Джули Джеймс
През онази нощ (28)

28.

Когато уикендът свърши, дългът отново го призова. В неделя вечерта, след четиричасов полет, Кайл подаде багажа си на пиколото и се приближи до рецепцията на „Риц-Карлтън“ в Сан Франциско.

— Отивам по твоите места — казал бе на Райлин в събота сутринта, докато двамата стояха на прага й и се сбогуваха.

— Ще ходиш в Сан Франциско? — попитала бе тя. — Защо?

— Много скоро ще разбереш.

Тя го беше погледнала с любопитство.

— Сега пък какво си намислил?

Въпреки геройските й усилия, Кайл отказа да издаде каквото и да било под кръстосания й разпит. Страшно много зависеше от това пътуване — следващите двайсет и четири часа щяха да се отразят драматично върху откриването на „Роудс Нетуърк Консултинг“. Действията му или щяха да бъдат запомнени като една от най-находчивите идеи в историята на маркетинга, или щеше да се провали с гръм и трясък.

Единствено времето щеше да покаже.

Рецепционистката се усмихна, когато Кайл се приближи.

— Добре дошли в „Риц-Карлтън“. С какво мога да ви бъда от полза?

— Имам резервация на името Кайл Роудс.

Служителката вдигна очи от клавиатурата, разпознала го изведнъж, а после продължи да пише.

— Виждам, че сте резервирали един от президентските ни апартаменти и ще останете при нас една нощ.

— Възможно ли е да уредите утре да напусна апартамента по-късно? — попита Кайл. — Сутринта имам среща, която може да се проточи.

Или пък не. Според него в момента вероятността да не го пуснат дори през входната врата беше 80 към 20.

— Разбира се, господин Роудс.

В този миг усети, че телефонът му вибрира. Извади го и видя, че е получил съобщение от Райлин.

СКРИЙ ИМ ТОПКАТА, ТРАПЧИНКИ. КАКВОТО И ДА СИ НАМИСЛИЛ.

— Мога ли да направя още нещо за вас тази вечер? — попита момичето на рецепцията.

Кайл се усмихна и прибра телефона в сакото си.

— Не. Мисля, че имам всичко, от което се нуждая.

 

 

Малко преди осем часа на следващата сутрин Кайл се качи в едно такси пред хотела.

— Фолсъм Стрийт 795 — каза на шофьора.

Когато таксито спря няколко минути по-късно, Кайл надникна през прозореца и огледа модерната шестетажна офис сграда пред себе си. След като плати на шофьора, той слезе от колата и си оправи вратовръзката.

Време бе да се изправи срещу миналото си.

Стиснал папка в ръка, той бутна двукрилата врата и взе асансьора до шестия етаж. Цифрите се сменяха мъчително бавно, но най-сетне вратата се отвори, разкривайки семпла, минималистична приемна.

Очите на служителката зад сиво-бялото мраморно бюро заприличаха на панички, когато Кайл слезе от асансьора. Върху стената зад нея нямаше никакви картини, единствено така познатото име на компанията, написано с малки букви: Туитър.

— Наистина дойдохте — каза тя невярващо. — Цяла седмица се обзалагахме дали ще се появите за срещата. Мнозина мислеха, че това е някаква шега.

Кайл беше прекарал часове наред в телефонни разговори с адвокатите на компанията само за да си уреди тази среща — за нищо на света не би се отказал, след като беше преживял това мъчение.

— Да разбирам, че не е нужно да се представям?

— Със сигурност. Всички тук ви познават. — Служителката вдигна телефона и натисна един бутон. — Кайл Роудс е тук, за да ви види. — Заслуша се за миг, а после вдигна очи към Кайл и каза в слушалката: — Аз също. — След това затвори и махна към мястото за посетители. — Господин Донело ей сега ще ви приеме. Можете да седнете, ако желаете.

Кайл погледна към кафявия велурен диван с две сини възглавнички, върху които беше избродирано името на компанията.

— Мисля, че предпочитам да остана прав — отвърна.

Част от него очакваше Донело да го накара да чака цяла сутрин, след което да го отпрати, но телефонът на служителката звънна само няколко минути по-късно. След като каза нещо с приглушен глас, тя затвори и се изправи.

— Господин Донело е готов да ви приеме. Последвайте ме.

Тя го поведе покрай бюрото си, през двукрила врата от матирано стъкло и го въведе в основното помещение. На практика всичко беше боядисано в бяло, с изключение на светлите кленови дъски на пода. Имаше няколко редички с по четири работни места…

… и всички служители във всяко от тези места се бяха изправили, за да го видят.

Взираха се безмълвно в него с най-различни изражения, повечето от които едва ли би могло да се нарекат дружелюбни. Когато стигнаха до големия ъглов кабинет в края на коридора, служителката се поусмихна.

— Успех.

Кайл пристъпи в кабинета и видя Рик Донело, главен изпълнителен директор на „Туитър“, да седи зад бюрото си. Беше сравнително млад мъж, на трийсет и няколко години, с очила и оредяваща коса, а в строгите му очи се четеше нещо средно между изумление и презрение.

— Едно трябва да ти призная, имаш топки с размерите на дини, Роудс. — Даде му знак да седне и кимна на служителката, която си тръгна, затваряйки вратата зад себе си.

Когато двамата останаха сами, Донело заговори по същество:

— Разполагаш с шейсет секунди, за да ми обясниш защо бих направил нещо друго, освен да те изритам от тук.

Кайл нямаше нищо против да си спестят празните приказки.

— Както половината свят видя преди седем месеца, в мрежата ви има пролуки, през които може да мине камион. Моята компания може да ви помогне с това.

Донело се изсмя невесело.

— Не съм идиот, Роудс. Ъпдейтнахме всичко, след като ти ни затвори. Съмнявам се, че сега ще ти бъде толкова лесно да го повториш.

— Колко от приходите от седемстотинте си рекламодатели си готов да заложиш на това?

Погледът на Донело беше суров.

— Остават ти четиресет секунди, така че довърши онова, което си дошъл да ми кажеш. Ако не друго, поне ще имам нещо забавно, което да туитна по-късно.

Кайл се приведе в стола си.

— Чел съм всичките ти интервюта, Донело. Когато пое компанията миналата година, се зарече да се съсредоточиш върху „Туитър“ като бизнес, преобразявайки нещо, което се бе превърнало в огромна комуникационна мрежа, във водеща рекламна платформа. Подчерта нуждата от сигурност и все пак аз успях да ви затворя за четиресет и осем часа от един-единствен компютър, докато бях полупиян.

Донело отпусна ръце върху бюрото си.

— Значи, ми предлагаш да наема теб, типа, който преди седем месеца ни направи да изглеждаме като безмозъчни идиоти, и да платя на фирмата ти престъпно висок хонорар, за да дойдеш тук и да решиш проблемите ни със сигурността? Това ли ми предлагаш?

— Да. — Кайл задържа погледа му. — Само дето ще го направя безплатно.

Донело се сепна.

— Безплатно?

— Ще издигна шибана киберкрепост около това място… и то няма да ти струва нито цент. Смятам, че е най-малкото, което ти дължа.

Донело го изгледа изпитателно, а после се облегна в стола си и заговори бавно, сякаш мислеше на глас.

— Искаш рекламата от шума, който ще се вдигне около това.

Усмивка подръпна крайчетата на устните на Кайл. Шейсетте му секунди бяха изтекли, а ето че той все още беше тук.

— Да. Също като теб.

 

 

Два часа по-късно, изпълнителният директор на „Роудс Нетуърк Консултинг“ си тръгна от модерната шестетажна офис сграда, след като беше осигурил първия си клиент.

Вярно, клиентът нямаше да му плати, ала въпреки това Кайл беше повече от доволен. Както се беше надявал, Донело беше — постъпил като истински бизнесмен и се бе възползвал от уникалната възможност, която Кайл му предлагаше — по-добра сигурност, при това съпроводена от голяма доза безплатна реклама. Дори бяха подготвили общото комюнике, което щеше да бъде изпратено на медиите в осем часа на следващата сутрин.

Време беше Кайл да пристъпи към втората фаза от маркетинговата си стратегия. След ареста и осъждането, както и след освобождаването му от затвора на практика всички медии в страната го бяха залели с молби за интервюта… ала той не бе отговорил дори на един въпрос.

Запазил бе обаче номера на един от журналистите, обърнали се към него с искане за интервю, именно за подобен случай.

Застанал на тротоара пред офиса на „Туитър“, Кайл набра номера на Дейвид Айзък от списание „Тайм“ и остави съобщение на гласовата му поща.

„Дейвид, обажда се Кайл Роудс. Утре сутринта ще има изявление за пресата. Ще го познаеш, когато го видиш. Ако успееш да ме сложиш на корицата, ще ти дам ексклузивно интервю. Всички мръсни подробности, направо от устата на туитър терориста. Вярвай ми, не искаш да пропуснеш частта с кактуса в Тихуана.“