Атанас Атанасов Раденски
На парти при президента (4)

Трета глава

София, 13 ноември, понеделник следобед

Среща с Добчо

Заместник-ректорът професор Добрев беше известен с това, че на университетските събирания жена му се държи с него като че ли са самички двамата в кухнята у дома, като му казва Добчо пред всички и слага ръка върху чашата му с алкохол, че да не пие повече. Прякорът се прихвана и хората свикнаха да го използват в неофициална обстановка.

Стените на заместник-ректорския кабинет бяха покрити с потъмнели от времето дървени шкафове. Добчо удобно седеше зад солидното си бюро и прелистваше омачкана папка. Над главата му висеше Петър Младенов — и двамата едроглави и с масивни челюсти.

Докато Иван Иванич се нагласи на стол от другата страна на бюрото, и ето че и Юлчо Думков се появи и също седна. В този момент строго-любезният Добрев откри срещата и покани студента да разкаже какво точно се е случило и как така е възникнал проблемът с водката.

— И аз сам се питам как така можа да възникне такъв проблем с водката — заговори Юлчо със слаба усмивка. — Питам се, питам се и се мъча да го разнищя… ама не повърхностно, а като погледна дълбоко до самото дъно. Тази нощ съм разнищвал чак до три сутринта.

— И като погледна толкова надълбоко, какво намери? — на свой ред иронично запита Добчо.

— Всичко това се случи, защото Мурджевите лекции са ужасно досадни, това намерих — неочаквано изтърси студентът. — Всеки ден е едно и също. Влиза през вратата по-сериозен от поп на литургия, изправя се пред катедрата без да погледне никого и започва да проповядва.

Поусмихна се иронично и добави:

— Ленин му е като Бог, все едно, че Маркс не е съществувал. Има си любими мисли за Ленин и ги повтаря на всяка лекция по няколко пъти. Оня ден, още не влязъл, и веднага: „Ленин казва, че всяка миячка на чинии трябва да се научи да ръководи.“ Точно същото вече ни го беше пробутал на предишните три лекции, като че ли е нещо безкрайно умно. Продължи да каканиже… преподаде ни каквото ни преподаде, изправи се и издекламира, ама съвсем сериозно: „Слънцето грее топло, словото на Ленин е мъдро.“ Това по принцип е най-любимият му лаф. Още през първите пет минути на лекцията употреби Ленин шест пъти. Много го обича… а бе направо свят да ти се завие. Пък отгоре на всичко пуска проверки и иска всички да присъстват. На лекции само няколко зубрача на първата банка слушат и си записват… останалите се пазим да не превъртим от скука.

Юлчо смъкна ироничната усмивка, с лека благина погледна преподавателите, понамести кокалест задник на стола и продължи.

— Правим какво ли не, само и само да не се скапем от съклет. Някои решават кръстословици, други четат вестник, трети предпочитат да играят бридж и разни други.

Водка-тон

— Думков, не виждам връзка между твоята изхвърлена бутилка и игрите ви по време на лекции — изръмжа Добрев.

— Ами връзка има. Работата е там, че точно този ден играхме на водка-тон. С един колега сами си измислихме правилата. Значи първият играч държи бутилката с водка, слуша лекцията и чака да се спомене определена дума, при което отпива глътка и предава бутилката на другия състезател. Така. Щом Мурджев повтори „Ленин“ шест пъти още в началото на въпросната лекция, единодушно решихме да се пие на „Ленин“. Не се мина много, и те ти Мурджев пак изджавка „Ленин“. Тогава аз опънах първата глътка и пуснах бутилката на колегата. При следващия „Ленин“ той надигна бутилката и ми я върна, и тъй нататък.

Със споменаването на думата „бутилка“ лицето на Юлчо се разведри и той заразказва с нарастващо увлечение.

— При тая игра, ако някой се откаже преждевременно, губи играта и за наказание плаща сам цялото пиене следващия път. Обикновено обаче никой не се отказва и тогава играта приключва наравно. Така стана и оня ден, никой не се отказа. Свършихме питието и аз се поогледах за кошче. Оказа се обаче, че кошче в тази аудитория няма. Какво да правя? Леко се понадигнах от банката и метнах бутилката през отворения прозорец… теоретично в посока големия кош за боклук долу на двора. Сигурен бях, че ще го уцеля… обаче не сполучих.

Юлчо присви устни.

— Някой взел, че преместил коша. Бутилката издрънча долу, а Мурджев като скочи, като се разфуча… аз моментално си дадох ясна сметка, че не е трябвало да постъпвам така. Той повика, повика и млъкна, но след секунда-две измърмори нещо съвсем тихо, уж под мустак, обаче се чу достатъчно ясно. Пред всички ме нарече песоглавец! Аз може да съм млад, може случайно и да съм сгрешил, но отде накъде Бабуина ще ме нарича с такова обидно име пред целия курс?

— Чакай, чакай, ти кого наричаш Бабуина?! — стегна се Добчо.

— Ъъъъ… на професор Мурджев студентите така му викат откак съм във факултета… Аз мислех, че всички знаят. — Юлчо се поокопити и очите му присветнаха. — А той пък какво право има да ме обижда с песоглавец пред целия курс? Аз да не съм некаква отрепка.

Женски и мъжки китове

— Достатъчно! Стига толкова! Това вече е истинско безобразие! — възмути се заместник-ректорът, като погледна към Иван Иванич. — Наричат един стар професор с обидни маймунски имена, а самите те пият водка по време на лекции и даже хвърлят бутилките през прозореца!

Обърна се към студента и продължи.

— Ти защо си прахосваш студентските левчета за Столичная, вместо да ги спастриш, че поне един път да си платиш наема навреме!

— Ами аз не плащам наем, аз живея с мама и тате — измърка Юлчо като галено коте.

— Щом не плащаш наем, дай си парите за нещо по-добро от алкохол… — не можеше да се успокои Добрев. — Пий мляко, млади човече, не водка.

— Аз да не съм китче, че да пия мляко — отвърна Юлчо.

— Те китчетата не пият мляко, но такива телета като тебе трябва да пият — продължи да упорства Добчо.

— Професор Добрев, с цялото си уважение към Вас и вашите научни и административни постижения, ще си позволя да Ви възразя. Китовете наистина сучат мляко, защото са роднини на кравите.

— Ха, китовете роднини на кравите! — възкликна Добрев.

— Ами да, роднини са, понеже са произлезли директно от едновремешни кравоподобни чифтокопитни животни, които обаче постепенно преминали към живот във водата, заприличали на видрите, после на тюлените, полека-лека загубили всякаква връзка със сушата, също като сирените, и накрая станали сегашните китове. Само дето като телета продължават да се хранят с мляко.

— Я, колко интересно! — възкликна Иван Иванич. — Излиза, че женските китове би трябвало да имат нещо като цицки, нали така?

— Така, така — ухили се Юлчо. — Женските имат нещо като мънички цицки. Мъжките пък имат нещо като топки, при това еднотонни. Да не говорим за другото… то е най-голямото на света.

— По-голямо е от слонско — поясни Юлчо, усмихна се леко към смаяния Добчо и продължи. — Баща ми е лекар. Той ми ги разправя тези неща. От него ги знам.

Настана тишина.

— Баща ми искаше да стана лекар, ама аз взех, че записах история — добави Юлчо, като пооправи очилата си.

— Баща ми искаше да стана математик, ама и аз взех, че записах история — обади се и Иван Иванич.

— Баща ми искаше да стана геолог, и аз взех, че записах геология — назидателно рече Добчо. — Много, ама много е лошо да не се слушат родителите. Още по-лошо е да се говорят врели-некипели, но най-лошо е да се пие водка, особено на лекции.

Отново настъпи затишие, в което се чуваше само потракването на заместник-ректорските пръсти по бюрото. Отвън по улицата шофьор припряно наду клаксона и друг още по-припряно му отговори. Чу се как по коридора чистачката затрополи с метална кофа.

Кое е лошо и кое — добро

Тогава Иван Иванич философски се обади.

— Кое е лошо и кое е добро, в това човек никога не може да е напълно сигурен.

Доцентът се изтегна на стола, протегна крака напред, поотърка маратонките една в друга и изпука с пръстите на ръцете.

— Да вземем например препиването с мастика. Вкусен, ама силен концентрат. На пръв поглед много лошо нещо, даже и пияндурите са съгласни като ги натисне махмурлукът на другия ден. Обаче на мен едно хубаво препиване ми спаси живота. Ако не бях препил на обед, следобеда щях да съм размазан труп. А баща ми, който беше въздържател…

За момент Иван Иванич спря, затвори очи, разтри слепоочия с двете си длани, въздъхна и започва да разказва.

— Това стана през лятната ваканция, още бях студент. Една неделя с майка и татко отидохме в планината, само за деня, на гости на чичо ми. Автобусът беше претъпкан и тримата стояхме прави, като риби в консерва, но все пак стигнахме горе в селото.

Иван Иванич погледна към Добчо и Юлчо и, като се увери, че го слушат внимателно, развърза езика си.

Ето всъщност какво се беше случило преди две десетилетия.

Денят беше хубав и всички излязоха на ливадата пред вилата. Разстлаха одеяла и наредиха храна за обед.

Иван тогава си падаше по мастиката, затова си носеше от града цяло шише, 700 грама, да е сигурен, че има. Чичо му пийна, майка му близна, а останалата мастика я употреби той самият. Развесели се истински и се разпя. Започна да прави кълбета през глава и да хвърля къчове надолу по поляната.

Към един и половина Ивановият баща каза: „Хайде да си събираме багажа и да тръгваме, че да не изтървем следобедния рейс.“ Иван обаче, налят като абориген с огнена вода, безцеремонно отказа да тръгва за където и да е.

Това му беше първият и последен случай да наложи вето на баща си. Каза му, че е рано, че си прекарва много хубаво, и че не му се слиза в града, след което запя националния химн.

Баща му доста се разтревожи. „Ще ни изгорят предплатените билети, пък това е единственият рейс следобеда… изтървем ли го, няма начин да стигнем навреме на работа утре.“

В отговор Иван затананика „Работата никога не свършва“.

„Оставете го да спи при мен“ — предложи чичото. „Ще ви го изпратя утре, като изтрезнее.“

Бащата и майката, внимателни и търпеливи хора, продължиха да увещават Иван още известно време, но всуе. Накрая си стегнаха багажа и натъжени от сина си, забързаха към площада, че да не изпуснат рейса.

И така, заради сладката мастика, една наистина жестока напитка, Иван изтърва автобуса. Късно следобеда слезе в селото да си купи бира, уж за изтрезняване.

— Мотам се аз по площада, с бира в ръката — продължи да реди историята си доцентът. — По едно време, както си плета крака насам-натам, забелязвам, че отдолу пристигат двама от местните, на мотоциклет. Гледам, слизат и почват нещо тревожно да говорят, а около тях се събират и други. Тези двамата нареждат ли, нареждат, и в същото време показват с две ръце едно такова вълнообразно движение отгоре надолу, както като че ли делфин скача над водата и после пада обратно в дълбините.

Новината, която донесоха тези двамата беше наистина страшна. Разнесе се светкавично и спокойният до този момент неделен площад забръмча като нападнат от мечка кошер.

Оказа се, че следобедният рейс, точно този, с който заминаха родителите на Иван и който той самият изпусна по причина, че препи с мастика, та точно този автобус излетял от планинския път и се сгромолясал в пропастта.

Следващите три дни преминаха за Иван като сън. Наложи му се да разпознае обезобразения труп на баща си в моргата и да го погребе, докато в същото време хирурзите правеха спасителна операция на майка му.

По-късно се разбра, че рейсът бил претоварен, спирачките отказали по стръмното, шофьорът се уплашил, отворил вратата и изскочил на пътя, а автобусът с все пътници паднал в пропастта. Шофьорът си спасил живота, но после полудял и се обесил.

— И какво излиза от цялата история? — вдигна пръст Иван Иванич за секунда-две, после ловко бръкна в чантата, измъкна роговите си очила, нахлузи ги бързо, пак вдигна пръст и заговори като на лекция.

— Значи какво излиза? Ако не бях пил мастика, щях да съм трезвен. Ако бях трезвен, нямаше да се противя на баща си… никога друг път не съм го правил. Аз обаче препих и точно за това останах жив… само дето много ме болеше главата на другия ден, но пък сега седя тук и си приказваме. Тогава разбрах, че човек не може да знае със сигурност какво е лошо и какво е хубаво за него.

— На света няма такова нещо, дето да е само лошо или само добро — обади се Юлчо. — Нищо не е само бяло или…

— Съжалявам, не знаех за баща ти… — прекъсна го Добрев. — А какво стана с майка ти?

— Майка ми не можа да преживее кончината на баща ми — обясни Иван Иванич. — Още с излизането от болницата започна да пие. „Баща ти си замина точно защото беше въздържател“ — обясняваше тя и надигаше бутилката. От алкохола обаче получи възпаление на панкреаса. Отлетя на небето три години след катастрофата.

Само Адам е бил сигурен

В този момент Добрев реши, че няма какво повече да научи от студента и го покани да напусне. После се обърна към Иван Иванич. Ъгловатото му лице поомекна. Прокашля се.

— Помисли Иванич само какво поколение расте. Не могат да оценят това, което имат: легло, храна, грижите на Партията. Не знаят какво е да си беден и да гладуваш. Аз, когато бях студент, нямах пари за едно свястно ядене.

Иван Иванич кимна.

— А този студент, бива си го и него — продължи Добрев. — Устат и многознайко, всеки път като рече нещо, и си мисли, че открива Америка. Тези неща, за китовете и кравите, те са ми добре известни, нищо, че съм геолог. Пък и онуй, другото нещо де… хе-хе-хе… за размерите… и него го знам. Ние геолозите нали си падаме по дълбаенето и сондирането.

— Съвсем прав сте, другарю заместник-ректор — побърза да се съгласи Иванич. — В наши дни, всичко е добре известно и никой нищо оригинално не казва. Някой път вземеш, че речеш нещо умно и се радваш, че си първият да го каже, пък то излезе, че друг вече го е казал преди теб. Тогава хората почват да те сочат с пръст, все едно, че си се насрал насред площада и трябва да си благодарен, ако не те обвинят в плагиатство. Само Адам е бил сигурен, че казва оригинални неща, както е казал Шекспир^[1].

— Адам са го изгонили от рая, а този студент май трябва да го изгоним от университета — заяви Добрев. — Мурджев лично дойде при мен да настоява за изключване. Вика ми: „Нужни ли са такива хора на едно зряло социалистическо общество?“

— Не, такива хора определено не са нужни на зрелия социализъм. Да вземем например нашия Юлчо… хвърля бутилка от водка и даже не може да уцели коша, само за това си заслужава наказанието! — извиси глас Иван Иванич.

— Но от друга страна, нека разсъдим какво ще стане от него, ако вземем, че го изключим — продължи доцентът. — Той ще продължи да пие и да хвърля шишета през прозорците. И ще е прав. Защо да спира, след като вече така и така сме го изключили и значи е вече официално удостоверен като един пропаднал елемент, все едно, че сме му дали диплома за неблагонадеждност. Ще си остане този млад човек пияница и нехранимайко, ще живее на гърба на родителите си и няма да работи. Ще пие, ще яде, ще прави още какво ли не, през нощта ще се весели, а през деня ще спи и ще я кара ден за ден като тунеядец. Аз даже подозирам, че той точно това иска.

Неочаквано, Иван Иванич се надигна от стола, заобиколи бюрото и застана досами заместник-ректора. Мълчаливо протегна дясната си ръка към рамото му, сви среден пръст под палеца, след което ловко, като с пружина цъкна един бял конец от рамото на смаяния Добчо. Върна се доволен на стола си, седна и ентусиазирано продължи.

— За щастие, имаме алтернатива, и тя е да го превърнем в полезен за обществото трудещ се. А как може да стане това? Ще стане като го накажем със строго мъмрене — никакво изключване. Нека го оставим в университета. Така ще можем да го наблюдаваме, да му въздействаме положително, да го превъзпитаваме и да го вкараме в правия път. Ще му се стъжни живота тук с нас, защото няма да го оставим ей-така да се шматка. Ще трябва да се поправи той, къде ще ходи.

Иван Иванич сложи ръка на сърцето си.

— Така и ние ще бъдем доволни, другарю ректор. Нали сме хора, за които изграждането на достойни личности е и професионално задължение, и най-висше призвание, и смисъл на живота.

Заместник-ректорът се загледа в Иван Иванич с леко отворена уста и остана така, докато една муха се завъртя покрай главата му. Една тъмносива котка с бели петънца се появи кой знае от къде на външния перваз на прозореца, поизгледа двамата в стаята през стъклото, навири опашка и замина нататък, заета с котешките си дела. Добчо я проследи с удивен поглед, после махна с ръка и заговори.

— Тази твоята история с мастиката и автобуса, Иванич, може да си я съчинил, но ме впечатли. Като че ли ми помага някак си да възприема пиянството на момчето. А идеята за превъзпитаване ми харесва. Строго мъмрене за него, никакво изключване… няма да му позволим да се отърве лесно от нас. Ще възложа на самия Мурджев да го научи на приличие.

Иван Иванич излезе от заместник-ректорския кабинет, свали роговите очила, поогледа се и зави към главния вход. Стигна до елипсовидното преддверие между входа и стълбището за Аулата, цялото в елегантна мозайка.

Спря точно върху центъра на елипсата, ясно означен с мозаечен кръг. Тропна с крак върху центъра, и ехото от тавана отговори с няколко бързи звука: тап-тап-тап-тап…, също като ръкопляскане на невидима публика. Усмихна се, после доволно повтори.