Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Intet, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Яна Телер
Заглавие: Нищо
Преводач: Емилия Любенова Масларова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Лабиринт
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: датска (не е указано)
Печатница: „Симолини 94“
Излязла от печат: 26.08.2016 г.
Редактор: Слава Александрова
Художник: Иван Масларов
Коректор: Ива Колева
ISBN: 978-619-7055-30-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18351
История
- — Добавяне
XIII
Едвам намирам сили да кажа какво трябваше да даде Софи. Беше нещо, което ще хрумне само на момче, и бе толкова отблъскващо и грубо, че почти всички се застъпихме за нея. Самата Софи не каза почти нищо, само повтаряше не, не, не и клатеше глава, ние, другите, също.
Големия Ханс беше безпощаден.
А и ние нямаше как да не признаем, че всички сме били неотстъпчиви, когато го принудихме да докара неоновожълтия си велосипед.
Възразихме, че не е същото.
— Откъде знаете, че неоновожълтият велосипед не значи за мен точно толкова, колкото невинността — за Софи?
Нямаше откъде да знаем.
И въпреки че имахме съмнения, накрая се съгласихме на другата вечер Големия Ханс да й помогне да се раздели с нея в старата дъскорезница. Четири от момчетата щяха да останат, за да помагат, ако се наложи. Другите щяхме да бъдем отпратени по домовете си — да не би да й се притечем на помощ.
Денят в училище беше ужасен.
Пребледняла като стените в класната стая, Софи седеше на чина и не казваше нищо дори когато някои от момичетата се опитваха да я утешат. Другите не дръзвахме да изречем и дума, нито пък да се замислим какво ще се случи със Софи и това бе още по-лошо и от онези пъти, когато вдигахме врява, понеже Ескилдсен не помнеше някога всички да сме били едновременно толкова кротки в час. Започна да се усъмнява и подметна, че още от началото на учебната година се държим странно. Беше прав, но за щастие, не го свърза с празния чин на Пиер Антон. Не съм сигурна, че щяхме да издържим, ако беше отворил дума за Пиер Антон.
Докато Ескилдсен ни опяваше и опяваше за странното ни поведение от август насам, се извърнах да погледна Софи. Едва ли щях да я упрекна, ако в този момент ни беше натопила. Но тя не го направи. Седеше напълно неподвижно, с лице, бледо като ковчега на малкия Емил, когато той е бил нов, и въпреки това спокойна и едва ли не съсредоточена, каквито, струва ми се, са и светиците пред прага на смъртта.
Замислих се как всичко е започнало и как Пиер Антон продължава да ни крещи горе от дървото сутрин, следобед и всеки път, когато минем покрай „Теринг“ 25. Не само ние се вбесявахме от всичко това. Той също явно бе напът да полудее, ако скоро не го сваляхме от това дърво.
— Шимпанзетата имат съвсем същия мозък и ДНК като нас — викна онзи ден и започна да се люлее по клоните на сливата. — Какво толкова му е особеното на човека? — А днес сутринта каза: — На Земята има шест милиарда души. Прекалено много! До 2025 година ще станем осем и половина милиарда. Най-доброто, което можем да направим за бъдещето на света, е да умрем.
Явно бе прочел всичко това във вестниците. Не виждах смисъл да трупаш знания, които други вече са открили. Те са предостатъчни, за да се обезсърчиш, ако още не си пораснал и не си ги открил сам. Но възрастните обичат да събират знания — колкото повече, толкова по-добре, и няма значение дали са чужди, или е нещо, което можеш да научиш само ако ти си го прочел.
Софи постъпваше правилно, като си държеше езика зад зъбите. Определено съществуваше нещо, което все пак имаше смисъл, пък било то и нещо, което се налага да загубиш.
Не знам какво точно се е случило вечерта, когато Големия Ханс помогна на Софи да изгуби невинността си. На другия ден върху карираната носна кърпа, сложена отгоре на купчината смисъл, имаше само размазано петънце кръв и малко слуз и Софи ходеше спънато, сякаш я болеше, докато си мести краката. Въпреки това именно тя изглеждаше горда и недосегаема, а Големия Ханс само кръжеше около нея и се чудеше как да й угоди.
— Сигурно иска да го направи пак — ми пошушна на ухото Герда и се изкиска, напълно забравила, че заради Оскар Малък не ми говори.
Не отвърнах нищо, но после се опитах да накарам Софи да разкаже какво се е случило и как е било.
Тя мълчеше като гроб. Само се разхождаше така, сякаш е открила тайна, която, макар и ужасна, все пак й е дала ключа към нещо от голямо значение.
От голямо значение? От по-голямо значение? От най-голямо значение?
Оставаха още само трима души, после щяхме да покажем на Пиер Антон купчината смисъл, ако той обещаеше никога повече да не седи на дървото и да ни крещи: Свети Кай, Хубавата Роза и Ян-Йохан.
Софи избра Свети Кай. Той трябваше да донесе Исус върху кръста.