Ханс Хенрик Льойке
Мисия до Шамаим (8)

VIII

Беседката мирише на спарено, а мирът се нарушава единствено от скърцането на плетените мебели. Адриан седи срещу Ханя Вайнбергер. Тя е хилава и облечена като възрастна дама, а е само на 53. Малък, едва доловим белег показва, че са й изправяли носа, а сивите глинени петна по ръцете — че е грънчарка. Навсякъде има вази и паници, които сама е направила. Чаената кана и чашките, от които пият, са полирани. Малките й очички блещукат енергично, докато бърбори за всевъзможни неща, но не отговаря на въпросите му. Адриан обаче е омаян от сладкодумието й.

— Никой не предсказа обединението на Германия, нито проблемите в останалата част на Европа, макар винаги да са тлеели на заден план. Никой не предсказа феномена с изригванията, въпреки достатъчните знания за звездните процеси. Никой не очакваше световната икономика да пострада толкова сериозно от един срив в компютърните системи. Когато студените местности в Сибир се превърнаха в тресавища и започнаха да отделят метан, ситуацията драстично се ускори. Процесите вече бяха описани, и при все това ни изненадаха. По-късно пък ни учуди немско-шведският алианс, макар да изглежда логичен в историческа перспектива. Никой не вярваше, че нещата можеха да се развият толкова зле, ала от историята може да се извади една поука: липсата на толерантност и злобата намират добра почва в тежките времена и идват от най-неочакваните места, а именно най-ненатрапващите се властимащи. Вината е и на малкия, и на големия човек. След залеза на синдикатите, когато само парите и позицията са от значение, най-ниските слоеве изживяват един предвзет снобизъм за благородство и похвали и заемат едно арогантно национално съзнание. Възхищават се от марионетното поведение на медийните особи и промишлените магнати, еднообразното им облекло с еднообразните физиономии и жестове, в същия такт. Карат еднакви коли — големи, лъскави дорниери. Дори моделите им на поведение в брака са едни и същи. Същите у дома, същите с проститутките. Еднакви са по отношение на хората и обществото, еднакви са и в позициите си. Това им е общото с 20-те и 50-те: духът на живота във време на спекуланти. Те са виновните, те, които създават благоприятните за разрухата обстоятелства.

— Светът се променя — добавя Адриан. — Ала ние се променяме още по-бързо.

Ханя обаче не слуша изобщо.

— Ето защо може да се каже: не се започна с войната. Започна се с малки промени и свърши с война. Възстановяването на градовете и инфраструктурата означаваше огромно влияние за предприемачи, инженери и архитекти, а те знаеха как да го използват. Чрез тайни съглашения, организирани от тайно общество. Ложата на братята на светлината или Обществото Врил, те със студена пресметливост изместваха границите на допустимото. Спомням си например едно възпоминателно местенце на брега на Хамбург. Беше просто руина от миналия век, чийто надгробен камък разказваше за паднали моряци. Мястото може вече и да нямаше символно значение, ала хората обичаха да седят по пейките, да гледат корабите и терените на разкопки, където археолози и водолази любители още намираха съкровища. Във връзка с издигането на една обществена административна сграда поставиха неогермански паметник, хвърлящ сянка върху руината. Никой не попита дали искаха паметника. Просто го сложиха там, въпреки недоволството от вида и разположението му. Сякаш заплашваше една крехка връзка с миналото. В последвалото време паметникът се натъкна на известна съпротива. Изложен бе на вандализъм и писаха за това във вестниците. Защитниците бяха малко, ала противниците не можаха да се обединят и да накарат да го махнат, а с времето критиките заглъхнаха. Хората също спряха да посещават възпоменателния парк. Един ден, на минаване покрай брега забелязах, че руината бе срината със земята. Каменните блокове бяха подредени като ръб на голям басейн с газов пламък, горящ в средата. Преустройството тотално бе убягнало на журналистическия интерес, понеже междувременно подобни намеси се бяха превърнали в ежедневие. На прага на гражданската война хората вече нямаха сили да заемат позиция по конкретни проблеми. Като част от тайния план на братята Врил, символите на миналото бяха пожертвани и систематично заменяни с нови, конструирани. Ала властта, която си присвояваше обществото, бе само средство за постигането на една по-висша цел. Гледаха на това като на нов шанс да реализират евентуалната ни божественост. Всичко закърняло и слабо трябваше да направи място на една нова раса от титани и полубогове. Германия претопяваше всичко — зидарии, знания и лица.

Денят минава, а Адриан е уморен от лекцията на Ханя и се отказва да получи отговор на въпросите си. Слуша урока й по история, пие чай и човърка разсеяно една градинска ножица и чифт работни ръкавици, оставени върху мушамата.

— Загубих мъжа си, ала по една или друга причина изпитвам по-силна мъка за Берингер. Мисля, че се дължи на младостта му и посещенията му в къщата в Хамбург. Разбира се, идваше най-вече заради Цирл, макар винаги да се представяше с една или друга техническа задача. Хубавата Цирл — искахме да си намери някой разумен евреин, ала си мисля, че щеше да бъде Берингер, ако не го бяха взели на злощастното пътешествие. Беше невероятен човек, необичайно добър — веднага забелязах, че се отличаваше. В началото обаче нямах ясна представа за него. Не можех да прозра какво го подтикваше към един тъй изтощителен проект. Във всеки случай не беше отдаден. Изглеждаше чудновато празен, сякаш някой бе изтръгнал душата му. В компанията на Цирл обаче живна и се превърна в друго същество, очарователно. Останах с впечатлението, че и двамата изпитваха голяма, неизкупена нужда да бъдат обичани, но беше трудно да ги обичат. По-късно, дълго след времето, когато трябваше да са се завърнали, тя упорито отказваше да говори за брак. Нашият шадхан^[1] организира няколко срещи, ала всичко й изглеждаше безразлично и едва отговаряше, когато я питаха. Не можеше да признае фактите. На няколко пъти направо си каза, че не вярвала Берингер да е мъртъв. Сега, когато ни напусна, виждам, че за Цирл битката е била по-тежка, макар целият живот да е бил пред нея. Беше мъчително да присъстваш на постепенното й вглъбяване — спря да рисува и просто седеше в стаята си и мълчеше. Младите художници, с които дружеше, все още идваха, кръжаха около една благосклонност, която не смееха да назоват. Изпълнените й с копнеж гладуващи очи търсеха момчетата, младежта. Те обичаха своята soror mystica^[2], а предполагам, че и тя ги е обичала, понеже младото е предопределено да обича. Когато се изнесе, отнесе младостта със себе си и къщата стана по-празна от всякога. Аз обаче донякъде бях облекчена.

В речевия поток възниква кратка пауза. Адриан се възползва от възможността.

— Казваш, че Берингер е идвал заради Цирл…

— Да. Поне откакто се срещнаха първия път. Зададе се на двора с огромна златна рамка — виси в антрето с една от картините й.

Адриан си спомня мотива, просто продължение на черните пукнатини в позлатата.

— Беше твърде голяма и тежка за нея, а Слънцето тъкмо бе надвиснало. Виждала съм онзи поглед в очите й само този единствен път. Докато Берингер вървеше към нея, за да поеме рамката, времето около тях спря. Застанаха там за миг, докоснати от душите си, сякаш страданията им бяха машина на времето, позволила им да се срещнат на място, за което никой друг не знаеше.

 

 

Когато Адриан най-сетне се прибира в апартамента си, първото, което прави, е да завърти фигурката с лице към улицата. След това проверява систематично целия гардероб на Волфганг Шолц. Несъзнателно Ханя Вайнбергер му е обърнала внимание за нещо, което е трябвало да предугади още преди да дойде в Нюрнберг: връзката на Волфганг с братята Врил. След проверката ляга на дивана. Нощна смяна е и трябва да си почине няколко часа, ала това ново стечение на обстоятелствата не му позволява да заспи. Най-сетне става и вади някаква книга, но не е способен да се съсредоточи и чете същото изречение отново и отново. Започнал е да се съмнява дали не му се посочва истината. Може би нещастието с невролога е било организирано, за да го доведат в Нетесхайм. Може би със съвсем друга цел. След три часа грабва връхната си дреха и излиза.

По пътя към болницата покрай него минава бял мерцедес и спира до бордюра. Райнхард се навежда и отваря вратата. Адриан сяда.

— Този глоуб Волфганг е безнадежден случай — подема Адриан, когато колата потегля. — Опитах с един трик от студентските години — трийсет грама Мнеморол на ден. Това е психоактивно лекарство, за кратко усилващо паметта и процеса на заучаване. Донякъде действа, но не достатъчно добре и съвсем не според намерението ми. Има известни проблясъци насън. Нещо за хотел в Дюселдорф.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Че в паметта на Волфганг има големи дупки. Не знаех например, че е бил член на ложа. Затова не разбрах правилно Конрад Бирхов. Не схванах намека му, когато ме окуражи да продължа с работата там. Какво да правя?

— За кой орден става дума?

— Братството Врил. Проверих дрехите си за значки и знаци и открих, че съм адепт втора степен.

При тези думи Райнхард присвива очи и удря волана с длан.

— По дяволите!

Адриан се диви на бурната реакция и минава известно време преди някой да проговори.

— Обществото Врил е неразривно свързано с върховната власт — обяснява Райнхард. — Оттам се набират всички значими личности и това е едно от местата, които бихме предпочели да инфилтрираме.

— Не разбирам… Какъв е проблемът?

Райнхард не отговаря. Кара напосоки, докато намира тиха странична уличка, спира колата и дърпа ръчната спирачка.

— Налага се да бъда честен с теб. Нямаме представа как се държат братята Врил. Никой не може да се доближи до тях без да бъде разкрит. Последният ни контакт с братството се оказа офицер от Абвера^[3]. Едва не разби нашата част.

Адриан съвсем се изнервя от обезнадеждената физиономия на Райнхард.

— Какво мога да направя? Ами ако Конрад пак се свърже с мен…?

— Принуден съм да се свържа с „експерта“ преди да вземем решение… На работа ли си в четвъртък вечер?

— Ще ходя на театър с Ингрид.

— Отмени го и ела при Ханя в десет.

* * *

— По него време психическите затруднения на космическото пътешествие се предотвратяваха с избора на „балансирани“ астронавти — обясни Вайнбергер, докато търсеше опипом очилата си по отрупаната масичка до дивана. — А стабилността се гарантираше чрез насочване на раздразнението към ръководителите на мисията на Земята. Имаха също една особена нагласа към признание, проявяваща се при вербуването. Беше известен факт, че напълно подходящите индивиди рядко се отличават с нещо, както и асоциалните не ги бива особено. И все пак изпращаха с изследователска цел или най-„анормалните“, или екстремно специализираните, а работата им бе предварително планирана до най-малкия детайл. Нашият екипаж изглежда толкова оригинален, понеже Хендрикс отбеляза, че човекът, който мисли самостоятелно и същевременно стои с единия крак в обществото, е най-обогатяващ за културата ни и най-голямата гаранция за успеха на един проект.

— Аха. И значи смята, че ние сме такива?

Вайнбергер сви рамене, отказа се да търси очилата си и измъкна тапата от бутилката.

— Хендрикс е шантав, но по-добре информиран от повечето. Откъде иначе щеше да знае, че временното примирие е в сила?

— Да, добър въпрос… Чуй — само ще я държиш ли тая бутилка, или ще ни налееш?

Разбира се, чашите се напълниха. Няколко пъти, докато бутилката се изпразни. На последната чаша Вайнбергер стана сантиментален, изправи се и вдигна тост:

— Наздраве за Хендрикс!

— И за Шчербински — добави Берингер.

— По дяволите — изгъгна Вайнбергер. — Макар да е истински Spielverderber^[4].

— И за другите, които не дойдоха.

— И за последните астронавти.

 

 

Целият следващ ден се точеше мудно. Берингер и Радемакер се шляеха из града, висяха по кафенетата и разлистваха скандинавски списания. Оставаше им единствено да чакат заповед за заминаване.

Пристигна в четири следобед под формата на телеграма, дадена на портиера в хотела. Получиха я чак вечерта, когато се върнаха там. Радемакер прочете лаконичния код и каза:

— Довечера ще трябва да се сбогуваш с Цирл.

Берингер знаеше какво означава това, ала думите на Радемакер го изненадаха. Бяха прекарали целия май в Хамбург. Едно дълго очакване, а изведнъж му се стори тъй кратко. Берингер се прибра в стаята си и стегна багажа си мълчаливо. Отне му само две минути. После седна на ръба на леглото и се замисли как ли да ù го каже, но мислите му бяха застинали. Половин час по-късно Радемакер почука на вратата и влезе.

— Идваш ли? — Забеляза, че погледът на Берингер бе забит в пода. — Просто ще кажеш каквото трябва… Направо.

Берингер не реагира и Радемакер седна до него, обгръщайки раменете му с ръка. Поседяха така, докато Радемакер не го накара да се изправи.

— Тръгваме, Джон.

Долу пред хотела Радемакер повика такси и тикна Берингер на задната седалка. През целия път седя като парализиран, не обели ни дума. Все още не бе проговорил, когато се заизкачва по стълбището към малката стаичка в еркера. Лампата бе угасена, а Цирл лежеше на леглото, завита чак до носа. Погледна през прозорчето на тавана, когато Берингер стигна до вратата и се наведе към рамката. Дълго се гледаха и тя явно бе усетила какво щеше да последва.

— Теодор, Радемакер и аз тръгваме на мисия… Утре.

— Утре? Къде?

— Ще получиш известие, след като потеглим.

Цирл се обърна в леглото.

— Колко дълго ще отсъствате?

— Дълго… Твърде дълго.

— Мога да чакам.

— Мисията е рискована. Може никога да не се върнем. Не ме чакай, Цирл.

— Ще чакам…

 

 

Обедната жега беше непоносима, докато минибусът и двата камиона се промъкваха през центъра на града, където Берингер две години по-рано бе пуснал товара си от бомби. Инфраструктурата бе запречена от отломки и изкривени стълбове, та кортежът се принуждаваше да минава по неудобни обиколни пътища. Зад сринатото гето от редицата небостъргачи вяло висяха обгорени знамена. Понастоящем обезлюденият град изглеждаше мирен и войниците седяха голи до кръста върху откритите каросерии, но с готови оръжия. Макар да изглеждаха отпуснати, наблюдаваха зорко и редовно преглеждаха руините с бинокъл — не бяха сигурни дали снайперистите бяха напуснали града. Освен геконите и подивелите кучета, единствените признаци на живот идваха откъм пиян джаз пианист с метиска и бяло знаме, до роял на улицата пред американското посолство. Мъжът вдигна чашата си и нададе смутена наздравица, когато кортежът се изреди покрай него.

Спряха при стадиона почти ритуално. Стъкловидни насипи обграждаха дълбокия 40 метра кратер след удара на ракетата Озирис. Нищо не бе останало от главния щаб, но с една светлинна реклама в жълтеникавата вода целият кратер изглеждаше като гигантска купа пунш. Берингер си спомни конуса врящ бетон, изстрелян нагоре като кипнал гейзер, внезапно разпален и осветил облаците мъгла в радиус от няколко километра. През него период загиваха по 6000 души на ден — само в този град и само като последица от военните действия. Ала Централна и Южна Америка сериозно бяха сплашили върховната власт, обръщайки положението за известно време.

На път през прохода на северозапад от Богота Берингер се извърна към булевардите, чиито несметни пусти магазини и изоставени автомобили отразяваха вечерното слънце. От другата страна на планината започваше дълго и опасно спускане по остри завои, неподдържани десетилетия наред. Под кортежа джунглата се простираше към хоризонта, където изгря луната, осветявайки ивица оформени като колони облаци. Караха бавно, с угасени светлини и свърнаха по селски път в посока към Баранкабермеха. Слабата лунна светлина проникваше между дърветата, а напред се долавяше обезпокоителен трепкав блясък.

Още преди да пристигнат, кортежът подмина няколко сринати цистерни, излъчващи мощна радиоактивна топлина. Противопожарни екипи се трудеха при експлодиращи стълбове петрол, изригващи на петдесет метра нагоре във въздуха и забулващи околностите в черен дим. Гледаха как лицата на пожарникарите лъщяха на пламъците, докато Радемакер не изрази мислите им с думи:

— Да не са ударили базата…? — попита плахо.

— Не — успокои ги взводният командир. — Това е камуфлаж. Ракетните площадки са скрити във вече бомбардирана рафинерия.

 

 

Под тавана висяха редици механични екипи за противоналягане. Берингер сметна, че изглеждаха необичайно и твърде тънки. Черни и лъскави, като еротично бельо.

— Еластичността се регулира автоматично, за да може налягането да се разпредели равномерно по тялото — обясни Радемакер. — Пробвай един да видиш колко са удобни.

Остави настрана бронята с въздух и електроника, но си облече гащеризона с топлинни и санитарни системи. После предпазителите за колене и лакти, ботуши и ръкавици, както и колан за инструменти. Най-накрая надяна и шлема. Бързо се справи — за по-малко от минута. Новата екипировка беше приятна за носене и лесна за придвижване. Замисли се за Цирл, прииска му се да я докосне през екипа и в крайна сметка сам се прегърна.

— Какво има, Берингер? — запита Вайнбергер.

— Нищо. Кога потегляме?

— След десет часа… Изглеждаш съсипан, поспи малко преди излитането.

На път към спалното помещение Берингер подмина редица цели цистерни, покрити със сажди от горящите кладенци. Чудеше се как ли вътре се намираше място за ракетите носители, но някакъв пазач, застанал на пост на входа, му разреши да надзърне.

Берингер излезе на стълбището, виещо се от вътрешната страна на ракетния силоз, и видя, че се врязваше дълбоко навътре в почвата. Ниско долу се въртеше жълта предупредителна светлинка, ала дъното не се виждаше. Бе разгледал чертежи на ракетите и си спомняше късите им крила, допринасящи за способността им да се задържат във въздуха, и конусите на аероспайк двигателите, сгъстяващи въздуха до течност, отделяйки кислорода, който изпращаха към самите двигатели. Проектът се характеризираше с екстремна консумация на ресурси — друг бе въпросът как изглеждаше. И все пак го плашеше мрачният вид на космическия кораб. Спря се при моста към входния люк и се загледа в светлините на монитора, блеснали през малко стъкло върху небоядисания корпус.

Берингер продължи към спалното помещение на астронавтите. Захвърли обувките и връхната си дреха, но не му се събличаше. Така или иначе не можеше да спи. От време на време прозвучаваха кухи гърмежи от детонациите на работата по гасенето, а точно пред прозореца някаква помпена станция още пръскаше нефт в бомбените кратери. За миг се загледа в багер, копаещ канали за извиращия нефт, после нави одеялото и легна на койката. Дълго време лежа неспокойно и мисли за предстоящите изстрелвания, най-рискованата част от мисията, но за това нямаше нужда да се готви психически. По някакъв начин изпитваше безразличие. Празнота. Просто нещо, което трябваше да изтърпи. В рамките на няколко минути излитаха дванайсет ракети от три различни бази. Малко преди това щеше да се вдигне флот от бойни самолети, започвайки учение над Мексиканския залив. В джунглата чакаха ракетни батареи и противовъздушна артилерия, готови да бранят ракетите, в случай че маневрата за отвличане на вниманието не подейства. Знаеше, че началото щеше да бъде тежко и рисковано, ала веднъж събереше ли се Демиург на път към Луната, щяха да са в безопасност.

Когато го събудиха в ранни зори, Берингер не си спомняше нито да е заспивал, нито да е сънувал. Небето не беше видимо по-светло, а росата отказваше да признае омазаните околности и демонстративно се събираше като перли във всички вдлъбнатинки. Берингер побърза да си обуе обувките и отиде на последния инструктаж.

Когато влезе в бараката, взводният командир седеше там и барабанеше нервно по масата.

— Четири часа до изстрелването.

— Къде е Радемакер? — попита Берингер, докато навиваше смачканите ръкави на ризата си и оправяше вратовръзката си.

— Последния път, когато го видях, отиваше да намери резервни нишки за Хендрикс. Трябваше да се е върнал преди двайсет минути.

— Ама че време да закъснява.

Това припомни на Берингер една неотдавнашна сутрин, когато той самият бе изчезнал, и излезе да потърси колегата си. Известно време се лута из гората от разкривени тръби и разтопени цистерни. Откри камион, затънал до каросерията в нефтено езеро, отразяващо огнените стълбове. Трудно бе да фокусира в неспокойните сенки, но все пак му се стори, че на шофьорското място разпозна един образ. Прегази към камиона през мазния нефт и отвори вратата на кабината. Радемакер висеше на волана с насълзени очи.

— Спирачките отказаха — прошепна с усилие. — Опитах се да спра с двигателя, но не се получи.

— По дяволите. Трябва да се погрижим да те извадим оттук. Можеш ли да вървиш?

— Ще се справя. Само няколко натъртени ребра. Берингер пое кутията с паметни нишки и помогна на другаря си да слезе от седалката. Прогизнали от нефт и без да си продумат, те се дотътриха до лазарета. Докато чакаха лекаря, се заговориха за евентуалния заместник на Радемакер.

— Исак не подозираше, че аз седях в тъмния кокпит на самолета. Попита дали приказките за оборудването били верни и се подмазваше за демонстрация. Впечатли ме, каза ми, и му отвърнах, че скенерът ясно бе показал карираните му долни гащи… Историята ти е позната?

— Срещнах го във военноморската база в Ацуки. Беше самонасочваща се неприятност и винаги носеше карирано бельо.

— Именно. Разбира се, не разполагахме с резонантен скенер, но той се върза.

Малко след това се появи лекарят. Берингер седна на ръба на една маса, като наблюдаваше как дежурният преглеждаше Радемакер. Най-сетне поклати глава.

— Мозъчно сътресение, счупена ключица и две натъртени ребра — обясни той.

Берингер сложи ръка на рамото на Радемакер, както бе направил приятелят му няколко дни по-рано.

— Остават по-малко от три часа до изстрелването. Трябва да вървя.

Двамата астронавти се погледнаха в очите, накрая Радемакер се протегна и стисна ръката на Берингер.

— Чао, Джон. Пази се — ще се видим след две години.

 

 

Когато Берингер се върна в бараката, Шчербински вече бе заел мястото на Радемакер. Беше чудновато тихо, докато присъстващите наблюдаваха как просмуканото с нефт същество остави кутията и си наля кафе. Вайнбергер и Шчербински вече бяха облечени в механичните костюми за противоналягане. Берингер отпи глътка и попита:

— Пропуснах ли нещо?

— Разузнавателните ни източници твърдят, че върховната власт подготвя изпращането на ракета с шестнайсет души екипаж. Подробностите са запазени в резервните нишки и Хендрикс ще ви инструктира, когато се качите на борда. Сега просто се измий и се обличай.