Яна Телер
Нищо (16)

XVI

В цялата история имаше нещо гадно.

Не в това, че Хубавата Роза е била в състояние да отреже, без да й мигне окото, главата на кучето, а после да припадне само при вида на кръвта по ковчега, макар че си беше странно.

Не, беше гадно да поиска десния показалец на Ян-Йохан.

Беше вторник следобед, малко след като всички се бяхме събрали в дъскорезницата, мокри до кости от несекващия проливен дъжд, който проникваше и през дупките по покрива и се събираше на локви по стърготините, а ние не бяхме още толкова стари, че да не наджапаме в тях.

Рике-Урсула заяви, че Хубавата Роза не може да иска такова нещо, особено пък от Ян-Йохан, който свиреше на китара и изпълняваше парчетата на „Бийтълс“ почти като самите тях — без показалеца вече нямало да може да го прави, затова Хубавата Роза не можела да иска такова нещо.

— Да, мога — отсече Хубавата Роза, без да обяснява защо.

— Не, не можеш — повтори Рике-Урсула и ние, останалите, я подкрепихме, все пак трябваше да има някакъв предел.

— Да, мога — каза Хубавата Роза.

— Не, не можеш — отвърнахме отново ние.

После, след като това се проточи твърде дълго и Хубавата Роза сякаш остана без сили, отказът ни се натъкна на мрачно мълчание, от което си помислихме, че сме победили.

Докато не се включи Софи:

— Моля? Искате да кажете, че пръстът на Ян-Йохан е без значение?

По този въпрос очевидно не можехме да не се съгласим с нея, но нямаше как просто така да поискаш от някого да си даде пръста. Ала Софи настоя — не виждала защо изобщо го обсъждаме.

— Всички други получиха каквото поискаха. Щом Хубавата Роза иска пръста на Ян-Йохан, значи трябва да го получи.

Накрая се съгласихме, така и така никой нямаше да намери сили да отреже пръста на Ян-Йохан.

— Ще го направя аз — оповести делово Софи.

Всички се вторачихме в нея, бяхме онемели.

След онази история с невинността в Софи се беше появила някаква студенина.

Студ. По-голям студ. Скреж, сняг, лед.

Изведнъж си спомних, че онази вечер Ян-Йохан е бил там, в дъскорезницата, и дори не поисках да си представя за какво е използвал пръста си.

Но сега вече знаех кой е отрязал главата на клетото куче.

Софи си беше коварна.

Не казах на никого какво мисля. Първо, защото не бях сигурна, че пръстът не съответства на онова, което Софи бе накарана да даде. И, второ, защото вече се притеснявах на какво още е способна Софи.

Не само аз изпитвах облекчение, че почти сме приключили с купчината смисъл.

Но при Ян-Йохан беше друго. За него бе все едно дали е началото, или краят на купчината — той не искаше да губи показалеца си.

Ако не беше последен, сигурно щяхме да си затворим очите. Знае ли човек какво ще последва? Или това може би не бе съвсем вярно. По-вярно вероятно бе, че ако Ян-Йохан не бе водач на класа, който решаваше всичко и свиреше на китара, и пееше парчета на „Бийтълс“, когато си поиска, сигурно щеше да му се размине. Но сега за него нямаше измъкване.

Щеше да се случи в събота следобед.

Първо Софи щеше да му отреже пръста, после щяхме да го превържем набързо и Свети Кай щеше да го откара с количката у тях, така че майка му и баща му да го заведат в спешното отделение на болницата, където да му направят хубава превръзка.

В неделя смятахме да доведем Пиер Антон.