Ханс Хенрик Льойке
Мисия до Шамаим (12)

XII

Слънчевите лъчи се провират между пръчките на тесния, поставен нависоко прозорец, ала не могат да осветят потискащата болнична стая. Вместо това стените са окъпани в ярката светлина на луминесцентните лампи, а атмосферата е подобаващо натрапчива и неприятна. И все пак има капка надежда — горната част на леглото е повдигната и Берингер може сам да пие от чашата. Това е колосален напредък, макар да не му е останала много мускулатура и да е принуден да използва и двете ръце. На посещение са четирима души. Освен Адриан и професор Кирхенщад, там са и един специалист по разпитите заедно с друг представител на военните. Последните двама са в цивилни дрехи. По една или друга причина Кирхенщад се държи настрана. Придърпал е стола си чак до вратата, седнал е със скръстени ръце и е предоставил на Адриан задачата да контактува с Берингер.

— Още не си спомняш нищо? — опитва се Адриан на развален английски. — Ами нещо приятно? Опитай се да се сетиш за нещо приятно.

Мъжът в леглото затваря очи. Изглежда дехидратиран и вял, но сякаш се съсредоточава.

— Не мисля… чакайте! — Усмивка озарява бледото лице на затворника. — Фафнер.

— Фафнер…? Кой е Фафнер?

Думите излизат бавно, отначало колебливи, но все по-сигурни.

— Не кой, а какво, Фафнер е кон. Спокойна и доверчива, когато я опознаеш. Също и игрива. Бе способна изведнъж да хукне, да затърчи.

— Откъде познаваш Фафнер?

Берингер отново замлъква и се оглежда тревожно.

— Тъкмо се сетих за нещо друго.

— Да.

— О. Просто… Нищо. Не се съобразих.

— Берингер! — опитва Адриан и задържа мъглявия поглед на пациента.

— Водата… — продължава да бърбори Берингер, — беше във водата — и свежда поглед в чашата си, докато специалистът по разпити не отива до него, за да я вземе от ръцете му.

— Така ще се отпуснеш.

И Кирхенщад, и Адриан понечват да се възпротивят, но едва успяват да отворят уста.

— Да, добре — оттук поемаме ние… Знаем кой си. Д. Е. Берингер — името беше написано на екипа ти.

По очите на Берингер заиграва неспокоен израз, докато разпитващият продължава с нетърпелив глас.

— Ранг, ескадрила? Каква беше мисията ти?

Разпитът отнема близо час. За утеха на Адриан успяват така да изтощят Берингер, че накрая отново изпада в подобно на безсъзнание състояние без да успее да издаде нещо. Във всеки случай за никого, освен Адриан. Той е обърнал внимание на едно странно изказване, което другите очевидно са пропуснали: „Беше във водата“ — не ставаше дума за падане на самолет в Атлантика. Изведнъж Адриан разбира какво се е опитвал да сподели пациентът — болестта му се дължи на интоксикация.

Докато Адриан се качва на автобуса, Ингрид Бартолди тъкмо привършва с окачването на гравюра със суха игла на Ранер с помощта на Цирл. Говорят си за последната художествена придобивка на Виктор и Ингрид казва:

— Очарователно е, колко ясно само прозират чертите на Колбек у Хохланде, макар никога да не е вземал глоуб.

Да, мисли си Цирл и й е ясно колко Ингрид прилича на баща си, с пневматични мебели от Томас Даустин, плакати на Алексис Винтиус в титаниеви рамки и приумици за обзавеждане, като например мебелите никога да не стоят до стените. Семейната колекция от произведения на изкуството е впечатляваща, ала не съдържа нищо противоречиво и се забелязват няколко типични придобивки на архитект, при вида на които всеки истински познавач би сбърчил нос. Дреболии, но тъкмо те разкриват как изкуството се приравнява с джакузита и с това се редуцира до архитектурен аксесоар — материалистично-естетическа нагласа, която Виктор Бартолди успешно е превърнал в свое препитание. Не изкуството сближава Ингрид и Цирл.

— Трябвало е да накарате някой експерт да оцени дали инсталацията на Хохланде е отпреди или след екстракцията му — отбелязва Цирл.

— Защо? Не е ли оригинална при всички случаи?

— От юридическа гледна точка, да, ала е от голямо значение за цената дали произведението е оригинално. Трудно е да различиш посредствените поколения от един Бонд.

Ингрид не се чувства в свои води по време на тази дискусия и изпитва облекчение, когато приятелката й сменя темата.

— Онзи Волфганг, новият ти приятел… Що за птица е всъщност?

На Ингрид й се налага да се замисли.

— Трудно е да се каже. Като паднал от небето е. Няма семейство, почти никакви познати. Татко му направи проверка за сигурност и се оказа, че семейството му е загинало наскоро в катастрофа с влак. Жена, две деца и баба. Никога не говори за това, но му личи. Защо питаш?

— Защото на няколко пъти е посещавал мама. Попитах за повода, но тя се държа резервирано и ми каза да не очаквам много. Имаш ли представа какво е искала да каже? Дали е възможно…?

— Не, Цирл. Не можеш да питаш за такива неща.

Ала Ингрид, разбира се, не може да се сдържи и само след миг споделя мисълта си.

— Струва ми се, че се отнася до позицията му в Нетесхайм.

Тъкмо е довършила изречението и се кани да налее кафе, когато Адриан се намъква в стаята с уморения маниер на идващ отвън човек, който тъкмо се кани да си отдъхне, когато надушва атмосферата.

— Здрасти. Нямаше ли да работиш?

— Вече приключих. През останалата част от деня съм на разположение… Не, благодаря, не ми наливай кафе — вече пих, та чак треперя. А вие? Нека отгатна: оригиналността на глоуб-произведенията?

Цирл кимва, а Ингрид се усмихва.

— Та ти си невролог — отбелязва Цирл. — Смяташ ли, че даден човек на изкуството може да продължи творчеството си чрез друг?

Адриан се е надявал да поостане насаме с Ингрид и е малко изненадан от присъствието на Цирл. Обикаляйки по килима, той се опитва едновременно да отговори на въпроса й и да си намери стол с подходяща за якето му облегалка.

— Освен паметта могат да се прехвърлят и определени наклонности и таланти, но не и съзнанието. Може да се каже, че приемникът е посредник, чиито хрумвания и избори се доближават до онези, които би направил донорът. Ала всичките тези приказки за имена и оригиналност за мен са чисто и просто спекулации на търговците.

Накрая Ингрид грабва якето му и го бутва на дивана до Цирл. Докато окача якето на закачалката Даустин, останала скрита зад вратата, и пристъпва назад, за да провери дали гравюрите висят както трябва, другите продължават по темата.

— Ингрид казва, че ти самият никога не си взимал глоуб, макар да имаш достъп до него.

— Не съм, дори през студентските години. Налудничава идея. Да вземеш едно хапче само защото не си в състояние да се окопитиш и да се развиваш. Умствена леност. Освен това не е безопасно. Производството на глоуб е невероятно сложен процес, а качеството на черния пазар е съвършено долнопробно, човек рискува да получи раздвоение на личността.

Цирл се поусмихва, ала не й се удава.

— Да не смееш да четеш Джойс — отвръща, — от страх от крадците на мозъци, навъртащи се около библиотеката.

— Ех, сега преувеличаваш… Вярно е, че определени личности от културните среди живеят под непрестанна охрана, но това не се дължи единствено на пазара на глоуб. Той съвсем не е толкова разпространен и ефективен, колкото се твърди. Обзалагам се, че близо половината от превъплътените симулират, защото спадат към онази част от населението, която разполага с повече или по-малко имунитет. Просто са се вживели тотално в своите кумири и се изявяват като ги копират.

— Да не искаш да кажеш, че превъплътените произведения може да са плагиатствани…? — обажда се Ингрид.

— Та това е очевидно. Невежеството кара хората да се хващат на най-налудничавите истории — например че работещите в медиите трябва да взимат глоуб, за да запазят работата си. Най-напред обаче действието му е ограничено, ако веществото се приеме от други, а не от този, за когото е произведено. Също така изобщо не е възможно да се произведат такива големи количества специфичен глоуб. Поне не преди да се синтетизира. Със същия успех може да се твърди, че го изливат в питейната вода, за да ни превърнат в поданици на вярата Германия.

Последното изречение дойде съвсем спонтанно. Адриан онемява, а момичетата се втренчват в него също в неведение какво да кажат. Тази мисъл обаче разбужда нещо в него. Изведнъж мислите му забушуват, ала това не се дължи на многото изпито кафе. Сякаш мозъчните му процеси са включили на скорост, за чието съществуване не е знаел, за да разкрият една още неосъзната идея. Образуват се модели, а от тях се зареждат думи. Но как карат хората да го взимат, мисли си той, втренчил поглед пред себе си. Черният пазар е твърде малък. Иначе в храните — една от основните съставки е ензимът от млечна киселина!

* * *

На път през залите Берингер навлезе в район, ечащ от пронизителен пищящ тон като от милион антични електроннолъчеви тръби, и където всичко се състоеше от зеленикаво-лъскав метал. Не си бе представял вътрешността на Ковчежето, просто очакваше да бъде великолепна. Ала чувствената орнаменталност, която го бе завладяла, докато изкачваше външните стъпала, беше просто кулиси. Целта не бе някой да изживява залите или хардуера, съхраняващ личностите. Поне не със собствените си очи. Когато най-сетне ги намери, остана изненадан от суровата и зловеща гледка. Осветлението беше слабо, както в Техом, а подът бе покрит с дебел слой нефт и прах със следи от машините, които се грижеха за Ковчежето. Всичко беше омазано като в занемарена леярна.

Берингер се промъкна предпазливо през гора от съдове, подобни на каски за велосипедисти, всеки с по един вертикален стабилизатор, насочен косо надолу в пода и чифт диоди, стърчащи на мястото на очите. Някои светеха, други бяха угаснали, а един-единствен примигваше. Може би помещаваше някой рефаим — грешник, влачещ живота си сянка в някое виртуално издание на Шеол или Геена.

Нападението дойде без предупреждение. От тавана се стрелна черна, скелетоподобна стоманена щипка. Берингер не успя да я забележи, но се обърна по друга причина и я избегна. Долови свистенето, видя я да се извърта и се хвърли на пода. После всичко се случи светкавично. Подовете и стените се отваряха, където най-малко очакваше, и все повече ръце се стрелкаха, за да отстранят чуждото тяло. Берингер се претърколи под контейнерите. Не бе очаквал предпазната система да бъде толкова коварна, ала стратегията все пак не бе по-лоша от тази на снайперистите. Докато ръцете щипеха наоколо в търсене на Берингер, в гората плъзнаха черни като сажди, големи колкото локомотив пресечени конуси, придружени от някакво бръмчене. Корпусите им отвсякъде бяха покрити с къси цеви. Някои от тях излъчваха зелени отблясъци, други съскаха от невидими струи газ. Берингер тресна визьора пред очите си. Това нещо му бе познато, подготвен беше. Възможно най-тихо завърза единия край на кабела за най-близкия стабилизатор. После измъкна от джоба си шепа восъчни топчета и ги нахвърля едно по едно между контейнерите. Още преди да паднат на земята, те биваха запалени от лазерните изстрели на черните конуси и само след няколко секунди цялата зала се изпълни с гъст, черно-кафяв пушек. Ечеше от сблъсъците на машините. Берингер хукна да бяга на зигзаг между контейнерите и залягаше, щом мернеше очертанията на щипка или робот. Почти бе стигнал външния край на гората от съдове и се канеше да завърже и другия край на кабела, когато контейнерите започнаха да се издигат от пода и да летят към по-сигурно място. Един-единствен пое в друга посока. Берингер реши да го последва по-надълбоко към центъра на Ковчежето. Междувременно мяташе восъчни топчета към лазерните отблясъци, които продължаваха да фучат през пушека, оставяйки огнени дири. Спря едва когато се удари в стената. Объркан от сблъсъка, той тръгна опипом, намери отвора и едва успя да се провре преди звездата да се затвори. Дори докато тичаше далеч напред по коридора, чуваше зад себе си ужасяваща дандания — тежки метални конструкции, които се лутаха наоколо и се оплитаха едни други.

Съдът, който Берингер следваше, сам вървеше по предварително програмиран маршрут през тъмни тръбовидни коридори, които се разделяха равномерно или сменяха посоката си с резки чупки, също нагоре и надолу. След него се задаваха още черни конуси със същия дизайн, ала малко по-малки от вече срещнатите. На два пъти покрай шлема му се стрелна лазер, но конусите не изглеждаха особено нахъсани да стрелят, докато се държеше толкова близо до контейнера. За щастие той не бързаше — Берингер лесно следваше темпото му. Въпросът беше само колко дълго, веднъж да се препънеше и край.

Преследването продължи едва няколко минути. Берингер вече изчерпваше запаса си от пушечни бомби, когато достигнаха тежка бронирана врата. Конусите още ги преследваха настървено с дяволските си изстрели, но спряха веднага щом вратата се отвори. Все пак останаха на стража на няколко метра разстояние, затова Берингер предпочете да се придържа към контейнера и да прекрачи прага.

Дълго след това съдът отново бе закрепен, този път за плинт насред пода на малкото убежище. Изтощен от тичането, Берингер също бе легнал върху плинта и обмисляше ситуацията. В помещението нямаше нищо друго, освен регулатора на въздушен канал високо на стената. Щеше да се принуди да остави шлема и бронята си, ала начинанието не бе невъзможно.

Заставайки върху бронята, Берингер успя да промуши горната част на тялото си във въздушния канал и с големи усилия се намърда целия. Близо час се провираше през тесни канали, покрити с прах и дребни насекоми, и непрестанно заплашващи да го приклещят на някой ъгъл или да образуват други съдбовни препятствия. Когато най-сетне достигна втори регулатор, след петдесет метра провиране, беше прогизнал от пот, очите и устата му бяха пълни с прах, а лактите — ожулени. В помещението отвъд канала цареше непрогледен мрак, а нямаше никакъв начин да си светне. Ако изпълзеше оттам и следващото помещение се окажеше същото, оставаше в плен. Освен това не знаеше колко бе разстоянието до долу. Все пак можеше да проучи. С цената на огромно усилие успя да измъкне едно восъчно топче и го пусна в мрака. Веднага чу тупване, което не можеше да се дължи на метален под като онзи в убежището. Тъй като не последва реакция, той отмести регулатора и изпълзя от канала. Подът се усещаше мек като килим. Берингер застана до стената и опита да привикне с мрака. Само дето нямаше никакъв източник на светлина, а не му допадаше и злокобната тишина. Най-сетне се изправи предпазливо и се запромъква, следвайки с пръсти стената — единствената му опора. По този начин, с ръце, той бавно изследваше местонахождението си и чак когато опозна странната обстановка осъзна какво представляваше. Беше навлязъл в зона табу.