Елизабет Барийе
Любов призори (5) (Анна Ахматова / Амедео Модиляни)

Надежда

Вечерта в четвъртък, на 17 юни 1965 г., Анна Ахматова подава съветския си паспорт на рецепцията в хотел „Наполеон“ на авеню „Фридланд“ в Париж. Анна Каминска, племенничката й по брачна линия, я придружава, както и една английска студентка. Тя би предпочела да пътува сама, но й забраняват. Кардиологът, който я спасява от първия инфаркт през 1951 г., говори направо — или ще живее на по-бавен ход, или ще умре. Остава й да напише много стихове, без зачерквания в текста, както някога; и шипковият храст близо до Москва все още има какво да й нашепне; така че тя доброволно навлича усмирителната риза на предпазливостта.

Губи се лесно, но притежава силата да напредва сама. Унижението от сега нататък ще зависи от благосклонността и добронамереността на околните поетесата успее да обърне в своя полза; вече подават бастуна и лекарствата не на сърдечно болната стара дама, а на голямата руска поезия! Паметник: ето в какво е напът да се превърне. Ахматова се кичи с толкова желаната слава, като със скъпоценно палто, в което са скрити мечтите на цял един живот. Палтото искри, но Господи, колко е тежко!

Първите значими почести пристигат от Италия през предната година: на 9 декември 1964 г., в Сицилия, тя получава международната награда „Етна Таормина“. Майката на Анна Каминска, Ирина Пунина (родена през 1921 г. от първия брак на Николай Пунин с лекарка) я придружава. Това е първото й пътуване на Запад. Началната спирка е в Рим. Анна Ахматова иска да й покаже Виа Апиа, гроба на Рафаел в Пантеона, кафене „Греко“, където Байрон, Кийтс и Шели са седели преди тях на мраморните масички. Но най-хубавото им се изплъзва. Анна вече не разпознава античния знатен град, из който се разхождала мислено, докато превеждала Вергилий в стаята си на „Фонтанка“. Мечтаният Рим й липсва. Истинският Рим й действа заплашително. В навечерието на заминаването й за Катания трябва да си купи куфар. За да й покаже колко здрав е моделът, който иска да й продаде, продавачът скача отгоре със събрани крака. Да не можеш да понасяш грозотата, абсурдите: това ли ще рече, че остаряваш?

Лекарят от съветското посолство, с когото тя се консултира през последния ден, я успокоява: ако бъде предпазлива, всичко в Сицилия ще мине добре. Въпреки това тревожността не я напуска. Във влака, който я отвежда на Юг, гледката на Везувий, на Неаполския залив, не я кара да трепне, спохожда я само усещането, че е победена.

В Катания я посрещат като принцеса. Тя трябва да се радва, но е напрегната. Да направи добро впечатление на коктейла за награждаването й след това, на поетичната вечер, организирана в нейна чест, в Таормина. Да разговаря, да позира за фотографите, да се усмихва въпреки подутите си крака, да бъде поздравявана от непознати, и най-после да остане сама, посред спалното бельо — толкова фино и свежо не е докосвала от Октомврийската революция — но въпреки всичко напразно се опитва да заспи, тъй като разбира, че славата в крайна сметка не е нищо друго, освен да принадлежиш на всички, като дрипа.

През юни 1965 г., в Оксфорд, когато получава тога и диплом honoris causa, Анна Ахматова отново остава мрачна. Обърканите домакини си задават въпроси. Защо тя проявява толкова малко емоции? Екскурзията в Стратфорд на Ейвън, посещението в предполагаемата родна къща на Шекспир, след това престоят в Лондон и срещата със стара приятелка от Санкт Петербург, оцеляла от епохата на Сребърния век, не променят нищо, тя изглежда е някъде другаде.

Ще сподели по-късно: „Единственото, което исках, беше да се върна в Париж“.

* * *

„Париж, Париж“ — шепне поетесата в стаята, когато влиза французойка с раирана престилка. „Тук сте — заявява й камериерката, застанала зад нея, — отворете прозореца, не разпознавате ли Триумфалната арка?“ Ахматова не благоволява да погледне. Този разкошен паметник не е очакваният от нея Париж. Някогашният Париж. Как да бъде разбрана? С какви думи да изрази разочарованието си? Нейният влажен Париж, нейният Париж на почернелите като изписани страници стени, нейният Париж на съзаклятията под мостовете и под арките, нейният хаотичен Париж на мрачните и тайнствени улички. Откраднаха ли й го? И минижупите, като навсякъде, мокасините, безформените дъждобрани. Парижанките, чиято елегантност й отправяше нови предизвикателства ден след ден. Какво се е случило с тях?

Трябваше да дойде без придружители. Сама щеше да се огледа добре, сама можеше да се отпусне, да остави раните да прокървят. Но ето че тук са племенничката, студентката, задълженията, и — което е най-мъчително — изниква непредвиденият парад на призраците. Емигрантите, „белогвардейците“, както ги наричат тук, са по-многобройни, отколкото в Лондон: неузнаваеми приятели, боледуващи от техните спомени; вчерашни млади надежди, днес — изпълнени с горчивина и със съзнание за поражение; бивши красавици, които вече не смееш да погледнеш в очите. Всички са нетърпеливи да почетат героинята, да открият върху това някога възхитително лице опустошенията на демократичните времена. Очите, които се навлажняват, ръцете, които треперят, стенанията. Ахматова губи търпение. Всеки от нас изживява собствената си трагедия по отношение на стария свят: това трябва да каже, за да сложи край на този маскарад. Но тя им отговаря, усмихва се. Още малко чай, скъпи приятелю?

Ние сме изгубено поколение, лирично поколение!

Призракът, който й се ще да се появи, остава невидим.

Вече няма чай в чашите. И слава богу, никакви посетители преди утре. „Да ми поръчат такси!“ Държат й ръцете. Във Вашето състояние, не е препоръчително. Познатият дяволски кръг от безпокойства по всеки повод. Ахматова се отскубва и грабва палтото си.

Анна Андреевна, къде искате да отидете?

Да се срещна с младостта си, би бил удобният отговор. Изпитва ужас от сговорчивостта си: може би трябва да се попречи на съдбата. Няма да излизам от таксито, уверява тя. Това не е обещание, на нейната възраст не може да направи повече.

До Монпарнас? До Монмартър? Към малките улички около Пантеона? Към ателиетата на „Фалгиер“? Къде се е скрила младостта й?

Карайте, казва тя на френски.

Какво иска всъщност? В никакъв случай не тръгва на поклонничество. Чела е някъде, че гробът му е в „Пер Лашез“, гробището на прочутите; там Уайлд има грандиозен мавзолей. Последното нещо, което би направила, е да отиде там. Смъртта. Модиляни винаги я е пренебрегвал, като всеки истински творец, всъщност да рисуваш, да ваеш, да пишеш, да композираш химни, опери, елегии, означава да покажеш на смъртта нейния провал.

Какво иска тя? Да му говори или, по-скоро, мислено да се свърже с него. Да бъдем прозорливи: смъртта е нищо, така е, но този, който е бил, вече няма да бъде, никога вече, дори ако заложи на мечтата. Мечтата винаги остава дело на самия мечтател, мечтата винаги е монолог. Така че да му говори, както е правила често, тихо, като на себе си, винаги вярна на тази върховна доминанта на спомена: дистанцията.

„Фалгиер“ съществува ли още?

Шофьорът отговаря, че рядко ходи там. Анна затваря очи. И всичко изниква: изпълненото с рисунки ателие, малкият двор и късчето небе, главите, подредени до стената.

Няма никой до нея, няма убийци на мечти, които да й разказват какво се е случило със скулптурите, когато Модиляни напуснал „Фалгиер“, за да отиде в ново ателие на булевард „Распай“. По време на посещението си при него през 1913 г., Осип Цадкин^[1] е изпълнен с вълнение от великолепните глави, оставени като загадка в мръсен двор, и от гледката на лежаща навън статуя, преобърната, като след плячкосване.

Когато преминеш Сена, улиците се стесняват, издигат се и се въртят. Анна се чувства освежена, ето ги най-после сокаците, стъпалата, потръпването на дърветата, чувствеността на сенките на уличните лампи. Нищо не се е променило. Кой би искал да бъде прозорлива? Трябва само да е честна, да е честна в мечтата и въпреки нея, сега трябва да признае какво е дошла да търси в Париж: възможността за появата на едно видение.

На какво би приличал след толкова много време? Би ли се превърнал в прославен светец? Ами загриженият му вид в края на деня? Нахаканият му поглед, когато някоя рисунка е намерила клиент, платил добра цена? А може би и друга същност, непозната за нея? Те се срещнаха толкова рано, обичаха се толкова бързо.

Не посмява да помоли шофьора да намали скоростта. На какво се надява?

Ако той се появи срещу нея, ето какво ще се случи: ще продължат да вървят оттам, където спряха, ще съгласуват стъпките си, ще подчиняват телата си на съучастническия и общ ритъм, броденето им ще щурмува щастието по улиците, диалогът между тях ще потече отново, естествено, със същата страст, със същия плам при всяка схватка, и както преди, прекъсвайки го изведнъж; той ще хваща ту ръката, ту дланта й, ще възхвалява късмета им, да, както преди, под парижкото небе, това неповторимо, най-после намерено отново небе, тя ще слуша съблазнителния и напевен глас, този любим глас, който ще й каже: „Само вие можете да постигнете това! Общуваме!“.