Георги Караджов
Музикантите (3)

III

Утре е премиерата! Ще трябва да отиде, няма начин — дъщеря, може ли да не отиде, ама как така се случи да не е зает. Ако трябва да бъдем честни, това е последното нещо, което му се прави. Моцарт. „Кози“! Шест постановки има зад гърба си, или не, с оная в Учебния театър на времето — седем. Знае не всичко наизуст, не само музиката, но и кога фаготът ще е неритмичен, кога цигулките ще размажат фразата, кога… И да го слуша всичкото това три часа и кусур за хиляден път — сега като на тръни, да преживява заедно с дъщеря си зверски трудната роля — чист мазохизъм. След всичко, което е преживял лично в тази шантава професия, след като много добре знае, че асоциациите, спомените и най-вече горчивото чувство за провален живот няма да го оставят да спи и тази нощ. Когато си се мъчил години наред да правиш нещо в някаква добра степен, ставаш неизменно недоверчив по отношение на другите, които го правят след теб, все нещо те дразни, все ти е тясна кожата — ама и тези съвременни постановки в днешно време могат да изкарат и най-уравновесения от равновесието му, та не скука да го владее по време на сеанса, ами едва да се сдържа да не хвърля и да не крещи. Това не е професия, а Бог знае какво — нерви, нерви и пак нерви. И той като баща я съветваше да не тръгва по този път, но можеш ли да й кажеш нещо, те, сегашните като си наумят някаква щуротия — върви ги спирай. Вярно е, че като дете я занимаваше с музика, малко пиано, малко цигулка, малко пеене, ама то си е в реда на нещата, то си е нормално за едно дете, и той, като професионалист в тази област, т.е. като един, който само това може донякъде като хората, се зае да й го даде — нормалното образование го изисква, общата култура. Та нали точно тогава вървяха процесите по съкращаването на хора на театъра, където се беше подслонил, след закриването на предишния театър, където още се подвизаваше като солист (с много по-големи отговорности и заетост, много по-малка защита и свободно време и за същите пари!) и профсъюзите губеха с отчайваща ритмичност процес след процес. Трябваше ли и тя да мине по същия този безсмислен път и защо? Или си въобразяваше, че ще стане една от десетината, обгърнати със слава, които звездееха на небосклона като пошла телевизионна реклама за лотария, която ще те направи милионер на всяка цена. Едва ли. Тя тази професия вече няма даже и романтичния ореол от миналото, тя си е пристанище за неудачници, които просто се правят на интересни, за да се спасят от собствените си скучни персони. Веднъж дъщеря му, току-що приета в Консерваторията, в прилив на възторг, сподели мисълта, че в съответствие с чистите хармонии, на които служат, и душите на музикантите трябва да са някак чисти и светли, че си струва да се вирее между тях! Как да й каже, че истината е съвсем друга! Типично за сантименталните семейни традиции, момичето вярваше, че онези, способни да изтръгнат от инструментите си такива божествени звуци не може да не бъдат съпричастни до някаква степен на небесната хармония, да разговарят, както се беше изразила, с небесните жители, неподвластни на всяка нечиста страст и низост, нито завист, нито омраза или ярост може да ги докосне, че душите им, огрени от изкуството, излъчват светлина. Как можеше да й обясни, че тези хора бяха заедно, доколкото изобщо можеше да се твърди, че са заедно, само докато, по силата на алинеите в трудовите си договори, служеха на една хармония, предписана от изпълнявания композитор, създаваха я навиците им, опита им, пръстите на ръцете им, докато душите им в същото това време тънеха в тинята на предсътворението, владееше ги изначалният хаос. Нежни дуети се изпълняваха от хора, които извън сцената си разменяха само ругатни и обиди. Толкова интриги, мръсотии, скандали, обиди едва ли са възможни на друго място. Война на свръхамбиции всеки срещу всеки! Кариеризъм, угодничество, подлост, доносничене, унищожаване на потенциалния конкурент с всички позволени и непозволени средства — ето кое беше основното занимание на по-голямата част от тези „артисти“. И това занимание се толерираше от особения вид йерархия — онази диктатура на палката (в случая — диригентска), без която няма изкуство. Жаждата за власт, превръща подчинения в особен обект за унижение, върху когото можем да излеем помията на комплексите си, мегаломанията и нарцисизма на вожда, натоварвайки, заради собствените си свръхамбиции, колектива с все по-непосилни задачи, създаващи особено плодотворна почва за унижения и тормоз… Е, може би, поради всичките лични унижения и разочарования, след всичките тези процеси и разправии, които беше преживял, нещата му се струваха по-черни, отколкото бяха в действителност, може би обидата подсилваше боите. Но и да не бяха толкова черни, във всеки случай бяха достатъчно мизерни, за да позволи на единственото си дете да се потопи до шия в тях. Не, казваше тя, онези, които се възторгват от силата на музиката, онези, които плачат… Плачат! И Химлер беше плакал, слушайки звуците на пианото, и Хитлер се бе просълзявал, слушайки Вагнер. Сантименталността, оказва се, е неотменна черта на изверга. Но той има и жестокостта, и безчовечността за равновесие. А какво има тя, освен своята младост и наивност? Може ли да се справи с оная стена от презрение и отрицания, от завист и омраза, която я очаква там, в „храма“ на музиката? Сред онези, търсещи индулгенции за изпиране на мръсната си съвест в звуците й, сред онези, търсещи власт и подчинение чрез привидното могъщество на хармонията, сред жадните за признание и слава, сред отчаяно измъкващите се от блатото на собствените си комплекси, сред призраците на ежедневието. Този живот — изпит, изпитание, безкрайните унижения на прослушванията — „да, ще ви се обадим, непременно“, добър глас, но няма достатъчно „метал“ (кой може да измери металургичната стойност на един глас? В грамове? В карати?), защо не опитате пак, защо не пробвате там и там… И отново — ще Ви се обадим, докато, в най-добрият случай някъде се отпуши временно и отново изправяне гърди срещу гърди с нови амбиции, злоба и изпитания. Ще бъдеш най-изпълнителната, най-старателната, най-добрата. Но главната роля ще бъде винаги за любовницата на диригента, независимо от странните й представи за вокална техника и сценична игра. А всички угоднически ще й се усмихват. И пак от град на град, от театър на театър, от прослушване на прослушване… Докога? Ще има ли някога спокойствие, ще може ли да създаде семейство, да има деца? От град на град, от област на област, че даже от държава на държава… И кой ще я разбере, кой ще се постави в обсега на нейните интереси, тревоги, вълнения, в „ценностната система“ на абсурдите — от „Наричат ме Мими“ до „Лири-лури-лари“ — и това е живот, и това е изкуство, и това е „творческа съдба“! Цял живот сама с нотите, с проблемите на вокалната техника, с тънкостите на интерпретацията, винаги сама с онова, което само за нея е важно, неразбрана от най-близките си, не разбрала сама себе си, вградена като винтче във фасадата на някоя модерна постановка, с идиотско облекло и грим, вътре в кошмарния сън на някакъв амбициозен перверзник, позволяваща да я целуват, прегръщат, мачкат, опипват разни лигльовци — съвременния „оперен експеримент“ не знае граници… на какво ли не се нагледахме в последно време и какво ли още ни чака там, където професията се превръща в убежище за извратени мисловни престъпници. Та не са ли и създателите на музиката, умрели „неразбрани в нищета“ перверзни мисловни престъпници — от сифилитици до „свръхчовеци“ с мания за величие, жадуващи световно господство заради подреждането на някакви си ноти. И не си ли допадат те с най-диктаторските проявления на нашата съвременност, не се ли оправдават взаимно? Най-сетне не е ли това онази бавна, но сигурна отрова, която парализира „жреците“ на музикалната култура, която ги прави приживе зомбита? Та нали много от тях са тръгнали към изкуството с чисти сърца, като към някакъв по-хубав, по-съвършен и по-достоен за обитаване свят и какво са намерили в него? Разочарование, отчаяние и депресия. И може ли да бъде по-иначе? От диктаторите — ръководители до „милите колеги и колежки“, които винаги знаят по-добре, могат по-добре и моментално се превръщат в гнездо на кобри, само да се дочуе и най-далечен слух за съкращения… Е, стига! Достатъчно! Няма какво повече да мисли, може би тя някак си по-иначе ще се справи с цялата тази помия, в която безстрашно се гмурка, може би, кой знае… Някои успяват, има и такива, които успяват, знае ли човек… А той трябва да успее тази нощ да заспи. Утре няма каси, няма кашони, няма мотокари — неделя е и големият магазин почива, утре има музика. „Кози фан тутте“. Така правят всички. Ами да, и той ще направи като всички, ще гледа, ще се вълнува, ще ръкопляска, ще вика „браво!“ и после, в ресторанта на театъра, ще й разправя, че по-добра Фиордилиджи не е чувал никога. И двамата добре ще знаят, че лъже и за да забравят, ще пийнат по чашка повече, преди младата й компания да я отмъкне, за да отпразнуват триумфа… Така правят всички, нали? Кози фан тутте! Само да можеше да заспи, само да можеше да заспи по-бързо и да остави всичко поне до утре сутринта… На някой друг…

Унесе се призори, когато светлината вече раираше стената насреща, преливайки през отворите на щорите, потъна, по-точно казано, в някакъв полусън, полукошмар, в който се редяха спомени, забравени вече лица и някакви неопределими звуци. Последното, което си спомни, преди да пропадне в дълбоката пропаст на тишината беше, че някога (кога?) той или някой друг, все едно, някой, все пак по всяка вероятност точно той, но може би и друг в някакво друго време, или живот, или свят, беше мечтал да тръгне подир мелодията както се тръгва след босите стъпки на самодива или на сърна, или на някакво друго животно, каквито ги има там, в съответния свят, или на мечта, каквито ги има там, в съответното време, в евентуалния живот, в точната възраст… А може би и не… По всяка вероятност не. Със сигурност не…