Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (5)

Четвърта глава

София, 17 ноември, петък следобед

Стрък папур

— Днес ще изучаваме Интербелума — каза Иван Иванич, като застана пред катедрата в двайсет и трета аудитория и огледа омърлушените четвъртокурсници, на които четеше лекции по най-нова история. От петдесет човека по списък присъстваха около двайсет, което не беше толкова зле за петък следобед. Отсъстващите щяха да ползуват записките на приятели, които са били на лекцията.

Иван Иванич обичаше да се прави на важен. Преди да влезе в аудиторията нахлузваше дебелите си рогови очила, които бяха с нисък диоптър и от които май нямаше особена нужда, защото ги ползуваше само като говори. Обичаше да пуска латински изрази, като Доцендо Дисимус (преподавайки се научавам) и Фестина Ленте (бързай бавно), като умишлено ги изговаряше натъртено и с апломб, с което успешно пробуждаше аудиторията, поне за няколко минути.

На изпит пък успокояваше изнервените студенти с Мементо Мори (помни смъртта) и весело обясняваше, че няма никакъв смисъл човек да се тревожи за някакъв си изпит, след като всички така и така ще умрат и изгният, докато втрещените студенти го гледаха с уплашени лица и наистина забравяха страха от изпита.

Сега Иван Иванич взе парче тебешир и написа на олющената черна дъска заглавието на лекцията — „Интербелум, или периодътмежду двете световни войни (1919–1939)“. В средата под заглавието изписа и датата: „17ноември 1989“. После се изправи до катедрата, отвори записките си и започна бавно и сериозно да чете, докато студентите грижливо си записваха.

— С Великата октомврийска социалистическа революция през 1917 година се започна коренен поврат в историята на човечеството — приповдигнато задудна Иван Иванич с патос, който някои се опитваха да изтълкуват като ирония или даже като подигравка със самата революция, но без успешни доказателства досега. — След победата й, капитализмът престана да бъде единствената и доминираща система в световното стопанство. Растеше и крепнеше съветската социалистическа икономика, която със самото си съществуване революционизираше целия свят. В същото време продължи отслабването и загниването на световния империализъм. Така се стигна до глобалната икономическа криза от 1929 до 1934 година, която нанесе съкрушителен удар на цялото капиталистическо стопанство.

Изправен като че ли неподвижно и без да отлепя белите си маратонки от пода, Иван Иванич всъщност едва забележимо се поклащаше напред-назад, от глезените нагоре, като гален от ветреца стрък папур. Несъзнателно тялото на лектора участваше в сложен механичен процес на балансиране, в който беше ангажиран главният му мозък и множество мускули, и който беше безусловно необходим за запазването на изправеното му положение, както неговото, така и на всяко изправено човешко тяло.

Това беше автоматичен процес, който с годините, прекарани в четене на лекции вече му беше донесъл болки и схващания в стъпалата и глезените и който, ако Иван Иванич не се научеше да чете лекции седнал, като нищо щеше да му докара и лумбаго някой ден.

Нагледно сравнение

— За американците началото на века изглеждало като период на небивал просперитет — рече Иван Иванич. — В края на двайсетте години американската промишленост достигнала цели 45% от световното производство. Носител на прогреса било автомобилостроенето, основано на поточните линии на Хенри Форд. Автомобилът пък довел до усилен строеж на пътища, крайпътни ресторанти, сервизи, металодобивни предприятия, и какво ли още не. Печалбите на капиталистите били толкова големи, че оставало и за работниците. Повишило се равнището на живот даже и на обикновените хора, което пък създало празнична еуфория у населението и всички се увлекли да купуват все повече и повече, при това изключително на кредит. Народът започнал масово да пазарува и то не само автомобили, не само жилища, не само битова техника, ами се втурнал да купува на кредит и акции на борсата. Поради лесния кредит и голямото търсене, цените на акциите растели главоломно и като че ли с всеки изминал месец вложителите ставали все по-богати. Но ние, българите, добре знаем, че всяко нещо, което се вдига, е осъдено и да падне. В Америка голямото падане започнало на 29 октомври 1929, деня, в който се отприщила борсовата паника и който се смята за официалното начало на голямата депресия.

Една студентка на петия ред подложи длани под деликатната си брадичка, подпря лакти на банката, и се загледа някъде далече над главата на Иван Иванич.

Тъмните й къдрици бяха като абаносов фон на искрящите пъстри очи. Усмихната, с трапчинки около устните, тя като че ли виждаше безкраен низ от бъдещи слънчеви дни в далечна топла страна, дни, които завършват с вечерни разходки по алеи с нежен мирис на жасмин.

Гласът на лектора достигаше до нея приглушен, като бълбукане на тайнствен подземен поток в далечна мрачна пещера… бълбук-бълбук-бълбук… тези следвоенни години създали илюзията за просперитет… бълбук-бълбук-бълбук… като следствие от закона за неравномерното развитие на капитализма… бълбук-бълбук-бълбук… американците изградили квинтесенциалното консуматорско общество… бълбук-бълбук-бълбук… но всъщност алчността… прекомерната консумация… бълбук-бълбук-…

— Прекомерната консумация в Америка фактически представлява своего рода мирновременно престъпление, защото довежда до голямата депресия, както и до световната икономическа криза и така причинява много страдания и мъки за народите в страните на капитала — бодро извиси глас Иван Иванич, а полускритите усмивки, които в този момент се появиха по някои лица, като че ли удвоиха ентусиазма му и той продължи още по-въодушевено.

— Съветският съюз беше единствената страна, която успя да избегне разрушителната световна криза, благодарение на плановата си икономика, на умелите си и компетентни ръководни кадри, както и на успешно проведените колективизация и индустриализация — декларира Иван Иванич, като в същото време протегна дясната си ръка напред, с длан отворена нагоре, като че ли се опитваше да улови бъдещето и да го поднесе на слушателите си.

— За да осъществи интензивната си индустриализация, Съветският съюз имаше нужда от толкова много нови машини, че не можеше сам да си ги произведе, затова купуваше и от капиталистическите страни. По този начин, великата страна не само задоволяваше растящите си технологични нужди, но всъщност помагаше на бедстващите народни маси на запад, като създаваше все пак някаква работа на омърлушените западни икономики и фактически предпазваше техните трудещи се от глад, като в същото време им даваше и надежда за бъдещето. Така голямата депресия послужи като убедителен фон за едно нагледно сравнение между двете икономически системи, от което на пролетариите стана ясно, че при капитализма човек експлоатира човека, а при социализма е точно обратното.

Странна група хора

Иван Иванич продължи лекцията в този дух. След трийсетина минути обаче той забеляза как студентите все по-често оставят писалата настрани да поразкършат китките си, как някои се прозяват, как момчетата започват да оглеждат колежките, а момичетата си намират разнообразие ровейки из чантите си.

— Според Марк Твен, университетът е място, в което записките на професорите се пренасят в записките на студентите, без да преминават през главите нито на едните, нито на другите — внезапно изтърси Иванич и свали очилата. — Прав ли е бил Марк Твен да прави такива обобщения или не е бил прав?… Всъщност самият Марк Твен е казал, че всяко обобщение е грешно, включително и това, с което неволно е дал блестяща илюстрация за непреодолимите вътрешни противоречия в Америка още по негово време.

Иван Иванич изгледа аудиторията, за да се убеди, че хората са се поразсънили, после отмести погледа си към прозорците. Отвън малката уличка край задния вход на университета беше безлюдна.

Тъкмо помисли, че вече може да продължи с четенето на лекцията, и в този момент видя как иззад ъгъла се появи странна група хора, които вървяха по уличното платно с плакати в ръце. Иванич забеляза, че в групата нямаше ни една жена и ако не носеха плакати, човек можеше да си помисли, че са бащи на мъжка разходка със синовете си.

Едно русоляво момче крачеше най-отпред, здраво стиснало с двете си ръце летва. Високо над главата му, летвата поддържаше голям бял картон, солидно опънат върху импровизирана дървена рамка. На картона с едри букви пишеше:

Смърт на червената буржоазия. Да живее другарят П. Младенов!

Удивен, Иван Иванич забеляза как след групата върви добре загорял мъж на около 45 с каскет на главата, леко приведен под товара на голяма плетена кошница в лявата ръка и малка трилитрова дамаджанка в дясната. Трилитровката е прекалено малка за тази голяма кошница, съчувствено си помисли Иванич, петлитрова дамаджана щеше да даде по-добър баланс и човекът нямаше да се мъчи чак толкова изкривен наляво.

Скоро всички изчезнаха по пътя си, а споменът за мъжа с дамаджанката насочи мислите на Иван Иванич в нова посока и той вдъхновено заговори на аудиторията си.

Алкохол и пица

— В резултат на настъплението на консервативните сили и на монополистичния капитал в САЩ срещу демократичните сили и със специална поправка на конституцията през 1919 година е установен сух режим в национален мащаб. Формално, това е направено с цел да се предпази от разлагане прословутия американски начин на живот. На практика обаче сухият режим се използва като мощно средство за отклоняване на широките слоеве на американското общество от борбата за действителни социално-икономически и политически промени.

Иван Иванич примлясна, поглади коремчето си и продължи.

— По това време италианските имигранти съставляват най-свободомислещата прослойка на обществото. Италиански ресторантьори реагират своевременно на сухия режим, като разширяват заведенията си с допълнителни задни стаички, в които тайно сервират алкохол, докато отпред в официалния салон клиентите, както и преди, консумират автентична италианска кухня. И докато преди сухия режим италианските ресторанти се посещават главно от италиански имигранти, след затварянето на официалните барове целокупният американски народ хуква по италианските заведения — първо, официално и от немай-къде да похапне италианска храна в предния салон, а после да се придвижи в тайните задни стаички, където да се наслади по същество на забранените напитки. Така покрай нелегалното смукане на алкохол, американецът полека-лека привиква да смуче и дълги варени макарони, както и да набива пица, а веднъж научен, продължава да ги яде и след края на сухия режим, та и до днес.

Иван Иванич забеляза роговите си очила на масата, нахлузи ги отново и занарежда, като за убедителност смени глаголното време като да бе свидетел на тези събития.

— За съжаление, качеството на алкохола неизбежно се влоши поради невъзможността да се спазват технологичните процеси в условията на нелегално производство. Само за девет години, смъртността от препиване се увеличи четири пъти. Броят на баровете обаче, при това всички нелегални, се утрои. Производителите на нелегален алкохол пък се обединиха в престъпни структури, най-известна от които е италианската мафия с типичен представител Ал Капоне. Сред полицията и политиците се зашири невиждана до това време корупция.

Сега Иван Иванич реши да помогне на студентите с правенето на записки, та спря да говори, взе тебешира и написа на дъската:

Сух режим

Пица и макарони

Ал Капоне

Компартия

Бони и Клайд

— Основаната през 1919 комунистическа партия на САЩ се стараеше под ръководството на Коминтерна да играе ролята на защитник на работниците и фермерите — заяви Иван Иванич, като посочи към черната дъска. — Обеднелият народ постепенно се чувстваше все по-готов да се бори с оръжие в ръка. Храбри, но класово неосъзнати пролетарии като Бони и Клайд, вместо да се присъединят към организираното работническо движение, започнаха самостоятелни въоръжени акции, които бяха предварително обречени на неуспех.

В този момент секретарката на декана Валя, усмихната тъмнокоса жена, открехна вратата на аудиторията и помаха на Иван Иванич да излезе. В коридора тя информира доцента, че родител от провинцията ходел из факултета с кошница в едната ръка и дамаджанка в другата, като питал къде кого срещне как да открие доцент Иванов. Попитал и декана, професор Бобев, който побързал да прибере родителя в деканата, че да не го зяпат хората по коридора, а после пратил Валя да извика доцента.

Иван Иванич се върна в аудиторията, усмихна се на студентите и им обясни, че го викат по спешни дела в деканата, поради което вторият час от лекцията се отменя.

— Сега можете да си ходите, но да не забравите да гледате Бони и Клайд, дават го във филмотечното кино, и ще се видим следващия петък — рече Иван Иванич и се отправи към деканата, като си свирукаше безгрижно.

За благото на децата

В деканата Иван Иванич намери родителя седнал на канапето за гости и заобиколен с вече познатите на Иванич кошница (отляво) и дамаджанка (отдясно). Кошницата беше покрита с бозав плат, зашит с едър червен бод за потъмнелите върбови клони. Дамаджанката пък беше грижливо запушена с оронен царевичен кочан, издайнически почервенял отдолу. Из деканата се разнасяше миризма на храна.

Деканът седеше зад бюрото си от другата страна на стаята и гледаше тъжно. Иван Иванич го попита жизнерадостно как е със здравето и без да дочака отговор, покани родителя в доцентския си кабинет, та да не пречели с разговора си на работата на началниците.

— Я съм бащата на Миланка от Кюстендил — започна гостенинът още докато излизаха от деканата. — Она ти е студентка. Разправяла ми, че от сите ти си най-убавия професор. На другите изпити й било мъчно, но при тебе немало да е така щото убаво си ги учел и сичко запомняла.

Влизайки в кабинета си, Иван Иванич побърза да затвори вратата, след което сложи снопчето листа с бележките си за днешната лекция върху големия куп на бюрото. Затисна ги с миниатюрния бронзов бюст, в който Маркс и Ленин бяха скачени като сиамски близнаци и който си беше донесъл от Самарканд. Таткото на Миланка пък остави кошницата и дамаджанката на бюрото.

— Миланка ти е много благодарна, така да знаеш, та ти нося нещичко за отплата — рече бащата и посочи към кошницата.

— Благодарско… ама не мога да приема — отговори Иван Иванич. — Не е редно. Ние сме тук да даваме всичко на студентите… да им отдаваме и умовете си, и сърцата си, че да ги изградим като достойни граждани и строители на светлото бъдеще. Не мога да приема.

— Ама чакай, бе човек, виж какво има тука, то не е съвсем малко, аз щях и печено прасенце да донеса, ама не им е сега сезона — разтревожи се таткото, след което бързо разпори конеца и махна плата, после сръчно заизважда нещата от кошницата, като ги нареждаше на бюрото и в същото време обясняваше. — Това тука е рибя пастърма, от толстолоб. Те това туканка е печена кокошка, а в буркана е туршията. Туй е домашна луканка, а онуй е свинско филе. Те ти и баница, те ти погача, а туй е дебела баклава с орехи, жената специално за теб я е правила. Бирената бутилка е пълна с домашна сливовица, а пелинът е в дамаджанката. Баклавата е направена по християнски — тайнствено зашушна таткото. — Трийсе и три листа, затуй е дебела, ама тъй требе да се прави, по един лист за всека година на Исус.

В това време на вратата се почука и Иван Иванич по инерция каза: Влез!

— Здрасти, Иванич — влезе в стаята Желю Желев, философът, и неволно подуши въздуха със сбърчен нос, докато зад гърба му надничаше доцент Чулков, с принтерна разпечатка в ръката, по която още си стояха перфорираните краища. — Имаме среща на демократичните сили в библиотеката, пък не ни стигат столовете. Ще може ли да заемем два от твоите?

Мъжете изнесоха столовете. Иван Иванич отново затвори вратата и огледа стоката по бюрото с невинен поглед. Гостенинът пък продължи с обясненията.

— За рибната пастърма не съм жалил време, две седмици съм я правил. По два дена държах сека страна натрита със сол, после в саламура за три дена. Па да знаеш с ква каша съм я омазал да съхне, да стане убава… бело вино, чесънец, черен и червен пиперец, чубрица, па и чимен, че без чимен пастърма не мой. Обаче стана како требе, по убав подарък нема да видиш! Земай, не се назлъндисвай и да се кефиш на софрата.

— Аз никога не съм взимал… дарове, няма и сега да взема… — каза Иван Иванич и се умълча за момент. — Не! В никой случай. Не може. Няма да стане.

— Ама ти какво… аз туй сичкото чак от Кюстендил съм го мъкнал по влака, сега обратно ли искаш да си го нося? — изскимтя таткото и понеже Иван Иванич не отговори, човекът извиси глас, като че ли щеше да се разплаче. — Абе човек, ти деца немаш ли?

Иван Иванич понечи да каже: „Нямам!“ — но взе, че се замисли. Аз мои си деца нямам, но за мен студентите са като собствени деца. Осигурявам им духовна храна, разбира се, но и материалната е важна.

— Хм… хм… добре де… е, щом е за благото на децата, приемам — склони най-после доцентът. — Хайде сега да приберем материалите обратно в кошницата и да си гледаме работата, че време не остана… мен науката ме чака, тебе пък за Кюстендил влака.

Останал сам в кабинета си, Иван Иванич издърпа царевичния кочан от гърлото на дамаджанката, надигна я и отпи голяма глътка, позадържа винцето в уста, и после го изпрати надолу по хранопровода, след което доволно примлясна. Замисли се и опъна още веднъж.

След това се настани на стола и пусна тихичко радиото. Стоплен от виното и унесен в музиката, Иван Иванич се отпусна и задряма. Затова не чу Радиното почукване на вратата. Не чу нито първото, нито второто, даже не и третото.