенеси я погледа от прага на кабинета и след като се увери, че не е в шок, затвори леко вратата си. Мърфи и Кавана потрепнаха. Острата нотка в гласа на шефа им ги плашеше хиляди пъти повече от строгия поглед на някакво хлапе от полицията. Гневът му обаче не беше насочен към тях.

— Искам да откриете този китаец — изсъска той, без да крие гнева си. — Да го откриете и да ми го доведете.

Телефонът иззвъня и той вдигна.

— Лиам, той е! — проплака Бет.

Хенеси й бе забранил да го свързва повече с китаеца, но сега положението беше по-различно.

— Свържи ме, ако обичаш, Бет. Добре ли си?

— Добре съм, Лиам, наистина.

Телефонът изщрака и Хенеси зачака китаецът да заговори.

— Господин Хенеси? — попита Нгуен, не беше сигурен, че са го свързали.

— Какво искате?

— Знаете какво искам, господин Хенеси. Проверявам дали сте си променили решението.

— Защо да си променям решението?

— Знаете много добре защо.

Хенеси си пое дълбоко въздух.

— Може би няма да е зле пак да поговорим за това. Може да се споразумеем. Защо не дойдете пак?

Нгуен се изсмя.

— Идеята не ми харесва. Няма да ме видите повече, господин Хенеси. Но ще чуете за мен.

— Ще ви е нужно доста повече от силен звук в тоалетната ми, за да си променя мнението.

— Така да бъде — каза Нгуен и затвори.

— Мръсник — закрещя Хенеси. — За кого се мисли, че да ме заплашва така?

Тресна телефона и погледна двамата телохранители.

— Дайте описанието му на момчетата. Искам да го откриете.

— Може би няма да е зле да напуснеш Белфаст за няколко дни — предложи Кавана.

— Да не намекваш, че не можете да ме опазите в собствения ми град?

— Не искам да кажа това, просто ще е по-лесно, ако отидеш във фермата.

— Не. Тази отрепка няма да успее да ме изгони от собствения ми град. Няма да побягна като бито куче. Кажете само на нашите хора.

Махна им нервно да си вървят и се отпусна на стола си. Отпи глътка уиски, после пак. Знаеше, че не е трябвало да избухва, но бомбата го бе уплашила сериозно. Беше му напомнила, че и той е смъртен, че скоро ще навърши седемдесет. Мисълта, че някакъв отмъстителен китаец с бутилка антифриз може да посегне на живота му, го бе разгневила… и уплашила. Надменният детектив твърдеше, че това е предупреждение. Много добре, щеше да го приеме като такова.

 

 

Нгуен не се върна направо в пансиона. След като взе микробуса си от паркинга на „Глочестър стрийт“, той потегли на север по „Виктория“, а после на запад, покрай мрачни квартали и сгради до мястото, където „Дейвис“ преминава във „Фолс роуд“. Не се тревожеше от преследване, защото знаеше, че бутилките на „Дънегол скуеър“ са се разбили в пода много след като си беше тръгнал. Не правеше тази разходка и заради удоволствието от шофирането. Винаги беше смятал седенето зад волана за мъчение, с нетърпение бе чакал дъщеря му да вземе книжка, за да извършва всички доставки за ресторанта вместо него. Обикаляше с микробуса, за да почувства духа на града и жителите му, струваше му се, че ако разбере хората в Белфаст, може да разбере и защо от ИРА са убили близките му. Центърът процъфтяваше, бляскави магазини и чисти улици. Повечето коли бяха нови и добре поддържани и признаците, че градът е арена на религиозно насилие, бяха малко. Под зеления купол на кметството на „Дънегол скуеър“ имаше лозунг: „Белфаст казва не“, но не ставаше ясно на какво го казва. Имаше силно полицейско и военно присъствие, някои улици бяха затворени с метални бариери и се пазеха от полицаи, които пускаха минувачите само по един. Не се усещаше обаче напрежение, поне Нгуен не го почувства. Беше разстлал едромащабна карта на Белфаст и околностите му на лявата седалка и на един червен светофар я огледа. Опита се да произнесе странните имена, написани на нея: Нокнагъни, Бейлихакамор, Грега, Скегънийл, Лайгънийл, Балинафей.

Отзад изсвири клаксон, за да му подскаже, че е светнало зелено. Той изпусна скоростния лост и по погрешка превключи на трета. Микробусът остана на място. Клаксонът отново изсвири, последван от други. Накрая успя да запали и бързо потегли.

Мина по „Фолс роуд“ и болницата „Кралица Виктория“ отляво и попадна в съвсем друга част на града. В страничните улички се виждаха обгорели коли, ръждясали останки, които сигурно стояха там от месеци, като скелетите на отдавна умрели животни. Беше пълно с деца в колички, с топки, с родителите си, застанали по ъглите, седнали пред кръчмите, деца с износени дрехи, чорлави коси и сополиви носове. Мина покрай полуразрушени тухлени постройки, които никой не си бе дал труда да ремонтира, стърчащи като гнили зъби. Мрачната сивота се разнообразяваше с цветни петна — странни стенописи, рисунки на маскирани мъже с автомати, богато украсени кръстове, възпоминания за хора, умрели при гладни стачки в затворите, и ирландския трикольор. Пълно бе с лозунги, много от които Нгуен не разбираше, но някои успяваше да прочете: „Подкрепете ИРА“, „Армията — вън“, „Ирландия за ирландците“. Мина покрай една кръчма с прозорци, защитени с дебела телена мрежа. От двете страни на черната дървена врата стояха двама мъже с ръце в джобовете, изгледаха враждебно микробуса. Съгледвачи, реши Нгуен. Трябваше да внимава повече. Центърът на града вдъхваше лъжливо чувство за сигурност. Тук, в католическите работнически квартали, усещането за недоверие и подозрение тежеше във въздуха като гъста сутрешна мъгла. Двамата мъже видяха, че Нгуен е азиатец, и веднага изгубиха интерес.

Улицата зави леко и Нгуен забеляза голямо гробище вдясно, разпростряло се докъдето му поглед стигне. По-нататък, когато навлезе по „Глен роуд“, мина покрай друго, този път отляво. Зави наляво и продължи на югоизток, по „Кенеди уей“, през район, означен на картата като Андерсънтаун. Намали, за да огледа два потискащи реда жилищни блокове, посивели панели с мръсни олющени прозорци. В калната, отъпкана трева се въргаляха празни опаковки от бисквити, разкъсани вестници, амбалажни хартии и счупени бутилки, всевъзможни отпадъци. Нгуен не разбираше защо хората, които живеят тук, не полагат повече грижи за квартала си. Как можеше да търпят такава мръсотия. Да си беден е едно, но това не е оправдание да живееш като скот. Той поклати тъжно глава.

Навлезе в едно предградие, наречено Малоун, и пейзажът се подобри. Запуснатите панели отстъпиха място на добре поддържани градини и прясно боядисани къщи. Той обърна по „Малоун роуд“ и продължи назад към центъра. Малко преди ботаническата градина зави наляво към Уелингтън Парк. Замисли се над видяното. Хората, които живееха в бедняшките райони, нямаха какво да губят. Ако враговете му идваха от утайката на обществото и чудовищните панелни блокове, затворът със сигурност не ги плашеше. Децата, отгледани в тези райони, бяха жестоки, безскрупулни, верни към своите и агресивни към чуждите. Бедността ги стягаше като железни окови. Налагаше му се да се изправи не срещу отделни хора, а срещу цялата ИРА. Спря двигателя и загледа разсеяно през прозореца. Трябваше да го направи, каквото и да му струваше. Нямаше друг избор. Дължеше го на жена си и дъщеря си.

 

 

Лиам Хенеси излезе в градината си и загледа скалното образувание, наречено „Носът на Наполеон“. Не че приличаше много на нос или на която и да било друга част от тялото на Наполеон. Джаки, червеникавият му сетер, изскочи от къщата и се втурна към него. Той се наведе, почеса я между ушите и тя лизна ръката му.

Тръгна по алеята и заразглежда дърветата и цветята. Беше запален градинар, но адвокатската практика и политическите ангажименти не му оставяха много време да се грижи за двата декара място около къщата му на „Антрим роуд“. Бе наел един пенсиониран градинар от ботаническата градина, но всяка сутрин лично проверяваше как вървят нещата. Коленичи, за да разгледа един покрит с калуна^[2] камък и Джаки притича и го лизна по бузата. Той я отблъсна и се засмя.

— Иска да излезе на разходка — каза жена му.

Той се обърна, изправи се, изтръска прахта от коленете си и се усмихна.

— Можеш да изненадаш в гръб и самия дявол, Мери.

Тя му подаде чаша чай и настоя:

— Кучето ти иска да се разходи.

Мери Хенеси изглеждаше доста млада за четирийсет и шестте си години, висока и стройна, с къса, чуплива тъмнокестенява коса. Хенеси я погледна възхитено. Не приличаше на жена с две големи деца. Кожата й бе гладка и леко загоряла от слънцето, малкото й бръчки я правеха дори по-красива. Все още можеше да завърти главата на мъже, наполовина на годините й, и го знаеше. Понякога толкова го беше страх да не я загуби, че стомахът му се свиваше.

— Нашето куче — поправи я той.

Тя кимна към сетера, седнал в краката му. Кучето гледаше Хенеси с искрена любов.

— Само я погледни.

— Спомням си времена, когато и ти ме гледаше с такъв поглед — пошегува се той и тя се засмя.

Телефонът иззвъня и тя изтича през ливадата към къщата. „Тя тича, за бога — помисли си Хенеси. — Тича като ученичка и се смее с глас.“ Опита да си спомни кога за последен път се е смял. Не помнеше точно датата, но беше, когато чу интервюто на Йън Пейсли^[3] по телевизията, и тогава смехът му не бе сърдечен и весел като на Мери, а ехиден и циничен.

— Остарявам, Джаки.

Червеникавият сетер го погледна, джафна в знак на съгласие и той отново протегна ръка и я погали между ушите.

— Няма време за разходки, моето момиче. Колата ще пристигне всеки момент.

Джим Кавана и Кристи Мърфи го пазеха почти по цял ден и през по-голямата част на вечерта, но нощем се прибираха да спят. Местата им се заемаха от други двама измежду дванайсетима доверени доброволци, които стояха на пост пред къщата в някоя кола. Джими Макмеън закарваше черния „Ягуар“ у дома си в Северен Белфаст, а сутрин минаваше да вземе Кавана и Мърфи. Хенеси погледна часовника си. Вече закъсняваха.

Мери се показа на вратата и му помаха.

— Кристи е.

Джаки наостри уши и се затича към нея, явно мислеше, че господарката й я вика, за да й даде някое лакомство. Хенеси изруга наум и тръгна след кучето, като внимаваше да не разплиска чая. Ягуарът току-що бе излязъл от сервиза след много скъпа поправка. Надяваше се да не са катастрофирали.

Мери му подаде слушалката.

— Мръсниците се опитаха да ни убият — заяви задъхано Мърфи.

— Какви ги приказваш?

— Опитаха се да ни вдигнат във въздуха.

— Успокой се, Кристи. Разкажи какво е станало.

Мърфи си пое дълбоко въздух.

— Отидохме да вземем ягуара от гаража на Джими. Той седна на волана и тъкмо щеше да запали проклетата кола, когато я видяхме. Дево Марийо, света Богородице, ако не я бяхме забелязали, сега щяхме…

— Какво стана? — прекъсна го нетърпеливо Хенеси.

— Използвали са крушка от светкавица и две жици.

— Крушка от светкавица ли?

— Да, крушка, покрита с някакъв червен прах. Някакво самоделно устройство, което щеше да взриви резервоара, ако бяхме запалили двигателя.

— Добре, Кристи. Къде сте сега?

— В къщата на Джими.

В слушалката се чу мърморене и звън на чаши. Момчетата си бяха сипали нещо за успокоение и Хенеси не ги обвиняваше. Много им се беше събрало за толкова кратко време.

— Слушай, махнахте ли го?

— Разбира се, извадихме крушката от резервоара, но жиците още са свързани.

— Оставете го така. Извикайте Уили О’Хара да го погледне, той разбира. И да провери цялата кола. Щом каже, че всичко е чисто, идвате. И, Кристи?

— Да?

— По-спокойно.

Той затвори. Още държеше чашата в лявата си ръка. Не беше докоснал чая. Сега отпи и сбърчи чело.

— Нещо не е наред ли? — поинтересува се жена му.

Той кимна.

— Някой се опитал да взриви колата.

Мери се ококори и отвори уста. Не й беше казал за взрива в кантората, защото не искаше да я притеснява. Сега я заведе в кухнята, накара я да седне на чамовата маса и й съобщи, че това е втори удар срещу него, макар и не особено добре замислен.

На вратата се чу дращене и той пусна кучето. То се пъхна под масата и Хенеси си даде сметка колко е уязвим. Излезе в антрето, отвори входната врата и махна на двамата мъже, седнали в един „Форд Ескорт“ пред къщата. Каза им да стоят нащрек и изпрати единия на пост на задната врата, докато се появят Мърфи и Кавана.

Върна се в кухнята, усмихна се на жена си и седна.

— Кой мислиш, че стои зад това? Асоциацията за отбрана на Ълстър^[4]?

Хенеси вдигна рамене и погледна чашата си. По повърхността се бяха образували кафеникави мехурчета и той ги спука с пръст.

— Оня многознайко, инспекторът, който дойде в кантората, смята, че е предупреждение.

— Предупреждение ли?

Хенеси вдигна поглед. Харесваше му загрижеността в очите й.

— Онова в кантората не беше бомба в истинския смисъл на думата, а самоцелно устройство без особена разрушителна мощ. Както гледам, и тазсутрешната история е дело на аматьор. Сигурно са доста тъпи, щом не са се сетили, че нашите хора ще проверят колата, преди да я запалят.

— Но защо му е на някого да те предупреждава, Лиам?

Ълстърските доброволци не си губят времето с предупреждения, не е ли така?

Права беше, разбира се. През последните години се спазваше едно неписано споразумение между отделните враждуващи групировки да не се убиват хора от висшите ешелони. То имаше за цел да улесни преговорите, като се осигури относителна сигурност на ръководните членове на отделните организации. Атентатът в Брайтън бе показал, че никой не е застрахован, дори министър-председателят, а целият свят беше видял как един президент умира от ръката на един-единствен стрелец. Семействата на Пейсли, Адаме и Хенеси нямаше да преживеят и една седмица, ако бяха открили ловния сезон за ръководните фигури на противниковите организации. При сегашното положение на нещата обаче можеха да се движат сравнително безопасно из града. Все още ходеха с телохранители и имаха доверие на противниците си не повече, отколкото на британското правителство, но времето, когато се налагаше бодигард да предпазва Хенеси с тялото си, бе отдавна минало. Ако споразумението престане да действа, щяха да го надупчат с куршуми без никакво предупреждение. Нямаше да си играят със самоделни бомбички. Не, не беше възможно причините да са политически. Но ако не политически, какви бяха тогава?

Той стана, нежно постави длан под брадичката на Мери и повдигна главата й назад.

— Вчера в кантората идва един човек, някакъв китаец. Жена му и дъщеря му загинали при една от лондонските експлозии. Обвинява мен.

— И е бил целия път до Белфаст заради теб?

— Иска да му кажа кой стои зад бомбената кампания. Изхвърлих го от кабинета и след няколко минути тоалетната избухна. Сега пък това.

Тя отблъсна ръката му.

— Защо не каза на полицията?

— Не сме убедени, че е той. Освен това ще се справим и сами.

— Лиам — сгълча го ядосано тя, — поставяш живота ни на карта!

— Ако е той, скоро ще го спрем, не се тревожи. Китаец е, не е трудно да бъде забелязан в Белфаст.

— Дано да си прав.

Загрижеността в очите й отстъпи на нещо друго, нещо, което се стори на Хенеси като презрение. Изражение, което напоследък виждаше все по-често. Все не одобряваше решенията му. Той реши да не опитва да я убеждава, само щеше да си загуби времето.

— Ще изчакам Джим и Кристи в кабинета — каза той и излезе от кухнята.

Джаки изскочи изпод масата, тракайки с нокти по плочките, и послушно го последва.

Той влезе в кабинета и затвори вратата. Джаки отиде при кошчето си до плъзгащата се остъклена врата към верандата и легна с тъжна въздишка, сякаш му съчувстваше за грубото отношение на Мери. Той знаеше, че жена му би предпочела да предприемат по-агресивни действия срещу протестантите, неведнъж го бе убеждавала да започне мащабна офанзива срещу Ълстърската организация. Странно, помисли си той, как с годините неговата позиция се смекчаваше, а тя ставаше все по-пламенна привърженичка на въоръжената съпротива. Колкото повече я убеждаваше, че най-правилното решение е да се преговаря, толкова повече тя се отчуждаваше от него физически и емоционално. Той обаче бе убеден в правотата си, в това, че само неговият път ще доведе до напредък. Всичко друго щеше да завърши с безсмислени кръвопролития. Убедеността в собствената му правота обаче не го караше да се чувства по-добре.

В стената зад картината с ловни сцени над камината имаше вграден сейф; Хенеси го отвори и извади хартиена папка. Занесе я на бюрото си и я отвори. Вътре бяха докладите от проверката на скривалищата за оръжие. Общо петнайсет. До вечерта очакваше още шест. Разстла листовете на бюрото и ги разгледа. В три от скривалищата беше пипано. Бяха взети общо петнайсет килограма семтекс, дванайсет детонатора, три живачни устройства за взривяване при преместване, два пистолета и малки количества патрони. Всичко останало от необходимите материали за конструиране на бомби — жици, часовникови механизми, радиопредаватели — можеше да се намери в магазина. Хенеси беше сигурен, че самозванците, действащи от името на ИРА, се подкрепят от някого вътре в организацията. Проблемът бе, че между трите скривалища нямаше нищо общо. Намираха се в районите на три различни местни звена. Той изръмжа, събра листата и ги прибра в плика. Джаки вдигна глава и го загледа.

— Може би другите доклади ще дадат отговора — каза й той и тя джафна в съгласие.

Отвън се чу шум от кола и стъпки по покритата с чакъл алея, звънецът иззвъня. Хенеси изчака да види дали Мери ще отвори и не се изненада, когато тя не се помръдна. Той стана и пусна вътре Кавана, Мърфи и Уили О’Хара, дребен мъж с остри черти, проскубани мустаци и сълзливи сиви очи. Джими Макмеън остана при колата. Уили носеше обичайния си развлечен сив костюм и мазен кожен колан и държеше хартиен плик. Хенеси въведе тримата мъже в кабинета си.

— Чиста ли беше колата? — попита той О’Хара.

— Ако не се брои това — отвърна дребосъкът и вдигна плика, — да. Само това беше, но щеше да им е достатъчно.

Той бръкна в плика, извади кълбо черна жица и я подаде на Хенеси.

— Груба изработка, но щеше да свърши работа.

Имаше две парчета кабел, по около три метра всяко, и двете бяха свързани с крушката.

Хенеси посочи червения прах по стъклото.

— Какво е това?

Очите на О’Хара проблеснаха:

— Стрити главички от кибритени клечки. Главно калиев хлорат. За допълнителна мощност. Можел е да мине и без това, но идеята е добра.

— Как действа?

— Крушката беше оставена да виси в резервоара над течността. Ако бяха запалили двигателя, щеше да взриви бензиновите изпарения.

— Сигурно ли е?

О’Хара се намръщи, сякаш се чудеше накъде бие Хенеси.

— Напълно сигурно. Е, ние не бихме използвали такова нещо, защото винаги има опасност крушката да падне в бензина. В такъв случай няма да го запали. Пък и е доста лесно за откриване.

— Възможно ли е да е предупреждение?

О’Хара кимна енергично.

— Да, и аз точно това си помислих. Някой създава ли ти проблеми?

— Досещам се кой може да е. Благодаря за помощта, Уили.

Хенеси му стисна ръката и го изпрати до вратата. Нареди на Джими да го закара.

След като се върна в кабинета, седна зад бюрото си и покани Кавана и Мърфи да се настанят удобно. Предложи им чай или кафе, но те отказаха. Не им предложи нещо по-силно, защото дори в най-напечени ситуации Кавана не пиеше алкохол, а Мърфи вече миришеше на уиски. Нужни му бяха трезви.

— Започвам да си мисля, че вчера имаше право, Джим — обърна се той към Кавана.

— За фермата ли?

Хенеси кимна.

— Така май е най-добре. Идват почивни дни, пък и оттам мога да ръководя нещата не по-зле, отколкото оттук, поне за кратко. С Мери отиваме още тази вечер, Джими и Кристи също ще дойдат и ще вземем още двама души за по-голяма сигурност.

— Аз тук ли да остана? — попита Кавана.

— Искам да организираш издирването на китаеца. Няма да ви е трудно да го откриете в Белфаст. Тук сигурно няма много жълти, пък и този е нов, от Лондон. Сигурно е отседнал някъде.

— Няма проблем.

— Освен това ще повикам Шон Морисън.

Двамата телохранители се усмихнаха. Добре познаваха Морисън и бяха работили на няколко пъти заедно.

— Още ли е в Ню Йорк? — попита Мърфи; Морисън бе напуснал Белфаст преди малко повече от две години.

— Да, служи ни за свръзка с различни групи на „Норейд“ в Северна Америка.

Морисън бе пожелал да се махне от Белфаст. Молбата му дойде в момент, когато финансовите дела на организацията в Съединените щати не вървяха добре. Той успя да оправи нещата, и то не само защото белфасткият му акцент и типичният му ирландски външен вид се посрещаха толкова добре от американците. Изглеждаше точно както би трябвало да изглежда един активист на ИРА: висок, широкоплещест, с къдрава черна коса и ясни сини очи. Говореше убедително за целите на организацията и групировките на „Норейд“ го използваха успешно. Освен това помагаше много с уреждането на паспорти и визи за членове на ИРА, които искаха да пътуват инкогнито до САЩ, а наскоро бе установил връзки и с доставчици на оръжие. Беше като дар от Бога. Сега обаче Хенеси се нуждаеше от доверен човек, а би поверил и живота си на Морисън.

Нареди на Кавана веднага да започне издирването на китаеца, а Мърфи натовари с организирането охраната на къщата. Изчака да остане сам, за да телефонира в Ню Йорк.

Морисън вдигна на третото иззвъняване, звучеше сънено.

— Добро утро, Шон. Кое време е в Ню Йорк?

Морисън изръмжа:

— Няма още пет. Какво има, Лиам?

— Трябваш ми тук, Шон.

— Кога?

— Още днес.

Морисън отново изръмжа:

— Много скромно желание.

Не попита за причината, защото службите за сигурност не се свеняха да подслушват телефона на Хенеси, законно или не.

— Ела веднага у нас — продължи адвокатът. — Ще ти обясня всичко, като дойдеш. За колко мислиш, че ще стигнеш?

— Десетина часа, Лиам, зависи дали има директен полет. — Гласът му зазвуча вече по-ясно: — Ще ти се обадя, ако изникнат проблеми.

Хенеси му благодари и затвори. Вдигна жиците и крушката, които Уили бе оставил на бюрото му, и ги запремята замислено в ръце.

 

 

Нгуен спря пред един магазин за китайска храна и купи шест порции варен ориз, три порции печено свинско и три — печено пиле. Не взе сос, само месото. Дадоха му храната в същите пластмасови опаковки, които използваше в собствения си магазин в Клафам. Поиска си найлонов плик, прибра покупките и ги занесе в микробуса. След това се отби през една кръчма, за да вземе лед. Собственикът заяви, че нямал достатъчно дори за собствена употреба, камо ли да продава на някого, който дори не е редовен клиент. Барманът от второто заведение, в което влезе, се отнесе с по-голямо разбиране — Нгуен разказа как жена му имала артрит на крака и трябвало да лежи в ледена баня. Момчето му продаде три плика ледени кубчета. Веднага след това виетнамецът се върна в пансиона. Спря микробуса отпред, взе леда и едната торба тор и ги качи горе. Госпожа Макалистър, която бършеше прах в антрето, го посрещна с усмивка.

— Прекрасен ден, нали?

Той се усмихна, кимна и се промуши покрай нея. Остави тора на пода в банята, сложи леда под душа и изчака на вратата, докато хазайката отиде в кухнята. След това слезе на пръсти за още неща. Колкото по-малко видят хазайката и другите наематели, толкова по-добре.

Прибра се в стаята и пусна резето. Остави чантата си на леглото и я отвори. Извади внимателно две бутилки концентрирана киселина и ги занесе в банята.

Скъса пликовете с леда и изтърси бучките в легенчето под душа, отвори един пакет сол и го изсипа отгоре, накрая пъхна бутилките с киселина в охлаждащата смес.

Докато се изстудяваха, изтърси останалите неща от чантата си на леглото. Имаше бутилка глицерин, тубичка машинно масло, няколко кибрита, кутия сода за хляб, чифт гумени ръкавици, термометър, мерителна чаша, две големи тенджери с тефлоново покритие и тефлонова бъркалка. Занесе всичко в банята и включи вентилатора. Изпаренията от киселината са отровни.

По време на войната Нгуен бе работил много с експлозиви. При всяка възможност партизаните купуваха взривни вещества или използваха пленените от американците, но това не беше толкова лесно и те често правеха собствени: гърмяща желатинова смес, тротил, пластични взривове и нитроглицерин. Повечето от изходните продукти можеха да се купят съвсем законно, въпреки че в крайните етапи на войната наложиха забрана за продажба на часовникови механизми. Не че имаше някакво значение, защото обикновените будилници вършеха съвсем същата работа.

След около половин час Нгуен завърши серията от сложни и опасни химически реакции, за да получи някакво мазно бяло вещество в мерителната чаша.

Отпусна се на студения под и въздъхна. Мускулите на лицето го боляха и той си даде сметка, че през цялото време е стискал зъби. Започваше да го боли глава, острата болка в слепоочията можеше да е както резултат от стреса, така и от острите изпарения на киселината. Той стана, коленете му изпукаха и закрачи с несигурна походка из стаята. Отвори прозореца, седна на леглото и задиша дълбоко свежия въздух.

Когато се почувства по-добре, отиде пак в банята и отвори изкуствения тор. Напълни един от празните пликове от леда. Много беше важно да сложи точните количества машинно масло, нитроглицерин и тор. Първо смеси тора и маслото. Размачка плика, докато се смесят добре, след това бавно добави нитроглицерина. Можеше да използва чист нитроглицерин, но той е много нестабилен и лесно се взривява при удар или от висока температура. Смесен с тора и маслото, става по-инертен, но запазва мощността си при взрив.

Нгуен работеше бавно и внимателно и докато превърне всичкия нитроглицерин в тъмнокафява лепкава паста, мина почти час. Свали ръкавиците, остави ги на пода и се върна в спалнята. Главоболът му се бе засилил. Погледна часовника си, беше шест. Имаше предостатъчно време за почивка.

Стресна се в съня си след два часа, когато хазайката потропа на вратата.

— Ще желаете ли чай, господин Мин?

Нгуен й благодари, но отказа и тя се върна на долния етаж. Той седна на леглото и разтърка очи. Завесите се ветрееха и започваше да се стъмва. Той стана и запали лампата. Взе настолната лампа от нощното шкафче, постави я на пода под прозореца и я изключи от контакта. Постла вестник върху лъскавия паркет и извади калая, поялника, крушките за светкавици и няколко жици. Включи поялника и докато чакаше да загрее, отряза дванайсет половинметрови парчета жица и оголи краищата им. Запои по една жичка за дъното на всяка крушка и една отстрани. Изпробва една, като допря двете жички до двата края на една батерия. Тя светна ярко, после жичката й се стопи със съскане. Той я хвърли на леглото.

Във Виетнам имаха предостатъчно капсул-детонатори. В мирно време се намираха много по-трудно. Не че имаше някакво значение, самоделният експлозив бе достатъчно чувствителен, за да се взриви и от обикновена крушка за светкавица. Нгуен беше решил да направи системата съвсем сигурна. Отвори два кибрита и ги изпразни върху вестника. Изрони главичките на няколко десетки клечки, после ги стри една по една с острието на ножа си. От време на време някоя пламваше и се налагаше да я гаси. Когато свърши, пред себе си имаше купчина червен прах. Намаза крушките с лепило и ги оваля в барута от клечките. Докато съхнеха, се зае с пластмасовите тръби. Наряза ги на парчета, дълги около педя, запуши ги с тиксо от единия край и ги занесе в банята. Отново си сложи ръкавиците и внимателно напълни тръбите с взривната смес. След това се върна за шест от детонаторите. Внимателно пъхна по две крушки във всяка тръба, допълни с взривната смес, накрая ги запечата с тиксо така, че само жиците да стърчат. Изглеждаха безобидни и недодялани; но Нгуен знаеше колко са смъртоносни и разрушителни. Ако бъдат използвани както трябва, можеха да разрушат кола и да направят дупка с диаметър до два метра в асфалта. За да се взривят, бе достатъчно по жиците да протече ток.

Зави ги във вестник и ги прибра заедно с инструментите в чантата. Всичко друго сложи в черен плик. Завърза го и го надигна, но бързо си даде сметка, че тънкият найлон може да се скъса. Затова го пъхна във втори плик, после в трети. Накрая ги запечата с тиксо.

Часът наближаваше десет. Легна на кревата и загледа снимката на бившия американски президент. Затвори очи, знаеше, че вътрешният му часовник ще го събуди навреме, но сънят не идваше. Образът на президента, който хвърли американската армия срещу комунистите в Северен Виетнам, заплува пред очите му, извиквайки цял низ от спомени. Опита да ги пропъди, но те бяха толкова натрапчиви, че накрая се предаде.

Бащата на Нгуен беше комунист фанатик, но познаваше и стойността на парите. Когато Нгуен бе на девет, той го изпрати при един братовчед в Ханой, на повече от 400 километра на север от родното му село. Братовчедът имаше малък автосервиз. Там Нгуен се научи как да оправя коли и всяка седмица изпращаше половината от заработеното на баща си. Вечер ходеше на училище при един местен католически свещеник, където се научи да чете и пише. Там в главата му се породиха съмнения към комунистическите идеи, втълпявани му от неговия баща.

Когато навършваше единайсет, Виетнам победи в борбата за независимост и френските войски се изтеглиха от страната. Участва и в уличните празненства, когато Хо Ши Мин се завърна в Ханой. Изтеглянето на французите не донесе мир. Войната се превърна в конфликт между Севера и Юга. Когато първият американски войник загина във Виетнам, Нгуен бе на осемнайсет и работеше в една фабрика за гранатомети. Фабриката се помещаваше в дървена барака в предградията на Ханой и съдържаше само ред метални маси, тухлена пещ с духало, задвижвано от механизма на стар велосипед, и струг с ръждясал мотор от ситроен, застопорен на масивна дървена подставка. Нгуен прекара четири години там и през това време се ожени за Суан Фон и тя му роди две дъщери. Прекараха три блажени години. Бяха далеч от фронта и въпреки че се трудеха от тъмно до тъмно и работата беше тежка, преживяваха добре в малкия си апартамент в един красив квартал на Ханой. От време на време дори получаваха свежи зеленчуци и плодове от баща му.

Всичко се промени през 1967 г., когато американците редовно започнаха да бомбардират Ханой. Нгуен бе мобилизиран в Северновиетнамската армия. Нямаше право на избор. Какво че е женен, с малки деца? Ако не беше работил във военната промишленост, щели да го вземат по-рано, сега щял да бъде по-полезен на юг. След двуседмична подготовка го изпратиха на фронта като сапьор. Преди да замине, той уреди семейството му да се премести при баща му на село. Беше доста по-близо до фронтовата линия от Ханой, но Нгуен знаеше, че бомбардировките ще стават по-тежки и че в града никой няма да се грижи за тях.

Той и други сапьори бяха закарани на трийсетина километра от Сайгон в един район, наречен от американците Железния триъгълник. Там прекара шест месеца, помагайки в строежа и екипирането на подземна мрежа от тунели, в която намираха убежище стотици войници от Северновиетнамската армия и партизаните от освободителния фронт „Виетконг“. Дълбоко под земята бяха оборудвани болници, тренировъчни полигони, складове и цехове за боеприпаси. В продължение на седмици не виждаше дневна светлина. След това го взеха в един цех за направа на мини от крадени американски 105-милиметрови оръдейни снаряди, от които комунистите имаха неизчерпаеми запаси. Червивите от пари американци се отнасяха с учудващо нехайство към боеприпасите си и сандъците със снаряди буквално затрупваха Нгуен и колегите му.

Един ден при проверка на нова партида мини един офицер от „Виетконг“ го заговори. Самият той бе работил като механик в Ханой, недалеч от сервиза на Нгуен. Офицерът го похвали за работата му, погледа още известно време и си тръгна. На следващия ден командирът извика Нгуен и му съобщи, че го прехвърлят в бойно подразделение на „Виетконг“. Нгуен се поинтересува какво е подразделението. Офицерът вдигна рамене и отговори, че нямало значение. Нгуен реши да не настоява, защото знаеше, че е безсмислено. Не се изненада да научи, че ще е на подчинение на офицера, който бе проверявал мините му. Тогава научиха Нгуен да се бие. И да убива.

Сложиха го в отряд от трима души, чиято цел бе да поставя клопки по пътеките, използвани от американските войски. Смениха сивата му униформа с черна, но му оставиха автомата. И така се започна. Нгуен живя почти цяла година в страх, пълзене по тунели, поставяне на мини, зареждане на клопки и всякакви възможни устройства срещу американците. Научи се да се промъква безшумно из джунглата, да се замаскирва така, че да става почти невидим от няколко педи разстояние дори денем.

Самият Нгуен не се интересуваше от политика: радваше се, че служи на родината си, пък и ако се осмелеше да изрази дори малко съмнение относно правилността на това, което върши, незабавно щеше да получи куршум в главата. Всичко се промени една нощ през лятото на 1968 г., когато бе временно прикрепен към един тренировъчен лагер недалеч от Шап Ле. Лагерът се намираше само на петдесетина километра от Дон Хой и Нгуен чакаше отпуска, за да посети семейството си на село, когато му донесоха вестта за смъртта на баща му. Той подаде официално молба за отпуска, но му отказаха без допълнителни обяснения. Въпреки това той отиде. Взе на заем един очукан мотоциклет и кара цяла нощ. Когато пристигна, бе посрещнат от разплаканите си жена и деца и научи цялата история.

Три дни по-рано един камион партизани минали през фермата и поискали провизии. Взели си ориз от склада и няколко пилета. Един от тях хванал една коза и я задърпал към камиона. Суан Фон казала, че има нужда от мляко за децата, но когато се опитала да си върне козата, друг войник я ударил с приклад в корема. Бащата на Нгуен изтичал да й помогне да се изправи, но войникът го ударил в главата. Качили го на камиона заедно с козата и го откарали. Закарали го в близката махала, завързали го за един стълб и извикали всички жители да гледат. Обвинили го, че не бил добър комунист и заговорничел срещу Фронта за национално освобождение, и бавно го изкормили пред жадната за зрелища тълпа.

Когато Суан Фон пристигнала пеша в махалата, той още се мъчел. Тя прекъснала страданията му с ножа си и положила главата му в скута си. Партизаните вече си били тръгнали и един от по-смелите селяни й помогнал да го погребе. Тихомълком, за да не предизвикват комунистите и да предотвратят по-нататъшните кръвопролития.

Суан Фон заведе Нгуен до гроба. Тогава, докато стоеше мълчаливо, облят в сълзи, до прясно изкопаната пръст, той взе решение. По-късно същата нощ вдигна жена си и децата, накачули ги на мотоциклета и потегли на юг. Когато наближиха района, контролиран от Южновиетнамската армия, тръгнаха пеша през джунглата. Вървяха нощем, през деня се криеха от всички патрули, американски, северновиетнамски и виетконгски, и накрая достигнаха един южновиетнамски лагер близо до Хюе, на брега на Парфюмената река.

Там той се предаде на Армията на Южен Виетнам и се записа в „Шиу Хой“, Програмата за завръщане. Беше прочел за „Шиу Хой“ в джунглата, след като веднъж един хеликоптер разпръсна пропагандни листовки. Комунистите ги събираха и ги използваха за подпалки и за тоалетна хартия.

Жена му и децата бяха настанени в едно охранявано село на юг от Сайгон, а Нгуен бе изпратен в поправителен лагер. Не остана дълго там. Никога не беше изпитвал особена симпатия към комунистическата идея и южновиетнамците бързо осъзнаха колко полезен може да им бъде. Когато бягаше, не си бе представял, че може да се сражава за Юга. Беше таял надежда, че просто ще го оставят да върши каквото му харесва, да работи в някой гараж и да прекарва вечерите със семейството си. Надеждите му се оказаха напразни. Южновиетнамците не го заплашваха с разстрел, но и нямаше нужда. Югът така гъмжеше от виетконгски партизани и агенти, че ако Нгуен и семейството му не бяха пазени в строго охранявано селище, щяха да бъдат убити след броени дни. Оцеляването им зависеше от добрата воля на южновиетнамското правителство. И цената за тази добра воля бе самоотвержената служба на Нгуен в тяхна полза.

След като се увериха, че не е комунистически агент, военните го изпратиха в учебния център „Рекондо“ под управлението на Пето подразделение на Специалните части в единия край на летище На Транг край Сайгон. Там американците тренираха хора за Патрулите за тилово разузнаване. Патрулите изпращаха групи от по шест човека дълбоко в тила на врага. Те действаха като очи и уши на армията и често като нейни наемни убийци.

Скоро стана ясно, че инструкторите няма на какво повече да научат Нгуен. След два дена ролите се размениха и той започна да ги обучава на виетконгските техники за залагане на капани и маскировка. След като началниците научиха за уменията му, той бе изпратен в щаба на подразделение на патрулите за разузнаване в единия край на Железния триъгълник.

От време на време го пращаха на вражеска територия по същите пътеки, които бе обхождал като боец от „Виетконг“. Знаеше много скривалища, складове и тайни пътеки, а шестото му чувство му помагаше да открива клопките на комунистите.

Разрешаваха му да посещава семейството си и получаваше редовна заплата от Американската армия. Животът бе хубав, докато служеше за американците. Докато не стана ясно, че комунистите ще завладеят Юга. Нгуен започна да се тревожи какво ще стане, ако американците се изтеглят, но постоянно получаваше уверения, че ще се погрижат за него, че на него и семейството му ще бъде осигурено убежище в Съединените щати. Той им вярваше.

Нгуен се замята в леглото, по челото му изби пот. Задиша дълбоко, за да освободи съзнанието си от мислите за смъртта за жена си и трите си дъщери и за собственото си безсилие.

 

 

Мери Хенеси седеше сама във всекидневната и гледаше телевизия, когато на входната врата се позвъни. Тя стана, оправи роклята си и тръгна към антрето, но Мърфи я беше изпреварил. До вратата стояха четири куфара, главно дрехи, които искаше да вземе във фермата. Лиам я бе уверил, че отиват само за почивните дни, но тя усещаше, че крие нещо от нея. Усещаше се, че е много разтревожен от двете бомби и вероятно щяха да останат, докато нещата се уредят.

Минаваше десет, но Лиам й бе казал, че иска да се види с някакъв човек, преди да тръгнат, и тя излезе в антрето по-скоро от любопитство да види кой е тайнственият посетител, отколкото от любезност. Той стоеше зад вратата, виждаше се само ръката му, стиснала тази на Мърфи, но когато го чу да говори, Мери затаи дъх и неволно постави ръка на устата си. Вратата се отвори по-широко и той влезе. Морисън носеше син куфар в лявата си ръка. Наведе се да го остави до нейните и едва когато се изправи, я забеляза. Усмихна се.

— Мери.

Гласът му можеше да изразява сто неща. Явно не знаеше точно как да я поздрави, пристъпи напред, сякаш да я целуне по бузата, но се сдържа и само й подаде ръка. Дали защото Мърфи ги гледаше, дали защото знаеше, че Лиам е наблизо, или заради друго? От две години не го беше виждала и вече не можеше да чете чувствата му като преди. Ръката му бе силна и суха и тя я задържа малко по-дълго от обичайното за едно ръкостискане. Той нежно стисна нейната и сякаш с неохота я пусна. Поне на нея така й се стори. Тя се радваше, че е облякла синята си копринена рокля, която най-добре показваше формите й, особено талията. Искаше да изглежда добре пред него. Той бе прекрасен, с по-дълга коса от последния път, но иначе изобщо не се беше променил: същите весели сини очи, същата уста, по която сякаш всеки момент ще се разлее усмивка, същото тяло като на танцьор.

— Радвам се да те видя, Шон. Как е в Ню Йорк?

— Страшна блъсканица. Много по-различно от Белфаст.

— При Лиам ли си дошъл?

Той кимна.

— Да. В кабинета ли е?

Щеше й се да го задържи в антрето, да поговорят още и да разбере защо се е върнал, но си даваше сметка, че вече прекалено дълго се е застояла с него, още малко, и Мърфи щеше да заподозре нещо. Мери се усмихна вътрешно. Щеше да сбърка, разбира се. Между нея и Шон нямаше нищо. Вече две години, но от поведението му личеше, че страстта е още жива.

— Чака те. Може би ще се видим по-късно.

Тя го погледа още няколко секунди, после се обърна и се върна във всекидневната. Наля си коняк и задържа кръглата чаша между дланите си, за да се наслади на аромата.

— Добре дошъл, Шон Морисън — прошепна с усмивка.

В кабинета Морисън се ръкува с Хенеси и се настани в едно кресло пред бюрото му.

— Момчетата май са нервни — отбеляза той.

Хенеси му разказа набързо случилото се. За телефонните обаждания от Лондон, за посещението на китаеца, за експлозията в тоалетната и за опита за взривяване на колата. Морисън го изслуша мълчаливо, но след края на разказа се намръщи в знак, че не е разбрал какво се иска от него.

— Извика ме, за да те отърва от този китаец, така ли?

Хенеси поклати глава.

— Не, не, сами ще се оправим с него. Не, Шон, помощта ти ми е нужна, за да спреш тази бомбена кампания в Метрополията.

Разказа му за страховете си от самозваната група на ИРА и за изчезналите боеприпаси.

— Това обяснява много неща — отбеляза Морисън. — Отначало бомбените атентати се приеха добре в Щатите, парите потекоха в джобовете ни, но някои от последните акции доведоха до обратен ефект. Особено взривът в метрото. Ирландците в Америка са готови да ни подкрепят, но такива кланета… Трябва да ти призная, Лиам, страшно се радвам, че не стоиш зад това. Как да помогна?

Хенеси говори още четвърт час, след това Морисън тръгна към летището, за да хване последния полет за Хийтроу.

Мери Хенеси вдигна очи, когато съпругът й влезе в стаята. Забеляза, че е сам, и опита да прикрие разочарованието си.

— Много време мина, откакто Шон Морисън напусна Белфаст — отбеляза тя.

Хенеси отиде при минибара и си наля двойно уиски.

— Имам нужда от помощта му — каза той.

— Заради китаеца ли?

Хенеси разлюля чашата и поклати глава.

— За друго. Трябва ми някой, на когото да имам доверие, някой без болни амбиции. Освен това две години го е нямало. Той е, как да се изразя, неопетнен. Да, това е думата. Неопетнен.

— Значи ще дойде във фермата, така ли?

— Не, имам нужда от него в Лондон.

Той забеляза озадаченото й изражение и се усмихна.

— Искам да разкрие кой стои зад взривовете. Въпреки всичко, което се случи, това е най-важното в момента.

Мери присви очи.

— Имаш ли план?

— Нещо такова.

Той допи уискито си и остави празната чаша на шкафчето. — Готова ли си с багажа?

Тя отговори утвърдително и двамата излязоха при колата. Джими Макмеън им отвори и натовари куфарите в багажника. Двамата седнаха отзад, а Мърфи се настани до шофьора. Джаки се сви в краката на Хенеси и тихо изскимтя. На улицата ги чакаше червен „Форд Сиера“ с четирима млади мъже. Двигателят му работеше. Други четирима яки младежи се качиха на кафяв рейнджровър и последваха ягуара. Тръгнаха в колона — фордът, после ягуарът, накрая рейнджровърът — по „Антрим роуд“, през центъра до шосе А1, след това по главната магистрала на юг.