Синиша Павич
Горещ вятър (26)

На осемнайсети не се появи. Два часа чаках пред паметника на площад „Република“, обиколих го няколко пъти.

На деветнайсети позвъних на вратата на малката тъмна къща.

Някаква жена я отвори само десетина сантиметра, колкото се опъваше дебелата верига. Видях само едното й око, носа и брадата. Но не бях съвсем наясно дали е жена, защото гласът й беше дрезгав, мъжки.

— Какво искаш? — попита.

— Търся Весна — отговорих.

Веригата издрънча, вратата се отвори и видях, че все пак е жена. Висока, но вече деформирана. Главата хлътнала в раменете, тялото хлътнало в хълбоците, краката хлътнали в пода, къси и отекли от постоянното ходене из къщи. Гушата, характерна за себични особи, набъбнала под брадата като втасало тесто.

— Весна отиде да си търси друга квартира — каза, като ме наблюдаваше изпитателно с малките си очи.

— Друга ли? — изненадах се. — Тази не й ли харесва?

— Тя не ми харесва — отвърна ми, като дишаше тежко.

— Така ли? — изпуснах се смутен. — А защо?

— И ти не ми харесваш — отсече изведнъж. — Кой си ти?

— Брат съм й.

— Третият — каза все така нелюбезно. — Трима братя, а нито един не иска да плати.

— Какво трябва да се плати?

— Толкова братя — продължи тя, — а нито една сестра, това пък хич не ми харесва.

— Какво трябва да се плати? — попитах повторно.

— Наемът.

— Лесно ще го уредим — казах, — за някакви си глупави сто хиляди не се напуска къщата.

— Седемстотин хиляди — поправи ме. — Госпожица Весна вече трети месец не е платила наема. И истинските й братя бягат, щом чуят.

— Аз съм й първи братовчед — казах. — Бащите ни са братя.

— Значи ти ще го платиш.

— Но — казах — Весна се сърди, когато друг плаща за нея.

— Какво приказваш…

— Понякога плаща повторно.

— Тя да плати веднъж. Повече не искам.

— Положително ще го уредим — успокоих я. — Само ми кажете къде се е преместила.

— Никъде. Аз й държа нещата и докато не плати колкото ми дължи, нищо не може да премести, освен задника си.

— Естествено — съгласих се, като си излязох заднешком. — Благодаря.