Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Icehenge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 10 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

АЙСХЕНДЖ: БЛЕСТЯЩА МИСТЕРИЯ НА КОСМ. АРХЕОЛОГИЯ. 1997. Изд. Лира Принт, София. Биб. Научна фантастика, No.7. Роман. Превод: [от англ.] Владимир ЗАРКОВ [Icehenge, by Kim Stanley ROBINSON (1984)]. Печат: ДФ Балкан прес, София. Формат: 84/108/32 (125×195 мм). Печатни коли: 16. Страници: 256. Цена: 2900.00 лв. (2.90 лв.). ISBN: 954-8610-18-3.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

III. Едмонд Доя
2610 година от н.е.

„Сгрешиха страшно мощните мъже,

на тебе поверили паметта си.

А ти захвърли имената им в забрава,

макар да те въздигнаха за своя слава.

За тежкия им труд постигнал чудесата,

отплатата ти беше най-сурова:

че спомен в гробница изчезва за делата,

чрез тебе уверихме се отново“

Майкъл Дрейтън, „Поли-Олбион“

1

ПОНЯКОГА сънувах Айсхендж и ходех, обзет от страхопочитание, по дъното на стария кратер, сред високите бели кули. Често в съня си бях член на екипажа на „Персефона“, по време на първата експедиция до Плутон през 2547-а. Кацах заедно с останалите върху равнината от черен базалт, надупчена с кратери. И бях в командната кабина при комодор Ерунг и другите офицери, когато се обади доктор Серезън, който бе в един от изследователските модули — установяваше точното разположение на магнитните полюси. Изтънелият му глас звънеше от вълнение, примесено с уплаха.

— Кацам на географския полюс… и най-добре веднага да изпратите тук голяма група… има… има някакъв градеж…

После се пренасях в совалката, устремена на север, в която се бяха натъпкали Ерунг и офицерите. Споделях с тях напрегнатото мълчание. Под нас отминаваше черната, неясно очертана повърхност на Плутон, по нея се редяха кратер след кратер. Помня как си мислех, че непрестанният фонов шум по радиото е гласът на самата планета. После, точно като в записите на „Персефона“, над тъмния хоризонт се появяваше тънкият сърп на Харон — спътника на Плутон, а под него започваха да белеят някакви точки. Скупчени на едно място бели кули.

— Кацаме — тихо казваше Ерунг.

Кръг от вертикални бели стълбове, сочещи звездите.

После всички бяхме навън в скафандри и вървяхме тромаво към странната находка. Слънцето беше само една светла точка ниско в небето и едва огряваше равнината. Минавахме през сенките на кулите, сякаш изчезвахме в тях, после пак се появявахме. Стъпвахме по прашния черен чакъл и всички оставяхме големи следи.

Приличахме на джуджета до ледените стълбове. Накрая се озовахме насред грамадния кръг, оформен от тях. Стори ни се, че бяха стотина, най-различни по големина.

— Лед… — прошепна някой по радиото. — Май са направени от лед.

Никой не отговори.

Тук сънищата ми неизменно се объркваха. Всичко се случваше почти едновременно. Множество гласове бърбореха в слушалките на шлема ми, а гледката пред очите ми подскачаше като в холофилма от първата камера, която някой от доближаващия всъдеход е държал в ръка. Намираха горкия Сет Серезън, както беше застинал в шок, притиснал шлем към един от най-големите монолити. Водеха го обратно към една от колите, а той тихо повтаряше, че нещо мърдало в леда. Всички малко се стъписваха. Неколцина отиваха да разгледат парчетата от падналата ледена колона. Други се взираха отблизо в ръбовете на триъгълните стълбове, които бяха почти прозрачни. Застанал върху един от ледените монолити, аз виждах щъкащите наоколо дребни фигурки…

И внезапен вик в слушалките:

— Вижте това! Погледнете!

— По-кротко — промърморваше Ерунг. — Кой говори?

— Насам!

Една от фигурите махаше с ръка и сочеше бялата стена над себе си. Ерунг отиваше припряно при него, ние я следвахме. Струпвахме се под ледената кула, втренчили погледи в знаците на гладката повърхност.

 

 

В съня си знаех, че двете думи бяха на санскрит, изписани на азбуката „наранги“: абхи-уд и аби-ут-сад. Знаех и значението им: „да тласнеш, да запратиш надалече“ и „да накараш да тръгне напред“.

Друг път, зареян в полудрямката, когато исках да се събудя, но нещо ми пречеше, аз бях със следващата експедиция до Плутон, потеглила с твърдото намерение веднъж завинаги да сложи край на споровете за произхода на находката. Чак тогава се събуждах. Може да се каже, че това е сред редките мигове на облекчение в живота ни — нещо ни тревожи и потиска, но после осъзнаваме, че ни се е присънило и няма от какво да се опасяваме. Но този път нямах тази утеха. Сънят беше действителност. Беше 2610 година и ние летяхме към Плутон.

В „Снежинка“ се намираха седемдесет и девет души — двадесет и четирима екипаж, шестнадесет журналисти, тридесет и девет учени и техници. Средствата отпусна Изследователският институт на Транзитната станция, но всъщност главен виновник за експедицията бях аз. Щом се сетих за това, изпъшках и се надигнах от леглото.

Хладилникът се оказа празен и след като наплисках лицето си с няколко шепи вода, излязох в коридора. Грубите му дървени стени не се срещаха точно под прав ъгъл. Мекият мъх на пода беше учудващо приятен за краката ми.

Тъкмо минавах край каютата на Джонс и вратата се отвори.

— Доя! — Той сведе поглед към мен. — Появи се най-после. Започваше да ми липсваш.

— Да, знам, че се увличам в работа. Вече съм готов за един малък гуляй.

— Доколкото разбрах, доктор Бринстън искал да си поприказва с тебе — осведоми ме Джонс, докато разресваше с пръсти дългите си кестеняви кичури. — За закуска ли си тръгнал?

Кимнах и продължихме заедно по коридора.

— Бринстън защо толкова напира да говори с мен?

— Искал да организира поредица от семинари за Айсхендж, всеки от нас да води по един.

— Олеле… Да се включа в такова нещо?

Бринстън беше главният археолог на експедицията и може би това го правеше най-важният човек сред нас, макар формално да ни ръководеше доктор Лхоцзе от Изследователския институт. За жалост Бринстън твърде добре съзнаваше положението си. Беше истински трън в задника — прекалено общителен земянин (едва ли е нужно да споменавам подобна особеност, когато говоря за жител на третата планета) и отявлен академичен бездарник. Макар че беше готов да работи до изнемога.

Завихме зад ъгъла и продължихме по главния коридор към трапезарията. Джонс ми се ухили.

— Очевидно е убеден, че е много важно и ти да участваш, като се знае ролята ти в цялата тази щуротия.

— Я стига си ме занасял…

В изцяло бялото преддверие на трапезарията голям синкав екран за съобщения заемаше почти цялата стена. Някой съвсем наскоро бе набрал в средата с яркооранжеви букви въпроса, който ни запрати през пространството: „Кой е издигнал Айсхендж?“

Естествено, отговаряха му само с шеги. До средата на екрана с червени калиграфски букви се мъдреше „БОГ“. Друг, в жълто: „Това са останки от кристализирал леден метеорит.“ Зелено, в долния десен ъгъл: „Недерланд.“ Отдолу някой бе добавил: „Не е вярно, бил е някой друг от извънземните.“ Засмях се. Имаше още няколко предложения (особено ми хареса това: „Плутон е планета-послание от друга галактика“), но повечето бяха известни от първата година след откриването на мегалита, още преди Недерланд да публикува резултатите от проучванията си на Марс.

Джонс пристъпи към пулта.

— Да прибавя и най-новото си хрумване. Я да видим… да, с жълт готически шрифт е най-добре.

Започна с познатото си основно твърдение: „Айсхендж е издигнат от праисторическа земна цивилизация…“ Той упорстваше, че човечеството има извънземен произход и че през ранните епохи от пребиваването си в Слънчевата система все още е разполагало с технологии за космически полети. Сега продължението гласеше: „…но надписите са направени от експедицията на Давидов“.

— Джонс, не ти ли омръзна? — присмях му се. — Колко от тези драсканици са твое съчинение?

— Не повече от половината — призна си той и като видя стъписаното ми лице, прихна.

И аз не се сдържах, но преди да влезем в трапезарията, си придадохме намръщения вид на сериозни хора.

Бачан Нимит и групата му специалисти по микрометеоритите се хранеха на една маса, при тях беше и доктор Бринстън. Трепнах, като го видях, и тръгнах към кухнята.

Двамата се настанихме в другия край на залата. Джонс беше прочут в цялата Слънчева система еретик, който се занимаваше с еволюцията и праисторията. Пред него имаше само една пълна купа с ябълки. Придържаше се към типичната диета за родното си място — астероида Икар, основаваща се на принципа, че човек не бива да се храни с продукти, произведени чрез смъртта на живо същество. Предпочиташе ябълките и сега ги изяде набързо.

Аз почти привършвах с омлета си, когато Бринстън застана до нашата маса.

— Господин Доя, колко приятно е, че най-после излязохте от своята каюта! — изрече гръмко. — Не бива да сте такъв отшелник!

Е, бих казал, че честичко излизах да се повеселя с някои хора от експедицията, но внимавах да не попадам пред погледа на Бринстън. В момента той отново ми напомняше защо полагах такива усилия да го отбягвам.

— Работя — казах сдържано.

— Разбирам — усмихна се натрапникът. — Но се надявам, че вашата заетост не би ви попречила да вземете участие в нашата малка поредица лекции.

— Моля?

— Ще организираме няколко дискусии и се надяваме, че всеки ще изложи своите възгледи.

Всички от групата по микрометеоритите се бяха обърнали да ни зяпат.

— Всеки ли?

— Ами… който смята, че може да изложи различно схващане по въпроса.

— И какъв е смисълът?

— Не ви разбирам.

— Какъв е смисълът? — повторих натъртено. — Всеки в този кораб вече знае какво останалите са казали или написали за Айсхендж.

— Но по време на семинарите бихме могли да обсъдим и сравним мненията си.

Можеш ли да очакваш друго от академичната школа?…

— В един семинар ще има само ожесточени спорове, кавги и предъвкване на отдавна познатото. Нападаме се един друг от години, без никой да отстъпи нито крачка. Сега сме на път към Плутон, за да изследваме Айсхендж и да установим най-после кой го е направил. Защо да преповтаряме каквото вече сме чували?

Бринстън почервеня.

— Надявахме се, че все ще има какво ново да си кажем.

Вдигнах рамене.

— Вероятно сте прав. Вижте какво, спокойно можете да си проведете семинарите и без мен.

Бринстън помълча, преди да отговори.

— Нямаше да е зле — измънка замислено, — ако и Недерланд беше тръгнал с нас. А сега двамата основни теоретици по въпроса няма да участват.

Чувствах, че равнодушната ми непоносимост към него ще се превърне в открита неприязън. Знаеше какво ме свързва с Недерланд и прибягваше до гадни заяждания.

— Е, ако не сте забравил, Недерланд вече е бил там.

Жалко, че не се бяха възползвали по-добре от възможността. Не свършили никаква работа, освен да сложат тържествено паметна плоча, посветена на междузвездната експедиция, изровена от забравата. По онова време обяснението на Недерланд получило толкова широка популярност, че дори не направили разкопки на мегалита.

— Да, но очаквах, че ще поиска да се присъедини към експедиция, която или ще потвърди, или ще опровергае теорията му. — Явно долавяше неудобството ми, защото заговори още по-гръмогласно. — Господин Доя, професор Недерланд сподели ли с вас причината да се откаже от участие в експедицията?

Дълго не можах да откъсна поглед от лицето на Бринстън.

— Боеше се, че ще има прекалено много семинари — изтърсих накрая и се изправих. — Моля да ме извините, искам да се върна към работата си.

Минах през кухнята да си взема достатъчно храна и се прибрах в каютата си. Усещах, че току-що превърнах още един човек в свой враг, но не съжалявах.

 

Да, Хялмар Недерланд, прочутият историк на Айсхендж, беше мой прадядо. Откакто се помня, този факт ми е известен, макар че моят баща ми внуши да не се радвам прекалено на това. (Естествено. Не той беше внук на Недерланд, а майка ми.)

Прочетох всички книги на професора — трудовете му за Айсхендж, петтомника по марсианска история, по-ранните му бележки за земната археология, — преди да навърша десет години. Тогава баща ми и аз живеехме на Ганимед. На татко тъкмо му бе провървяло. Включиха го в екипажа на космическа яхта със слънчеви платна, която щеше да участва във „Вътре — вън“, състезанието, по време на което корабите навлизат в горните слоеве на юпитерианската атмосфера.

Обикновено не беше чак такъв късметлия. Тези яхти са богаташко занимание, а собствениците им рядко се нуждаят от голям екипаж. Така че повечето време татко вършеше черна работа — чистеше улиците, помагаше на строежи, разтоварваше кораби или каквото още изскочеше в базата данни на работническия съюз. Доста по-късно разбрах колко беден беше и защо му се налагаше все да ходи по ръба в живота си. Може пък да му подражавам неволно.

Той е дребничък и кльощав. Помня го облечен в работни дрехи, с увиснали мустаци. Често се хилеше до уши. Хората се учудваха, когато го виждаха с дете. Не изглеждаше толкова важна личност. Но когато живял на Марс, после и на Фобос, бил част от четворка. Другият мъж бил известен скулптор със силни връзки в художествените кръгове. А и майка ми като внучка на Недерланд имала влияние в Университета на Марс. С общи усилия успели да издействат рядко даваното (особено на четвъртата планета) разрешение за дете. Когато четворката се разпаднала, само татко пожелал да ме отгледа. В известен смисъл бе израснал отново заедно с мен, защото именно моята поява на бял свят успяла да го изтръгне от психическото вцепенение. Поне така казва той. Повериха ме на него (вече бях на шест, но не бях стъпвал на Марс) и отлетяхме към Юпитер.

Оттогава баща ми никога не е говорил с мен за моята майка, за другите от четворката или за моя прочут прадядо (и не ме насърчаваше да подхващам тази тема). Дори за Марс. Сред останалите му особености беше и прекалената чувствителност. Поет, който пишеше единствено за себе си и никога не плащаше, за да поместят творбите му в общодостъпните файлове. Обичаше пейзажите и небесата и когато се преместихме на Ганимед, често обикаляше в скафандър мрачните хълмове, за да наблюдава изгревите на Юпитер или на другите юпитериански спътници. Или пък се любуваше на Слънцето — най-яркото присъствие, дори гледано чак откъм петата планета. Беше ни добре заедно. От спокойното ни кротко всекидневие татко извличаше почти всички свои стихове. Но най-много ме вълнуваха творбите му за Марс. Като тази:

„С лодките в Лазурния каньон,

през ледена коричка на потока,

пропукваща се под веслата.

Потокът по-широко се разлива,

от сянката изтръгва се

в милионите извивки на тази

древна долина.

Дъхът е скреж пред нашите лица.

Червеният каньон издига се безмерно

и нямат край била и долини.

Изваяни от ветровете канари

издигат се над нас.

А на брега, червен и мокър,

тревата бледо зеленее.

Тук, сред каньона, чиста е душата ми.

Защо ли трябва да си тръгна?

Небето притъмня в лилаво

и в него има две звезди —

индигова Земята и бялата Венера.“

Колкото и неприязнено да се отнасяше татко към Недерланд (макар да знам, че лично са се срещали само веднъж), нямаше нищо против да се захласвам по Айсхендж. Незнайно защо се бях влюбил в този мегалит. Нямаше по-величава загадка от него. На единадесетия ми рожден ден татко ме заведе в пощенската станция (тогава бяхме на спътника Европа и често се разхождахме дълго по заснежените полета). Пошепна си малко с един от служителите и влязохме в холозала. Не искаше да ми каже какво ще видим и започнах да се боя, че ще говорим с майка ми.

Системата се включи, залата притъмня. Над нас имаше звезди. Внезапно изгря най-ярката от всички, очерта хоризонта и бледа светлина обля тъмната, камениста равнина.

И в далечината видях мегалита. Слънцето (вече го бях познал в ярката звезда) тъкмо се издигаше над колоните и върховете им засияха в бяло. Силуетите им бяха черни правоъгълници, засенчващи звездите. Паметникът ни доближаваше бързо (записът явно беше ускорен) и се откри пред нас — висок и бял. Тогава имах мъничък модел на Айсхендж, затова истинският ми изглеждаше невероятно огромен.

— О, татко!

— Хайде, да вървим и да го разгледаме.

— Искаш да кажеш — да го превъртим към нас.

Той се разсмя.

— Хлапе, никакво въображение ли нямаш?

Набра друга позиция и аз се пренесох право през един от ледените стълбове към средата, до плочата, увековечила експедицията на Давидов. Обикаляхме бавно, отметнали глави назад, за да видим всичко. Огледахме и парчетата на падналата колона, после се взряхме отблизо в надписа.

— Чудно, защо не са си написали имената? — промърмори татко.

След малко всичко изчезна и пак се озовахме в голата холозала. Татко забеляза, че се натъжих, и се позасмя.

— Ще му се нагледаш до насита. Ела сега да си купим сладолед.

 

Тъкмо бях навършил четиринадесет години, и му се падна възможност да пътува до Земята. Негови приятели си бяха купили малка яхта и щяха да я откарат до третата планета. Имали нужда от още един член на екипажа. Или им се искаше баща ми да тръгне с тях.

Наскоро се бяхме върнали на Ганимед и аз си намерих работа в атмосферната станция. Нямах желание пак да се местя. Завърших книгата си за приключенията на Давидов и спътниците му в открития Космос и имах намерение да спестя достатъчно пари, за да я издам. (Срещу определена такса всеки може да помести съчиненията си в базите данни и да ги обяви в общодостъпния каталог. Друг въпрос е дали някой ще ги прочете, но тогава се надявах, че някой от библиофилските клубове ще откупи от мен правата за зачисляване на заглавието в техния каталог.)

— Виж какво, татко, знам, че си живял на Земята и на Марс. Искаш да се върнеш там, за да ходиш свободно под небето. На мен такива неща хич не ми трябват. Тук си ми харесва.

Той се вторачи замислено в очите ми. Подозренията му изобщо не бяха лишени от основание — самият аз много по-късно осъзнах, че не съм пожелал да отида на Земята просто защото Хялмар Недерланд бе казал в едно интервю (и както добре се подразбираше от статиите му), че не харесва третата планета.

— Никога не си бил там — напомни татко. — Иначе нямаше да говориш така. Повярвай ми, струва си да се види. А и нямаш този шанс всеки ден.

— Знам. Но сега шансът се падна на тебе, не на мен.

Той ми се озъби. В свят с толкова малко деца с всеки се отнасят като с възрастен. А и моят баща винаги ме смяташе за равен — до такава степен, че е трудно да се опише. И сега не знаеше как да ме убеди.

— Има място и за тебе.

— Да, ако се сврем двамата в една каюта. Хайде де, след две-три години ще се върнеш тук с някоя яхта. И аз ще отида към вътрешните планети някой път. Засега искам да остана тук. Имам си работа, имам и приятели.

— Така да бъде — отсече той и се извърна настрана. — Сам си решаваш, прави каквото искаш.

Не ми беше весело, но по-късно се почувствах направо смазан, щом си припомних сцената и разбрах какво съм направил. Татко беше уморен, преживяваше труден период и имаше нужда от своите приятели. Тогава беше на седемдесет, с никакъв плод на житейските усилия не можеше да се похвали и изпитваше тежка умора. Преди векове щеше да е в залеза на живота си и предполагам, че точно така му се е струвало. Още не бе се понесъл напред с втората вълна жизненост, която те залива, щом осъзнаеш, че всъщност историята ти току-що е започнала. Само че вдъхновението не дойде от мен, нито дори с моя помощ, а според мен това все пак е задължение и на синовете.

Баща ми замина за Земята и аз останах да се оправям сам, както мога. Около две години по-късно получих писмо от него. Беше в Микронезия, някъде по островите в Тихия океан. Запознал се с някакви местни моряци. Имали цели флотилии стари микронезийски кораби, наричани „уа’а каулуа“, които кръстосвали от бряг до бряг океана, пренасяли пътници и дори товари. Татко решил да се наеме при един капитан от Каролинските острови, който спазвал традициите и направлявал корабчето си без помощта на радиостанция, компас или дори карта.

Ето с какво се занимава оттогава до ден днешен, вече четиридесет и пет години. Десетилетия, през които е учил умението да определя скоростта на око по отминаващите черупки от кокосови орехи. Наизустявал е разстоянията между островите. Ориентирал се е по звездите и предсказвал времето по вятъра, облаците, залеза. В облачните нощи е лягал на дъното и е усещал направлението по посоката на вълните… Връщам се мислено в годините на оскъдица, през които бяхме заедно, и си мисля, че най-после е намерил каквото търсеше. Понякога получавам известия, пратени от Фиджи, Самоа, Оаху. Веднъж ми прати холокартичка от Великденския остров, на която бе изобразена една от тамошните мрачни статуи. Единственото изречение гласеше: „Тази поне не е фалшива!“

Само по това се досетих, че знаеше с какво се занимавам.

 

Останах на Ганимед, живеех в общите спални и работех в атмосферната станция. Начина си на живот бях усвоил през годините с татко. Само това знаех и спазвах правилата и навиците си. А когато името ми се придвижи достатъчно нагоре в списъка на „стопаджиите“, преместих се на Титан и докато чаках да се освободи работно място във фирмата за климатичен контрол, записах се в работническия съюз. Метях улиците, бутах колички, разтоварвах кораби. Работата ми харесваше и скоро станах доста силен.

Намерих си стая в една от спалните, даваща обяви в съюза, и открих, че повечето ми съседи също са работници. Това гъмжило ми беше по сърце — дори вечерите се превръщаха в шумни веселби, а започнеше ли истински гуляй, продължаваше до късни доби, защото и нашата хазяйка си падаше по тях. Една от по-отдавнашните наемателки на име Анджела обичаше да обсъжда философски въпроси. Наричаше го „разнищване на идеи“. Някоя студена вечер се обаждаше по вътрешната уредба на неколцина от нас и ни канеше долу в кухнята, където вареше неспирно чай и измъчваше мен и още трима-четирима редовни събеседници с въпросите и закачките си.

— Според вас не е ли вече установено със сигурност, че всички убити американски президенти са станали жертва на розенкройцерите? — изричаше тя безпрекословно.

Само след миг се впускаше в обяснения как Джон Уилкс Бут избягал от онази запалена плевня, сменил самоличността си, а накрая застрелял и Гарфийлд, и Кинли…

— И Кенеди, нали? — зъбеше се Джон Ашли. — Дали пък не си приказваме всъщност за всеизвестния наемен убиец Ахасфер?

Трябва да знаете, че Джон също беше розенкройцер и лесно побесняваше от такива приказки.

— Кой Ахасфер? — невинно питаше Анджела.

— Вечният евреин.

— Не си ли чувал, че отначало изобщо не бил евреин? — подсмиваше се Джордж. — Казвал се Картафилус и бил метач при Пилат Понтийски.

— Чакайте малко — намесвах се и аз. — Да започнем отначало. Бут е бил разпознат по зъбите, значи в плевнята са намерили именно неговия труп. Такава идентификация почти не подлежи на съмнение. Анджела, измислиците ти нищо не струват.

Но тя упорстваше и започвахме да обсъждаме доколко можем да се опрем на веществените доказателства, оттам се прехвърляхме към самата същност на действителността, докато изпивахме чайник след чайник. Аз противопоставях Платон на Аристотел, Хюм на Бъркли, Пиърс на метафизиците, Алънтън на Долпа и разгорещените ни реплики отекваха в топлата кухня. Често надмогвах останалите с моя мишмаш от емпиризъм, прагматизъм, логически позитивизъм и есенциалистки хуманизъм… или си въобразявах, че съм успял. Но когато се качвах в тясната си стаичка на четвъртия етаж, отрупана с книги, започвах да се чудя за какво са всички тези приказки. Дали е истина, че знаем само онова, което е достъпно за сетивата ни?

Веднъж Джон Ашли донесе в кухнята книга със заглавие „Шестдесет и шест кристала на деветата планета“ от Теофилус Джонс. Обясни ни накратко тезите на автора и аз се впуснах да разбивам доводите му с унищожителен сарказъм. Вече бях чел предишните съчинения на Джонс и не виждах нищо ново и по-убедително.

— Не схващате ли колко нелогично е всичко? Налага му се да отрече цялата досегашна представа за човешката история — резултатите от работата на стотици учени, използвали неизброими факти и свидетелства, само за да предположи възможността да е съществувала праисторическа високоразвита цивилизация. Което изобщо не доказва, че са отлетели точно до Плутон, за да издигнат храм. Защо пък ще им хрумне това?

— Да, но замисли се над доводите му за неимоверната възраст на Айсхендж.

— Не, не, не! Той не използва сериозни методи за датиране. Що за похват е да изчисляваш вероятността един от монолитите да бъде ударен от метеорит? Това няма никакво значение. Ясно е за всички, че метеоритът може да е паднал още на следващия ден след изграждането на паметника. А вероятностите да вървят по дяволите! Нищо никому не доказва. Мегалитът е бил построен преди триста години от марсианците, участвали в експедицията на Давидов. Само те са могли да стигнат до Плутон по онова време. Прочетете трудовете на Недерланд, всичко е разяснил твърде добре. Дори открил, че планът да бъде издигнат паметникът е споменат в дневника на Вайл. При подобни доказателства нямаме нужда от пресилени измислици. Джон, това са глупости.

А той веднага възразяваше, че не били измислици. Обикновено Анджела, Джордж и останалите заставаха на негова страна.

— Едмонд, как можеш да си сигурен? Какво те кара да си толкова убеден?

— Фактите, с които разполагаме. Всичко се връзва съвсем логично.

Но не бих казал, че чувствата ми към моя всеизвестен прадядо се отличаваха със същата неизменност. Веднъж се прибирах след тежък ден. Бях изпил няколко бири с другите момчета от ремонтната група, но не се развеселих особено. Минах край магазин за холоуредби и видях, че в момента предават някаква дискусия. В една от фигурките с големина на кукли разпознах Недерланд и се спрях да погледам. Взирах се любопитно в него. Каза нещо, но не чувах звука от колоните в магазина. Беше с група типични професори — безукорно облечени и почти еднакви. Държеше се властно и в момента вече се мръщеше замислено, май се канеше да поправи грешката на говорещия.

Спомних си как веднъж се заядох с баща си:

— Татко, защо ти е толкова неприятен прадядо? Защо? Да не е защото е известен?

Много усилия ми струваше да изтръгна от баща си дори признанието, че не понася професор Недерланд, камо ли да ми обясни защо. Все пак накрая промълви с нежелание:

— Вярно, срещали сме се само веднъж, но той се държа грубо с майка ти. Тя си мислеше, че му се е натрапила, когато е бил в лошо настроение, но въпреки всичко можеше да прояви повечко любезност. В края на краищата майка ти му е внучка, а не някаква си просякиня, дошла да изкрънка малко жетони. Това никак не ми хареса.

Дръпнах се от витрината и продължих по улицата. Мислех си за онзи разговор. Когато влязох в старата занемарена спалня, погледнах зацапаните стени и надрасканите прозорци, спомних си и Недерланд в скъпите му дрехи сред също толкова доволни от живота негови колеги. Малко ми докривя.

Но повечето време бях доволен, че прочутият историк е един от моите предци. Бях запленен от работата му и самият аз се превърнах в специалист по професор Недерланд. Рафтовете на цяла стена в стаичката ми бяха запълнени с неговите книги, с книгите за него, за Олег Давидов и Ема Вайл, за Марсианския космически съюз, за гражданската война на четвъртата планета и всичко останало в ранната история на Марс. Задълбах в изучаването на цялата онази епоха и първите ми публикувани коментари бяха по вече издадени статии в „Хроника на марсианската история“ и „Откъси“ — стремях се да поправя грешките на авторите. Щом писмата ми се появиха в тези престижни издания, аз си въобразих, че съм станал независим учен, работник-интелектуалец, равен на когото и да било от университетите. И започнах да уча още по-усърдно отпреди — дилетант в област, където нямах възможност дори за миг да се докосна до първоизточниците. Поредният последовател на Недерланд в широко популярното пренаписване на марсианската история.

 

Годините си минаваха, а Айсхендж, теорията на Недерланд и изумителната история за бунта на Давидов оставаха средоточието на моя живот. Повратът (или по-точно краят на моето простодушие) настъпи в новогодишната нощ на 2589-а срещу 2590-а. Тогава вече работех във фирмата за климатичен контрол на Титан. Вечерта помагах в създаването на гръмотевична буря, която да бушува над шумния нов куполен град Симонидес. След завършващия грохот в полунощ — сблъскахме две огромни плазмени кълба точно над купола — ни освободиха и ние излязохме в града, готови за буйна веселба. Целият екип от шестнадесет души нахълта заедно в любимия ни бар „При Жак“. Съдържателят се бе облякъл като Старата година, а пелените и панделките по дресираното му шимпанзе трябваше да го превърнат в Новата. Изпих няколко бири и позволих какви ли не газови капсули да се пукат под носа ми. Съвсем скоро бях твърде пиян, подобно на повечето посетители в бара. Моят шеф Марк Стар се бореше на пода с шимпанзето и май губеше схватката. Току-що образувал се хор ревеше класическото парче „Срещнах я на Фобос в бара“ и вдъхновен от споменаването на родния ми спътник, запях импровизирано сложно соло. Изглежда единствен аз оцених красотата на изпълнението си. Чуха се сърдити подвиквания, а седящата до мен жена просто ме бутна от пейката на пода. Скочих, тя също се изправи и аз я запратих върху близката маса. Хората наоколо не харесаха появата й и стовариха по няколко юмрука отгоре й. В пристъп на великодушие аз й подадох ръка и я дръпнах от масата. Щом се освободи, тя ме улучи по рамото и бясно замахна отново. Отбих удара и забих събраните си пръсти в слънчевия й сплит. За съжаление дългите ръце и крака, събрани накуп с яростта, й даваха сериозно предимство. Бях принуден да отстъпвам, пазейки се от ударите й. Два-три пъти я нацелих точно в лицето, но вече виждах, че няма да издържа дълго. Пробих си път през плътната тълпа около барплота и се измъкнах на улицата.

Седнах на тротоара и си отдъхнах. Беше ми хубаво. Много хора се мотаеха по улиците, повечето вече пияни. Един от тях не успя да ме забележи и се спъна в краката ми.

— Ей, ти! — кресна и сграбчи яката ми. — Защо ме събори, бе?

Беше грамаден мъжага с гръден кош като варел, а сравнително тънките му ръце криеха изумителна сила. Вдигна ме във въздуха и ме раздруса. От малката му глава падаха дълги оплетени кичури, вонеше на уиски.

— Извинявай — казах, докато се опитвах да махна пръстите му от дрехата си, но не успявах. — Аз само си седях тук, а ти налетя отгоре ми.

— Как пък не! — кресна той и пак ме разтърси.

Изведнъж ме пусна, подбели очи и се тръсна по задник на тротоара. Огледа се замаяно и се премести настрани в разхвърляните боклуци, за да не го настъпват минаващите хора. Седнах на около метър от него и се канех да си тръгна, но той ме спря с жест. Извади епруветка от джоба на ризата си, отвори я с непохватна предпазливост и я размаха под носа си.

— Да не беше се тровил с тая гадост — посъветвах го.

— Че защо?

— Кръвното ти налягане ще скочи право в небесата.

Той ме зяпна с кръвясалите си очи.

— По-добре високо кръвно налягане, отколкото никакво.

— Така си е.

— Затова не е зле и ти да си смръкнеш малко.

Не знаех сериозно ли говори, но реших да не проверявам.

— Ами да, няма да е зле.

Той бавно се пренесе до мен на бордюра. Седнал приличаше на огромен паяк.

— Мойто правило е, че човек трябва да си има кръвно налягане — увери ме дълбокомислено.

— Ясно.

Пъхна епруветката под носа ми и мигновено усетих опиянението. Накрая едва не припаднах от недостиг на кислород.

— Човече — промърмори мъжът, — на Нова година всички се побъркват.

— В-вярно, ама н-не знам защо — успях да измънкам.

Неочаквано Марк, Ивини и още неколцина от нашия екип изскочиха през вратата на „При Жак“.

— Хайде, Едмонд, надигни се, че оная маймуна докопа пожарогасител и ще ни направи страшни красавци.

Изправих се прекалено бързо и когато цветните звездички се се разсеяха пред очите ми, махнах на новия си познайник да дойде с нас. Той направи усилие да стане, а после ние го влачехме. Беше с десетина сантиметра по-висок от всеки. Разхождахме се, всички приказваха едновременно и не се слушаха, толкова се бяхме замотали. После около четиридесет души, увлечени в хаотична схватка, се изсипаха от една пресечка и ние попаднахме в тълпата. В Симонидес беше пълно с корабостроителите на Карълайн Холмс и съдейки по оглушителното ехо откъм купола, навсякъде в града имаше свади и сбивания. Ръцете на грамадния мъж бяха тънки само в сравнение с гръдния му кош, иначе силата и дължината им бързо разчистиха празно пространство около него. Гледах да не се отдалечавам от гърба му и бях възнаграден с лакът по слепоочието. След няколко секунди се опомних, а той вече ме влачеше след Марк и другите.

— Ей, какво ми се въртеше зад гърба? — подвикна новият ми познайник. — Не знаеш ли, че е опасно?

Бутна отвора на спрей в едната ми ноздра и след миг мислех съвсем ясно. Освободих се от ръцете му и тръгнах до него по претъпканите улици.

На зазоряване бяхме в източния край на града, седяхме на широката бетонна ивица, обикаляща купола отвътре. От екипа ми бяха останали седем-осем души. Хилеха се и отпиваха от висока бяла бутилка. Мъжът подреждаше шарки от камъчета на бетона. На хоризонта се появи бяла точка и се разтегна в остра бяла линия, разсякла нощта. Пръстените. Сатурн щеше да изгрее скоро.

Моето приятелче бе изпаднало в лека меланхолия.

— Ама че забавления! — отвърна присмехулно на някаква моя забележка за масовите въргали из града. — Повтаря се все същата история. Мъдрият старец срещу младия перко. И младокът, ако изобщо струва нещо, побеждава всеки път. Даже в шаха. Нали вече си чувал за онова типче Гудмън? Учи играта като религия някакви си двайсет и пет години, включва се в състезания само на трийсет и пет. И печели триста и шестдесет турнирни партии поред. После пък разбива с дванайсет срещу две победи Гунар Кнорсон, който е прехвърлил петте века и е шампион на цялата система вече сто и шейсет години! Доста е тъжно.

— Значи играеш шах.

— Играя. И съм на петстотин и петнайсет години.

— Леле, доста годинки си отхвърлил! Случайно да не си Кнорсон?

— Не, но също съм стар.

— Така си е.

— Значи се сещаш колко новогодишни нощи съм виждал. Е, не помня повечето от тях…

— Много време е минало.

— Аха. Пък и се съмнявам дали утре ще помня и тая нощ. Изплъзват ми се от паметта.

— На доста промени си се нагледал.

— И още как! Само че през последните два века не са кой знае какво. Струва ми се, че темпото се позабави. Не е като през двайсетия, двайсет и първия, двайсет и втория век. Нещата вече вървят по инерция.

— Да не е заради по-бавната смяна на поколенията?

— Позна. Всички се туткат и си пилеят времето, защото го имат в излишък. Мисля, че навсякъде е така.

— Наистина ли?

— Де да знам! Но дяволите да ме вземат, защо и старецът да не може да смачка фасона на младия перко? Защо не се развиват? Къде им е желанието да правят нещо ново?

— Където им е и паметта — подхвърлих аз.

— Май си прав. А, не е ли все едно? Не е чак толкова важно да побеждаваш. И така съм си добре. — Той поклати глава. — Не бих си разменил мястото с някой от ония, „фениксите“. Чувал ли си за тях? Отдавна си направили някаква тайна организация и сега доброволно опъват петалата, щом навършат петте стотака.

Кимнах.

— Да, знам за клуб „Феникс“.

— Феникси… Невероятна тъпота. Не ги разбирам такива хора. Както и ония, дето си падат по рисковете. Сякаш колкото повече имаш да губиш, толкова по-сладка тръпка е да си рискуваш живота за нищо. Идиотите се дуелират с истински саби, опитват се да кацнат на твърдото ядро на Юпитер, правят си екскурзии до парчета лед в пръстените на Сатурн… и гинат като мухи!

— Ти сериозно ли мислиш, че сега хората имат повече за губене от времето, когато са изкарвали само по седемдесет години?

— Естествено.

— Аз пък не съм толкова сигурен.

Той ме сръга грубичко в ребрата.

— Ти си още хлапе, нищо не разбираш. Не подозираш даже колко особено ще се чувстваш. — Ядосано помете орнамента от камъчета, който бе наредил. — Из цялата Слънчева система я има, я няма двеста души по-стари от мен. И измират. Някой ден и аз ще пукна. Тялото ми ще се откаже от всички медицински манипулации и ще спре — ей така… — Той щракна с пръсти пред лицето ми. — Още не знаят защо става това. Да му се не види, не мога да свикна с тази мисъл. Ти изобщо разбираш ли какво означава да си живял толкова дълго? Не разбираш. Няма начин. Да ти кажа право, не съм против да си поживея още шестстотин годинки. Не спирам да внушавам това на тялото си. И проклет да съм, ако бих се съгласил да си отида на седемдесет или на сто. Що за живот е бил техният? Човече, толкова неща съм правил…

Погледът му сякаш пронизваше бетона и виждаше нещо в безкрайността.

 

— Правил ли си всичко, което ти се е искало?

Той поклати глава раздразнено.

— И аз не съм.

Мъжът се засмя с нескрита подигравка.

— Не бих и очаквал.

Още бях пиян. В главата ми туптеше и сякаш целият ми живот се вихреше в спирала пред очите ми.

— Ще ми се да видя Айсхендж.

Приятелчето се извъртя рязко към мен и ме изгледа доста странно. Дори отметна назад дългата си коса, за да ме вижда по-добре.

— Я повтори какво искаш!

— Искам да застана по средата, после да обиколя всички ледени колони, да ги разгледам. Нали се сещаш — Айсхендж, паметника на Плутон, издигнат от Давидов и хората му.

— Ха! — Мъжът изведнъж избухна в остър кикот. — Ха! Ха! Ха! — Изправи се неуверено. — Давидов, значи!

— Нали той е бил командир на експедицията, построила мегалита.

Във възбудата си моят нов познайник започна да кръжи около мен, от време на време се подхилваше. Внезапно застана пред мен, наведе се и тикна ядно свит юмрук в лицето ми.

— Давидов нищо такова не е правил.

Най-сетне яростта му проби мъглата на опиянението в главата ми.

— Какво? — възкликнах, изтрезнял на секундата. — Какво каза?

— Защо си въобразяваш, че Давидов е имал нещо общо с паметника?

— Ами… — Опитах се да подредя мислите си. — Един историк на име Недерланд открил доказателства на Марс. Намерил дневник, в който…

— Сбъркал е!

Съвсем се оплетох.

— Не ми се вярва, разполага с толкова документи…

— Той е идиот! С нищо не разполага. И какви ги плещи — миньори от астероидите сглобили надве-натри междузвезден кораб и отпрашили нанякъде си. Какво общо има това с Плутон? Я помисли хубавичко!

Станах и го последвах смутено, тласкан от вроденото си любопитство.

— Но по онова време те единствени са могли да стигнат до Плутон, просто е нямало други…

— Не!

Той едва не понечи да се разприказва, запъна се, завъртя се на пети и тръгна забързано нанякъде. Последвах го и когато спря, заобиколих го, за да виждам лицето му. Мъжът скръсти ръце на гърдите си.

— Но защо? — настоях. — Какво те кара да мислиш, че не е експедицията на Давидов?…

Той впи пръсти в раменете ми и ме придърпа към себе си.

— Знам и толкова — отсече с внезапно прегракнал глас. — Знам кой направи онова нещо.

Пусна ме и въздъхна дълбоко. В този миг краят на Сатурн се подаде над хоризонта и всички в купола се разкрещяха весело. Оглушителен хор от гласове, сирени, свирки, тръби и камбани разтресе Симонидес, за да приветства Новата година. Моят нов познайник отметна глава, нададе хриплив рев, после започна да си пробива път през тълпата.

— Чакай малко! — викнах, опитвайки се да не изостана. — Ей, почакай! — Успях да докопам единия му ръкав. — Как така? Кой го е построил? Откъде знаеш?

— Знам! — изсъска той свирепо, вторачил се в очите ми.

Сред цялата врява и люшкащата се навалица само ние бяхме неподвижни, лице в лице. И нещо в изражението на този мъж ме убеди, че той наистина знаеше какво говори. Казваше ми истината. В този момент всичко се промени, самият аз вече не бях същият. Осъзнах, че понякога връзката между две човешки съзнания не допуска измама. Върховното напрежение на плътта преодолява със скок пропастта между умовете. Хипнотичният поглед на тези кръвясали очи ме вцепени и аз вече знаех.

Само че любопитството ми не мирясваше.

— Но как е станало?

Сигурно успя да разгадае въпроса по движението на устните ми. Мушна изкривен показалец в бузата си.

— И аз участвах в построяването! Ха!

В този шум го чувах трудно, а и той май говореше повече на себе си, но ми се стори, че различих думите му:

— Помогнах им да го построят, а вече само аз останах. Тя си беше… — оглушителен звук на тромбон, — …само стари мъже и жени, които изпрати там, сега всички са мъртви. Освен мен!

Каза още нещо, но гласът му потъна в крясъците.

— Кой? Как го направихте? — развиках се с все сила.

Пресече въпросите ми, като ме отблъсна грубо.

— Достатъчно ти обяснявах. Останалото ще научиш сам.

Обърна се и се запромъква през тълпата толкова яростно, че ядосаните хора започнаха да размахват ръце и ми пречеха да го догоня. Промушвах се, разблъсквах ги, тласкан от отчаяното желание да го настигна. Забелязах стърчащата разрошена коса и се втурнах право през плътна групичка веселяци.

— Чакай! Чакай!!!

Той ме чу, спря и ме повали с безмилостен удар. Побързах да стана, видях главата му над гъмжилото, но се отказах от преследването. Имаше ли смисъл? Щом не искаше да ми каже нищо повече, едва ли бих могъл да го убедя.

Стоях зашеметен в мътната светлина на утрото, сякаш новата година бе донесла и съвсем непознат свят. Някакви хора ме сочеха. Усетих се, че съм мръсен и раздърпан. Не че това ме отличаваше кой знае колко от околните, но все пак разтърсих глава, за да се опомня.

— Честита ви Нова година! — подвикнах на зяпачите и на странния човек с неговите смайващи откровения.

Върнах се да видя останал ли е някой от моя екип.

Изобщо не се съмнявах, че особнякът знае нещо извънредно важно за Айсхендж. Тази увереност преобърна живота ми.

 

Храната свърши, а паметта ми се изтощи, затова реших да се откъсна от клавиатурата и спомените си за ден-два. Исках да се помотая сред хората из общите помещения. Може би щях да срещна Джонс или сам да го потърся. Подочух, че някои се обидили, защото той бил поканен (от мен) да участва в експедицията. Теофилус беше парий в науката, един от онези чудаци, готови да оспорват и най-непоклатимите основи, на които се крепи представата за света. Но аз се убедих, че червенокосият гигант е вероятно най-умният човек в „Снежинка“ и безспорно най-забавният. За разлика от останалите беше готов да говори и на други теми освен Айсхендж. Преди да се запътя към трапезарията, свързах се с библиотеката с намерението да си разпечатам някоя от книгите му. Дали да почета например пети том от „Хипотезите за праисторическите технологии“? Защо пък не. Набрах кода.

В кухнята си напълних голяма купа със сладолед и седнах до една маса да хапна и да чета. Нямаше никой друг в трапезарията. Сега не беше ли времето за сън? Нямах представа.

Погледът ми се спря на редовете.

„…Принудени сме да допуснем намесата на извънземна цивилизация в нерешения проблем за произхода на човека, тъй като науката досега се провали напълно в опита си да установи началото на човешката еволюция, тоест момента, когато хората са произлезли от някакъв присъщ за Земята животински вид. Скорошните находки в Урал и Южна Индия — вкаменени човешки скелети отпреди около сто милиона години — показват, че досегашната картина на еволюцията е изцяло погрешна. Така че с почти пълна увереност можем да допуснем намесата на друга цивилизация във формата на генно инженерство, кръстосване на видове или най-вероятно колонизация на планетата Земя.

В такъв случай не би било невъзможно и в праисторически епохи да е съществувала човешка цивилизация с високо технологично развитие — образно казано, предишната вълна на историята, напълно непозната за нас. Неизбежно е да нямаме на разположение никакви останки от такава цивилизация. Континентите и океаните са променили положението си оттогава, самото човечество вероятно неведнъж е било на ръба на гибелта като вид. Дори да е имало великолепен град на широкия триъгълник на Индия — тогава парче от праконтинента Гондвана, движещо се на север, — как бихме могли да знаем нещо за него, ако при сблъсъка между Индия и Азия е бил смазан дълбоко под Хималаите? Дали пък това не е причината Тибет отколе да е средище на древна и изтънчена мъдрост, а и родина на несъмнено най-древния език — санскрит? Или някои от онази древна раса са оцелели в орбита около Земята по време на геоложкия катаклизъм? Или тибетците са открили пещери, от които дълбоки пукнатини се вият през базалтовите плочи до съхранени зали от древния град…“

В купата не беше останал сладолед, затова отскочих до кухнята да я напълня. Клатех глава, докато премислях този абзац от книгата на Джонс. Върнах се в трапезарията и заварих самия Теофилус, увлечен в разговор с Артър Гросджийн. Стояха пред дългото демонстрационно табло и Гросджийн тъкмо вземаше една показалка. В експедицията на „Персефона“ бил главен планетолог и бе съавтор на единственото подробно описание на мегалита. Наближаваше петстотин години, изглеждаше крехък и преуморен. Сега слушаше търпеливо разпаления Джонс. Седнах да си доям, гледах ги и слушах.

— Първо чертаем правилен полукръг — започна Гросджийн. — Това е южната половина. А северната, тоест онази откъм северния полюс, е сплескана. — Прокара хоризонтален диаметър и изобрази полукръга под него. — Изчислихме формулата, описваща северната част. Разделяме диаметъра на три равни части. Двете точки В и С стават центрове на две по-малки дъги с радиуси BD и CE. От пресечната точка F прокарваме линия до южната точка G. После прокарваме линиите GBH и GCI, накрая дъгата HI с център G. Готово!

— Сега самата конструкция — промълви Джонс и започна да отбелязва с показалката малки правоъгълници по неправилния кръг.

— Всичките шестдесет и шест колони са на не повече от три метра от очертанията на тази геометрична фигура — добави Гросджийн.

— И казвате, че прилича на постройките на древните келти?

— Да, по-късно открихме, че същото разположение е използвано в Британия през второто хилядолетие преди новата ера. Само че, господин Джонс, не виждам с какво това подкрепя вашите хипотези. Нищо не би попречило на хората, създали Айсхендж много по-късно, да повторят келтския градеж, както и древните келти биха могли да подражават на прастари творци на Айсхендж.

— Е, засега няма как да се уверим коя от възможностите отговаря на истината — отбеляза Джонс. — Твърде подозрително съвпадение, ако питате мен.

Тогава влязоха Бринстън и доктор Нимит. Теофилус се озърна през рамо и ги видя.

— А доктор Бринстън какво мисли за това? — обърна се той към Гросджийн.

Самият Бринстън явно го чу.

— Ами… — неловко се запъна Гросджийн, — боя се, че според него нашите измервания на монолита са били неточни.

— Моля?!

Бринстън доближи демонстрационното табло.

— Внимателното проучване на холограмите от Айсхендж показа, че направените на място измервания — между другото, доктор Гросджийн няма нищо общо с тях — се отклоняват значително от действителността.

— Трябва да са направо фантастично сбъркани — промърмори Джонс, — за да се окаже тази фигура изсмукана от пръстите измислица.

— Да, но е точно така — самоуверено заяви Бринстън. — Особено в северната част.

— Откровено казано — промълви Гросджийн подчертано към Джонс, — все още смятам, че строителите на Айсхендж са използвали именно тази схема.

— Не бих нарекъл това конструктивен подход — изрече Бринстън с преливащ от снизхождение глас. — Според мен е най-добре да се освободим от предубежденията си и да се заемем със самия Айсхендж, когато стигнем до него.

— Вече съм бил там — отсече Гросджийн.

— Разбира се — призна Бринстън все така жизнерадостно, — но основният проблем е извън областта на вашата компетентност.

Джонс неочаквано трясна по таблото с показалката.

— Бринстън, ти си глупак! — Настъпи пълна тишина. — Айсхендж не се е превърнал в лично твой проблем само защото ти си археолог.

Побързах да стана иззад масата, потресен от тази жива картина — закръгленият Бринстън, полагащ видими усилия да съхрани небрежното си високомерие; ядосаният червенокос Джонс, надвесил се над него; застиналият до таблото слабичък Гросджийн. Аз и Нимит ги наблюдавахме отстрани.

Устните на Теофилус се изопнаха и откриха зъбите му. Бринстън отстъпи крачка-две и мускулите на челюстите му се очертаха изведнъж.

— Хайде, Артър — подкани го Джонс, — нека продължим разговора си другаде.

Изфуча от трапезарията и Гросджийн го последва. Спомних си как Недерланд ми каза, че експедицията ще се превърне в цирк. Бринстън дойде при нас, лицето му още беше напрегнато. След малко се изчерви под погледите ни.

— Много са чувствителни тези двамата — отрони нехайно.

— Няма такова нещо — уверих го. — Вие започнахте да им досаждате и прекъснахте разговора им.

— Аз ли досаждам! — избухна Бринстън. — Ако някой действа зле на хората в този кораб, това сте вие, Доя! Криете се в каютата си, като че нямате нищо общо с нас! Отказвате дори да споделите какво мислите! Изглежда двайсетте години в Транзитната станция са направили неизлечим човекомразец от вас.

— Не съм непременно човекомразец само защото не искам да участвам във вашите детски игрички. Освен това аз работя.

— Работите… — присмя се той. — Вашата работа приключи.

Тръгна към кухнята и ни остави двамата с Нимит да се споглеждаме безмълвно.