Алекс Кош
Ученик на медиум (13)

Глава 13

Първото нещо, което направих сутринта, беше да проверя прозореца. Колкото и да е странно, момичето-призрак действително ме беше послушала и беше написала името си. Или поне се беше опитала…

„Али“

Или това наистина е нейното име и тя просто не се беше сетила да напише фамилията си, или не й достигаше сила да довърши надписа. Във всеки случай действията й бяха пряко доказателство, че призраците са привлечени от мен с някаква причина и са готови да сътрудничат. Това явно е по-добро от отношението на домашния дух в имението на Михайлови и повишената агресия на демоните.

Сякаш усетила, че съм се събудил, в стаята нахлу Ника.

— Четеш любовно послание от фенка? — веднага се досети тя.

— Нещо такова — не тръгнах да споря аз. — Помолих призрака да напише името си, за да ни е по-лесно да я намерим.

— Само името? — уточни сестрата.

— Ами… да — признах аз.

— „Али“ — прочете тя на глас. — Някак си се съмнявам, че това ще ни помогне много. Следващия път уточнявай, че фамилията също е полезна, а най-добре веднага поискай номера на паспорта й.

— Джеймс каза, че неговата асистентка е майстор в намирането на информация — напомних аз. — Може би сред изчезналите тъмнокоси момичета няма чак толкова много с име, започващо с „Али“.

Ника кимна в знак на съгласие.

— Наистина, нека този неблагодарник отработи хонорара си докрай. Все още съм в шок, че поиска пари от нас, след като му помогнахме да се справи със Селена и онова кърваво чудовище.

Силно подозирах, че желанието на Джеймс да ни смъкне пари е също толкова фундаментално, колкото нежеланието на Ника да му плати. И на медиума тези пари не му бяха чак толкова нужни, и за сестра ми тази сума не беше някаква сериозна загуба. Лично аз, разбира се, бях на страната на сестра си, а и вчера Джеймс откровено ме вбеси с изявлението си за договора за услуга. Но като се замислих, стигнах до извода, че ние имахме нужда Джеймс бързо да приключи с имението на семейство Огава и да се заеме с нашия проблем. Самият той не бързаше за никъде и можеше да си играе с призрака на любителката на чистотата поне до следващия месец. Така че, ако се подходи към въпроса без емоции, нашата помощ беше чисто доброволна и нямаше никакво отношение към бизнеса.

От сутрешната тренировка не успях да се измъкна, а и всъщност не се опитвах, помрънках само за приличие. Просто да тренирам рано сутрин все още ми беше много трудно психологически, защото в моя свят водех живот на сова, работейки през нощта. Но много добре разбирах, че физическата форма в този свят е от голямо значение и се стараех да изцедя от младото си тяло всички сили, за да се подготвя максимално за момента, в който с мен ще започнат да работят истински треньори.

На обилната и вкусна закуска в ресторанта на хотела със сестра ми обсъдихме някои моменти от вчера, във връзка с които имах въпроси. Например защо Ника каза, че не съществуват артефакти, които да защитават от призраци, а на практика Джеймс беше готов да ни продаде няколко кинжала, способни да развъплъщават призраци.

— Да не мислиш, че съм много наясно с тези неща? — направи гримаса Ника. — В открита продажба такива неща със сигурност няма. Какво използват медиумите и най-важното, какво от това наистина работи и какво не, знаят само те. И медиумите споделят тази информация много неохотно.

— На Златния остров се намират най-добрите учебни заведения в света — напомних аз. — Там няма ли факултети за медиуми?

— Пфу, никой не би тръгнал да прави отделен факултет заради няколко човека. Способностите на медиумите са много индивидуални, а най-важното е, че нямат никаква бойна стойност. Много малко хора ще искат да отделят време, за да ги развиват за сметка на други умения и способности.

— Но заплахата от призраци…

— Твърде незначителна — изсумтя Ника, дояждайки вече третата си пирожка. Удивително как с такъв апетит успява да задържи толкова перфектна физическа форма. — Способностите на медиум се развиват или за конкретна цел, като Джеймс, или просто защото това е семейна традиция. И всички умения се предават индивидуално от учителя на ученика.

Известно време се храних в мълчание, опитвайки се да оформя голямата картина в главата си.

— А свещениците? — попитах най-накрая. — Те с лекота успяха да задържат Селена и дори я принудиха да отговаря на въпроси. Защо те не ловят призраци?

— Ама че сравнение — изсумтя момичето. — Църквата е свещено място, там всеки призрак губи голяма част от силата си. Освен това Селена я удържаха с молитви цяла тълпа свещеници. Призракът нямаше никакъв шанс. Но да ловят призраци „в полето“ свещениците определено няма да хукнат, твърде опасно е.

— А екзорсистите?

Ника се хвана за главата.

— Откъде да знам! Факт е, че медиумите са малко, а църквата не тича след призраци. Във всеки случай, аз не съм чувала за такова нещо. Ако искаш да научиш повече, говори с медиуми и свещеници.

Логично, дявол да го вземе. И звучи като добър план, просто ще трябва да поизмъча Джеймс по пътя към призрака.

— Слушай — след леко колебание каза Ника. — Трябва да решим какво да правим по-нататък. Баща ми все още не е успял да се споразумее с Месаря, а вдругиден аз трябва да се върна в Академията. Сега е такъв момент, че в никакъв случай не бива да пропускам часове — трябва да покажа на всички, че с Михайлови всичко е наред и дребните неуредици изобщо не са ни повлияли.

— А какви са вариантите? — с интерес попитах аз.

— Баща ми предложи да те уредя за седмица-две като помощник на Джеймс. Може от него да получиш повече информация за работата с гофу и занаята на медиумите като цяло. Ако призраците продължават да проявяват интерес към теб, то по-добре да се научиш как да им се противопоставяш.

— По принцип нямам нищо против — съгласих се аз. — Но просто така ли ще ме оставиш съвсем сам в града?

Все пак, колкото и да се стараех да изуча този свят от видеоклипове и друга информация в мрежата, все още не се чувствах много комфортно в Барса. Въпреки че, за да се влея в обществото, може би просто трябва да пообикалям из града сам? Само някой домашен дух да не се опита да ме убие и поредния призрак да не ми се лепне.

— Разбира се, баща ми ще ти осигури охрана — увери ме Ника. — Ще живееш тук, а при работата ти с Джеймс ще те придружава наш човек.

Стана ми по-спокойно. Не че нямах доверие на Джеймс, но интересът му към моята безопасност очевидно беше по-малък от този на сестра ми, така че охранителят определено нямаше да е излишен.

— Нека само да не бързаме — помолих сестра си. — Ще говорим с медиума, когато се появи подходяща възможност.

— Добре — лесно се съгласи Ника.

След закуската отидохме в офиса на Джеймс, подписахме всички необходими документи и аз подробно описах на помощничката му преследващия ме призрак: дрехи, цвят на косата, фигура, възможно име. Всъщност момичето, което отначало взехме за секретарка, се оказа и добър художник, като перфектно скицира бедното момиче без лице по моето описание. А после в офиса се появи и самият медиум.

— Изглеждате малко блед — отбеляза Ника, като го погледна скептично.

Джеймс наистина изглеждаше така, сякаш не е спал цяла нощ. Не, костюмът на мъжа беше перфектен, кой би се съмнявал, но по лицето му си личеше колко много е уморен. Кръгове под очите, изпъкнали скули и две чаши кафе в ръцете потвърдиха подозренията ми.

— Отделих много енергия за възстановяване на запасите от гофу — измърмори Джеймс в отговор. — Да отиваш на среща с призрак без оръжие не е добра идея — той връчи на Ника няколко ножа, а на мен хвърли малък пакет. — Това е за теб, както поръча.

Разгръщайки хартията, намерих вътре три тъпи стрелички за детски дартс с увити около тях листове гофу.

— Какво е това? — попитах озадачено.

— Нали не си мислил, че ще ти поверя ножове — отговори той съвсем сериозно. — Така или иначе не умееш да ги мяташ, а стреличките всъщност са много удобно нещо.

Какво пък, тук беше прав, хвърлянето на ножове определено не беше част от уменията ми, но дори и с това съвсем логично обяснение в мен все още оставаше чувството, че ми се подиграва.

— А защо подобни неща не се предлагат за свободна продажба? — зададох отдавна интересуващия ме въпрос.

— В гофу са вложени моите духовни сили, без да ги подхранвам те бързо отслабват и напълно се разсейват в рамките на няколко дни — обясни медиумът. — Така че да се продават такива неща в магазините не е много изгодно. Но когато отивам по конкретен случай, както беше с имението Огава, мога да въоръжа няколко души.

— Тоест ние платихме луди пари за листчета, които действат само няколко дни! — възмути се Ника.

— Също така отиваме на опасна мисия — сви рамене Джеймс. — Още днес може да влязат в употреба, а след няколко дни ще ви ги обновя, при това напълно безплатно. И не казвайте, че не съм щедър човек.

Ника в отговор само сърдито изсумтя, но нямаше какво да се гневи. Още повече, че точно нейните гофу получихме като безплатен бонус.

Този път пътувахме с нашата кола и горкият Джеймс мигновено заспа на задната седалка. Не успях да го разпитам за работата на медиумите и църквата, трябваше да задоволявам любопитството си в мрежата, още повече, че преди не се бях интересувал конкретно от тези въпроси и имаше шанс да намеря интересна информация. И наистина намерих някои неща. Първо, медиумите си имаха своя затворена Асоциация, именно там те обменяха опит и информация и получаваха крупни поръчки. Без членство в Асоциацията никой нямаше право да предоставя официалните услуги на медиумите. Второ, църквата плътно беше заела нишата на защитни руни върху къщи, коли и компютърна техника. Понятието „да осветиш кола“ в този свят имаше съвсем конкретен смисъл, и се подразбираше, че енергията в същите тези руни трябва да се обновява.

— Възможно ли е съществуването на призраци да е изгодно за църквата? — обърнах се аз към Ника след два часа интензивно проучване на информация в мрежата. — И именно по тази причина те да не се занимават с лов на призраци? — тук ме осени. — А може би поради същата причина в Академиите няма факултети за обучение на медиуми? Ако обучението на убийци на призраци стане регулярно…

— Тогава отпада необходимостта от защитни руни — без да отваря очи, каза Джеймс от задната седалка. — И точно затова все още няма официални служби за унищожаване на призраци, въпреки че правителството отдавна обещава да ги създаде. И докато този въпрос не бъде решен, медиумите могат спокойно да заработват своите копейки.

— Ама че „копейки“! — веднага се възмути Ника. — Това си е грабеж посред бял ден!

— Да броиш чуждите парите е грозно — с лека насмешка отвърна Джеймс.

— Аз броя собствените си пари — измърмори сестра ми. — И откакто се свързахме с вас, те стават все по-малко и по-малко.

Докато те се занимаваха с икономически разправии, аз продължих да осмислям новата информация. В крайна сметка в този свят всичко е същото като в нашия — ние ще вземем пари за решаването на вашите проблеми, но няма да ги решим напълно, за да може отново да се обърнете към нас. Ако държавата поиска, тя спокойно би могла да създаде отделна структура от медиуми, да отвори пълноценни факултети за тяхното обучение и бързо да се справи с всички блуждаещи призраци. Но не, това е прекалено неизгодно.

— Сигурно Асоциацията на медиумите плаща големи данъци? — попитах аз Джеймс, доволен, че най-накрая се събуди и може да отговаря на въпросите ми. — А може би и някакви отчисления за църквата?

— Естествено — съгласи се медиумът. — Да не мислехте, че просто така тичам с договори? Работата ни се следи много внимателно. Копия от отчетите за всяка поръчка се дават не само на клиента, но и на управлението за сигурност на Златния остров.

— А прогонването на призрака се извършва в църквата пред очите на клиента — кимнах с разбиране аз. — За прилични пари. Всички са се устроили много удобно.

Ника ме погледна изненадано. Изглежда никога не съм се държал така, че изразените на глас мисли и логически изводи да се възприемат като нещо неочаквано. Но в разговора ни тя не се намеси, давайки ми възможност да говоря с медиума за неговите способности и занаятът му като цяло.

— А какво е необходимо, за да станеш член на Асоциацията на медиумите и да започнеш да приемаш поръчки? — попитах аз с интерес.

— Да бъдеш препоръчан от трима членове на асоциацията и да платиш членски внос — спокойно отговори Джеймс. — Да не си решил да пробваш да станеш медиум? Вече ти казах, че за това нямаш никакви способности.

Не че наистина възнамерявах да се занимавам с това, но като един от вариантите за печелене на пари… защо не? Само че бих предпочел да работя не с агресивни призраци, а с такива, с които мога да се разбера. И при всички случаи бих искал да имам в резерв възможност да прогонвам или хващам напорист призрак, както го прави Джеймс.

— А как определихте, че нямам способности? — с интерес попитах аз. — Нивото на Х-телата и предразположеност към стихиите — това е разбираемо. А към коя стихия се отнасят способностите на медиума?

— Това е индивидуална особеност, позволяваща да се усещат призраците и по едни или друг начин да им се въздейства. Мнозина я наричат сила на душата, която някои медиуми могат да контролират директно, докато други, като мен, използват подръчни средства. Някои от нас също така могат да получават откъслечна информация за хората, нещо като видения.

— И тези видения ви показаха, че не съм медиум? — уточних аз.

— Точно така.

Интересно, а какво още му бяха показали тези видения? Струва ми се, че от страна на Ника е било леко рисковано да води човек от друг свят при истински медиум. От друга страна, напоследък тя направи толкова много глупости, че имам подозрение, че всичко се прави умишлено. Ника или се опитваше да ме подложи на стрес, или привличаше нечие внимание, а може би просто подобна небрежност беше нейният начин на живот.

— А вашите видения могат ли да грешат?

— Не — веднага отговори Джеймс. — Виденията не грешат, но понякога мога да ги тълкувам погрешно. И това определено не е твоят случай, медиумите ги чувствам по различен начин от другите хора, а твоята способност да виждаш призраците явно има други корени.

Какво пък, в краен случай все още мога да заработвам пари като помощник на медиум, това също не е лошо.

— Пристигнахме — каза Ника, като отби встрани от пътя. — Някъде тук срещнахме твоя призрак. Между другото, не я ли виждаш?

Погледнах през прозореца.

— Като че ли не.

— А чии са земите тук? — с прозявка попита медиумът.

— Няколко километра вляво е Дюбоа, а от другата страна на пътя има пет километра на Симонови и Орлови — с готовност отговори Ника. Изглежда беше успяла да проучи този въпрос предварително. — Но мисля, че едва ли тялото е на тяхна територия, в противен случай семействата отдавна щяха да се справят с този призрак.

— Логично — съгласи се Джеймс. — Никой не иска по територията му да броди неспокойна душа. Е, хайде да се поразходим и да я потърсим.

Излизайки от колата, той се протегна с цяло тяло, оправи си костюма и вдъхна чистия въздух.

— Времето е страхотно.

— По-сериозно — тръшна вратата Ника, като взе със себе си един от мечовете. — Вие сте на работа, а не на разходка.

Аз също излязох от колата, застанах на пътя и се огледах. По някаква причина искрено вярвах, че призракът ще се появи веднага щом пристигнем, а тук — неприятна изненада.

— Може би е изразходвала цялата си енергия, за да те следва в града две нощи подред? — предположи медиумът. — Без помощта на призрак намирането на тялото ще бъде значително по-сложно. Предлагам за начало да се разделим и да огледаме покрай пътя — вие двамата вървете от тази страна, а аз — от другата.

Разбира се, от филмите на ужасите знаех много добре, че да се разделиш не е най-добрата тактика, но сега е ден, слънцето грее и сякаш няма от какво да се страхуваме. Във всеки случай много се надявах да е така.

— Един час, за да огледаме — съгласи се Ника. — След това се срещаме при колата и решаваме какво да правим по-нататък. Ако нещо стане, ще си звъним.

След като вървяхме по пътя половин час, с Ника решихме да се опитаме да влезем малко по-навътре в гората. Удивително е как само на няколко часа път с кола от мегаполиса може да съществува такава девствена природа. Щом се отдалечихме само на петдесетина метра от пътя, и се появи усещането, сякаш сме някъде в далечните полета на Алтай. Чуваше се само пеенето на птичките и шумоленето на тревата и дърветата, а наоколо нямаше нито един намек за цивилизация. Колата и пътят изчезнаха зад гърба ни, сякаш никога не ги е имало.

— Уж толкова много територии са погълнати от вода, а градовете заемат дори по-малко място, отколкото в моя свят — отбелязах аз, като се препънах в малка дупка и болезнено си ударих пръста на крака. — Тсс… наоколо има толкова много безстопанствени територии.

— Първо, не са безстопанствени, а са острови, които поддържат екосистемата — поправи ме сестра ми. — Когато от порталите периодично се появяват орди от демони, които унищожават абсолютно всичко по пътя си и превръщат земята в безжизнено пепелище, започваш да цениш всяко дърво.

Ето значи какво липсваше на нашия свят, за да започне да цени природата — нашествие на демони!

Отново се спънах, въпреки че уж вървях по идеално равна земя, и сега си нараних другия крак. Какво става, по дяволите!

— И второ — продължи Ника. — Не вземаш предвид броя на жертвите от изместването на Оста на света и последвалите събития. Страхувам се, че населението на Земята скоро няма да се възстанови дори до половината от нивото, на което е било през тридесетте години на миналия век.

А, да, все забравям, че този свят е претърпял най-тежките бедствия, на фона на които дори Втората световна война изглежда като незначителен сблъсък. Колко ли различни опасни същества са се появили по едно и също време покрай най-обикновени неподготвени хора…

И тогава не само се спънах, а буквално полетях на земята, получавайки силен тласък в гърба. Въпреки че, разбира се, наоколо нямаше никой освен Ника.

— Какво ти става? — изненада се тя, докато ми помагаше да стана.

— Слушай — изведнъж ми просветна след падането. — А в тези твои гори случайно да не живеят някакви дребни същества като горски духове, дриади или феи?

— Разбира се, за горите обикновено се грижи малкия народ, те не са много, но… — тук тя се усети. — А-а… значи и те не те харесват.

Тряс. И сякаш за потвърждение в главата ме улучи паднала от дървото шишарка. А после още една, по-голяма, се устреми към мен, но Ника рязко замахна с меча и я разряза наполовина.

— Може би за теб ще е по-добре да не обикаляш без причина из гората — заключи момичето. — Дори не се сетих за малкия народ. Те никога не се показват на хората и на практика не се проявяват по никакъв начин, но заради теб очевидно са решили да направят изключение. Ще трябва да те върнем в колата. Ще поседиш там, защитните руни няма да позволят на тези дребосъци да правят мръсните си номера.

И наистина се наложи да се върна! Колкото по-дълго оставах в гората, толкова повече клони и шишарки падаха върху мен. Корените на дърветата започнаха да стават толкова нагли, че направо ме хващаха за гащите! Силно подозирам, че ако бях останал още малко в гората, определено някое паднало дърво щеше да ме убие. Добре, че Ника успяваше да ме предпази от голяма част от атаките, а това определено бяха атаки, но въпреки това част от тях ме достигаха.

Измъквайки се от гората с няколко натъртвания и охлузвания за спомен, аз се заключих в колата и още половин час се пекох на слънце в очакване на завръщането на Джеймс и Ника. Гледайки околните дървета и храсти, честно се опитах да различа притаилите се в тях малки пакостници, но всичко беше напразно. А така ми се искаше да установя контакт с тях и да разбера с какво точно не им се харесах.

Скоро Ника се присъедини към мен, а последен с бавна крачка излезе от гората Джеймс.

— Намерихте ли нещо? — попита медиумът, хвърляйки изненадан поглед към издрасканите ми лице и ръце.

— Не — поклати глава Ника. — Всъщност се надявах, че призракът ще се появи веднага и няма да ни се налага да го търсим. Тук можем да я търсим със седмици, а ако тялото е заровено, то работата като цяло е безнадеждна.

— Можем да опитаме да се върнем тук през нощта — предложих аз. — Може би призракът просто няма достатъчно сила, за да се появи през деня.

— Освен ако, разбира се, не са минали четиридесет дни от смъртта й и тя не е изчезнала — добави Ника.

— Тогава въпросът ще бъде решен и просто няма да има кой да преследва момчето — каза Джеймс. — Но все пак би било хубаво да намерим тялото и да го погребем. Така ще е по-спокойно.

— Значи ще се върнем през нощта? — уточни Ника.

Джеймс се облакъти на колата и присви очи към слънцето.

— Не е работа да обикаляме напред-назад. Очевидно ще трябва да използвам няколко фокуса, за да намеря мъртвото момиче.

— Какво?! Значи си имал начин да намериш тялото? — възмути се Ника, като стисна със сила дръжката на меча в ръката си. — И си мълчал?

— Моята руна улавя само еманациите на смъртта — махна с ръка Джеймс. — Тя може да реагира не само на човек, но и на голямо животно. Освен това изисква известни усилия. Аз и така едва се влача, в случай, че не си забелязала. Но ако няма друг вариант…

Той извади още един лист хартия от чантата си, приготви прясна смес от боя и кръв и започна да рисува, използвайки капака на колата вместо маса.

— А какво означават тези руни? — попитах аз, като за пореден път се вгледах в шарките на гофу. — Приличат на японски йероглифи, но в същото време надписът е малко по-различен.

— Да, имаш орлов поглед — неочаквано ме похвали медиумът. — Това е смесица от японски и келтски руни, колкото и парадоксално да звучи.

— Охо, а защо?

— Тъй като гофу се изписват с боя с моята кръв, а моите корени водят не само в Япония, но и в Ирландия, се налага да комбинирам тези символи, за да постигна по-силен резултат. Символиката в тази работа като цяло е много важна.

— Тоест ако бях медиум, бих могъл просто да пиша руски думи на листовете? — уточних аз. — От типа на „Няма да минеш!“ или „Умри, задник!“.

— Ако имаше способности — напомни Джеймс. — И ако духовната ти сила в кръвта им откликне, тогава да.

Тук трябва непременно да му напомня, че нямам способности.

— А възможно ли е способностите да са налице, но руните да не работят? — не се предавах аз.

Исках да разбера как точно работи всичко това. Ами ако изведнъж все пак успея сам да създам руни. Тези негови „медиумите се усещат един друг“ изобщо не ме убедиха. Може би просто се заблуждавах, но аз упорито вярвах, че един пришълец е длъжен да има някакви способности! И нямах предвид насочената към мен омраза на мистични създания и демони, това беше някакъв страничен ефект, а не способност.

— Всеки онмьоджи по пътя на пробите намира най-добре действащите за него фигури. Това е същото като с техниката на покойния медиум Ито Такуи, той внимателно подбираше и настройваше към себе си всяка една джаджа. И никой освен него не би могъл да ги използва.

Джеймс завърши рисуването на руните върху листа и го сгъна в най-обикновен хартиен самолет.

— Готови ли сте? — попита ни той. — Когато пусна самолета, ще трябва да го следваме в доста бързо темпо.

Ника и аз се спогледахме притеснено.

— Има малък проблем — призна Ника. — По някаква причина малкият народ не харесва Роман. Опитват се по всякакъв начин да го наранят и за него да върви през гората е… малко проблемно.

— Уау — искрено се изненада медиумът. — Значи оттам са драскотините! Фактът, че призраците са привлечени от теб, може да се обясни с клиничната смърт, но агресията на малкия горски народ е доста рядко явление. Обикновено те се стараят по никакъв начин да не контактуват с хора. С какво толкова си ги ядосал?

— Нямам представа — въздъхнах аз.

— Може би някакво родово проклятие? — предположи Джеймс. Той изведнъж се приближи до мен, сложи ръка на главата ми и застина за известно време. — Не, не чувствам нищо подобно. Много странно.

— Сякаш сами не знаем, че поведението им не е нормално — озъби се сестра ми. — Нямате ли някаква руна, която да предпазва от номерата на горските жители? Или да оставим Роман в колата и да търсим сами?

Джеймс замислено потърка брадичката си.

— Мога да предложа само защитна руна. Тя определено ще скрие човек от слаби призраци, но не мога да дам стопроцентова гаранция за горския народ — той се подсмихна. — Дори ми е интересно дали ще подейства или не.

Не ми харесваше да съм опитна мишка, но и да стоя в колата определено не исках. Освен това чувствах, че съм длъжен сам да намеря тялото на момичето, тъй като тя помоли за помощ именно мен.

— Да опитаме — въздъхнах аз.

Джеймс извади лист хартия от джоба си и със сила го залепи за гърба ми.

— Можеш да се движиш спокойно, гофу няма да отиде никъде, докато не свърши напълно енергията. Би трябвало да стигне за около час и половина.

— Надявам се, че там не пише нещо от рода на „ритни ме“ на японски — пошегувах се аз, с което си спечелих неодобрението от медиума. Ами да, той не би паднал до такава глупава шега.

Решихме, че ако защитата не работи и аз продължа да падам на равно място и да получавам удари от клони и шишарки по главата, ще ме върнат в колата. Разбира се, бойци като Ника и Джеймс можеха да ме предпазят от повечето номера на малкия народ, но не искахме да изкушаваме съдбата. В гората да те удари клон през лицето не е чак толкова трудно и без малкия народ, а с тяхна помощ можех съвсем да ослепея за две секунди.

Джеймс пусна своя „търсещ дрон“ и той много бавно, сякаш се наслаждава на плуването в потоците топъл летен въздух, полетя към гората. Тръгнахме в редица: отпред Джеймс, после аз, а Ника зад мен. Стараех се да стъпвам много внимателно, опасявайки се от поредния номер на малкия народ, и като че ли се получи. Или руната проработи и малкия народ престана да ми обръща внимание, или ентусиазмът им беше леко охладен от присъствието на медиума. Във всеки случай преминахме поляната без никакви ексцесии и постепенно започнахме да навлизаме по-дълбоко в гората и като че ли, пу-пу, дори веднъж не се спънах.

— А ще може ли да си купим такива защитни гофу? — обърна се Ника към медиума. — Ще са ни много полезни.

— Може, но е безсмислено — поклати глава Джеймс. — Те изискват много енергия, а действат за кратко. Но докато имате пари, аз, разбира се, мога да ви ги продавам.

Ами да, да се скриеш от вниманието на призраците само за час на безусловно чудовищната цена, която той ще поиска, си е вложение доста съмнително. Затова ми се искаше той да греши и аз самият да мога да стана медиум. Това значително би облекчило живота ни.

— Чувате ли този звук? — попита Ника десет минути по-късно. — Някакво стържене.

И наистина, още щом спряхме, някъде от гората се чу тихо скърцане.

— Просто стволовете на дърветата се трият един в друг от вятъра — пренебрежително каза Джеймс. — Не спирайте или самолетът ще отлети.

И пет минути по-късно излязохме на малка полянка до високо дърво, дебело няколко метра, на което се виждаше малка дървена къщичка. Съдейки по външния й вид, явно беше правена за дете, и то доста отдавна. Дъските вече бяха почернели и частично изгнили с времето. А чутото от нас скърцане беше предизвикано от врата, висяща на една ръждясала стоманена панта.

Самолетът долетя до къщичката, направи почетна обиколка и се спусна в корените на дървото.

— Ето го и източникът на еманациите на смъртта — кимна Джеймс, гледайки къде точно е паднал самолетът.

Но ние вече и сами виждахме тялото. Бялата рокля беше започнала да гние, но все още изглеждаше доста разпознаваема, а самото момиче… трудно е да се опише трупът на човек, който е лежал в гората десетки дни. Да го кажем така — аз не съм впечатлителен човек, едва вчера съвсем спокойно изучавах обезкървените от Селена тела, но там всичко изглеждаше къде… по-благопристойно.

— Тя ли е? — попита ме Ника.

— Прилича — кимнах аз.

— Съдейки по положението на тялото, момичето е паднало от къщичката на дървото — каза Джеймс. — Трябва да погледнем какво има там вътре. Само че стълбата определено няма да ме издържи.

— Аз ще се кача и ще огледам — с готовност отговори Ника.

Но едва хванала стъпенката на нивото на челото, тя изведнъж рязко отстъпи и се озова до мен с изваден меч в ръка.

— Някой приближава.

Джеймс извади пистолет изпод якето си и започна да се отдалечава от нас зад едно дърво, но беше спрян от вик:

— Никой да не се движи! — раздаде се спокоен мъжки глас. — Само мръднете и ще ви застреляме.