Синиша Павич
Горещ вятър (47)

Петте апартамента, предвидени за разпределение, вече ги довършваха. Поставяха паркета и го лъскаха.

Открих моя, сприятелих се с ръководителя на строежа и от време на време отивах там. Все по-често. Накрая всеки ден. Носех и бюрек на работниците, черпех ги с ракия, да ускорят малко работата, но те се мъкнеха из стаите като пребити. От дупките по стените и тавана още се подаваха жици, прозорците не бяха измити, всичко беше там, но сандъкът с инструментите продължаваше да стои в банята, а бойлерът, немонтиран, лежеше на пода.

Загубих търпение. Началната еуфория, обхванала всички вкъщи, спадаше. Но в общата еуфория Фирга остана предпазлив, та хвърли и в мен червея на съмнението. Докато пиехме и празнувахме, той единствен стоеше настрана и ни гледаше, сякаш слуша новините по телевизията: предпазливо и скептично.

— И сега ли ще ми тровиш живота? — попитах го с чаша в ръка. — След като получих вече жилище.

— Какво жилище? — запита, като че ли току-що е дошъл и не знае нищо.

— Две стаи и половина. 65 квадрата. Втори етаж. Двайсет и шести нов блок без номер, вход 7, обект Б–20.

Той взе чашата.

— А ключовете? — попита, загледан в чашата. — Получи ли ги?

— Ще ги получа — казах и чукнах моята чаша в неговата. — Най-важно е решението.

Вдигнах чашата високо.

— Къде ти е решението? — попита той.

— Ще има и решение.

— Значи — повтори той дребнаво — нямаш решение.

— Вече е написано — обясних, — остава само да го подпишат.

Той гледаше в чашата с ракия, напълнена до ръба, въртеше я между пръстите си.

— Жилище без ключ, къща без номер, решение без подпис.

Върна чашата на масата:

— Още е рано да се пие.

Всички се нахвърлиха върху него нервирани.

— Вуйчо си ми, бе — казах, — но си много досаден човек.

— И мрачен — допълни Весна. — На нищо не умее да се радва. По човешки. От сърце.

Обаче червеят на съмнението си остана в мен. И колкото повече минаваше времето, толкова повече ме ядеше. Дните се нижеха. Петнайсет, двайсет дни, месец. Решението стоеше при директора неподписано. Започнах и там да ходя, но по-далеч от секретарката не успявах да проникна.

— Няма го — отговаряше всеки път тя.

— А… подписал ли е решението?

— Още не.

Секретарката, това непреодолимо препятствие пред вратата на директора, бе пестелива на думи, освен като хване телефона.

— Че кога мисли да го подпише? — попитах един ден.

— Ще го подпише.

Нещо преписваше на машина и даже не ме и погледна.

— Леле, божичко — казах и започнах да се разхождам нервно из канцеларията й. — Две седмици едно решение не може да подпише.

— Преди всичко — каза тя — не е едно, а пет.

— Ако беше подписвал всеки ден по едно…

— Освен това — продължи, като изобщо не ме слушаше — има и по-важни неща от вашето решение за жилище. Вече три дни другарят директор е извън себе си.

— А цяла седмица е извън сградата. Той мисли ли изобщо да идва на работа?

— Недейте да крещите — поиска разтревожено.

— На мен ми записва две минути закъснение, а аз него изобщо не го виждам. Къде е сега?

— На обект Б–12 — прошепна.

— А-а…

Техническата комисия вече три пъти отказва да приеме този обект.

— А междувременно — секретарката понижи още повече глас — хидроизолацията изгнила. Това са огромни загуби за нас. Другарят директор се бори там с тях. Щом се върне, ще му дам да го подпише. Бъдете търпелив.

Вече не бях търпелив. Не бях и мълчалив, нито бягах от събранията. Час по час исках думата, говорех и когато не ми я даваха. В тоалетната видях лицето си. Очите като в треска ме гледаха от огледалото. Устата присвита, скептична, недоверчива. Мустаците макари неподрязани не успяваха да прикрият бръчките. Личаха си отстрани като начертани. Не бях доволен от това лице сега, когато от него беше изчезнала бодростта. Не бях доволен и от очите си, от които бяха изчезнали блещукащите искри на чара и бяха останали зачервените клепачи и мътното бяло. Такова ли лице заслужавах? И всичко онова, което ме очаква вкъщи.

Чакаха ме новите вещи в бараката, купени на кредит и неразопаковани, готови за пренасяне. Чакаше ме Боб, който отдавна беше оздравял, но продължаваше през деня да бъде вкъщи, учеше и пречеше на всички. Да не би да ни заварят без него, ако мине някаква контрола да провери всичко онова, което Бабович беше написал в жалбата си против мен. От страх от същата контрола, за да не се срещне отново с комисията, а може би и с мене и с Боб Фирга се премести на тавана. Нощем се разхождаше горе, скърцаха дъските под него, под твърдия дюшек, надничаше през капандурата, когато никой не го очакваше, нощем слизаше по стълбите да пикае и газеше.

Чакаше ме Весна с детето.

На работата ме причакваше Бабович. Искаше двамата да си обясним нещо, какво точно не знам. Заканваше се, че ще подаде тъжба в съда против мен и предприятието. И докато той преследваше мен, а аз директора, разнесе се слух, че отново сме блокирани. Защото според приказките сме били съсипали и похарчили всички фондове. Директорът си подаде оставка, която не приеха. Той отказа да се върне на работа и замина на лечение в Рогашка Слатина, а на негово място назначиха изпълняващ длъжността. Той не искаше нищо да подписва, докато не види ще остане ли на този пост или ще доведат друг. Но друг, изглежда, не можеха да намерят. Единственият кандидат, някакъв си Чолович, магистър по техническите науки, протакаше идването си, поставяше условия, докато на едно от зачестилите събрания и финансовият директор не си подаде оставката.

— Не ни трябват оставки — крещеше Контраш, — а специалисти! Нямаме достатъчно специалисти. Хора, които познават работата. Защо? Защо вече три месеца назначаваме един специалист, какъвто е магистър Чолович, и все не го назначаваме?

— Защото иска жилище — отговори председателят на събранието.

— Дайте му жилище.

— Кое да му дадем, когато раздадохте всичко на бърза ръка.

— Нищо не е раздадено — провикна се Контраш и се обърна към целия салон. — Докато решенията не са подписани, докато ключовете не са дадени — жилищата са тук.

Започна да удря с юмрук по стола пред него, изплаши ме.