Алекс Кош
Ученик на медиум (15)

Глава 15

Разбира се, не бих отишъл никъде с католически свещеник, дори и от очите му да не тече кръв. Знам ги аз тези истории.

— Да се махаме оттук! — заповяда Ника и рязко ме вдигна от пода.

Хукнахме между редовете, но почти веднага се натъкнахме на още няколко свещеници с кървящи празни очни кухини. За съжаление, въпреки липсата на зрение, те ни виждаха перфектно и се движеха, макар и бавно, но много уверено. Добре, че не бяха призраци, тоест не бяха необходими руни за справяне с тях. Въпреки че Ника беше оставила любимия си меч в колата, хвърлянето на свети неща не беше проблем за нея. Но така и не успявахме да излезем от църквата. Веднага след като Ника отстрани свещениците, застанали на пътя ни, кръвта, която се лееше от очите им, започна да изригва в толкова обилен поток, че моментално наводни целия под, а след това буквално като някаква хищна субстанция много бързо се прехвърли на вратата и прозорците.

— Не докосвайте кръвта! — извика ни Джеймс, докато продължаваше да се бие със светия отец.

Ника грабна най-близкия златен свещник и го хвърли в прозореца, но той просто отскочи от покритата с кръв повърхност. Оглеждайки се наоколо, видяхме как кръвта покрива всички стени и прозорци, като постепенно пълзи към покрива и блокира всичките ни пътища за бягство.

— И какво да правим тогава? — извика Ника, но Джеймс беше твърде зает, за да й отговори.

В църквата ставаше все по-тъмно и по-тъмно, сега единствените източници на светлина бяха свещите и няколко лампи. Успокояваше само това, че кръвта беше спряла да се разпространява по пода, явно количеството й все пак не беше безкрайно. Затова пък свещениците отново се надигнаха от пода, при това счупените им от сестра ми ръце и крака видимо не ги притесняваха.

— Зомбита? — предположи Ника. — И за късмет дори главите им няма с какво да се отрежат.

Съвсем случайно погледът ми попадна на поставен на масичка до стената поднос за милостиня.

— Това става ли? — предложих на сестра ми аз.

Ника ми вдигна палец, грабна стоманения поднос и се втурна към зомбитата-свещеници. За щастие те се движеха доста сковано, като кукли, така че на Ника й трябваха само няколко мига, за да им отреже главите с помощта на подноса и своите способности. Във всеки случай аз определено видях, че от ръба на подноса проблясваха едва видими за окото сини ивици енергия.

Междувременно отец Илий все пак успя да се справи с медиума, като го отхвърли към стената със силен удар с крак. Кръвта, покриваща стената, мигновено оплете крайниците на мъжа. Виждайки, че Джеймс е в опасност, Ника грабна друг свещник и го хвърли в светия отец, а самата тя се втурна на помощ на медиума с поднос в ръка.

— Ти не мърдай — подхвърли ми на бегом.

Всъщност аз нямах и избор, почти цялото пространство наоколо вече беше покрито със слой кръв. Но пък бях добре. Повече ме интересуваше на какво разчита Ника, защото според досегашния опит отрязването на кървавите пипала можеше да стане само с оръжия, подсилени със специално гофу. Всъщност в джоба ми все още стояха много скъпите стрелички.

— Ника!

Когато се обърна, аз й размахах връзката стрелички и й ги хвърлих през редиците пейки. Тя ловко улови единственото ни оръжие срещу призраци, затича се към Джеймс и преряза кървавите нишки с едно от привидно безобидните оръжия. Когато медиумът беше свободен, Ника се накани да нападне светия отец, но Джеймс изведнъж застана на пътя й.

— Не го убивай.

— В смисъл?! — изненада се Ника. — Та той е дяволско чудовище!

— Не споменавай дявола в църква — смъмри я медиумът, отстъпвайки от светия отец. — Свещеникът няма нищо общо с това, той просто е обладан от някакво същество. Очевидно то се е промъкнало през Селена по време на прогонването й, помниш ли, че тогава от очите на отец Илий започна да тече кръв. Точно затова моите ножове с гофу срещу призраци не му действат, тук се изискват други руни.

Междувременно светият отец осъзна, че с Джеймс и Ника не може да се справи толкова лесно, и реши да повика всички останали свещеници-зомбита да му помогнат. Това ни осигури кратка почивка. Въпреки че към нас пълзяха не само тези, които стояха на крака, а и обезглавените от Ника нещастници. Очевидно се бях оказал прав, те не бяха класически зомбита, а нещо като марионетки, и загубата на глави не беше сериозен проблем за тях.

— Тичайте след мен! — изведнъж ни заповяда Джеймс и се втурна към една от платнените завеси. Като я дръпна настрани, той откри малък отвор, който по неизвестна причина не беше запечатан с кръв. Може би съществото, обладало светия отец, просто не познаваше храма или просто не е имало време да го блокира. Нямахме друг избор, освен да го последваме.

— Знаете ли какво има вътре? — попита в движение Ника.

— Нямам представа — отвърна Джеймс. — Просто няколко пъти видях оттук да влизат свещеници.

Уви, почти веднага установихме, че коридорът е много къс. Отстрани имаше няколко заключени врати, очевидно водещи към така наречените „килии“ или просто жилищни стаи. В движение Джеймс разби една от тях. Стаята се оказа наистина малка, а обстановката — доста минималистична, а най-обидното беше, че и прозорецът в „килията“ беше съвсем малък.

— Прозорецът е прекалено малък — веднага констатира Ника. — Няма да успея да мина оттам — тя ми хвърли ключовете за колата. — Мини ти.

— В смисъл?! — ококорих се аз.

— Изтичай до колата, вземи чантата ми и я донеси — заповяда Джеймс.

— И моите мечове — добави Ника.

Веднъж поне фактът, че съм мършав тийнейджър, да е от полза. Ника грабна стоящият до стената стол и го счупи в стената, след което с дървения крак, останал в ръката й, счупи прозореца и почисти парчетата. Преди да имам време да реагирам, Джеймс ме вдигна и буквално ме набута в отвора, като дори ме ритна за скорост.

— Тичай по-бързо!

Въпреки че Ника почисти рамката от стъклото, аз все пак си издрасках ръцете, но си го отбелязах някак на заден план, вече на половината път до колата, паркирана от другата страна на храма. Бързо отворих вратата, грабнах чантата на медиума от задната седалка, след което извадих двата меча изпод шофьорската седалка. Веднага хукнах обратно към малката пристройка на храма, но на мястото на счупения прозорец открих само тъмнокафява субстанция.

— О, стига! — неволно се изтръгна от мен.

Изминаха само четиридесет секунди, максимум минута! Нима това същество вече ги е хванало?! А може би дори… Не, дори не искам да мисля за това!

Кървавият слой на прозореца не изглеждаше особено дебел, така че се опитах да го срежа с меча и дори оставих плитка следа върху него, но тя мигновено зарасна. Отлично помнех, че Джеймс забрани да се докосва това нещо, което означаваше, че не си струва дори да опитвам просто да премина през него вътре.

Какво да правя сега?!

Огледах се. Църквата се намираше на разстояние от града и, за късмет, наоколо нямаше нито една жива душа, макар че времето още не беше напреднало. На паркинга на входа стояха само две коли — нашата и на загиналия полицай. Когато ги погледнах, ми се мярна „гениалната“ идея да се опитам да разбия врата или стена с кола, за да вляза вътре, но храмът изглеждаше твърде солиден. Ако сега тук беше онази бронирана кола, с която с Ника излязохме от имението на Михайлови и се срещнахме с демоните, то вероятно дори бих рискувал. Без да губя надежда, обиколих храма, надниквайки в прозорците, но всички бяха покрити с кръв отвътре. Може би някъде имаше вратичка, която не беше покрита от това вещество, но аз не можах да я намеря.

В телефона ми нямаше много контакти, само на Ника и Виктор Михайлови, номера на офиса на медиума и… толкова. Според мен социализацията ми в новия свят засега не беше много продуктивна.

Поради липса на друга опция набрах номера на офиса на медиума. Джеймс каза, че Миси не е секретарка, а пълноправен партньор в бизнеса му, тоест тя би трябвало да знае какво да се прави в такава опасна ситуация.

— Да, Роман, слушам — веднага отговори приятният глас на секретарката или по-скоро на партньорката на медиума.

— Тук възникна малък проблем — казах бързо. — Донесохме останките на момичето в църквата, а светият отец се оказа злодей с течаща кръв от очите. Той уби всички свещеници, превръщайки ги в зомбита, и запечата цялата църква с кървав филм, през който е невъзможно нито да се влезе, нито да се излезе. Аз съм отвън, а Джеймс и сестра ми останаха вътре.

— Първо, най-важното, не се изнервяй — делово каза момичето. — Чантата на Джеймс в него ли е?

— Не. Точно за нея излязох от църквата, а сега не мога да се върна обратно.

— Тогава той наистина има проблем — заключи момичето. — Така, аз тръгвам, но ще бъда в църквата чак след половин час. Най-вероятно дотогава те ще бъдат изядени, усвоени и изплюти.

„Не се изнервяй“. Ха-ха.

— Вече се обадих на полицията — продължи бързо да говори Миси. — Но на тях също ще им трябват поне десет минути да дойдат и, честно казано, ползата от тях ще е малка. А за нас е важна всяка минута, така че ти спешно трябва да влезеш вътре. Как си с рисуването?

— Мога да нарисувам руна — мигновено се досетих аз. — Но те ще работят ли в мое изпълнение?

— Момче, това е нашата тайна. Затова се надявам на никого никога да не казваш за това — каза Миси много сериозно. От дишането на момичето се разбираше, че тича. — Джеймс днес рисува ли търсещи руни за да намери тялото?

— Да.

— Тогава в чантата трябва да има бурканче с мастило, смесено с кръвта му. Това е напълно достатъчно, за да работи руната, просто няма да е толкова силна, колкото, ако е нарисувана от самия Джеймс.

Дори не бях изненадан. Освен това, както вече успях да разбера, способностите са много личен въпрос, за който никой не иска да говори излишно.

— Няма да кажа на никого — уверих момичето аз.

Освен това имах само три контакта в телефона си, а Ника и Виктор просто не се интересуваха от подобни способности. А дори да се интересуваха, можех да запазя тази информация за себе си, тъй като със сигурност не представлява заплаха за семейство Михайлови.

— Сега ще ти изпратя една руна, трябва да я нарисуваш върху няколко листа хартия от чантата. Силата на гофу зависи от това колко добре ще я нарисуваш, така че бъди старателен. Но не се увличай, не повече от минута на лист.

Получих снимка на нарисувана набързо руна на телефона си. След като се настаних на малка пейка близо до църквата, извадих от чантата на медиума бурканче с боя и четка и започнах внимателно да рисувам. Никога не съм бил добър в рисуването, но с руните май се справих доста добре.

— Тези руни ще дадеш на Джеймс, когато влезеш вътре — каза момичето, когато завърших. — Те ще помогнат за прогонването на съществото, което е завладяло тялото на светеца. А сега най-важната част: руната от следващата снимка трябва да бъде нарисувана върху един от витражите на храма, зад който има кървав филм. Избери по-голям отвор, за да може да скочиш, преди кръвта да се възстанови.

— Но боята почти свършва — отбелязах аз.

— Рисувай с тънки линии. И внимавай, ако не завършиш рисунката, нищо няма да работи. Постарай се добре.

Някъде на заден план се чуваше рев на автомобилни двигатели и клаксони на недоволни шофьори — Миси явно се носеше към храма с максимална скорост. Макар че не си представях много добре какво би могла да направи една крехка секретарка в тази ситуация!

Бързо избрах един от витражите, като прецених, че е приблизително на едно ниво с центъра на залата, и започнах да нанасям руната върху него. Пет минути по-късно работата беше завършена.

— Какво трябва да направя сега? — попитах нервно. — Как да накарам това нещо да работи?

При условие, че изобщо правилно съм я нарисувал. Но по-добре дори да не си помислим за това сега.

— Просто й налей малко сила, тя ще послужи като катализатор, който ще пусне руната.

— Ъ-ъ… не знам как — смутено отвърнах аз.

Известно време момичето мълчеше напрегнато. Буквално усещах как тя търси някакъв изход от тази ситуация и мълчаливо ругае.

— Наистина ли наоколо няма никой? — попита тя накрая.

— Никой — уверих я аз. — Очевидно това същество е убило всички, които са били в църквата, и ги е превърнало в зомбита.

— Мамка му… — Миси покри микрофона с ръка, явно за да не я чуя как псува. — Хм… Но способности имаш, нали? Просто не знаеш как да ги използваш? Х-телата ти на нормално ниво ли са?

С някакво шесто чувство, а по-скоро с петата точка, усетих, че отговорът ми ще доведе до някои не особено приятни последици.

— Да — отвърнах предпазливо.

— Имаш ли под ръка нож или друго хладно оръжие?

— Да — тъпо повторих аз. — Мечовете на сестра ми.

— Отлично! Слушай внимателно, Х-телата имат едно отличително свойство… известно време те изтичат от тялото, ако то загуби целостта си.

Трудно беше да не се досетя по тона й, че ме очаква някаква доста неприятна информация.

— Значи трябва да се одраскам? — попитах с надежда.

— Драскотина щеше да е достатъчна, ако можеше да наситиш кръвта със силата си. Но тъй като не знаеш как да го направиш, ще трябва да прекъснеш силовите си канали. Съветвам те да започнеш с пръст.

Едва не изпуснах телефона.

— Какво?!

— Ако нивото ти на Х-тела се окаже недостатъчно, то може да се наложи да отрежеш китката си — съвсем спокойно продължи момичето.

Застинах на място и загледах ръката си с глупавата мисъл кой от пръстите ще ми липсва най-малко. Очевидно кутрето. Но ако трябва да отрежа китката… брр… за какво изобщо си мисля?

— Изобщо ли няма други варианти? — попитах аз с леко пресеклив глас.

— Забравяш, че всяка секунда е от значение — раздразнено напомни Миси. — Те могат да умрат точно за времето, докато плачеш за ценния си пръст. Какъв е проблемът? Ти си от семейство Михайлови, ще ти го пришият преди да разбереш, че го няма. Главното е да отрежеш пръста в средата на костта, така ще е по-лесно да го възстановят.

По дяволите, забравих в какъв свят се намирам! Дори у нас отрязаният пръст може да бъде зашит, ако не е минало твърде много време. Просто кой нормален човек, освен откачените японски мафиоти, би си отрязал пръста със собствените ръце? Още повече без упойка!

— Действай по-бързо! — извика момичето.

Така, добре. Мечове има, пръсти също има. Нищо сложно, нали? Оръжието на Ника със сигурност е много остро, ще пререже плътта ми като горещ нож — масло. А, да, и ще трябва да увия пръста си с нещо, за да не загубя прекалено много кръв.

Срязах с меча част от панталона си, после седнах на пети, сложих телефона на пейката и включих високоговорителя.

— Какво ще стане, когато подхраня руната? — попитах нервно аз, докато с меча се прицелвах в пръста си. — Взрив?

— Не се притеснявай, тя просто ще се удари в прозореца, разрушавайки както физическата, така и духовната бариера. След това ще трябва да действаш много бързо — да проникнеш вътре, да намериш Джеймс и да му дадеш нарисуваните от теб свитъци. Е, и мечовете на сестра ти. И действай по-бързо, не се мотай!

Чувайки вика й, аз се реших и със сила си отрязах пръста. Мечът не само с лекота премина през костта, но и разряза дървената пейка на две половини. Веднага увих пръста си с парчето от крачола и за момент се вслушах в усещанията си. Странно, но в мястото на среза болка нямаше, затова пък в главата ме удари така, все едно на бегом съм се блъснал в тухлена стена. През очите ми за секунда притъмня, след което някак си напъхах меча обратно в ножницата, грабнах чантата на Джеймс и се втурнах към нарисуваната от мен руна.

— Хайде, малък, вярвам в теб! — извика ми Миси от падналия на земята телефон. — Обади ми се, когато убиете създанието!

Щом докоснах руната с окървавения си пръст, тя светна и ярко избухна. Чу се звън на счупено стъкло и пътят към храма беше открит. Вътре цареше полумрак, но веднага видях Ника и Джеймс да стоят в центъра на залата. По някаква причина в главата ми веднага мина мисълта за филма „Вий“, тъй като те се спасяваха от покрилата всичко около тях кръв с нарисуван на пода кръг. Поне си помислих, че кръгът е там, тъй като цялото пространство около тях беше заето от нарязани на парчета трупове на свещеници. Между другото, цялата кръв на пътя на взривилата прозореца руна беше просто изчезнала и сега от мен до отсрещната стена имаше непрекъсната чиста ивица.

— Момче — раздаде се студен глас. — Мислех, че нямаш намерение да спасяваш приятелите си.

Светият отец сякаш нарочно стоеше точно между мен и защитния кръг. Очевидно Ника все пак не беше послушала медиума и се беше опитала да убие обладания, тъй като едната ръка на свещеника липсваше, а на нейно място стърчеше израстък от кръв, приличащ по-скоро на пипало.

— Роман! — радостно възкликна Ника, а после вече по-малко оптимистично: — Сам ли си?

Не знам на кого е разчитала. И самият аз бих искал да се появя в храма в компанията на няколко медиуми или поне полицейски отряд. Но, за съжаление, на помощ им се притичаше само един шестнадесетгодишен тийнейджър с девет пръста.

Ника и Джеймс веднага изскочиха от защитния кръг и се втурнаха към мен.

— Хвърли ми чантата! — извика медиумът.

Светият отец, сякаш точно това беше чакал, мигновено изстреля множество кървави нишки, за да ги хване. И, за съжаление, успя — и сестра ми, и медиумът бързо бяха притеглени към пода.

— Какво искаш? — попитах аз, като се придвижих много внимателно странично към сестра ми и медиума. — Да хванеш призрака? Тя вече е при теб.

— Тя винаги е била при мен — отвърна свещеникът. — Сега ми трябваш ти.

Изведнъж той много бързо се плъзна към мен. Свещеникът дори не помръдна краката си, самата кръв по пода го преместваше в пространството. Мъжът с кървящи очи протегна ръка, очевидно възнамерявайки да ме хване за врата, но аз пъхнах в дланта му листа с нарисуваното от мен гофу, молейки се то да сработи както трябва.

Светият отец замръзна на място с протегната към мен ръка, а от устата, очите и ушите му бликна плътен поток кръв. Кървавите нишки, които държаха Ника и Джеймс, безпомощно се изляха на пода. Джеймс се възползва от този момент, за да дотича до мен и да вземе чантата.

— Там има втори свитък за прогонване — бързо казах аз.

Джеймс мълчаливо кимна, извади гофу и бързо го залепи на челото на свещеника, като го притисна с ръка и замръзна в това положение за известно време. Кръвта продължаваше да излиза от свещеника и, както ми се стори, количеството й беше в пъти по-голямо от обема на човешкото тяло. Тя като жива потече по пода към олтара и там се събра около пашкула с призрака.

— Как да хванем или убием това нещо? — бързо попита Ника.

— Никак — спокойно отвърна Джеймс. — Той е много силен. Надявам се поне малко да сме го отслабили и той сам да се махне.

И наистина, кръвта подхвана пашкула с уловения призрак, потече към мястото, където би трябвало да е входната врата, и постепенно се всмука в нея през пукнатините отстрани.

— Това ли беше? — попитах аз, като въздъхнах с облекчение.

— Мисля, че да — медиумът се заслуша в усещанията си. — Той изчезна.

Сестра ми веднага се втурна към мен и ме хвана за ръката, карайки ме да извикам от болка.

— Добре ли си? Откъде е кръвта?!

— Трябваше да си отрежа пръста, за да стигна до вас — не без гордост казах аз. — И така всичко е наред.

— Ти си моят герой — погали ме по главата Ника.

Но в гласа й не чух очакваното възхищение, по-скоро беше като тон, с който разговарят с дете, което е нарисувало първите си драскулки с молив на стената.

— Откъде разбра как да нарисуваш руната „похуай“? — с интерес попита медиумът.

— Ей, не псувай пред детето! — възмути се Ника.

— Това е просто „унищожение“ на китайски — изсумтя Джеймс. — И така, как го нарисува и дори го накара да работи?

— Обадих се във вашия офис и Миси ми обясни какво да правя — отвърнах аз. — Как да нарисувам руната и как да я активирам. Наложи се да загубя пръста си заради това, дали ще могат да ми го пришият обратно?

— Разбира се — каза Ника. — Не си го загубил, нали? Отглеждането на нов отнема много повече време.

Ох, по дяволите, той остана да се търкаля някъде около разрязаната пейка заедно с телефона! Някак си не ми беше до пръста, бързах да спасявам някои неблагодарни личности.

Изтичах навън, бързо намерих пръста си и, чувствайки се много странно, го сложих в дланта си. Някак си гледката на собствения ми отрязан пръст ме шокира много повече от всички онези тела на зомбита-свещеници, насечени на малки парченца от Ника и Джеймс. Ех, не така си представях живота на пришълеца във фентъзи свят — къде, по дяволите, са моите скапани супер сили? Къде са тълпите красиви момичета, които се бият помежду си за правото да попаднат в моя харем? Засега около мен само трупове, призраци и отново трупове. И Ника, според мен, получава искрено удоволствие от всичко, което се случва.

— Ей — извика Ника, излизайки от храма. — Намери ли пръста?

— Да — извиках в отговор аз.

— Донеси го тук, намерих лед в една от стаите. И превръзки, за да бинтоваме подобаващо раната.

„Е, добре, може би не е чак толкова лоша сестра, поне за лед се погрижи“ — реших аз.

Все пак не бяхме в някакъв екшън от деветдесетте, това беше истинският живот. Затова полицията не пристигна веднага след като се справихме с обладалото свещеника същество, а чак след десет минути, едновременно с Миси. Имахме време да се уверим, че светият отец Илий е още жив, да огледаме църквата в търсене на други свещеници, до които може би кървавото същество не е имало време да се добере. Уви, от служителите на църквата само светият отец беше оцелял.

Наистина не проследих какво се случи след това. Умората и нараняванията си взеха своето, така че просто влязох в нашата кола и легнах на задната седалка с кофичка с лед и кутрето да си почина. Може дори да съм задрямал, защото когато Ника ме повика, небето вече започваше да притъмнява. Целият район около църквата беше отцепен от полицията: жълти ленти, червени светлини, отегчени лица на хора в униформи. Изглеждаше, сякаш където за мен се случваха истински ужаси, за тях беше обикновен вторник.

— Малък, пристигна линейката, да вървим да те закърпят — каза Ника, почуквайки по стъклото.

И аз се затътрих след сестра си, държейки кофата с лед. Местната линейка се различаваше от колите, с които бях свикнал само по размери, повече напомняше не на микробус, а на малка бяла бронирана кола с класически червен кръст. Когато приближихме, в нея вече товареха на носилка светия отец, а един добре охранен мъж в бяло престилка му правеше някакви измервания с непознато за мен техническо приспособление.

Ника ме побутна напред.

— Имаме още един пострадал тук.

— Мислех, че останалите са само на части — каза мъжът, а като се обърна и видя кофата в ръката ми, добави: — Въпреки че и тук, в известен смисъл, има разчленяване — той надникна в полуразтопения лед. — Е, хайде да сложим пръста на място.

Той ме настани на леглото в колата, инжектира ми болкоуспокояващи и започна да омагьосва пръста ми. Не знам какво правеше там, стараех се да не гледам, но скоро пръстът се оказа на мястото си, покрит до дланта ми с някаква светлосиня пластмасова субстанция.

— След пет часа фиксаторът ще падне сам и пръстът ще бъде като нов — каза той след само няколко минути.

Толкова просто?! Сега разбрах защо Ника не се впечатли особено от моя подвиг.

През цялото време Джеймс разговаря с Миси и непознат черен мъж в официален костюм. Той изглеждаше толкова строг, сякаш още сега е готов да екзекутира всички присъстващи в момента и особено самия Джеймс.

— А този кой е? — попитах Ника. — Полиция?

— Не е в тяхната компетенция — поклати глава момичето. — Асоциацията на медиумите.

— Но ние не сме направили нищо лошо, нали? — внимателно уточних аз.

Ника ме погали по главата.

— Разбира се, че не. Освен това Джеймс при тях е нещо като суперзвезда, никой няма да тръгне да го притиска.

И наистина, скоро медиумът и партньорката му прекратиха разговора с тъмнокожия мъж и се насочиха към нас.

— Е, достатъчно ли е за днес? — попита Джеймс. — Ще продължим ли утре?

Ника го погледна скептично.

— Какво да продължим?

— Нашето разследване.

Между другото, костюмът на Джеймс отново изглеждаше така, сякаш току-що е бил в химическото чистене, а не в битка с тълпа зомбита-свещеници и обладан от някакво чудовище свети отец. Не мога да си представя как го прави.

— Вече се отървахме от призрака — махна с ръка сестра ми. — Така че не виждам особен смисъл да губя повече време и пари. Освен това е време да се връщам в академията, а Роман го чака новото училище. Вие сами знаете, че територията на учебните заведения е отлично защитена от всякакви опасности.

Джеймс я погледна осъдително.

— Сега не става дума само за призрака, въпреки че самоличността й все още не е разкрита. Не чу ли какво каза това същество? То има нужда от момчето по някаква причина, което означава, че определено ще дойде за него. И не съм сигурен, че училищната охрана ще е готова за такива гости.

Ника се замисли за известно време.

— И какво предлагате?

— Ще взема момчето при мен като помощник — неочаквано предложи медиумът. — Ще се подготвим както трябва за появата на това чудовище и ще успеем да се справим с него. Освен това има и способността му да вижда призраци. Тя е временна, което означава, че докато способността не изчезне, за момчето е по-добре да бъде близо до силен медиум.

Миси погледна изненадано партньора си, но не каза нищо. На пръв поглед предложението на Джеймс я изненада не по-малко, отколкото нас.

— А може би просто искате да се възползвате от това, че Роман може да вижда и да общува с призраци за своя собствена полза? — присви очи Ника. — Ако той участва, ще ви бъде много по-лесно да се справите с поръчките си.

— Готов съм да дам на момчето пет процента от цената на поръчките, в които ще участва — предложи медиумът, което накара Миси да възкликне изумено.

— Само пет процента? — възмутих се аз, намесвайки се най-накрая в разговора.

— Хей, момче, ще бъдеш под моя защита — напомни Джеймс. — Освен това цялата работа ще върша аз.

— Затова пък аз, за разлика от вас, ще се подлагам на голяма опасност! — не му останах длъжен аз. — Сам казахте, че дори не съм нула, а минус десет по скалата на личната сила. Мен и със сламка могат да ме пребият.

Да, да, злопаметен съм, но тогава наистина беше обидно.

— Съдейки по действията на Селена, тя не се опитваше да те убие. По-скоро искаше да те прегърне — отбеляза медиумът. — Така че никаква опасност.

— Вас някога прегръщала ли ви е момиче без кожа? — възмутих се аз. — Усещането е много неприятно. И не се знае какво щеше да направи с мен, ако не я преследваше онова същество зад вратата.

— И колко искаш? — с искрен интерес попита Джеймс.

— Тридесет процента — казах твърдо аз.

Всъщност силно се съмнявах, че сестра ми изобщо ще се съгласи да ме остави на грижите на медиума и се пазарях по-скоро от злоба.

— Договорихме се — неочаквано лесно се съгласи медиумът.

— Чакайте, чакайте — намеси се Ника, като ме гледаше със смесица от изненада и възхищение през цялото време, докато се пазаряхме. — Този въпрос трябва да го обсъдя с баща ми.

Може би вече бях започнал да опознавам сестра си по-добре или просто си въобразих, но в очите на Ника видях, че предложението на медиума точно съвпада с нейните планове. Което означаваше, че най-вероятно и самият Михайлов старши е предполагал и предварително одобрил такъв сценарий.

* * *

В офиса на медиум номер едно на град Барса цареше атмосфера на релаксация и оптимистичен декаданс. Джеймс Харнет седеше на стола и бавно, съзнателно и последователно унищожаваше бутилка червено вино. Компания му правеше неговата партньорка в бизнеса, а по съвместителство счетоводител, бодигард, юрист и секретар — Миси Ленг.

— Ох, не ми харесва историята с това кърваво нещо — направи гримаса момичето. — Надявам се пътищата ни повече да не се пресичат.

Медиумът се ухили.

— Миси, нека бъдем реалисти. Ако се е появила сериозна заплаха, в крайна сметка с нея ще трябва да се справям аз, останалите са прекалено мързеливи. Затова много разчитам на теб, имам нужда от цялата информация за психиатричната болница, в която се е лекувала Селена Леони. И би било хубаво да знаем чие тяло намерихме в гората, може би тя също е свързана с това място.

— Не е толкова лесно. Преди година в сградата на болницата е имало пожар, всички документи са изгорели. Лекарите там са от старата школа, предпочитали са да водят документацията си на хартия.

— Но ти лесно намери Селена.

— При нея имаше много първоначална информация: историята е известна, стиховете, момчето описа добре външността й. А тук само цвят на косата и три букви — Миси махна леко с ръка. — Не е достатъчно.

Джеймс пресуши чашата си до дъно.

— Работи, работи. Усещам, че нямаме много време, скоро това същество ще се покаже в пълния си блясък. И тогава това ще бъде градска поръчка, а може и направо от Островното правителство. Опасно, но много изгодно — всичко, както го харесвам.

— И предусещайки предстоящите проблеми, реши да наемеш шестнадесетгодишно момче за помощник? — подсмихна се момичето. — Сериозно?

— А защо не? — сви рамене медиумът. — Докато можем да се възползваме от факта, че той вижда призраците, това съществено ще облекчи работата ни. А и е напълно възможно кървавото същество само да дойде за него на наша територия, дори няма да ни се наложи да го търсим. Стига да не се случи твърде скоро, преди да получим поръчка за него.

Миси присви очи и внимателно погледна Джеймс в очите.

— Все още не те познавам — изкиска се Миси Ленг. — Дори тези причини са твърде малко, за да даваме на момчето една трета от нашите доходи.

— А защо не? Той наистина може да ни помогне. Освен това говорим само за онези случаи, когато е необходима неговата способност да вижда призраци.

Миси присви очи и внимателно погледна Джеймс в очите.

— Но защо толкова огромна сума? Сигурна съм, че той щеше да се съгласи и на десет процента.

— Между другото, тук грешиш — поклати глава медиумът. — Младежът прояви неочаквана упоритост и се пазари доста добре. Реших да поощря младото дарование.

Момичето ощипа мъжа отстрани.

— Стига си ми пудрил мозъка.

— Добре, добре — Джеймс вдигна ръце в успокояващ жест. — Помниш ли, че под твое ръководство той успя да нарисува руна на прозореца, използвайки смес от мастило и моя кръв. И тя дори работеше.

Миси вдигна вежда.

— Помня. Но това само говори, че ръцете му растат на правилното място. Разбира се, браво на него, че успя да си отреже пръста, но ако младежът беше нормално развит, това изобщо нямаше да се наложи!

— Добре. Ами ако ти кажа, че в бурканчето с мастило изобщо нямаше моя кръв? — любезно попита медиумът.

— Как така нямаше?! — изненадано повтори Миси.

— Ами така. В чантата имаше само резервна мастилница. Запечатана. Точно нея е използвал младежът. А днес следобед рисувах гофу с остатъците от боя от офиса, и след това унищожих буркана в гората.

— Но самият ти каза, че руната е сработила! — шокирано възкликна момичето. — И нарисуваните от него гофу са успели да изгонят съществото от тялото на светия отец!

— Да — Джеймс вдигна показалец. — Ето защо младежът може да се окаже страхотна придобивка. Представяш ли си, ако той наистина е способен да рисува руни с обикновена боя?

Миси скочи на крака.

— Тогава трябва да съставим друг договор! За дългосрочно сътрудничество!

— Ще го направим — махна с ръка медиумът. — Ти по-добре внимателно проучи биографията на момчето преди това. Михайлови имат само две деца и откъде се е появило това за мен е пълна загадка.

— Братовчед? — предположи момичето.

— Бих искал да знам по-точно. Той е някак странен, сякаш е отгледан в саксия — бойните му умения са на нула, не знае как да управлява силата, и понякога задава съвсем идиотски въпроси. Изобщо в него има нещо подозрително.