Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (3)

Втора глава

София, 13 ноември, понеделник сутрин

Екологичен шепот

— Голям пожар! — изпъшка деканът, като влезе в университетското кафене и се отпусна с въздишка до Иван Иванич на черното канапе, с кожа вече поовехтяла от всеотдайната си служба на асистенти, доценти и професори, в чиято удобна мекота те сръбваха кафе, четяха вестници, и си приказваха. Тъмната дървена ламперия убиваше шума, запазваше топлината, и като че ли напомняше уюта на майчина утроба.

Деканът, професор Бобев, не се изненада, като намери доцент Иван Иванич в кафенето, загледан в поомачкан вестник, от чиято първа страница в него се беше втренчил голям портрет на другаря Петър Младенов. Под портрета през цялата страница на два реда се ширеше масивен лозунг: „Ще вървим неотклонно по избрания път, заедно с народа и в името на народа!“

— Аз не бих го нарекъл пожар — вежливо възрази Иван Иванич, като остави вестника на масата. — Тук пише съвсем ясно, че ръководството ще продължи да работи всеотдайно за обикновените хора. Всичко ще продължи да върви от добре по-добре… както винаги досега.

— Аз не за това те търся — поусмихна се уморено деканът. — Пожарът е в нашия си двор… в деканата. Тази сутрин осъмнахме без заместник-декан по учебната работа. — Деканът свъси вежди. — Точно сега пък виси един неприятен студентски инцидент за решаване.

— Доцент Чулков да не е умрял?

— Жив си е той Чулков, но си подаде оставката.

Деканът разхлаби вратовръзката си и въздъхна.

— Обади ми се снощи късно по телефона. Пожела да си остане доцент, но безотложно изфиряса от ръководството. Разправи ми, че тъкмо се уредил в политическия клуб Екологичен шепот и сега искал да посвети повече време на опазване на природната среда, щото било по-важно от деканските заседания. Освен клуба, зачевала се и някаква зелена партия, от която той смятал да стане депутат.

— Наистина ли? Как така? — попита Иван.

— Чулков смята, че няма да е мъчно. Преди изборите щял да обещава, че ще докара Майкъл Джаксън в България и това щяло да е достатъчно да го изберат.

— Ииии, аз Майкъл Джаксън не го харесвам — изцвили Иван Иванич. — Не може ли да доведе Мадона, иначе няма да гласувам за него!

— Ти Иванич сигурно се майтапиш, но доцент Чулков си е съвсем сериозен — подметна деканът. — Той надалече се цели и далече може да стигне… ако не в Белене, то в правителството. Да, в правителството! Подхвърли ми, че щяло да има някаква важна кръгла маса и че той се надявал да получи покана. Ако се уредял на масата, и за други около него можело да има файда.

Бомбе в чашката

На съседната маса се настани русокоса студентка с още влажна от сутрешния душ коса. До ноздрите на двамата мъже достигна тънкият аромат на непознат шампоан. И двамата се смълчаха за момент, като че ли смутени от близостта на момичето.

След миг Иван Иванич звучно сръбна последната глътка кафе и обърна чашката върху чинийката. Остави я обърната за няколко секунди, после я вдигна към очите си и я зараглежда с любопитство, като че ли забравил за шефа си.

— Я виж ти! — възкликна той. — Бомбе!

Показа чашката на Бобев и добави:

— Бомбе значи нова работа, нова длъжност… и общо казано, професионална промяна.

— О, да, налага се промяна — кимна Бобев. — Вече ти казах… имаме проблем в деканата. Затова те търся от сутринта…, ако може да ни помогнеш.

Иван Иванич изправи гръбнака, вдигна чело, приглади къдриците около ушите си и насочи открит поглед в очите на декана.

— Ами ще помогна с каквото мога, другарю декан. За мен да съм полезен на другите е призвание и смисъл на живота — бавно и тържествено заяви доцентът, като продължаваше да се взира без да мига в декана, който инстинктивно отклони смутен поглед в посока към купчината сандвичи с кашкавал и шунка на барчето до кафеварката. — Само да науча какви са проблемите, които морят деканата, и веднага ще вложа всичките си сили и талант за тяхното успешно разрешаване.

Деканът сведе уморени очи към масата.

— Ех ти, Иванич, пък аз се надявах… — заговори със затихващ глас, запъна се и въздъхна. След миг-два обаче като че ли размисли, поизправи рамене, прочисти си гърлото и заговори отново: — Хайде сега да говорим сериозно. Каня те да станеш заместник-декан по учебната работа, на мястото на доцент Чулков. Сега е моментът да включим нов човек в ръководството на факултета. Трябва ни точно такъв като теб — безпартиен, свободен и независим от миналото.

Деканът присви очи и продължи.

— Някои те критикуват, че при теб свободата в приказките често стига твърде далече… наистина, никой никога не знае сериозно ли говориш или се майтапиш. Все пак мисля, че ти иначе си хубав човек и можеш да свършиш добра работа. Ако приемеш, още днес започваш като временно изпълняващ длъжността, а другия месец ще те одобрим за постоянно на факултетния съвет. Кажи ми сега, че си съгласен.

Доцентът се замисли и лицето му неочаквано се изпъна. Работата се оказва доста сериозна. Въздъхна. Живея си добре и не ми е дотрябвало да ставам заместник-декан. Но от друга страна…

— От друга страна, може да имаш затруднения с професурата един ден, ако откажеш сега — наруши мълчанието деканът.

— А-а-а, добре, съгласен съм — сериозно отвърна Иванин Иванич. — Приемам с благодарност.

След това се ухили.

— Никога до сега не съм бил началник, но сега разбирам, че тази голяма празнина в живота ми ще бъде най-после запълнена. Сега заместник-декан, а догодина — заместник-центурион!

Бутилка през прозореца

Деканът се усмихна, кимна на Иван Иванич, момент, значи, и се насочи към барчето да си купи сандвич с шунка и кашкавал. Барманката Мариела извади два готови сандвича, окрупни ги в един с двойно шунка и кашкавал, бутна двете ненужни филии някъде под тезгяха и нагласи сандвича в грилчето. Докато се трудеше, Мариела разговаряше с декана, докато гривните й подрънкваха дружелюбно, обиците й се полюляваха в синхрон с гърдите, пръстените й проблясваха многозначително.

В това време, унесен в мислите си, Иван Иванич, продължи да седи на канапето, загледан високо над главата на Мариела. Там, на стената зад барманката висеше цветна репродукция на двама картоиграчи, единият добре облечен, с бомбе и хубаво дълго палто, а другият по народному с проста шапка и наметало. Цялата картина се състоеше от разнообразни цветни петна, като че ли отначало случайно разлети на платното, а после умело разтрити от художника. От касетофона Лайза Минели тихичко пееше за пари.

— Виж сега каква ще е първата ти задача като официален представител на деканата — рече Бобев, докато присядаше на канапето и отхапваше от сандвича с вид на човек, който е сериозно решен да хване бика за рогата. — Един наш студент, Юлчо Думков, сигурно го знаеш, изхвърлил през прозореца на таванската аудитория празна бутилка Столичная. Това станало по средата на лекцията на професор Мурджев. Бутилката изтрещяла като бомба долу на двора и даже събудила професор Котева от следобедната й дрямка на канапето. Стресната, колежката изскочила по чорапи от кабинета си на двора да провери какво става.

Деканът отми сдъвканото с глътка Швепс, отхапа пак от сандвича, поприведе се към Иван Иванич, и тайнствено снижи глас.

— Бесен, Мурджев начаса подал доклад за изключване. Занесъл го лично на Добчо… ъъъъ… искам да кажа на професор Добрев… заместник-ректора по учебните въпроси де. Така… Мурджев нахълтал в заместник-ректорския кабинет и се развикал, че момчето трябва незабавно да бъде изхвърлено от университета. Преди това на лекцията толкова се разгорещил, че пред всички нарекъл студента песоглавец. Това пък раздразнило третокурсниците. Юлчо от своя страна дал писмено обяснение, че е невинен… само искал да изхвърли празната бутилка в коша за боклук долу на двора. Оправдавал се, че в самата аудитория нямало кошче за боклук.

Поемайки си дъх, деканът се поогледа, избърса устни със салфетката, после продължи.

— Сам знаеш какъв корав човек е професор Мурджев, не се дава лесно. Цял живот си е бил такъв. Още малолетен лежал в затвора за не знам си какво. После отишъл при партизаните за няколко месеца. След Девети го назначили направо за преподавател, скоро след дипломирането си. А можеше и да е разстрелян…

Деканът се прокашля и побърза да се върне на темата.

— Заместник-ректорът Добрев вика студента на разпит днес в три следобед. Обади ми се и поиска нашият заместник-декан по учебната работа също да е там. Сега ти си нашият заместник-декан, така че се налага да отидеш. Ако можех, аз самият щях да дойда, ама съм зает на важно заседание. Ти разбираш ли се с Добрев?

— Аз с всички се разбирам — скромно рече Иван Иванич. — А със заместник-ректора по учебните въпроси даже сме комшии. Моята гарсониера в Младост е на първия етаж, точно срещу неговия апартамент. Оная неделя излизам рано-рано да изхвърля боклука и — хоп! — в коридора гледам срещу мен кой? Ректора! Звъни на вратата на заместник-ректора, щели пак да ходят за риба. Привечер се върнаха и си готвиха пъстърва с чесън и девесил на фурна. Целия блок умирисаха. Самият ректор клекна, засмян като млада булка, да бере от девесила, дето си расте пред входа на блока… Такива чудеса стават с хората, като излязат сред природата и си проветрят душите… не са като на заседание.

— Това е хубаво, Иванич — обобщи мъгляво деканът и се изправи. — А ти днес помогни да отървем момчето от изключване. Млад човек… на кой не се е случвало да прави щуротии… Мурджев ще се мъчи да го изключи и няма лесно да се откаже. Радвам се, че те намерих тук, сандвичът беше много вкусен — рече деканът и забърза към вратата.

Същия ден следобед, точно в три и четвърт, временно изпълняващият длъжността заместник-декан по учебната работа на историческия факултет доцент Иван Иванич влезе в заместник-ректорския кабинет на професор Добрев.