Синиша Павич
Горещ вятър (56)

И ето години наред вече върша тази работа. Мъжът на име Иванович вече не видях. Дори не му благодарих. Впрочем и това е особеност на народа, към който принадлежа: задълженията да се отлагат, а след това да се забравят. Оправдавам се с това, че съм го запомнил. И то е нещо.

Новата работа беше спокойна. Не работех с хора, а с хартии. Хората бяха почнали да ме изморяват. Имаха толкова много мъки и неволи, толкова малко търпение, а аз никаква способност или умение да им помогна. И своите мъки не успявах да реша, а чуждите ми бяха наистина в повече.

Обърнах се към хартиите. Шумоляха като в библиотека. Разпределях ги, слагах печати, завеждах и класирах. Имах перфоратор. Две дупки — и в папката. Работата не беше малко, но беше добре организирана и обикновена. Докато я вършех, както каза Боб, интелектът не участвуваше, само ръцете. Можех да размишлявам за най-различни неща. И размишлявах. Бюрото ми беше голямо, ново, столът тапициран, шкафовете подредени, началникът възпитан, образован мъж. Не викаше, дори не повишаваше глас. Говореше ми на „ви“, а когато искаше нещо, сякаш ме молеше, а не заповядваше.

Разбира се, и той си имаше свои слабости. Най-голямата му слабост беше, че идваше преди всички. Втората — че често поглеждаше часовника, някак точно когато аз идвах на работа и влизах в канцеларията си. Третата — имаше язва и закусваше половин корав геврек и в 10 часа ябълка, гладуваше и не беше склонен за човешко, топло общуване и разговори. Говореше главно на събрания, винаги искаше думата и говореше най-дълго. Това беше четвъртата му слабост. Имаше още, но тези четири бяха достатъчни, за да се стигне до искри, преди всичко между него и моя колега по стая, а след това между мене и него.

Стълкновенията не бяха големи, но когато хора прекарват осем часа между четири степи, а на тези стени има само един прозорец и той гледа към вътрешен двор, тогава никой не е в състояние през всичките осем часа да се държи съвсем нормално. В задния двор например имаше една елха, хвърлили я през прозореца след посрещането на новата година и я забравили там. Лишена от новогодишните украшения, но все още зелена, тя стоеше в задния двор повече от един месец и от ден на ден ние почти свикнахме с нея. Погледът през прозореца откриваше и нещо свежо. Очите, които осем часа блуждаеха по бюрата, стените, шкафовете и преписките, като я гледаха, си почиваха, спираха на зелените й клони залъгвани. Като че свежестта, въздухът, висините не бяха далеч от нас.

— Сякаш сме на планина — каза моят колега.

От време на време, особена през почивката за закуска, върху елхата падаха леко клатушкайки се хартийки, мазни или бели, нещо завито, някаква връвчица или хартиена салфетка. Удряше се в цимента и по някоя празна кофичка от кисело мляко, но хартийките и салфетките, поне някои от тях, оставаха по клоните. В тъмния заден двор те можеха да приличат даже на сняг, но един ден началникът погледна през прозореца и заповяда да дойдат чистачи и да изнесат всичко от задния двор.

— Боклука, разбирам — обади се моят колега Дамянович. — Но елхата можеха да оставят.

— Всичко е боклук — реши началникът.

— На мен ми напомняше — осмели се да каже Дамянович — на Дивчи бара, на Златибор.

Не искаше да говори повече, беше мълчалив, затворен човек, а и това, което каза, бе оценено от началника като глупаво.

— Може на вас да ви прилича на Златибор — каза му, без да го поглежда — или даже на Шо дьо Фон. Обаче психопатите от втория етаж, които хвърлят тия неща, ни се подиграват.

Психопати наричаше служителите от общите служби, с чиито ръководители не се понасяше.

— Трябва да им опънем мрежа — намесих се аз.

Началникът ме погледна внимателно.

— Под техния прозорец — казах — да хвърлят колкото си искат.

— Да опънем мрежа? — повтори той.

Още не беше си изял предобедната ябълка. Нещо го измъчваше, мръщеше се.

— Елхата щеше да остане за нас — казах. — Стените на задния двор са оронени, а елхата ги закриваше, с нея всичко изглеждаше другояче.

— Как изглеждаше?

Стоеше пред мен, очакваше отговор, обърнал гръб на Дамянович, забравил го. Колегата ми беше навел глава над преписките.

— Изглеждаше по-добре — отговорих. — По-приятно. Човек работи по-лесно, по-добре.

— Не съм забелязал промяна в производствените ви резултати — каза той сериозно и учтиво, но иронията се чувствуваше съвсем ясно.

— Аз не говоря за резултатите — забелязах.

— Аз говоря за резултатите — потвърди той. — А вие за комфорта.

— Ами — казах — човек трябва да се чувствува приятно на работното място. Осем часа прекарвам тук. Живея тук.

— Чак всички не прекарват осем часа — отвърна пак с тънка ирония.

— И седем да са, пак е това — казах отново с доброжелателен, приятелски тон. — Всичко, което дава възможност на човека да понесе по-лесно това време, е добре дошло. Сега и фабриките боядисват в различни цветове, правят фонтани, садят цветя, да подишат малко чист въздух през почивката.

Намерението ми беше да поговорим приятелски, като хора, които работят на едно място, но усмивката, която се появи на лицето му, показваше, че язвата работи, дърпа, гризе.

— Да не искате — попита — да ви наредим в стаята смрика, чимшир и розмарин?

— Ами — отвърнах — след като във вашата стая сте сложили такъв голям фикус и го миете с мляко, можем и ние да си отглеждаме една елха в задния двор.

Той съвсем оглуша. Докосни само човека за нещо негово и той веднага се променя, охладнява, говори ти официално като на съвещание.

— Моля ви — каза — гледайте си работата и не се месете в това, което е в моя компетентност.

Добавих, че моят заден двор не може да бъде негова компетентност, той спомена отговорността, дисциплината, отношението към началника и още два пъти компетентността, ядоса се и отиде да изяде ябълката си.

Дамянович, заради когото се намесих в разговора, каза, че не трябвало. Попитах какво не е трябвало, но отговор не получих. Жал ми беше за него, за годините му, за бледата му прозрачна кожа, опъната на скулите, почти прозирна на слепоочията, за пръстите му, с които летеше по бюрото и пълните с преписки чекмеджета като по клавиши на пиано. Натискаше печата леко, без да удря, като редовно предварително го подсилваше с тихия си дъх, за да бъде по-ясен. Шест печата имаше, цяла гарнитура моливи и класьори, подредени и на място по всяко време на деня.

— Две неща не мога да понасям — каза ми още в началото, — разпиляно бюро и неподредени преписки.

На два-три пъти беше повторил:

— Бюрото е огледало на деловия човек.

Другото не помнех. Години наред прекарахме в една стая, но не мога да си спомня нито един наш разговор, освен този, който ми навлече нетърпимостта на началника. Исках да помогна на Дамянович, но се намесиха отговорността, особено компетентността и повече не можах да позная човека.

Случваше се след това началникът да влиза в канцеларията и по два пъти на ден, да търси някакви преписки и документи, за които съм сигурен, че изобщо не му трябваха. Стараех се, колкото бе възможно, да изпълнявам исканията му, макар че вече не звучаха като молби, а повече като капризна заповед, безсмислено бърза. Решава да търси някакъв протокол от преди три години и два пъти влиза. Друг път само отвори вратата и кратко подвиква:

— Какво става с протокола?

— Кой протокол? — питам, шкафът ми е пълен с протоколи, главата също и не мога да помня кой какво търси.

— На Подкомитета за технически услуги!

— Може ли да се отбиете по обяд? — предлагам разумно.

— Повече не мога да се отбивам — подчертава той. — Казах веднага.

Такова командуване още от вратата, разбира се, не можех да изтърпя.

— Вие явно си мислите, че аз съм компютър. Изтърсвате ми куп сведения, удряте тук (казах и с длан се плеснах по врата) и измъквате преписката (произнесох едва, като с два пръста изтеглих езика си от устата). Аз съм жив човек.

— Щом сте жив — подхвърля, — размърдайте се малко.

— Ако искате да се размърдам, създайте ми условия. Да не гори лампа в канцеларията посред бял ден. Ако се налага, тогава нека горят крушки, а не това неоново осветление, от което в 12 часа ме заболява глава.

Тръшна вратата още преди да съм довършил. Това е всичко, което можеше да направи. Когато човек има жилище, когато не е принуден за нищо да моли, да иска, не е принуден и да угажда никому. Може да отреже и да каже каквото си ще.