Робърт Дугони
Всички виновни (38)

38.

Пасифика, Калифорния

Тясното килерче бе пълно с етажерки, градинарските инструменти на Мелда и различни материали за поддръжка на сградата. Слоун седеше върху кофа блажна боя, останала от последния ремонт на покрива. Над главата му бледо светеше слаба крушка. Той се събуди все още позамаян от медикаментите, уморен и отпаднал, но поне не му се виеше свят и не го тресеше. Нямаше представа колко време е минало.

Бе накарал шофьора на таксито да го остави при празния парцел, наблюдава за известно време сградата, за да се увери, че няма нищо подозрително, след което заобиколи отзад и се промъкна в килера. Там се свлече на земята. Докато възбудата от схватката в асансьора отминаваше, все повече започваше да му се вие свят и да му се гади. Имаше нужда от място, където да седне и да се окопити. Нямаше ключове и ако искаше да влезе в апартамента си, трябваше да се покатери през балкона. Последното, което си спомняше, бе как седи, облегнал глава на голия бетон на стената.

Сега се изправи, дръпна въженцето на крушката, за да я изгаси и бавно отвори вратата. Навън бе тъмно. Не знаеше колко е прекарал тук, но вече беше нощ. В тревата се чуваха щурци, океанът бучеше. В коридора имаше прохладно течение. От входа проникваше лунна светлина. Мъглата не се беше разсеяла. Той изчака очите му да свикнат с мрака и излезе под навеса за колите. Скри се зад голям джип и погледна през прозорците му към паркинга. Сигналните лампи на полицейска кола, спряна зад живия плет, се очертаваха като силует на фона на небето.

Нямаше да му е лесно.

Той се върна в склада, взе кофата с боя и я занесе пред сградата. Покачи се върху нея и се хвана за парапета на балкона на Мелда. Набра се, след това стъпи на парапета, хвана се за ръба на своя балкон и повтори процедурата. Отвори плъзгащата се врата на спалнята си, ослуша се за момент, докато се увери, че е сам, и влезе. Опитваше се да не мисли за Мелда и случилото се тук. Свали болничните дрехи и си сложи дънки, фланелка и сиво горнище на анцуг. Взе тиксото, с което бе залепил възглавничката на дивана. Глезенът му беше посинял, но скоро нямаше да има време да го лекува. Седна на леглото, обу си ластичен чорап и уви глезена си с тиксо, за да го стегне. Преглътна болката, обу една от туристическите си обувки и стегна връзките. Изправи се и опита да стъпи на глезена. Наболяваше го, но го беше стегнал достатъчно, за да ходи, без да куца.

Взе пистолета от леглото. Имаше достатъчно опит в морската пехота, за да знае, че е двайсет и две калибров „Рюгер МК2“. Какво ставаше, по дяволите? Чувстваше се, сякаш е попаднал в компютърна игра, а сили, които не можеше да види или чуе, си играят с него. Изправи се и се отърси от тези мисли, наложи си да мисли разумно. Взе от гардероба си спортен сак, пъхна вътре пистолета, дрехи и тоалетни принадлежности. Коленичи до леглото и дръпна килима от малкия сейф, който бе инсталирал при закупуването на сградата. Използваше го като огнеупорна каса за важни документи и пари — наемателите му още плащаха в брой. Отвори сейфа и преброи 2420 долара.

Искаше да избегне тегленето на пари от банкомати. Взе ролекса от нощното шкафче, можеше да го остави в заложна къща. Когато го слагаше на китката си, забеляза, че на таблото на телефонния секретар мига цифрата „1“. Нещо го накара да натисне копчето. Изпиукването прозвуча като автомобилна аларма. Слоун бързо намали звука.

— Дейвид? Тина се обажда. — Звучеше разтревожена. — Ако получиш това съобщение, моля те, обади се. Говорих с детектив Гордън. Каза, че е говорил с един от наемателите. Ти си прав. Нападателят от болницата е дошъл в блока ти и се е представил за телефонен техник. Наемателят го е насочил към Мелда. Детектив Гордън е проверил. В телефонната компания не е постъпвал сигнал за повреда. Полицията е намерила и куршум в стената на сградата. Гордън искаше да ти кажа, че нападателят е още на свобода… — Тя замълча. — Надявам се да получиш това съобщение, Дейвид.

Слоун си отдъхна. Случилото се не беше халюцинация. Канеше се да изключи телефонния секретар, но Тина продължи, сякаш неочаквано се беше сетила още нещо.

— Тази вечер ще взема куфарчето ти от кантората. Обади ми се.

Когато телефонният секретар се изключи, предчувствието отново го обхвана като внезапна вълна. Куфарчето. Беше забравил, че я помоли да го вземе — ужасна грешка. Кантората бе следващото логично място за търсене на пакета и Слоун беше сигурен, че убиецът ще отиде там. В същия момент му хрумна още нещо — отговорът на въпрос, който подсъзнателно си бе задавал. Ако убиецът е толкова добър в отварянето на ключалки, защо му е трябвало да се представя за телефонен техник, освен може би за да не събужда подозрения.

Слоун бързо отиде в кухнята, извади телефона от стойката му и го отвори. Зад акумулаторчето бе монтиран миниатюрен микрофон, не по-голям от батерия за електронен часовник.

Слоун погледна часовника си. До кантората имаше поне трийсет минути.

* * *

Джак Конъли чу тракане на токчета по мраморния под, вдигна очи от романа, който четеше, и подгъна страницата, до която бе стигнал. Опря дланите си на гишето, бутна стола си назад и се изправи. Тина се усмихна, докато ровеше в чантичката си за електронната карта за достъп в сградата. След случая с Емили Скот и един съвсем скорошен инцидент, когато тежковъоръжен клиент бе стрелял в кантората на адвоката си, в повечето делови сгради бяха монтирани системи, заключващи асансьорите, фоайетата и офисите на всеки етаж. За достъп в извънработно време бяха необходими електронни карти.

— Тина, какво прави хубаво момиче като теб на работа през уикенда? — посрещна я Джак Конъли, който бе достатъчно стар, за да й е баща, а отскоро беше и дядо.

— Ох, Джак, ново дело.

— Надявам се, че няма да стоиш до късно и тази нощ.

— Не — отвърна тя, като ровеше в чантичката си. — Трябва само да си взема някои неща.

— В събота вечер трябва да се забавляваш. Не да работиш. По цял ден си тук.

— Трябва да се издържам някак, Джак. Освен това… — добави, като му намигна и прокара електронната карта през четящото устройство — всички свестни мъже сте заети.

Конъли се усмихна като смутен ученик. Компютърът регистрира влизането й в 21:22.

— Деветнайсетият етаж е отключен, чистачът току-що се качи — каза Конъли и пак взе книгата.

Тина се качи в асансьора, облегна се на стената и загледа сменящите се цифри на таблото, докато се изкачваше. Бе оставила съобщения на домашния, служебния и мобилния телефон на Дейвид и се надяваше той да чуе поне едно. Асансьорът се забави, спря и вратата се отвори. Тя слезе, но бързо отскочи назад, притисна ръка до гърдите си.

— Ох! Уплашихте ме.

Чистачът стоеше във фоайето и спокойно изтръскваше един пепелник.

— Извинявайте.

Дръпна кошчето за боклук и я пусна да мине.

Тина набра кода си за достъп на клавиатурата, монтирана на стената под златните букви: „Адвокатска кантора Фостър и Бейн“ и отвори вратата. Влезе в тъмната чакалня, осветена само от една аварийна крушка и зеленикавото сияние на надписите над аварийния изход. Тръгна по мрачния коридор към кабинета на Дейвид. Намери куфарчето му точно където го беше оставил, взе го, забеляза ъгълчето на оранжев плик, което се подаваше от страничното джобче, и се почуди какво е това.

В коридора иззвъня телефон. Тя се почуди кой може да работи посред нощ в събота. Нищо чудно, че толкова много от колегите й бяха разведени. Излезе в коридора и точно се канеше да завие зад ъгъла в чакалнята, когато видя, че червената лампичка на телефона й мига. Това означаваше, че има съобщение. Тъй като в петък бе останала до десет часа, едва ли беше свързано с работа. Имаше само двама души, които биха я търсили в кантората през нощта: майка й… и Дейвид. Тя влезе в кабинката си, набра кода и паролата на гласовата си поща. Електронен глас обяви, че има две съобщения. Първото бе изпратено преди двайсетина минути.

— Тина? Тина, там ли си?

Гласът му я разтревожи, но съобщението прекъсна рязко. Бързо натисна копчето, за да изслуша второто, оставено четири минути след първото.

— Тина. Дейвид се обажда. Току-що говорих с майка ти. Там ли си? — Той изруга. — По дяволите, Тина, получих съобщението ти.

От пращенето не можеше да се разбере дали се обажда от мобилния си телефон. Звучеше задъхан, сякаш тичаше.

— Зарежи куфарчето. Не взимай куфарчето ми. Остави го там. Ако си там и чуеш това съобщение, остави куфарчето и бягай от сградата. Мамка му.

Думите му я смразиха. Тя остана за секунда със слушалка в ръка, не знаеше какво да прави. Сетне бързо затвори и набра номера, който знаеше наизуст. Той вдигна след първото позвъняване.

— Дейвид?

— Тина, къде си?

— В кантората.

— Бягай! Разбра ли ме? Напусни веднага сградата.

— Какво…

Тя чу тракане на количка по мраморния под на фоайето. Пушенето в сградата беше забранено. Нямаше причина чистачът да изтръсква пепелника при асансьора.

— Тина? Тина!

Тя се замисли за Мелда Деманюк. И за Емили Скот.

* * *

Слоун бързо премина под навеса, използваше колите за прикритие и гледаше през прозорците им патрулния автомобил. И дума не можеше да става да използва джипа си; полицаите го наблюдаваха. Старата „Баракуда“ на Мелда от 1969 година беше единствената друга възможност. Слоун разполагаше с резервен ключ. Ако успееше да се добере до нея и да запали двигателя, имаше шанс. След смъртта на съпруга й Мелда рядко шофираше и колата не се използваше за дълги периоди.

Слоун бе обмислил варианта просто да изтича при полицаите в патрулката и да ги помоли за помощ, но се отказа. Те търсеха беглец от психиатричното отделение, въоръжен и вероятно опасен. При това положение едва ли щяха да повярват на твърденията му, че една жена в центъра на Сан Франциско е в опасност, дори нямаше да го изслушат. Опита да се свърже с Гордън в участък „Ингълсайд“, но го нямаше, а диспечерката не искаше да даде домашния му номер. Обясни му, че ще му изпратят съобщение, но да не разчита, че детективът ще стигне до сградата преди него.

Промъкна се между стената и автомобила и отключи. Вратата изскърца като капак на ръждясала чугунена печка, залежавала с години на тавана. Вмъкна се, дръпна седалката назад, погледна в огледалата, но не видя полицаите. Колата миришеше на застояло и старият ароматизатор на борови иглички не можеше да го замаскира. Вътре беше безупречно чисто — нито драскотина върху яркочервените седалки или таблото. Слоун се надяваше, че и двигателят е в добро състояние. Скоро щеше да разбере. Пъхна ключа, затаи дъх и го завъртя. Моторът издаде звук като смях на хиена. Слоун натисна педала, опита се да накара двигателя да запали, но усети, че токът в акумулатора бързо спада, и го изключи. Преброи до десет, без да откъсва поглед от огледалата. Отново натисна педала на газта и пак завъртя ключа. Този път моторът застърга обещаващо и изпусна няколко облачета дим. Слоун натисна по-силно педала.

— Хайде. Хайде, запали.

Двигателят се давеше като съживяващ се удавник.

И отново замлъкна.

— Мамка му!

Пак върна ключа, заоглежда паркинга в огледалото, едва сдържаше нетърпението си, надяваше се в акумулатора да има достатъчно ток. Пак започна да брои, но този път стигна само до „пет“, преди да пробва. Моторът забръмча и шумно изпусна отработените газове — шумът проехтя като изстрел под навеса. Слоун чу гласове и видя двамата полицаи в огледалото. Достатъчно бе да проследят дима от ауспуха.

Затвори очи.

— Мелда, ако си там горе и още се грижиш за мен, накарай тази проклетия да запали.

Натисна педала за газта и завъртя ключа. Двигателят избръмча, задави се и пак изгърмя. Той форсира. Черен облак дим закри задното стъкло. Слоун превключи на задна, отпусна спирачката и даде газ. Надяваше се, че полицаите, които не се виждаха от дима, ще проявят здрав разум да се махнат от пътя му.