Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Intet, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Яна Телер
Заглавие: Нищо
Преводач: Емилия Любенова Масларова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Лабиринт
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: датска (не е указано)
Печатница: „Симолини 94“
Излязла от печат: 26.08.2016 г.
Редактор: Слава Александрова
Художник: Иван Масларов
Коректор: Ива Колева
ISBN: 978-619-7055-30-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18351
История
- — Добавяне
XVII
В петък следобед се запретнахме да почистим малко в дъскорезницата.
Беше четиринайсети декември. До Коледа не оставаха много дни, но ние не мислехме за това. Имахме да правим по-важни неща.
Събирахме се вече над четири месеца в старата дъскорезница и започваше да личи. Вътре беше задръстено с мръсотия, с обвивки на шоколади и бонбони и други боклуци, стърготините вече не бяха разстлани равномерно по циментовия под, а образуваха хълмчета и купчинки между дъските, които бяхме наслагали из помещението, за да играем на гоненица и да седим на тях. Паяците явно не се бяха смутили от присъствието ни — обратното, ние сякаш бяхме увеличили шансовете им да хванат нещо и те пак си плетяха паяжини, които висяха от всеки ъгъл. Прозорците — каквото беше оцеляло от тях — бяха по-мръсни и отпреди, ако това изобщо беше възможно.
Обсъдихме набързо кой с какво ще се заеме и накрая започнахме.
Фредерик и Свети Кай се запретнаха да събират обвивките от бонбони. Себастиан, Оле и Големия Ханс занесоха всички дъски в дъното на дъскорезницата. А Майкен, Елиз и Герда тръгнаха да обикалят и да махат паяжините. Госпожа Вернер, Лаура, Анна-Ли и Хенрик Гадняра се постараха да позамият прозорците, Денис пък свали от черчеветата счупените стъкла — да не загрозяват гледката. Ние с Рике-Урсула се редувахме да изравняваме стърготините с греблото, което бяхме взели от Софи. Накрая старата дъскорезница изглеждаше почти прилично.
Имаше обаче нещо, пред което бяхме безсилни: купчината смисъл беше започнала да мирише не толкова приятно.
Не толкова приятно. Неприятно. Отвратително.
Това отчасти се дължеше на кучешките изпражнения по и около Исус върху палисандровия кръст, отчасти на мухите, които кръжаха на цели рояци около главата и тялото на Пепеляшка. И от ковчега с малкия Емил се разнасяше изключително неприятна миризма.
Покрай нея се сетих за нещо, което Пиер Антон бе казал преди няколко дни: „Лошата миризма по нищо не отстъпва на приятната. — Нямаше сливи, с които да ни замерва, и вместо това удари с ръка по клона, на който седеше, сякаш си акомпанираше. — Каквото мирише, се разлага. Но започне ли нещо да се разлага, то е напът да се превърне в част от нещо ново. А новото, което се създава, мирише приятно. Така че няма значение как мирише едно нещо, дали лошо, или хубаво, всичко е само част от вечния житейски кръговрат.“
Не му отговорих. Рике-Урсула и Майкен, с които вървях, също си замълчаха. Само понаведохме глави и забързахме към училището, без да споменаваме какво е изкрещял Пиер Антон.
Сега стоях тук, в почистената дъскорезница, бях си запушила носа с ясното съзнание, че Пиер Антон е бил прав: нещо, което мирише хубаво, скоро ще се превърне в нещо, което мирише лошо. А нещо, което мирише лошо, е напът да се превърне в нещо, което мирише добре. Знаех обаче и че предпочитам да ми мирише хубаво, а не лошо. Единственото, което не знаех, бе как ще успея да го обясня на Пиер Антон!
Беше крайно време да приключваме със смисъла.
Време! Крайно време! Няма закога да протакаме!
Пък и за разлика отпреди, вече не беше толкова забавно.
Най-малкото за Ян-Йохан.
В петък, докато чистехме, той само хленчеше, не помогна и това, че Оле му каза да млъква.
— Ще ви натопя — закани се Ян-Йохан.
Тишина.
— Няма да ни натопиш — отвърна студено Софи, но Ян-Йохан не искаше и да чуе.
— Ще ви натопя! — отсече той. — Ще ви натопя! Ще ви натопя! Ще ви натопя! — заповтаря като песен без музика.
Щял да ни натопи и да каже, че онова, което сме решили да обясним на родителите му, е пълна лъжа. Не било вярно, че току-що е намерил ножа на баща си, който уж бил изчезнал, и че случайно си е отрязал пръста, когато го е издърпал от стълба, където той е бил забит.
Този хленч бе направо нетърпим за всички и Оле кресна на Ян-Йохан да си затваря плювалника, иначе щял да го набие. Не помогна дори това. Наложи се Оле наистина да набие Ян-Йохан, но така хленченето му само се превърна в мощен рев, докато накрая Рикард и Денис хванаха Оле и казаха, че е прекалил. Изпратихме Ян-Йохан да си върви у тях и да дойде на другия ден в един часа.
— Ако не се появиш, пак ще те скъсаме от бой — извика подире му Оле.
— А, не — поклати Софи глава. — Ако не се появиш, ще вземем цялата ръка.
Ние се спогледахме. Не се и съмнявахме, че Софи говори сериозно. Особено пък Ян-Йохан. Той сведе глава и хукна колкото му крака държат, само и само да се махне от дъскорезницата.
В един без десет в събота се върна.
Този път не тичаше. Вървеше бавно, направо се влачеше към дъскорезницата. Знам, защото двамата с Оле стояхме с ръце в джобовете в края на пътя и чакахме, разтреперани от ледения вятър. Бяхме готови да отидем и да го доведем, ако той не се появеше доброволно.
Още щом ни видя, Ян-Йохан се разрида. Спомних си как онзи път с невинността Софи само е стискала устни и е мълчала и му казах да си затваря устата и да се стегне.
Ревльо! Женка цивреща! Яна-Йохана!
Това не помогна.
Ян-Йохан само се разхлипа още повече, когато се върнахме в дъскорезницата и той видя ножа, щръкнал от дъската върху дърводелските магарета, където пръстът щеше да бъде guillotine[1]. Получихме тази великолепна дума за онова, което щеше да се случи, от Госпожа Вернер. На Ян-Йохан му беше все тая как ще го наречем. Ревеше, та се късаше, нямаше как да разберем какво казва, толкова нечленоразделни бяха звуците, които излизаха от устата му. Но едно разбрахме:
— Мамо, мамо! — хлипаше Ян-Йохан. — Мамичко!
Хвърли се в стърготините и започна да се търкаля с ръце между краката, а това бе само началото.
Беше жалка гледка.
Ревльо! Женка цивреща! Яна-Йохана!
Не, по-лошо и от жалък, защото беше водач на класа, свиреше на китара и пееше парчетата на „Бийтълс“, а изведнъж се бе превърнал в ревящо хлапе, което ти иде да изриташ. Онзи Ян-Йохан беше станал друг Ян-Йохан, когото не харесвахме. Мина ми през ума, че онази нощ с невинността Софи може би е видяла този Ян-Йохан — с тази разлика, че тогава той е бил силният, и изведнъж ме побиха тръпки при мисълта колко различен може да бъде човек.
Силен и жалък. Благороден и подъл. Храбър и страхлив.
Направо не го проумявах.
— Един часът е — оповести Софи, с което прекъсна хода на мислите ми.
И може би това бе добре, защото вече не бях съвсем сигурна докъде щяха да ме доведат.
Ян-Йохан нададе дълъг вой и отново се затъркаля из стърготините — нехаеше, че ние с Рике-Урсула сме ги загладили толкова хубаво с греблото.
— Елиз, Роза и Фредерик, излезте отвън и пазете — внимавайте да не би някой да се доближи и да чуе нещо — продължи невъзмутимо Софи.
Вратата се затвори след тримата, а Софи се обърна към Оле и Големия Ханс:
— Сега е ваш ред.
Ян-Йохан скочи на крака и се вкопчи в един стълб, затова Оле и Големия Ханс трябваше да хвърлят доста усилия, докато го издърпат. После се наложи Рикард и Свети Кай да помагат и да го завлекат, защото той отново започна да се мята.
— Ужас, напика се! — възкликна най-неочаквано Рикард и наистина бе така.
Герда се изкикоти. Останалите загледахме погнусени как по стърготините плъзва тъмна неравна струя.
Ян-Йохан още се мяташе и се гърчеше, когато го отведоха при дърводелските магарета. Големия Ханс се видя принуден да му седне направо върху корема. Това помогна, но Ян-Йохан още стискаше юмруци и отказваше да ги разтвори въпреки доста убедителните физически доводи, приложени от Оле и Големия Ханс.
— Ако не си сложиш пръста върху дъската, ще се наложи да го отрежем така — заяви овладяно Софи.
Имаше нещо зловещо в спокойствието й. Но въпреки това от него ние, останалите, само се нахъсвахме. Онова, което предстоеше да се случи, бе необходима жертва в битката ни за смисъл. Всички трябваше да допринесем с нещо. Ние вече го бяхме направили. Сега бе ред на Ян-Йохан.
Не беше чак толкова ужасно.
Когато Ян-Йохан започна да вие отново на висок глас, Хюсеин вдигна ръката, от която тъкмо бяха свалили гипса, и каза:
— Няма от какво да се страхуваш. Някакъв си пръст.
— Така де, от това не се мре — заяви и Големия Ханс от корема на Ян-Йохан и отвори насила дланта му.
— А ако не болеше, нямаше да има никакъв смисъл — добави тихо Анна-Ли.
Ножът се вряза с пукот в пръста на Ян-Йохан толкова внезапно, че чак ахнах. Погледнах зелените си сандали на платформа и си поех дълбоко въздух. За миг всичко бе притихнало. После Ян-Йохан нададе писък, какъвто не бях чувала. Запуших си ушите, но пак не се търпеше.
Наложи се Софи да натиска четири пъти ножа, толкова силно се мяташе Ян-Йохан. Третия и четвъртия път гледах. Всъщност си бе доста интересно да наблюдаваш как пръстът се превръща в късчета и парченца кост. След това всичко потъна в кръв, добре че Хубавата Роза бе изпратена навън, защото кръвта беше много.
Мина цяла вечност, докато всичко приключи.
Софи се изправи бавно, избърса ножа с шепа стърготини и после го заби в стълба — както преди. Изтри си ръцете в дънките.
— Готово — оповести и се върна да търси пръста.
Госпожа Вернер и Майкен превързаха надве-натри ръката на Ян-Йохан, Свети Кай дотътри количката и когато краката на Ян-Йохан се подкосиха, Големия Ханс го изнесе и го качи на нея.
Ян-Йохан ридаеше така, че се давеше, а на чатала му се тъмнееше голямо смрадливо кафяво петно.
— Не забравяй, сега е твой ред да решаваш! — извика Оле, за да го поободри, макар че вече не бе останал никой, за когото да решава.
Освен ако нямаше предвид Пиер Антон.
Свети Кай завъртя педалите на велосипеда и закачената за него количка започна да се отдалечава бързо с хлипащия в нея Ян-Йохан.