Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (6)

6. Сардж (III)

През цялото лято, когато Джейк бе на шестнайсет, Сардж го учеше на тънкостите при прецизната стрелба с полуавтоматичната пушка AR-10. Непрекъснато стоеше около него и го насърчаваше. Беше неуморим и постоянно пришпорваше Джейк да изстиска от пушката нейната максимална точност и дори, ако може, да отиде отвъд нея.

— Почти се справи, Джейк — каза той. — Хайде сега опитай да слезеш под една МЗД. Знам, че можеш да го направиш.

Джейк кимна и продължи да стреля. Една МЗД — Минута За Действие — беше неговият норматив — да улучи пет трисантиметрови мишени на сто метра разстояние. Джейк мислеше, че това е невъзможно, но виждаше как Сардж го постига непрекъснато.

Затова Джейк продължи да се старае. Щом Сардж мислеше, че Джейк може да го постигне, значи наистина трябваше да успее. Обаче Джейк така и не можеше да проумее защо Сардж го пришпорваше толкова упорито. Досега бяха тренирали спокойно и той се бе справял винаги. Сега обаче Джейк не можеше да избяга от чувството, че Сардж го тренира с някаква определена цел. А не смееше да го попита каква е тя.

Въпреки дългите тренировки Джейк не се уморяваше от стрелбата. Всъщност, когато Сардж не го тренираше, Джейк излизаше да стреля сам и тренираше с маузера, който Сардж му бе подарил за рождения ден. Той обичаше този пистолет, обичаше вида му и начина, по който го усещаше в ръцете си, обичаше го и защото му беше подарък от Сардж. Вземаше го на всяка тренировка в боровата гора.

Но през лятото това, което тревожеше Джейк, не беше бавното му напредване към мечтаната една МЗД, зададена му от Сардж, а твърде бавният ход на процедурата по осиновяването. Като че ли нямаха край непрестанните интервюта, проверки и медицински прегледи. Джейк никога не бе смятал, че нещо толкова естествено и елементарно би могло изведнъж да се превърне в трудно и усложнено. Не можеше да си спомни някога през живота си да бе желал нещо така силно и страстно.

В началото на септември, без предупреждение, пристигнаха по пощата документите за осиновяването. Процедурата бе завършила. Джейк вече не бе сирак. Официално вече имаше семейство и се наричаше Джейк Нахт.

Вечерта Сардж заведе на ресторант Джейк и госпожа Нахт. Щеше да мине доста време преди Джейк да може да я нарече мамо, ако изобщо това станеше някога. Сардж пи твърде много и госпожа Нахт трябваше да кара на път за вкъщи. Тя не беше в добро настроение. Всъщност тя никога не изглеждаше в добро настроение. Затова бе трудно да се прецени какво мисли за осиновяването. Вероятно не се чувстваше кой знае колко по-различно след процедурата. За нея Джейк бе преди всичко син на Сардж. А това бе единственото, което имаше значение за него — беше му все едно коя ще му бъде майка.

* * *

Две седмици по-късно Джейк за пръв път слезе под една МЗД.

Сардж изглеждаше по-щастлив от това, отколкото от приключването на осиновителната процедура.

* * *

— Днес забравѝ за училището — каза Сардж на закуска в деня, в който Джейк навършваше шестнайсет. Беше облечен в камуфлажни дрехи. Беше първият път, в който Джейк го виждаше облечен по военному. — Излизаме на разходка.

— Ще тренираме ли? — Джейк се опита да прозвучи въодушевено, но все пак се бе надявал на нещо повече.

— Шегуваш ли се? На рождения ти ден? Няма начин. Вземи твоя рюгер и мерника, всъщност вземи каквото ти харесва най-много. Ще попътуваме малко.

Тази стара пушка — калибър 22. Джейк от половин година вече тренираше с полуавтоматичната AR-10.

— Какво ще правим, Сардж?

Сардж му намигна:

— Ще ти кажа, като стигнем — каза той и хвърли в ръцете му пакет. — И облечи това.

Джейк разкъса опаковката. В пакета имаше камуфлажни дрехи, точно като тези на Сардж.

* * *

Беше хладно, а слънцето светеше ярко в кристалноясното небе. Сардж отведе Джейк толкова навътре в гъстата гора, колкото никога преди това. Той спря джипа в средата на неизвестността и хвърли леден поглед към Джейк.

— Е, добре, Джейк Нахт. Време е да се докажеш.

— Да се докажа? — Джейк се чудеше какво ли е намислил Сардж.

— Време е да докажеш, че си достоен за името си!

— Не разбирам, Сардж.

— Дадох ти името си, сине. Вече си Джейк Нахт. Сега трябва да докажеш, че заслужаваш да носиш това име.

— И как трябва да го докажа?

— Като ме убиеш.

Тръпки побиха Джейк:

— Какво говориш, Сардж?

— Трябва ли да ти го кажа буква по буква? — попита Сардж. Изглеждаше нервен. — Научих те на всичко, което зная. Сега е моментът да го използваш в реални условия и да покажеш що за ученик си бил. Ти и аз. Тук. До смърт.

— Хубава шега, наистина.

Сардж се извърна към него и стисна зъби. Лицето му бе зачервено:

— Не, момчето ми, не се шегувам. Това вече е нещо истинско. Най-опасната игра в реални условия. Чаках те доста дълго време, Джейк. Ти си най-добрият, когото съм виждал от войната насам. За две години постигна повече, отколкото мнозина биха постигнали за цял живот. Когато успя най-после да постигнеш онази една МЗД, знаех, че вече си готов за мен. Сега е моментът. Единственият ти недостатък е, че имаш по-лошо оръжие от мен. Така че ще бъда справедлив и ще взема жалката ти пушчица рюгер, калибър 22 и ще ти дам полуавтоматичната AR-10, калибър 306. Това ще ти даде предимство в бързината на стрелбата и скоростта на куршума. Но въпреки това може да успея да те бия.

Джейк беше вцепенен. Какви ги говореше Сардж?

— Ау-у-у — каза Сардж, — я не ми се прави на изненадан и озадачен. Защо мислиш, че прекарах цялото това време с теб? Защото исках син ли? Не, по дяволите! Просто исках нещо повече от цел — някой, който да е способен да ми отвърне. Писна ми да стрелям по беззащитни копелета. Сега щях да съм във Виетнам, ако ме бяха взели, но не поискаха. Така че ще трябва да се примиря с нещо по-малко. Прекарах две години да те уча, Джейк. Време е да ми се отплатиш за това.

— Май наистина се шегуваш!

— Да се шегувам? Мамка му, значи мислиш, че се шегувам? — Той грабна пушката рюгер и извади кутия с патрони от джоба си. Отвори кутията и хвърли един от патроните към Джейк. — Ето с какво ще стрелям по теб.

Джейк хвана патрона и го огледа: беше за дългоцевна пушка, калибър 22. Това не можеше да бъде вярно. Беше само сън — просто един обикновен кошмар. Или поне трябваше да бъде.

— Сардж…?

Но Сардж извади от другия си джоб още една кутия с патрони и я подхвърли към Джейк.

— А ето с какво ти ще стреляш по мен.

Беше кутия със 180 патрона, калибър 306. Бяха от специалните усилени, тежки патрони с издълбан връх. Бяха идеалните патрони за всеки убиец.

— Ти вземаш полуавтоматичната пушка с оптичен мерник, а аз — тази с единичната стрелба и обикновения мерник. Това ти дава огромно предимство.

— Предимство? Не искам никакви предимства, Сардж.

— Е, така или иначе ще го получиш, а, вярвай ми, наистина ще имаш нужда от него.

— Какво съм направил, Сардж? — Гласът на Джейк трепереше. Опитваше се да се успокои, но не можеше. Беше съкрушен. — Нещо лошо ли съм направил? Само ми кажи и ще се поправя. Заради теб.

— Какво си направил ли? — Сардж постави патрон в пушката си и я зареди. — Стана страхотен стрелец. Превърна се в най-опасния дивеч. Ако това не беше така, нямаше да сме тук сега.

Джейк се чувстваше така, като че ли джипът се свиваше около него и целият въздух изчезваше, а всъщност всичките му прозорци бяха отворени.

— Но ти ме осинови. Защо? Само за да ме убиеш ли?

— Ха. Направих го, защото социалните работници забравят бързо всяко дете, след като бъде осиновено. Направих го за прикритие, в случай че някой дойде да пита за теб. Представи си колко ядосани ще изглеждаме: аз и жена ми те осиновяваме, а ти как си се отплатил за нашата добрина? Само си чакал да станеш на шестнайсет и веднага си избягал от нас. Каква неблагодарност.

Джейк се бореше със сълзите си:

— Не мога да повярвам.

— Повярвай ми, хлапе. — Сардж насочи пушката си към него. — А сега ставай и излизай навън.

— Не. Няма да направя такова нещо.

Сардж стреля покрай него и Джейк се стресна от гърмежа и от топлината, защото дулото бе много близо до него, но най-вече защото куршумът бе пробил ризата на косъм от кожата му. Той скочи от джипа, като разпиля патроните около себе си. Сардж плъзна пушката AR-10 по капака на джипа и тя се приземи върху Джейк.

— Можеш да заредиш двайсет патрона в нея, Джейк. Предлагам ти да я заредиш докрай.

Джейк се вдигна на крака, като остави пушката на земята. Умът му препускаше бясно в търсене на начин да върне разсъдъка на Сардж.

— Сардж, моля те. Ти сам нарушаваш едно от собствените си правила.

Сардж го погледна:

— Ха. И кое?

— Ти каза: Винаги, когато убиваш някого, трябва да имаш сериозна причина за това. Сардж, не мога да те убия, защото нямам никаква причина за това.

— Напротив, имаш — каза Сардж. От очите му хвърчаха искри, докато гледаше към Джейк. — Защото това е единственият начин, ако искаш да видиш утрешния ден. Сега ще откарам джипа на няколко километра на изток. Това е достатъчно далече, ще ми отнеме час, за да се върна пеша тук. Така че се подготви за мен.

— Няма да го направя. Не мога!

— По-добре го направи. Ще се върна и, ако те намеря така, както съм те оставил, ще те гръмна като шишарка. Схващаш ли? Така че си направи услуга. Подготви се за мен. И стреляй, за да ме убиеш. Точно така ще направя и аз.

Той потегли с джипа, направи обратен завой и изчезна от погледа на Джейк.

* * *

Джейк не знаеше колко дълго бе стоял там и бе въздишал тъжно, докато чакаше Сардж да се върне и да каже, че всичко е било само шега. Но явно нямаше нищо смешно.

Може пък всичко това да бе просто поредното изпитание?

За миг той бе убеден, че това наистина е изпитание. Подобно на Бог и Авраам. Една от предишните му приемни майки бе страстна почитателка на Библията и го бе карала да й чете пасажи от нея преди лягане. Той си спомни историята, как Бог наредил на Авраам да принесе в жертва сина си Исак. А си спомни и една песен на Боб Дилън: „Ти ме предизвикваш“.

Джейк си помисли: Това е, Сардж. Ти ме предизвикваш. Както Бог Авраам. Иска ти се да си поиграеш на Бог и да дойдеш в последния момент, за да ми кажеш, че просто си ме изпитвал.

Но дълбоко в себе си Джейк знаеше дяволски добре, че това не бе изпитание. Сардж не се шегуваше. Докато гледаше към Джейк, в очите му имаше блясък на настървен убиец. Той смяташе да ловува днес и Джейк щеше да бъде дивечът му. Джейк трябваше да приеме страшната истина. Така и направи, но тъгата му се смени с друго чувство.

Все още бе ужасен, но вече — по-скоро ядосан.

Значи последните две години са били просто някаква лъжа. Нищо друго, освен гадна, долна, дяволски смрадлива лъжа. И той се бе хванал в капана.

Гневът на Джейк се усили. Той започна да крачи нагоре-надолу из сечището, като стискаше и отпускаше юмруци. Какъв глупак е бил само. И какъв идиот. Шибаното копеле го бе изиграло, както фокусник изиграва публиката.

Джейк нададе силен вик към околните дървета. Намери счупен клон и започна да удря с него по земята, докато не го потроши съвсем. После направи същото с още един, като през цялото време крещеше с пълно гърло. Накрая гласът му пресипна и той се задъха.

Искаше му се да умре.

Но му се искаше преди това да убие Сардж.

Това копеле… Значи Сардж искаше да си има своя собствена версия на най-опасната шибана игра. Е, добре, Джейк щеше да му я създаде и да му даде да разбере.

Но къде?

Възможно най-лошото място би било това, където Сардж го бе оставил. Сардж вероятно очакваше две неща: или Джейк да го изчака тук, или да започне да бяга на запад, надалеч от него, за да му избяга.

Е, Джейк бе научил някои неща от Сардж и едно от тях бе никога да не прави това, което може да бъде очаквано от него. Сега щеше да се възползва от този урок.

Джейк взе пушката и започна да я зарежда. Когато я напълни, провери и маузера, и сложи в него патрон. После — обратно под ризата си. И се затътри на изток. Към слънцето.

Към Сардж.

* * *

На километър-два по пътеката той откри друго сечище. В западния му край имаше кленово дърво. Листата му бяха пожълтели, но все още не бяха окапали. Иглолистните борове бяха безполезни за прикритие. Редките им иглички не прикриваха добре, дори човек да се окажеше късметлия и да намери някое по-широко дърво. Обаче кленът беше перфектен.

Джейк се покачи по ствола му и намери хралупа, удобна за прикритие. Опря пушката в един клон и погледна през мерника. Сардж щеше да дойде по калната пътека, която водеше към сечището. И Джейк щеше да го издебне. Бам! Един-единствен изстрел в главата. Куршумът с усилена обвивка щеше да я отнесе цялата.

Копелето щеше да си получи заслуженото…

Джейк се разтрепери. Не беше сигурен дали може да направи това. Обаче знаеше, че Сардж може. За него нямаше проблем. Обаче Джейк… да вземе Сардж на мушка и да дръпне спусъка… не знаеше дали ще може… не знаеше…

Вдигна глава от пушката и се облегна назад. Изведнъж нещо изпука. Той подскочи и замалко да падне от дървото. Покрай бузата му, през листата и клоните, изсвистя куршум.

Сардж!

Джейк се наведе напред и впери поглед в мерника. Настрои го на минимално увеличение, за да има по-голям обхват на видимост, и разгледа цялото сечище.

Къде беше той?

Сардж също бе следвал правилото си и бе направил неочакваното. Не беше тръгнал обратно по пътеката. Може би бе дошъл през храсталаците. Обаче как бе забелязал Джейк на клена? Листата бяха гъсти, а Джейк носеше камуфлажни дрехи. Нима Сардж бе толкова добър?

Въпреки студения вятър Джейк се бе изпотил. Дори в средата на всички тези листа и клони, които го обграждаха отвсякъде, той се почувства, като че ли бе изложен на открито. Гол. И сляп. Не можеше да види нищо, което да се движи наоколо — със или без помощта на мерника.

В отчаянието си той изстреля шест куршума в храсталаците около сечището и пак залегна на клона. Гледаше наоколо и слушаше ехото от изстрелите.

Нищо. Дори птиците (поне тези, които не бяха отлетели) бяха безмълвни. Нима бе възможно? Нима бе улучил Сардж със случаен изстрел?

Изведнъж се чу нов пукот и от ствола до главата му се разхвърчаха трески. Джейк се стресна и изпусна пушката. Посегна да я хване, но не успя. Обаче загуби равновесие. Опита се да се хване за един клон, но той се счупи и остана в ръката му, а той с вик на ужас падна от скривалището си. Клоните го удряха по лицето, жулеха го и раздираха дрехите му, докато се опитваше да се хване за нещо, което да удържи тежестта му. Падна върху клон, дебел колкото бедрото му. Чу как ребрата му изпукаха и изведнъж всичко около него му се стори черно-бяло, докато горещи вълни на болка се разбиваха в гърдите му. Той се изтърси от клона и падна на земята до пушката си. Ударът му изкара въздуха и нова вълна на болка раздра гърдите му. С огромни усилия си пое дъх и се завъртя, за да седне. Вдигна пушката и започна да стреля напосоки, докато я изпразни. Когато чукчето удари на празна пушка, той бръкна в джоба си, за да извади кутията с патрони, но изведнъж се спря.

Сардж идваше към него откъм края на сечището. Очите му блестяха, червеникавата му коса като че ли пламтеше, устните му бяха стиснати. Сякаш беше самата смърт.

— Наистина съм разочарован от теб, Джейк — каза той тихо. — Забравил си всичко, на което съм те учил.

— Сардж… — започна Джейк, но се спря. Всяко вдишване бе за него като пробождане от нож.

— Що за безразборна стрелба? А това дърво? Та то е най-очевидното място в цялата околност. Мамка му, седях си в храстите и те гледах как се катериш на него. По дяволите, прави неочакваното! Не си ли ме слушал? Прекарах цели две години, за да те обуча да ми окажеш поне някаква съпротива, а какво направи ти? Издъни се! — Той скръцна със зъби и хвърли пушката към Джейк. — Господи, направо полудях заради теб и сега ми иде да ти отнеса главата с това.

Джейк знаеше, че той бе напълно сериозен. Наистина, пред очите на Сардж се бе превърнал в нищо — нищо повече от някаква мишена, която просто стреля напосоки. А сега той сигурно щеше да убие тази безполезна мишена.

Джейк въздъхна, но това отново му причини адска болка в лявата част на гърдите. Той се обърна на една страна и бръкна под ризата си, уж, за да разтрие мястото на болката. Ръката му напипа дръжката на маузера, който Сардж му бе подарил. Той го стисна здраво.

— Повдига ми се от теб, ревльо — каза Сардж. — Ще бъде жалко, ако изхабя и един патрон дори, за да те убия. Би трябвало да те изоставя тук да умреш от глад, въпреки че не бих сторил това дори с куче. — Той дръпна затвора на пушката и зареди нов патрон. — Обаче шансът, някой да дойде тук и да те намери, е едно на милион. И затова няма нужда червата ти да се свият от глад заради мен. Предполагам, че това е нашето „сбогом“, Джейк. Не се тревожи. Ще го направя бързо. Не съм садист.

Той вдигна пушката.

Той наистина смяташе да го направи!

Ръката на Джейк още беше под ризата му и държеше пистолета. Изведнъж, без да я изважда, той стреля. Пропусна с първия изстрел. Тъкмо изненадата бе започнала да се изписва в очите на Сардж, когато Джейк стреля отново. Вторият изстрел го улучи в дясната част на гърдите и той се сви от болка. Третият попадна в рамото му. Джейк продължаваше да стреля. Четвъртият, петият и шестият изстрели попаднаха право в средата на гърдите му. Попаденията отхвърлиха Сардж назад и той изпусна пушката. Падна на земята, но продължаваше да гледа Джейк с изненада в очите.

— Ах, ти! Копеле такова! — Белите дробове не позволиха на Джейк друго, освен да прошепне. — Ах, ти, гадно, лъжливо копеле!

Джейк заби седмия куршум в средата на лицето на Сардж и го окървави цялото. Остави го легнал върху пясъка. Изправи се с мъка на крака и направи две крачки, които да го делят от Сардж. Застана над него и пръсна с последните три куршума главата му. Пистолетът се изпразни, но той продължаваше да дърпа спусъка. През цялото време въздишаше, крещеше и псуваше.

Накрая се обърна и отиде до клена. Опря се на него и заплака за първи път в живота си. Сардж бе мъртъв. Част от самия Джейк — също.