Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (28)

28. Отново у дома

— Искам да си отида вкъщи — каза Ейнджъл.

Това бяха първите й думи, откакто бяха напуснали Вентнор.

Греъм паркира пред клиниката си. Обърна се и я погледна.

— Не, Ейнджъл. Искам да останеш при мен. Знам, че няма нужда да ти обяснявам за посттравматичния синдром на стрес. Не трябва да оставаш сама.

Ейнджъл замълча — вероятно в знак на съгласие.

Джейк се прокашля. Гърлото му беше пресъхнало. Страхуваше се да говори, но каза:

— Докторе, да ти се намира място, където да пренощувам?

Не можеше да си представи, че при нормални обстоятелства би помолил за такова нещо, но не искаше да изгуби от поглед Ейнджъл. Ако това станеше, щеше да спи навит на кравай пред вратата й, за да я пази, в случай че някой от хората на Фредо все още не бе научил за смъртта му.

— Не — каза Ейнджъл. — Не го искам тук. Ако той остане, аз си тръгвам.

Държи се, сякаш изобщо не съм тук — помисли си Джейк.

— Ейнджъл — каза той, — аз само…

— Джейк… Моля те.

Тя се обърна към него и светлината от някаква улична лампа наблизо освети лицето й. Бе затворила очи, докато говореше.

Тя дори не иска да ме погледне.

— Знам, че съм ти задължена — каза тя сухо. — Щях да съм гвоздеят в програмата, която включваше групово изнасилване през цялата нощ, но се появи ти. А навярно ден-два след изнасилването или щях да съм мъртва, или щях да желая смъртта си. Така че ти ми спаси живота. Винаги ще ти бъда благодарна за това. Но чувството, което изпитвахме помежду си преди…

Гласът й се задави. Джейк я гледаше с ужас. Една сълза си проправи път по бузата й.

— Ейнджъл…

— Не. Остави ме да довърша. Повече не може да съществува онова, което чувствахме помежду си. Така че… най-добре ще бъде… ако скъсаме без излишни спорове. Тук и сега.

— Но защо? — Сърцето на Джейк се сви.

— Защо ли? — Тя отвори очи и го погледна. — Защо ли? Ето това е страшното. Ти дори не можеш да се сетиш защо.

— Заради Фредо ли? — попита Джейк. — Какво друго можех да сторя? Да го оставя на адвокатите, които да го измъкнат, и да се върне, за да те довърши ли? Господ знае колко хора изобщо убих днес…

— Мисля, че преброих петнайсет трупа — каза Греъм.

Много ти благодаря бе, докторе. Мно-ого хубаво, а?

— … а ти се сърдиш само заради един от тях, и то най-лошия.

— Не ми пука за останалите — каза Ейнджъл. — Мога да приема смъртта им, защото се опитваха да те убият и да ти попречат да се добереш до мен. Направи го при самозащита. Справи се с тях. Наистина се ужасявам, че си такава ефективна машина за убиване, но без тези твои умения щях да съм мъртва. Фредо ми каза, че преди да те застрелят, си бил наемен убиец. Мисля, че бях открила начин да приема дори това, защото си казах, че си се променил оттогава. Казах си, че онзи мъж, извършил всички тези злини, вече не съществува. Но това, което направи с Фредо, ми показва, че не си се променил.

— Защо Фредо е по-различен от останалите?

— Заради хладнокръвния начин, по който го уби. Полицията щеше да го арестува. Щях да свидетелствам срещу него и да го отстраня от нас завинаги. Но ти хвана един напълно безпомощен човек в безсъзнание и го натисна в басейна. Знам, че го направи заради мен. Както ти казах, вечно ще ти бъда благодарна за това, което направи за мен тази нощ. Но не мога да остана с мъж, който е способен на такова зверство. Още ли не осъзнаваш какво направи? Направи точно това, което и самият Фредо би направил.

Гърлото на Джейк се сви. Той почувства как целият свят и всичките му надежди за нов живот рухват върху него. А той все още не можеше да намери думи, с които да се оправдае.

Ейнджъл се обърна към чичо си:

— Може ли вече да вървим… преди съвсем да рухна?

Греъм й подаде връзка ключове:

— Върви. Аз ще дойда след малко.

Тя се обърна към Джейк и той видя още сълзи да се стичат по бузите й:

— Джейк, аз те обичах.

Искаше му се да се протегне и да я вземе в прегръдката си, но знаеше, че тя не искаше той дори да я докосва.

С въздишка Ейнджъл се обърна и затича към входната врата.

Джейк се протегна да отвори вратата на джипа и да я последва, но Греъм го хвана за ръката.

— Недей. Не сега. Не тази нощ. Дай й малко време.

Думите му попаднаха в целта. Джейк го изгледа учудено:

— Не те разбирам, докторе. Какво искаш да кажеш? Да й дам време? Та нали ти през цялото време искаше точно това: Ейнджъл и аз да се разделим. Това, което се случи тази нощ, е идеално за теб. А ти ми казваш да й дам малко време.

— Исках! Наистина исках това, прав си. Но сега, след това, което направи при басейна… Ами… не мога да повярвам колко… колко погрешно е било мнението ми за теб.

— Да, но ще ме оставиш да опера пешкира.

— Не приписвай това на мен — каза Греъм. — Аз съм лекар, не помниш ли? Ейнджъл няма представа какво направи с Фредо. Не беше на себе си. Обаче аз знам. Познавам различните видове наранявания по главата, Джейк. Няма начин Фредо да е бил жив с така натрошения си череп. И ти го знаеше. Знаеше, че той вече беше мъртъв, когато го хвърли в басейна.

— Не можеш да й кажеш, че тя го е убила — извика Джейк. — В никакъв случай.

— Знам. Но това, което ме възхити, е, че ти знаеше, но искаше да поемеш вината, за да я защитиш. Дори с цената на това, да загубиш любовта й. Мили боже, ти наистина я обичаш.

Джейк почувства сълзи да напират в очите му.

— Обичам я. Но тя каза, че съм станал същият като Фредо… — Думите засядаха в гърлото му, но той продължи: — Ужасявам се, че тя може би е права. Може би не съм се променил.

— Грешиш. Ти…

— Чуй ме, докторе. Дори Фредо да се бе оказал жив, пак щях да направя същото — да го удавя в басейна.

— Може би. А може би — не. Не можем да разберем това. Но ми кажи нещо друго: дали предишният Джейк щеше да направи същото с Фредо, ако знаеше, че по този начин би загубил любовта на някого?

Джейк не отговори, но знаеше отговора.

Може би донякъде тази негова промяна го утешаваше сега.

— Ти си се променил — каза Греъм. — А сега трябва да отстояваш тази промяна. Бори се да не я загубиш. И усилията ти ще те възнаградят след време.

— Добре.

— Не, чуй ме внимателно, Джейк. Разбери какво ти казвам: казвам ти, че още не си излекуван напълно и, понеже съм ти лекар, естествено искам да разбера защо. Това означава, че трябва да ти направя още изследвания, и ще бъде необходимо постоянното ти присъствие в клиниката. Разбираш ли? Междувременно, след като изчакам малко, ще започна да работя по въпроса с Ейнджъл. Не мога да обещая, че тя ще загърби напълно преживяното, но поне може да смекчи позицията си към теб. А останалото вече ще зависи само и единствено от теб… ако наистина я желаеш поне мъничко.

О, дори много повече — помисли си Джейк. — Никога не съм обичал някого толкова силно, през целия си живот.

Почувства се разкъсан между надеждата и отчаянието. Дали наистина имаше шанс да я спечели отново? След онова, което тя му бе казала преди малко?

Не, не беше готов да остави цялата си надежда да загине.

— Добре, доктор Греъм. Ще продължа да бъда пациент при вас за известно време. Ще опитам.

— Чудесно — каза Греъм. — Да те откарам ли донякъде?

— Благодаря. Мисля да се разходя малко.

— Достатъчно ли са силни краката ти за това?

Джейк отвори вратата и излезе.

— Ще ме издържат. — Когато се обърна, за да затвори вратата, видя протегнатата ръка на Греъм. Пое я. Греъм се ръкува силно, сякаш не искаше да го пусне да си върви.

— Къде ще отидеш, Джейк?

— Не съм сигурен. Не знам какво ще предприеме Мистър К, заради загубата на своя племенник. Може да поиска да си отмъсти, а може и да се зарадва, че се е отървал от един некадърник. Така че… смятам да се скрия за малко, за да видя какво ще стане.

— Каквото и да правиш, искам да постъпиш в клиниката до две седмици. Дотогава ще съм съставил програмата за цяла поредица изследвания.

— Ще видя ли Ейнджъл?

— Доколкото това може да зависи от мен — да.

— Тогава ще се видим след две седмици.

Греъм пусна ръката му и Джейк затвори вратата. Докато се отдалечаваше, той погледна към прозорците на къщата на Греъм. Стори му се, че видя завесата да се движи, сякаш някой, който го бе наблюдавал, бе отстъпил назад, когато Джейк се обърна.

А дали Джейк наистина бе видял това, или само си бе пожелал да е истина?

Обърна се напред и закрачи отново.

А сега накъде? — замисли се той. Вече беше извън бизнеса с убийствата. Но какво друго умееше да върши?

Щеше да мисли за това по-късно. Точно сега искаше просто да се разходи.

Защото ходенето отсега нататък щеше да бъде едно от нещата, които той щеше да цени най-много в своя живот. Никога нямаше да го приема лековато. Не можеше да си позволи да го изгуби отново…

Както и Ейнджъл…