Георги Караджов
Музикантите (1)

I

Понякога пристигаха в последния момент, хвърляха мокрите палта, шапки, шалове, чадъри на гардероба, задъхано се изкачваха до балкона и влизаха в залата заедно с аплодисментите и диригента, друг път идваха достатъчно рано, за да се наредят на опашката за билети и да разменят по някоя дума с дебелата касиерка или с нисичкия уредник на залата, който изглеждаше нелепо сред официалните облекла със своята синя престилка. Тогава срещаха познати и обсъждаха с тях напечатаните на жълтеникава вестникарска хартия програмки, хвалеха предварително туй-онуй, съжаляваха, че са пропуснали еди-кое си, защото миналия четвъртък са били болни, или са имали гости, изразяваха възхищение от някое произведение, включено в тазвечерната програма, както и недоумение от друго такова, осведомяваха се кой от двамата диригенти ще дирижира тази вечер и кой ще седи на първия ред на балкона да слуша колегата си и, ако все още имаше време, извъртаха разговора към общи познати, научаваха за пореден път за поредния брак на някоя колежка, близка или далечна роднина, обсъждаха възможностите за пътуване в планината през отпуската, хвалеха децата си в училище, сравнявайки ги с други познати и непознати деца, по-малко заслужаващи похвала. През това време се случваше да идват позакъснели музиканти, забързано да хвърлят по някоя дума на уредника, преди да изтичат нагоре по витата стълба към служебните помещения, откъдето вече се чуваше какофонията на разсвирването. Това също създаваше повод за разговори — красивата млада жена, носеща тежкото чело и изтръскваща водата от чадъра си се оказваше възпитаничка на еди-кое си музикално училище, две поредни години късана на приемните изпити в Консерваторията, пред развод поради несходство в характерите, мускулестият флейтист, влетял като ураган и изкачил стълбите по две наведнъж излизаше бивш счетоводител, напуснал службата си от любов към музиката, следвал задочно, като се издържал с черна работа, от която на свой ред се сдобил с астма и от която, напук на песимизма на докторите, се освободил, благодарение рецептите на виден лечител и природоцелесъобразен живот. Тук някъде иззвъняваше третият звънец — сигнал да се упътят към залата, където вече от половин час седеше градският идиот, неосъществен музикален гений, извоювал си правото да слуша безплатно всеки симфоничен концерт. На сцената блестяха лъскави и елегантни чела и контрабаси, изпълзели от неугледните си кубични калъфи и веселият строг поток на музикантите попълваше празнините между столовете и пултовете. Хората в черно потягаха лъкове, нагласяха ноти, подреждаха сурдинки. Тогава ставаше възрастният цигулар на първия пулт в дясно, вдигаше лък и всичко застиваше в тишина, прорязана от настойчивия глас на обоя, даващ тон. Този тон се поемаше бързо от всички, мощно изпълваше залата, преди да се разтвори в хармонията на квинтите в струнните инструменти и да прерасне в звукова оргия от пасажи, теми и упражнения за разсвирване. Но само след минута всичко заглъхваше, вратичката отляво се отваряше и от нея излизаше с енергични стъпки диригентът, сред шума на ръкоплясканията стигаше до пулта, отмяташе глава назад и отривисто се покланяше, вдигнал поглед под веждите към колегата си на първия ред на балкона. След това се обръщаше, поемаше въздух, вдигаше палката и, като че ли закачени за конец за нея, се повдигаха инструментите, изчакваше един миг на концентрация и замахваше.

Музиката нахлуваше изведнъж, избликваше като гейзер, звуците бързаха да се изтъркалят изпод лъковете, да наизскачат от дупките, да се блъснат весело в дървените стени на залата, да се върнат и да срещнат следващите звуци, да се смесят в любовно докосване с тях и да заредят въздуха с трепет. Необичайната хармония на първата, задължително съвременна, част събуждаше отпусналите се на меките столове слушатели, гръмко спореше с вкаменените сталактити на техните музикални вкусове, като подземна река се промъкваше все по-надолу и някъде там на дъното на пещерата, в тайните зали на неосъзнатото поставяше своя неизличим знак. Докато някое от вътрешните чувства, не блокирано от предразсъдъци все още се опитваше да анализира и подреди случващото се, в една от внезапните паузи градският идиот с безпогрешния си музикален усет започваше да ръкопляска и за всички ставаше ясно, че произведението е свършило. След учтивия сдържан аплауз, по време на който диригента, покланяйки се, поглеждаше изпитателно колегата си на първия ред на балкона и получаваше неизменно одобрителното кимване, оркестрантите отиваха да си починат и публиката, скърцайки със столове и врати също се изсипваше във фоайето. Пушачите, по онова време почти само мъже, при лошо време отваряха остъклената вратичка към терасата, а ако не валеше слизаха по стълбите пред сградата, докато останалите слушатели, леко замаяни от музикалния душ, се разхождаха из фоайето, и се поздравяваха с онези, които не бяха видели преди началото, разменяха по някоя дума, много рядко по отношение на чутото досега, повече във връзка с онова класическо, до болка познатото, което ги очакваше във втората част, ала най-често се впускаха в разговори за времето, работата, успехите на децата в училище… Звънецът прекъсваше тези разговори, пушачите хвърляха дълги фасове на улицата и ритуалът на влизането в концертната зала се повтаряше, с цялото си скърцане, кашляне и тракане на столове, докато на сцената някои музиканти вече стържеха трудните пасажи на втората част и арфистката настройваше струна по струна големия си инструмент. И публиката се настройваше за втората, класическата част, така човек се подготвя за посещението на добра стара позната, поставя свещи върху камината, позабърсва праха от овехтелите мебели, изпича ябълков сладкиш във фурната, макар и добре да знае, че и свещите, и сладкиша, и разговорите от миналия път ще се повторят, темите и заключенията ще бъдат едни и същи, все пак самото присъствие на гостенката, нейният тембър и обноски както винаги ще създадат чувството на уют и топлина. А има и нещо неповторимо в хубавите очаквани срещи, както всяка интерпретация ни носи нещо ново или с почуда откриваме съкровища, които дотогава са се изплъзвали от вниманието ни. С първия акорд някои притваряха очи, други се взираха в магическата фигура на диригента, трети потъваха по-дълбоко в не дотам удобните дървени столове (меките тапицирани кресла ги сложиха много по-късно) и се опитваха да се отпуснат максимално, за да поемат колкото се може повече от удоволствието на музикалното възприятие. И звуците изригваха като от димящ вулкан, блъсваха се в дървените стени на залата, бързо-бързо се сплитаха в гъвкави и меки форми, изпълваха заредените с очакване пространства. Ритъмът поемаше формите, заиграваше с тях както ураганът си играе с облаците, прегрупираше и дооформяше, съединяваше и разпиляваше. Тремолото се посипваше ситно като дъжд, поемаше се от стихията, отшумяваше, за да се появи отново от неочакван ъгъл. Слушателите, често знаещи произведението наизуст от много по-гладките изпълнения по грамофонните плочи, поемаха по логиката на музикалното развитие, предвкусваха някой ефектен момент на „неочакван“ поврат или се намръщваха на някое не особено удачно встъпление на челите, на несъвършената настройка на тимпаните или на някой кикс в корните. Но малките грешки всъщност допълваха удоволствието от възприемането на живо, от факта, че познатата музика сега отново се сътворяваше пред очите им и потвърждаваше своите, отдавна открити от музикалните теоретици и изследователи, послания. Някои, по-образовани, с удоволствие следваха елементите на музикално — математическата логика, безпогрешно идентифицираха темите, отново и отново се възхищаваха на майсторските им съчетания, на виртуозната им обработка и за кой ли път се убеждаваха в правилността на посланията — тази логична игра беше на мода тогава, тя беше в основата на всички музикално образователни лектории, в образователните ученически концерти и т.н. За да подбудят интереса на всички, лекторите се опитваха с елементи на музикалния анализ да изведат на преден план приключенското, едва ли не криминалното в музикалната логика на творбата и да накарат слушателя да го търси и открие, както се открива измежду всички заподозрени истинския убиец. Подобен пакет от знания плюс възпитанието да не се ръкопляска между частите на едно произведение създаваха самочувствие на образовани ценители на хубавата музика, основната част от седящите в салона. Е, имаше и такива, които идваха само за удоволствието, музиката им разказваше по особен начин за неща, които само тя знаеше, изправяше пред тях картини и образи, присъщи само на нея. Те не смятаха, че за да обичаш някакъв тип звучене, трябва непременно да познаваш логиката на неговото създаване. Вътре в себе си бяха открили едно много важно свойство на музикалното изкуство — да прониква с хармонията си в най-вътрешната хармония на човешката душа, да сътворява с тембрите си в невидимите тамошни тембри порядък по свой образ и подобие и така да успокоява или най-малкото — да носи приятни усещания — както тихото бъбрене пред камината на свещи с вече споменатата стара позната, с аромат на хубав коняк и вкус на ябълков сладкиш в устата. Подобаваща атмосфера твореше целият концертен ритуал, видът на музикантите, не по-малко красиви от пламъци в огнище в своите фракове, със златото в цветовете на инструментите — струнните или медните, със старинното тъмнокафяво на контрабасите и тимпаните и с махагоновите колони на фаготите по средата. Строгостта на коковете, тогава на мода, или бетовеновата разрошеност на концертмайстора — всичко беше част от една традиционна магия, създаваща увереност, както рамката на една класическа картина ограничавайки я, подчертава значимостта й, не оставя никаква причина за съмнение у този, който я наблюдава.

Няма да бъде съвсем вярно да твърдим, че не чувстваше всичко това, че не го виждаше наоколо, че не се заразяваше от него. Нали посещаваше, заедно с връстниците си образователни концерти и лектории, та можеше да определи относително вярно границите на темите, тяхното взаимодействие, тогава наричано борба, от което се раждаше музикалното развитие, прословутото ново качество на диалектиката, изкушен беше и в хармонията — от уроците, които вземаше по пиано — с други думи математическата логика на музикалния процес можеше да даде богата храна на мисълта му, да подхлъзне вниманието му към криминално приключенския сюжет, в който авторът се е постарал да скрие определен брой разни работи, за да ги откриваме и да си доказваме колко сме умни. Но този нанос от културни шаблони бързо се разтрошаваше като обвивка от спечена кал и под него се появяваше онова истинско възприятие, което никакви словесни формулировки не могат да облекат с понятия. Останал незащитен, гол в потока на звуците, прозирен, за да може да ги пропусне през себе си, без да им пречи с мисъл или съображение, той се превръщаше в чист слух. И музиката нахлуваше в него като стоглава змия, промъкваща тънките си глави в най-затлачените дупки на душата му, отпушваше ги с пукот, протягаше лепкавите си езици и измъкваше на слънцето неподозирани съкровища. Не спомени, не видения, не асоциации, не картини, нещо друго се редуваше вътре в него, изпълваше го като тържество — състояния ли да го наречем, усещания ли, светове ли — все ще сбъркаме — и все пак по нещо от всичко това. Светове, силни като дума от детството, категорични като видения от бъдещето. В една-единствена точка, в един-единствен звук, в който нямаше раждане и смърт, детство и старост, присъстваха и раждането му и смъртта му и целият му живот, любовните екстази, които все още го очакваха, изгарящите разочарования и раздели, тържеството и отчаянието. Съкровеното, по-истинско от истинското, изчистено от всяка страст и мисъл, дълбоко вътре в него, в сърцевината на същността му и едновременно с това високо над него, в непостижимото, го разтърсваше, без да го докосне. Осенено от усещането, че в благословената вселена на музиката няма остаряване и смърт, няма отчаяние и раздяла, макар вдъхновена от тези неща и сътворена поради тях — в чистото й тяло диша само една благословена пречистена вечност, за която дори радостта, да, даже любовта са недостойни. Тежките форми на музикалната река, течаща през него не обогатяваше душата му с нещо свое, не оставяше някакви наноси в нея, не й даваше нещо ново, напротив, тя я освобождаваше от наносите й, измиваше я и откриваше в дълбочините й неподозирани, дълбоко скрити скъпоценни камъни, които опияняваха, зашеметяваха с блясъка на самото си присъствие. Музиката изтръгваше от него същностни измерения, необясними и неназовими, можещи да бъдат само преживяни, както се преживява Бог. Мигове и образи, ослепително конкретни, видения на светове от миналото, от бъдещето, от недомечтаното и недоизживяното. Както когато спим — в особеното измерение на съня, в неговата фина материя някоя неразбираема в будно състояние дума отключва цял водопад от асоциативни смисли и можем да се плъзнем като слаломисти между значенията й, сътворявайки и разрушавайки за частици от секундата цели светове. Особената изразност, яркостта на това преживяване, неговата парадоксална, но желязна вътрешна логика, изключителната избистреност на възприятията, увеличени до неимоверност, създаваха усещане за една свръх истинност, реална на много нива, хармонизирала своите реалности в един-единствен жест.

Разбира се, не можеше да мисли за всичко това, да го формулира или анализира, просто го преживяваше, от онази степен на потапяне, в която преживяването е и формулата, и анализа, а най-вече и отрицанието на всякакви формули и анализи. Нима можем с думи да обясним абсолютното безсилие на думите, онази благословена вселена, до която те нямат достъп? Музиката отключваше и освобождаваше същности скрити дълбоко в него — може би различната музика — различни същности, но винаги негови.

Последен акорд, аплодисментите, светналите погледи, които си разменяха познатите от публиката, с едва забележимо утвърдително кимване, поклоните на диригента, тези заключителни части от ритуала принадлежаха по-скоро на реалния свят, на онзи опростен, измислен от нас самите свят на конвенциите, който, въпреки своята абсурдност и едностранчивост наричаме реален, тъй като в него можем да се срещаме и да общуваме на някакво общодостъпно ниво. Другият, истинският, потъваше в сухия шум на ръкоплясканията някъде дълбоко, откъдето беше изплувал, прибираше се като змей в тайната си пещера със спокойното усещане, че е станал по-богат, по-радостен и по-недосегаем.

Хладният вечерен въздух с едва доловимия дъх на море и зеленина замайваше и отрезвяваше, фрагментарните разговори постепенно затихваха, хората се разотиваха с бавни стъпки, или се скупчваха около автобусните спирки и онази тиха светлина, появила се по лицата им бавно и кротко се отдръпваше, за да направи място на умората, загрижеността или безразличието. Дано автобуса дойде на време. Да, да, Бетовен — иска ми се да имам всичката му музика на плочи, толкова ми харесва. Не, как ще ме е страх, нали си имам кавалер — синът ми, да, все ме бъркат, мислят, че ми е брат. Нали познаваш Соня, втора братовчедка ми е, челистката, ето я, идва. Да, да, до другия четвъртък. Какво ще свирите? Сибелиус? Да, да, чувала съм, разбира се, само това ми е неизвестно. Значи Сибелиус. Гласовете се разтваряха във вечерния вятър, само отделни думи и звуци долитаха до слуха му, но той не се и опитваше да ги подрежда в мисъл. Гледаше осветената кръгла сграда на Филхармонията и излизащите един след друг музиканти, шумно разотиващи се, помъкнали тежките си инструменти, или спрели на разговор пред дъбовата врата, запалили цигара, за да проветрят глави от напрежението и звуците. Сред последните излизаше диригента, кимваше на колегите си и с плавна походка понасяше изправената си фигура по стихналите тъмни улички. Автобусът по това време на денонощието със сигурност закъснява и със сигурност е претъпкан. Винаги е приятно да чуваш стъпките си по смълчаните тротоари на крайморския град и тихия разговор, който майка ти води с племенничката на приятелката й, челистката. Можеш да мълчиш и да мислиш. За музикантите. Какви бяха тези хора, от какво бяха направени, какви мисли и вълнения ги движеха, как така им беше дадено с определени движения да създават заедно на своите инструменти оня кристален ключ, който отключваше душите, караше ги да проявяват най-скритите си същности, да изваждат на бял свят неподозираните си съкровища? Нима бяха същите като нас, дишаха същия въздух, хранеха се със същата храна и тичаха подир същите дребни грижи, или само така изглеждаше? Не бяха ли небесни жители в душите си, дошли от слънцето, за да ни покажат светлината му, чисти и свети творения на звуците, в чиито души не можеха да се промъкнат нито омраза, нито похот, нито каквато и да било низост, щом всеки ден се окъпваха отново във всепречистващата сила на музиката, на която бяха жреци? Ето това момиче, което върви заедно с тях, носейки тежкото си чело, което се смее безгрижно на шегите на леля си, изпаднала след концерта в особено настроение и проявяваща несвойствено за нея остроумие — нима сега си мисли как да плати наема на квартирата си, какво да сготви утре за обяд, откъде да купи мохерната прежда, за да си оплете пуловера, или каквото и да е друго от разговора, който весело поддържа? Не, това е само част от играта, необходимостта да се правиш на един от нас, когото тревожат тревогите на всички останали, чиято съдба споделяш, да не се различаваш по външен вид от тях, за да не те засегнат. А всъщност да се храниш с небесната храна на музиката, да се къпеш в щастието на нейното присъствие във всяка твоя минута. Та може ли животът да засегне оня, чиято душа общува ежедневно с висшите вселени, може ли да спъне оня, чиято същност обитава райските селения? И ако великите музиканти и композитори, преводачите на небесната хармония на разбираем за човеците, език са страдали и търпели лишения, ако са гладували и умирали неразбрани в самота и мизерия, то това е било само част от играта — та нали неизмеримите богатства на изкуството са били тяхно притежание и те щедро са ги споделяли с другите, целостта на вселената е дишала в техните гърди, величието на хармонията е бушувало в умовете и въжделенията им. Не страданието са изразили те в своята тъжна музика, а тържеството от преодоляването му, от сублимирането му в могъща струя оптимизъм — потока на звуците. И в най „трагичната“ музика, и в най-тъжния траурен марш блика тържеството на природата му, която е музика и, следователно, в самата си субстанция е жизнерадост, любов, възторг и спасение.

Замислен, той не можеше да участва в разговорите на другите, пропускаше мига, в който младата челистка си беше взела довиждане и беше погледнала с интерес странната одухотвореност на юношеското му лице, връщаше се към реалността или, по-точно, както сам обичаше да казва, към видимостта на нещата едва когато стигаха входната врата и с учудване констатираше, че майка му му говори (от колко ли време?) за предстоящата контролна на другия ден, за необходимостта добре да се наспи, за да може да се концентрира и да не препише условието на задачите грешно, както често му се случва и сетне се мъчи безплодно към невъзможни резултати. Да, да, разбира се, че слушам, чух всяка дума, ще внимавам, разбира се, да не съм малък. А сега наистина съм изморен и искам да спя.

А сетне, в благословения мрак отново нахлуваха картините, багрите на звуците и техните съчетания. И музикантите, щастливи с тежката си съдба, богати с магията на тоновете, гордо крачещи по улиците на града, който бяха заредили с електричество. Какво огромно щастие беше да бъдеш един от тези просветлени хора, да превърнеш великолепието на събитието в свой живот, в своя съдба, да отваряш у другите неподозирани светове и да им показваш, като във вълшебно огледало, колко са богати и красиви душите им. Има ли нещо по-желано, по-достойно от богатството на звуците и нима може да вкуси каквато и да е бедност оня, който го притежава? Така съдбата, съвкупност от стремежи, въжделения и труд, изглеждаше предопределена — той трябваше да стане музикант, той трябваше да вкуси от нектара на Боговете, за да може да бъде цялостен и истински полезен на другите и на себе си, той беше длъжен да стане музикант. Заниманията с цигулката и пианото, солфежа и елементарната теория на музиката бяха само една малка стъпка, те открехваха само вратичката към стръмния път, който щеше да го заведе до призванието му. Да, струваше му се, че е призван, което ще рече повикан, викаха го гласовете на онази далечна и забравена страна, появяваща се само в сънищата ни и изпълваща ни с носталгия, нещо дълбоко в него откликваше на призивите, знаеше езика им и разговаряше с тях и това му се струваше достатъчен знак за предопределеност. С тези мисли заспиваше. Музиката се появяваше в съня му като свободно реещи се меки, сякаш дунапренени геометрични форми, които той можеше да размества в пространствата на коридорите, по които тичаше, да ги събира и разпилява и да се смее, както се смеят те. В изумителна, оглушителна тишина.