Георги Караджов
Музикантите (2)

II

Събуждаше се рано, много по-рано, отколкото беше необходимо — лекциите и упражненията започваха в десет. Още преди изгрев-слънце отваряше очи и ръката му, оловно тежка от съня трудно достигаше ключа на нощната лампа. Необистреният поглед опипваше тавана, едрите шарки на тапетите, пианото на отсрещната стена. Очите се затваряха отново, за да прекрачат леко границата между съня и онова, което сме свикнали да наричаме реалност. Станалите прозрачни образи на светкавична комуникация, характерни за логиката на сънищата, когато една дума може да означава толкова много неща, когато за няколко минути изживяваме цяла вечност, постепенно се смиряваха в тежкия сумрак на предутринта. И веднага го обземаше предчувствието за празник, което се беше появило в оня миг, когато видя името си най-горе в списъка на приетите, на онези, които бяха победили и получаваха правото да пристъпят в обществото на избраните. Привилегията да живее четири години сред звездите, да поема светлина от тях, докато сам се научи да свети. Един живот радост, в началото на който беше, тайните на една любов, която го чакаше някъде там зад ъгъла, изпълнено с труд и смисъл ежедневие и музика, музика, музика… Сам в големия град, усетил столичните ветрове, облъхващи лицето му, чул стъпките си по някоя от малките улички, до които не достига трамвайното скерцо, седнал в малка млекарничка пред баничка от девет стотинки или с часове ровещ из партитурите в музикалния магазин на „Витошка“, бродещ из Парка на свободата в съдържателни задушевни разговори с една странно предана събеседничка от съседния факултет, или неделните дни из планината с пъстри и шумни компании, веселите хрумвания, многото смях… Щрихи от едно ново ежедневие, желано и обичано, което носеше по устните си вкуса от осъществената мечта и замайваше с постижимостта на бленуваните пространства. Ежедневие от радост, усърдие и музика, музика, музика! Ако се опитаме да потърсим някаква метафора за него, най-подходящо ще е да го назовем пролет. Но пролетта не беше само метафора — тя, по-жива от всякога тичаше по улиците, свиреше на вятър и на трамвайно скърцане, лъжеше любопитните листа да се покажат от състоянието си на обещание, да разтворят очи и да се огледат учудено наоколо, замеряше с багри, цветове и дъждовни капки минувачите. Тя беше истинската причина и за онова, което се случи в самото й начало, след една разходка в планината, когато се зае да изпрати през парка едно момиче и за миг вечност двамата останаха сами. Тогава той получи неочакван подарък, който добави към празничността на събужданията неизразима прелест. Да, всяка сутрин той отново чуваше мелодията на гласа й, дрезгав от смущение, виждаше очите й, които тя се опитваше да скрие, припомняше си отново всеки детайл от онзи вълшебен следобед и потъваше в безкрайна нежност.

— Знаеш ли, кое е хубаво? — бъбреше объркано тя тогава. — Хубавото е, че е пролет и храстите са цъфнали, това е хубаво, а още по-хубаво е, че ти си тук сега и с мен, дето си тук е още по-хубаво и че сме на тази пейка, сами в този цъфнал пролетен парк, а най-хубавото, знаеш ли кое е най-хубавото… — тук наведе очи, преглътна и продължи шепнешком — най-хубавото е, че е пролет и аз съм тук сега с теб, такава, каквато никога не съм била, такава истинска, тук съм сега, с теб, в пролетния парк и те обичам, да, че те обичам, че те обичам, че те обичам, ето това е най-хубаво! — И за да скрие внезапно облялата я червенина, скочи от пейката, сграбчи в шепите си бели дребни цветчета от храста и го посипа с тях. — Ето, че ти го казах и трябваше да ти го кажа, и е хубаво, че ти го казах. Сега вече е лесно. Обичам те и това е най-хубавото, което можеше да ми се случи. Защото сега целият свят е друг и защото и аз съм друга и съм прекрасна и влюбена и истинска и ти си до мен, толкова добър и хубав и аз те обичам, обичам те, обичам те и ти не ми се сърдиш, нали не ми се сърдиш и ако кажеш, ще си тръгна и никога вече, ама никога… колкото и да е трудно сега, когато те обичам и си тук до мен, и е пролет… Тогава той я привлече на коленете си, вдъхна дълбоко горския мирис на косите й, остави се да го облее блясъка на грейналите й широко разтворени очи и потъна в отзивчивите й устни. Та тя беше музика, тя звучеше, тя трептеше от обич под пръстите му, когато час по-късно несръчно я събличаше в квартирата си и тя се задъхваше от свян и желание, когато я изпи като изворна вода, на големи, утоляващи жаждата глътки и шепот раздвижи устните й, неразбираем, тайнствен, тя беше музика. Някъде там, в онова годишно време на живота наистина може да бъде пролет, лятото е близо, то ни се представя винаги по-нежно, по-вълнуващо отколкото ще бъде наистина, по-малко изпепеляващо. Енергията на приближилото се слънце изпълва живите клетки с усещане за цъфтеж, далечно обещание за плод. В жаравата на буйното пролетно събуждане ни се струва, че изтляват и се изпепеляват разочарованията и отчаянията на ранния опит и ние се устремяваме безмилостно към нови поражения. Докосвайки трептящото към нас същество, ние се потапяме в забравата и искаме да вярваме, че ще успеем отново да се влюбим, че не сме загубили безвъзвратно способността си да обичаме и това потапяне ни дава, макар и за миг, съзнание за единение. Всяка жена отново е неизбродена градина за нас, мамещ, упойващ кът от рая. Яростно нахлули в духовната и телесната територия, на тази, която е имала неблагоразумието да го пожелае, ние бягаме от себе си, но и от себеотричането, което е част от нас. Там, в гънките на стаената за нас топлина изхвърляме без остатък наслоената горчилка, разочарованията си, съзнанието за обречеността на надеждите, макар в спечеленото облекчение и пречистване като тънка игла от комарено бръмчене в нас вече да се впива и засява зърното на ново разочарование, все още твърде крехко, но достатъчно жилаво, за да оцелее на дъното на усещането, уверено, че ще съумеем да го изхраним и отгледаме. Но ние се стараем да не чуваме гласа му и се опитваме да го заглушим с говорене, започваме да говорим, силно и красиво, сякаш можем да иззидаме от думите стълба, да се изкачим по нея и излезем от бездната. Търсим млади и красиви думи, защото ги смятаме за силни и ни се струва, че бихме могли да се разчитаме на тях, стараем се да ги подредим така, че да не рухнат под тежестта ни, без да съзнаваме, че тези спасители само ни затрупват още повече, задушават ни със своята неистинност. Разговаряха много, говореха за музика и за поезия, която е само разновидност на музикалния изказ в словесни одежди. „Щом с музика се храни любовта…“ Сред целувките, нежния шепот и стиховете, с които го замеряше тя по алеите, в кафенетата и квартирите, се оформяха истински дискусии за същността, ролята и въздействието на това, с което бяха избрали да се занимават, да изпълнят единствения си живот. Човешко е, като си се захванал да правиш нещо, да не преставаш да го възхваляваш, да доказваш на себе си и на другите колко важно е то, какво огромно значение има в този свят. Защото свойствено на човека е да се оправдава за постъпките си, тъй като живее сред временност и поради това е изпълнен с неувереност. Без съмнение, музиката беше много за тях, без съмнение имаха много допирни точки, без съмнение щяха в спора да разрешат и изгладят различията във възгледите си и да изградят единството, каквото имаха в любовните си следобеди. Духовното съединение беше задължителен елемент в любовта, както и постоянният стремеж да удивиш, да омагьосаш любимия човек, да му представиш простите явления от света като своеобразни вълшебства. Съвместното преживяване на света и неговия смисъл в изкуството споява и одухотворява връзката. Благородната смес от музика, любов, словесно интелектуални усилия и паркови алеи от една страна и реалното занимание с тях във формата на лекции, упражнения, целувки, концерти, незаконни следобеди, в които съквартирантката отиваше на кино (зад благородните усилия на последната трудно можеше да се скрие сянка на завист или ревност), следобеди, които тук нямаме намерение да описваме, приемайки, че на всеки е позната онази смес от неопитност, свенливост и забързано напиращо желание, припряност и страст, сравнима със сценичната треска на първите публични изяви и първично жадно удовлетворение — ето какво изпълваше делника и празника на нашите герои. И както в тези редки следобеди младите хора се освобождаваха от натрупаните хормонални напрежения, по същия начин в дългите си разговори те задоволяваха необходимостта от интелектуално осмисляне на онова, с което бяха избрали да се занимават през живота си и което не можеше, за жалост, да бъде оправдано извън приемливи теоретически построения. За разлика от професии като тази на хлебаря, например, която няма нужда от оправдание, по-голямо от хляба. Вдъхновението, което получаваше от нея му помагаше да намира винаги нови пътища, за да демонстрира висока чувствителност и интелект. Тя не му оставаше длъжна и го засипваше с анализи и констатации, оцветени с известна доза индивидуално отношение, въздишаше, че, ето на, изкушена в теоретическите формулировки, вече не може да възприема музиката като някога, без пред рентгеновите й очи да блесне конструкцията на композиционния скелет, но нима няма прелест и в осъзнатата разходка из вътрешната й (на музиката) архитектура, нима чисто интелектуалното й разгадаване, преоткриването на законите за формите й, е по-малко вълнуващо от пасивно — медитативното й възприемане? Та нали интелектуалното проследяване на движението на музикалната мисъл води до евристично, креативно отношение не само спрямо тази мисъл, но и към самия живот, който също бихме могли да наподобим на своеобразна сонатна форма. Не е ли прекрасно, че „чудото“ е измеримо, изчислимо, определимо и подаващо се на систематизиране, следователно може да бъде пресметнато, заучено и възпроизведено в съответствие от ефекта, който целим. Е, той се опитваше да си отвори една вратичка, като твърдеше, че за да се възприеме хубавата музика изцяло, може би е необходимо все пак да забравим формулите и просто да я пуснем през себе си, поне докато я слушаме. Тя беше на мнение, че точно тъй както композиция означава умишлено подредено съчетание, то и възприемането на това съчетание трябва да върви преди всичко по линията на структурното му разгадаване. А всяка стихия, възприета само като стихия, манипулира човека, настройва неговото подсъзнание и посегателства върху свободата на личността. Свобода да разсъждава в предварително установените норми — забелязваше той. Но това не беше ирония, а истина, няма свобода извън някакви предварително установени граници. И единствено новият взрив от целувки разсичаше тези възли от умозрителност и връщаше умниците към живата мъдрост.

Тя си го обичаше, казваше му го често, държеше го за ръка, целуваше го и разрошваше косите му, възхищаваше му се, посвещаваше му стихотворения и ласки, следобеди и сънища. Той искаше да я обикне, най-искрено правеше опити, но не му се удаде, макар да беше поласкан и трогнат от преданата й влюбеност. Отдаваше това не на нея, не, в никакъв случай, а по-скоро на една своя стара младежка травма, играеща във всяка по-късна връзка ролята на предпазен клапан, разрушаващ всеки опит за сериозно влюбване в един миг, в който той винаги безпощадно и категорично виждаше поредния любовен обект, в самия пик на увлечението му изведнъж абсолютно чужд. Студено безразличие го обземаше, гасеше всяка наченка на чувство и принадлежност и той се плашеше от неспособността си да се обвърже истински. Емоционалният му свят беше безвъзвратно дефектирал и против това нямаше лекарство. И ето, че в един прекрасен ден на нея й омръзна да не я лъжат, че я обичат (защото той така и не й каза двете думички), тя плахо предложи да се разделят и в следващия миг с ужас откри, че той бе чакал това и с почти нескрито облекчение се съгласи. Угризения имаше, разбира се, беше му жал за преданото влюбено момиче, за привилегията да бъде безрезервно и искрено обичан, беше му толкова хубаво с него, но можеше ли да си позволява повече да поддържа илюзиите му? Два дена по-рано той беше записал от радиото на магнетофон някакъв духов ансамбъл от Рихард Щраус и беше открил, че тази музика има свойството да лекува подобни угризения, да облекчава съвестта и да създава рядкото усещане за спокойствие и умиротвореност. На прощалната вечеря — сред свещите той пусна да звучи точно тази музика, надяваше се с нея да й се извини, да й каже, че съжалява, по-точно — да й внуши онова, което току-що неубедително се опитахме да облечем в думи. И наистина — тя и неизменната й приятелка (същата онази) седяха и слушаха благоговейно и съсредоточено. До момента, в който тя извика: — Ето, чуваш ли, имах право, чуй как добре звучи този унисон на флейтата с фагота през октава! Защо ни учат, че не трябвало да се дублират? Винаги съм знаела, че съм права, чуй моля ти се как страхотно звучи! Приятелката й се съгласи, но незнайно защо не пожела да се повтори пасажа. Та нали всичко беше така и така ясно. Тайните на музикалната структура, анатомията на музикалното тяло отдавна беше открита, класифицирана, систематизирана и описана, оставаше само да се научи тази теория, да се усвои, за да може да бъде употребена по предназначение. Заедно с всекидневните упорити редовни тренировки на съответните мускули и рефлекси, автоматизирането на умения и похвати, също вече отдавна превърнати в догма, докато достигнем съвършената формула оформила пътя към бляскава музикална кариера.

Само да не беше това странно усещане, че вместо Пепеляшка държим в прегръдките си обувката й. О, утопична мечта — да притежаваме универсалната мярка за всичко, с помощта на която да можем да премерим и решим… Ако случайно успеем да намерим отново изплъзналата ни се красота. Която някъде се скита боса и нехае за нас.