Робърт Дугони
Всички виновни (67)

67.

Дженкинс прескочи бара, трескаво затърси по полиците нещо, което да използва за оръжие — ръженът не му вършеше работа, освен ако не се приближи достатъчно, а това щеше да стане възможно едва след като оцелее от следващите три изстрела. Нямаше дори нож. Вратата бавно се отвори. Нападателят вече не се тревожеше, че Дженкинс може да е въоръжен, но все пак внимаваше в тъмното. Оглеждаше стаята, преценявайки възможните места за засада и евентуалните скривалища: терасата и зад бара.

Време, Дженкинс се нуждаеше от време. Огледа бутилките зад бара — най-вече скъпо уиски, каквото Робърт Харт обичаше да пие, докато пушеше лулата си. Хрумна му нещо. Взе една чаша за коктейли, хвърли я в стаята, чу как се счупва и шестият изстрел последва след части от секундата.

Скъпоценни секунди.

Той грабна бутилка трийсет и две годишно „Спрингбанк“, отви капачката; напъха вътре една кърпа и я напои с уиски.

Пушката изщрака. Празната гилза падна на пода. Щрак-щрак. Оръжието презареди.

Дженкинс пъхна кърпата в гърлото на бутилката.

Сачмите от следващия изстрел пробиха огромна дупка в бара на сантиметри от него. Трески от евтиния ламинат и стъкла от счупени чаши го поръсиха, забивайки се в кожата му като иглички сред дъжд от алкохол.

Седем.

Дженкинс се сви на кълбо. Нямаше да изчака до осмия. Пропълзя зад хладилника, извади кибрита от джоба си и драсна една клечка в плочите на пода. Не се запали. Той отново я драсна. Нищо.

Изщракване. Последният патрон.

Той извади друга клечка.

Щрак, щрак — презареждане.

Дженкинс драсна клечката. Тихо съскане, после — пламък. Напоената с алкохол кърпа се запали. Той хвърли друга чаша — евтин номер, който се съмняваше, че ще подейства — изправи се и запрати към нападателя най-скъпия коктейл „Молотов“, който бе правил.