Джон Хейзелдън
Ало, ало! Военните дневници на Рене Артоа (3)

Военните дневници на Рене Артоа
Втора част

Предговор

Успешното издаване на първия том на „Военните дневници на Рене Артоа“ възбуди апетита на здравомислещия читател и сега се налага той да бъде задоволен.

Аз самият признавам, че бях силно заинтригуван от откровенията на този велик човек, и въпреки че смятах, че те ще си останат за мен една вкусна литературна почерпка, сега разбирам, че от тях излиза направо цяло богато угощение.

Част първа описва събитията до Коледата на 1941 г., но Ивет Картбланш, моята майка, често споменаваше с тъга, че не било в стила на Рене да свършва току-така. Ето как аз реших да се посветя на задачата да изровя още негови мемоари. Проучването ме отведе твърде далеч — от бордеите на Париж до аукционните салони на Буенос Айрес — и през всичкото това време аз давах мило и драго в името на тази кауза. И въпреки напълно изтощителния труд успях да събера енергия да се преборя с един отлежал коледен пудинг, сервиран неотдавна на Ивет във вагон-ресторанта на влака Нувийон-Париж. Разпознавайки го безпогрешно, тя го бе донесла вкъщи, мушнат в гащите й. Увещаваше ме, че пухкавият й сладкиш криел силен експлозив.

Тя се оказа права. Боднах лекичко пудинга с вилица. Чу се силен гръм и в цялата кухня се разхвърчаха парчета от сладкиша заедно с хиляди думи от втората част на „Военните дневници на Рене Артоа“. Читателите с по-наблюдателно око ще разберат, че именно това обяснява липсата на някои думи и дори цели пасажи от текста.

Но въпреки това повод за радост има. С големи усилия успях да събера целия ръкопис и се оказа, че в ръцете си държа един ужасно ценен архив, да не говорим пък какво бе полепнало по лицето и врата ми.

Въпреки големите напъни на Едит уникален колорит на текста тук отново придава гласът на Рене плюс някоя и друга прегорена при печенето на пудинга дупчица или полепналите тук-там след взрива малки парченца от него. Както винаги, характерната скромност на този човек рядко го оставя да стърчи сам. Около него винаги стоят много от прототипите в тази история, на които е даден шансът да се разкрият, и то много често в най-смайваща светлина.

И тук отново имаме привилегията на достъп до плановете на полковник фон Щром относно следвоенния пазар на произведения на изкуството, до страховития отмъстител — оръжието за мъчения, скрито на хер Фликовото най-интимно място, както и до подробностите около приготовленията на генерал Фон Клинкерхофен за хитлеровия рожден ден.

Срещаме се многократно с Хелга и не чак толкова често с Мими Лабонк и Енгелберт фон Смолхаузен (особено след като върху него пада камбаната на нувийонската църква).

Втората част съдържа също и много информация за Рене, мечтателя. Майка ми често ми е казвала, че този велик мъж бил невероятно изобретателен — факт, който е най-добре илюстриран от предложението да бъде създаден пътеводител към пикантностите на Нувийон, за който Рене се наел да отговаря лично. За периода между 1942 и 1945 г. той предвиждал съществено увеличаване на трафика през целия регион и смятал да натрупа от това капитал. Извадки от пътеводителя с карти и профили могат да се видят на много места във втората част.

Четейки този текст, ние като че ли се пренасяме на частно пътуване в т.нар. провинция Артоа: отскачаме до месарницата на касапина с големия сатър, минаваме през подземието на хер Флик, хвърляме скришом поглед към любимите занимания на Хуберт Грубер и много, много други неща и виждаме, че не е случаен лозунгът, съчинен от Рене, който става крилата фраза на нувийонския пазар — „1942 г. — ОТВОРЕНИ ЗА РАБОТА“.

Сред обгорелите страници на този исторически документ ни чака и някоя и друга изненада от магазина за шапки на момичето с големите барети, и в по-домашен план — от стаята за метлите под стълбището. Много критици са объркани от толкова много и разнообразни забавления в един иначе малък по размерите си провинциален град, но, както самият Рене нееднократно е казвал, размерът не е най-важното. Освен това не бива да се забравя, че говорим за времето преди настъпването на телевизията.

Още от самото начало ми беше ясно, че по-нататъшните мемоари на най-храбрия мъж в цяла Франция съдържат крайно възпламеняващ по своя характер материал. Преди всичко Рене е писал по-голямата част от дневника си за 1942 г. с шифър, който е толкова сложен, че в началото си помислих, че съм изстъргал листовете от тавана в доста объркан ред.

1 януари

Вероятно е съвсем нормално въпреки постоянните ми усилия да обърна хода на войната в наша полза героизмът ми да остане невъзпят. На тържеството снощи жена ми Едит настояваше да оправи нещата, като изпее в моя чест няколко куплета, описващи подробно големите ми завоевания, но аз скромно я възпрях.

Единствено Ивет оценява истински голямата дейност, която тайно развивам. Вчера сутринта й изпратих съобщение: „Чакай ме в Грубер в осем за един бърз удар.“ Лейтенантът клати отново любимото си „Мъди“ на бара, та едва успях да избегна поканата му за един джин^[1].

2 януари

По дяволите! Нещата страшно се сговниха.

Преди десет месеца бях застрелян и даже убит от германския отряд за екзекуции. От тогава насам понасям какви ли не ужасни болки. Не стига, че от халосните куршуми, с които полковник Фон Щром бе успял да подмени истинските, ми останаха гадни тресчици навсякъде, ами и доживях да видя как Едит наследява ресторанта ми и пръска всичките ми пари.

И това не е всичко.

Налага се да изразходвам неимоверно голяма част от безценната си енергия за Ивет и новата си сервитьорка Мими Лабонк, които всячески ме облекчават.

Налага се още по-упорито да отбивам атаките на лейтенант Грубер, който все още ближе раните си от Руския фронт и много държи да ми ги покаже. Откакто ме екзекутираха, се представям като собствения си брат близнак Рене от Нанси, а Хуберт никога не е крил — поне не напоследък — слабостта си към момчетата от този град.

С две думи казано, бях се превърнал в сянка на самия себе си дори преди средата на миналия декември, когато попаднах в хватката на Денис Ларок, детската ми изгора, понастоящем фанатична лидерка на комунистическата Съпротива. Уж съм човек, който се изпразва с лекота от проблемите си с жените, обаче трябва да кажа, че с Денис се поозорих. Тя е ненаситна. Имаше моменти, когато мислех, че няма да изкарам до Коледа.

След като се жертвах заради всичките си недотам разкрепостени другари, не ми оставаше нищо друго, освен да лежа в леглото и да си мисля за Англия. Или за Испания. Или за Швеция. Или пък за Швейцария… Всъщност — все едно закъде, стига само да можех да осъществя тактическо оттегляне, за да мога да поживея и да се посражавам още някой и друг ден за родината.

Само за седмица ме прикоткаха да се предам. Обаче успях преди това, слава богу, да постигна споразумение. Обещах на Денис да се оженим веднага щом й остане малко свободно време между взривяването на влакове, мостове и разни там други и в мига, в който аз намеря пролука между всевъзможните си героични ангажименти.

Междувременно склоних да й дам за малко оригиналите на „Грешната Мадона с големите бомби“ на Ван Кломп и „Пукнатата ваза с големите маргарити“ на Ван Гог, които хитро бях скрил в главната квартира на комунистическата Съпротива. Тя каза, че щяла да вземе и копията, които понастоящем бяха у мен.

3 януари

Върнах се в центъра на Нувийон напълно разнебитен.

Ивет, слава богу, успя чрез масажи да възстанови отново кръвообращението в изтощените ми крайници и така аз пак бях в ресторанта в обичайната си форма тъкмо в началото на празниците. С радост ще отбележа, че и ударите, които направих по Коледа зад бара, бяха доста големи.

Може да се каже, че едва сега посъбрах сили да започна отново да записвам подвизите си за потомствата.

4 януари

Дните около Нова година по традиция се използват за зареждане на склада.

След като излъсках чашите на бара тази вечер, направих бърза проверка на онова, което имаме в наличност. Не ми беше необходимо кой знае колко време. Благодарение на тъща ми нямаме никакъв джин. Благодарение на полковник фон Щром и капитан Берторели имаме салам. Благодарение на Денис Ларок и Нувийонското западно подразделение на комунистическата Съпротива нямаме нито оригинали, нито копия на „Грешната Мадона с големите бомби“ и „Пукнатата ваза с големите маргарити“.

— Тази вечер май сте много зает, Рене — каза лейтенант Грубер.

— Май пак ще трябва да си извадите червилото и четките, лейтенант — рекох му аз.

— Ах, Рене… — засмя се той с онази негова усмивчица, дето е толкова обезпокояваща. — Откога чакам този момент! И какво по-точно искате да кажете?

— Ще трябва да направите още две копия на „Грешната Мадона с големите бомби“ — отвърнах аз бързо.

5 януари

Жена ми все още е твърдо решена да се омъжи за мен въпреки забраните от страна на майка й и заплахите от страна на фанатизираната лидерка на комунистическата Съпротива (Нувийонско западно подразделение). Както почти всичко в живота, и това има своите предимства и недостатъци.

Недостатъците са повече от очевидни за всеки, който е чувал жена ми да пее. Предимството е, че днес следобед прекарах около час и половина, залепен за ключалката на задната стая, да гледам как мадам Ленар от бутика за булчински рокли „Паризиен“ показва на жена ми разни парцалки и бельо за първата ни брачна нощ. Трябва да кажа, че всичко, което мадам Ленар демонстрира, й стоеше много добре.

Не знам защо, но като гледах тази изключително надарена жена да действа така професионално, се подсетих за една известна картина на Ван Кломп, върху която очаквам с нетърпение отново да сложа ръка. И ако това не стане, генерал Фон Клинкерхофен също няма да получи своето копие, нито хер Флик от Гестапо, нито пък Хитлер, който е обещал картината на Ева за рождения й ден. И то вече няколко пъти. Излишно е да казвам, че ако не бъдат задоволени, всеки от тях лично ще понатисне полковник Фон Щром, който от своя страна може да се изпусне и да спомене моето име.

В случая добре поне, че лейтенант Грубер има артистични наклонности. Реших да го попитам дали може да нарисува „Грешната Мадона с големите бомби“ по памет.

Като поразмислих обаче, разбрах, че май проявявам доста голям оптимизъм. Грубер би могъл да изпраска „Засменият кавалерист“ със затворени очи, обаче „Грешната Мадона“ предполага малко по друг подход.

Вероятно мадам Ленар би могла да му позира. Погледнах още веднъж през ключалката, за да проверя какво се вижда, и за миг ми мина мисълта, че ако тя позира, май няма да можем да осигурим достатъчно боя.

6 януари

Снощи, като си лягахме, Едит се приближи до мен с онова пламъче в очите, което, смея с радост да кажа, не бях виждал от първите дни на брака ни.

— Рене — каза тя, — приготвила съм чудни изненади за брачната ни нощ! От бутика на мадам Ленар! Тя има приказни неща отдолу!

— Тя има приказни неща и отгоре — отвърнах аз, чудейки се до какво ли ще доведе този разговор.

Реших да се поддам на мимолетния си порив и изведнъж се сетих, че не съм изгасил лампата в избата.

Докато слизах по стълбите, изведнъж си спомних с тъга за Мария (от времето, преди да се самоизпрати до Швейцария в колет на Червения кръст). Сетих се как цялата се изпоцапваше там долу.

Не бях го още и помислил, когато чифт малки, но невероятно силни ръце ме обгърнаха и аз усетих горещия дъх на Мими Лабонк върху врата си.

— Защо все гледаш да ме избягваш? — прошепна тя с дрезгав глас. — Сега, докато сме заедно, позволи ми да ти направя нещо, от което ще ти стане топло и приятно!

— Ами, защо пък не! — отвърнах аз, опитвайки се да се изскубна. — Можеш да напълниш бутилката ми с гореща вода.

Не знам какво прави тази жена с врага, но на мен направо ми изкарва ангелите!

7 януари

Току-що разбрах какво прави с врага, ако й се удаде поне мъничък шанс.

Тази вечер хер Флик от Гестапо дойде да се позабавлява в задната стая с Хелга, личната секретарка на полковника.

— Мими — разпоредих се аз, — меню и вино за хер Флик и неговата про… ъъъ… неговата приятелка!

— Вече съм приготвила бутилката за Гестапо — изръмжа тя.

Завтекох се бързичко да проверя дали всичко на масата в задната стая е наред и дали английските летци са успели да изчезнат през прозореца.

Тъкмо спусках отново завесите, когато онзи идиот Крабтрий се появи отвън.

— Добрютро! — каза той.

Ориентацията му за времето е само една идейка по-добра от умението му да говори френски.

— Добър вечер, полицай. Голямо облекчение е да знае човек, че сте на поста си и си гледате работата. Сега вече можете да си вървите, пък и да не хабите фенерчето си.

— Навън е тюмно като гъз.

— Не се и съмнявам — отвърнах аз и незнайно защо, пред очите ми като на лента премина седмицата ми с Денис Ларок.

— Мислям, че заблизах два мъжа, дето ръчкат в кофата с боклик…

— Е, това ви е работата — прекъснах го аз.

Мими въведе хер Флик в стаята.

— Заповядайте, сър! — проръмжа тя. — Никога няма да пиете по-добро вино!

— Сам ще я отворя! Напуснете! — заповяда хер Флик.

— Хер Флик, когато говорите така властно, коленете ми просто омекват — обади се Хелга с блеснал поглед.

— Само коленете ли? — чух Флик да казва, докато излизах от стаята и побутвах пред себе си Мими.

Прецених, че е дошъл моментът да я пооткрехна леко в тънкостите на ресторантьорското изкуство. Изкушавах се да я пооткрехна и повече, но тя просто е твърде малка.

— Мими — казах строго аз, — не прави чак такава реклама на виното ни! Това, което даваме на Гестапо, е голям боклук. Доста глупаво беше да кажеш на хер Флик, че никога няма да пие по-добро вино!

— Това си беше чиста истина — изръмжа тя. — Аз отпуших бутилката и сипах вътре смъртоносна отрова. След четири минути него няма да го има.

— Мими! — извиках аз, виждайки как шансовете ми да получа петзвезден рейтинг в Michelin Guide^[2] се стопяват пред очите ми. — Не в ресторанта ми!!!

Влетях в задната стая тъкмо когато хер Флик произнасяше тост.

— И да ни дари господ с много малки представителчета на господарската раса…

За негова голяма изненада аз сграбчих чашите от вдигнатите им за наздравица ръце и ги лиснах на пода. Бутилката пък запокитих през прозореца.

Последва неловко мълчание.

— Не беше от добра година! — казах аз.

20 януари

През последните две седмици въобще не можах да отворя дневника си. Ние, действените натури, трябва да се примирим с факта, че не ни е писано да се отдаваме на кротко съзерцание.

Не стига другото, ами комунистическата Съпротива непрекъснато ме ухажва, а пък аз непрекъснато се мъча да привлека Мими и да й попреча да изчисти половината от редовните клиенти в ресторанта ми. Не съм се спрял. Направо не съм се спрял!

21 януари

Снощи разбрах, че Денис Ларок нямало да може да се успокои, докато не изчисти жените от моя живот. Съобщението дойде, прикрепено към голяма пръчка динамит, която влетя през витрината на ресторанта, но за щастие се изгаси в чашата с портвайн и лимон на лейтенант Грубер.

Почудих се дали не е дошъл моментът да се оттегля към испанската граница и да мина към друга групировка.

Докато наливах ново питие на лейтенант Грубер, прехвърлях на ум с каква отбрана мога да изляза срещу фанатизираната лидерка на комунистическата Съпротива.

На първо място, Мими, моята ръчна граната — малка, но силно експлозивна при докосване.

После, Ивет — моята голяма базука, винаги готова да разгърне оръжейния си арсенал на няколко фронта.

И най-сетне, Едит, която винаги съм смятал за съвършения масов унищожител^[3].

Но ако останех, какъв шанс щяха да имат те?

— Изглеждате ми угрижен, Рене — прекъсна мислите ми лейтенант Грубер.

— Бях се замислил за арсенала си — отвърнах аз.

— О, и аз — промърка той с онази негова усмивчица, дето е толкова обезпокояваща. — С нещо да помогна?…

22 януари

Днес се бях замислил, че старият погребален с разхлопаното сърце не се е вясвал напоследък в ресторанта. Всъщност не е стъпвал тук, откакто на Нова година обърна погрешка шише балсамираща течност и съвсем втаса.

Знаех си обаче, че е твърде хубаво, за да е задълго.

С Ивет си бяхме уговорили тайна среща^[4] в килера. И се запрегръщахме, както е прието между герои на Съпротивата…

— О, Рене — простена тя, — прегърни ме със силните си ръце! Утоли жаждата ми! Притисни грубата си буза до моята буза! Прокарай грубите си пръсти през косата ми! Впий грубите си устни в моите устни! Ще направя каквото искаш за теб!

— Тогава, като ходиш в аптеката, би ли ми взела една кутийка крем за груба кожа? — подкачих я аз^[5].

В този момент мосю Алфонс, погребалният, се появи в стаята.

— Мосю — викна той, — какво виждат очите ми?! Годеникът на жената, в която съм влюбен, в обятията на друга!!! И то сервитьорката!!!

— Имам обяснение — отвърнах аз, а умът ми щракаше бясно.

— Като си помисля само, че съм потискал чувствата си към тази достойна дама само заради вашата смелост и почтеност, а вие през цялото време сте въртели номера зад гърба й!

— Ние не се целувахме. Само си държахме ръцете.

— Въобще не искам да знам какво сте си държали! Веднага отивам при нея. И да знаете, мосю, че от сега нататък зарязвам угризенията и ще я ухажвам пламенно!

— Може би ще изкарате по-голям пламък от нейния — пошегувах се аз, за да разведря атмосферата.

— Възнамерявам да й разкажа всичко, което съм видял — закани се той на път към вратата.

— Но, мосю Алфонс — започнах аз с желанието да го вразумя, — един французин не може да издава друг французин…

— Това е така — отвърна той, — но аз имам и белгийска кръв по майчина линия.

По дяволите! Нещо ми подсказва, че май наистина ще ръфам дебелия край на салама.

23 януари

Снощи лейтенант Грубер дойде в ресторанта рано-рано. Изглеждаше доста разстроен. Надявах се не аз да съм причината.

— Както обикновено ли, лейтенант?

Реших, че пак ще иска обичайното си питие.

— Ах, Рене — започна той, — аз… Божичко, какво възбуждащо ухание се носи от вас!

— Това всъщност е афтършейвът ми — обясних аз. — Одеколон за мъже.

— Ето значи защо толкова ми харесва! Бихте ли се понавели малко?

За миг ми се стори, че нещата май ще излязат извън контрол.

— Искам да споделя с вас нещо конфиденциално — каза лейтенантът. — Чувствам се ужасно. Заради италианеца.

— Онзи, дето носите снимката му в медальона си?

— Не, Берторели. Добре поне, че полковникът проявява разбиране. Каза ми, че оня само се мотаел в кабинета му и му висял на главата.

— Затова ли — викам му — кубето на полковника така е лъснало?

— Берторели е голям досадник. Така ми е много трудно да правя копия на картината. И за мен просто по-лошо от това не може и да бъде — двамата делим един апартамент!

Погледнах го въпросително.

— Че що ще той във вашия?

— Вижте какво ще ви кажа, Рене. Капитан Берторели никога няма да нахлузи униформата на офицер от танковата дивизия. Особено от моята.

— Е, аз как мога да ви облекча? — запитах и тутакси съжалих.

— Полковник Фон Щром иска да накарате Съпротивата да го взриви.

— Това ми се вижда малко драстично.

Лейтенантът кимна:

— Точно това му казах и аз.

— Е, и?

— Ами, полковникът каза почти да го взривите. Нали разбирате, само така, колкото да му разстроите нервичките и да го изпратят вкъщи.

— Номерът може да стане и чрез жена ми — предложих аз. — Достатъчно е всяка вечер да я слуша да пее.

— О, Рене, знаех си, че мога да разчитам на вас! Веднага ще поръчам да донесат багажа му тук.

Мама миа! Каква голяма грешка!

24 януари

Берторели пристигна точно преди закуска. Явно ще берем ядове с постоянното му висене тук. Както лейтенант Грубер ме бе предупредил, той наистина се оказа голям досадник, който постоянно дрънка наляво и надясно колко бил смел и какви завоевания имал сред жените^[6].

Ако не ухажваше непрекъснато жена ми Едит, отдавна да съм му теглил кръста като човек, когото и „пъзльо“ да наречеш, ще му е много. Успокоявам се единствено от факта, че ще плаща по осем хиляди франка на вечер и че сега Хуберт ще може да се концентрира върху изработването на копията в квартирата си, без да бъде обезпокояван от никого.

При нас, разбира се, съществува рискът Берторели да разкрие предавателя, който сме набутали в спалнята на тъща ми, но ние, героите от Съпротивата, сме свикнали да живеем в постоянен страх да бъдем разкрити. Освен това всеки, който ровичка из спалнята на тъща ми, ще открие много повече, отколкото е очаквал. Чудя се как този стар глупак Льоклер все още се оправя…

25 януари

Тази сутрин изпратих оня, древния фалшификатор Льоклер, да купи джин, за да възстанови изчерпаните ни запаси.

— Как да се дегизирам? — попита ме той.

— Няма нужда да се дегизирате — казах му вбесено, — така сте си много добре — съвсем нормален идиот.

Когато той излезе, аз се качих горе и се свързах с Лондон, за да попитам кога генерал Дьо Гол — оня високият, с големия клюн — ще ми изпрати медалите.

Докато предавах, полковник Фон Щром и лейтенант Грубер влезли в ресторанта и даже ми се стори, че чувам капитан Берторели да се качва по стълбите. Както винаги, успях да запазя самообладание. В решаващия миг, изтръгвайки радиостанцията от стойката, аз я метнах през прозореца навън. Тя паднала върху Льоклер, който тъкмо се връщал с бутилките джин, и за жалост го цапнала по главата. В резултат на това той все още е с всичкия си.

1 февруари

Докато сервирах на полковника и капитана обяда им, Берторели ми показа специалния подарък, който Мусолини му дал за генерал Фон Клинкерхофен.

— Това е италианският медал на героите от войната — каза той със светнал поглед.

— Хм, никога не съм виждал такъв — казах аз.

— Сигурно са голяма рядкост — обади се полковникът.

Като казах „медал“, та се сетих. Моите още не са пристигнали. Както и да е. Мишел от Съпротивата нахлу в задната стая тъкмо когато с Ивет пробвахме менюто за вечеря. Мишел все още се шашва, когато ме види, затова реших да й предложа да лапне нещичко. Тя каза, че вече била яла.

— Какво търсиш тогава тук посред бял ден? — попитах я аз.

— Слушайте внимателно — каза тя, — няма да повтарям. Пристигнало е новата ви радиостанция. Ще ви го достави човек, дегизиран като планинар.

— Че то няма пукната планина поне на сто километра наоколо! — отбелязах търпеливичко аз.

— Той уж ще се е загубил — отвърна тя. — И, естествено, ще влезе тук, за да го упътите.

— Естествено — казах аз.

2 февруари

Лейтенант Грубер дойде в ресторанта около девет. Помолих Мими да му налее обичайното му и й припомних вътрешното правило на заведението — да няма трупове в ресторанта. Припомних й и за артистичните наклонности на лейтенанта и че много от тези наклонности са насочени към мен.

— Той не е виновен — прошепна тя с дрезгав глас, — у теб има нещо, на което трудно може да се устои. От момента, в който те съзрях, устните ми са гладни за твоите устни!

— Ето — отвърнах й аз и бързичко тикнах в ръката й парче сирене „Бри“, — поупражнявай се върху това, сега съм доста зает.

— Ще седнете ли при мен да пийнем заедно, Рене? — попита Хуберт.

— За съжаление имам време само за едно на крак — отвърнах аз. — Как върви рисуването?

— Ами бързичко напредвам, Рене, но поръчката е голяма. „Грешната Мадона“ е доста трудна за рисуване.

— Да — съгласих се аз, — особено усмивката й…

— И онези неща…

— Да — съгласих се аз, — те също.

3 февруари

Когато отворих ресторанта, полковникът чакаше навън пред вратата.

— Уговорих се с новия си помощник да се срещнем тук, Рене. Искам само да ви напомня, че той не знае нищо за английските летци, нито за картините, нито за часовника с кукувичката.

— Бях забравил за часовника с кукувичката! — казах аз.

— Не знае и за срещичките ми с момичетата горе — продължи той, кимвайки към Ивет.

— И за пилотския шлем и стръка целина ли? — попитах аз.

— Да не кажете нещо за пилотския шлем и за стръка целина!

Кимнах с глава.

— Разчитайте на нас, полковник. Но няма ли животът на всички ни да се облекчи, ако него просто го върнат в Италия?

— Без съмнение — въздъхна той. — Но Хитлер все още настоява, когато нападаме Англия, да включим и една италианска военна единица.

— А кога ще нападате? — попита Ивет. — Аз мислех, че сте се отказали.

Полковникът се обърка.

— Да нападаме? Не трябваше да ви казвам! Забравете! Забравете!

— Да — обадих се аз, — забрави, Ивет, забрави! И дума да не си казала за нападението или че полковникът ти е казвал за него! О, между другото, полковник, ние малко сме попривършили маслото, захарта и парафина. И цигарите…

Капитан Берторели пристигна тъкмо когато полковникът записваше от кое колко.

— Колонело! Вий сте ми приятел, а аз ви карам да чакате! Но вие ми прощавате, но? — и млясна полковника по двете бузи.

— Патроне! — каза той и залепи две целувки и на моите бузи.

— Белисима сеньора! — целуна той и Ивет от двете страни.

— Лейтенант! — възкликна той и се здрависа сърдечно с Грубер.

В този момент зърнах стария фалшификатор Льоклер, който бе тръгнал да влиза през главния вход. С раница на гърба, петдесет метра намотано през рамото му въже и голяма желязна пръчка — явно хич не му беше лесно.

— Добър вечер! — поздрави той с прегракнал глас. — Ще може ли някой да помогне на бедния стар, изморен планинар, който се изгуби?

— О, божичко! Ела насам, стар планинарю, и ми кажи какво те е сполетяло?!

Това, което всъщност трябваше да го сполети, беше, че него трябваше да изхвърля навън през прозореца, а не радиостанцията.

— Това съм аз, Льоклер!

Казах му, че това е видно за всички, с изключение на напълно слепите.

— В раницата на гърба си нося новата ви радиостанция. Вече е свързана с батериите, а това желязно бастунче е антената.

В този момент от раницата се разнесе песента „Някой открадна моята любима“, а после се разнесе силно пращене, с което и тъща ми би се гордяла.

И тъй като този стар глупак бе прекалено уморен, за да изкачи стъпалата към горната стая, трябваше да го сложа да седне до Берторели, да му завра една купичка супа и да се надявам, че всичко ще е наред.

Пращенето обаче продължаваше.

Берторели, който не знаеше как точно да реагира, направи комплимент на Льоклер за хубавото му шушляче.

— Ааа, на това ние, планинарите, му викаме „гъзовейка“ — поправи го „великият планинар“.

Тогава жабарчето му каза онова, което всички може би искаха да му кажат:

— Както и да му викате, не го вейте много-много!

4 февруари

Днес следобед аз и Ивет намерихме сгода да прекараме около час в задната стая. Сметнах, че е крайно време да навлезем по-дълбоко

в новата книга

науча най-различни нови неща^[7].

Заниманията ни бяха прекъснати от Мишел от Съпротивата.

— Слушайте внимателно — каза тя. — Няма да повтарям.

— Какво? — попитах аз.

— Няма да повтарям — повтори тя.

— Добре — викам, — казвай, каквото ще казваш!

Намерихме начин да видим какви ги върши в подземието си хер Флик от Гестапо.

— Но, Мишел — възпротивих се аз, — има неща, които дори един французин не би искал да знае.

— Имаме информация, че Гестапо са сигурни, че се готви атентат за издухването на Хитлер.

Е, това щеше да означава една грижа по-малко за Хуберт Грубер, който сега ще трябва да направи едно копие по-малко на „Грешната Мадона с големите бомби“.

— Поставихте ли подслушвателно устройство в подземието?

— Не се наложи. Вчера Фон Смолхаузен забравил ключа си, та взриви вратата с малко гестаповски динамит. По този начин всичко, което хер Флик говори в дъното на коридора, се чува.

Скоро след края на войната Рене Артоа заема целия кабинет на кмета на Нувийон. Майка ми твърди, че това за никого не било изненада; кабинетът бил много малък. По време първия му мандат обаче бил направен скандален опит да се подрони репутацията на кмета чрез публикации в местната преса, че Ивет — която била назначена като уредничка на кметството — била имала връзки с редица влиятелни, но не съвсем безопасни мъже. За щастие Рене успява да сложи край на тези абсурдни слухове, обяснявайки, че Ивет е професионалистка, а през въпросния период е работила под прикритие.

10 февруари

Тази сутрин привършвах с вареното си яйце и пушена херинга в задната стая, когато чух стария погребален с разхлопаното сърце да се извинява на Ивет за поведението си от предишния ден.

— Простете ми, мадмоазел, но ревността така ме измъчва — започна той, — че бях склонен да забравя нашето традиционно френско „бързо забърсване“!

Заслушах се по-внимателно, та да разбера дали се е отказал да се занимава с мен. Точно тогава Едит заслиза по стълбите и аз притаих дъх.

— Скъпа госпожо — запрехласва се той, — мисля за вас денем и нощем! Дори когато балсамирам трупове, изпод пръстите ми наднича вашето лице!

Това чувство ми е познато. Същото изпитвам и аз, когато варя глава на коза за супа.

— Не мога повече да обуздавам страстта си — продължи той. — Трябва да целуна тези съблазнителни чувствени устни!

— О, мосю Алфонс — чух Едит да отговаря, — колко сте палав! Но това, което казахте, беше толкова красиво, че мисля, че заслужихте една целувчица.

Последва дълбока въздишка, а после от глухото тупване разбрах, че погребалният с разхлопаното сърце не е понесъл цялото това вълнение и се е строполил на земята.

Щом устните на жена ми са способни да докарат един мъж до припадък, викам си, тя май по-добре да държи всичките други части на тялото си далеч от него! И изведнъж започнах да виждам резултатите от усилията на мадам Ленар да подготви първата ни брачна нощ в твърде различна светлина.

11 февруари

Днес имах един прекрасен следобед — един от онези следобеди, които обичам да прекарвам насаме с Ивет, с която приглаждаме взаимно престилките си отпред^[8], опитвайки се да се приведем в най-добрата си форма за пред клиентите, да „повършеем“ из ресторанта, преди да отворим за вечерта, и да подразним мъничко моя съперник. Понякога обаче ми се ще този съперник да иде, че да се не види!

Веднага щом мосю Алфонс пое достатъчно от най-добрия ми коняк, за да се „зареди с гориво“ до вкъщи, в ресторанта се появи Хелга. Познах, че е Хелга, защото бе облечена в зловещия гестаповски шлифер и шапка на хер Флик и почти нищо друго.

Въпреки годежа си с хер Флик и малко попрекаления апетит да бъде подлагана на дълги разпити Хелга винаги е добре дошла, особено когато не носи униформа. Това май се случва все по-често напоследък.

— Чакайте да позная — казах й аз. — Хер Флик отново е излязъл с вашите дрехи. И в момента даже сигурно шпионира край кабинета на генерал Фон Клинкерхофен, дегизиран като Ирма фон Кинкенротен, заместник-машинописец от женски пол.

Хелга поклати глава:

— Последния път, когато хер Флик се опита да направи това, генералът го арестува и го хвърли в подземието на Шатото. Според хер Флик генералът ме смята за голяма апетитка, затова този път, за да го подмами, той се е маскирал като моя полуеднояйчна сестра близначка от Хайделберг. Той подозира, че генералът и полковникът кроят план за покушение над Хитлер.

— Вижте, Хелга, не искам да знам нищо по този въпрос — казах нагличко аз.

— Но, Рене — отвърна тя, — не разбирате ли? Ако започнат да мъчат полковника, Гестапо ще разбере, че който и да се докопа до „Грешната Мадона с големите бомби“, ще е спипал най-много копието, рисувано от лейтенант Грубер по памет. И нещата няма да свършат дотук…

— Кога ли са свършвали дотук — казах аз, решавайки твърдо да си припомня най-краткия път до испанската граница.

13 февруари

Нещата вървят спокойно, помислих си тази сутрин. Даже прекалено спокойно. Може би трябва просто вече да обърна гръб на изпълнения с героизъм и вълнения живот в Нувийон и да отстъпя мястото си на някой друг.

Още не бях посегнал към куфара и пътната си карта, когато в двора навън настъпи голяма суматоха и в ресторанта се появи лейтенант Грубер. Изведнъж обръщането гърбом не ми се видя чак такава добра идея. Особено като видях разтопената му от удоволствие физиономия и ситните капчици пот, които блестяха над горната му устна.

Първата ми мисъл беше, че е дошъл да ми даде картичката за Свети Валентин ден по-рано. Оказа се, че той току-що бил яздил един от конете на генерала — великолепен черен жребец.

— Няма по-красива гледка от едно прекрасно животно с пръхтящи ноздри и пръски пяна по устата, което галопира по ситния чакъл и разпръсква селяните.

— Да — отвърнах аз, — надявам се конят също да е останал доволен! Заповядайте, седнете, лейтенант!

Докато пиеше коняка си, той ми разкри истинската причина за посещението си.

— Случи се нещо твърде необичайно, Рене.

— Вече започнах да свиквам — отвърнах аз.

— Генерал Фон Клинкерхофен е арестувал хер Флик от Гестапо за това, че го е шпионирал, дегизиран като Хелгината полуеднояйчна сестра близначка от Хайделберг!

— Реакцията на Химлер май няма да се отрази добре, когато я впишат в биографията на генерала.

— Той и за това е помислил. Арестувал е хер Флик с твърдението, че това е Ирма фон Кинкенротен, заместник-машинописец от женски пол, която уж някога му се била изплъзнала.

— Е, това обяснява всичко — казах аз.

14 февруари

Вече съм се научил да бъда особено внимателен, когато наближи празникът на този точно светец, особено откакто Хуберт Грубер се върна от Руския фронт, а Едит тръгна на вечерни курсове с мадам Ленар.

На празника Мими покани капитан Берторели в стаята си горе и му разказа играта.

Тя все пак успя да спази вътрешните правила, които съм наложил в заведението, но когато по-късно слезе долу, жабарчето беше в извънредно окаяно състояние.

Ивет пък ме заведе в килера и ми показа празничното си поздравление към мен, което бе татуирала на лявата си… защото не успяла да намери картичка, на която да го напише. Аз за съжаление бях забравил очилата си за четене горе, та се наложи съвсем да се приближа, за да я… целия в сирене „Бри“^[9].

Едит получи картичка във формата на сърце, малко поомачкано от едната страна и с голяма въпросителна отгоре.

— От някой таен ухажор е — каза с блеснал поглед тя.

Не можех да не си помисля, че сигурно е от някой дъртак с разхлопано сърце.

Освен това — нищо особено. Все пак, мисля, че ще спра дотук и ще си легна по-раничко тази вечер.

15 февруари

Май малко бях поизбързал с последното изречение.

Тъкмо когато се готвех да облека пижамата си, лейтенант Грубер паркира пред ресторанта и започна да крещи името ми с пълно гърло. Показах се от прозореца на горния етаж и му казах, че съм трогнат, но и една картичка би била достатъчна.

— Не и в този случай, Рене! — провикна се той. — Трябвате ми незабавно тук, в малкия ми танк!

Не му поисках никакви обяснения, защото знам, че съседите постоянно слухтят. Но още щом слязох, той гордо ми заяви, че бил свършил с фалшификатите и че му се били получили много хубавички, макар да били копия на жена и пукната ваза.

Казах му, че много се радвам, но че заради по-раншна уговорка за вечерта няма, уви, да мога да го придружа до дома му и лично да се убедя в майсторлъка му.

Мисля, че той малко се поразочарова, а аз имах упоритото усещане, че когато става въпрос за женски бомби, нищо не може да замени оригинала! А оригиналът все още беше в главната квартира на Нувийонското западно подразделение на комунистическата Съпротива.

Февруари

Не бих казал, че постоянното присъствие на хер Флик в задната стая ми липсва, защото Гестапо така или иначе никога не плаща сметките си. Освен това трябва да призная, че ми е приятно да виждам Хелга сама от време на време, особено след като стана ясно, че все още не са й върнала всичките дрехи.

Седнах за малко на масата й и се поинтересувах как я кара годеникът й, а тя ми каза, че само на оная шушумига Фон Смолхаузен разрешили да го види.

Това сигурно много го е развеселило — подхвърлих аз.

Да — каза Хелга, — хер Флик винаги много е ценял чувството за хумор на Фон Смолхаузен. Той предложил на хер Флик хапче с отрова, което да сдъвче, за да не може никой да разбере как се е орезилил.

Е, сигурно е успял да преглътне това.

Хер Флик му казал, че е много, много глупав. Фон Смолхаузен отвърнал, че може и да е глупав, обаче не той е прикован с вериги в подземието, при това с женски дрехи.

Нещо ми подсказва, че скоро това ще стигне до ушите на Химлер.

Хер Флик наредил на Фон Смолхаузен да изпрати съобщение в Берлин и да обясни затрудненото му положение.

Май ще има дълго да обяснява — подхвърлих аз.

23 февруари

Празничното настроение в ресторанта тази вечер може отчасти да се дължи и на опандизването на хер Флик. За единствения фалш, който се долавяше, бе виновна Едит, която държеше да изпита издръжливостта на клиентите, като им изпее „Дългият път до Типърари“.

— „Дълъг, дълъг е пътят до Типърари — завърши тя, след като бе точила песента си (както на всички ни се стори) с часове, — но моето сърце е вече там!“

— Жалко, че цялата не е там — обади се полковникът.

След като лека-полека събраха кураж да извадят сиренето от ушите си, клиентите отново подхванаха разговорите си.

— Елате да седнете при нас, Рене — настоя умолително лейтенант Грубер. — Донесъл съм завършените копия на картините.

И той гордо постави няколко салама на масата. Към тях обаче почти веднага бяха прибавени още четири-пет, поднесени с обичайния апломб от жабарчето Берторели.

— Я вижте какво изпраща мама от Италия! Салами от черния пазар! Помиришете само! Прекрасно, но?

Очевидно Берторели носеше саламите като подарък за Едит. Трябваше да й бъдат поднесени веднага щом галантният капитан си направи подстрижка. Надявах се саламите поне временно да я откъснат от шията ми.

Жабарчето още не бе излязло, и в ресторанта цъфна онзи идиот Крабтрий с пратка от Мишел — динамит, който аз трябваше да скрия в мазето си. Не, казвам ви, това момиче е готово на всичко, само и само да има повод редовно да се среща с мен!

Крабтрий очевидно дълго беше мислил по какъв най-оригинален начин да пренесе експлозива, без това да буди подозрение.

— Добрютро! — поздрави той и внимателно се запромъква към бара. — Динамутът е в тиз салами!

— Мерси, полицай! Не можеше да се избере по-подходящо време за това. А сега си карайте службата — казах аз и му посочих вратата.

Едва бях успял да преброя саламите, когато Мими дотърча да ни предупреди, че генерал Фон Клинкерхофен се бил запътил към ресторанта. Слава богу, успяхме да натъпчем всичко в гащите на лейтенант Грубер и в пазвата на Хелга. Вечерта бе пълна с изненади.

25 февруари

Винаги съм знаел, че бърникането в гащите на лейтенант Грубер може да има опасни последици, но никога не съм очаквал да ме измъкнат от леглото ми в ранни зори и да ме откарат под конвой в главната квартира на германците.

Наблъскаха ме през вратата в кабинета на полковника и тогава видях, че и Хелга и лейтенантът са при него. Само поглед към лицата им ми бе достатъчен да разбера как здраво ги е притиснал генерал Фон Клинкерхофен. Това можеше да означава две неща. Или всички да пробваме да духнем към Швейцария, или аз да бъда разстрелян. И тъй като оригиналът на „Грешната Мадона с големите бомби“ не беше у мен, та да се пазаря, май работата вървеше към сбогуване с Нувийон.

— Рене — започна лейтенант Грубер гневно, — много сме ви сърдити.

— Да, Рене — намеси се и полковникът, — ще трябва много да обяснявате! След като проверихме всички салами, стана ясно, че вие пак сте работили за Съпротивата.

— В моята пазва имаше динамит — обади се Хелга някак без нужда.

— Ами ако някоя искра беше запалила динамита в моя панталон?! — каза лейтенант Грубер.

От нея погледът ми мина към него.

— Не знам какво да кажа…

— Динамитът щеше да експлодира, а аз дори завещанието си не съм направил още!

— Значи щяхте да умрете без завещание — казах аз. Настъпи неловко мълчание.

— Мисля, че не бива да обръщаме внимание на всички тия глупости, дето се говорят за мен — дето уж съм бил най-храбрият лидер на Съпротивата в цяла Франция — блъфирах аз, — и да проверим подробничко в кой салам какво има.

— Аз съм съгласен, Рене — каза Хуберт. — Нали ще ми помогнете мъничко…

Слава богу, успяхме безпроблемно да наредим всичките салами върху бюрото на полковника.

Лейтенант Грубер даже съвсем разведри атмосферата:

— Това са копията на „Пукнатата ваза с големите маргарити“ от Ван Гог, които отиват при генерала: едното той праща на Хитлер, знаейки, че е копие, а другото оставя за себе си, вярвайки, че е оригиналният Ван Гог, но то, разбира се, си е копие. Тези, другите, са копия на „Грешната Мадона с големите бомби“ на Ван Кломп, които трябваше да идат при хер Флик: едното да прати на Хитлер, а другото да си запази, вярвайки, че е оригиналът, който ще продаде след войната, но което, разбира се, както и това, също е копие; но както и да е, в момента на него никое не му трябва.

— Защо? — попитах аз.

— Защото хер Флик е в пандиза — отговори ми полковникът.

— За какво? — поинтересувах се най-невинно аз.

— Задето е шпионирал мен и генерала с дрехите на Хелга.

Прииска ми се да попитам защо те с генерала са били с дрехите на Хелга, но в случая дискретността щеше да бъде по-уместна.

Тръгнах си към вкъщи, за да бъда отново посрещнат като герой. И тъй като полковникът настояваше отново да скрия копията в мазето си, гащите ми бяха натъпкани със салам. Нещо в изражението на лицата на Ивет и Мими ми подсказваше, че разбират колко съм щастлив, че съм отново при тях.

Почитайки дълбоко традициите, Рене явно е възнамерявал да възстанови герба на бароните от рода Артоа Нувийонски, на които твърдеше, че е пряк наследник.

Специалистите ще забележат артистичното вплитане в герба на множество мистични хералдически елементи, в това число трите наклонени наденички и прясно откъснатият стрък целина.

Каза, че не можел да понася тръпненето на бедрата си и ми поиска ножица.

— Доста време ще му отнеме да пререже веригите си с нея — казах аз авторитетно, като човек, който въпреки трудността често е опитвал.

Тя поклати глава:

— Той искаше да среже стегнатите ластици на кюлотите си.

В този момент четири от най-хубавите ми чаши зад бара се раздрънчаха. Помислих си, че пак имаме посещение от Денис и приятелките й, но де такъв късмет! Едит бе започнала да пее.

В такива случаи винаги трябва да си готова с метличка и лопатка! — казах поучително на Мими.

Ивет ми даде знак да вляза в задната стая за тайна среща.

— Кой ме търси? — попитах аз, след като затворих вратата зад себе си.

— Аз — каза тя.

Шапка й свалям на Ивет. Имаше моменти, когато Мишел изземаше инициативата за всичко, което правехме под прикритие, но напоследък топката без съмнение отново е в игрището на Ивет.

Не тръпнеш ли в моменти като този да се хвърлиш в акция? — прошепна тя.

Често се вдървявам — отвърнах аз, — но го отдавам на възрастта.

15 март

Няма защо да казвам, че скоро стана ясно за каква акция тръпнела Ивет…

Снощи Мишел от Съпротивата почука като фантом на прозореца на задната стая. С нея беше и мосю Алфонс.

— Доведох тази храбра жена, скрита в малката ми катафалка с малката кобилка — обясни той^[10].

— Мосю — казах му аз, — ако я открият, могат да ви разстрелят.

— Знам, но си струва.

— Той го прави за Франция — каза Мишел.

И за триста франка на миля плюс престоя — напомни й мосю Алфонс.

— Аз ще му платя само веднъж — каза Мишел.

Тя бе дошла да ни предупреди, че Химлер никак не бил доволен от изчезването на хер Флик и че всички тук можем да очакваме работата да се разсмърди. Генералът чул за това и наредил на полковника и лейтенанта да се дегизират като членове на Съпротивата и да помогнат на хер Флик да избяга. А после да го заведат на място, където му е подготвена засада.

16 март

Само един проблем има, Рене — каза ми полковникът, когато ми представи тяхната версия. — За да сме сигурни, че и нас няма да ни гръмнат заедно с хер Флик, трябва да боднем в шапките си по една метличинка.

Мисля, че ако си боднем по един слънчоглед в шапките, шансът ни ще бъде по-голям — обади се лейтенантът.

На тяхно място бих си метнал отгоре цял храст.

19 март

Дълго време имах много неприятно усещане, когато си мислех за позата на хер Флик. Сега разбирам защо.

Днес следобед проявих голяма глупост и като глух петел се изкуших да тръгна към Хелга, когато я видях да седи край фонтана. Не мога да свикна с мисълта, че тя все още кара без голяма част от дрехите си.

Седнете тук — каза тя, посочвайки мястото до себе си.

Не искам да ме виждат, че си общувам с вас в центъра на града — казах аз.

А да ви гледат мъртъв? — попита тя.

Само свих рамене. Често момичета са ми задавали този въпрос и аз все едно и също съм отговарял:

— Тогава ще си общувам.

— Хер флик е на ръба. Ако не издържи, може да каже за копията на „Грешната Мадона с…“.

— Динамитните бомби? — подсказах аз, вперил поглед в онова, което надигаше реверите на зловещия хер Фликов шлифер.

Тя кимна.

— Грубер ще е следващият. Той ще ни изпорти всичките. Уликите ще тръгнат към вас и вие ще бъдете разстрелян.

— Благодаря, че ме предупредихте. Веднага тръгвам към испанската граница с велосипеда на оня идиот полицая.

— И пет метра няма да изминете даже — каза тя.

— Защо?

— Защото до пет метра аз стрелям точно.

— И как мога да помогна? — запитах аз.

29 март

Въобще не трябваше да питам!

И преди да успея да кажа „зловещ гестаповски шлифер“, вече бях тръгнал към Шатото да спасявам хер Флик, придружаван от Хелга и Фон Смолхаузен. Мустакът ми беше леко оформен, а очилата бяха прясно приватизирани от тъща ми.

Сигурно вече сте се досетили! Макар да съм по-дребен от Химлер, по-дебел от Химлер, по-млад от Химлер, по-плешив от Химлер и да не говоря немски, аз бях дегизиран като Хайнрих Химлер.

Но по-страшното предстоеше.