Хенинг Манкел
Момчето, което заспа под снега (12)

11

Юел свари кафе. Ненавиждаше всичко, свързано с ракия. Дори не беше нужно да си обещава тържествено, че няма да близне такъв алкохол. Достатъчна гаранция за това беше ужасът, с който посрещаше случващото се с баща му.

„Сто процента чиста ракия“. Така пишеше на бутилките, скрити из къщата. Юел се натъкваше на тях къде ли не — в сандъка за дърва, между зимните ябълки в килера. Веднъж намери бутилка с ракия в скрина, където държаха чаршафи и калъфки за възглавници.

Някъде прочете, че великият индиански вожд Джеронимо наричал ракията „огнена вода“. Ала Юел отлично знаеше какво представлява тя.

Алкохолът разбиваше организма на баща му, както бурята разбива кораб.

Ракията му отнемаше моряшката смелост. Самюел си беше и си оставаше моряк, независимо от ежедневната си работа в гората.

Юел направи кафето силно, та Самюел да изтрезнее. През това време баща му, седнал до кухненската маса, едва крепеше главата си права. Явно бе паднал по пътя, преди да срещне Юел, защото единият крачол на панталона му беше мокър и кален. Юел нямаше желание да го разпитва къде е ходил. Обикновено Самюел пиеше у свои познати и те също като него приличаха на корабокрушенци.

Стомахът още присвиваше Юел, но го поотпусна, щом намери Самюел. Най-много се страхуваше да не би баща му да падне в някоя пряспа и да заспи там. Самюел бе погълнал толкова много алкохол през годините, а така и не си бе изградил защита срещу него.

Юел се питаше кое е накарало баща му отново да посегне към алкохола. Нали напоследък нещата вървяха добре?

Преди да го попита, му поднесе кафето с три бучки захар.

Очите на баща му изглеждаха силно зачервени. Юел седна срещу него. Блясъкът в погледа му идваше от алкохола. Огнената вода бе лумнала, а после оставяше само тлеещи въглени в очите на Самюел.

— Ужасно съжалявам — отрони той.

— И аз — ядосано отвърна Юел.

Самюел отпи от горещото кафе. Държеше чашата с две ръце. Юел изчака да я сложи отново върху масата.

— Какво има? — попита момчето.

— Нищо.

Юел се отказа да го разпитва повече. Рано или късно баща му щеше да сподели какво се е случило. Вероятно след няколко минути, а може би след няколко дни. Когато организмът му се попрочисти от алкохола, Самюел ще изплюе камъчето.

Докато чакаше, Юел се размечта. Мислеше за Соня Матсон и свитите й върху дивана крака. Ако Самюел не му създаваше такива грижи, Юел веднага би се преместил при нея. Там ще се упражнява да свири на китарата, която се надяваше да получи от Симон Вихрушката. В дома на Соня Матсон миришеше на парфюм, а не на мокра вълна и пот.

— Сара — отрони най-сетне Самюел.

— Какво за нея?

— Не ме иска.

Юел продължаваше да недоумява какво точно е станало. Самюел повдигна глава — клюмаше на врата му като листо на дърво, което всеки миг ще се откъсне.

— На връщане от гората ме посрещна — продължи Самюел. — Дълго мислила и решила, че е по-добре да не се виждаме повече.

„Скъсала е с него“ — сети се Юел. Това май обясняваше всичко. И все пак не му стана съвсем ясно. Нали довчера Самюел се хвалеше колко добре се разбирали. Непрекъснато се смеели. А и той оставаше у тях всяка сряда.

— Каза ли ти защо те напуска? — попита Юел.

Самюел поклати глава. Сякаш всеки миг щеше да избухне в плач.

И Самюел наистина се разплака. Риданията му пронизаха Юел като с нож. Това бяха най-тежките моменти. Да гледа как баща му скита подобно на корабокрушенец беше едно, а съвсем друго — да го слуша как плаче. Приличаше на удавник.

На Юел също му идеше да заплаче. Но се въздържа. Стана и се приближи до Самюел. Потупа го по главата. Баща му плачеше с тънък глас. Мъчеше се да каже нещо, но думите излизаха несвързано от устата му. Доколкото успя да разбере Юел, Самюел се опитваше да му обясни защо Сара иска да се разделят. Не схвана обаче безразборния словесен поток.

Настъпи тишина. Самюел се взираше втренчено в чашата. „Сара постъпи точно като мама Йени — мислеше си Юел. — Изостави Самюел.“

— Сара замина ли си? И тя ли си събра багажа и се омете?

— Не, никъде не е тръгвала. Защо й е да се маха оттук? Градът й харесва. Просто не иска да се вижда с мен.

Помогна на баща си да си легне. Събу му обувките и го зави с одеяло. После седна в кухнята и зачака да се увери, че Самюел е заспал. Юел се чувстваше капнал от умора. Легна направо с дрехите и се зави презглава. От другата стая долиташе отмереното хъркане на Самюел.

 

 

Още с отварянето на очите си сутринта Юел скочи от леглото, за да провери дали Самюел си е вкъщи. Боеше се да не би да се е измъкнал посред нощ, за да си купи още алкохол. Остана изненадан, когато го завари в кухнята. Самюел закусваше. Беше си приготвил и кутия с храна за работа.

Погледна гузно Юел.

— Случилото се снощи не бива да се повтаря.

Юел знаеше, че не може да му вярва докрай. Самюел бе казвал тези думи безчет пъти.

— Защо всъщност стана всичко това? — попита Юел.

— Със Сара се разделихме. Дойде ми като гръм от ясно небе.

Юел се отказа да го разпитва за подробности, защото очите на Самюел отново се насълзиха.

— Ако не искаш да закъснееш за училище, побързай — подкани го Самюел и стана.

Юел го гледаше как поема към гората с тежки стъпки и превит гръб. Нямаше никакво намерение да ходи на училище. Не му бяха останали сили за това.

Занимаваше го единствено случилото се със Сара. Защо бе решила да изостави баща му? Довчера всичко вървеше по вода, а снощи намери Самюел, залитащ по улицата, с очи, зачервени от огнената вода.

Юел веднага взе решение да разбере истината. Облече се и излезе. Съществуваше, разбира се, сериозен риск някой от училище да го види по улиците и да разбере, че бяга от часовете, но той просто трябваше да направи каквото си е наумил. Беше рано и Сара не бе тръгнала за бирарията. Надяваше се да я завари вкъщи. Почука на вратата на жилището й и тя отвори веднага. Носеше халат, а косата й бе навита на ролки. Засмя се изненадано. Юел се ядоса. Снощи Самюел плака, а сега Сара се смее. Не е честно.

— Юел! — възкликна тя. — Не си ли на училище по това време?

Пусна го да влезе. Юел нарочно не си избърса ботушите. Ще внесе в дома й възможно повече кал.

У него се завърна някогашната ненавист към Сара. Не я харесваше, когато тя започна да излиза с баща му. Чувството отново го връхлетя. Идеше му да я удари.

Двамата влязоха в кухнята.

— Сигурно си дошъл да разбереш какво точно е станало — предположи тя. Лицето й придоби сериозно изражение.

Юел кимна мълчаливо.

— Баща ти ми е много скъп — продължи Сара. — Но не сме един за друг.

— Ти не си подходяща за него — сопна се Юел. — На Самюел всичко му е наред.

— Не съм казала друго.

— И защо не сте един за друг?

— Искаме различни неща от живота.

„Едно качество харесвам у Сара — помисли си Юел. — Говори с мен като с възрастен.“ Затова реши и той да бъде откровен с нея:

— Не си даваш сметка кое е най-доброто за теб. Никога няма да намериш по-подходящ мъж от Самюел.

Тя не се ядоса. Седеше спокойно и го гледаше.

— Знаеше ли, че баща ти ми предложи да се оженим? — попита.

Сърцето му спря да бие. Не може да е истина! Сара обаче никога не лъжеше.

— Виждам, че това е ново за теб — продължи след малко тя. — Самюел ме попита дали ще се омъжа за него и трябваше да му отговоря. Не искам да се обвързвам в брак. Двамата сме с различни разбирания за бъдещето на връзката ни и не можем да продължаваме да бъдем заедно.

Юел не разбираше нищо. Нима Самюел наистина е възнамерявал да се ожени за Сара, без изобщо да се посъветва с него? Цялото му съчувствие към баща му се изпари. Обзе го гняв и разочарование. Самюел е действал зад гърба му. Вероятно дори е обмислял да избяга със Сара и да го изостави в градчето.

— За какво мислиш? — попита Сара.

— За нищо. Ще си тръгвам.

Тя го потупа по бузата. Юел посрещна жеста й със смесени чувства: хем му стана приятно, хем му идеше да я удари.

На улицата се огледа. Не се виждаха учители, които евентуално да го засекат, че е избягал от часовете.

Стана му студено. Ръката му без ръкавица замръзваше. Часовникът на църквата показваше, че е още рано. Осем и петнайсет. Чудеше се дали да не отиде у Йертрюд. Нямаше желание да се вижда с нея. Оставаше само един човек. Юел тръгна по баира към болницата. Там, в края на града, се намираше къщата на Симон Вихрушката. Юел така и така бе решил да пропусне учебните часове. Поне ще помоли Стария зидар за китарата. Някога, докато търсеше мистериозното куче, запътило се към далечна звезда, Юел се запозна със Симон Вихрушката. Когато не можеше да спи, той обикаляше като неспокоен дух из градчето със стария си камион.

Симон Вихрушката беше малко откачен. Всички го знаеха. Заради лудостта му дълго време го държали затворен в клиника. Но Юел познаваше и друга негова страна. Понякога се смяташе за единствения, открил колко интелигентен е Симон. Именно той го заведе до Езерото на четирите вятъра. Там Юел се научи да слуша по съвсем нов начин. Ветровете имат гласове. Повеят умее да говори. Докато подминаваше болницата, си припомни всичко това. Остави зад гърба си и последната къща в градчето. Вървеше бързо, защото замръзваше. Сви встрани и след малко пристигна пред дома на Симон Вихрушката. Камионът стоеше в двора, заобиколен от покрити със сняг, бракувани метални предмети. Кокошка пристъпваше и кълвеше земята. Юел спря и се ослуша. Гората шумеше. От комина се виеше дим. Симон си беше у дома. Сигурно четеше книга. Нали имаше навика да пренаписва последните страници, та романът да приключи по негов вкус. Почука на вратата. Симон рядко викаше „влизай“. Затова Юел направо отвори и влезе. Намери Симон, седнал до камината, завит в стара меча кожа. До краката му лежаха две кучета. Размахаха опашки да поздравят Юел. Симон присви старческите си очи.

— Юел Гюстафсон! Снощи те сънувах. Великият завоевател. А ето че дойде.

Юел веднага видя къде е окачена китарата. Приближи се да я огледа. Имаше четири струни. Значи липсваха две. Сигурно ставаше за свирене.

— Дойдох да те помоля да ми дадеш назаем китарата си — рече Юел. — Обещавам да я пазя.

Симон остави книгата върху коленете си.

— Ще ти я дам, разбира се — отвърна той. — Да не си решил да ставаш войник от Армията на спасението?

— Не, искам да стана рок звезда.

— Не знам какво означава.

— Как така не знаеш? Рок звезда — като Елвис.

— Аз пък съм Звезда в стара меча кожа.

Юел разбра, че Симон няма представа с какво се занимава една рок звезда. Сигурно не бе чувал и за Елвис. Симон беше възрастен, а и голям чешит. Юел не можеше да му се сърди, задето не се интересува какво се случва по света.

Момчето откачи внимателно китарата.

— Някъде имах и калъф за нея — замислено рече Симон. — Но вече нямам представа къде е.

— Ще го потърся — откликна Юел. — Имам цял ден на разположение.

Какъв късмет наистина, че беше свободен! След няколкочасово търсене най-сетне откри стария, прояден от молци калъф в една от бараките в двора на Симон. Юел се върна в къщата, но Стария зидар спеше на стола. Не искаше да го буди, защото знаеше, че човекът цял живот страда от безсъние. Кучетата продължаваха да размахват опашки. Юел излезе внимателно през вратата. Животните щяха да бдят над спокойния сън на стопанина си.

Останалата част от деня Юел прекара в опити да проумее как функционира китарата. Дърпаше струните и се преструваше, че свири. Ала през цялото време Самюел не му излизаше от ума. Мислеше и за думите на Сара.

Приготви вечерята по-отрано. Постла нова покривка върху масата, та Самюел да не се натъжи, задето вкъщи не се храни в уютна обстановка като у Сара. Щеше да съжалява, задето изобщо я е питал ще се омъжи ли за него. Юел намираше и нещо положително в случилото се. Надяваше се то да подтикне Самюел да се замисли кое е най-доброто за него.

Защо не се махнат оттук? Морето ги очаква.

Застанал до прозореца, Юел се надяваше всеки момент да зърне Самюел. Навън се стъмни. Стана време баща му да се прибира. Глождеше го безпокойство. Дано само Самюел не е отишъл да пие. В момента му нямаше доверие.

Толкова му се искаше да посети Соня Матсон и да си вземе ръкавицата. Дали пък днес няма да му отвори в прозрачна туника?

Юел въздъхна. Беше невъзможно да отиде при нея.

Цял живот се бе грижил за себе си като майка. Сега се налагаше да поеме задълженията и на свой баща.

Вторачен през прозореца, Юел чакаше ли, чакаше…

Вечерята изстина.