На 21 януари 1910 г. стрелките на уличните часовници в Париж спират на 23:55. Парижаните, излизащи от театрите, от баровете и от домовете, които не би трябвало да посещават, иронизират претенциите на модерния комфорт. Все още у тях има светлина. Те навличат фланелените гащи и заспиват, без да подозират за наводнението, което спира функционирането на фабриката за сгъстен въздух на кея Панхард-Левасьор. Можем да си представим изумлението им, когато се събуждат оградени от водите на Сена. Изведнъж Париж става като Венеция, няма гондоли, уви, а само лодки „Бертон“, пригодени за дванайсет човека. Колко са точно? Не достатъчно за всички, депутатите се качват на тях, за да отидат в Камарата, без да намокрят гамашите си, но не толкова богатите газят до кръста в тинестите потоци.

Покачването на водите расте с всеки изминат ден, евакуират болните от „Питие-Салпетриер“, затворниците от Консиержери^[1], но не и обитателите на Ботаническата градина; жирафът не оцелява. Що се отнася до двуногите, има една-единствена жертва за трийсет дни пълноводие — млад капрал, пометен от вихъра, докато пренася телеграфист на раменете си.

Работите по разчистването на улиците и на мазетата ще продължат месеци.

На 2 май 1910 г., когато Анна Андреевна Гумильова (името й по мъж от 25 април) се появява с високите си обувки под стъклената галерия на Източната гара, електричеството не е възстановено навсякъде.

Нещо е изчезнало с наводнението. Трудно е да се каже какво — може би невинността, радостната вяра в прогреса. Парижаните гледат Сена потрепервайки, когато спират под облачното небе над мостовете, опустошенията, които може да предизвика преминаването на Халеевата комета, помрачават мислите им. Чакат я в средата на месеца. Който види Халей, вижда кръвта си, твърди една поговорка, тъй като низ от бедствия се приписва на кометата, включително падането на Йерусалим през 70 г. сл.Хр. Каква нова катастрофа може да се очаква от нея? Тези бури, които ни сполетяха от началото на март, дали не са нейни предвестници? „Пти Паризиен“ вдига тревога на страниците си: дали да очакваме ново наводнение?

Париж е по-мрачен от всякога. Водата разбужда каналите. Прекрасният месец май започва обезобразен.

Дали младата рускиня забелязва отривистите удари на дъжда върху стъклената галерия на Източната гара? Или е отдадена на щастието, на нетърпението си?

Аз съм в Париж!

Всичко около нея го потвърждава: полите, по-къси отколкото в Санкт Петербург, финесът на кожите, пристягащи глезените под цветните чорапи, дързостта на погледите, възбудени със спирала за мигли, ружът на бузите, високомерната големина на шапките. Нейната, избрана при най-добрата модистка на Киев, където майка й живее след развода си, изглежда провинциална. Трябва да я разкара.

Вероятно това си мисли, докато Николай Степанович Гумильов — Коля, така го нарича — упражнява своя френски с един носач. Коля говори френски много добре, тъй като между 1906 и 1908 г. често е идвал в Париж. Той твърди, че е наясно с всичко за столицата, с всичко, което трябва да се знае, за да се движиш комфортно: работното време на музеите, хубавите кафенета в Латинския квартал, шмекериите на бакалите, тарифите на носачите, как да си връзва връзката. Анна го оставя да спазари пренасянето на куфарите до таксито.

Тя мисли за всичко, което я очаква.

Във влака младоженците са подготвили списък на нещата, които трябва да видят: двореца „Шайо“ на хълма Трокадеро, почти завършената базилика „Сакре Кьор“ на възвишението Монмартър, Айфеловата кула, разбира се, тъй като тя е построена в годината, когато Анна е родена, през 1889, големите булеварди около Операта „Пале Гарние“, Булонския лес, всичко, което е особено интересно според Коля. Младата жена желае да се озове на улица „Отфьой“ в квартала „Сен Жермен“. Та нали там се е появил на бял свят Бодлер? А гробът му, къде се намира? Да постави черна роза върху надгробната плоча, такова е нейното намерение.

Черна роза!

Коля иронизира.

Трябва да е роза, потопена в мастило, или пък роза, която ще отнесе там посред нощ.

* * *

„Цветя на злото“. Много по-късно Ахматова ще заяви, че е чела тома на френски, когато е била само на тринайсет години.

Дали голямата поетеса казва истината?

Да бъдеш прочута неминуемо означава да лъжеш — от интерес или за улеснение.

Тринайсетата си година Ахматова празнува през юни 1902 г., недалеч от Санкт Петербург, в Царское село. Малкото кокетно градче дължи славата си на това, че приютява любимата резиденция на царя, Александровския дворец, построен от Джакомо Кваренги, архитект на Екатерина II, в английска градина, осеяна с изкуствени езера. Загрижен предимно за семейния уют, дотам, че пренебрегва задълженията си на монарх, Николай II високо цени някои свои министри и пребивава в двореца винаги когато е възможно. Настанявайки се в Царское село заедно със семейството си, Андрей Горенко може би се надява да си възвърне достойнството, което силно е пострадало? През 1887 г., подозиран в предателство заради връзките си с лейтенант, преминал на страната на антицаристите, той изгубва поста си на инженер в царската флота и е понижен до ранга на невзрачен чиновник. Самохвалкото изпада в немилост, той е нарцис, обсебен от всички жени, освен от своята. Инна Горенко, родена Строганова; на тази майка, лъгана без следа от дискретност и без чувство за угризение, Анна Ахматова ще остави портрет в полусянка: трогателна заради способността си да мечтае, дразнеща, защото е безпомощна и жалка, когато трябва да запали печката или да зашие копче. Анна расте в дом, изоставен от любовта и от книгите.

Андрей и Инна Горенко почти не четат — това е нещо много рядко сред руската буржоазия, която не е особено заможна. Трябва ли да вярваме на Ахматова, когато твърди, че е видяла само едно подвързано томче в салона на дома си? В дадения случай произведенията на „поета гражданин“ Некрасов, реликва за Инна, която тя пази от първия си самоубил се мъж, и я отваря при специални случаи.

Да си представим запалените под иконите кандила, прислужницата, която шепне молитви; бащата, раздразнен, че не може да освободи на воля темперамента си на женкар; четирите момичета и двете момчета, почервенели след прекалено горещата баня; майката, която се опитва да обедини това малко общество около стихове, разкриващи без особен талант нещастната съдба на народа.

Анна гледа навън. Нетърпението бушува в нея. Необходимостта от нещо друго. Анна мисли за Пушкин, ученик в Императорския колеж в Царское село, тя потреперва от вътрешната си сигурност, когато преминава покрай неговата статуя: един ден ще бъде поетеса. Макар да е дете, вече има ясна идея за красотата: красотата, която те екзалтира и освобождава. Анна мисли за грохота на вълните в Черно море, където семейството почива през лятото, за удоволствието, толкова върховно; да се разхожда сама по плажа на Евпатория^[2], без бельо под роклята.

Един ден ще бъда поетеса; повтаря тя със стиснати юмруци.

С други думи, в устата на рускиня, родена през 1889 г., в края на век, който все още — но не задълго — затваря жените в капана на принудата, звучи: ще бъда свободна. Очаквайки, да се подготвим! Свободата не е водно конче, което улавяш за крилата сред тръстиката; тя е по-скоро хищник, скрит в сянката на импулсите. Свободата трябва да бъде изтръгната, да бъде заслужена.

Анна издава интересен звук. Катери се по дърветата, учи се да свири с уста, твърди, че предпочита пепелянките пред птиците. Сестрите й са госпожици, тя не иска да прилича на тях. Когато застава неподвижно пред огледалото, то е, за да заеме подходяща поза и да декламира стихове. Как се става Пушкин? Като се изолираш, като изостриш интелигентността си посредством книгите.

Анна обича да отваря опасните, низвергнатите. Има много такива в царска Русия, където властва полицията и вършее цензурата; Николай II нарежда сред тях „Саломе“ от Оскар Уайлд, преведена на руски от Константин Балмонт, водачът на символистите в Москва. Къде са книгите, които горят? Няма ги при нея. За да ги намери, трябва да напусне Царское село. В очакване на този момент, да знае коя е, какво иска — и да устои.

По същото време, в същото малко градче, друг самотник се укорява с подобни слова: Николай Степанович Гумильов. Мрачен ученик в Николаевската гимназия, престорен срамежливец, който отива толкова далеч в провокациите си, та твърди, че Бодлер е по-велик от Пушкин.

* * *

Бодлер изниква в Санкт Петербург към 1900 г. Първите преводачи на „Цветя на злото“ са поети; близък до анархистите, Пьотр Якубович публикува стиховете си под псевдоним, за да ги спаси от цензурата. Инокентий Аненски няма подобни страхове. Енциклопедиите го наричат „руския Маларме“, този мъж — скромен до крайност дотолкова, че крие от колегите си филолози, че не само преподава древни езици, но и пише стихове, изваяни по каноните на Френския Парнас — знае много за магията на словото. През 1903 г. е директор на Николаевската гимназия в Царское село. Как Гумильов е привлякъл вниманието му? Внезапно, като му дава да чете своите стихове? Преводачът на „Цветя на злото“ веднага ли е открил таланта му, специфичния му глас?

Известно е само едно: Гумильов чете Бодлер по съвет на Аненски. Бодлер, обяснява преводачът педагог, това е анти-Некрасов; Бодлер не свързва поезията с никаква кауза, с никаква цел, с никаква истина, поезията няма за намерение истината, тя е сама за себе си. Да бъдеш своето собствено намерение, своето собствено предизвикателство, означава да ваеш стихове, могъщи като мълния, продължава Аненски.

— Как се постига тази сила? — пита ученикът.

— С непрестанна работа върху формата, отговаря творецът под маската на учител.

Константин Балмонт и Валерий Брюсов правят това, мълви Гумильов, който разкрива две свои предпочитания. Два повода за раздразнение за Аненски, който не е привърженик на спиритуализма, окултизма и декадентството, характерни за двамата московчани. Руските символисти са слаби, защото предпочитат сянката пред плячката. Плячката — това е истината, уловена от словото. Да виждаш само сенчестата страна на думите, да култивираш само техните тайни асоциации, означава да изгубиш читателите си и сам да се изгубиш. Плячката, това е реалността, подчертава Аненски.

Поетът трябва да улавя реалността с мощен и съвършен скок.

Така говори първият руски преводач на Бодлер на своя последовател.

Седем години по-късно, във влака за Париж, последователят, станал съпруг, от висотата на предимството, което му определят двете издадени стихосбирки, държи същото слово на жена си: да бъдеш поет означава да ловуваш. Ако искаш да си осигуриш място между — да кажем — Пушкин, Бодлер и мен, бъди безмилостна към езика — и прецизна, като ловец. Прецизна, когато убиваш.

* * *

Шофьор от младата Компания на парижките таксита оставя двойката на улица „Бонапарт“ №10. Сена е на две крачки. През 1910 г. издателите на пощенски картички представят невероятни изгледи от януарското наводнение, една от тях е направена точно на улица „Бонапарт“; тя показва река, която може да бъде премината само с лодка. Номер 10 е сграда на два етажа, мрачна на вид, като толкова други парижки постройки, пострадали от саждите на столетията. Мъжки шивач заема партера. Пансионът „Флоркин“ притежава надпартерния полуетаж, предназначен за приемане на пансионерите и четири стаи, на първия етаж, снабдени с мивка и биде. Тоалетните са общи и са отвън на стълбището; без тоалетни чинии, както в повечето парижки жилища.

Париж стимулира жаждата да бъдеш съвременен. Този Париж на повърхността, без съмнение Париж на удоволствията, осова линия на мъчениците на празника, винаги между лукса и хилядите заслепления. Но има и друг, този на селата и на хълмовете, този на студените ателиета и на таванчетата, той все още е с единия крак в предишния век. В началото на новата ера не всички парижани могат да се порадват на канализацията, позната още на древните римляни. Помпи изпразват помийните ями през нощта в камиони цистерни, теглени от коне.

Да бъдеш най-после в Париж, женен и пълен с очаквания, да прекараш тази първа нощ, без да мигнеш, да бъдеш нападнат от зловонна миризма, да скочиш от леглото, където другият спи или се преструва, да се наведеш през прозореца, в началото да се опиташ да се съпротивляваш на отвращението, да видиш цистерните, боядисани в кафяво и шафрановожълто, конете, също толкова уморени, колкото руските, да излезеш на площадката, да отвориш полуоткрехнатата врата, да се подвоумиш пред клекалото, което завършва с две поставки като подметки, да се ядосваш, че си толкова деликатен. Очакването, самотата, срамът: да почувстваш всичко това, примесено със сладострастна тръпка на нетърпение, да си повтаряш думите, които са повече от програма, които са самото бъдеще: плячката, това е истината, реалността, поетът трябва да изненада действителността с могъщ и съвършен скок.

Поезията се храни от всички.

От срама — без съмнение — от тази първа парижка нощ от двете страни на леглото; срам, който спотайваш от лежащия до тебе, знаейки, че може да се разкриеш, че другият ще те разбере отлично, че той също познава срама и вероятно също се упреква. Банален срам, непознат в Царское село: да не разполагаш с необходимите пари за желанията, които поражда столицата на удоволствията, да гледаш да не се охарчиш, докато други твои съотечественици водят приказен живот, като Сергей Дягилев, магьосникът на Руския балет, чийто сезон Париж се готви да открие, той винаги има запазена маса в ресторант „Прюние“ или като Сергей Шчукин^[3], чийто дворец в Москва по блясък не отстъпва на този на царя. При всяко свое пребиваване в Париж богатият търговец плячкосва галериите по десния бряг, обирайки на високи цени картини на Моне и на Реноар и — вече — далновидно на Матис и на Пикасо.

* * *

Какви спомени се появяват, за да разсеят безсънието? Дали Анна вижда отново сватбата си в Киев? Той грейнал от щастие, тя — другаде, и бледа, сякаш очаква екзекуцията си. Най-хубавият ден от живота ли? Не за нея. Нито братята, нито сестрите й са дошли за церемонията; баща й също се писа болен. Семейство Горенко не одобрява безгрижието, с което тя свързва живота си с мъж, когото не обича. Николай Степанович Гумильов, син на Степан Яковлевич Гумильов, бивш военен лекар в Кронщад. Защо се е омъжила за него, след като е влюбена в друг? За да забрави празнодумеца, който я кара да страда? Дошло й е до гуша, иска й се да сложи край на четирите години фалшиви клетви, глупави скандали, шумни сдобрявания, от които тя излиза със странното усещане, че вече не разбира самата себе си. За да му достави удоволствие ли? „Той ме обича толкова, че е направо ужасяващо“, изповядва пред своя близка, а с друга споделя: „Коля ме омаломощи“. Не му е чужд и шантажа: на два пъти, докато пребивава във Франция, без вести от нея, той се опитва да сложи край на живота си; и двата пъти — неуспешно. Дали тя се омъжва за него от жалост или от ужас, като си представя безсмисленото битие? Унинието от провинцията, рентиерите, обгърнати в пелерините си, послушните момичета, оплакващи един живот — завършил, преди да е започнал. Може би му е казала „да“, за да се изплъзне от чеховския ад в Царское село? В писмо, предназначено до своя зет, малко преди сватбата, тя излива чувствата си така: „Ще се омъжа за приятеля си от детството Николай Степанович Гумильов. Той ме обича от три години и ми се струва, че съдбата ми е да стана негова жена“. Не й достига откровеността да добави: и да бъде призната за поетеса. Коля има цяла дължина аванс преди нея. Може би се омъжва за него, защото той е признат в литературните кръгове на бреговете на Нева и тя си мисли така да увеличи шансовете си да получи на свой ред известност?

Анна се връща още по-назад във времето. Зимата на 1903 г., в навечерието на Коледа; тогава е първата им среща, под жълто-зелените сводове на Гостиний двор, най-големият магазин в Санкт Петербург. Тя е придружена от приятелка на нейната възраст, а той от момче, което е по-високо и по-чаровно от него: по-големият му брат. Какво иска да купи Анна? А, да! Гирлянди за елхата. А той какво търси? Може би причина да страда. Какво му прави впечатление в нея? Сериозният й поглед? Източената й фигура, която й придава вид на надраснала четиринайсет години? Той е с три лета по-голям от нея. Бях на възрастта на Рембо, когато е написал „Пияният кораб“, ще й рече малко по-късно, с помпозен тон, който подчертава злощастието му. Череп с формата на яйце, изпъкнали очи, дясното сякаш намига на лявото, провлечен глас. Произнася „з“ като „ш“. Срамежлив и самомнителен; невъзможен хлапак. Анна го наказва с безразличие. Колко жестока можеш да бъдеш, когато си на четиринайсет години. Добре се отървах, мисли си тя. Коля се въодушевява от студенината й.

* * *

Всяко човешко същество се ражда със свой си капацитет да страда. Някои успяват да държат скрит този запас страдание, без да потъват в него и да чезнат, други не смогват, отдават му се, възпламеняват се и се откриват, ласките винаги са придружени от стонове, прегръдките от сълзи. Лагерът на тези, които кървят, лагерът на тези, които разкървавяват: два лагера, които се противопоставят и се привличат, това се нарича страст — тя кара да се обичат и да се унищожават двойките, притежаващи безпогрешно познание за всяко от слабите си места. Сарабанда от кръв и желязо, този танц ще се разиграе между Ахматова и Гумильов при първата им среща през 1903 г. Отначало Анна ще бъде представител на злото.

Стиснах здраво ръце под воала…

„От какво си тъй бледа сега?“

— Затова, не сама не разбрала,

днес опих го с горчива тъга

— ще признае тя в едно от първите си стихотворения. След това ножът сменя ръката, която го държи. Като се жени за своята принцеса, Коля се освобождава от нея. Той ще иска да се харесва на жените. Странно момче е, знае го, играе си играта и номерът му минава.

В този нападнат от бури Париж равновесието на силите се променя. Десетилетия по-късно, в разговорите си с Лидия Чуковска, Ахматова си спомня: „Бяхме сгодени много дълго. (…) Когато се оженихме през 1910 г., той вече беше изгубил ентусиазма си“.

* * *

Мислеха, че са се въоръжили достатъчно с муселини, с кърпички, с ръкавици и фалшиви яки, ето че им трябваше чадър, дори два, при този потоп; човек става странно прагматичен, когато не се чувства чак толкова влюбен. Да пеят под дъжда двамата пришълци от Русия не изпитват ентусиазъм, парижаните — също. Учените от Обсерваторията се задоволяват да обявят, че кометата, която се движи към старата ни планета със скорост трийсет хиляди километра дневно, ще се приближи изключително много, и всички, които искат да проследят спектакъла трябва да се качат на покривите със специални очила, тъй като подобно събитие няма да се повтори през следващите седемдесет и пет години; а продавачите на катастрофи предричат задушлив газ, същият, който е изтребил масово жителите на Помпей, вълни от вандализъм, както през 451 г., когато преминаването на Халеевата комета е предшествало с няколко седмици армията на зловещия Атила, и низ от самоубийства.

Краят на света е близо.

На улица „Бонапарт“ 10 новите пансионери на дома „Флоркин“ не са чак толкова загрижени. Анна настоява да купят два чадъра; Коля търси най-прекия път към музея „Клюни“^[4]. Не е забравил огромния червен гоблен, на който се е възхищавал по време на първия си престой в Париж, през 1906 г., нито странната болка, която той събужда у него, когато се потапя в спокойната красота на Дамата и приютилия се в нозете й Еднорог, подобен на цирково животно. Спохожда го мисълта, че е подобен на това създание, подчинен на капризите на една сирена. Скована статуя, роб на желанията на ледена девойка — това беше той преди четири години.

* * *

На улица „Кампань Премиер“ в Монпарнас, недалече от големия магазин „Бон Марше“ където двама чужденци, елегантни и странни, разглеждат щанда за аксесоарите, един мъж къса страница от тефтерчето, което навсякъде е с него: „Кометата още не е пристигнала. Ужас. Сигурно ще те видя в петък. Разбира се, ще умрем“.

Той сгъва листчето на четири, моли за плик жената, която поставя чаша червено вино пред него. Тази жена вече не е първа младост, но мъжът се отнася към нея като към кралица, прошепва й на италиански нещо много мило; че тя не държи странноприемница, а най-доброто заведение в Монпарнас — и най-евтиното. Нарича се Розали и гостилничката ресторант на улица „Кампань Премиер“ е нейното кралство. Всичките тези пройдохи, които тя угощава със спагети болонезе и с оссо буко^[5], руснаци, поляци, чехи, унгарци, един несговорчив румънец, един шкембест мексиканец, който безсрамно я щипе по дупето, откакто знае от другите, че тя е позирала гола — или почти гола — за Кабанел^[6] и за Бугеро^[7]. С изключение на няколко добряци, които плащат на часа — като например чистият като котка японски художник — тя се сблъсква с батальон от пробити джобове, от които е принудена да приема рисунки вместо пари.

Мъжът грабва въглен (разполага с цяла кутия), откъсва друг лист от бележника, вече човек не вижда как се движат ръцете му, пред очите ни играят само линиите, които се устремяват и се събират. Първо носът, очите, устата, после овалът на лицето, изваян с един замах! Всичко това е като танц, екзорсизъм, мъжът сякаш е другаде, отнесен от виртуозността си към свят, който само той познава и от който накрая се измъква с подписа: Амедео.

Жената не иска рисунката, която той й подава, мъжът повтаря, че е подарък, че тя я заслужава, че без спагетите на добрата Розали той не би преживял на този свят. Изрича думите с присмех, с плам, с раздразнение, неустоим е, което е толкова характерно за него. Жената взима рисунката безмълвно, изчезва в кухнята, откъдето приижда силна миризма на месо, и се връща с плик в ръце.

Мъжът обръща плика, забелязва едно петно, колебае се. Изпитва притеснение, което му се струва недостойно. Обича народа, но не е част от него. Той изглажда леко смачкания плик. Адресът се появява, написан с въглен: Пол Александър, улица „Делта“ №7, 18-и район, Париж.

* * *

Улица „Делта“ тръгва от улица „Фобур-Поасониер“ и стига до улица „Рошешоар“. Най-важното е да запази самообладание: шансовете да попадне в комуната на „добрия доктор Александър“, приятел, поддръжник и първи колекционер на Амедео Модиляни, са почти нулеви. През 1910 г. е предвидено сградата да бъде разрушена. Една пощенска картичка от онова време показва просторна, но занемарена вила, чиито остъклени врати гледат към празно място. Какво е останало от този бохемски кът?

Нищо.

Да видим любопитен детайл: на улица „Делта“ №7 днес се намира центърът за прием на чужденци, прикрепен към полицейския участък в 9-и район. Трябва ли да приветстваме съзаклятието на призраците.

Ето един от тях — самият Пол Александър.

* * *

Аз съм син на богат аптекар от 16-и район. На двайсет и шест години съм, изглеждам по-възрастен, може би заради брадичката или заради тъмните кръгове под очите. Учил съм в йезуитски колеж, после станах дерматолог, за да спестя материалните страхове на баща ми; притежавам маниерите и склонностите на моята среда, но мечтата за фантазия и безредие ме тегли към свободните люде. Никога няма да бъда творец, ще съм окото, което ги окуражава, познавачът, който ги защитава, приятелят, който ги подслонява. Отворих моя диспансер в Монмартър, на улица „Пигал“ №62, след това наех къща с дванайсет стаи на улица „Делта“. Парижкото кметство смята скоро да я разруши, но няма значение, мястото ми харесва, за кратко го превърнах в оазис, отворен за волни души. Изкуството и свободата са единствената религия на „Делта“; естествено, това кара хората да злословят — за нас се разнасят какви ли не слухове — че нашите жени са разюздани; вярно е, Раймонд, любовницата на скулптора Морис Друард развеселява съботите ни, като танцува само по ботинки. Абсентът, опиумът и кокаинът налагат разпътство. Що се отнася до мен, предпочитам хашиша, ползвам го умерено и съзнателно. Спомням си, че съм опитвал заедно с брат ми Жан при Ида Рубинщайн^[8], на първия етаж в хотел „Мьорис“, където тя живееше през 1910 г. Звездата на Руския балет пламенно се погубваше. Двамата с Жан се върнахме в Монмартър, като вървяхме по кейовете. Уличните фенери се вписваха в нощта като ноти във въображаемо петолиние. Дърветата разпръскваха красиви фойерверки.

Тази необходимост от феерия владее всички ни на улица „Делта“.

Модиляни пристигна през ноември 1907 г. От една година вече той живее в Париж. Дойде с автомобил, от площад „Жан-Батист-Клеман“, откъдето е прогонен. Волана държи жена, като кукла — Мод Абрант, американка. Двуколка, в която са струпани книги, дрипи и картини, съпровожда появата. Предлагам стая на първия етаж. Модиляни отговаря, че има нужда само от място, където да работи и да съхранява платната си. Очаква ги хотел на улица „Коленкур“. Видимо изреченото се отнася за госпожата. Госпожата не е без средства, госпожата има добър вкус: по-голям чародей от този меланхоличен красавец няма да намери.

Стиснете ръката на човека и ще разберете колко струва. Веднага добивам представа с кого си имам работа. Бодлер говори за „благородство в излишък“ такова е и неговото. Искам да видя картините, той не чака да го моля и ми ги показва, без да търси одобрението ми. Изключителният му талант веднага ме спечелва. Казвам му го, той отговаря, че съм единственият, който харесва труда му: откакто е дошъл в Париж, нито едно от платната му не е намерило купувач.

* * *

Пред един френски посетител, дошъл да го интервюира в дома му в Танжер, Пол Боулс^[9] отговаря на въпрос за щастието по следния начин: лесно е да си щастлив, когато не искаш прекалено много. Но нима творецът може да не иска прекалено много?

Пиша тези редове пред портретите на Николай Гумильов, на Анна Ахматова и на Амедео Модиляни. Снимката на Модиляни е направена през 1906, годината на пристигането му в Париж; двете други са от 1910 г.

Гумильов се подготвя за сеанса при фотографа като за галантна среща. Всеки детайл е обмислен: яката от целулоид е достатъчно висока и строга като подбрадник, както го изисква канонът на дендизма, мустаците са изтънени със специална ножичка. Плитка сламена шапка придава съвършенство на вида му.

Казахме, че природата не го е разглезила прекалено, фотографът е помолил клиента си леко да завърти глава, може би му е предложил да впери поглед в непристойна снимка, окачена на стената срещу апарата. Гумильов се е изнервил още повече, отдал се е, доколкото е могъл на благородни мисли, които още повече са сковали позата му.

Трудно е да изглеждаш по-арогантно от това конте, но арогантността е само броня; и освен това да се харесаш на всички означава да се понравиш на куцо и сакато.

Когато отива при фотограф в „квартала на Мадлената“ — там е оставил багажа си, в приличен хотел на улица „Тронше“ — Модиляни все още не е износил гардероба си на млад буржоа от Ливорно, решен да шашне околните. През същата тази година Глез Сандрар среща „весело, красиво, божествено красиво момче, облечено като млад италианец, което излиза от италиански шивач“. Първокласен, пристегнат в талията габардин остава завинаги в спомените на писателя за художника, а той ще позира за него, през 1917 г., по бяла риза и черна връзка.

Дали именно този габардин е наметнал на раменете си? По-скоро става дума за палто с широки ревери. Вероятно е зима, под палтото се вижда костюм от тъмен вълнен плат, украсен с папийонка. Смутен от това притеснително красиво лице, фотографът е поискал да го снима анфас. Хубавецът веднага е заел желаната поза: едната ръка опряна на коляното, другата в джоба на палтото. Доволството на мъжа, привличащ жените — така казва майсторът на осветлението.

Истината е, че това е маската на достолепието, на човека, твърдо решен завинаги да не изневери на звездата си. Тази решимост Модиляни формулира със следните думи на приятеля си Оскар Гиля: „Твой дълг е никога да не ставаш жертва. Истинският ти дълг е да спасиш мечтата си…“

Да спасиш мечтата си: спорт за превземане на височини.

Толкова опасен и достолепен, сякаш си атлет, който се готви да покори върха единствено със силата на ръцете си.

Непринуден — като самата младост.

Достойнство, красота, истинска красота, която ангажира, парализира — това откриваме в портрета на Анна Ахматова, направен малко преди сватбеното й пътуване. Големината на челото привлича светлината, разгърнала се върху матовия екран на косата. Устата пази тайни, които раняват. Накъде са се устремили тези потънали в сянка очи? Към изгубената завинаги чистота ли? Към мечтаната значимост?

Смъкнете скъпата дантелена блуза и кокетното сако: срещу вас стои жена, жадна за съвършенство, същинска бомба.

* * *

Много красивите люде се привличат; това не ги превръща в еталон за любовници, но красотата, която ги изолира, е свързващият ги цимент. Ако разположим трите портрета един до друг, усещаме нещо очевидно, разиграващо се в булевардните пиеси, при които развръзката прозира още в първо действие: между застиналото в злощастието си денди, претоварения с красота италианец и достолепната като ангел поетеса — заровете са хвърлени.

* * *

В „Салона на Независимите“^[10] през март 1910 г., два месеца преди пристигането на Анна Ахматова в Париж, Модиляни излага шест творби: „Виолончелистът“, „Мечтател“, два етюда, единият от които е масленият портрет на Пикемал, „Просякът от Ливорно“, „Просякинята“. Гийом Аполинер споменава името му в хрониката си във вестник „Ентрансижан“. Андре Салмон^[11] прави същото в „Пари Журнал“. Но това не променя нещата. Модиляни не продава.

Пол Александър му оказва доверие. Той е намерил своя „Бохемски принц“ твореца, чиято вяра в себе си е единствената му религия, човека, който е надраснал несгодите си, недолюбван от богатството, но любимец на съдбата. Двамата мъже проучват галериите на десния бряг. Поразени при Волар^[12] от произведения на Пикасо от синия му период, те остават смутени при Канвейлер^[13] пред „Малките кубични форми“ на Брак. Сезан остава непреодолим. От този жител на Екс ан Прованс, който умира на шейсет и седем години в родния си град, Модиляни възприема решението на обемите, хармонията на плановете, олекотяването на материята. Ако признава, че има учител, освен италианците, това е само той. Изпитва екстаз в галерията „Бернхайм“ пред „Момчето с червената жилетка“. Репродукция на творбата върху пощенска картичка никога не напуска джоба на сакото му.

Какво още обича той? Театрите на сенките, фойерверките, кривите огледала, циркаджиите. Стъкленият лабиринт в театър „Гете-Рошешоар“ го привлича не по-малко от негърските маски в галерията на Жозеф Брюмер^[14]. Митничарят Русо, картичките, продавани в арабските магазинчета зад площад „Клиши“, статуите от Ангкор в музея на „Трокадеро“, камерунските идоли, амулетите от Конго: всяка творба е съкровище, което си струва да плячкосаш.

Модиляни работи — без да се отпуска. Да създава е необходимост, да разрушава — е страст. Пол Александър го умолява да не хвърля в огъня бележниците си; също така опитва да му осигури няколко модела. Малката Жана, която е лекувал в диспансера на улица „Пигал“, без да успее да я откъсне от тротоара, позира за прекрасната картина „Изправена гола“. Той купува и едно платно, нарисувано през зимата на 1908 г. Като излага „Еврейката“ върху до този момент голите стени на „Делта“ Пол Александър нарушава обещанието за безпристрастност, което е дал пред приятелите си. Една вечер, когато пийват повече от обикновеното, се стига до битка; Модиляни строшава скулптурите на друго протеже.

Александър не го лишава от доверието си, напротив — потвърждава го, като му поръчва — за петстотин франка, добра сума за онова време — портрета на баща си, строгия Жан-Батист Александър, а след това — и своя портрет. Модиляни кара мецената си да позира пред „Еврейката“. Пол Александър е очарован, той открива себе си като благородник от новия век. Някои посетители виждат следи от флорентинския маниеризъм. Александър ги оборва: че Модиляни не може да бъде свързан с никоя школа — преминава през тях и ги превзема. Във всяко отношение той поема неговата защита, когато художникът отказва малките поръчки; например Бранкузи^[15] мие съдове през седмицата в ресторант „Шартие“ в Монмартър и работи като клисар всяка неделя в римската църква на улица „Жан-дьо-Бове“. Инатливият италианец не си цапа ръцете. Пол Александър го подкрепя: все така, Бодлер, благородство в излишък. Между 1907 и 1912 г. „добрият доктор“ купува повече от двайсет и пет маслени портрета и много рисунки. Единствен в усърдието си…

* * *

Ще видят ли кометата? Господата от Обсерваторията са обезпокоени. Парижаните, които се разоряват за далекогледи, проклинат непрестанните дъждове. Под свода на черния чадър, избран от Коля в „Бон Марше“ Анна се оставя да бъде водена. „Столицата няма тайни от мен“ — повтаря младият й съпруг. Арогантен! Да познаваш Париж, когато самите парижани са изгубили ориентирите си в една метрополия, премоделирана с барут и боздуган от Осман^[16]! Кой може да претендира, че познава Париж при всичките тези села? Жителите му ограничават своя град до няколко квартала, които не общуват помежду си. Плен Монсо^[17] не познава порутените търговски обекти по улица „Оберкампф“^[18]. Между частните имения в Паси^[19] и винаги зелените зимни градини и мансарди в Шарон^[20] пропастта е непреодолима. Руският революционер Виктор Серж^[21], изпратен по онова време, за да разпространява из Франция евангелието на Интернационала, свидетелства в Мемоарите си: „Охолният Париж на «Шанз-Елизе», на Паси, и дори на големите търговски булеварди беше за нас странен или даже неприятелски център. Нашият Париж имаше три огнища: обширният работнически град, който започваше някъде в мрачната зона на каналите, на гробищата, на празните места и на фабриките, към Шарон, предградието Пантен, кварталът Пон-де-Фландр^[22], изкачваше се по височините на Белвил^[23] и на Менилмонтан^[24], превръщаше се в плебейска, пламенна, отрудена и подравнена като мравуняк столица, а след това, при границите си, с града на гарите и на удоволствията, заобикаляше железните мостове на метрото и кварталите с лоша слава“. Продавачите на сън, които отдават за двайсет су таванчетата си, бистрата, обитавани от сутеньори, уличните проститутки предлагат развратна тръпка на синовете от добри семейства, сирачетата, подхвърлени на повече имащите, децата, обречени на робство, този Париж, заклеймен от Юго, чиято мизерия Теофил Стейнлен^[25] на Монмартър, запечатва с въглен, няма за какво да завижда на Санкт Петербург, описан от Некрасов. Двамата млади руснаци не са били целия този път, за да преоткрият онова, което предизвиква срама им в родината. За тях Париж започва в музеите и завършва в салоните.

* * *

Когато пристига на Източната гара през юни 1906 г., с малко спестени пари, поверени му от неговата майка, поради обещанието му да усъвършенства френския си език в Сорбоната, Гумильов има една цел в главата: да наложи името си в най-суровия и най-желания град в света. Пътеводна звезда му е списание „Дьо монд де лар“ („Светът на изкуството“). Създадено през 1899 г. от Серж Дягилев^[26] и приятелите му художници Александър Бенуа^[27], Леон Бакст^[28] и Евгений Лансере^[29], то не възхвалява само космополитизма на авангарда в Берлин, Виена и Париж. Руското изкуство все още е почти непознато извън своите граници, Дягилев и Бенуа мечтаят да наложат в Европа мястото, дължимо на руската живопис, музика и балет. Гумильов чете писанията им като призив. Няколко съотечественици са го предварили на бреговете на Сена, преди да замине той е намерил адресите им, а адресът на Максимилиан Волошин^[30] му се струва най-скъпоценен.

„Парижанинът“ е прякорът му в Русия. В Царское село Гумильов е опознал Париж, четейки неговите стихове за есента и за църквата „Нотр Дам“. Но Волошин не е само поет. Преводач на поезията на Парнас, почитател на художника Одилон Редон^[31], когото не мирясва да налага в Русия, този огромен славянин, между великан и бебе, разгръща в Париж изключителна активност на критик на изкуството и на разпределител, особено в рамките на Руския художествен кръг, създаден от него на улица „Боасонад“, благодарение на финансовата и морална подкрепа на Елисавета Кругликова^[32], негова приятелка художничка. В ателието й могат да бъдат видени какви ли не ексцентрици: естети, художници, „декадентски дами“, които търсят неуловимото и се стремят към невъзможното. Волошин притежава специално качество в очите на Гумильов: никой руснак не познава Париж по-добре от него.

Кой друг може да му отвори пътя към родния град на Бодлер? Константин Балмонт^[33]. Прогонен в Париж, тъй като е взел участие в бунта през януари 1905 г., потушен безжалостно от Николай II, авторът на „Да бъдем като слънцето“ се е установил на улица „Дьо ла Тур“ в 16-и район. Гумильов научава, че той поддържа полезни приятелства с издателите. В Париж са също — от същата година и по същите причини — Дмитрий Мережковски, бащата на руския символизъм, и съпругата му, красивата и опасна Зинаида Хипиус^[34]. „Усойницата“ такъв е прякорът на тази Месалина, опиянена от себе си. Иван Бунин си спомня за учудващо слаб ангел, облечен в бяло. Ангелът има пороци, които изповядва в стихове. Валери Брюсов поздравява „ужасяващата откровеност“ на нейната поезия. Именно Брюсов. Гумильов разчита на любезното писмо, което този трафикант на влияние пише заради него, за да получи той достъп до жлъчната красавица. Най-после: разполага с верния Аненски^[35].

Когато научава, че възпитаникът му, чието поетично развитие следи отблизо, има намерение да продължи учението си в Париж, бившият учител, а сега само лирик, пише писмо до сестра си, за да осигури добро посрещане на своето протеже. Сестрата на Аненски е омъжена за французин, роден случайно в Астрахан, Жозеф Деникер^[36], главен библиотекар на Парижкия естественоисторически музей.

Деникер има зад гърба си изпълнен с пътешествия живот, от пределите на Кавказ до платата на Тибет, когато посреща Гумильов в убежището си на улица „Жофроа Сент-Илер“. Този мъж, винаги готов да нарисува по памет картата на света, но неспособен да назове Абисиния, без очите му да се навлажнят, го възприема като свой несъвършен двойник. Пред стария, преситен от всичко антрополог нетърпеливият далекогледец развива своите фиксидеи: бавната агония на християнската ера, шансът, който могат да представляват ценностите на Азия за изпускаща последните си дихания европейска култура, необходимостта от мъжествен хуманизъм. Доверява му също така за интереса си към окултизма. Ученият го иронизира. Гумильов възразява, че окултизмът, тъй както според него трябва да се практикува, заздравява моста, свързващ невидимото с действителността. Какъв мост? — пита Деникер. Поезията, отговаря Гумильов. Деникер сподавя усмивката си; единствената поезия, която има смисъл за него започва и завършва с разделянето между човека и маймуната. „Анатомични и ембрионални изследвания на антропоидните маймуни“. Това е заглавието на труда, който го прави известен. Какво може да се прочете там? Че расите не струват еднакво. Гумильов го гледа съучастнически: думата „раса“ насърчава в него една сигурност. Величието на Русия, императорска, православна и бяла. В работния си кабинет в Царское село, начинаещият поет извайва стиховете си под статуетка на свети Георги. Светецът, покровител на царските офицери, е и негов пазител.

* * *

Модиляни рано осъзнава, че е смъртен. През 1900 г., когато е на шестнайсет, след като преди две години е преодолял коремен тиф, му откриват туберкулоза. Маргерита, по-голямата му сестра, твърди, че скъпият й Дедо, така го наричат по онова време, е прихванал бацила на Кох по собствена вина, когато е напуснал комфорта на семейното гнездо, за да се настани в работническия квартал на Ливорно с приятели, срещнати в ателието на Джулиелмо Мишели^[37], неговият пръв учител по рисуване. Предишният обитател на студиото, което той заема с другарите си, умира. Ако беше проявил малко повече мъдрост, щеше да е съвсем здрав, заключава сестрата. Един век по-късно, ще слушаме същите абсурди по отношение на СПИН. Когато напада Дедо, през 1899 г., туберкулозата поражда колкото незнание, толкова и фантасмагории. Тя опустошава всички социални слоеве в Европа, но има моралисти, които твърдят, че злото атакува определени групи: чувствителните души, нервните младежи, проститутките са най-податливи. Това, което по-рядко се говори е, че туберкулозата изостря ентусиазма да се живее; ако шансът пожелае човек да оздравее, когато се завръща в света, той го приема пламенно.

След пневмоторакс^[38] Дедо сякаш започва да се чувства по-добре. Лекарите остават предпазливи. Съветът им е да се щади. Да пести силите си, след като е бил на косъм от най-лошото ли? Нали е жив. Ще бъде ли утре? Защо да чака, когато може да се втурне напред!

Да изпълни желанието си — ето какво иска от сега нататък оздравяващият, и това желание го води към изкуството, към красотата, към нейната тайна. Да се замае от красота, да разбере красотата, да я сътворява.

Благодарение на дарението на чичо по майчина линия Дедо оценява късмета, че се е родил италианец. Голямата обиколка, необходима за възпитанието на чувствата на младите европейци, започва за него през 1901 г. Рим е шок, какъвто не е могъл да си представи. Открива се пред единствения си приятел в онзи момент, Оскар Гиля^[39], срещнат в Ливорно при Мишели: Рим е не само около него, той чувства седемте му хълма гравирани в душата си, като „седем властни идеи“ пише на своя приятел. Рим е оркестрацията, с която се обгръща, границата, при която се изостря мисълта му.

Струва му се, че само ще мине през Неапол, но бронзовите фигури от археологическия музей, античните руини и църквите му дават своите пластични уроци. Равновесието на лицата върху вратовете, могъществото на линията срещу масата: един скулптор от Сиена от XIV век разрешава тези загадки. Тино ди Камаино^[40], така се нарича той: много значима среща, казва си Модиляни, предопределяща и объркваща, защото той открива Неапол като художник, а си тръгва оттам като скулптор. Какъв е истинският му път? За какво изкуство е създаден?

Започва отново на бреговете на река Арно; военният ред във Флоренция, строгостта на Флоренция; ваксинира се от тях. Както Ницше, практикува спасителната изолация на големите души. Бидейки добър приятел, дели с Гиля едно ателие на улица „Сан Гало“. В Свободното училище за голи тела той се подиграва на имитаторите; вбесява учителите си, очарова своите приятели, които се възхищават от самообладанието му. Не се задоволява да възпроизвежда линията — иска да я подчини. Вече не ходи на курсовете, виждат го в галерия „Уфици“ толкова концентриран, че не смеят да го докоснат.

Тино ди Камаино се крие и във Флоренция, в музея „Бардини“: втори шок, още по-силен от онзи в Неапол, пред „Благотворителност“, гигантска женска фигура, която кърми две деца. Лице, удължено до крайност, пресечено от прав нос, могъщ врат, като стълб на храм. Модиляни отваря своя бележник. Той чувства, той знае: там трябва да насочи търсенията си, към главата и врата!

Открива Флоренция като новак, тръгва си с прякор, който му отива: „Професора“.

Във Венеция също има Свободно училище за голи тела. Той е на деветнайсет години. Хубавите дни като че ли са зад гърба му, писмо от майка му Йожени носи лоша новина: чичото, който го поддържа финансово, е с болни дробове; ако си отиде от този свят, какво ще стане с бъдещето му на творец? Дедо обещава да бъде сериозен, но разпътната Венеция приканва към удоволствия, каквито строгата Флоренция осъжда; в бордеите на остров Джудека Дедо за първи път опитва хашиш. Обикновена разходка, мисли си той, каквито предприемат туристите, отвеждани на върха на Везувий, но както Емпедокъл^[41] се сгромолясва в кипящото гърло на вулкана, така и Дедо пада в кладенец без дъно.

През 1905 г. чичото меценат умира. Йожени Модиляни се качва на влак за Венеция с тази тъжна новина в чантата си, както и с хубаво английско издание на „Балада за Редингската тъмница“ от Оскар Уайлд. Защо е този избор? Защото посредством историята на войник, обесен, понеже е убил любимата си, поемата на Оскар Уайлд подтиква към върховния риск да бъдеш себе си. Йожени е твърдо убедена: нейният скъп син няма да има живот като този на другите.

Какво му казва тя, когато се среща отново с него във Венеция, а той вече не е толкова целомъдрен, колкото когато са се разделили? Да продължи по пътя си, да не се притеснява. Пари ще се намерят, тя говори английски, френски, пише бързо и добре, ще намери работа като преводачка, дори ако е необходимо ще се цани като литературен негър.

Да разочароваш подобна майка е немислимо. Трябва да се откъсне от Венеция. Да победи демоните.

В „Атлас на модерната гравюра“ от Виторио Пика^[42] Дедо открива Тулуз-Лотрек. Този прикрит трагик му говори. Тази затаена лудост го преобразява. Тази свобода на чертите: тя е пътят, който трябва да следва — до Париж.

* * *

Гумильов и Модиляни пристигат в Париж през 1906 г.

Мисля за безшумните обиколки на призраците под едно и също небе, за животите, които се докосват, привличат и се свързват в множеството на улиците, за загадъчната мрежа от съчетания, скрепени в нематериалното, за властта на местата над връзките.

При липсата на документи, говорещи ни за тяхната среща, е проява на чиста фантазия човек да си представи съпруга на Анна да дели с този, за когото тя завинаги ще запази ослепителен спомен, една и съща тераса в Монпарнас през хубав ден на 1906 г. Но аз правя точно това.

Руснакът с ръкавици, с фалшива яка, тероризиран от идеята, че е сварен в очевидно състояние на неелегантност.

Черна шапка с широка периферия, червен шал, едва стегнат около врата — италианецът по свой начин издига знамето на анархистите.

Руснакът, претоварен с въображаемо, е пленник в Париж на рицарство от друга епоха. Мъжът от Ливорно, чувствителен към хиляда и едното изменения на видимото, си присвоява, като крадец, неизчерпаемата манна на лицата.

Руснакът, толкова горд, че се е родил в Кронщад, където арогантността на офицерите се усилва при всяко вдигане на знамената, при появата на двуглавия орел^[43]. Италианецът, син на баща и майка евреи, не прикрива произхода си — дори, напротив, шумно го изтъква като допълнителна част, която трябва да бъде прибавена към досието на непокорството му.

— Аз съм монархист; аз, господине, се кръстя пред църква!

— Аз пък съм евреин. Вървете по дяволите!

* * *

Подготвили са всичко, от една страна пътеводителите и картите, от друга — препоръчителните писма, помислили са за френско-руски речник, както и за смокинг, предназначен за вечерите на Руския творчески кръг на улица „Боасонад“. Надяват се скоро да вкусят своята част от парижката торта, но нищо не се урежда, както е предвидено.

Волошин си плюе на петите, Балмонт не обръща внимание на визитната картичка, която Гумильов предава на портиерката му. Остава Зинаида Хипиус. За „декадентската Мадона“ всяка възможност да провери перверзната си женственост трябва да бъде използвана. Младеж, който пише! Гумильов? Името смътно й говори нещо; не беше ли го забелязал Брюсов сред колоните на списание „Весы“^[44]? Провинциалист, наивен и високопарен, нали? Да дойде, решава руската Месалина. В стаята, която е наел на улица „Де ла Гете“ Гумильов старателно се приготвя. Продължението откриваме в писмо от Хипиус до Брюсов: „Двайсет години. Бледност, която напомня гной. Уста, пълна с клишета. Диша етер и претендира, че след провалите на Христос и на Буда само той ще промени света. Не го насърчих. Взе си шапката и си тръгна“.

Неизкоренимата лошотия на хората. Безличната доброта на животните. Пред клетките в зоокъта в Ботаническата градина, която той често посещава благодарение на пропуска, предоставен му от Деникер, Гумильов изпълва бележниците си. Париж го посреща с жираф. Париж, когато го споходят беди, го посреща с кенгуру.

Моят сън и днес не ме разнежи

и в зори се вдигнах, в ранен час —

вън, под утринника с ласки свежи

кенгуруто да погледам аз.

(„Кенгуру. Утрото на девойката“)

Анна е във всичките му мисли.

Останала в Киев, при леля си, сред глупачките от колежа, търговците, надули се от самодоволство, буржоазките, затлъстели под своите дантели.

Анна, която той отвежда в Крим, на плажа на Евпатория, близо до Севастопол: вече не се надява на нищо и изведнъж, изправена срещу вълните, тя му предлага устните си.

Париж трябваше да излекува тази натраплива мисъл. Същността на срещите, покварени и гримирани на Монмартър, интензивни и кратки на Монпарнас, трябва да разпали кладата на спомените. Но натрапливата мисъл не отслабва, сирената го следва навсякъде.

Мисълта е ясна и въздушна

като сянката на лист зелен.

Искам нежно в някой да се гушна,

Както кенгуруто нежно — в мен.

Той жадува за писма, каквито тя не е обещала, и когато очакването му носи прекалено много болка, не намира нищо по-добро, освен да кръстосва булевард „Севастопол“ и да шепне името й.

Какъв лек има за тази лудост?

Паркът с щраусите на Колониалното изложение? Неприлично гримираните екзотични танцьорки под витражите на „Гранд Пале“? Индианският театър, неговите пантомими, дървените маски? Избира щраусите, ще му бъде чиста съвестта благодарение на Бергсон^[45]. Неговите лекционни курсове в „Колеж дьо Франс“ са истински литургии. Гумильов наблюдава ръцете с маникюри, академичните палми, бастуните със сребърни дръжки. Гледа целия светски Париж — недостижимите Хималаи. Как да си възвърне вярата? Може би на терасата на улица „Де-з-Екол“ пред чаша коктейл мандарин — кюрасо? Как да успокои душата си? Като завърже красиво вратовръзката си?

През октомври 1906 г. Серж Дягилев започва в „Гранд Пале“ кръстоносния си поход за руското изкуство. Изложбата, която устройва, под наслов „Два века руско изкуство“ представлява диалог между повече от триста старинни икони, избрани от частни колекции, с платна на Рьорих, Бакст и Бенуа. Гумильов отива да я разгледа и там се сприятелява с двама сънародници: Фармаковски^[46] и Божерянов^[47] също като него са изпълнени с нетърпението на крайно амбициозните. Дали идеята да създадат списание за изкуство и литература се заражда между тях в изложбените зали на „Гранд Пале“ или в една от кръчмичките зад Пантеона, където го отвежда друг негов приятел отскоро — Никола Деникер^[48]? Поет и наполовина руснак, братовчедът на библиотекаря на Ботаническата градина също се занимава с окултизъм; Гумильов дължи на него една от най-важните си срещи — с Рене Жил^[49]. Приветстван, когато се появява на сцената, от Маларме, от когото бързо се разграничава, алергичен към каквато и да било лоялност, Жил действа самосиндикално и задълбочава работата си върху езика като цяло и върху поетичното слово в частност. Да открие могъществото на вика и да мисли „посредством думи — музика на език — музика“ — такава е неговата цел. Превъзбуден? Визионер? Вероятно и двете. Гумильов се чувства на една вълна с него. Оформя се кръг от предпочитания, младият Деникер, Фармаковски и Божерянов също са в заговора; събиранията, ръководени от Рене Жил, се провеждат нощем; когато хваща влака към невероятни места в предградията, Гумильов си казва, че най-после живее.

През януари 1907 г. първият брой на „Сириус“ излиза в Париж. Вероятно Фармаковски е нарисувал корицата: нимфа с големи очи на кукла манга^[50]. Още едно списание? Руско списание в Париж?

На Гумильов не му е неприятно да се превърне в агент на невъзможното. Невъзможното е страната, където го задържа Анна. Да започне да издава „Сириус“, според него това е най-добрият начин да я съблазни. Да даде повод да се говори за него, не като за скован влюбен, не като за натрапник, а като за редактор на списание, което възнамерява да я публикува. Анна лапва въдицата. В писмо до зетя си фон Штейн^[51] тя изразява ентусиазма си с думите: „Защо Гумильов предприе издаването на «Сириус»? Това ме изненадва и ме изпълва с радост. Всички нещастия, които преживя, не му служат за поука!“. През февруари стихотворението й „На ръката му има много блестящи пръстени“ се появява в брой втори, скромно подписано Анна Г.

Край на блуждаенията. „Сириус“ мобилизира изцяло Гумильов, тъй като той е не само основател, директор, но и основният сътрудник под различни псевдоними — „Анатол Грант“ или „К-о“. Какъв прием среща списанието сред емигриралите в Париж съотечественици, единствените способни да оценят съдържанието му? Жлъчната Хипиус остава безмълвна. Балмонт — също. Той не отговаря на нито едно от писмата, които му изпраща авторът на „Кенгуру“. Кой чете „Сириус“, освен тези, които го правят?

Три броя по-късно авантюрата се проваля. Какви мисли му внушава тъжната пирамида на непродадените екземпляри? Гумильов стяга юздите на разочарованието си. „Сириус“ прогонва тайния страх, че е самозванец. Дягилев и неговата банда могат да блестят, колкото си щат, най-после той отлично знае на какво е способен.

Вече не следи толкова много как пише, пише по-добре. Стиховете прииждат един след друг. Скоро ще има достатъчно, за да осъществи нова лирична книга. „Романтични цветя“ ще се нарича тя, това ще е неговият отговор на Бодлер. На шемета на Злото, неговите парижки стихове противопоставят утехата на красотата, обяснява той в писмо до Брюсов, без да споменава другата мисия на стихосбирката: да победи съпротивата на любимата жена. Новата молитва към словото Гумильов възнамерява да посвети на Анна. Вече възприема като напълно сигурно удоволствието на Анна, когато открие името си на титулната страница. Има дни, в които дребният търговец на ширити от улица „Монж“ го чува весело да си подсвирква с уста.

* * *

След четири години, когато се връща в града на първите си амбиции, Коля намира за съвсем естествено да се държи като наставник. Но Анна иска един Париж само за нея, и в Париж, който ще види като никой друг, ще празнува като никой друг; тя желае своето настояще, сред тайфун от нови впечатления. Площад „Етоал“ например е пъпът на Париж, мисли си тя в подножието на Триумфалната арка. Да я обгърне с поглед, от платформата на автобус, след това да предприеме същата обиколка пеш, за да изпита с мускулите си опиянението от ритъма, наложен от кръженето на булевардите около паметника. Или да се отдалечи от „Етоал“, да се качи до Паси, за да види от по-далеч Париж и да мисли за Наполеон, който съзерцава хиляда и трите московски камбанарии от хълма „Воробьови гори“. Или да кръстосва по авеню „Дю Боа дьо Булон“^[52], да гледа как елегантният свят излага на показ своите широкополи дамски шапки, своите колиета от перли, своите труфила и своите кученца пекинези, да изследва този шемет от външни изяви, да го наблюдава без завист, напротив, да се забавлява от суетата, да извлича тайно превъзходство от отказа си да се поддаде, да си казва, докосвайки с лакът чадърите от бледолилава коприна, че струва повече от това висше общество. И още по-дръзко: да се впуска в мрежата от малки улички в квартал Маре, по следите на мъртвите кралици, трагични, каквито никога няма да успеем да бъдем; да се хвърля от една уличка в друга, както някога сред вълните.

Променя ли се въобще? Същото пламенно и целомъдрено сърце. Същата нужда от свобода, същата екзалтация без причина.

Ах, да можех да хукна пак боса,

да съм волно дете и сега

и корона от плитка да нося

и да пея без капка тъга.

(„Виждам флаг избелял над портала“)

Да плячкоса Париж, както преди авантюристичното дете плячкосваше за свое добро светлина, невидима за другите.

Свободна да чувства, да вибрира.

Коля я отвежда в книжарниците в Латинския квартал. Главата й се замайва сред тези книги, написани от други, тези чувства, от които преждевременно развити гении са се възползвали. Мария Башкирцева^[53] например, отнесена от туберкулозата през 1884 г., оплакана от Ги дьо Мопасан, превъзнесена от поета Андре Тьорие^[54], който се нагърбва със задачата да издаде нейния „Дневник“, започнат на тринайсет години. Библия на романтичните и амбициозните. Да умреш на двайсет и четири години, като оставиш след себе си дело, което да те надживее. Анна прави сметка: тя вече е на двайсет и една, но освен стихотворение в „Сириус“ не е публикувала нищо друго.

Коля скача от том на том. Стиховете на този Кокто^[55], наредени на купчина близо до касата, каква ли стойност имат? „Фриволният принц“. Ловко измислено заглавие. Коля си мисли за Блок; дали Анна е влюбена в красивия Александър? Възможно е, всички хубавици в Санкт Петербург са готови на самоубийство за прекрасния принц на руската литература. Коля прогонва лошите мисли и взема друго томче. Робер дьо Монтескю^[56], френският Балмонт, доколкото е разбрал. Нека да видим… Коля разгръща „Многоцветни слова“ с усмивката на главорез. Анна! Анна! Коля вика съпругата си, която е потърсила убежище сред книгите, посветени на изкуството. Едно томче се поклаща над главата й. Книга за теб, Анна, невероятна поетеса! Може би трябва да се поучиш от начина, по който графиня Анна дьо Ноай^[57] успява да улови музата. Анна стиска юмруци.

* * *

Какво върши Амедео в Париж? Рисува; и когато прави пауза — то е, за да сменя квартирите си. „Бускарат“, един мебелиран апартамент на площад „Тертр“^[58], улица „Жирардон“, улица „Коленкур“, около Монмартър, улица „Норвинс“ №13, улица „Равинян“ №13, „Бато-Лавоар“, площад „Жан-Батист Клеман“ №7, пасажа на „Елисе-дьо-Боз-Арт“, улица „Дуе“ недалеч от стария манастир, за който Аполинер си спомня в „Скитник по двата бряга“.

Възможно е тези адреси да са за него само объркана картография, единствената разпознаваема точка, в която остава хармоничното пълномощие на майчинската нежност, стопляща и същевременно укрепваща.

Роден е за радост, но не я намира никъде, освен когато е поразен от картините на Сезан, неговият учител по перспектива. Една репродукция на „Момчето с червената жилетка“ го следва навсякъде. Когато я показва, изкушението е по-силно от него, допира я до устните си и я целува. Дали това е лудост? Единственият изход е работата. Той рисува, докато му се схване вратът, амазонка с жълт жакет, рижав кок под сивосинкава шапка, печатар на син фон. Платната му предизвикват интерес, но не намират купувачи. Портретите, които прави с размах по заведенията — ето какво продава. Пет франка тук, два франка там: колкото да помогне на приятелите си, които нямат нито силата, нито способностите на Пикасо. Гръбнакът Пикасо.

Дошъл е краят на времето, когато испанецът от Малага вижда в италианеца от Ливорно единствения принц на Монпарнас. Пикасо е напуснал хълма Монмартър и мизерията е напуснала Пикасо. Галерист на улица „Виньон“ работи само за него, Пикасо му дава да продава всичките си картини и те до една намират купувачи. Даниел-Анри Канвейлер^[59] има само един недостатък: той мисли посредством школи, а Модиляни ги избягва. Далеч от ташизма, от поантилизма, от макяолизма на тосканските импресионисти, от детинския футуризъм, който изповядва Северини^[60], колкото е възможно по-далече от това движение, което все още не наричат кубизъм, но което вече разделя критиката; Амедео създава творчеството си извън художествените кръгове.

Винаги го е ръководел отказът от вярност. Още в Ливорно, в ателието на Мишели, старият художник го упреква, че е забравил слънцето на платното, а той отговаря, че така вижда нещата.

Би ли имал повече късмет, ако беше по-сговорчив? Ако успяваше да обуздае гордостта си? Невъзможно! Да ревнува от Пикасо, да заговорничи срещу Хуан Грис^[61] и Брак^[62]? Това е мерзост; той я отхвърля. Какво да прави? Да прегърне неуспеха и да изглежда грандиозен; да няма равни в пиянствата; в провокациите; в реалните и във фалшивите оргии.

Завиждаха на италианеца; когато носеше габардина, посрещаха го радушно, когато грошовете от някоя картина потъваха в джоба на приятел; сега го отбягват, с изключение на жените, които нещастието — под привидността на обаяние — привлича. Почивката на воина? Не е в неговия стил. Винаги го води гордостта. Куклата, която се прозява, когато й чете Данте, той оставя на слабоумните.

* * *

През пролетта на 1909 г., по съвет на Бранкузи, когото познава благодарение на Пол Александър, Модиляни се маха от живописността на лозята на улица „Сен Венсан“. Черешата на улица „Льо пик“, която той рисува през всички сезони, ще стане спомен. Сбогом на Монмартър. Аполинер, по онова време художествен критик в „Ентрансижан“, известява края на епохата със следните думи: „Художниците вече не се чувстват удобно в съвременния Монмартър, в който трудно се прониква; той е пълен с фалшиви творци, индустриалци фантазьори и пушачи на опиум без стойност“.

Когато се нанася във „Фалгиер“, Модиляни открива квартал, който се променя. Строителните работи по булевард „Распай“ водят до разрушаването на десетки сгради. Външният булевард, който все още не се нарича „Монпарнас“, води по права линия към „Клозери дьо Лила“^[63]. Автомобилистите започват да изпреварват файтонджиите. Ще започнат ли хората да съжаляват за миризмата на конските изпражнения?

Да бъдеш модерен на всяка цена или да изчезнеш: това е лозунгът на бирариите, гнезда за игри на лошите момчета, които се надяват да си останат такива, чупейки столове. Кафенетата забогатяват: собственикът на „Дом“ купува билярд, този на „Ротонд“ се абонира за вестници от цял свят. Върху тротоарите, заети от столовете на заведенията, които никога не са били толкова пренаселени; посетителите говорят на руски, ругаят на немски, помиряват се на френско-английски. Нощем Монпарнас иска да настигне Ню Йорк, но всяка сутрин миризмите на листа все още влизат в ноздрите, можеш да си купиш козе мляко от момченцето, което води животните си в Люксембургската градина и да срещнеш мизантропи, горди, че никога не са преминавали Сена.

Монпарнас през 1910 г. е Монмартър, все още неизневерил на обещанията си.

На пътя край стара тухларница, „Фалгиер“ или „Вила Роза“ е творение на скулптор филантроп, някой си Жул-Ернест Буйио, споменът за когото би изчезнал, ако не му беше хрумнало да купи терена, за да построи ателиета и да ги дава под наем евтино. Гоген работи там още през 1877 г. Модиляни се нанася на партера на ателие №14, то ще бъде дом и на младия Сутин^[64], когато той дойде да съжителства с него през 1916 г. Пристигнал през същата година от родната си Япония, Фуджита^[65] работи на горния етаж.

Наемите наистина са нищожни, но трябва да се свикне със студа, без газ и електричество, както и с паразитите. Всички творци от Монпарнас пишат в мемоарите си за нехигиеничността на мястото. Една вечер, когато минава да ги посети като съсед, художникът Пинкус Кремен^[66] намира Модиляни и Сутин да четат, легнали направо на земята. Единствената свещ, поставена между тях, осветява легионите дървеници, от които те се опитват да се избавят, като копаят канавки, пълни с вода. Това не помага особено: гадините пъплят чак до тавана и се хвърлят върху жертвите си. Като парашутисти, ще напише Кремен. Модиляни не усеща нищо: той чете Данте.

* * *

Четенето: неизменна страст, предадена от две жени.

Модиляни винаги е виждал майка си сред книгите. Отгледана от бавачка протестантка, някоя си мис Уитфилд, после посещавала католическо училище в Марсилия, Йожени Модиляни, родена Гарсен, дори отваря езикова школа в Ливорно. Книгите я следват в Париж, в багажа й има рядко издание на Оскар Уайлд. Можем да се върнем по-далеч във времето, към първите години на брака й с Фламинио Модиляни, към объркаността й, когато влиза в това семейство на търговци, чиято религиозна правоверност, за разлика от свободата, която е имала в дома си, й налага трудно поносими принуди. Вече не може да разполага, когато желае с пианото и с библиотеката. Не може да ходи, където й се ще. Трябва да се подчинява на съпруг, който вижда в нея само утроба. Подчинение, на което е сложен край по унизителен начин с финансовото бедствие на семейство Модиляни; през 1884 г. се ражда четвъртото й дете Амедео — последното, както се оказва. Изправена пред фамилния банкрут, Йожени упражнява таланта си на преводачка, след това приема да се превърне в литературен негър за един американски университетски преподавател и написва на английски труд в два тома за италианската литература.

За Йожени Модиляни книгите увеличават вътрешното богатство; за по-младата й сестра Лаура те служат на революцията.

Лаура Гарсен: фалшиво крехка, разкъсвана от невъзможното, Камий Клодел^[67] без творчество, Луиз Мишел^[68] без барикадите. Идеалната леля, когато твърдиш, че мъдростта се състои в това мечтите ти да са достатъчно големи, за да не ги забравяш. Йожени Модиляни открито се оплаква в интимния си дневник: двамата заговорници рамо до рамо пишат статии, призоваващи към спасителна анархия, сестра й и синът й се объркват в джунглата на идеите, които изглеждат „прекалено зареяни в облаците“ за нейния вкус. Това е времето на стачките в Италия и на окупацията на фабрики. Лаура споделя възхищенията му: анархиста Кропоткин, Бергсон и Ницше — неизбежна литература за хора като тях.

Да знаеш наизуст „Божествена комедия“ не учудва никого в Италия; в Монпарнас — напротив — създава репутация. Моди, така го наричат в квартала, винаги е с книга в ръка: Бодлер или Леопарди, Д’Анунцио или Шели, Вийон или Уайлд. Не му е неприятно да минава за ерудита на групата. Това също е начин да потисне страха, че може да изчезне, без нищо да е извършил. Поредната фантазия, шепнат злите езици. Моди Лорензачо^[69], Моди Полишинел^[70], Моди неуловимият, който се подиграва на учените, но чете до скъсване Спиноза. Пред посетителите, които се учудват, разказва история от тези, които умее да реди: философът от Амстердам бил предтеча по майчина линия, Спиноза и Гарсен били далечни братовчеди. Лъже ли? И да, и не: между мислителя, прогонения от църквата, самотника, и този, за който се взема, съществува връзка. Начинът, по който Спиноза възприема света чрез аксиоми, му се струва крайно убедителен. В „Логико-философският трактат“ Модиляни вижда най-педантичната, най-чистата, най-жестоката форма на пантеизма. Философията ми е в кръвта, твърди той. Приятелите му, пристигнали от степите, остават със зяпнали уста.

* * *

Това чудо, заложено във всеки човешки череп, за какво служи то? Да избегнеш банкрута? Военната повинност? Да станеш богат. Богатите се страхуват; видяхме това отблизо в неговото семейство и този страх, че могат да бъдат по-малко богати, разяжда истинското богатство: интелигентността.

Той пише за това на приятеля си Гиля: в книгите, както и в музеите, търси проблясъка, който разбужда; светлината, която поразява.

Дири без почивка.

Когато изтощението го надвие, изчетква прахта от велуреното си сако и го облича.

Успява да избяга от самия себе си в Люксембург. Стига до този парк, където кърмачките изглеждат по-привлекателни от другаде, по заобиколни улички, които само той познава. Носи Верлен в джоба си. Търси усамотена пейка. Лятото наближава, камъкът е хладен, сяда, отваря стихосбирката с наранените си от разтворителите ръце, и цялото му напрежение отслабва, когато чете словата:

Сред стар вековен парк — и гол, и заледен —

два призрака в нощта изникнаха пред мен.

(„Сантиментална беседа“)

Пристрастието към честността му принадлежи.

* * *

Халеевата комета продължава да плаши. Господата от Обсерваторията съобщават, че тя ще се появи на 20 май, петък. Има тълпа в Тюйлери, тълпа и на Марсово поле, и по покривите: безразсъдно смелите залитат между комините и стискат астрономическите си очила. Но небесното тяло кокетира: то ангажира всички умове, но не се появява. Тази вечер Парижката опера подслонява за втори сезон Руския балет. Дали наистина става дума за балет? Който говори за балет през 1910 г., говори за въздушни полети на силфиди, за умиращи грациозно лебеди. Овехтял жанр, възприеман снобски от публиката — въпреки емоциите, които извлича от него Дега.

Със своите марионетки, със своите кукли, със своите сладострастни робини, със своите фавни с бедра на хамали Дягилев и партньорите му действат като унищожители на традицията. Игор Стравински погребва Дебюси под пепелта на „Жар птица“; хореографът Михаил Фокин^[71] ръководи бунта на телата; колорист и рисувач, специалист по костюмите и декоратор, способен да открои запомнящите се форми на декора, Леон Бакст приковава добрия вкус към пронизителността на синьото, зеленото и аленото; неговите декори комбинират рафинираността на Обри Биърдсли^[72], илюстраторът фетиш на Оскар Уайлд, с ожесточението на германските експресионисти. Революция — преди кървавата от октомври 1917 г., — която Пикасо, винаги нетърпелив да не остане назад при проявата на някоя дързост, няма да пропусне: той ще запази костюмите от балета „Парад“^[73], както и сценичната завеса, която днес се смята за най-импозантното му платно.

През пролетта на 1910 г. славяните са варварите, чиято компания всички си оспорват. Анна дьо Ноай, не пропуснала нито една премиера, изповядва възхитата си: „Всичко, което заслепява, опиянява, прелъстява, привързва, съблазняваше и насочваше към сцената“. По-прозорлива от поетесата, модистката Коко Шанел, меценатка на балетите заедно с приятелката си Мизия Серт^[74], отбелязва, че Русия на Дягилев съществува само в неговата глава. Една нереална Русия, която плаши и очарова. Архаичната екзотика на „Половецки танци“, сарабандите на „Пир“, магията на „Жар птица“, балет, създаден по народна приказка, екзотичността на „Шехерезада“: блестящи образи на мечтаната от французите Русия, както романите на Александър Дюма дълго време са мечтаната от руснаците Франция.

Тези миражи предизвикват вълнението на Марсел Пруст: „Не съм виждал нищо по-красиво на света“, пише той на своя приятел Рейналдо Ан^[75], след като гледа „Жар птица“. Красота колкото поразяваща, толкова и непристойна, характерна за фавна Нижински. Мълви се, че слугата му Василий си купил къща, тъй като продал венчелистчетата на розите, които звездата андрогин разпръсква по сцената на „Призракът на розата“. Танцът е разрешена форма на секс. Дягилев, или „Чинчила“ за близките приятели заради белия кичур, вплитащ се в изкуствената чернилка на косата му, избира балерините си както търговец своите робини — и точно така ги продава на парижката ненаситност: като търговец, способен да оцени нагона във всяко тяло.

Ида Рубинщайн почти също толкова добре възбужда желанието. Кокто говори за нея като за много красива жена; като за силен парфюм. Във вестник „Екзаминър“, американският журналист Алън Дал разкрива жестокостта на една дързост: „Толкова мъртвешки бледа е, че е почти зелена. Бледата й кожа странно искри. Пред устните й, червени като отворена рана, човек не може да каже дали това, което изпитва е омайване или отвращение. (…) Госпожица Рубинщайн изглежда пасивна, разсеяна и ужасно тъжна. Единствено бижу украсява ръцете й с тънки подвижни пръсти — диамант, блестящ с хиляди светлини сред дантелите на голата й шия“.

Впрочем жалка балерина, но без съперничка, що се отнася до ексхибиционизма. Да използва тялото си като рядък инструмент, да играе със слабостта си, както с косите си, да може да печели от недостатъците си, да превръща всеки свой жест в драма: такова е изкуството й. В нейно отсъствие Сара Бернар осмива посредствената й игра, но когато богатата приятелка на Дягилев се появява на сцената, трагичката изучава жестовете й.

Николай Гумильов намира два билета за „Шехерезада“: либрето Александър Бенуа, музика Римски-Корсаков, костюми и декор Леон Бакст, хореограф Михаил Фокин. Ида Рубинщайн играе луксозна робиня, накичена с пера и с фалшиви перли; голямата Ахматова ще си я спомня четири десетилетия по-късно.

Младостта възприема откровенията, за които е жадна.

Тази вечер, под позлатата и фреските, младата Анна получава урок, който ще бъде от полза за славата й: тялото говори.

* * *

Видимото, използвано с хитрост, служи на могъществото на невидимото. Цялото тяло е един език. Успехът на публичните четения на Ахматова след 1912 г. се дължи много на това откритие. Свидетелствата на тези, които са присъствали, са единни в това отношение: поетесата декламира стиховете си великолепно. Бавно, с нежност, често пъти ръцете й са скръстени на гърдите. Пеещият й глас покорява аудиторията. Осип Манделщам^[76] ще възпее в едно свое стихотворение „живото впечатление от копринения блясък“, което упражнява върху него „вълшебният изговор“ на приятелката му. Няма приповдигнатост, като при Гумильов, а всяка дума, всеки стих се поднася с цялото тяло. Възшествието на словото се превръща в плът.

* * *

В какви образи да видим тази столица, която е изкушение, надежда и второ раждане за творци, появили се на бял свят далече, много далече от нея? Екстазът на Хаим Сутин пред натюрмортите на Шарден^[77] в „Лувър“? Константин Бранкузи на авиационната изложба в Бурже, където го отвеждат Марсел Дюшан^[78] и Фернан Леже^[79], който се заклева пред красотата на стоманените птици, че ще успее да постигне нещо още по-прекрасно? Второто раждане на Осип Цадкин^[80], застанал на улица „Рен“, пред една скулптура в галерията на Емил Ейман, наричан „чичо Дивак“, тъй като пръв в Париж продава африканско изкуство? Изумлението на Сергей Шаршун^[81], който открива, че Монпарнас, уж призван да го излекува от родния му Урал, подслонява истинска славянска колония? Или присмехулният авторитет на Мария Василиева^[82], художничка и съдържателка на столова на авеню „Дю Мен“ на Монпарнас?

Рускиня, както свидетелства и името й, родена в Смоленск, през същата година като Модиляни. Стипендиантка на Художествената академия в Санкт Петербург, тя пристига в Париж през 1907 г., за да учи (както си мисли тогава), но се настанява там завинаги, става ученичка на Матис, отваря своя собствена академия на авеню „Дю Мен“ №21, ново кътче руска земя насред Монпарнас; след това, през 1915 г. открива столова, която няма равна на себе си от тази страна на Сена. Менюто със супа, ястие с месо, салата или десерт струва само 65 сантима. Трябва да си представите помещение, обзаведено с каквото падне, неустоимо и изпълнено с топлота: безредие на тапети, възглавници и дребни украшения, които всеки руснак носи навсякъде със себе си. Също така творби, оставени на влог, от учениците в академията, като Цадкин, Орлова^[83], Архипенко^[84] като заплащане за обяда, който им помага да забравят липсата на комфорт в ателието или неблагодарността на някой търговец.

За Модиляни при Мария Василиева се разпространяват анекдоти: че той се храни при нея евтино, тъй като тя е очарована от изяществото му и безмерната му свобода. Способен е — когато виното го стопли и ако е открил момичета, готови за мръсни подвизи — да импровизира стриптийз.

Да се съблече, да размени ролите, да разбърка местата, вече да не е окото на ловеца, а плячката. Започва с колана, той е дълъг; умела игра на съблазняване, научена вероятно в школата на уличниците, съпровожда всеки негов жест. Панталонът пада. Рускините вдигат чаши. Англичанките хапят устни. Моди усеща смущението им и се наслаждава.

* * *

В действителност Гумильов не познава Париж. Който познава Париж, разполага с адреси. Граждани, при които да намери състрадателно сърце или легло, на което да прекара нощта; Коля не познава такива. Въпрос на темперамент. Експанзивният Волошин трябва само да протегне ръце, за да спечели любов. Коля не притежава тази харизма. Където и да отиде, остава само посетител. Анна Ахматова ще си спомня, че Париж на пощенските картички, които той отваря пред младата си съпруга, не е „истинският Париж“.

* * *

Във „Фалгиер“ повечето ателиета са заети от скулптори. Модиляни вижда в това окуражаване от небето. Желанието, което го е обзело от времето на Голямата обиколка на Италия, тук ще се освободи. Пред Блез Сандрар^[85], първият му приятел от Монмартър, се представя като скулптор, но премълчава дребните кражби, които е принуден да извърши, за да стане такъв. Нощни експедиции към строителните обекти в столицата. Незаконни мъкнения на дъбови траверси, предназначени за влаковете по линията Север-Юг. Размени със зидарите от булевард „Де Марешо“: бутилка вино от Вувре срещу каменен блок за работа. Откраднат от строежа на „Сакре Кьор“, белият камък от Шато-Ландон попада в количката му.

Той разтоварва придобивката си с грижовността на млад баща. Гали камъка; след това, като дълго бленувана жена, го подчинява на желанието си.

За Модиляни скулптурата е по-висше изкуство от живописта, но как да извае творбата, след като толкова властно му липсва пространство?

Пространство във „Фалгиер“ има, там е и Бранкузи. Този дребен брадат мъж — децата от квартала го наричат Дядо Коледа — работи през няколко улици. Не е възможно да си спретнат общо ателие, много са различни. По-възрастен от Модиляни, Бранкузи е много организиран, той никога не остава гладен; оправен тип, който не си оставя магарето в калта, хитър, когато става дума за неговото дело, пинтия, когато си брои паричките, но много щедър, когато трябва да дава съвети на някой свой събрат.

— Всичко тръгва от камъка — твърди Бранкузи.

— А Роден? — пита Модиляни.

Бранкузи е бил негов ученик само няколко седмици — колкото да разбере, че нищо добро не може да покълне под сянката на големите дървета.

— Учих при него, за да ме въведе в неговите методи. Роден налагаше своята воля на хаоса на материята. Роден моделираше и размесваше земята като никой друг.

— Гениално, но има прекалено много кал!

Модиляни се усмихва на изречената от него острота.

— Независимо дали работиш с дърво, мрамор или камък, материята властва над формата — продължава Бранкузи.

— Всичко тръгва от материята — повтаря той като мантра. Така че има само един възможен път: директното дялане. Да атакуваш блока; ако някаква грешка провали работата, грабвай нов блок и започвай отново.

Пот и прах. Тя прониква в дробовете, човек забравя, че те са уязвими. Какъв си? Скулптор или воин? Камъкът се съпротивлява, кашляш, кървиш, ругаеш, един невидим праг е преминат; материята, която се разлетява на парчета, отнася действителността с нея, границите падат, стените също, танцьорките от Ангкор, негърските маски се промъкват в ателието.

От камъка се откроява лице, значимо като надеждата.

Лице на кралица, която би искал да ти е сестра.

Лице на далечно същество, което желаеш за себе си.

Лице, което принадлежи само на тебе, съществува само заради тебе, то е твоята сигурност, когато камъкът между кървящите ти пръсти ражда тази красота на строг ангел.

Обаче една вечер това лице, бащинството над което си мислиш, че е твое, се появява, присадено на тялото на жена, която не ти е никаква. Тази каменна мечта, която носиш от Италия, говори френски със силен руски акцент.

* * *

Една вечер през май 1910 г. Анна се появява пред Модиляни. Младият скулптор вижда към него да приближава лицето, населяващо натрапчивите му мисли. От коя звезда са паднали те? На кое точно парижко място са се срещнали? На ъгъла на булевард „Распай“ и на „Монпарнас“, парижкото ресторантче, ново, от тази година, е оста, около която гравитират приятните срещи на Монпарнас. Кафето струва само едно су на терасата; и тъй като залата не е голяма, сближаванията се осъществяват бързо.

Всяка вечер — или почти — когато Модиляни излага картините си за няколко су, Пикасо и Диего Ривера вече са заели наблюдателния си пост на терасата. Какво прави авторът на „Фриволният принц“ между двамата господа от пресата? Кокто? Както винаги се грижи за рекламата си. Сутин учи френски пред кафе със сметана, което трябва да му засити стомаха. А Макс Жакоб^[86]? Продължава да разказва как Христос се появил пред него, когато бил на колене и си търсел пантофите. Убежище на красива и свободна простота, би казал Аполинер за „Ротондата“. При липсата на неопровержими архиви, да си представим там първата среща между Анна и Модиляни не е абсурдно.

Където и да отидат и единият, и другият не остават незабелязани.

Модиляни не прави особено впечатление от пръв поглед; както Пикасо, той не е повече от метър и шейсет и пет, но какъв магнетизъм излъчват чертите му. Това, което се забелязва при Анна, е точно издълженият й ръст и слабостта, която я прави да изглежда още по-висока. Обезпокояваща обикновения мъж жена; чародейка, както я нарича Коля в стиховете си, омекотена обаче от меланхолията на парниково цвете. По погледите, които хвърля около себе си, Модиляни разпознава чужденката. По маниера да наостря слух — също. Кога французите ще се опитат да говорят малко по-бавно? Какво прави тя в Париж?

Модиляни се опитва да изясни смущението си. Знае точно какво тя не е: нито модел, нито проститутка, нито натруфена дама. Леконравна? Невъзможно, тези амазонки ловуват в Паси и в Монсо. Кралица. Думата се налага, той не намира друга. Поръчва си Перно, за да запази самообладание, връща се към чужденката, открадва всичко, което може от лицето, което вече познава отлично. Вижда сладострастната и тъжна линия на устата й; тази странна извивка на носа й, която я наподобява на финикийка. Вижда масата на косите й, чистия й профил, добре очертаните й уши — и започва да възприема целостта на това лице. Усеща, че би могъл неуморно да рисува тази прекрасна несъвършеност до края на дните си. „Не искам жена, която да ми даде деца; искам жена, която да ми даде мечти.“ Светилото Ницше — за всички значими моменти в живота му. Модиляни поздравява философа, който изяснява очакванията му. Още едно питие, келнер!

Какво вижда Анна? Един особен мъж, изолиран от другите посредством нещо по-силно от него. Стегнат в кръг на самота, си казва тя развълнувана: тази самота, същата като нейната. Тя вижда също така неговия чар и се притеснява. Къде е Коля? Търси гола глава, просветване на монокъл, тесен гръб, стегнат в тъмно сукно. Съпругът й от две седмици. Защо го няма до нея? Вчера това не би я смутило.

Модиляни поглъща наведнъж алкохола, който му сервират, но утехата, която обикновено изпитва, този път не се чувства. Не усеща нищо. Парализиран е, вцепенен от лудото желание да се приближи до нея. Да й говори. За какво? За Петрарка в Авиньон, заслепен от божествения блясък на Лаура пред манастира „Сент Клер“? За лудата надежда, пронизала твореца, когато вижда към него да върви съществото, което търпеливо, влюбено, болезнено е дирил? За жестоката необходимост да бъде истински, която поражда в него тази поява? Нека светът да спре! Нека всичко около тях да изчезне, освен те двамата!

Спокойно, това не е игра, мисли си той. Търси нейния поглед, тя отбягва неговия, той отново настоятелно я гледа, този път тя не свежда очи, сякаш напредва към пропаст.

Шеметът нараства, когато Модиляни вижда мъж да сяда до нея и да я заговаря по начин, който не може да го излъже. Тайнствената спойка на двойката, толкова смущаваща, когато се дължи на благоприличието. Какъв авторитет може да има този непривлекателен мъж над самата привлекателност? Това призрачно и студено лице. Щраусово яйце, мисли си той.

В „Ротондата“ никой не остава сам в ъгъла си прекалено дълго — винаги се намира стар или нов приятел, за да послужи като посредник. Ето ги едни срещу други, започват представянията, двамата мъже влизат в играта, като маркират територията си на френски език, който италианецът говори по-добре от руснака. Моди е у дома си в „Ротондата“, това се чувства; враждебността тлее, невидима с просто око под външната сърдечност. Съсредоточена като кошута в деня на голям лов, Анна стои настрана. Аз съм скулптор. Аз съм поет. А Вие, госпожо, също ли сте поетеса? Жена ми пише много хубави стихове, простете скромността й, това е първото й пътуване в Париж, французите се ползват с репутацията на опасни мъже. Аз съм италианец. Казвате това, за да ме успокоите ли? Харесвате ли Париж, госпожо? Кой не харесва Париж, господине? Париж е опасно място, повярвайте ми, госпожо, живея тук от четири години, знам за какво говоря. Санкт Петербург също е опасен, господине, градовете нямат милост, това ги прави привлекателни, затова се устремяваме натам, та те да ни подложат на изпитание и да ни закалят.

Не искам да се закалявам, госпожо.

Защо?

Да се закалиш означава да поставиш мечтите си в опасност, а аз имам един дълг и той е да ги спася.

Шумно е. Трябва да се приближат, за да се чуват, също така не бива да показват смущението си, сложно е, възбуждащо е; в погледите се промъкват признания.

* * *

Анна е омъжена само от три седмици. Щастлива ли е? Докато разбере, че този съюз е грешка, трябва да почака. Идеалният брак не съществува никъде. Какво да каже за нейния? Появява се ревност, която атакува ту единия, ту другия. В какъв кръг са се затворили? Анна знае само, че тяхната двойка все още не излъчва сигурността, която позволява лудории без последствия. И освен това този италианец като че ли е нещо повече от един флирт. Анна изправя рамене. Констатирането на очевидното й стяга гърлото.

Сред какъв хаос от мисли се връща тя в пансиона „Флоркин“? Разбрал ли е Коля какво се е разиграло пред очите му? Той от съпрузите ли е, които се дразнят от възможните изневери? Дирейки съня, вероятно напразно, дали Анна вижда отново един негов жест, може би жеста, който е решил всичко между тях? Опитва ли се да си припомни музиката на гласа му? Възвръща ли в съзнанието си встъпителната фраза, вибрираща и вяла едновременно?

За детайлите от тази първа среща с Модиляни, Анна Ахматова остава странно няма. В спомените, които пишат за знаменитата им приятелка, близките на поетесата Анатолий Найман^[87] и Лидия Чуковска^[88] са на едно мнение: Ахматова рядко споменава Модиляни публично. Когато все пак това се случва, тя говори за него не като за отдавна починал човек, а като за скъпо същество, което може да намери отново всеки момент. Емоцията, която обикновено сдържа, я завладява напълно.

* * *

През следващите дни Модиляни и Ахматова ще се постараят пак да се видят. Насаме ли? Не се знае. Анна Ахматова ще каже само: „Срещах го рядко през 1910 г.“.

* * *

През първите дни на юни 1910 г. трябва да се върнат в Русия. По време на пребиваването им в Париж Коля попада на Сергей Маковски^[89]. Посредствен поет, но авторитетен и предизвикващ страх критик, способен да открие граматичните грешки в стиховете на Александър Блок, Маковски минава за най-елегантния мъж в Санкт Петербург: никой не носи по-високи, по-яки и по-лъскави обувки от него. Безукорният път в косите му се дължи на брилянтина, който той купува в Париж. Анна изпитва презрение към този нарцис, но го прикрива на Източната гара, когато Гумильов предлага да пътуват в един и същи вагон. Двамата мъже са свързани с проект, замислен през предходната година, литературно списание, този път щедро дотирано, така че му се очертава добро бъдеще. Гумильов трудно преживява неуспехите в театъра на фантазмите му, мимолетното списание „Сириус“ е изчезнало и е отстъпило място на амбициозното списание „Аполон“, финансирано от сина на голям търговец на чай. С Маковски като главен редактор, Гумильов възнамерява да превърне „Аполон“ в своята поетична бойна техника. Името му ясно обявява: гръцката рационалност срещу превземките на агонизиращия символизъм.

Докато двамата литератори заговорничат в очакване на славата, Анна, мълчалива в един ъгъл на вагона, преговаря вече скъпата на сърцето й партитура: става дума за последната им среща, предишните са потвърдили привличане, което и двамата признават приглушено, красивият италианец моли за благоволението да получи адреса й в Русия. Не бива да се забравим, добавя той. Тя почервенява, колебае се, намира нещо за писане. Сърцето й бие силно. Мисли си за шума на вълните в Черно море, за опърничавото дете, което е била доскоро, и тази малка лудетина я окуражава да извърши непоправимото. Наведен над нея, Модиляни повтаря буквите на висок глас. Тя се учудва. Нима познава кирилицата? Малко, казва той. Подхвърля името на руски скулптор, с когото се разбира добре: Архипенко по странен начин подчинява празното пространство, когато дебютираш в скулптурата, какъвто е неговият случай, се учиш от всичко. Анна гледа този, когото възприема като своя риск. Ще удържи ли той на думата си? Ще получи ли тя писма от Париж? Мъжете обещават, жените се надяват и биват разочаровани.

Тя няма да бъде.

„Срещах го рядко през 1910 г. Но той ми пишеше през цялата зима. Спомням си няколко изречения от писмата му, например това: «Вие сте в мен като натрапчива мисъл».“

* * *

Какво се е случило с тези писма? Нито една книга за нея не казва нищо. В Париж осъществих контакт с отговорничката за фонда „Анна Ахматова“ в библиотеката на Санкт Петербург. Наталия Крайнева работи от много години над личните архиви на поетесата; тя подготви коментираното джобно издание на творбите й в Русия. Според имейлите, които разменихме, беше склонна да ми окаже помощ. Качих се на самолета с надежда. Наталия Крайнева я разруши за една сутрин. Оплаках липсата на писма от Модиляни. Всичко насочваше към мисълта, че Ахматова ги е изгорила по време на вълната от масови арести след убийството на Киров през декември 1934 г.

Репресиите са в разгара си. На 27 октомври 1935 г. синът й Лев Николаевич Гумильов^[90], тогава само на двайсет и три години, е арестуван едновременно с Николай Пунин. Какво ще направят с тях? Дали техният арест предшества нейния? Първият й съпруг, поетът Николай Гумильов, е разстрелян през август 1921 г. по обвинение в монархически заговор. Маниерите й на знатна дама, връзките й с чужбина, компрометиращите приятелства: налице е всичко, за да не се хареса тя на новия господар на страната. Сталин депортира за много по-малко. Предишната година, в нощта на 16 май 1934 г., когато е на гости в Москва, тя присъства на арестуването на Осип Манделщам. Обискът, проведен в стаята, която той обитава със съпругата си Надежда, от трима агенти на ГПУ^[91], бруталността, опустошението, претърсването на всички кътчета, откъснатите корици на книгите, стъпканите ръкописи и тези, които са сметнати за подозрителни, иззети като улики: толкова много спомени, които увеличават страха. Да живееш в СССР през 30-те години на XX в. означава да трепериш непрекъснато. В спомените си за Ахматова, Надежда Манделщам ще каже следното: „От всичко, което препатихме, най-фундаментален и най-силен беше страхът и неговото производно — отвратителното чувство на срам и на пълно безсилие (…), страхът размъти всичко, което представлява обикновено човешкия живот, и ние заплатихме за всяка искра надежда с нощни бълнувания — както в действителността, така и в сънищата ни.“

Наталия Крайнева си беше обзавела работно гнездо в една ниша сред купчините от стари книги. Тя ме настани на малка масичка, под прозореца. Достатъчно беше да вдигна глава, за да видя жълтите сводове на търговската галерия, на ъгъла пред която Гумильов и Ахматова се бяха срещнали за първи път. Тези сводове понякога ме караха да се замисля. Всичко е изчезнало, но човек проявява усилия, като се надява, че нещо може все пак да изникне ненадейно.

Отидох с група в Царское село. Императорската Николаевска гимназия, където ученикът Гумильов споделя стиховете си със своя ментор, все така се издигаше пред статуята на Пушкин; липите все така очертаваха прелестните потънали в цветя градинки, но от улица „Малая“ №63, където младоженците, завърнали се в Русия, са посрещнати от майка му и нейна свекърва от двуетажната къща, която бях виждала на снимка по време на изследванията ми, не беше останало нищо.

Завинаги. Навсегда. Всегда. На френски, както и на руски, завинаги и винаги са много близки думи, човек дори може да ги обърка. Мислех си за мъдростта на езиците. Мислех ту за мъдростта, ту за хитростта, ту за капаните, бях ту ведра, ту потисната.

Два дни преди да си тръгна, пак по съвет на Наталия Крайнева, отидох с трамвая до улица „Таврида“ №25, жилищен квартал в Санкт Петербург. Върху фасадата, която беше в процес на обновяване, плоча напомняше, че на последния етаж на сградата се е намирала „Кулата“ на поета Вячеслав Иванов^[92], любимо място за петербургски литературни срещи през 10-те години на XX в., както ми обясни Наталия. Всяка сряда, от полунощ до зори, ръководителят на руското символистично движение отварял салона си за противоборства между литератори. Напрегнати, възбуждащи — ще рекат по-късно живите свидетели, които участвали в тях.

Трамваят ме остави на ъгъла на обработен по английски парк. Бунтовете от февруари 1917 г. протекли зад неговите решетки; малко по-далече, отвъд езерце, посещавано от разхождащи се жители на града, се намират величествените колони на Таврическия дворец, където заседава първият Съвет на руските работнически депутати. През този ден бях далече от пролетарската епопея. Мислите ми бяха заети от спомена за Анна през месец юни 1910 г.; Анна, привикнала на несгоди, узряла благодарение на Париж, която върви покрай същите фасади, съзерцава същия разкош; Анна, погълната от мечти за бъдещето.

Бележки

[1] Известен парижки затвор. ↑

[2] Евпатория е курортен град в Крим. ↑

[3] Сергей Шчукин (1854–1936) е един от най-големите руски меценати на изкуството, притежател на несметно количество френски шедьоври. ↑

[4] Музеят „Клюни“ наричан още Национален музей на Средновековието; намира се на мястото на римски бани, където е построен манастирът на ордена „Клюни“, направен през 1832 г. частен музей; най-известният гоблен в експозицията е „Дамата и Еднорогът“. ↑

[5] Оссо буко е италиански специалитет — телешки бут, сервиран с костния мозък и гарнитура от ориз. ↑

[6] Александър Кабанел (1823–1889) е френски художник, представител на академизма в живописта. ↑

[7] Уилям Адолф Бугеро (1825–1905) е френски живописец, представител на академизма и реализма. ↑

[8] Ида Лвовна Рубинщайн (1883–1960) е руска танцьорка и актриса, символ на „Бел епок“, рисувана от много известни художници. ↑

[9] Пол Боулс (1910–1999) е американски писател и композитор, признат класик на американската литература на XX век; българските читатели познават романа му „Чай в пустинята“, екранизиран от Бернардо Бертолучи. ↑

[10] „Салонът на независимите“ е изложба на художествени творби, която се провежда всяка година в Париж от 1884, „без жури и без награди“. ↑

[11] Андре Салмон (1881–1969) е френски писател, поет, романист, журналист и изкуствовед. ↑

[12] Амброаз Волар (1868–1939) е френски търговец на картини и издател. ↑

[13] Даниел-Анри Канвейлер (1884–1979) е френски галерист от немски произход, историк на изкуството и писател. ↑

[14] Жозеф Брюмер (1883–1947) е известен търговец, занимаващ се с изкуство, през 1906 г. отваря със своите двама братя първата си галерия в Париж; по-късно ръководи известна галерия в Ню Йорк. ↑

[15] Константин Брънкуш, известен у нас като Бранкузи (1876–1967) е румънски модерен скулптор, приятел на Модиляни. ↑

[16] Жорж Йожен Осман (1809–1891) е френски държавник, префект на департамент Сена (1853–1870), сенатор (1857), член на Академията на изящните изкуства (1867), градостроител; до голяма степен оформя съвременния облик на Париж. ↑

[17] Плен Монсо е 66-и административен квартал на Париж, разположен в 17-и район. ↑

[18] Улица. „Оберкампф“ се намира в 11-и район. ↑

[19] Паси е район на Париж на десния бряг на Сена, до Булонския лес; тук са живели много знаменитости; в Паси се намира домът на Балзак. ↑

[20] Шарон е 80-и административен квартал на Париж, разположен в 20-и район; дължи името си на село, присъединено към столицата през 1860 г. от Наполеон III. ↑

[21] Виктор Авович Кибалчич, известен под псевдонима Виктор Серж (1890–1947) е руски революционер, деец на комунистическата партия и на Коминтерна. ↑

[22] Кварталът Пон-де-Фландр е 74-и административен район на Париж в 19-и район, граничи с Пантен. ↑

[23] Белвил е 77-и административен квартал на Париж в 20-и район, в източната част на града на Белвилския хълм. ↑

[24] Менилмонтан е квартал в 20-и район на Париж, някога село, после предградие. ↑

[25] Теофил-Александър Стейнлен (1859–1923) е френски и швейцарски художник, график и илюстратор. ↑

[26] Сергей Павлович Дягилев (1872–1929) е прочут руски балетен импресарио, основал през 1911 г. една от най-знаменитите балетни трупи по света, „Руски балет“, която триумфира 20 сезона по най-значимите сцени на планетата. ↑

[27] Александър Николаевич Бенуа (1870–1960) е руски художник, историк на изкуството, художествен критик, основател и главен идеолог на обединението „Светът на изкуството“. ↑

[28] Леон Бакст, псевдоним на Лев Николаевич Розенберг (1866–1924) е руски художник и сценограф. ↑

[29] Евгений Евгениевич Лансере (1875–1946) е руски и съветски художник, племенник на Ал. Бенуа. ↑

[30] Максимилиан Александрович Кириенко-Волошин (1877–1932) е поет, критик и художник, един от най-значимите представители на символизма в руския културен живот. ↑

[31] Одилон Редон (1840–1916) е френски живописец, график, декоратор, един от основателите на символизма и на „Обществото на независимите художници“. ↑

[32] Елисавета Сергеевна Кругликова (1865–1941) е руска и съветска художничка, график. ↑

[33] Константин Дмитриевич Балмонт (1867–1942) е руски поет символист, есеист, преводач, превежда сборник български народни песни „Златен сноп на българската поезия“ (1930). ↑

[34] Дмитрий Сергеевич Мережковски (1866–1941) е руски поет символист, прозаик, религиозен мислител, преводач и критик. Съпруг на Зинаида Николаевна Хипиус (1869–1945), поет, преводач, литературен критик. ↑

[35] Инокентий Фьодорович Аненски (1855–1909) е руски поет, критик, естет, драматург и преводач. ↑

[36] Жозеф Деникер (1852–1918) е френски натуралист и антрополог. ↑

[37] Джулиелмо Мишели (1866–1926) е италиански художник, който твори в Ливорно. ↑

[38] Пневмоторакс е медицинско състояние, при което се наблюдава наличие на въздух (или друг газ) в междуплевралното пространство. ↑

[39] Оскар Гиля (1876–1945) е италиански художник; кореспонденцията му с Модиляни е ценен биографичен източник. ↑

[40] Тино ди Камаино (около 1306–1336) е италиански скулптор, работи в Сиена, Пиза, Неапол. ↑

[41] Емпедокъл (490–430 г. пр.Хр.) е древногръцки философ; според легендата, за да не бъде видян, че умира и така поклонниците му да разберат, че не е бог, се хвърлил в кратера на Етна. ↑

[42] Виторио Пика (1864–1930) е италиански историк на изкуството. ↑

[43] Става дума за герба на Руската империя. ↑

[44] „Весы“ е научно — литературно и критико — библиографично месечно списание, което излиза в Москва в издателство „Скорпион“ от 1904 до декември 1909 г.; орган на руския символизъм. ↑

[45] Анри-Луи Бергсон (1859–1941) е френски мислител, една от най-изтъкнатите фигури в световната философия през първата половина на XX век, Нобелов лауреат за литература през 1927 г. ↑

[46] Мстислав Владимирович Фармаковски (1873–1946) е руски художник, по-късно археолог, специалист и автор на книги по музейна консервация и реставрация. ↑

[47] Александър Иванович Божерянов (1882–1959) е руски художник, от 1922 г. живее в емиграция; умира във Франция. ↑

[48] Никола Деникер (1881–1942) е френски поет от руски произход, близък на Аполинер. ↑

[49] Рене Франсоа Жилбер, наречен Рене Жил (1862–1925), е френски поет „инструменталист“. ↑

[50] Манга е японска дума за комикси и карикатури, т.е. иде реч дума за героиня от японски комикс. ↑

[51] Сергей Владимирович фон Штейн (1882–1955) е руски поет, преводач, критик, историк на литературата, съпруг на по-голямата сестра на Анна Ахматова. ↑

[52] Днес — авеню „Фош“. ↑

[53] Мария Константиновна Башкирцева (1858–1882) е френска художничка от украински произход, автор на знаменит „Дневник“. ↑

[54] Андре Тьорие (1833–1907) е френски поет, романист и драматург. ↑

[55] Жан Кокто (1889–1963) е френски поет, художник, драматург и кинорежисьор; втората му стихосбирка от 1910 г. е „Фриволният принц“, а почитателите му започват да го наричат така. ↑

[56] Робер дьо Монтескю (1855–1921) е френски писател, денди, колекционер, библиофил и покровител на изкуствата, прототип на барон дьо Шарлю от романите на Марсел Пруст; стихосбирката „Многоцветни слова“ е от 1910 г. ↑

[57] Анна дьо Ноай (1876–1933) е френска поетеса и романистка от румънски произход, притежателка на литературен салон в Париж; по майчина линия е потомка на Софроний Врачански. ↑

[58] Площад „Тертр“ е на няколко минути път от базиликата „Сакре Кьор“; той е сърцето и душата на Монмартър. ↑

[59] Даниел-Анри Канвейлер (1884–1979) е френски галерист от немски произход, историк на изкуството и писател; придобива известност заради дългото си сътрудничество с Пикасо. ↑

[60] Джино Северини (1883–1966) е италиански художник, график и скулптор; представител на футуризма и кубизма в изкуството. ↑

[61] Хосе Виториано Гонсалес-Перес, известен като Хуан Грис (1887–1927) е испански художник и скулптор, живял и творил предимно във Франция; произведенията му са тясно свързани с кубизма. ↑

[62] Жорж Брак (1882–1963) е френски художник, график и скулптор; заедно с Пикасо — един от създателите на кубизма. ↑

[63] „Клозери дьо Лила“ е известно кафене, място за срещи на френската и европейската артистична бохема в края на XIX и началото на XX век. ↑

[64] Хаим Соломонович Сутин (1893–1943) е руски евреин, който през 1913 г. пристига в Париж; известен художник. ↑

[65] Цугухару Фуджита (1886–1960) е френски художник и график от парижката школа, приятел на Модиляни, родом от Япония. ↑

[66] Пинкус Кремен (1890–1981), по произход руски евреин, е френски живописец, скулптор и график от парижката школа. ↑

[67] Камий Клодел (1864–1943) е френска скулпторка и художник график; по-голяма сестра на поета Пол Клодел, любима на скулптора Роден; прекарва последните 30 години от живота си в психиатрия. ↑

[68] Луиз Мишел (1830–1905) е френска анархистка, дейна участничка в Парижката комуна от 1871 г. ↑

[69] Лорензачо е герой от едноименна трагедия на Алфред дьо Мюсе, създадена през 1834 г. ↑

[70] Полишинел, или Панталоне е герой от Комедия дел Арте. ↑

[71] Михаил Михайлович Фокин (1880–1942) е руски солист от балета, руски и американски хореограф, основател на съвременния класически романтичен балет. ↑

[72] Обри Биърдсли (1872–1898) е английски художник график, илюстратор, декоратор, поет. ↑

[73] Балетът „Парад“ с премиера на 18 май 1917 г. в театър „Шатле“ е създаден по стихове на Кокто; музика Ерик Сати, хореограф и главен изпълнител Леонид Мясин, автор на декора и костюмите — Пикасо; манифестът за премиерата пише Аполинер и в него за първи път употребява думата „сюрреализъм“. ↑

[74] Мизия Серт (1872–1950) е полска и френска пианистка, муза и покровителка на поети, живописци, музиканти, стопанка на литературен и музикален салон, модел на известни художници; журналистите я наричат „кралицата на Париж“. ↑

[75] Рейналдо Ан (1874–1947) е френски композитор, пианист, музикален критик и ръководител на оркестър. ↑

[76] Осип Емилиевич Манделщам (1891–1938) е руски поет и преводач, виден представител на акмеизма, приятел на Гумильов и Ахматова; умира в сталински лагер. ↑

[77] Жан-Батист-Симеон Шарден (1699–1779) е френски художник, известен с реалистичните си натюрморти. ↑

[78] Марсел Дюшан (1887–1968) е френски художник и теоретик на изкуството. ↑

[79] Фернан Леже (1881–1965) е френски художник, скулптор и режисьор. ↑

[80] Осип Цадкин (1890–1967) е френски скулптор, произхождащ от руско-еврейско семейство; минава през кубизма и е близък до експресионизма. ↑

[81] Сергей Иванович Шаршун (1888–1975) е руски писател и художник, живял предимно във Франция; привърженик на антропософията, нарича се „магически реалист“. ↑

[82] Мария Ивановна Василиева (1884–1957) е френска художничка от руската емиграция, създава столова за творци в ателието си. ↑

[83] Шана Орлова (1888–1968) е еврейска скулпторка, приятелка на Модиляни. ↑

[84] Александър Порфириевич Архипенко (1887–1964) е руски и американски художник и скулптор от украински произход; един от основателите на кубизма в скулптурата. ↑

[85] Блез Сандрар (1887–1961) е псевдоним на швейцарския писател и поет Фредерик — Луи Созе, една от големите фигури на съвременната литература. ↑

[86] Макс Жакоб (1876–1944) е френски поет, художник и критик. ↑

[87] Анатолий Генрихович Найман (1936) е руски поет, преводач, есеист, прозаик и мемоарист; през 1959 г. се запознава с Ахматова, през 1963 г. е неин съавтор на преводите на Леопарди и й става литературен секретар. ↑

[88] Лидия Корнеевна Чуковска (1907–1996) е руски редактор, писателка, поет, публицист, дисидент; дъщеря на писателя Корней Чуковски; общува с Ахматова от 1938 г., автор на „Записки за Анна Ахматова“. ↑

[89] Сергей Константинович Маковски (1877–1962) е руски поет, изкуствовед, мемоарист и издател, основател на литературното списание „Аполон“, от 1920 г. живее в емиграция. ↑

[90] Лев Николаевич Гумильов (1912–1992) е руски географ, историк и философ. ↑

[91] ГПУ означава Государственное Политическое Управление НКВД на РСФСР, с други думи Държавна сигурност. ↑

[92] Вячеслав Иванович Иванов (1866–1949) е руски поет, драматург, символист и теоретик на символизма. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Елизабет Барийе Любов призори (2) (Анна Ахматова / Амедео Модиляни)

Метаданни

Данни

Любов призори

Информация

История

Сваляне / Връзки

Среща

Елизабет Барийе
Любов призори (2) (Анна Ахматова / Амедео Модиляни)