Ханс Хенрик Льойке
Мисия до Шамаим (5)

V

Срещата се състои на ъгъла на тиха уличка в Ростал, в къща, наета с тази единствена цел. Висока, обрасла с растителност решетка от ковано желязо и клонати кестени пречат на любопитните погледи отвън, ала от съображения за сигурност срещата се провежда в мазето, докато на горните етажи се снима рекламен филм. По същата причина участниците идват поотделно в рамките на няколко часа по велоалея, минаваща зад къщите. Повечето са високопоставени членове на съпротивата, навлезли доброволно в линиите на врага, за да организират борбата.

В мазето Адриан среща някакъв господин Ф. Прекарват заедно два дълги часа преди жена на средна възраст, представила се като госпожица К., да се присъедини към компанията. Появяват се още двама без да се представят. Единият прокарва ръчен скенер по участниците, за да провери за транспондери и подслушвателни устройства. После претърсват помещението. Почти не се говори, особено за това, което предстои. Постепенно Адриан доста ожаднява, ала не предлагат нищо освежително. Отива в тоалетната и пийва малко вода от крана. Когато излиза, господин Ф. го чака на стълбището, но не влиза в тоалетната, когато се освобождава. Адриан се чуди, изпитва усещането, че го преценяват. С напредването на вечерта, когато всички други са се събрали, идва някакъв чудат господин, представен като Марк Вернстрьом — несъмнено кодово название. Кожата му е бледа, почти като на албинос, с безброй фини бръчици като след години престой на юг. Дълбок белег се извива от тесния му нос през челото и надолу зад ухото. Следите от груб шев показват, че е правен набързо. Въпреки вида си Вернстрьом изглежда приятен и спокоен, но не оставя палтото си и моли господин Ф. да се помести, за да седи с лице към вратата. Вернстрьом, Адриан, господин Ф. и госпожица К. заемат по една страна от малка маса, докато двамата последни застават до вратата. После Вернстрьом взема думата и кара направо по същество.

— Преди два месеца е регистриран обект с курс от Венера към Земята. Високото му албедо сочи, че е бил артефакт. В това няма нищо необичайно — макар да не е имало особена космическа активност през последните 65 години. Слънчевата система все още гъмжи от сателити и обгорени степени на ракети. Обектът подмина Земята и бе запратен надалеч в системата, с това историята можеше да приключи. Само че по-късно, преди три седмици, получихме изследвания, сочещи, че превозното средство е с по-скорошен произход — космически кораб, наречен Демиург, изпратен към Марс в началото на войната. Интерпланетарната експедиция бе прибързана и мръсна операция, пазена в строга тайна. Повечето сътрудници изобщо не знаеха за какво допринасяха. Експедицията имаше четиричленен екипаж. Единият бе копие от биотния интелект Хендрикс, отговорен за концепцията на експедицията и дизайнер на кораба, а може би и единственият, способен да отведе Демиург на Марс. Хендрикс бе обърнал внимание, че съоръжението на Марс не беше аванпост, а колония. Добре оборудвана и с екипаж от 220 обучени на високо ниво изследователи от най-различни дисциплини, тя е имала всички предпоставки да се справи независима от Земята. Целта на експедицията отчасти е била да се предупредят евентуалните наследници за политическата ситуация на Земята, отчасти и да си осигурим знания с евентуално значение за изхода от войната — идеята беше, че кризата, изживяна от колонистите след Слънчевия катаклизъм е довела до колосален технологичен напредък. А дали наистина е било така, можем само да гадаем. Като изключим случайни телеметрични сигнали от Босфор, не сме имали връзка с тях повече от 60 години. Останалата част от екипажа на Демиург се състоеше от специалиста по история на идеите Теодор Вайнбергер, Д. Е. Берингер, млад лейтенант, отличен за специален принос във въздушната битка за Богота, и Исак Шчербински, заменил астронавта Радемакер няколко часа преди излитане. Полетът е бил заплануван за 795 денонощия, но корабът така и не се завърнал, не е изпращал и авариен сигнал. Не знаем какъв проблем са получили, нито защо Демиург е идвал от Венера, а не от Марс. Знаем само, че лейтенант Берингер се е появил с няколко години закъснение, очевидно сам. Всичко, което може да ни разкаже, е ценно. Операцията е сравнително проста: знаем къде е Берингер и трябва да го докопаме. Въпроси?

Адриан вдига ръка, макар да смята, че изглежда тромаво в тясната стаичка.

— Волфганг Шолц?

— Аз как се вписвам в картинката?

Отговаря му госпожица К., при което Адриан разбира, че останалите вече са просветени, може би, с изключение на двамината на вратата, които май изобщо не възприемат разговора.

— Астронавтът е приет в строго охраняваното отделение на Нетесхайм. Неупълномощените нямат достъп, затова не знаем нито как е организирано отделението, нито какво ниво на сигурност имат. Първата ти задача е да разбереш това. Затова пък знаем, че Берингер има афазия. Нито говори, нито разпознава думите. Засега върховната власт смята, че е аварирал пилот от стратосферата, но съществува риск истината да излезе наяве. Преди това да се случи, ти ще излекуваш Берингер и ще го измъкнеш оттам. Алтернативата е той да умре. Трябва да внимаваш и за още нещо, макар да не влиза в специалността ти. Всичко, засягащо копието на Хендрикс, е с най-висок приоритет. Той не е машина, а висше хибридно същество. Сложна личност е — или по-точно, мозайка от личности, поддържани заедно от най-напредничавия софтуер, познат до този момент. Произходът му е забулен в мрак, но смятаме, че се е появил малко след началото на новото хилядолетие по време на опити човешка личност да бъде прехвърлена на електронни средства. Има си спомени, креативни и емпатични сегменти от безброй хора… Освен това паметните му нишки е трябвало да регистрират цялото космическо пътешествие, така че ако по някакъв начин попаднат в ръцете ти или разбереш къде са, трябва незабавно да ни информираш. С цената на всичко трябва да се предотврати попадането му в грешни ръце.

В разговора настъпва пауза, сериозни погледи следят Адриан. За първи път той чувства, че принадлежи на последния бастион на свободния свят.

— Как да ви намеря?

— Не можеш, но на перваза ти има порцеланова фигурка. Ако обърнеш лицето й към улицата, ще знаем, че искаш да се свържеш с нас. Райнхард ще те посети. Надявам се, разбираш, че ние не рискуваме. Разкрият ли те, махаш фигурката от прозореца, за да можем да осъществим прекъсване и да те изведем от страната. Не успееш ли, оправяй се сам.

Марк Вернстрьом се намесва в опит да успокои Адриан.

— Не се тревожи. Не прилагат мъчения. Просто извличат паметта, но вече знаеш достатъчно, за да ни навредиш.

Госпожица К. се изправя посред разговора и напуска помещението. Скоро след това се връща с няколко пластмасови чашки и налива кафе от стъклена кана. Това малко разведрява настроението, ала Вернстрьом се е вторачил странно в Адриан. И преди е забелязвал този поглед без да успее да го разтълкува.

— Какво е станало с останалите членове на екипажа? — пита Адриан и духва кафето.

— Нямаме сведения за тях — съобщава Вернстрьом. — Може да са останали на Марс, а може и да са загинали по пътя.

— Поне е минало бързо — отбелязва господин Ф., но Вернстрьом веднага го оборва.

— Не си прави илюзии. Смъртта в космоса не е бърза. Хората не измират нито от експлозии, нито от теч в кабината. Умира се от лъчева болест, развален въздух, студ или жега. Случвало се е астронавти да се задушат, повръщайки в скафандрите си.

Вернстрьом прокарва пръст по белега и надолу по ръба на носа си. Изглежда така, сякаш разполага с опит от първа ръка.

— Е, това няма нищо общо със случая — продължава той и отново се обръща към Адриан. — Въпросът е можеш ли да се нагърбиш със задачата — най-малкото да ни дадеш сведения относно отделението?

Адриан отговаря утвърдително.

— Добре. Ще докладващ направо на Райнхард.

С това срещата приключва и Вернстрьом бърза да излезе навън, където го очаква кола. Адриан трябва да изчака още час преди да го пуснат да си върви. Напуска двора на къщата през градинската врата към велоалеята. От време на време се обръща назад покрай плетовете, но е съвсем сам.

* * *

Въздушната база се намираше на стръмен скалист остров в дъното на фиорд с мощни ветрове. Когато се зададе откъм морето, противовъздушната артилерия горе на склона вече бе разпознала машината. Някакъв образ размахваше сиво флагче, друг козируваше — самолет бе тръгнал да излиза. Берингер намали скоростта и остави машината да се носи лениво над водата, докато Сирокото се спусна над скалата, плъзна се през въздуха на няколкостотин метра, изправи се и пое по курс над Атлантика. Когато отмина, Берингер се приготви за приземяване в „лястовичето гнездо“, както наричаха базата. Чувстваше се особено. Ръцете му отказваха да му се подчиняват и всичко вървеше като на забавен кадър.

За незапознатите излитанията изглеждаха рисковани, но на практика бяха рутинни процедури. Затова пък от кацането винаги ти настръхваше косата — върху скала с писта, по-къса от двайсет метра, боядисана в камуфлажни цветове. Аварийните приземявания бяха тотално заклеймени. Препоръчваше се цопване по корем във фиорда. Не беше забавно и когато идваше цялата ескадрила, по два-три самолета в минута. Понякога се налагаше да чака и кръжи над острова, докато останеше твърде малко гориво за вертикално спускане. Накрая пилотът увисваше с една нестабилна комбинация, остъргваше кормилото и навлизаше доста навътре в хангарите. Стената над въздушната база, построена чрез взривяване на скалите, беше толкова осеяна с драскотини, че пилотите се целеха в тях.

Берингер влезе без проблеми и бавно се придвижи вътре в хангара. Няколко самолета стояха в безпорядък около развалина, която механиците разфасоваха за резервни части. Тъкмо бе паркирал и излизаше от пилотската кабина, когато още един самолет избръмча на излизане от пещерата. Берингер запуши уши и притича към изхода, все още не на себе си и с някакво чувство за недействителност. После се изкачи по вита стълба, изсечена в грубите каменни стени, и стигна в спалнята, където срещна Радемакер. Погледнаха се многозначително.

— Последна експедиция преди смяната.

— Да — ухили се Берингер в опит да прикрие неразположението си и изхлузи униформата. — Довечера няма да бъда трезвен.

Радемакер продължи с по-нисък глас.

— Посочиха и последния член на екипажа.

— Аха. Исак Шчербински?

— Не. Не го познаваме. И знаеш ли какво…?

Берингер поклати глава.

— На 57 години е, няма никакъв боен опит, никакво военно образование, при това е с лошо зрение. Хендрикс го предложи. Попитах защо. Знаеш ли какво ми отговори? Грешал съм, ако съм си мислел, че военната кариера била критерий. Ама не си чул най-хубавото.

При последната забележка Радемакер доби сериозен вид.

— Хайде, не бъди толкова потаен.

— Ще го вземем от Хамбург.

Берингер седна на рамката на едно легло, извади цигара и доби изражението на Радемакер.

— Дания може да бъде завзета всеки момент… Какъв е смисълът?

 

 

Бирите имаха превъзходен вкус и бяха налети от истински стъклени бутилки с метални капачки. Вече бяха пийнали на ферибота, и тъй като кръчмата беше точно на входа на пристанището, нямаше как да не влязат. Типично по датски беше претъпкана с клиенти. Зелени лампи се отразяваха в редиците чаши и бутилки, а пияни войници висяха нестабилно по столовете на бара, викаха след момичетата и разливаха по омазаното с кафяви петна дърво. Берингер и Радемакер се натъпкаха в едно сепаре. След пътешествието по море нямаха какво толкова да си кажат, затова пък добре се възползваха от напитките.

— Защо си толкова умълчан, Берингер?

— Мисля.

— Може ли да чуя?

— Какво е имал предвид Хендрикс като е казал, че подготовката ни не е критерий за подбор?

— Интелектуални дрънканици… Де да знам.

Всъщност на Берингер най-много му се искаше да излезе от заведението. Димът дразнеше очите му, а шумът му пречеше.

— Теб не те ли учудва?

— Единственото, което ме учудва, е какво, по дяволите, правиш тук с такова настроение.

Берингер пресуши чашата си и избърса брадичка с ръкава си.

— … Мога да пия и без да се забавлявам.

Беше ред на Радемакер. Спокойно можеха да поемат по още една, заради компанията. Радемакер се провираше към бара след няколко бири, но по пътя се заприказва с две момичета и не се завърна. На Берингер му беше все едно. Беше се сетил за едно посещение в кръчма отпреди няколко месеца и се опитваше да си спомни какво се бе случило. Какво стана с нея? Когато най-после си спомни, съжали, но нямаше как да прогони мисълта. По някакъв начин най-много му се искаше да остане сам, да го напуснат и остарелите чувства.

— Хамбург… По дяволите.

Накрая остана сам в сепарето. Барманката бе започнала да разтребва и когато и последните гости напуснаха заведението, тя попита:

— Да повикам ли такси?

Берингер не отговори. Беше задремал, свлякъл се бе на пейката. Жената го остави на мира, докато оправяше масите и качваше столовете отгоре им. Отиде при него чак когато свърши. Разгледа спящото лице и разпозна лейтенанта.

— Време е да се прибираш у дома, летецо — прошепна и разтърси рамото му.

— У дома…?

Стана без да каже друго, метна раницата си на рамо и излезе на ситния дъждец. Жената го загледа, но той не се извърна. Тя започна да развързва престилката си. Когато угаси лампите и заключи вратата, пое към дома в същата посока като Берингер. По пътя съзря сгърбения му образ в един вход.

— Не можеш да спиш тук — ще хванеш пневмония или ще те оберат.

Момчешко лице с ясни очи. Големи, меки устни. Жената беше привлекателна и с радост би я последвал, ала знаеше какво означава това.

— Няма къде да отида. Хостелът е затворил в единайсет.

Берингер се изправи на крака и запаса ризата си. Попипваше презрамките на раницата и не знаеше какво да каже. Жената го видя, че се притеснява, намеси се и уреди всичко. Малко след това се бе облегнал на нея, поели през стръмните тъмни улици.

 

 

Апартаментът беше малък и в лошо състояние. Виждаше се разнебитена дъска за гладене, а в ъгъла се въргаляше камара дрехи. Берингер си почиваше върху покривката на леглото. Раменете на жената бяха твърде тесни за синьото яке на униформата. Беше полугола под него и седеше при Берингер. От време на време лицата им се докосваха.

— Моят герой от войната — прошепна тя. — … Герой летец.

Пак последното, което му се искаше да чуе. Онова, към което винаги се връщаше и се опитваше да гледа от разстояние: битката бе приключила. Самотен самолет бързаше към дома през замъгленото нощно небе. Дълбоко под него се носеше гъст килим от пушек, от време на време тлеещ от пламъците на горящи градове, друг път от лумналия в бяло дъжд на противовъздушната артилерия. Берингер изключи автопилота и се спусна в пушека, търсейки мишена за последните бомби. Клатушкаше се над обединените предприятия на Богота или промишлените съоръжения в периферията на града, ала щом машината зави над стадион, той съзря главния щаб на окупиращата сила. Все още беше цял. Щеше да разполага само с една възможност, но толкова близо до целта бомбата щеше да се окаже твърде мощна. Щеше да разцепи самолета на две. Дали не можеше да се прикрие зад небостъргачите?

— В казармите ме спират войници, които едва познавам. Потупват ме по гърба или козируват. Когато минавам, хората се обръщат или ме заглеждат. Чули са за мен, видели са лицето ми във вестника. Ала това бе случайно. Случайно бях в групата за атака, улучих командния център и успях да се прибера.

— Единствен — добави тя.

— Чист късмет. Няма какво да се гордея.

Говориха и пиха твърде много. Устните й отново срещнаха неговите и се съблякоха в студената стая. Той галеше измършавялата й голота, чувстваше се замаян и се опитваше да събуди желанието си. Не знаеше дали можеше да забрави за себе си и да го извърши. Все това усещане за изгнание. Жената прошепна, че имаше треска, погали го по косата и приближи до устните му чаша. Берингер се опитваше да види, но наоколо му беше тъмно.

— Къде съм?

— Вземи това. Ще намали температурата.

Гласът достигна съзнанието му като ехо от ехо. Потъваше през дълбините на дните. Мощна, чужда сила го засмука към бъдещето.

— Постоянно ми се губиш, Джон. Къде си?

— … В шлюза — прошепна той и се запита защо ли бе забравил раницата при нея и се бе наложило да се върне.

Не можеше да обича тази жена. Накрая седна на ръба на леглото и промълви с гръб към нея:

— Аз… не те… обичам.

Тя се облегна на гърба му и заплака тихо, опряла буза на рамото му. Той не знаеше какво да прави и закри лице с ръце. Под клепачите му гореше и в ушите му забръмча неразбираемо дърдорене:

— Каза ли нещо? Не разбрах…

— Незабавно напуснете коридора — повтори тя дружелюбно на неговия език. — Издухване след десет минути.

Берингер свали ръцете си и видя керамичната стена, конструирана за екстремни нива на горещина. Дали някой му говореше? Не се виждаше жива душа.

— Незабавно напуснете коридора. Остават ви девет минути и четирийсет секунди.

— Нямам представа къде съм — изстена Берингер. — Как да изляза?

— Намирате се в Техом Запад. Следвайте черната маркировка до люковете или зелената до най-близкия асансьор.

Берингер грабна шлема си, стана с усилие от леглото и остави жената да лежи разплакана. Тръгна да залита покрай зелената лента, подпирайки се на еднообразните обли стени към мрака в дъното на тунела. След двеста метра стигна до керамична врата. Щом пристъпи напред, тя се отвори автоматично, а зад нея се приплъзна стоманена врата. Взря се в някаква неосветена кабина.

— Остават ви две минути и четиринайсет секунди за напускане на коридора.

Берингер се довлече вътре и се сви изнемощял до задната стена. Вратите се затвориха и асансьорът потегли. Когато отново се отвориха, вътре проникна приятен свеж въздух и облъхна лицето му. Вдиша дълбоко през носа и разпозна миризмите. Това го изправи на крака. Последва миризмата по някаква рампа, докато излезе в голяма шестоъгълна стая. Беше пусто, като изключим три гигантски сини звезди, изрязани в стените.

— Ало. Още ли си там?

— Йерусалим е вездесъщ от Геена до Шамаим.

— Защо не ми се обади по-рано?

— Вие не смутихте функциите и сам никога не сте ме търсил.

— Кой си ти?

— Аз съм град Йерусалим.

— И мога само да ти задавам въпроси?

— Задачата на Йерусалим е да отговаря.

— Има ли други хора?

— Галериите на Шамаим дават подслон на 3299 жители. Камерата, в която се намирате, извежда навън. Коя врата искате да използвате?

Без да е отговорил на въпроса, едната звезда се раздели на шест части и разкри галерията.