Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (17)

17. Рехабилитацията

Април

Джейк седеше на ръба на леглото и стискаше кухата гумена топчица, с която раздвижваше пръстите си. При всяко стисване ръката му се разтърсваше, а зъбите му потракваха.

Убеждаваше сам себе си, че изобщо не е в лошо настроение. И как би могъл? По дяволите, преди три месеца лежеше на леглото, без да може да се помръдне, и искаше да умре, а сега някакво чудо му бе върнало тялото, бе му върнало самия живот. След като бе ударил такъв знаменит и емоционален джакпот, той не можеше дори да си представи, че някога вече отново би могъл да изпадне в лошо настроение.

Е, добре — явно, все още това нововъзвърнато тяло беше немощно, бледо копие на онзи Джейк Нахт, който бе съществувал преди изстрела на Данцигер. И все пак, немощното тяло беше много по-добро от парализираното, ама наистина много. Тялото му пак щеше да се стегне като преди — той вече работеше упорито за това. И после щеше да се добере до там…

Като самия дявол.

След операцията той можеше да хваща листа, а сега вече — цяла гумена топчица. Това беше голям напредък. О, да можеше и да ходи, всъщност — по-скоро да се клатушка. Болката бе отшумяла, но сякаш немощта беше решила да си свие гнездо в него завинаги. Месеците, които бе прекарал неподвижен в леглото, бяха изиграли известна роля. Ейнджъл продължаваше да го уверява, че немощта му и липсата на координация са напълно естествени и очаквани. Казваше му, че докато той беше парализиран, тя и другите сестри в болницата бяха движили ръцете и краката му всеки ден, за да забавят отслабването на сухожилията и връзките му, но по този начин почти не можеше да бъде запазена мускулна маса. С други думи, мускулите му бяха станали на пихтия. И не само големите мускули на ръцете и краката, а и малките — на пръстите, около ребрата, по гърба. Гърбът го заболяваше от терапевтичните упражнения. Той бе със седем килограма по-лек от момента, в който бе застрелян, и това не беше зле. Обаче се дразнеше от слабостта, която пръстите му напипваха по бицепсите. Главата престана просто да се поклаща върху раменете, но вратът постоянно го болеше.

Дори сега, след месеци работа, стискането на топчицата му струваше огромни усилия. Координацията му беше така объркана, че трудно можеше да задържи дори писалка, а дори за да надраска името си, му трябваше огромна концентрация. Тук, в клиниката на Греъм, Джейк нямаше никакъв шанс да се добере до оръжие. А какво оставаше за това — да го вземе в ръце, да се прицели и да дръпне спусъка… Дори и това да бе възможно, той знаеше какво би станало. Най-вероятно щеше да улучи стената вместо пода.

Ако положението останеше такова, той щеше да има толкова голям шанс да се промъкне до Фредо и да пусне куршум в главата му, колкото и да спечели олимпийския турнир по тласкане на поле.

Търпение — каза си той. — Винаги съм го имал преди. Никога не атакувах целта, преди да съм планирал всяка стъпка, да съм определил маршрута за бягство, да съм обмислил всички възможни варианти и да съм направил няколко тренировъчни стрелби при същата светлина и разстояние, както при самия удар. Понякога подготовката ми отнемаше седмици. Така че, защо ли сега съм се разбързал толкова?

Това е лично — ето защо.

Джейк стисна по-силно топчицата и се опита да се фокусира върху наградата: куршум между очите на Фредо. Но преди това щеше да стреля в дясното му коляно, после — в слабините, а след това щеше да го остави да лежи безпомощно и да се разкъсва от ужасяващата болка. И накрая — финалният изстрел в главата. Доста по-милостив край за Фредо, отколкото той заслужаваше. И всичко щеше да стане от разстояние, така че никой да не види Джейк. В последните мигове на живота си Фредо щеше да почувства омразата на Джейк, вложена в куршумите. Докато Фредо поемаше последния си дъх, някъде дълбоко в душата си щеше да усети кой го е убил, но щеше да бъде твърде късно.

А след това?

След като Фредо си отидеше, какво ли щеше да направи Мистър К? Фредо беше такава отрепка, че навярно имаше доста врагове. Сигурно омразата ни никого от тях не беше по-силна от тази на Джейк Нахт, но Джейк Нахт беше парализиран, нали така?

Мистър К ще провери — помисли си Джейк. — Точно сега сигурно ме е забравил, но ако Фредо бъде убит, ще ме провери, просто за да се увери, че с мен не са се случвали разни чудеса. Така че, след като ударя Фредо, веднага ще се върна тук и ще легна в леглото. Ще бъда нащрек във всеки момент, ден и нощ, дори и ако Мистър К изпрати някого да влезе през прозореца ми посред нощ. Всичко, което трябва да направя, е да лежа неподвижно няколко седмици. Мамка му, писна ми от това. Греъм и Ейнджъл може да се учудят защо ли изведнъж съм станал толкова внимателен, но и те ще поддържат измислицата, защото Греъм си има доста основателни причини да пази тайната. И когато Мистър К се увери със задоволство, че съм си все така парализиран, отново ще ме забрави. Тогава ще се измъкна и ще очистя Данцигер — отзад, в гърба. С един изстрел в основата на врата — точно както и той направи с мен.

И веднага след това — самия Мистър К.

Трябва да го ударя преди да разбере за Данцигер. Всеки би могъл да е убиецът на Фредо, но Данцигер ще сглоби мозайката. Няма време за нещо по-специално. Мистър К ще бъде щастливец — чисто, бързо убийство. Съвсем изневиделица…

— Изглеждаш доста решителен!

Джейк почувства как застиналата на лицето му усмивка грейна. Сякаш Ейнджъл бе слънце, което изведнъж бе засияло в стаята. Искрящите й очи, кестенявата й коса, красивата й усмивка… Те го караха да усеща невероятна лекота в душата си… Само да вземеше ръката й, и всяка болка или недоволство изчезваха.

— Само гледай! — каза той.

С дивашко, отчаяно усилие той стисна топката до такава степен, че почти я сплеска. После я подхвърли към другата си ръка. Тя отскочи от дланта му и отлетя, преди той да успее да свие пръстите си. Посегна да я хване, но загуби равновесие. Той се изтърси от ръба на леглото и падна на коленете си. Лицето му гореше от притеснение.

Ейнджъл постъпи мъдро, като не се спусна да му помогне. Той се опита да се изправи, но краката му се разтрепериха. Обаче успя да се овладее, оттласна се от пода и зае отново мястото си на леглото.

— Е, предполагам, че май ще трябва да се поупражнявам още — каза той.

Тя вдигна топчицата и я сложи в ръката му, като не пропусна да докосне пръстите му със своите. Погали го нежно. Сърцето му подскочи от вълнение. Работиха заедно няколко минути — направиха няколко упражнения за раздвижване. Когато тя си отиде, той осъзна, че продължаваше да бъде все така в добро настроение.

* * *

Две седмици по-късно той изведнъж започна да напредва извънредно бързо. Ейнджъл му каза, че това също е било напълно очаквано. Но целта й бе единствено да го успокои. Истината беше, че всъщност в този момент никой не можеше да предполага каквото и да било — все пак това си беше неизследвана територия. Никога преди това не са били правени опити за възстановяване на човешки гръбначен мозък.

Джейк продължаваше да напредва.

Четири месеца след операцията той седеше на масата за прегледи. Беше облечен в смешна болнична престилка. Доктор Греъм проверяваше рефлексите му, като го почукваше по коленете и лактите с гуменото си чукче. Джейк чуваше долитащите през прозореца звуци от уличното движение и от гукането на кацналите някъде наблизо гълъби.

Колко пъти Джейк бе отивал до прозореца, бе поглеждал навън, но не бе забелязвал нищо… Обаче преди няколко седмици лечението му сякаш бе преминало през вълшебен праг — завесата от болка и немощ се бе вдигнала и той започна да възприема и света извън тази стая. Прозорецът гледаше към широка бруклинска улица, по протежението на която имаше множество тухлени и каменни сгради. От прозорците им висяха сандъчета с цветя, боядисани предимно в тъмносиньо. След жилищните сгради той можеше да види старовремската сграда на някакъв театър. От пазарските сергии долиташе мирисът на палачинки, пържена риба и така любимото на Джейк козе сирене.

Малцина бяха тези от нюйоркчаните, които познаваха този малък район от Бруклин, който бе населен предимно от потомци на северноевропейски имигранти. Джейк обаче не бе за първи път в този район. Беше го открил, малко след като бе поел бизнеса на Сардж, и в продължение на месец-два се бе опитвал да запомни наум разположението на улиците и сградите в града. Бе се опитвал непременно да запомня по няколко по-интересни сгради около всяка спирка на метрото.

Според Ейнджъл, самата клиника на чичо й някога е била жилищна сграда, притежавана от норвежката леля на доктор Греъм. Когато тя починала, Греъм наследил сградата и я превърнал в център за рехабилитация. Все още обаче можеха да се видят следи, които напомняха за някогашното предназначение на сградата. Дори таванското помещение в готически стил все още съществуваше.

Споменът за този прашен тавански етаж изникна в съзнанието му. Само преди ден той бе успял да се изкачи до него и бе открил странен, забравен свят, изпълнен с някогашни огледала, кресла и дървени орнаменти, които изглеждаха така, сякаш са били запазени от някой старовремски санаториум. Имаше дори някаква стара машина за физически упражнения. Тишината наоколо бе завладяваща.

Джейк видя едно плюшено кученце. То бе част от колекцията плюшени животни на лелята, събирана години наред. За миг той си я представи как гали истинско кученце, как се грижи за него, как му дава храна…

Какво, по дяволите, ставаше с Джейк? За бога, та той гледаше някакво плюшено кученце и мислеше за чувствата на някаква стара жена, която никога не бе виждал. Сантиментални глупости. Трябваше да пази съзнанието си чисто и концентрирано само върху Фредо, Данцигер и Мистър К…

Доктор Греъм чукна Джейк по капачката на коляното и кракът му подскочи, но не толкова, колкото досега. Докторът му каза, че това е добър знак. Кожата на Джейк все още беше слабо чувствителна, сякаш тялото му бе опаковано в мека пластмаса. Той можеше да усеща, но всяко усещане му се струваше притъпено. Но и това все пак бе достатъчно на този етап, а и самото притъпяване намаляваше с всяка изминала седмица.

— Много добре — каза Греъм. — А как се чувстваш?

— Чудесно. Нямам оплаквания.

— Имам предвид твоето настроение, умственото ти състояние и така нататък.

Джейк потисна стона си. Греъм нямаше ли все някога да престане с това?

— Аз съм в добро умствено състояние. — Той почувства странното научно звучене на тези думи. Сякаш изведнъж родният му език бе станал чужд за него. Единственото нещо, което бе по-странно от новите му чувства, се оказваше необходимостта да говори за тях.

— И нямате кошмари? Нито пък странни импулси? — Греъм го гледаше съсредоточено.

— Ами-и-и. Май от време на време ме обзема желание да ходя на места, които са с рестриктивен достъп.

Греъм го изгледа с празен поглед.

Джейк продължи:

— Би трябвало да харесате шегата ми. В нея включих дори и една от вашите докторски думи.

— А, да. Разбирам. — Греъм се засмя леко.

Вратата се отвори, Ейнджъл се шмугна вътре и отново я затвори. Неспокойното й поведение подейства на Джейк като предупреждение. Сякаш целият му стомах се обърна, докато тя говореше:

— Някакъв човек е дошъл тук, за да види Джейк. Казах му да почака долу, но не знам дали ще ме послуша.

Джейк се шмугна в леглото, изправи тялото си и се покри със завивките. Успя да положи ръцете си встрани от тялото точно навреме, преди вратата да се отвори и Фредо да надникне вътре:

— Изненада!

Греъм се ядоса:

— Господине, извинете, но часовете за посещения са вечерно време.

Фредо изобщо не му обърна внимание. Гледаше към Джейк, който бавно извъртя глава настрани. Джейк си помисли: Това е единственото движение, което мога да правя. Не бива да забравям това дори за секунда.

— Здравей, Фредо — каза той.

Греъм се протегна, за да стисне ръката на Фредо, но Ейнджъл хвана неговата и го спря. Страхът в очите й предизвика болка в душата на Джейк. Нейната интуиция беше толкова добра, че и тя надушваше що за стока бе Фредо.

Жалко, че не мога да я защитя — помисли си Джейк.

— Сигурен съм, че може да се направи изключение — каза Фредо. — И Джейки иска да ме види. Нали, Джейки?

— Да.

— Е, добре тогава — каза Греъм. — Но за в бъдеще, моля ви, опитайте се да идвате между седем и осем часа вечерта.

— Разбира се, докторе — каза Фредо, без да поглежда нито към Греъм, нито към Ейнджъл.

Когато те излязоха, той седна на ръба на леглото. Джейк видя, че тенът му бе доста добър, с изключение на бледите кръгчета около очите, които му бяха останали заради слънчевите му очила.

— Няма ли цветя? — попита Джейк.

Тенът на Фредо леко почервеня:

— Онези бяха от Мистър К. Ако зависеше от мен, бих ти донесъл развалена риба.

— Увита във вестник.

— Схващаш. А бих ти донесъл и някое мъртво канарче.

— Винаги си бил любезен.

— Любезността е само за пичките. И като стана дума за тях, каква сестра щъка около тебе а, Джейки? Мисля, че можеш, дори парализиран, да го вдигнеш заради нея.

Джейк не показа нищо с изражението на лицето си. Не искаше да говори за Ейнджъл.

— Ако смяташ, че трябва да спя с рибите — каза той, — защо не направиш нещо по въпроса?

Фредо му се усмихна хладно.

— Това е единственото нещо, което искаш, нали, Джейк? Толкова си отчаян, че направо ще ме изядеш, за да го изкопчиш от мен.

Джейк го погледна. След миг погледът на Фредо се отклони встрани, зашари из стаята и накрая се спря отново върху Джейк.

— Много ще ти хареса. Нали, стари ми приятелю? Пускам ти един в главата и после идват да ме приберат. Но ако наистина го искаш, май дойде моментът, в който Мистър К може и да го уреди. Трябва да издържиш още само няколко месеца, докато хората на Дан Радър забравят за теб. И тогава може да стане някоя автомобилна катастрофа или нещо подобно. Мистър К… Май още си му слабост.

— О, трогнат съм.

Фредо плъзна ръка под завивките. Пот изби по челото на Джейк, защото той разбра какво търсеше Фредо.

— Абе… тръбата, която ти бяха сложили в болницата, за да ти изпомпват пикнята… Къде е бе, Джейк?

— Не могат да ме оставят с нея през цялото време — каза той. — Може да ми излязат обриви.

— Е… и какво от това? Да не би да те оставят да си подмокряш леглото?

— Не го подмокрям. — Джейк извърна глава встрани.

— Пелени? — засмя се Фредо. — Страхотно. Заслужава си да се види. — Той дръпна завивките, погледна любопитно, но каза разочарован: — Не виждам нито една пелена, Джейк.

— Сменяха ми ги, когато ти дойде. Искаш ли старите? Ако искаш, ще ги намерят специално за теб. — Джейк устоя на бясното желание да протегне ръка, за да избърше потта от челото си.

— Много смешно. — Фредо се отдръпна на края на леглото и опря ръце на ръба. — Как стана така, че те преместиха тук?

— Защото в болницата не можаха да направят нищо за мен.

— Ха. И дори не са успели да ти раздвижат пръстите?

Откъде ли е разбрал за това? Сигурно има по-добри връзки и ме е следял по-отблизо, отколкото си мислех.

— Не — каза Джейк. Той разтърси крак, за да имитира спазматичните, неконтролирани движения, които Фредо бе видял предишния път.

Очите на Фредо не се отделяха от тези на Джейк.

— Ако в болницата не могат да ти помогнат, какво пък толкова могат да направят тук?

— Нищо особено, мамка му. Обаче тук е по-спокойно, а и персоналът е добър. Поддържат ме чист и сух. По дяволите, Фредо, какво толкова си се загрижил за мен? Платил съм си с моите пари, не с твоите.

— Има ли други пациенти тук?

— Не знам.

— Не ми изглежда да има. Вече разгледах наоколо. Май на това му се вика „заведение за индивидуално лечение“, а? Не ти ли липсват лекарите? Тук уж няма пациенти, а за теб били направили изключение. Как стана така бе?

— Пет милиона могат да купят доста изключения.

Фредо го изгледа:

— Малко странно се чувствам заради теб, Джейки. Да не се опитваш да излъжеш лъжеца? Джейк — Хитрия Лисан, а? Да не се опитваш да метнеш стария приятел Фредо, а? Да не го караш да мисли, че не можеш да се движиш и да чувстваш, а всъщност да можеш?

Джейк се опита да отгатне какво очакваше Фредо да чуе от него.

— Знам, че си глупав, но нали няма нужда да бъдеш и невежа? Мислех, че си го разбрал: когато гръбначният ти мозък е наранен, той си остава наранен. Не зараства отново. Защо не вземеш да се разкараш оттука и да ме оставиш на мира?

Фредо се усмихна. Бръкна в сакото си, извади цигара и я запали.

Косата на Джейк настръхна, но той каза:

— Давай. Щом доктор Греъм подуши дима, ще изпрати охраната. Ще ти харесат, Фредо. Май и двамата са били професионални кеч борци.

— Леле, че се уплаших — каза Фредо и дръпна от цигарата.

— Добре. Пуши си. Ще ми бъде весело да гледам, когато дойдат да те помолят да загасиш цигарата.

Фредо вдигна завивките от краката му и Джейк разбра какво щеше да последва.

Боже!

Паника обзе Джейк и го стисна за гърлото. Чувствителността на кожата му бе притъпена, но дали щеше да понесе това? Опита се да си представи, че краката му са замразени в леден блок. Кожата е посиняла от студ и той е загубил възможността да чувства. Представи си как отчаяно се нуждае от нещо горещо, с което да я докосне, за да не умре от студ…

Фредо повдигна крака му…

Студено ми е, толкова ми е студено, че само допирът на нещо горещо ще ме оправи…

Фредо допря огънчето на цигарата до кожата между пръстите на краката му…

Боже… Болката… Въпреки притъпената чувствителност мозъкът му щеше да побелее от това усещане. Той искаше да извика, трябваше да извика…

Фредо натискаше цигарата в крака му, докато не я угаси. Пусна крака му. Разочарованото изражение на лицето му достигна до очите на Джейк. За миг Фредо изглеждаше така, сякаш искаше да потъне вдън земя…

Не, дръж се. Още не си спечелил.

— Никой не може да бъде толкова издръжлив — изръмжа Фредо.

— Какво си ми направил, мръсен кучи син такъв? — извика гневно Джейк. — Да не си ме изгорил?