Ким Стенли Робинсън
Айсхендж (3)

3

През следващите няколко дни те направо опустошиха „Ръждивият орел“, като оставиха от него толкова, колкото да се прибере обратно у дома. Надежда и Мария-Ана имаха измъчен вид. Един ден аз им помогнах да си съберат багажа, за да се прехвърлят на звездолета. Мария-Ана си изтри очите и ме прегърна. Трите застинахме като изваяние на трезвата женственост в един побъркан свят… после си тръгнаха.

Голата празна стая действаше много потискащо. Излязох и тръгнах да обикалям из кораба, избягвайки привичните лепящи се подове и перила, като лениво се обръщах на пръсти, за да преодолея честите завои. Носех се като насън, пътешествайки из целия кораб, и отказвах да забележа познатите лица, които срещах от време на време. Беше нощ и коридорите бяха полутъмни, осветени само от маркиращи лампи. Тук-там из нишите седяха групички от хора и тихо разговаряха, а колбичките с напитки се рееха над тях, сякаш вътре бяха затворени духове. Когато минавах покрай тях, никой не поглеждаше към мен.

Бродех из тихите коридори на спалното отделение (през отворените врати се виждаше как хората приготвят багажа си, за да се прехвърлят на звездолета), нагоре към огромните тъмни платформи за излитане, сред изоставеното минно оборудване, крановете, подобни на чудовища или на тъжни потрошени роботи, едва видими в сянката, която хвърляха. Надолу по шахтата към електроцентралата, където се разливаше ярка светлина, нещо бръмчеше и нямаше жива душа. После отново нагоре към командната кабина там застанах пред широкия прозорец и се загледах навън към звездолета.

Да, помислих си, такива работи… Можех да участвам в първия полет към звездите. Чувствах, че всичко трябваше да стане някак по-тържествено, да получа официална покана. Да събеседвам с многочленни комисии, да попълвам купища тестове, да участвам във видеопредавания и да съм в центъра на вниманието на два свята. Вместо това два стари миньорски кораба, вързани един за друг от няколко непокорни приятели — и аз съм поканена да участвам в полета от същите тези приятели, в това число от двама мъже, които от доста години не са ми безразлични. Това не ми изглеждаше справедливо. Припомних си всички прочетени истории за междузвездни полети, за всички онези ненормални, изродени, затънали в кръвосмешение малки общности. Но по време на тази експедиция, участниците в която щяха да дочакат края на пътуването, до подобно нещо нямаше да се стигне. Или пък щеше? Дали бляновете по безкрайните простори нямаше да ги доведат до лудост? Изведнъж почувствах с цялото си същество, че съм затворена във въздушно балонче, което приличаше на твърде широк скафандър — бях в подводница, потънала на милиони метри в дълбините на безвъздушния океан.

Не, не можех да тръгна с тях. Те вероятно бяха способни на това. Ако заминех с тях, двете с Надежда щяхме да накараме тази животоподдържаща система да работи без прекъсване, сигурна съм — но аз не можех да тръгна. Имах нужда да усещам почва под краката си — голата марсианска почва.

Видението от книгите отново изплува пред очите ми. Видях двойния кораб да лети в пространството празен, на светлинни години далеч — като скелет на една неуспяла идея.

 

Можех да им попреча да отпътуват. Тази мисъл ме накара скришом да хвърля поглед към мълчаливите фигури, седнали пред пулта. Никой не ми обръщаше внимание.

Не можех да направя нищо на звездолета. Но ако повредя по някакъв начин „Ръждивият орел“, щях да ги принудя… какво? Нямаше да ни убият и може би всички щяхме да бъдем спасени… В кабината на Давидов се намираха кодовете, с които се отваряха крановете на резервоарите с деутерий.

Не го мислех сериозно. Отдалечих се от командната кабина и продължих да се нося във въздуха като безплътен дух, докато стигнах стаята на Давидов в едно от разклоненията на коридора на горния етаж. Вратата беше леко открехната. Вътре светеше.

Почуках на вратата, като се придържах към перилата отстрани. Никакъв отговор. Надникнах вътре и се огледах. Май беше празно. Стаята се осветяваше само от една настолна лампа. Тъкмо се наканих да стъпя на лепящия се под, но размислих — щях да вдигна шум. Отворих вратата още малко и се вмъкнах вътре.

Той спеше. Беше събрал два стола и лежеше върху тях — на единия главата и раменете, коленете на другия. Устата му беше полуотворена и дишаше спокойно. В светлината на лампата забелязах, че косата му е също толкова ситно къдрава, както и лепящият се килим на пода.

Дълго плавах във въздуха, вглеждайки се в тъмното му лице, което изглеждаше още по-мургаво в полумрака. Видът му беше съвсем обикновен.

На масата в светлия кръг се виждаха няколко разпръснати листа, захванати със скоба. След като така или иначе се бях вмъкнала без покана, аз се отблъснах леко от стената и се надвесих над тях.

Това бяха схеми, няколко варианта на едно и също нещо. Под един от листовете лежаха пергел и линия. Всички чертежи изобразяваха окръжност или нещо подобно — някакви конструкции, начертани с няколко врътвания на пергела, в резултат на което се получаваше сплескана от едната страна окръжност. Около нея под различни ъгли бяха разположени малки триъгълници, защриховани с молив. Вгледах се в едва различимите драсканици под дългите редици цифри. „С нещо трябва да оставим следа в този свят, да покажем, че въобще сме били някога тук…“ Буквите бяха размазани, сякаш с ръба на дланта. Последният замах беше оставил дълга черта през целия лист.

Дълго гледах малките черни триъгълници, като от време на време хвърлях поглед към лицето на Давидов. Планове за паметник на група хора, напускащи всичко, което човечеството беше измислило и изстрадало заедно… „Нещо, което да покаже, че въобще сме били някога тук…“ Докато плавах из тази сумрачна стая, в която се чуваше единствено бученето на отдушниците, започна да ме обзема чувство за вътрешна пустота, за вакуум. Всички ще умрем. За пръв път в живота си бях изпълнена от тази мисъл и й повярвах. Отсрочката, която си бяхме извоювали, ни даваше възможност да я избягваме, защото имахме пред себе си цяло хилядолетие. Но този момент щеше да настъпи. Чертежите пред мен ме навеждаха на мисълта за надгробни камъни. Проекти за гробница. Това е начинът да покажем, че сме били тук — то е всичко, което можем да направим.

Плавах във въздуха над спящия мъж, простряна хоризонтално над него. Дори изгнаникът иска да бъде запомнен. Тази жалка групичка, обсебена от безумна мечта… Искаше ми се да бъда сукуб, за да мога да го притежавам, без да го събудя напълно, докато разумът и човешкото у него спят. Той въздъхна в съня си. Конвулсивно потръпнах и се отдръпнах от него, отблъснах се от стената и се измъкнах в коридора. Планът ми да повредя „Орела“ вече не съществуваше. Не беше моя работа да се меся в начина, по който някой е решил да умре или да остави преди това следа на този свят.

Скоро всички те щяха да са спомен.

 

Върнах се в стаята си и се унесох в тревожен сън. Веднъж почти се събудих и открих, че съм се свряла в ъгъла, изправена до леглото. Напипах един от коланите, прикрепих го с лепенките от двете ми страни и отново се унесох. Беше онзи неспокоен сън, когато час по час се будиш и ти се струва, че изобщо не си заспивала. Можеш да си спомниш сънищата, които по-скоро ти приличат на размишления, на отражение на дневните мисли, леко изкривени. Продължавах да спя, добрах се, без да се будя, до тоалетната и се върнах обратно, после отново потънах в сън. Не ми се искаше да се събудя. Бях уморена.

Часове по-късно ме събуди чукане на вратата. Изскочих от паяжината си и се спрях чак в отсрещната стена. Опитах се да се съсредоточа и отворих вратата.

Беше Давидов. Примигнах — още не се бях събудила напълно и ми се струваше, че предишната ни среща продължава.

— Каним всички на звездолета за последно събиране. Само за час-два.

— Време ли е?

Той кимна.

— Искаш ли да тръгнем заедно? След малко потеглям.

— Аха. Разбира се. Чакай да се съвзема.

След като си оправих тоалета, аз се присъединих към него на платформата за катерите, после двамата прекосихме пространството, отделящо двата кораба. Звездолетът беше същият, работата продължаваше да кипи.

„Лермонтов“ беше по-празен, отколкото го помнех. Давидов ме преведе през импровизирания тунел, свързващ двата кораба, и ми показа спалното отделение на „Идалго“. Стените бяха изкъртени и сега спалните бяха двойно по-големи. Изолаторът беше разширен, явно с цел да бъде използван като склад. Минахме покрай купища пластмасови кашони, един от които почти препречваше коридора.

— Още се нанасяме — обясни Давидов.

Беше изпълнен с тиха гордост — капитан на нов блестящ звездолет! Всичките му съмнения бяха изчезнали през нощта, докато моите се бяха увеличили още повече.

— Уморена съм — оплаках се аз.

Върнахме се в командната кабина на „Лермонтов“. До събирането имаше още малко време. После онези от нас, които се връщаха на Марс, щяха да се приберат на „Ръждивия орел“. Времето на раздялата беше дошло.

Щяха да оставят на „Орела“ само един катер и толкова гориво, колкото да достигнем скорост петдесет километра в секунда и после да намалим — това означаваше да обикаляме около Слънцето и практически да изминем по-голямата част от пътя в безтегловност. Когато Давидов ми го каза, аз изругах. Не мога да търпя безтегловността!

— Съжалявам за всичко, което ти причинихме — обади се той, застанал пред прозореца. — Въвлякохме те в неприятности…

— Хм…

Той стоеше с гръб към мен.

— Докато се приберете, нещата ще се успокоят.

— Надявам се.

Не ми се мислеше за това. Бяхме заслужили да се върнем и да намерим всичко спокойно.

— Съжалявам, че няма да дойдеш с нас, Ема.

Това ме разсъни. Загледах се в гърба му.

— Защо?

— Ти… Ти беше последният аутсайдер. Не съм разговарял с хора като тебе от години — искам да кажа, не съм разговарял истински. Ако… ако се беше съгласила да дойдеш с нас, това щеше да значи много за мен.

— Не бива да се чувстваш виновен, че се връщам обратно на Марс, каквото и да става там — заявих безжалостно.

— Да, да. Сигурно. И… не мисля, че това, което се случи между нас преди много години, е свършило веднъж завинаги…

Най-сетне се обърна с лице към мен и се приближи.

— Бих се радвал да си до мен — бавно изрече той.

— Ако бях решила да тръгна с вас, аз също щях да се радвам. Само че няма да тръгна — продължавах да упорствам аз.

— Знам.

Той отмести поглед. Явно беше, че думите не му достигат.

— Твоето добро мнение означава много за мен.

— Е, не чак толкова — казах уморено.

И това беше вярно.

Той се намръщи. Устните му болезнено се свиха. Вътре в мен нещо се преобърна. Настроението ми започваше да се оправя. Бавно се изправих (бях се облегнала на навигаторския стол), приближих се до него, надигнах се на пръсти и леко го целунах по устните. Хиляди думи напираха в мен.

— Харесваш ми, Олег Давидов — изтърсих не на място.

Той понечи да ме прегърне, но аз се отдръпнах.

— Хайде да вървим долу на игрището. Срещата не може да започне без тебе.

Запътих се към вратата с твърдото убеждение, че продължението на разговора е излишно.

На вратата той ме спря и без да каже дума, ме притисна до гърдите си, в една от онези мечешки руски прегръдки, от които ти става ясно, че духът си е дух, но плътта е слаба. Отвърнах на прегръдката, обзета от спомена за времето, когато бяхме млади. После двамата слязохме по шахтата на преустроената спортна площадка… И така се разделихме.

Прощалната среща се състоя на широката площадка, която бяха разчистили на „Лермонтов“. Беше особено и непривично. За всяка от групите другите бяха мъртви. Аз се чувствах така, сякаш километри пластил ме отделяха от останалите. После всички се раздвижиха, започнаха да се сбогуват. Всичко стана много бързо. Чувствах се безкрайно уморена. Надежда и Мария-Ана ме откриха и започнаха да ме прегръщат. Тръгнах с останалите към коридора, водещ към платформата, изричайки:

— Довиждане… На добър път… Довиждане…

Тогава пред мене застана Ерик и ме прегърна. До него стоеше Давидов. Двамата се спогледаха. Давидов каза:

— Тя е това, което трябва да оставиш тук, нали?

После ме хвана за ръката и ме изведе в коридора.

— Довиждане! — извика Ерик.

— Да… — едва успях да изрека, после се озовах на платформата.

— Сбогом, Ема. Благодаря ти за помощта.

— Добре, не говори повече — казах аз със свито гърло.

Той поклати глава.

— Сбогом, Олег Давидов — изрекох едва.

Той се обърна и напусна платформата. Качих се на катера и излетяхме обратно към „Ръждивият орел“, където беше започнало всичко. Когато се озовахме там, членовете на новия екипаж се спогледаха. Имаше трима от Космическия съюз, които бяха предпочели да се върнат, десетина-дванадесет яростни противници на метежа, групирани около Дъгинс и Валенски, и още толкова, които бяха подкрепили бунтовниците или не даваха пет пари. Тръгнахме към командната кабина в мълчаливо съгласие. Аз се приближих до прозореца и се загледах в звездолета. Слънцето беше зад нас и за секунда нашата сянка прекоси повърхността на двата съединени кораба.

Стоях до прозореца и гледах. Не можех да мисля — всяка мисъл припламваше в главата ми и само след миг замираше.

Звездолетът потегли. Безпомощно обикалях пред прозореца, следвайки движението му, и гледах заедно с останалите как корабът се отдалечава и се превръща първо в ярък пояс, после в огърлица, в гривна, в пръстен, в скъпоценен камък — докато накрая съвсем се смали и изчезна.

Не ни оставаше нищо друго, освен да си вървим у дома, на родната червена планета. При тази мисъл изпитах огромно облекчение — напук на всичко останало.

 

После всички се заехме с работата, на която бяхме способни, и аз започнах в усамотението на празната си стая тези записки — един опит да съхраня за Ема от следващите столетия някакъв спомен за случилото се през тези месеци.

Без съмнение екипажът на „Ръждивият орел“ е най-странният, който някога се е намирал на борда му. Етел Юргенсон, Юрий Копанев и аз работим в командната кабина, като задълженията ни се свеждат най-вече до наблюдение. Валенски на свой ред наблюдава нас, разхождайки се из командната кабина като учител по време на контролно. Джинджър Симс, Ейми ван Данке и Никос Микора, един от членовете на Космическия съюз, които предпочетоха да се върнат (много скромен човек), се грижат за фермата, а още трима-четирима им помагат, в това число и Ал Нордхоф. Те се отчитат пред мен, но Валенски настоява да присъства през цялото време, докато ми докладват.

Независимо от тази атмосфера на недоверие отношенията между различните фракции са далеч по-добри, отколкото в началото. На четвъртия ден от полета Юрий и Дъгинс се сбиха в столовата. Наложи се Сандра и още няколко души да ги разтървават. Двамата началници бяха доста разкрасени, особено Дъгинс, който прелетя на заден ход през масата. Една твърде радостна гледка за очите ми. В продължение на няколко дни приличахме на два въоръжени враждебни лагера. В крайна сметка отидох в стаята на Валенски да си поговорим.

— Върши си твоята работа, а ние ще си гледаме нашата. Нека всеки се занимава с това, което е негово задължение. Когато се върнем на Марс и ни арестуват, всеки ще може да каже това, което смята за нужно.

— Аз нямам проблеми — заяви той. — Ти си тази, която може да си има неприятности, не аз.

Сигурно беше така. Но от този момент нататък нещата се поуспокоиха. Още при първите ни неофициални срещи Юрий предложи да завземем кораба и да летим към Земята, но идеята беше отхвърлена. Първо, никой не искаше да се стига до конфронтация с правоверните ни колеги. Но — което беше по-важно — струва ми се, че никой нямаше желание да тръгва към Земята. Тези нейни войни, милиардите гладуващи, гравитацията — всички ние инстинктивно чувствахме, че на Марс никога не може да бъде толкова зле. Освен това, както правилно отбеляза Сандра, Земята е родина на онези, които ни управляват, така че не би могла да ни бъде убежище.

И така, летяхме към Марс и чакахме. Прекарах тези дни като сомнамбул — докато водех записките, умът ми витаеше някъде из изминалите месеци или блуждаеше около Сатурн със звездолета и екипажа му — моите приятели. Отначало не бях в състояние да контролирам мислите си и се лутах из кораба, без да чувам какво ми говорят спътниците ми. По-късно успях да се овладея, защото забелязах колко демобилизиращо действа държанието ми на останалите.

Нямахме предавател, така че трябваше мълчаливо да изслушваме онова, което приемникът ни улавяше. Не беше кой знае какво. Най-общо казано, на Марс безредиците продължаваха и това ни правеше неспокойни — какво ли ни чакаше там?

Не след дълго вече ще знаем. Тези записки запълваха седмиците ми, колкото и да са недодялани — кой би могъл да изрази с думи удивителната канонада на вече преживяното? Но поне времето ми минаваше по-леко. Днес започваме да намаляваме скоростта — наближава благословеният миг, в който ще стъпим здраво на краката си. А не след дълго ще навлезем в космическото пространство на Марс. Ако съм в състояние, ще продължа да водя записките си, за да оформя нещо като финал. Страх ме е обаче, че ще хвърлят всички ни в затвора.

 

На Марс ни посрещнаха въстаниците.

Никога няма да забравя какъв вид имаше Андрю Дъгинс. Действителността не беше оправдала надеждите му. Негодниците навсякъде бяха навирили глава, дори и на родната му планета, където най-малко очакваше, и нямаше никакъв начин да им избяга.

Аз обаче съм сигурна, че и някои от нас, които бяхме помагали на метежа, бяха не по-малко уплашени от факта, че ни посрещаха противниците на комитета.

Ето как стана всичко. Посрещнаха ни точно край орбитата на Амур с един от онези малки полицейски кораби, които патрулират космическото пространство около Фобос и Деймос и извозват затворниците на Амур. Докато гледах през прозореца на командната кабина към червения сърп на планетата и се питах дали някога краката ми ще стъпят още веднъж на нея, те нахълтаха откъм асансьора — десетина изтормозени на вид мъже и жени, облечени в работни комбинезони. Насочиха към нас дългите цеви на оръжията си — леки смъртоносни пистолети, и за един кратък инфарктен миг си помислих, че са дошли да премахнат всички свидетели на метежа…

— Това „Ръждивият орел“ ли е? — попита един светлокос мъж — нали не бяхме в състояние да отговорим на сърдитите им въпроси по радиото.

— Да — чуха се два-три гласа.

Мъжът кимна.

— Ние сме от Тексаската секция на съюза „Уошингтън-Ленин“. След като ви освободихме… — той се усмихна, вероятно на недоумението ни, — ще ви заведем по възможно най-бързия начин в Нов Хюстън, който сега е свободен град.

Точно тогава Дъгинс изглеждаше така, сякаш светът се беше сгромолясал. Етел и аз се спогледахме с отворена уста… Юри стисна и двете ни в прегръдките си, без да се притеснява от насочените дула. След малко той започна да обяснява на русия мъж кои сме, но не успя да стигне много далеч, защото ни поведоха към платформата, за да ни прехвърлят на полицейския кораб. Там ни разделиха на по-малки групи и двама от въстаниците ни подложиха на разпит. Не след дълго въведоха и мен в стаята, в която заварих светлокосия мъж и една жена приблизително на моята възраст.

— Вие ли сте Ема Вайл?

Отговорих, че съм аз. Зададоха ми няколко въпроса за Космическия съюз и действията му и аз потвърдих онова, което Юрий и останалите вече бяха разказали.

— Значи тук е имало революция? — попитах ги. — И комитетът е свален?

И двамата поклатиха глави.

— Битката още не е свършила — каза жената, която се наричаше Сюзън Джонс.

Русият мъж беше неин брат.

— Всъщност — добави той, — положението ни не е блестящо. — Мъжът се изправи. — Отначало въстанието обхвана цялата планета, но сега… Все още държим Тексас, само че…

— Това е ясно — прекъснах го и те се засмяха.

— …И руския сектор. В „Мобил“ и на Атлантическия океан все още се водят боеве, както и в тунелите на Фобос. Но във всички останали райони силите на комитета си върнаха позициите.

— А „Роял Дъч“? — попитах със свито сърце.

Те поклатиха глави:

— Там е комитетът.

— Много ли беше страшно?

— Много хора бяха избити — сурово изрече Сюзън Джонс.

— Те разрушиха купола на Елада — добави брат й. — Много хора загинаха.

— Не е възможно! — извиках аз. Елада…

— Но го направиха. Тях не ги е грижа колко хора ще избият. На Земята има пълчища, които чакат да заемат мястото им…

— Но за имуществото ги е грижа — горчиво изрече Сюзън. — Това е добре дошло за нас. Иначе биха разрушили Нов Хюстън още в този момент.

— Оставам с впечатлението, че сте на път да загубите — казах аз.

Те не възразиха.

Внезапно силата на притеглянето се промени. Почувствахме, че натежаваме, после тежестта се увеличи още.

— Аз съм с вас! — заявих неочаквано и за самата себе си. — С вас съм, стига да ме приемете.

Те кимнаха.

— Ще те приемем — заяви Андрю Джонс. — Ще имаме нужда от специалисти по животоподдържащи системи, каквото и да стане.

Притеглянето възвърна обичайната си за Марс сила. Минута по-късно корабът леко се разтърси. Отново си бях у дома.

 

Така се присъединих към революционерите.

Когато се настанихме в апартамента, използван от тях като главна квартира — това беше в Далаския сектор, в индустриалния район на града, недалеч от водните и въздушните съоръжения, в подножието на кратера на Нов Хюстън, — попитах Сюзън Джонс какво е станало с Дъгинс, Валенски и тяхната група.

Тя се усмихна:

— Обяснихме им какво е положението и им дадохме възможност да избират — дали да се присъединят към нас, или да останат под стража. Казахме им истината за комитета и за това, което се прави на Амур. Обяснихме им, че ако се присъединят към нас и после тръгнат срещу революцията, ще ги разстреляме.

— И какво?

— Някои от тях още не са решили. Повечето от онези, които направиха избора си, предпочетоха да бъдат арестувани.

— Ал Нордхоф е свестен човек…

— Той предпочете ареста.

Разбира се. А всички ние, които помагахме да построят звездолета, бяхме избрали пътя на революционерите. В това нямаше нищо чудно, макар все още да не ме напуска чувството, че някои от нас биха предпочели да ги посрещне комитетът. (Дали и аз не бях между тях?)

Бяхме провели кратка среща с тукашното командване на революционерите — един комитет от малко по-друг вид, миризлива и чорлава група от около двадесет и пет души. Видът им беше като на моите помощници от фермата след изнурителен трудов ден, ако не и по-жалък. Сюзън Джонс им разказа всичко, което знаеше за нашите приключения и историята на спасяването ни — ако можеше да се нарече така. Отговорихме на няколко въпроса. На тях явно им беше приятно да се срещнат с нас — нали ставаше дума за проект, насочен срещу комитета, който се беше оказал успешен. Бях ужасно уморена. Не бях спала от много време. Най-сетне ни поведоха обратно към стаите ни и в момента, в който се добрах до леглото, потънах в дълбок сън.

Днес са ни оставили да почиваме. Андрю каза, че някои от тях искат пак да поговорят с нас. Използвам възможността да запиша историята на нашето пристигане. А сега отново отивам да спя. Марсианското притегляне, което толкова обичам, през тези дни ми се струва доста силно.

 

Днес следобед говорих с Андрю Джонс. Той ми каза, че революцията е започнала едновременно навсякъде, във всички главни градове на планетата. Целият руски космически флот въстанал и нападнал останалите кораби на комитета, като им нанесъл опустошителни поражения.

— Това ни даде възможност да излетим и да ви посрещнем горе. Ние все още донякъде владеем космическото пространство на Марс.

Железопътните линии били подложени на саботажи, особено при мостовете и другите възлови точки. Въздушните и водните съоръжения във всички градове, както и някои полицейски казарми били щурмувани. Тези последни атаки имали променлив успех. Броят на полицаите бил горе-долу толкова, колкото и на въстаниците, така че още от самото начало битката между тях била решаваща. Биели се по улиците, във всеки град… Съединените щати и Русия изпратили подкрепления на комитета.

— Пристигнаха неотавна — завърши Андрю. — Няколко големи кораба, истински космически убийци, и известно количество най-модерно оръжие. Професионални убийци.

— Сигурно не се плашат кой знае колко от вас, щом още се опитват да запазят сградите и съоръженията.

— Знам — горчиво и безнадеждно произнесе Андрю. — Те си мислят, че могат просто да ни изтребят и да стъпят отново във владенията си.

— И сте прекъснали връзката с другите градове, които все още са в ръцете на въстаниците?

— И още как! — Беше започнало да го обзема някакво мрачно въодушевление. — Както ти казах, комитетът успя да си върне повечето сектори. Те връхлитат върху водните и въздушните съоръжения и избиват хората, а ако в града все още им оказват съпротива, се оттеглят във въздуха. Повечето от сградите са автономни, но от това задачата им само се улеснява. Градовете — изкриви лице в гримаса Джонс, — са прекалено централизирани. Някои от въстаническите части са си осигурили подземни убежища в целия този хаос. Надяваме се, че са успели да оцелеят.

— А цивилното население?

— Повечето хора бяха на наша страна. Отначало. Точно затова на първо време имахме такива успехи.

— Сигурно мнозина хора са загинали.

— Да.

Хиляди хора бяха мъртви. Избити. Хора, които трябваше да живеят по хиляда години. Баща ми… Може би затворът го беше спасил, но можеше и да е загинал. И нищо чудно да идва и моят ред.

 

Помолиха ме да произнеса малка реч пред въстаниците от Нов Хюстън, която по-късно щеше да бъде предадена в по-отдалечените зони.

— Когато започна въстанието — каза ми Сюзън Джонс, — членовете на Космическия съюз веднага застанаха на наша страна и разказаха на всички за звездолета. Тази история получи широк отзвук, хората бяха много заинтригувани и въодушевени. Ако ти заявиш, че звездолетът е тръгнал, това ще повдигне бойния дух.

Положението им никак не е блестящо, помислих си. Въпреки това събрах онези няколко души, които бяха помагали на хората на Давидов, и ги убедих да участват в събранието, което трябваше да се проведе във фоайето на главната квартира. Там се беше събрала същата група, в леко разширен състав и малко по-изтощена от преди. Няколко видеокамери бяха насочени към нас. Дадоха ми микрофон и аз започнах:

— Марсианският космически съюз е част от революцията. Той развиваше дейността си извън общото съпротивително движение от четиридесет години насам.

Разказах всичко, което знаех за историята на съюза, без да ме напуска съзнанието, че е твърде странно именно аз да седя тук и да разказвам за това. Описах звездолета и потенциалните му възможности. Събитията от последните два месеца изплуваха живо в паметта ми, пречейки ми да се съсредоточа.

— Когато напуснах Марс на „Ръждивият орел“, аз дори не подозирах за съществуването на Космическия съюз. Не знаех, че има нелегално движение, чиято цел е да свали комитета. Знаех само… — Изведнъж ми стана трудно да намеря нужните думи. — Знаех само, че мразя Комитета и властта му над нашия живот. Когато научих за Космическия съюз, донякъде случайно… — разнесе се одобрителен смях, — реших да му помогна. Същото направиха и тези мои приятели. Сега, след като сме тук, искаме да помогнем и на вас. Радвам се… радвам се, че Комитетът за развитие на Марс не беше тук, за да ни посрещне. — Млъкнах и поех дълбоко дъх. — Надявам се, че той никога повече няма да управлява Марс.

Тук всички се изправиха и започнаха да аплодират. Ръкопляскаха и надаваха приветствени възгласи. Но аз още не бях свършила! Исках да им кажа: „Слушайте, един звездолет е напуснал Слънчевата система!“ Исках да кажа, че напук на всичките ни дребнави, глупави и саморазрушителни свади на тази планета един немощен, но чист порив е успял, че революцията е донякъде отговорна за него и че това е историческо събитие, поразяващо въображението…

Аз обаче не успях да кажа всичко това. Приятелите ми от „Ръждивият орел“ ме заобиколиха, всички тези близки лица, изпълнени с обич, и речта ми свърши дотук. Погледнахме се с някаква непозната досега нежност — сега и занапред всички ние бяхме като едно семейство. Братовчедите на Ной, останали извън ковчега.

 

Не ни остава много време. Полицейските части проникнаха в града и скоро ще трябва да се евакуираме.

Стоях с Андрю Джонс на ръба на кратера, когато снарядите започнаха да падат върху космодрума на север от града. Експлозиите бяха толкова ярки, че след тях пред очите ни оставаха сини силуети, и вдигаха високи, лениви стълбове от ръждива прах над тромавите грамади на космодрума.

В скафандрите атаката ни се струваше безшумна, въпреки че долавях тътена на експлозиите, твърде силен дори и в редкия марсиански въздух.

— Наш ред е — каза Андрю без видима следа от вълнение. — Най-добре е да слезем под купола.

Тръгнахме към тунела и оттам бързо се спуснахме с ескалатора по склона на кратера. Тъкмо се канехме да влезем в главната квартира, когато куполът се сгромоляса. Предполагам, че полицията вече пет пари не даваше за имуществото — може би Нов Хюстън беше последният град, който все още се държеше от въстаниците, и тя бързаше да приключи по-скоро с него. Видяхме как подножието на купола се пропука и огромни късове от тънкия пластил на похлупака се откъснаха и се разпръснаха, политайки като в забавен кадър към нас. Бързо се озовахме в преддверието на сградата под защитата на затворената входна камера.

Пластиловите късове продължиха да падат около минута. Веднага след това се появиха полицейските части, които се спускаха отгоре с индивидуални ракетни раници. Хора в скафандри заприиждаха отвътре към нашата камера, без да ги е грижа за изтичането на въздуха. Някой тикна в ръцете ни две от онези леки пушки с дълги дула. Преметнахме ги през рамо и излязохме от камерата.

Отгоре продължаваха да се спускат тълпи полицаи в бледочервени скафандри. При този начин на кацане обаче те бяха твърде уязвими. Ярките лъчи на изстрелите прорязваха тъмнорозовото небе, а полицаите им отвръщаха още от въздуха. Но те трябваше да се занимават и с управлението на полета си, затова често падаха и загиваха на място. Не можеха и да се прицелят както трябва. Ние ги разстрелвахме още във въздуха. Натиснах спусъка на пушката си и видях как лъчът разполовява някакъв човек, който летеше надолу и стреляше по мен. Изведнъж тялото се превъртя и ракетите му го запратиха със сила надолу през няколко постройки. Прилоша ми и се отпуснах на земята, проклинайки безспир комитета за тази глупава и разточителна атака. Полесражението се тресеше от викове и ревове. Един лъч проблясна до мен и аз потърсих убежище под козирката на една от сградите, като си мислех, че са я построили тук не за да спира дъждовните капки, а именно тези гадни смъртоносни лъчи. Отново погледнах нагоре. Ако някой лъч докоснеше ракетната раница за повече от секунда, тя експлодираше. Навсякъде се разнасяше слаб пукот като при някаква непристойна карнавална заря. Аз проклинах и ридаех, ударих пушката в стената на сградата, после насочих оръжието си към небето и отново стрелях.

В другия край на града отбраната изнемогваше. Стотици полицаи се спускаха над жилищните райони, прелитайки над кратера откъм нашата посока. После спряха да слизат.

По радиостанцията нечий глас изрече:

— Врагът е в капан в жилищната зона, на северозапад. Върнете се в щаба или на предните постове — пети, шести, седми или девети.

За последния половин час това беше първото изречение, което разбрах. Намерих Андрю и тръгнах с него към главната квартира. Бяха изминали едва три часа след разсъмване, когато двамата се изкачихме по стената на кратера.

В щаба всички си свалихме шлемовете. Андрю имаше свиреп и безумен вид. Останалите се суетяха около някакъв мъж, който се тресеше неудържимо.

След един час, през който се съвземахме и преценявахме обстановката, в централното фоайе се проведе събрание. Сюзън Джонс, която все още беше облечена в сребристия си скафандър, седна до мен.

— Смятаме да евакуираме града.

— И къде ще идем? — попитах тъпо.

— Разработили сме план за подобна извънредна ситуация.

— Добре.

Приближиха се Етел, Сандра и Юрий. Сюзън повиши глас, за да я чуят и те.

— Разбира се, винаги е съществувала вероятността това да се случи. Трябваше да поемем този риск. — Тя сви устни. — Във всеки случай осигурили сме си път за отстъпление в този хаос на север оттук. Тайни селища под земята или в пещери. Всички те са малки и добре изолирани. Откакто започнахме да превземаме градовете, ние ги снабдяваме с продукти и екипировка, които ще са ни нужни, за да ги превърнем в автономни системи.

— Ще ни открият по сателитните снимки — предположих аз.

Тя поклати глава.

— Сушата на Марс е почти толкова, колкото и на Земята. Направо е невероятно колко недостъпни за изследване са формите на релефа. Знам го, защото съм била там. Дори и да снимат всичко, никога няма да им стигнат хората и времето, за да проучат всички фотографии.

— А компютърното сканиране?…

— Може да улови само обичайните форми. Нашите са маскирани и скрити. Ще им се наложи да прегледат на живо всички снимки и пак няма да ни открият. Марс е прекалено голям, а пътищата за отстъпление — твърде добре маскирани. И така, имаме си тайно убежище, което ни чака.

— Другият избор — продължи тя, като се вглеждаше в лицата ни, — е да се разтворите в градското население и да си давате вид, че сте неутрални и през цялото време сте се крили. Няма да бъде лесно, но ние сме заложили в градския регистър данните на множество несъществуващи лица, така че можете да приемете нечия самоличност.

После един висок слаб мъж призова към внимание и Сюзън се присъедини към него.

— Засега спряхме настъплението на полицията — каза той, — но, както знаете, условията на живот в града са ненормални. Още щом се стъмни, ще се разпръснем и или ще се евакуираме, или ще се смесим с населението. Полевите коли, скрити в Копиевидния каньон, ще ни откарат на север. Там ще започнем революцията отново.

Човекът изглеждаше уморен и разочарован.

— Всички знаете, че това е единствената ни възможност. Най-доброто, което можем да направим в този момент, е да укрепим предните постове. Да, така се обърнаха нещата. Опасявам се, че губим контрола в Космоса. И че сме един от последните градове, които все още се държат.

Тук той полугласно се посъветва нещо със Сюзън.

— Онези от вас, които предпочитат да останат в града, могат да използват някои квартири недалеч оттук, в които все още има въздух. Можем да ви снабдим с фалшиви документи, на които трябва само да се залепят снимките и да се снемат отпечатъци от пръстите.

Той започна да си шепне нещо с онези около него. Джинджър Симс се присъедини към нас. Хората в стаята, четиридесет или петдесет на брой, започнаха да разговарят помежду си.

— Добре. Починете си, докато се стъмни. Засега това е всичко.

 

Такива ми ти работи. Етел и Юрий са в съседната стая и спорят как да постъпят. Аз обаче дори не се замислям. Тръгвам към хаоса. Странно, но тази ситуация ми напомня за звездолета — сякаш в крайна сметка съм решила да замина… затворена в малка подземна колония, където без съмнение ще трябва да работим с всички сили, за да създадем животоподдържаща система. И все пак още сме на Марс и още се противопоставяме на комитета. Така че аз получих това, което ми трябваше. Доволна съм.

Остава още малко време. Прекалено нервна съм, за да почивам, затова повече от час пиша. Скоро ще заминем. Всичките ми приятели от „Ръждивият орел“ тръгват с нас — Етел и Юрий току-що го решиха. Мисля си за звездолета, който се отдалечава от всичко това… мисля си за баща ми. Мислите ми са трескави и объркани, трудно ми е да пиша смислено.

Полицията ще тръгне по следите ни в онзи лабиринт. Комитетът ще иска да помете всяка следа от съпротива. И все пак това желание недвусмислено доказва, че ще успеем. Не сме дошли на тази червена планета, за да повторим всички печални грешки на историята, не! Дори ако действията ни до този момент говорят за обратното. Марсианците искат да бъдат свободни, истински свободни.

Андрю ми каза, че ще пътувам в една кола с него. Сестра му и моите другари ще тръгнат с нас. Бягството тази вечер ще бъде най-опасната част от пътуването. Имам чувството, че всичко ще бъде точно както го сънувах — там, на звездолета, в астероидния пояс: аз вечно ще тичам по червения пясък на Марс, до края на живота си. Само че в реалния свят щяха наистина да ме гонят.