Ким Стенли Робинсън
Айсхендж (8)

5

Соуза напълни багажника със зелени маркери.

— Оставяйте ги навсякъде. Ще чакаме обажданията ви по радиостанцията.

В небето бяха само огледалата и не можех да определя изражението на лицето му. Хана и Бил излязоха от близката палатка.

— Не би трябвало да правите това — упрекна ме тя. — Опасно е. — Озърна се към Соуза. — Редно е да го спрем…

— Ще правите каквото ви казвам! — избухнах аз.

Смутен от своята невъздържаност, обърнах им гръб и довърших приготовленията си, избягвайки да ги поглеждам. Вмъкнах се в кабината на малката кола, без да се сбогувам, и с чувството, че се държа твърде глупаво, подкарах надолу по пътя.

Лесно преминах през две ниски била и навлязох в моя каньон. Колелата минаваха почти точно по заличените коловози. Изключих радиостанцията и настроението ми устремно се възвиси до ликуващ вик. Тръгнах да търся Ема и бунтовниците! Заклех се, че ако ги намеря, ще остана при тях и никога няма да се върна.

Клиновидната долина продължаваше още четири-пет километра след мястото, докъдето бях стигнал преди. През нея се виеше пресъхналото дъно на малко поточе, тук-там запълнено със зеленикав лед. Следите се виждаха, докато стигнах в задънено дефиле. Върнах се на заден ход и при първия страничен проход отново намерих коловозите. Проклех небрежността си, но не беше станало нищо непоправимо, затова оставих един маркер на отклонението и продължих.

След прохода започваха закръглени ридове, подобни на пясъчни дюни. Не виждах никакъв път на север. Бавно следвах коловозите през неравния терен. Накрая ме отведоха в район на масивни скални блокове, разделени от тесни каньони, през които понякога можех да мина. Явно вече бях попаднал в същинския хаос. Рядко се случваше да виждам повече от километър в която и да е посока. Като че карах по разбитите улици на град от яспис и кварц, сринат до снови от катастрофално земетресение. Мудно се влачех, воден от едва забележимите отпечатъци на гуми и като че единствената причина все още да ги намирам бе, че друг път през лабиринта просто нямаше. При всеки изминат километър имаше три-четири възможни разклонения. Щом излезех обаче от поредното място без изход с увереността, че съм загубил следата, все нещо, невидимо отблизо, но странно очертаващо се отдалече, ми подсказваше накъде да се насоча. Често включвах механичния манипулатор и забивах зелените маркери в твърдата пръст. Почти не се случваше да се огледам назад и да не видя някой от тях.

По на север скалите вече не бяха толкова високи или пък дъното на дефилетата помежду им се издигаше. Накрая се изравни с горния край на каменните прегради. Вече се движех по напукано и неравно поле, заобиколено от ниски остри зъбери. Ниските ридове се виеха и кръстосваха във всички посоки, а между тях се виждаха замръзнали езерца и пясъчни наноси. Теренът беше трудно проходим за кола и следите го заобикаляха от запад, за да ме изведат на поредното плато, така нацепено, че пътят криволичеше в остър зиг-заг. Тук се натъкнах на поредното затруднение. Равнината бе изложена на вятъра, в процепите и ямите имаше ледени локви с поникнала устойчива трева край тях, а по камъните се бяха закрепили разноцветни мъхове. В тази чудата арктическа ливада нямаше как да продължа по следите. Върнах се дотам, където бях сигурен, че ги виждам, но вече ме объркваха и отпечатъците от гумите на моята кола. Все пак нито една друга посока не ми изглеждаше обещаваща. Завиех ли надясно, щях пак да изляза на напуканата равнина, а тръгнех ли наляво, връщах се в каменния лабиринт, от който следите ме изведоха. Струваше ми се най-добре да продължа право напред по платото. През последния един век отпечатъците сигурно бяха заличени от ерозията и оскъдната растителност.

Вече можех да разчитам само на досетливостта си. Не ми се искаше да повярвам, че няма какво да ме води. Излязох от колата и обиколих пеша всички възможни маршрути между пукнатините, за да търся продължението на пътя. Нищо. Скупчените върхове на север може би осигуряваха достатъчна защита от вятъра, за да попадна на следите там. Поне се надявах да е така. В последния час преди здрачаване карах предпазливо между процепите. Скоро започнаха да се появяват грамадни отломки като морени, попаднали не на мястото си. Намалих още скоростта и се взирах напрегнато. Виждах само покритото с чакъл поле, постепенно преминаващо във входове към множество каньони. Подкарах неуверено в един от тях. Незнайно защо погледнах към лявата му стена и там три дълбоки драскотини оформяха стрела. Разсмях се.

— Благодаря ви, много ви благодаря! — казах гласно. — Тъкмо се чудех какво да правя.

Исках да продължа, но веднага се сетих, че плътните сенки на късния следобед ще ми попречат да намеря следите. Върнах се в равнината, за да имам по-добър изглед, и спрях до една от замръзналите локви. Вечерните огледала светеха като остриета на игли във виненочервеното небе. Стоплих си паница говежда супа и топях сухари в нея. После си сипах малко коняк и отбелязах положението си на картата. Нацепеното поле бе ясно очертано — същински остров сред много по-нагънатия терен. Червената точка все още беше далеч на север. Небето потъмня, огледалата се скриха зад хоризонта, напомнящ за почернели зъби. Трудно ми беше да се унеса в сън. Събудих се посред нощ със съзнанието, че току-що съм водил дълъг разговор с Ема за нещо извънредно важно. Тя ми бе казала: „Какво можеш да ни предложиш?“ Напъвах се да си спомня. Но осветеният от звездите хаос с безредните петна от сиво и черно ме разсея, от съзнанието ми изчезна и последната дума на Ема. Забравих целия сън. По същия начин губим почти целия си съзнателен живот. Стана ми тъжно за всичко, през което преминаваме, но никога не успяваме да си върнем.

Щом слънцето изгря, колата се заклатушка през каньона със стрелата. Стигнах до поредния скален лабиринт с по две-три разклонения на всеки завой. Но нищо не подсказваше друг да е минавал оттук. Върнах се при стрелата и се замислих. Разгледах в подробности картата и прецених, че и сам бих могъл да намеря пътя до червената точка. Беше на около шестдесет километра и теренът като че не беше много по-различен от изминатия дотук. Утрото отминаваше, а аз не разполагах с неизчерпаеми запаси от въздух. Бях принуден или да продължа, както мога, или да се върна.

Реших да стигна до мястото, без да се ориентирам по следите. До обяд напреднах много на север. Веднъж дълъг и широк разлом ми позволи да се движа право напред няколко километра, като заобикалях само свлачищата. Духът ми се съживи, а с него и надеждата (примесена с малко страх): може би щях да се добера до района на червената точка още същия ден.

Но бях забравил, че картите не могат да покажат всички особености на местността. А за Ауреум Хаос би било най-добре да оставят празно място с пояснение: „Това е непозната земя и никоя карта не може да я изобрази вярно.“ Навлязох в тесен процеп, който според картата ми позволяваше да продължа на север и надолу, към средата, към самото дъно на тази гигантска каменна купа…

И процепът завърши с отвесна стена. Спускаше се надолу някакви си десетина метра, само че се простираше на изток и на запад, докъдето можех да видя.

Разгневен, отново разтворих картата. И, разбира се, намерих тънката контурна линия, само дето не бях й обърнал внимание досега. Захвърлих картата с погнуса на пода. Не можех да продължа с колата.

Почти час седях и умувах. После наредих в една количка малко храна, напълних догоре бидона с вода, заредих отново кислородните резервоари на скафандъра си. Щеше да ми стигне за около сто часа. В количката сложих и картите, лека походна палатка, лампа и още някои необходими дреболии, после я избутах през въздушния шлюз на колата. Студеният въздух запълни дробовете ми, но беше дори по-топъл, отколкото очаквах. Не бях свикнал с плътна атмосфера като в тази падина.

Имах въжена стълба и голям квадрат от яркозелен найлон. Използвах стълбата, за да спусна количката. Притиснах с камъни разпънатия квадрат и пуснах другия му край да се разстеле по отвесната стена. После слязох. Платнището се открояваше отчетливо на скалата. Доволен, пак проверих пътя си по картата, пъхнах я в един от джобовете на скафандъра и задърпах количката.

Вече не ми пречеха нито тесните дефилета, нито стръмнините. Вървях на север почти по права линия. Според картата до червената точка ми оставаха петнадесет километра, така че се налагаше да побързам. Но тръгнах късно и скоро слънцето залезе. В здрача на огледалата разпънах палатката, напълних я с въздух и влязох през малкия шлюз. Хапнах припряно, сякаш се канех да продължа веднага.

Нощта беше облачна, но видях как Деймос прелетя над главата ми като зловещо знамение. Часовете се точеха бавно. Събудих се изненадан, че още дремя в зората на огледалата. Измъкнах се навън и студът веднага събуди сетивата ми. Тъкмо сгънах палатката и я сложих в количката, когато слънцето се показа над хоризонта.

Целият свят се сви за мен до тази бъркотия от каньони и картата. Такова облекчение е да се вживееш в задачата, която си поставяш. Вярваш в смисъла й, защото само той съществува за тебе. При всяко разклонение на колосалните пукнатини вадех картата и избирах посока. Слънцето напичаше и ледът по туфите жилава трева се превърна в искрящи топчици вода. Капки се стичаха от висулките по надвисналите скали, повърхността на ледените петна стана мътнобляскава и хлъзгава. Ниски боровинки и остри стръкове запълваха всеки малък процеп, учудваше ме изобилието на тези живи цветни петна. Понякога не беше лесно да свържа местността с картата заради твърде едрия й мащаб. Затруднявах се и да преценя височините и разстоянията в гъстото кехлибарено сияние на въздуха. Понякога виждах ясно на петдесетина метра пред себе си, друг път можех да огледам едва ли не целия хаос. Каквото отдалече ми приличаше на планини, отблизо се оказваше купчина камъни върху поредното било. Или пък обратното. Но следобед се покатерих на висок камък и околността отговаряше точно на изобразеното върху картата — само на пет километра от червената точка. Уверено продължих напред.

Общият наклон тук беше нагоре и тегленето на количката се превърна в тежък труд. Утринните огледала се бяха скрили, а слънцето клонеше към залез, когато седнах да си почина. Тъкмо си поех дъх видях ясен знак за отбелязване на направление, на пясъка точно пред мен. Четири плоски камъка, сложени един върху друг.

— Ура! — възкликнах възторжено.

Коленичих да огледам. Несъмнено бяха наредени от човешки ръце. Разкрещях се диво и зарязал количката, защурах се от единия край на каньона до другия в търсене на следващия знак. Нямаше такъв.

— Сега накъде? — промърморих си, обзет от желание да говоря на глас. — Никой не оставя само един знак. Къде е следващият?

Но другите или бяха паднали, или погребани под свлачище. Или пък трябваше да продължа в същата посока и едва когато пътят завиеше, щеше да е отбелязано.

Бях преуморен. В здрача едва смогнах да разпъна палатката и да пропълзя вътре. Изпих чаша бульон, набелязах на картата маршрута за следващия ден. Спах на пресекулки. Сънувах, но веднага забравях виденията си.

На сутринта се бях схванал и с мъка прибрах нещата си в количката. Но преди да тръгна, обиколих и намерих още един знак над стръмен рид източно от моя каньон. Под струпания пясък приличаше на купчинка чакъл, ала все пак го открих. Сочеше ми друго направление, но и без това в мащаб едно към милион картата не ми беше голям помощник, стигнех ли близо до червената точка. Изтеглих количката върху рида и едва не си изкълчих глезена.

— Така не бива — прошепнах си.

Възпаленото ми коляно отново се обаждаше, но сега не ми беше до това. Оставих количката при втория знак и затърсих трети. Беше от другата страна на следващото било. За жалост теренът нататък беше още по-труден. Логично. Бунтовниците биха избрали място за скривалището си в най-недостъпната територия. Мина близо час, докато извлека количката до знака. Леко увеличих притока на кислород и отново започнах да обикалям.

Поредният знак ме отведе нагоре по стръмен тесен улей, но така поне можах да изкача наклона, който приличаше на планина. Дърпах количката двайсетина крачки, после спирах да събера сили. На огрения от слънцето склон беше твърде горещо. Забелязах с изненада, че минава пладне. За миг се зачудих накъде ли ще ме насочи следващият знак и пак поех нагоре.

Стигнах почти до върха, когато забелязах катерещата се пред мен фигура. Сърцето ми задумка ужасно в гърдите, не чувах нищо друго освен пулса си.

— Ей! — подвикнах немощно, после се напънах да изкрещя: — Ей! Здравейте!

Фигурата продължи нагоре. Носеше скафандър със затворен шлем, придвижваше се извънредно бързо по стръмнината. Трябваше да побързам, за да я настигна. Пак завъртях регулатора на кислорода и се затътрих нагоре. Когато излязох от улея, учудих се, че непознатият продължаваше напред по сравнително равното плато.

Значи бунтовниците бяха разположили скривалището си сред хълмовете в средата на хаоса, за да имат видимост към цялата падина. Похвална предпазливост. Потта се стичаше в очите ми и ги дразнеше, целият свят се разми пред погледа ми. Дишах толкова учестено, че почти не можех да говоря.

— Не бързайте! Ей, вие! Спрете!

Платото завършваше с гънка, после падаше отвесно. Ръбът водеше надясно към широк рид, който беше лесен за изкачване. Но не можех да тегля количката бързо по острите камъни. Кожата ми сякаш гореше, обливах се в потта си. Човекът стоеше на билото и гледаше към мен. Махна ми подканящо с ръка да отида при него.

— Да, да — измънках, — само не бързайте толкова.

Но фигурата не спря и пак трябваше да бързам, все изоставах. Непознатият можеше да свърне по другия склон и да поеме кой знае накъде. Уплашен, аз дръпнах количката настрани, застопорих я с камъни и побързах да се изкача.

Озовах се на малка седловина, която водеше към още по-висок връх. Виждах на много километри и навсякъде падината леко се извиваше нагоре. Бяхме насред грамадния Ауреум Хаос. Фигурата пак беше спряла — стоеше на седловината и ме гледаше. Червеникавото слънце хвърляше отблясъци по шлема на скафандъра й. Размахах ръка над главата си. Непознатият кимна и за миг отраженията изчезнаха. Запрепъвах се надолу по седловината. Едва успявах да местя краката си. За щастие човекът се смили над мен и не помръдна. Гледаше ме. Спрях пред него и разперих ръце.

— Ето ме.

Никакво движение. След малко посочи едното си ухо.

— Вече не се нуждаете от херметични шлемове — продължих аз. — Въздухът е достатъчно плътен за дишане, можем и да разговаряме. А с шлем на главата няма да се чуваме.

Никакъв отговор. Пристъпих напред, но фигурата отстъпи. Вдигнах ръце с длани към непознатия, за да покажа, че нищо няма да му сторя. Вероятно ме разбра. Поне ми позволи да застана по-наблизо. Надникнах през прозрачната лицева плоча на шлема отстрани, за да не ме заслепяват отраженията. Беше Ема.

Почти същата като на снимките — кафяви очи, извити надолу ъгълчета на устните, кичури тъмна коса. Останах без дъх.

— Значи си оживяла — прошепнах. — О, Ема… Аз съм Хялмар Недерланд. Намерих те. Дойдох тук само за да те търся. Открихме твоя дневник. Искам да се присъединя към вас. Никога няма да се върна. Там не ме задържа нищо… — Посочих през рамо. — Нищо.

Тя кимна лекичко, обърна се и тръгна по седловината. Озърна се да види дали вървя след нея. Препъвах се, защото не можех да откъсна поглед от Ема. Не можех да се наситя — та това беше Ема Вайл! Ето я пред мен! Едва сдържах изумлението и радостта си. Тя ходеше бързо, но вече бях силен, нямаше да изостана.

Докато доближим по-високия връх, останахме в полуздрача на вечерните огледала и вече виждах добре слабото й лице. Отново й показах да махне шлема. Тя поклати глава. Изглеждаше по-възрастна — отдавна навлязла в четвъртото столетие от живота си, в очите й личеше мъдростта. Поведе ме нагоре и едва сега забелязах, че под най-високите скали има кухина. Подът беше гладък, кръг от неравни колони, два пъти по-високи от нас, поддържаше също толкова гладкия таван.

Ема се усмихна на очевидното ми стъписване и ме преведе между две колони към средата на този… павилион. Светлината на огледалата изпълваше въздуха. Целият хаос се простираше под нас във фантастична плетеница от сенки.

— Какво е това? — попитах я. — Наблюдателният ви пост? Или храм? Скривалището ви наблизо ли е?

Тя кимна.

Погледнах на север. Още едно широко било се спускаше към сенките. Седнах в края, изтощен и неизказано щастлив. Ема застана до мен.

— Разбирам защо сте останали тук — казах й. — Не се страхувате от комитета. А заради това място. Имате Марс такъв, какъвто би трябвало да е винаги, за всички. Имате и живота — лишеите и мъховете, тревата, игликите. Не е ли прекрасно да ги гледаш как се борят да оцелеят край езерцата? Островчета живот насред тази пустош. О, Ема, какъв свят имаме! Какъв свят!

Тя ме хвана за ръката и ме издърпа няколко стъпки надолу по северния рид. Посочи пръстта между нас. Под индиговото небе отначало не различавах нищо, но след миг се убедих, че е чула какво й говоря. Там имаше алпийски цветя, малки петънца от ярки цветове в мрака.

Вдигнах глава и Ема вече не беше до мен. Забелязах я да се спуска бързо по билото. Викнах й да ме почака и се забързах след нея. Препънах се.

— Ема, не си отивай!

Беше тъмно и вече не я виждах. Може би й свършваше кислородът. Опитах се да се върна нагоре, но не можах. Засилих отоплението на скафандъра, дръпнах на носа си вълнената маска. Легнах. Не знаех дали ще преживея нощта.

Лежах на завет под камък и си мислех, че сигурно е нямала достатъчно кислород. Или пък това беше изпитание, в което оцеляват само силните. Ще се върне сутринта. После изпаднах в безсъзнание.

Няколко пъти през нощта студът се впиваше толкова остро в мен, че се събуждах. Накрая победи дори изнемогата ми и аз седнах непохватно. Започнах да размахвам ръце, за да се стопля. Не знаех колко време е минало. Вече ми се струваше, че тази нощ продължава години. Оставаше ми само да чакам.

Настъпи утрото в хаоса. Огледалата се появиха едно след друго. Перлено небе над сива земя. Беше много студено. Болеше ме гърлото, главата ми туптеше неприятно.

Слънцето изгря след час и ярката жълта светлина покри всичко като гел. Станах и съвсем бавно изкачих билото. Но сякаш попаднах на друг връх. Никакъв павилион. Отидох и до другото възвишение, мислех си, че може да съм ги объркал в здрача. И тук всичко беше съвсем обикновено. А на рида, водещ на юг, беше моята количка.

Спуснах се. Изпих цял литър вода и преглътнах няколко залъка. Отново се върнах да тършувам упорито по двата върха, търсех каквито и да било знаци. Изглеждаше ми напълно възможно колоните да са подвижни и да се прибират в скалата. Но не открих дори пролука. Все пак видях множество отпечатъци от стъпки и въпреки странното изчезване на Ема предната нощ бях уверен, че скривалището е някъде наблизо. Дали да не огледам каньоните наоколо…

Погледнах датчиците на пулта, вграден в скафандъра на лявата ми ръка, и се стреснах. Опомних се. Имах кислород само за двадесет и пет часа при минимално потребление! Бях изразходвал много през нощта, но как съм пропуснал да проверя досега?

Но ако намерех скривалището, нямаше да има никакво значение.

Колебаех се, застанал между двете възвишения. Плътна, масивна скала. Но ако колоните са подвижни, ако Ема само изпитва моята решимост, моето желание…

Разтърсих глава. Не можех да рискувам. Отстъпвах с лице към по-високия връх, не исках да откъсна поглед от него. Може би скривалището беше точно под него — крепост в планинските недра!

Насилих се да обърна гръб, отидох при количката и започна тягостното спускане по южното било.

Веднага установих, че усилията предния ден и нощният студ са ме изцедили почти докрай. Количката замалко да се изтръгне от ръцете ми и да се запремята в стръмния улей. Когато успях да я смъкна долу, едва се принудих да я дърпам по-нататък през каменната джунгла.

Целият свят — камъните и небето, всичко — гореше в оттенъци на червеното, всяко късче чакъл по пътя ми пулсираше в ритъма на моето сърце. Сякаш вървях по напукан език. Човекът като планета. Край една от разтопените локви растяха туфи остра трева, пробили ледената броня. Зелено чудо. С мъка се отърсих от замаяното съзерцание и продължих през хаоса, а величествената поема на зимата отекваше налудничаво в главата ми.

Залутах се из каньоните и почти победен от преумората и главоболието, започнах да се питам дали този път глупостта ме е отвела при смъртта. От тази мисъл сякаш всяка клетка в мен настръхна и аз се подсетих да пия вода, после погледнах компаса на количката. Дори извадих картата, но се засмях дрезгаво и я захвърлих на пясъка. Карта на хаоса! Що за идея!

Смъртта е майка на красотата, казвали някогашните поети. Но според мен само са се залъгвали от страх пред преждевременния си край. Усещах бремето на смъртта върху себе си през този ден, а каменните грамади, слънцето в кристалното небе не означаваха нищо за мен. Само следващите няколко стъпки. Носът, гърлото и дробовете ми изгаряха, но поемаха в себе си света с неутолима жажда. В мен чегъртаха ръбовете на неоспоримата истина — спра ли да пия въздух, ще умра. Да умреш означава да се разболееш толкова тежко, че всичко в тялото ти да се повреди безнадеждно. Досега не бях успявал да си го представя. Вече знаех как ще стане.

А опасността никак не ми помагаше да мисля по-ясно. Виждах хаоса размазан, крайниците ми бяха като дървени трупчета. От очите ми се стичаха сълзи и дразнеха напуканите ми бузи. Стенех, влачех себе си и количката с последните парченца от моята разпадаща се воля. Така мина целият дълъг ден — в ужасния смут на кошмарите.

Лъчите на залеза се разпростряха като хоризонтално ветрило и аз седнах на един камък. Исках да си стопля малко супа и да изям остатъка от шоколада, но не можех да помръдна. Седях и гледах как светлината на моя последен залез изчезва от тази земя. Накрая усетих жажда и се преместих, колкото да взема манерката.

— Ти си само една идея, Недерланд. По-добре си стопли супата, иначе планетата бързо ще те забрави.

Започнах да поглъщам супа, бисквити, шоколад, сушено телешко. Взех малкия далекоглед от количката и го насочих на юг. Виждах ниската каменна стена, все още осветена от огледалата. Моята стена. Може би някъде наляво мярнах за миг зелена точица. Пих още, защото разбирах колко съм се обезводнил. Оставаше ми кислород за шест часа. Натъпках джобовете на скафандъра си с храната, манерката, далекогледа. Зарязах количката (нека й се чуди някой бъдещ археолог). Тръгнах на юг в огледалния здрач.

Когато и последното огледало се скри, температурата спадна отведнъж. Марсианска нощ — четиридесет градуса под нулата. Но нямаше вятър, маската и очилата ми си бяха на мястото, усилията и нагревателят в скафандъра ме сгряваха достатъчно. Странно усещане — топлина по цялото тяло, но дишането вледеняваше вътрешностите ми.

Час или два напредвах предпазливо, упорито, внимавах къде стъпвам на всяка крачка. После станах тромав и студът неумолимо пълзеше от дробовете из тялото ми. Всяко вдишване терзаеше гърлото ми. Бях жаден, но водата в манерката беше замръзнала. Главата ми бучеше така, че можех да ослепея. Но не си позволявах да седна. Страхувах се от смъртта. Няколко крачки, после почивах прав. Още няколко крачки и пак почивка. До безкрайност.

 

После ми свърши кислородът. Пулсът ми се ускори лудешки. Що за тъпота, беснеех мислено, да навлезеш сам в хаоса! Къде ти беше умът? Тялото ми помпаше въздух като сух лед. Вече не усещах болката в гърлото си. Ето ти проверка — може ли човек да оцелее нощем само с марсианския въздух? Безсилието се прокрадваше на пристъпи, виждах света ту в червено, ту в зеленикаво. Облегнах се на скалата, съсредоточил всички останки от енергия в усилието да остана в съзнание. И вдишвах този сух лед. Въглероден двуокис, аргон, инертни газове, доста голям процент кислород — налягане от триста и деветдесет милибара, в Ауреум сигурно бяха към четиристотин. Стигаха ли?

Явно стигаха. Засега. Но можех ли да вървя? Проверих и се оказа, че мога. Сега студът проникваше в мен по-лесно отвсякога. Не мислех, тътрех се, уплашен от самата представа за сядане. Бавно замръзвах и убивах мозъка си с недостига на кислород. Минаваха часове, а аз продължавах напред. Кислородният глад предизвика леко опиянение — не че се ободрих, но ми олекна физически. Пристъпвах, олюлявах се, застивах неподвижно с убеждението, че ако не запазя равновесие, ще отплувам нанякъде.

По някое време се зазори. Първото огледало изскочи над хоризонта и ме изненада до пълно оглупяване. Бях забравил, че има и ден. Изпръхналите ми устни се напукаха до кръв от мъртвешката усмивка.

— Слънцето е… една идея.

Някак бях успял да не се отклоня от южната посока. Каменната стена беше само на два километра пред мен, видях и зеления си найлон.

— Право към целта…

Главата вече не ме болеше, позволих си да поседна. Малко след същинския изгрев застанах под въжената стълба и се сблъсках с проблема как да се кача по нея. Три бързи крачки и се хванах за най-долния напречник. Поех си дъх. Две стъпала нагоре и пак увиснах. Отново и отново, докато всяко мускулче в мен нададе вой. Дишах учестено като птица. Да се прехвърля през ръба беше постижение, което едва не ме спря. Но мисълта, че преживях цялата нощ, за да се проваля накрая, ме отврати. Изпълзях по корем на равното. Без да ставам, затътрих се на ръце и колене към колата. Не беше лесно да отворя люка на въздушния шлюз… и нахлух в неописуемо топлия въздух на кабината. Включих всички системи и рухнах на седалката. Гледах през прозорците грамадната падина Ауреум, потънала в лимоненожълтата светлина на новия ден, и докато заспивах, размахах юмрук към нея.

— Ема Вайл, стигнах заради тебе докъдето можах!

 

Спах почти до края на деня. Събуди ме непоносимата жажда. Така се бях схванал, че едва се размърдах.

Свалих скафандъра и потръпнах от киселата воня. Влязох в тоалетната да се почистя. И застинах стъписан пред огледалото. Щръкналата четка на брадата ми бе покрита с потен скреж, устните и носът ми бяха побелели и напукани.

— Ще ти трябва нова кожа. Доктор Лейърд ще побеснее.

Малките очички бяха хлътнали, а кожата под тях чернееше. Така ще изглежда трупът ми някога. Наплисках се с вода и се наслаждавах на болката — водата на живота, болката на оцеляването.

Краят на още един ден. Поредната чертичка в календара. И хиляда години да живееш, пак си остава вярно. Досега се държах като безсмъртен, но си научих урока. Все някога ще настъпи мигът на пълното безсилие — краят. Лицето в огледалото вярваше в това.

Бях се залъгвал с илюзии. Цялото това мрънкане за страданието в живота… Какво скудоумие е било да подражавам в досадата си на безсмъртните, да пренебрегвам потракването на метронома в тялото си, отбелязващо ограничения брой мигове, които никога няма да се върнат. Преструвах се на бог и нехайно навлязох сам в хаоса. Ледената нощ ми вкара ума в главата по най-мъчителния начин.

Светлината се изцеждаше от небето и черни облаци надвисваха на север като огромни зверове. Съзнавах, че всичките ми мотиви са били заблуда. Изпъшках. Наведох се като дървена статуя, измъкнах пакет сушено месо и го надробих в цвъртящия тиган. Пих коняк направо от бутилката. Коремът ми закъркори. Всеки път, когато ме убождаше с иглите на пренебрежението си, Бодила бе прав. Пак надигнах бутилката.

— Ти си лицемер, Недерланд — натяквах си, — ти си скапаняк. Тъпанар. Идиот. Живееш като мишка в дупката си, а през това време червеният Марс обикаля в пространството. Ровиш в пръстта, само за да преживяваш все същото отново и отново.

Поредната глътка прогори пътя си надолу по хранопровода и плисна в мозъка ми. Изсипах пърженото месо в чиния и седнах до миниатюрната масичка. Включих осветлението и бледи отражения на кабината се появиха в прозорците, заличили облачното небе навън. Вилицата в ръката ми увисна над чинията, зяпах сляпо в нощта.

— Трябва да промениш живота си.

 

На другия ден се върнах по следите на колата си. Ускорявах безмилостно, незнайно как припомнил си уменията от времето, когато бях шофьор в инспектората. Хубави години бяха, кръстосвах по цялата планета. Припомнях си ги с ръцете си, стиснали волана. Имах за какво да мисля, докато отминавах маркер след маркер. В ранния следобед се изкачих по стръмния път до хълма и вкарах колата в двора на водната станция.

Всички се събраха за минута. Когато излязох неловко през шлюза и огледах смаяните им лица, преливащи от любопитство и страхопочитание, разбрах как са се чувствали пророците, завърнали се от отшелничество в пустинята. Вместо четина по бузите трябваше да имам брада до коленете, може би да нося и каменни скрижали.

Соуза се хилеше като побъркан, Хана се опита да ме хване под ръка, за да ми помогне, но аз я накарах да се дръпне. Изкуцуках през двора към най-голямата палатка, следван по петите от цялото си паство.

Бях пестелив в разказа си. Когато стигнах до каменната стена и решението си да продължа пеша, Хана ахна, сякаш още бях в опасност. Щом споменах за нощта без кислород, Соуза подсвирна протяжно.

— Не съм сигурен дали някой го е правил досега.

Това събуди любопитството ми и по-късно проверих. Четирима катерачи в Касей Валис изтървали количката си в пропастта (никак не е трудно!) и били принудени да останат през нощта на два километра над средното ниво. Двама умрели, другите двама били спасени на сутринта. Е, не бях първият човек, прекарал нощта на открито без кислород. Но беше почти същото.

Накрая Бил каза:

— Получихме по радиото съобщение за вас. Искат незабавно да се върнете в Бъроуз. Явно ще оглавите експедицията до Плутон, която ще посвети Айсхендж.

— Ще посвети Айсхендж ли?…

— На паметта на загиналите по време на смутовете. Комитетът ще организира експедицията, представен от господин Селкирк. Каза, че ще излетите скоро. Надявал се, че кацането ви на Плутон и посвещаването на паметника ще съвпадне с триста и петдесетата годишнина от създаването на комитета.

Не можах да сдържа смеха си. Точно така, Бодил, забий острието си в мен! Естествено, другите ме гледаха, сякаш съм се побъркал. Разбирах ги — бродил в хаоса и страдал от кислороден глад, който му е умъртвил толкова мозъчни клетки, че едва ли ще се възстанови някога. Това е лошото да ти се носи славата на чудак. И най-обикновената ти постъпка изглежда странна.

След като се погрижиха за кожата ми, починах си един ден и двама студенти, които едва познавах, ме откараха до Нов Хюстън. Исках да погледна още веднъж разкопките. Експедицията на Селкирк можеше да почака.

 

Накуцвах по ръба на кратера и се взирах в родния си град, превърнат в развалини. После отидох до изоставената кола и седнах в кабината. Слънцето грееше през надрасканото предно стъкло.

Тук е седяла Ема Вайл. Тук, в Нов Хюстън, бе преживяла няколко трескави седмици. По същото време и аз съм бил в града. Плъзнах пръстите на ръкавицата си по седалката. Скоро щях да отлетя към Плутон, за да „посветя“ паметника, издигнат от Олег Давидов и неговите пътешественици… да го посветя на Комитета за развитие на Марс, същата сила, която бе принудила групата на Давидов да предприеме отчаяния си ход.

Но въпреки всичко той, Ема и Марсианският космически съюз щяха да бъдат запомнени. Мегалитът си оставаше техен — завинаги. Комитетът отстъпваше хитро при нужда като опитен джудист, за да ме събори и да ме запрати в ъгъла. Но ако продължа да натискам в правилната посока, може аз да ги поваля. Космическият съюз се бе съпротивявал, Ема също. И аз устоях досега. Може би някой ден щяхме да освободим Марс.

 

Какво означава да обичаш миналото? Всеки ден изчезва в нищото и трябва да живеем сега, в настоящето. Само то е истинско. Но хората са нещо повече от действителността. Втурваме се през годините като великани и никой от нас не може да бъде разбран иначе, освен като непрекъснато променящо се същество. Когато паметта ни изневери, трябва още по-силно да обичаме миналото, да го задържаме в себе си. Иначе настоящето се превръща в безсмислен набор от цветове и звуци, в който хората не могат да се докоснат дори с връхчетата на пръстите си и никой никога няма да разбере другия. Да обичаш миналото означава да се превърнеш в цялостен човек.

Стиснах с все сила облегалките на старата седалка, та чак изпукаха. Тук бе седяла жена, която разбирах. Никога нямаше да узная дали е оцеляла. Поклонението ми при нея се провали, в онзи хаос срещнах само себе си. Или призраци. Но нямаше значение. Изпълни ме покой. Все едно дали Ема е преживяла нощта в Копиевидния каньон — тя е устояла. Една велика жена е обичала Марс и се е борила за него, посветила цялото си същество на увереността, че тук можем да бъдем свободни. И човеци. Знаех, че е така. Тя живееше в душата ми. И това ми стигаше.

 

Животът ни е като растение, непрекъснато губещо листата и цветчетата си. Не очаквам тези написани редове да променят нещо. Думите са паяжина в свят от гранит. И все пак се радвам, че ги написах. Скоро ще кацнем на деветата планета в Слънчевата система и предчувствам, че съм на прага на нов свят, на нов живот. Отърсил от себе си всички навици, предубеждения и очаквания, аз трептя като стрък трева по вятъра. Дори промяната ми изглежда вече откъслечна, призрачна като сън. И все пак изтъканата паяжина може да съхрани предишния ми живот. Каквото чувстваме най-силно, помним най-добре. Това е слабото ни място.