Джон Хейзелдън
Ало, ало! Военните дневници на Рене Артоа

Действащи лица (по азбучен ред)

Английските летци — толкова добре са скрити в ресторанта на Рене, че дори няма да разберат кога ще свърши войната.

 

Генерал фон Клинкерхофен — в Шатото се справя добре, но извън него се затруднява да поддържа ред.

 

Едит — съпруга на Рене, а само да можехте да чуете колко хубаво пее.

 

Енгелберт фон Смолхаузен — верен приятел и колега на хер Флик. Виждали ли сте зловещия му шлифер?

 

Ивет — сервитьорка в ресторанта на Рене; често му помага да се облекчи.

 

Капитан Алберто Берторели — италианец, помощник на полковника. Ще ръководи италианската част при нападението над Англия. Многократно награждаван с медали.

 

Капитан Гееринг — дясна ръка на полковника.

 

Крабтрий — офицер от тайното разузнаване на Англия под прикритие като френски жандарм, експерт по френски език.

 

Лейтенант Хуберт Грубер — онзи, дето си пада по Рене. Като оставим настрана някои негови наклонности, той е истински войник. Спомените му от Руския фронт не са чак толкова лоши.

 

Льоклер — бивш пандизчия и фалшификатор; умее да се маскира отлично.

 

Мария — сервитьорка в ресторанта на Рене; съдбата й е неизвестна, след като се самоизпраща с пощенски колет до Швейцария.

 

Мими Лабонк — лидерка на група на Съпротивата в Париж, впоследствие сервитьорка в ресторанта на Рене.

 

Мис Денис Ларок — бивша звероукротителка, понастоящем лидерка на комунистическата Съпротива.

 

Мишел — лидерка на френската Съпротива; слушайте я внимателно, защото не обича да повтаря.

 

Мосю Алфонс — старият погребален, ревностен ухажор на Едит.

 

Полковник Фон Щром — комендант на Нувийон, умира да отиде на Руския фронт. Не му споменавайте нищо за пилотски шлем и стрък прясна целина.

 

Рене Артоа — собственик на ресторант и виден герой на френската Съпротива.

 

Фани — дърта кукумявка, тъща на Рене (недейте да палите кибрит в нейната стая — опасно е! — тя нагъва само лучена супа).

 

Хелга — лична секретарка на полковника и още по-лична за хер Флик (когато му се налага да я разпитва).

 

Хер Ото Флик — гестаповско страшилище, бич за всички французи; кръщелник на Хайнрих Химлер.

 

Юп фон Хуп де Хуп — шведски артексперт.

Военните дневници на Рене Артоа
Част първа

Предговор

Никога не съм срещал Рене Артоа, макар че още преди да открия този безценен ръкопис, имах усещането, че го познавам почти като роден баща.

Майка ми Ивет, разбира се, често ми е разказвала за него. Те се сражавали рамо до рамо в онези ужасни военни години, когато се мъчели да се освободят от игото на потисника. И дори когато жената на Рене не била там, пак имало някой, който да създава проблеми — главно германците.

Ние с Рене носим едно и също име. Но не само това — двамата с него си приличаме по дух. Когато вечер си тръгвах от работа от банка „Вестфалия“, за да проучвам този дневник и да го подготвям за печат, усещах в себе си гъдела на авантюриста. Но вместо да се хвърля в авантюри, аз се връщах право вкъщи, четях написаното от Рене и понякога така и не усещах кога нощта си е отишла и навън е съмнало.

Макар тези страници да са пропити от характерната за него скромност, в тях често лъсва, както казваше майка ми, нещо забележително, нещо невероятно.

Да вземем например любимата му поза. Майка ми често си спомняше за нея. В началото на войната той — млад французин, отдавна прехвърлил четиридесетте, жизнен, чаровен, надарен с безгранична енергия и храброст — мечтаел като всеки друг за военна служба. За щастие все се намирала някоя, която да го събуди с един голям коняк и да му припомни, че всъщност той вече служи на Франция, и то по най-добрия възможен начин. При това толкова много хора разчитали на него!

На първо място, жена му Едит. Макар че поради характерната за Рене склонност да се раздава тя рядко намазвала първа. После идва майка й Фани, която била прикована на легло на горния етаж и той постоянно мислел как да сложи край на мъките й. После — Карстеърс и Феърфакс^[1], английските летци, които само се молели да се измъкнат от ресторанта на Рене живи и здрави. После — Мария, майка ми Ивет и кой ли още не. И независимо дали бил във форма, или не, той правел всичко възможно да се погрижи за всеки от тях лично. Ей такъв човек бил Рене.

Все в този ред на мисли направо не е за вярване как е успявал едновременно да обслужва Съпротивата, да оправя германците и да поддържа настроението на всички, дошли в ресторанта му да пийнат по едно.

Рене Артоа починал през 1985 г., а майка ми, която бе до него в предсмъртния му час, ми каза с пълна с копнеж усмивка, че е умрял така, както е и живял. През последните години той натрупа значително състояние. Бе прилично възнаграден не само от ресторантьорския си бизнес, но и от развиваните от него след войната най-разнообразни предприемачески умения. Чрез заниманията си в областта на изящните изкуства и часовниците с кукувички той стигна далеч — чак в Швейцария и Южна Америка.

В този смисъл бях малко изненадан, когато научих, че всичко, което е завещал на мама, е един леко поизсъхнал салам, който висял в избата му от 1945 г. Майка ми обаче изглеждаше на върха на щастието. С игриво пламъче в очите тя каза само: „Милият той, искаше да ми остави нещичко, с което да го запомня.“ Нещичко ли? Пресен, този салам сигурно е бил поне метър дълъг! По-късно разбрах. Рене Артоа е можел да остави на мама бижута; можел е да й остави пари; но вместо това той решил да й завещае част от историята. Въпреки че ефектните жестове не му бяха присъщи.

Каква точно част, щях да науча години по-късно. По това време подвизите му благодарение на телевизията бяха станали вече легенда в цяла Франция, както и в някои области на Англия. Спомням си, че веднъж през април миналата година останах до късно в офиса, за да поработя с една от секретарките. Тя беше младо момиче и имаше още много неща да учи. И тъй, прибрах се вкъщи някъде след полунощ. Не знам защо, но нещо ми се бе отворил страшен апетит, затова се запътих направо към кухнята на майка ми. Мама, уви, бе имала гости и саламът на Рене бе единственият останал в долапа продукт.

Огледах го, както често бях правил това — с уважение и голяма доза страхопочитание. Наистина беше великолепен салам, макар да бе поостарял. И отново си помислих, че Рене трябва да е бил забележителен мъж. Но бях гладен и както самият Рене би казал: „Когато един французин изпитва глад, той трябва да бъде задоволен.“ Затова грабнах салама и си отрязах голямо парче. Трябва да кажа, че първата хапка беше много вкусна. Като подъвках малко обаче, усетих нещо влакнесто, което, макар и не неприятно на вкус, показваше, че малко съм се поувлякъл с вечерята и трябва да спра. Като се вгледах по-внимателно в остатъка от салама, изведнъж разбрах каква беше работата.

Mon Dieu^[2]!

Извиках майка си.

Гледката беше вълнуваща. Тя се надвеси над салама на Рене — вече за жалост поскъсен с десетина сантиметра — и очите й се наляха със сълзи.

— Майко — попитах аз, — какво е това?

Тя също се вгледа по-отблизо и видя, че саламът не е това, което изглежда. Скрито под посивялата му обвивчица се подаваше безценно произведение на изкуството.

— Рене! — възкликна тя. — Току-що си нахапал „Грешната Мадона с големите бомби“ на Ван Кломп!

Да, ама не!

Бях погълнал само няколко хиляди думички от първия том на „Военните дневници на Рене Артоа“, което, както по-наблюдателните читатели ще разберат, обяснява някои пропуски в текста, който следва.

Останалото, разбира се, е история.

1 януари

Каква нощ! Събудих се с голям гол

 

скъпата ми Едит

 

бие с метална лъжица

 

ми омекна.

 

метна Ивет в тоалетната, изправена до каменното корито.^[3]

2 януари

и почти цял ден си отспивах. Надявам се, скъпи дневнико, че няма така да ми върви.

Чудя се каква ли ще бъде годината с тези тирани швабите. Англичаните никакви не идват, пък и ако щяха да помагат — да са дошли досега. Сигурно и те няма да могат да решат какво да правят с Едит.

И тъй, тежки времена настанаха и аз трябва да успокоявам и себе си, и Ивет, и Мария (когато имам сили) с мисълта, че давам всичко свое за Франция.

Държа едно ресторантче, което Съпротивата използва за укриване на двама английски летци. Знам, че е опасно, но аз настоях за това.

Трябва да съм мил с германците. Те са мои клиенти. Освен това те печелят войната въпреки всичките ми усилия и ако ги ядосам, ще ме разстрелят^[4]. Естествено, за мен самия не ми пука, но колко много други хора разчитат на силната ми подкрепа!

Трябва да съм мил и с жена си, защото, ако тя научи, че въртя

с Ивет, а понякога трябва да успокоявам и Мария, ще ме разстреля.

Май всички знаят за летците, освен тъща ми, която е прикована на легло в таванската стая, та засега отношенията ми с Гестапо са добри. Едит знае за тях. Льоклер, бившият пандизчия и фалшификатор, знае за тях. Дори полковник Фон Щром, комендантът на Нувийон, знае.

Малко ме притеснява полковникът, но аз, слава богу, знам тайната му. Той и капитан Гееринг укриват картината „Грешната Мадона с големите бомби“ на Ван Кломп в един салам в собствената ми изба. Картината уж щяла да бъде подарък за Хитлер, но аз си знам, че те се канят да я продадат след войната.

Малко ме притеснява и лейтенант Грубер. Аз и неговата тайна знам, само че с този одеколон, който си слага, май всички я знаят.

Малко ме притеснява и Мишел от Съпротивата. Непрекъснато изниква с пистолет иззад завесите в задната ми стая тъкмо когато се каня да се хвърля в акция с Ивет.

3 февруари

Ужасна трагедия! Потомството никога няма да научи за невероятните ми подвизи от последния месец!

Бях в избата с Ивет и зидах стена, зад която да скрием „Грешната Мадона с големите бомби“ на Ван Кломп, когато, без да искам, затрих нейде и дневника си. Едит цъфна и ни прекъсна тъкмо когато мажех здраво с мистрията и сигурно именно тогава дневникът е паднал от джоба ми.

Понякога се чудя аз ли съм единственият герой на Съпротивата в цяла Франция, който гледа да си свърши работата добре.

Е, поне Ивет ме оценява…

— Ти си най-възбуждащият мъж, с когото съм въртяла мистрията! — каза ми тя, когато почти бяхме свършили.

Е, какво можех да направя така развълнуван и с ръце, целите лепнещи и оцапани?!

— Това се втвърдява и трябва веднага да го пъхна! — казах аз.

Слава богу, успях да измисля обяснение и да залъжа Едит защо по блузката на Ивет има отпечатъци от ръцете ми. Ако Ото Флик от Гестапо ме бе спипал да въртя мистрията, веднага щеше да ме заподозре.

Снощи отскочих go избата да помогна малко на Мария и там, в едно тъмно ъгълче, открих безценните си мемоари. Възбудата ми беше кратка, но, от друга страна, с Мария винаги е така.

Мишел от Съпротивата се появи като фантом от нощта, този път с лоша новина. „Чака те в задната стая“, изцепи се Едит пред всичките ни клиенти, немски офицери. После попита дали да изпее нещо, за да отвлече вниманието им.

Казах й, че няма нужда. Макар продажбата на сирене да скача, когато жена ми пее, ако я караме така, рано или късно ще започнем да губим клиенти.

Мария беше на масата на лейтенант Грубер — сигурно тази вечер бе решила да си почине.

— Бързо отзад! — казах й аз.

— С една бележчица би било по-дискретно — отбеляза Грубер с онази негова усмивчица, която така ме безпокои.

След Руския фронт той постоянно има нужда да обменя телесна топлина с някого. На Руския фронт било много студено. Когато обаче с Мария отидохме да говорим с Мишел, Руският фронт изведнъж ми се видя цвете.

— Имам информация, че немците ще ви разпитват — каза тя. — Те са безмилостни и може дори да измъчват жена ви пред вас!

Какво можех да сторя, освен да стискам здраво зъби?

— Нищо няма да им кажа — казах аз.

Мишел ми даде пръстен с отрова, в случай че не мога да издържа на мъченията. После полковник Фон Щром се обади и ми каза незабавно да се явя в неговата щабквартира. Аз отвърнах храбро, че това е невъзможно: бях много зает с ресторанта, с кухнята, с многото си ангажименти, пък и гумата на колелото ми се спука. Mon Dieu, как се опъвах!

Когато той предложи да изпрати камионетка, затворих телефона и поръчах да ми приготвят шушоните и сандвичи за следващата сутрин. Шатото на германците е наблизо, но аз възнамерявах да тръгна по обиколния път, който е много по-живописен.

6 февруари

Хелга, личната секретарка на полковника, беше много серт, когато ме въведе в кабинета му вчера. На някои мъже това им харесва, но аз влизах с тежки мисли и с бутилка „Шато Лафит“ от 1937 г. в джоба. Хелга сигурно е мислела, че имам нещо за нея…

Обаче не! Нещото беше за Фон Щром плюс едни хубави пури, малко сирене и коняк „Наполеон“ — всичко донесено, за да отвлека вниманието им. За Хелга имаше шишенце парфюм.

Ударих на камък. Тъкмо бях дал армаганите, и капитан Гееринг поиска клещи и гумен маркуч. Няма да ви лъжа, че не се втрещих. Втрещих се. Целият ми живот премина пред мен като на лента и особено първите месеци от брака ми с Едит. Може даже да съм им предложил да си призная всичко.

Слава богу, тези неща им трябвали, за да оправят газовата си горелка.

— Рене, знаем, че правите услуга на Съпротивата, като укривате двама английски летци, затова ще ви разстреляме — каза през зъби полковникът.

Аз, естествено, останах твърд и им припомних за „Грешната Мадона с големите бомби“ в моята изба. Полковникът нямаше моята твърдост. Каза, че възнамерява да предаде картината на Ото Флик от Гестапо, за да го оставят на мира. Не знам по каква причина възнамерявал да предаде на Ото Флик и мен. В знак на приятелство и уважение обаче той ми даде пръстен с отрова.

— Дали няма да искате и един за жена си? — попита капитанът.

Ясно, че репутацията ми бе стигнала дотук.

— Дори французин не би се сетил за такова нещо в такъв момент — казах аз.

Намекнаха ми, че това може да се окаже единственият изход. Аз казах, че ще опитам да намеря и друг. И предложих брилянтен план. Да накараме Льоклер да направи копие на „Мадоната“, да дадем копието на Гестапо, а оригиналът да си остане у нас и да го продадем след края на войната. Предположих, че за труда си Льоклер вероятно ще поиска бутилка „Шато Лафит“ от 1937 г., няколко хубави пури, бутилка коняк „Наполеон“ и шишенце парфюм. Сиренето можеха да си запазят за следващото изпълнение на жена ми.

Когато се върнах в ресторанта, веднага извиках Ивет в избата. Бях решил да не й разказвам какво съм преживял. Има неща, които дори един французин не би разкрил пред жена.

— Беше истински кошмар! Мислех, че няма да изляза жив оттам!

— О, Рене — прошепна Ивет, — толкова си храбър! Докато беше там, аз палих свещи.

— Ти си се молила за мен?

Както често се случва, това невинно крехко момиче ме накара да затреперя от вълнение и възбуда.

— Бяха спрели тока…

Драго ми е да отбележа, че много скоро всичко тръгна отново.

9 февруари

В този драматичен век колко близо до провала сме във всеки един момент ние, героите от Съпротивата! Бях решил да си взема една седмица заслужена почивка — да се съвзема от ужасните преживявания в Шатото. Но не било писано. Още не бях преместил „Грешната Мадона с големите бомби“ на Ван Кломп от скривалището й, и Гестапо цъфна.

Едит предложи на Ото Флик да му изпее нещо на ухо, но и това не го отказа. Имал работа в задната стаичка. Мина ми през ума, че и като свърши работата си с Хелга, пак няма да е удовлетворен, и тази мисъл ме втрещи.

Все още леко потрепвах, когато показах на Льоклер, фалшификатора, „Мадоната с големите бомби“.

— Можеш ли да направиш още една? — попитах.

— С три бомби ли я искаш? — зачуди се този идиот.

Обясних му колко сериозно е положението, но напразно. Каза, че можел да фалшифицира подписа, но не смеел да пипа бомбите. Е, разбирам го, старичък е вече…

В този момент Мария съобщи, че по радиостанцията, която Мишел от Съпротивата скри в спалнята на тъща ми, ме търсели от Англия. По-лошо от това можеше да бъде само някой да запали свещ в стаята, преди да отвори прозорците: тази дърта кукумявка нагъва само лучена супа!

Английските летци се крият в долапа до леглото й, тъй че, макар да не разбирам дума от това, което си казват, съм сигурен, че и те се зарадваха не по-малко от мен на новината от Лондон. Един самолет щял да дойде да ги вземе седмица по-рано от предвиденото, затова те трябваше веднага да се измъкнат. Това каза и Мишел от Съпротивата, когато се появи изневиделица като фантом от нощта.

— Слушайте внимателно! Няма да повтарям! Летците трябва да тръгнат незабавно!

Аз, както винаги, запазих самообладание:

— Не могат да излязат отпред, входът се наблюдава. Не могат да излязат и през задния вход — хер Флик вечеря в задната стая.

Не можеха и да се спуснат през прозореца, защото чаршафите от леглото на тъща ми, които ние навързахме, се оказаха къси.

Мишел ме изпревари с решението само със секунда:

— Ще излязат преоблечени като германци, в немски униформи.

Адска работа е бойната! Знаех само един начин да се сдобием с униформи, особено по това време на нощта.

— Не бих те молил за такова нещо — казах на сладката Ивет, — но знай, че го правиш за Франция.

— Правя го за сто франка — отвърна ми тя.

— Ами Мария?

— Тя ще го направи за седемдесет и пет.

Полковникът за съжаление доста се опъна. Обясних му, че искаме униформите само за около петнадесетина минути и че пилотите ще отнесат „Грешната Мадона с големите бомби“ в Англия, за да й направят копие. Споменах му, че през това време Ивет и Мария ще забавляват него и капитана с пилотски шлем и стрък прясна целина. Подхвърлих и за ръчния миксер — за всеки случай — и изведнъж Берлин им се видя доста далеч.^[5]

Първото, което чух, след като се събудих тази сутрин, бе, че полковникът ми бил много ядосан и щял да заповяда да ме разстрелят. Даже щял сам да го стори, ако пистолетът му не бе останал в униформата, която дадохме на английските летци, за да се измъкнат. Аз бях първият, който чу това, защото полковникът сам ме събуди.

Слава богу, успях да погледна на нещата откъм хубавата им страна. Все пак можеше да ме събуди и лейтенант Грубер! Вчера на бара той много се прехласна по пръстените ми и даже ми показа собственото си талисманче — едно медальонче, което носи на врата си, със снимчица вътре.

— Какви прекрасни руси къдрици! — възкликнах аз.

— Да, нали? — въздъхна той. — Жалко, че трябваше да си ги отреже, когато постъпи в армията.

Постоянно го подозирам, че е от „ония“.

Полковникът съвсем се разбесня, когато ги натиках с капитана в долапа в спалнята на тъща ми. Но какво можех да направя? Хер Флик от Гестапо вече се качваше по стълбите, а те бяха дибидюс голи. Казах на тъща си, ако иска да си живее живота, да не говори нищичко пред хер Флик. Тя обаче явно беше забравила какво значи да си живееш живота, но какво да я правиш — дъртофелница.

— Добро утро, мадам! — каза Флик. — Съжалявам, че ви притеснявам, но има някои неща, които трябва да науча.

— В гардероба има двама немски офицери, а под леглото ми — радиостанция — раздрънка се дъртата кукумявка.

Че и имаше наглостта да ме нарече „страхопъзльо“!

— Много интересно — каза Флик. — Е, виждам, че само си губя времето тук. Хайл Хитлер!

Признавам, че бях вир-вода, когато слязох долу да помогна на Ивет и Мария. Ивет беше зажадняла за

затова й казах да иде в избата с продуктите и да ме чака при камамбера. Междувременно аз

Мария

и тогава забелязах, че дамаската на креслото е светнала и съвсем се е протрила^[6].

В този момент Ивет се върна и каза, че камамбер няма, а и Мишел от Съпротивата се появи с още по-лоша вест. Двамата английски летци били заловени от комунистическата Съпротива. От само себе си се разбира, че униформите на полковника и капитана също бяха заминали. Свършено беше и с „Грешната Мадона с големите бомби“.

Ами сега? За да извадим полковника и капитана от гардероба в спалнята на тъща ми, трябваше да им дадем униформи. За да им дадем униформи, трябваше да се свържем с Лондон, където можеха да им ги ушият. За да се свържем с Лондон, трябваше да използваме радиото под леглото на тъща ми. Ама никак не ми се щеше полковникът и капитанът да научават за радиото.

Съвсем безкористно предложих Мишел да оправи нещата. Решихме мерките за униформите да бъдат изпратени в Англия по пощенски гълъб — по обяд Мария да отиде на един таен адрес и да вземе гълъбите. За да не буди подозрение, ще бъде дегизирана като малко момче.

— Защо да не се дегизирам като малко момиче? — попита тя.

— Защото ти си си малко момиче — отвърна мъдро Мишел.

11 февруари

Мишел от Съпротивата откри къде държат заловените английски летци, а Льоклер откри отново Фани. Фани, както разбрах, било името на тъща ми. На младини тя му била изгора и даже щели да се женят, но той влязъл в затвора. Ако аз трябваше да избирам, бих постъпил като него.

Акцията по спасяването на летците я оглавявах аз. Е, нищо особено. Колегите ми, герои и героини от Съпротивата, казаха, че всеки можел да го направи.

Сега „Грешната Мадона с големите бомби“ отново е в добри ръце. Де да можех да кажа същото и за немските униформи! Тъпите летци ги изгорили, защото помислили, че комунягите може да ги застрелят като шпиони.

Това по-добре да го кажа на полковника и капитана утре.

12 февруари

Или пък утре.

13 февруари

Или пък вдругиден.

14 февруари

Денят на св. Валентин!

Получих една-единствена картичка, неподписана, но ухаеща на момини сълзи, с лек привкус на дизелово гориво.

Аз изпратих само две. И двете с еднакво съдържание.

15 февруари

През последните няколко дни полковникът и капитанът непрекъснато киснат в ресторанта ми, дегизирани като продавачи на лук. Дегизировката оставили в гардероба на тъща ми английските летци, когато тръгнали да бягат. А иначе сега даже не е сезонът на лука!

— А, Пиер, Жак, продавачите на лук! — посрещнах ги аз, когато влязоха в ресторанта. — Вино за приятелите ми Пиер и Жак! Седнете, разполагайте се, приятели!

После тихичко им пошушнах: „Чудесна дегизировка, приятели! Ще ви снабдим с униформи веднага щом можем!“

— И вчера казахте така, Рене! — каза полковникът.

— И онзи ден, и пд онзи ден! — обади се с писклив глас капитанът.

— Ако не ги получим днес, ще ви разстреляме — закани се полковникът.

— До стената и — бум!!! — припя с писклив гласец капитанът.

Обзалагам се, че не го мислеха сериозно, защото, дори когато отправяха към мен тези сурови заплахи, в очите им имаше сълзи на състрадание.

— Това е от проклетия лук — каза полковникът, но не успя да ме заблуди.

Тъкмо тръгвах да понагледам другите си клиенти, когато Мария влезе с кошничка с пощенска гълъбица, дегизирана като момченце.^[7] Умът ми веднага защрака и аз й подвикнах:

— А, малкият ми Жорж, моят племенник! Радвам се да те видя, момчето ми!

— Идвам така, както ми заръча, чичо — каза тя.

Хвърляйки бърз поглед към късите й панталонки, забелязах, че е точно така. Но видях, че и лейтенант Грубер, който седеше на любимото си място на бара, също забеляза.

— Това момче е много добре сложено, Рене — каза той одобрително.

— А, жена ми храни добре, лейтенант…

— А защо момчето е с копринени чорапи и жартиери?

— Ааах… Големи проблеми си имаме с него…

Тъкмо се чудех накъде ще избие този разговор, когато дойдоха Хелга и хер Флик. Гестаповецът безпогрешно се запъти към масата на полковника и капитана, които бяха облечени като продавачи на лук.

Хер Флик въобще не се церемони:

— Защо сте облечени като продавачи на лук?

— Ще ви обясня — каза полковникът.

— Той ще ви обясни — припя капитанът.

— Опитвам се да се внедря в Съпротивата — каза полковникът. — С униформата на полковник французите ме отбягват. Така приличам на ония, техните.

При тези думи лейтенант Грубер забрави за момчето с копринените чорапи и жартиерите.

— И аз съм от „ония“ — подхвърли весело той.

След като хер Флик заведе Хелга да й показва частната си квартира, полковникът отново подхвана темата за униформите. Опитах се да го успокоя с вестта, че униформите в момента се шият от най-добрите шивачи в Лондон, но незнайно защо той още повече се стегна и се закани, че определено ще ме предаде на Гестапо, за да бъда разстрелян.

Отново бях изправен пред истинско бедствие. Май ми оставаше само едно. Припомних на полковника, че той помогна на английските летци да избягат. Припомних му и че той открадна безценния портрет на „Грешната Мадона“.

— Рене — каза той, — не съм сигурен дали разбирате, но тази война започва да става много опасна.

Припомних му за пилотския шлем и стръка целина. Това май свърши работа.

16 февруари

Летците се върнаха.

Бях казал на Едит да направи за вечеря на полковника нещо незабравимо и тъкмо бях започнал да пошляпвам Мария заради копринените чорапи и жартиерите, когато те цъфнаха, облечени като бостански плашила, на прозореца на задната стая.

Не знам дали плашат гаргите, но на мен ми изкараха ангелите посред бял ден. Имам ужасното усещане, че няма лесно да се отървем от тези идиоти.

17 февруари

Днес се свързахме с Лондон по стария начин, тъй като Едит сготвила пощенската гълъбица за вечеря на полковника.

С радост съобщих на нашите „продавачи на лук“, че униформите им се шият от Соломон и Клайн, най-добрите шивачи в цял Лондон, и че Кралските въздушни сили ще доставят униформите утре призори.

Вестта не бе приета с ентусиазъм, както очаквах. Полковникът се ядоса, че ще трябва да облече униформа на Вермахта с етикет на Соломон и Клайн, а капитанът се ядоса, че не е успял да си поръча повече ризи.

Едит заплашваше да изпее още една песен, за да ни обедини срещу себе си в този трудничък момент, когато Хелга и хер Флик влязоха в ресторанта, дегизирани като продавачи на лук. По-късно разбрах от Хелга, че гестаповецът бил силно впечатлен от идеята на полковника да се внедри в Съпротивата.

Това той казал на Хелга по време на кратичкия разпит, който й дръпнал вчера следобед. Тези дни тя май си прекарва доста време в шумоизолираното подземие на хер Флик. Вероятно търси начин да направи нещо с късия му

съвсем мек^[8]

всъщност предполага се, че шумоизолацията му е необходима, за да не го безпокоят с шума си през нощта големите камиони.

Но пак казвам: предполага се! Ако питате мен, Гестапо си е Гестапо и ще си остане Гестапо, особено когато Хайнрих Химлер му е вуйчо. И особено когато се е зарекло да издири героя от Съпротивата, който укрива „Грешната Мадона с големите бомби“ от Ван Кломп, и да го разстреля.

Като заговорих за портрета, та се сетих: така ще ми олекне, когато утре призори англичаните долетят да си вземат и него и да се свършва!

18 февруари

Три часът е и не мога да заспя. Това се случва често, когато ние, героите от Съпротивата, сме се натопорчили за атака. Чудех се дали да не вдигна Мария и да споделя замисленото с нея до хладилника. После реших, че ще е по-добре в мазето. „Ама, Рене — помня, че ми каза тя веднъж (даже може би два пъти), — там ставам много мръсна!“

Права е. Пък и е три през нощта! Кой знае дали ще имам сили…

И така, ето ме, скъпи Дневнико, готов да опиша драматичните си изпълнения от снощи. В последно време е много трудно да се грижиш за всички „Мъди“.

Особено когато две от тях са твои, а третото е бутилка с нитроглицерин.

Сега ще обясня.

Тъкмо уговарях Ивет да работи с мен под прикритие около 11:00 ч. през нощта, когато Мишел от Съпротивата се появи като фантом от мрака.

— Слушайте внимателно — каза тя, — няма да повтарям. Вземете този пакет и го скрийте в мазето си.

— И какво има в този пакет? — попитах аз.

— „Мъди“ — отвърна кратко тя.

Не съм човек, който лесно се обижда, но това нейно отношение ме позасегна, особено след като толкова много пъти съм заставал между нея и врага.

— Не, не — каза тя, без да повтаря, и извади от хартиената опаковка една бутилка. — Мъди джин! Тази марка има бледосин цвят. Нитроглицеринът е със същия бледосин цвят. Трябва да бъдете извънредно внимателни с него! Скрийте го в мазето. В единадесет часа довечера ще има голямо клатене и експлозия.

Трябваше да призная, че способността й да надушва нещата бе забележителна.

— Не разбирам какво намекваш — казах аз.

— Скоро ще се върна, за да го взема. Ще ни трябва, за да взривим жп линията.

С две думи, това бе нощ, изпълнена с експлозии. Лейтенант Грубер забеляза бутилката още преди да успея да я смъкна в мазето. Каза ми, че бил в настроение за нещо малко по-различно. Позволих си да му предложа момиче, но той настоя за „Мъди“. Казах му, че не ми се отваря цяла бутилка само заради една чаша.

— Нищо, Рене — усмихна се той с онази негова усмивчица, — нека тогава бъдат две „Мъди“! Едното може да го предложите на жена си.

Това май вече стана запазена марка немска шега.

— В никакъв случай! — възпротивих се аз.

Обаче не успях напълно да избегна бедствието. Едит наляла на майка си две-три чашки и дъртата изкъртила вратата на долапа в спалнята си, където впрочем отново се укриват английските летци. Ама и те какъв късмет извадиха в тази война!!! Но имаше и още по-лошо: Мария забъркала храната на кокошките с „Мъди“, за да снасят повече. Каза, че сама била изпитала това средство.

С голямо прискърбие трябва да кажа, че бедните кокошчици вече стават само за пълнене на възглавници.

20 март

Е, случи се! Все пак и най-храбрият мъж във Франция не е безсмъртен. Вярно че всички ми го предсказваха, като ми гледаха на карти, но въпреки това пак бях неподготвен. И освен това ме боля. Mon Dieu, как ме боля!

Гръмнаха ме и ме убиха.

Но все още съм твърде разстроен, за да пиша за това днес.

21 март

Отново ще помоля читателите за извинение.^[9] Много дни ще са ми нужни, за да разкажа подробно събитията, чиято трагична последователност доведе до моята смърт, макар снощи Ивет да каза, че мога да разчитам на нейната ръка, а аз само да й казвам какво да прави. Отхвърлих предложението й с неохота. Знам, че тя е смайващо бърза с ръцете, но на мен коленете ми още треперят…

22 март

Прости ми, скъпи Дневнико! Все още не съм на себе си! Току-що мосю Алфонс, погребалният, ми взе мерки за ковчег, а жена ми избра най-скъпия дъбов ковчег с месингови дръжки.

Може до утре да съм се посъвзел, но се съмнявам.

23 март

Днес най-сетне съм малко по-спокоен. Положението е следното: като тръгнахме в ранни зори да посрещаме самолета, който щеше да донесе униформите на полковника и капитана и да вземе двамата английски летци и портрета на „Грешната Мадона с двете бомби“ (Льоклер така и не я пипна!), си мислех, че всичко ще бъде много просто.

В каква заблуда може да изпадне човек!

Този кошмар продължава вече повече от месец, а ми се струва, че е започнал вчера. Смъртта си прави лоши шеги с паметта на хората.

Оказа се, че имало неща, които Хелга не е разкривала пред нас, макар капитанът да твърдеше, че не били много. Именно в нощта на големите „Мъди“ тя разкри пред нас едно от тези неща, което щеше да зашемети всички герои от Съпротивата и най-вече мен. Генерал Фон Клинкерхофен пристигал в 10:00 ч. на следващия ден, за да направи преглед на целия личен състав.

Трябва да кажа, че полковникът и капитанът също не бяха във възторг от новината. Те все още си ходеха с дегизировката на продавачи на лук, а вторият им комплект униформи беше в Берлин на химическо чистене. Именно по тази причина те решиха да тръгнат с нас.

Когато самолетът „Тайгър Мот“ се приземи, всички, освен английските летци забелязаха две неща. Първо, че самолетът е „Тайгър Мот“ и следователно има само две места, едното, от които за пилота. И второ, че шивачът евреин, който пътуваше на второто място, щеше да пътува пак и на връщане. Вярно, той бе нает само за да направи проба, но кой знае защо, не поиска да остане при нас, докато завърши униформите. В крайна сметка, когато самолетът потегли обратно, в него имаше място единствено за „Грешната Мадона с големите бомби“, но даже и нея трябваше малко да я попритиснат.

Погледнах на нещата философски. Летците си бяха при нас, а на полковника и капитана и без това щяха да им дадат хубави нови униформи, когато генерал Фон Клинкерхофен ги пратеше на Руския фронт, макар че вероятно униформите нямаше да бъдат с етикета на Соломон и Клайн Тръгнах да се връщам към Le Cafe Rene, за да обмисля нещата на спокойствие.

Дори и не подозирах, че Мишел от Съпротивата ще има нужда от моя героизъм толкова скоро.

— Слушайте внимателно! — каза тя, преди да съм успял да направя и две крачки. — Ето следващия ни ход. Оттук тръгваме на север.

Чувал съм и по-смислени заповеди.

— Ако нямаш нищо против, ресторантът ми е на юг — обясних спокойно аз.

— По жп линията е на север.

— Но ние може да се върнем и пеша — предложих аз услужливо. — Защо да взимаме влак?

— Трябва първо да взривим линията.

Оттук започнаха сериозните ми проблеми.

24 март

— Ханс — каза полковникът на капитана, когато самолетът „Тайгър Мот“ изчезна в далечината, — ние сме германски офицери! Ние сме част от великата армия, която печели войната. Не можем да взривяваме жп линиите, по които получаваме доставки.

— От друга страна — пропя с писклив глас капитанът, — ако им помогнем да взривят линията, влакът на Фон Клинкерхофен няма да пристигне, така че няма да ни се налага да го посрещаме и следователно униформи няма да ни трябват, и той така и няма да разбере, че нямаме униформи.

— А ако не ни сътрудничите, ще ви разстреляме и ще хвърлим труповете в храсталака.

Не мога да не отбележа, че това беше последната дума по въпроса и тя бе на Мишел.

Бързичко поведох групичката герои напред през шубраците. Всъщност аз не вървях най-отпред — предпочетох да изостана и да бъда по-маневрен. Лейтенант Грубер веднъж ми бе казал, че в академията ги учили колко важно е да бъдеш отзад.

Така май позицията ми беше много добра, само дето бях прекалено близо до Ивет и тази близост доста ме напрягаше. Честите погледи, които хвърлях към бедрата й, ме навеждаха на мисълта, че под полата й има нещо много разтърсващо. Подозирам, че когато стигнахме просеката, тя също се облекчи като всички нас веднага щом махна от крака си привързаната бутилка нитроглицерин.

Мишел от Съпротивата се тревожеше, че може да нямаме достатъчно „Мъди“, за да взривим линията, но капитанът доказа, че даже той сам може да извади достатъчно, за да взриви всичко, и без да иска, хвърли малко върху релсите. Честно казано, бях много изненадан. Я го виж ти! Уж дребничък, уж късоглед, пък… Казах си, че ще поговоря по-късно за това с Мария.

Мисля, че точно в този момент обаче май наистина оакахме пейзажа. Чу се мощна експлозия и изведнъж навсякъде около нас забъка от немски войници. Аз се борих храбро, както може да се очаква, но скоро численото им превъзходство си каза думата.

Да се предадем, уви, бе едничкото ни спасение.

Докато ни влачеха към килиите, аз въобще не мислех за себе си. Мислех си за Едит: представих си я как тъжно се качва по стълбите към спалнята на майка си и й съобщава новината за залавянето ми. Представих си и ухиленото лице на дъртата кукумявка, която казва: „Трябваше да вземеш касапина! Той те харесва. Всеки път, когато минеш край месарницата, той ти маха със сатъра си.“

25 март

Докато креехме в килията, полковникът направи разбор на ситуацията и каза, че положението е сериозно и че той е единственият, който може да се разпореди да ни пуснат. Само че той можеше да стори това само като подпише заповедта в кабинета си, а за да го направи, трябваше да избяга.

Хелга деликатно ни снабди с ножовка, за да можем да прережем решетките на малкото прозорче високо в стената на килията, и не чак толкова деликатно ни съобщи, че генерал Фон Клинкерхофен щял всеки момент да пристигне с кола. Явно и той не бе напълно сигурен в жп линиите.

Тъй като полковникът нямаше да успее да се провре през прозорчето (независимо дали има, или няма решетки), предложих да опитам аз. Никой не прие предложението ми. Имах силното усещане, че ако го попритиснат, полковникът ще каже на генерала как подозира, че капитанът знае нещичко за експлозията. А капитанът — кого, кого — ще натопи мен.

Изведнъж си представих как ги отвеждат за разпит в Главната квартира на Гестапо така, както са си — още с лука на врата. И как това ще се разсмърди чак до Берлин. То и тук, където бяхме, доста смърдеше!!!

Ивет, естествено, беше като крепост. Мария също беше като крепост — само че по-малка, — когато дойде да донесе още една ножовка. И двете желаеха повече от всичко да застанат до мен, в случай че решат да ни разстрелят. Казах им бодро, че бих предпочел да застанат пред мен, но за всичко си има място и време.

Льоклер, фалшификаторът, намина да ни поздрави, дегизиран по обичайния си безумен начин — този път като свещеник. И той ни донесе ножовка плюс новината, че жена ми и тъща ми ще ни дойдат на свиждане. Явно нещата вървяха на зле.

Струваше ми се обаче, че на капитана му е най-зле — в гащите му бяха напъхани три ножовки. Аз бих ги взел в собствените си гащи, ако знаех, че дойдат ли ни посетители на свиждане, полковникът и капитанът веднага ще духнат, облечени в техните дрехи. За пръв път виждах полковника да е благодарен на натрапчивата си прилика с тъща ми.

Когато изведнъж се озовах затворен в една килия с тези две жени, смъртта за мен вече не изглеждаше толкова страшна. А когато Едит ми каза, че щяла да запее Марсилезата, когато войниците се прицелят, аз тайничко се помолих пръстите им по-бързо да натиснат спусъка.

Сега трябва да свършвам. Самата мисъл за Едит, която пее Марсилезата, ме тласка към бутилката с коняк.

26 март

Никога няма да забравя как ме вкараха, окован във вериги, при генерал Фон Клинкерхофен. Германците явно много се страхуваха, че може да избягам в планината и там да увлека след себе си партизанските сили. Е, не бяха много далеч от истината.

Полковникът — прави му чест — предложи да бъда освободен. Сигурно си е мислел за „Грешната Мадона с големите бомби“, та затова.

— Не съм съгласен — отвърна генералът. — Ще го разстреляме за назидение още утре призори. Какво ще кажете за седем часа, полковник?

— Предпочитам по-късничко — казах аз въпреки мисълта за Едит и Марсилезата.

Обаче не би.

Изправиха ме пред отряда за екзекуция по изгрев-слънце, когато първите лъчи обливаха в розово лейтенант Грубер. Чак когато се приближи до мен, разбрах, че си е сложил руж. Той трябваше да командва отряда.

— Това е много тъжен момент за мен, Рене.

— И за мен, лейтенант.

— Вие, французите, сте толкова храбри. Тъща ви не отрони нито една сълза.

— В това не се съмнявам — казах аз. — А жена ми?

— Тя каза, че ще изпее Марсилезата. Желаете ли превръзка на очите?

„По-добре тампони в ушите“, помислих си аз. В далечината виждах Ивет и Мария с облени в сълзи лица. Сигурно и те вече бяха разбрали какво ни готви Едит.

Войниците вдигнаха пушки, прицелиха се и стреляха. Е, свърши се — по живо, по здраво.

Днес беше погребението ми. И то не мина без шумотевица. Мишел от Съпротивата бе скрила няколко мини в ковчега ми, а той се блъсна в едно дърво.

27 март

Май непрекъснато забравям да спомена, че полковникът и капитанът бяха дали на отряда за екзекуция халосни патрони, които стават на трески на три метра от дулото на пушката. Така че аз всъщност не съм убит, макар все още да имам болежки от разстрела. И чак сега успявам да си извадя последните тресчици от куршумите, и то пак с помощта на вещата ръка на Ивет!

Цялото това преживяване ми се отрази доста неблагоприятно. Лейтенант Грубер бе достатъчно любезен, за да не го признае, както сториха и Ивет, и Мария, естествено. Но аз си знам, че вече не съм същият. Истината е, че сега аз съм моят брат близнак Рене, току-що дошъл от Нанси, за да поеме ресторанта.

Идеята беше на полковника и номерът май мина.

Хер Флик напълно повярвал на историята, когато Хелга му я разказала.

— Но след като ми тегли един бърз разпит — добави тя.

Полковникът пребледня.

— Че защо те е разпитвал?

— Ами валеше и решихме да си останем вкъщи и да ме поразпита…

С лейтенант Грубер обаче не беше толкова просто. Но то пък с него кога ли е било? На всичко отгоре той командваше отряда за екзекуцията.

— Заповед, нали разбирате! Надявам се, не ме обвинявате?

Уверих го, че не тая към него лоши чувства.

— Вие страхотно приличате на покойния си брат. Дори носите същите красиви пръстени! Но сега, като се вглеждам, май миглите ви са по-дълги от неговите, а ръцете ви — по-артистични.

Лошо ми се пише — хем ерген, хем от Нанси, хем в бизнеса.

А иначе почти всичко си е постарому, с изключение на някои дребни промени. Двамата английски летци се преместиха от спалнята на тъща ми в курника, където вероятно клечат, дегизирани като пуяци. Роже Льоклер се премести от избата в леглото на тъща ми, дегизиран като пълен идиот. На всички дегизировката им стои като втора кожа. Де да можех и аз да се чувствам така уютно в моята!

28 март

Днес беше рожденият ден на полковника. Той не искаше да каже на колко става, макар Ивет да твърди, че в някои отношения се проявявал като забележително млад. Направих му торта. Глазурата беше от гипс, защото капитанът не успя да достави захар за украсата. Свещите обаче бяха истински.

— А сега — неостаряващата церемония по духането на свещите — казах аз. — Във Франция по традиция това се прави с едно-единствено голямо духане.

— Блазе ви, полковник! — унесено каза лейтенант Грубер.

Ивет беше приготвила изненада за полковника в стаята си в 9:00 ч. вечерта. Мария му беше приготвила изненада в стаята си в 8:00 ч. Да ви кажа честно, дощя ми се и аз час по-скоро да имам рожден ден. Само че без изненадата, която Едит беше подготвила — тя съобщи, че ще го изненада със специална песен.

— Жена ви има много таланти, Рене! — отбеляза с писклив глас капитанът, когато Едит свърши.

— За съжаление пеенето не е един от тях! — каза полковникът.

Трябваше да се съглася. Едит не може една нота да изпее вярно!

— Малко шампанско, полковник? — предложих аз.

След преживяното голямо изпитание бях настроен много сърдечно.

— Обаче в чаши за шампанско!

Очите му светнаха, като видя какви чаши носи Мария.

— Естествено! И нека ви разкажа една легенда! Според нея тези чаши били изработени с формата на гърдите на Мария-Антоанета.

— Трябвало е да ползват за модел гърдите на Хелга — пропя капитанът, — тогава щяхме да пием двойно повече!

— Съществува и друга легенда, която разказва откъде са заимствали идеята за корковата тапа на шампанското! — намеси се лейтенант Грубер.

— Стига толкова легенди! — обобщи полковникът досадата на всички ни. — Да се насладим на мига: на виното, на жените…

— И на песните! — възторжено извика Едит.

— Не! — каза полковникът. — Само на виното и на жените!

Колко жалко наистина, че тъкмо когато същинската веселба започна, капитанът и полковникът бяха пленени от комунистическата Съпротива и отведени някъде за разстрел. Обвинени в какво ли? В това, че преди има-няма два дни са заповядали екзекуцията ми.

Трябва да призная, че осъзнавах цялата ирония на ситуацията. Осъзнавах и факта, че може и да не ми се наложи да деля с някого големите бомби на „Грешната Мадона“ от Ван Кломп. Герой ли съм, сантиментален глупак ли съм, но винаги съм си мислил, че те трябва да останат в ръцете на французин.

29 март

Цяла нощ не съм мигнал. Ивет и Мария бяха напълно сломени и, естествено (нали ме обслужват), длъжен бях да ги поутеша. Ивет, както винаги, се тревожеше, че бедната й саката майчица няма да оцелее без колетите с храна и парафин, чиято доставка тя осигуряваше чрез полковника^[10].

Мария пък просто се тревожеше, че няма да успява да задоволява собствения си апетит, и трябва да кажа, че тази сутрин и аз изпитах известна тревога в това отношение.

Закуската беше тъжна работа. Всички бяхме ужасно разстроени поради липсата на масло, наличието на съвсем малко захар и само една чаша кафе, която се почувствах длъжен да изпия лично, за да поддържам духа висок. Започнах да осъзнавам, че за благото на Франция вероятно ще трябва да спасим тези германци.

30 март

Тази вечер Мишел от Съпротивата се появи като фантом от гардероба в задната стая. Няма и два дни, откакто отвлякоха полковника и капитана, и отсъствието им вече се забеляза от всички! По същото време към ресторанта се бил запътил и хер Флик.

— Слушайте внимателно! Няма да повтарям! — каза Мишел. — Гестапо ще разследва изчезването на полковника и ако открие предавателя и книгата с шифъра, всички отиваме на кино.

С характерната си бързина пристъпихме към мигновени действия. Мишел хвърли радиостанцията от прозореца на спалнята на тъща ми в един минаващ отдолу пикап, а през това време аз натъпках книгата с шифъра — лист по лист — в устата на английските летци. Мисля, че те предпочитаха някаква топла храна, но няма как — трябваше да поминат с шифъра.

Флик разпита всички ни много подробно и това въобще не беше забавно, както Хелга постоянно разправя. Лейтенант Грубер страшно се притесняваше Гестапо да не разбере, че в момента на похищението е бил наведен зад бара.

— Вие — излая Флик — видяхте ли лицето на похитителя?

— Ами… обикновено френско момиче — отвърна Грубер със заекване.

— Можете ли да го разпознаете?

— За мен всички момичета са еднакви…

Флик си тръгна, като заповяда десет селяни да бъдат разстреляни на площада, ако полковникът и капитанът не бъдат върнати незабавно. Това вече окончателно реши нещата за мен. Това плюс факта, че дори едно свястно кафе не бях пил на закуска сутринта.

31 март

Хубаво си бях намислил аз да си хвана пътя сам, но снощи най-неочаквано две момичета от Съпротивата ми налетяха, докато извеждах котката навън по нужда. Предположих, че ми се нахвърлят, защото са наясно с репутацията ми, но те само ме придружиха до една изоставена плевня, в която бяха затворени полковникът и капитанът. Компанията им ми беше много приятна — нали бях със завързани очи.

— Вие сте братът на човека, когото разстреляха — каза ми водачката на групата, когато пристигнахме. — На вас се пада честта да застреляте хората, които изнасилиха цяла Франция.

Вярно, тези хора бяха наши врагове, но в глагола „изнасилиха“ имаше известна доза преувеличение. Мария например никога не е давала вид да е изнасилвана — винаги беше съгласна. Как можех сега да обясня на тези храбри, но наивни женици, че при Рене Артоа нещата не стоят така просто? Тяхната война бе поредица от дребни нападенийца, докато голямата картина бе под мой контрол. Или по-точно, щеше да бъде, когато Кралските въздушни сили я доставеха.

И макар всяка фибра у мен да се съпротивляваше, принуден бях да ги излъжа:

— Ще имате ли нещо против да бъда сам в момента на отмъщението?

Още не бях и успял да смъмря полковника заради кашата, в която ни забърка, и бандитките от Съпротивата влязоха обратно. Бяха заловили парашутна пратка на Кралските въздушни сили, чието съдържание ги бе озадачило: две германски униформи, ушити на Еврейската улица в Лондон, и две съвсем еднакви картини от Ван Кломп. Те хвърлиха всичко това в мига, в който отвън се разнесоха изстрели. Мисля, че си изкараха ангелите от страх.

Спасителките ни се оказаха Мишел, Ивет, Мария и Едит, всичките облечени в немски униформи. Жена ми дори бе нахлузила немски ботуши, но цялостната идея бе на Мишел. Явно безгранично бе желанието й да ме прикотка като водач на героичната ни група.

Здрависах се с тях с топли прегръдки според френския обичай (а с Едит — топло ръкостискане) и тръгнах към ресторанта.

Тъкмо дописвах тази страничка от дневника си, а Ивет сипеше комплименти за стила ми, когато ни раздигна някакво здраво чукане отдолу. Полковникът и капитанът бяха дошли да донесат портрета на „Грешната Мадона“ и новината, че са пробутали фалшификата на хер Флик.

1 април

Първи април — Денят на шегата. Но когато рано тази сутрин казах на полковника и капитана, че са дали погрешка на хер Флик оригинала вместо фалшификата, аз въобще не се шегувах.

И когато ми казаха, че ако не върна обратно оригинала, преди да е изпратен на фюрера, ще ме разстрелят, те също не се шегуваха.

Най-сетне усетих, че нещата започват да се нормализират.

2 април

Бяхме с Мария в избата с продуктите и си похапвахме камамбер, когато Мишел от Съпротивата цъфна да ми каже, че днес оня дърт глупак Льоклер, дегизиран като продавач на сирене, щял да донесе новия радиопредавател.

— Той ще носи куфар, пълен със сирене — каза тя, без да повтаря.

— А как ще носи радиостанцията? — попитах аз.

— Той има специална задница.

Почудих се защо в такъв случай ще му трябва и куфар. Почудих се и какво ще правим с толкова много сирене. Единственото решение беше да помоля Едит да устрои една галапрограма с повече нейни кабаретни изпълнения.

Днес за съжаление нямам сила да пиша много-много, защото преди малко жена ми най-неочаквано се появи и прекъсна урока по самоотбрана, който давах на Ивет в задната стая. Единственият начин да я убедя, че наистина обучавам сервитьорките на самозащита, бе да помоля Ивет да демонстрира върху мен как трябва да се отбранява, ако я нападне пиян германски войник. За съжаление тя показа (и то върху мен!), че може да се справя отлично.

3 април

Лоши вести от полковника! Хер Флик от Гестапо щял да натовари „Грешната Мадона с големите бомби“ на влака за Берлин утре по обяд. Хитлер бил заръчал на Химлер да я подхване лично.

— Ето какво ще направим, Рене — каза полковникът. — Довечера по моя заповед ще затворите ресторанта за частно парти в чест на годишнината от подпалването на Райхстага. Хелга ще информира хер Флик за празненството и ще наблегне на факта, че той не е поканен. „Само ще намекна за това — каза ми тя, — и той ще ме заразпитва.“ Това ще събуди у него подозрение и той просто няма да се сдържи и ще дойде. Докато хер Флик се забавлява с момичетата, облечени като хитлеровата младеж, вие ще идете в тайната му квартира и ще размените картините.

Нещо ми подсказваше, че ще стане някакъв фал. Не исках да имам нищо общо с тайната квартира на хер Флик. Да се забъркваш с Гестапо, е изключително опасно!

С присъщото ми благородство предложих вместо това да си остана домакин на тържеството.

Точно в този момент онзи дърт глупак Льоклер домъкна новата радиостанция, скрита в голям куфар със сирене „Едам“. Никога не съм си падал кой знае колко по този вид сирене, а сега съвсем го намразих, когато то проговори с човешки глас преди още да успея да скатая куфара зад бара.

— Слушайте внимателно — каза куфарът, — ще се срещнем зад навеса за дърва в един часа тази нощ.

По-късно от новата книга с шифъра разбрах, че това е заповед да заведа вечерта двамата английски летци на брега. За нещастие лейтенант Грубер също чу гласа от куфара и остана с впечатлението, че го каня на среща, за да споделя с него някои съкровени спомени от детството си в Нанси.

— В такъв случай — до скоро! — каза нежно той.

Ама каква вечер се очертаваше само!

Измъкнах се от тържеството, преди то дори да е започнало. Лейтенант Грубер седеше на пианото и пееше „Отново съм влюбен“. Този романс винаги ме е разчувствал и нищо чудно, че и този път се просълзих.

Запътихме се смело към Шатото. Аз бях облечен в новата униформа на полковника, а Едит носеше униформата на капитана и пак бе нахлузила ботушите.

Сега, като се присетя, съжалявам, че я оставих тя да командва. Сигурен съм, че ако възглавницата, с която опъвах отпред униформата на полковника, не се бе изхлузила надолу към чатала ми, нямаше сега да съм в положението, в което съм — пак в ресторанта, обаче без копието на „Грешната Мадона с големите бомби“ (което оставих в квартирата на хер Флик) и без да съм взел обратно оригинала.

А какво ще си помисли лейтенант Грубер, когато види издутината от възглавницата, щом стигна до навеса за дърва, направо не искам да си мисля!

4 април

Минах на заден ход край навеса за дърва и избегнах срещата. Нямаше друг начин. Лейтенант Грубер, естествено, се разстрои, но после се успокои с някой и друг танц, който извъртя на дансинга.

Празненството явно е имало страшен успех, ако се съди по картинката, която заварих в ресторанта тази сутрин. Зад бара още се въргаляха късите панталонки на момичетата, които бяха облечени в униформите на хитлеровата младеж.

Отвеждането на двамата английски летци до брега, където трябваше да се качат на лодка за вкъщи, не бе чак толкова успешно. Едва когато стигнахме там, Мишел разбра, че единия от тях го хваща морска болест дори когато се качи на лодка в езерото в парка.^[11]

Та като поехме с тях обратно към ресторанта, бях крайно недоволен. Бях прекарал храбрата ни групичка през всички пропускателни пунктове, поемайки страхотен персонален риск. Минахме дегизирани като хитлеровата младеж, а панталонките ми така ми стягаха!…

Ивет поне ме подкрепяте, както винаги

— Рене, имам чувството, че тази вечер си се подмладил с години! — каза тя. — А и гласът ти звучи толкова младежки!

Двойно по-радостен бях обаче от факта, че лейтенант Грубер този път не ме чакаше под навеса за дърва.

12 април

Вече повече от седмица не съм писал нито ред в дневника си. Това е, защото през цялата седмица бизнесът беше на втори план. Бяха ми необходими две ръце и помощ от персонала, за да успея да масажирам изтръпналите си долни крайници и отново да ги върна към живот. Чудя се как с такива впити униформи хитлеровата младеж не е изгубила много повече от своите членове.

Английските летци са скрити в един метох наблизо. За известно време мислех, че май ще се окаже, че и аз съм тръгнал натам.

Тази сутрин открих, че и хер Флик се е сдобил с копие на „Грешната Мадона с големите бомби“ от Ван Кломп. Сега той държи в ръце не две, а шест големи бомби! При това, без да броим Хелга.

13 април

Напоследък тук пада голямо чукане, но то идва от полудялата ми вдовица, която търси завещанието ми в задната стая. Според него всичко, което имам, остава за нея.

Да си чука, колкото си иска — не ми пука. Аз съм го скрил в един тайник зад часовника с кукувицата, където никога няма да го намери!

14 април

Намери го!

Тъкмо пийвахме по едно изискано питие с лейтенант Грубер, когато кукувичката на часовника изкука с прегракнал глас и работата оттече.

— „Аз, Рене Артоа, завещавам цялата си собственост на… — зачете Едит с тържествен глас — скъпата си вярна съпруга, която бе моя утеха и ме изпълваше с радост през щастливите дни на брака ни…“

— Нощите не влизат в сметката — промърморих аз.

— Вижте, и отзад пише нещо! — обади се Ивет.

— „Р. S. На Ивет…“ — засрича Едит. — Това не мога да го разчета! Сякаш ръцете му са треперели!

— Вероятно до това време вече се е бил подхванал — обадих се тихичко аз.

— Не! Ето! Разчетох го! „На Ивет, която се отдаваше цялата, оставям куция диван в хола.“ — Едит повдигна вежди: — Че този диван не е куц?!

— Не е, ако му се подложи книга — каза поучително Ивет.

— „Р. Р. S. — продължи Едит. — На Мария оставям малката билярдна маса, на която и двамата извадихме голям късмет да преживеем безброй щастливи мигове.“

Трябва да призная, че наистина на тази маса го извадих голям.

— Милият Рене — унесено каза лейтенант Грубер, — добър човек беше! Имаше нещо меко и чувствително в него, въпреки че умееше да бъде дистанциран…

— Да, ние сме предпазливо семейство — казах аз.

15 април

Откак ме разстреляха, животът тук върви от зле към по-зле. Днес цял ден вдовицата ми се разполага с цялата ми собственост: разлива най-добрия ми коняк, щипе парите от касата ми… Накратко казано, всичко свято за един французин сега на практика е нейно.

Е, не съвсем всичко, де! Трябва да призная, че голямо удоволствие ми доставя фактът, че и Ивет, и Мария веднага вкараха в употреба нещата, които съм им завещал^[12].

16 април

Усещам, че живея под страхотно напрежение.

Собствената ми вдовица пръска луди пари (от моите, естествено!), опитвайки се да прикотка някой нов ухажор. Фръцка се из Нувийон с една нова шапка, която прилича на убита кокошка, и се мъчи да подмами в капана си собственика на конкурентния ни ресторант. Майката на моята вдовица — тъща ми — налива масло в огъня, като постоянно подхвърля, че неговият бил по-голям от моя. (Да пукна, ако някога пак облека униформа на хитлеровата младеж!) Полковникът, и той съвсем е превъртял. Заплаши, че пак ще ме разстреля, ако не му съобщя имената на цялата група от Съпротивата.

— Но, полковник — казвам, — какви имена?! Те са предимно девойки. Носят шлифери, къси бели чорапки и барети като всички френски девойки и се показват само през нощта.

— Искам да ги спипам! — каза полковникът.

— Аз също! — обади се с писклив глас капитанът.

Трябваше да пусна в действие цялата си изобретателност и няколко стръка прясна целина, за да ги отклоня от това неприятно разпитване.

— И пилотският шлем! — напомни полковникът.

— И пилотският шлем! — уверих го аз^[13].

— И голяма чиния димящи спагети със сос болонезе плюс два метра ластик! — пропя с писклив глас капитанът.

За момент и двамата останахме зяпнали в недоумение.

— Ханс — започна бавно полковникът, — между нас ще си остане. Кажи ми какво точно си намислил?

— Ами, мисля да похапна, докато Мария сменя ластика на наполеонките ми.

17 април

От едно известно време с Хуберт Грубер си ставаме все по-близки. Не съм убеден, че това е за добро, но го правя за Франция.

Днес той ми каза, че хер Флик разполагал с негова компрометираща снимка и което било най-лошо — на снимката Грубер бил с жена!

— Ротният никога няма да ми го прости, Рене — каза той, — пък се и притеснявам, че това може да промени нашите взаимоотношения.

Уверих го, че между нас нищо няма да се промени.

Флик явно ще развее снимката, ако Хуберт разкаже на някого какво е видял в частната квартира на гестаповския офицер неотдавна.

— Флик разполага с три грешни мадони с големи бомби, Рене! Едната е копие, което сам поръчал, другата попаднала в квартирата му по мистериозен начин, а третата е оригиналът. Селянинът, който чистил стаята му, ги разместил и объркал.

— Откъде знаете всичко това? — попитах аз с престорено безразличие.

— Занесоха ме там в един чувал.

— Какъв ужас!

— А, не, даже ми беше приятно. Войничето, което носеше чувала, имаше много широки рамене.

— Но защо?

— Предполагам, защото много спортува.

— Не — казах аз, — защо хер Флик е искал да ви види?

— Ами, разбрал бил, че имам артистични наклонности.

— Че нали той напоследък по цял ден разпитва Хелга? — попитах аз, съвсем объркан.

— Да — отвърна Хуберт, — той само искаше да му кажа коя е оригиналната картина. Установих, че едната наистина е ранен Ван Кломп.

Попитах го как е разбрал това.

— Когато пораснал, подписвал картините си по-нагоре — бе отговорът.

18 април

Полковникът много се спекъл, като научил за посещението на лейтенант Грубер в Главната квартира на Гестапо. Дойде и ме прекъсна, докато правех помен на самия себе си в задната стая. Това всъщност беше единственият начин, по който можех да обясня присъствието на двамата английски летци, които се бяха върнали при нас, дегизирани като монахини, макар да си бях намислил да кажа, че събираме средства за подкрепа на личния ми фонд.

— Рене — подпита полковникът, — да не би лейтенант Грубер да знае нещо?

— Рене винаги внимава да не се изпусне пред него отбеляза Ивет.

— Сестрите монахини ми действат въздигащо — обади се с писклив глас капитанът.

— Е, тогава незабавно трябва да тръгваме, докато не сме оцапали нещо! — каза полковникът.

19 април

Едит очевидно си прави реклама наляво и надясно. Обаче явно не пред германците. Иначе те досега вече да са влезли в капана й.

— Толкова се гордея с нея! — възкликна тъща ми. — Мъжете й се лепят като мухи!

— Сигурно ходи без шапка! — пошегувах се аз.

Шегувам се аз, обаче зад усмихнатото ми лице се крие един угрижен герой от Съпротивата. Не ме плаши Гестапо. Не ме плашат и германците, които могат да ме разстрелят отново. Но моята вдовица… тя прави живота ми черен! Парите ми просто изтичат през пръстите й. И знаете ли кое ме безпокои най-много? Може да се наложи да се оженя за тази дърта кукумявка отново, само и само да си върна собствения ресторант!

Надеждата ми е единствено в Мишел от Съпротивата. Тя ще дойде пак тук съвсем скоро, за да отведе английските летци. Чувствам, че все повече и повече й се възхищавам, особено след като съм я виждал в акция. Чудя се дали ще се навие да

с мен. Сигурно. Но вероятно без да повтаря^[14].

20 април

Хелга ми каза, че снощи в кабинета на полковника хер Флик разтворил полите на шлифера си пред нея и й показал нещо огромно: грамаден салам с малка свастика в единия край. Вътре, обяснил й той, бил скрит оригиналът на „Грешната Мадона“ от Ван Кломп, който той искал аз да скрия в кухнята си. Показал й и друг салам със скрит в него фалшификат, който полковникът трябвало да изпрати на фюрера в Берлин. Третата картина му се сторила толкова гореща, че направо я хвърлил в пещта. То напоследък май всичко страшно се е разгорещило. Сега, нали се подвизавам като ерген, Ивет и Мария постоянно искат

с мен

експлозив, скрити в стаята с метлите. На всичко отгоре и Хуберт Грубер ми подари една малка глезотийка — „нежен полъх от Париж“, както сам се изрази. Шишенце одеколон за след бръснене — много на мода сред офицерите от танковата дивизия — с аромат на момини сълзи и лек привкус на дизелово гориво.

21 април

Хелга е измислила толкова дързък план, че едва ли някой друг, освен мен би го изпълнил. Без, естествено, хер Флик да знае, ще изпратим на фюрера един обикновен салам — без никаква картина в него. На другия салам — с фалшификата — ще сложим една фалшива свастика и ще го закачим в кухнята. Истинския салам с истинската картина в него и с истинската свастика ще скрием в мазето, за да го продадем след войната.

Този, обикновения салам, ще го мариновам и ще го натоварим на влака за Берлин. После ще пусна мухата на моите колеги, герои от Съпротивата, че влакът превозва важна военна техника, и те ще го взривят.

Ясно е, че ако не свърша цялата тази работа, ще ме разстрелят.

Е, все пак това поне за известно време ще ми спести необходимостта да ухажвам Едит. Поне за двайсет и двете и половина минути, през които трябва да обработвам салама.

22 април

Льоклер, фалшификаторът, пристигна снощи дегизиран като обикновен селски идиот. Поздравих го за най-убедителната му роля до момента.

— Трябва да се явите в обора на фермера Клод в един тази нощ — каза той.

За щастие каза го само веднъж, защото оборският тор, който беше част от неговата дегизировка, вонеше непоносимо и аз се отдръпнах.

— Никакви такива — изрепчих се аз.

Неизвестно защо, Едит, която слухтеше какво си говорим, реши, че аз, който вече веднъж бях умирал за Франция, съм страхопъзльо. А за страхопъзльо тя нямало да се омъжи!

Бяхме във фермата на Клод в без петнайсет. Летците вече бяха в обора и чакаха да ги издоят — те бяха дегизирани като бутафорна крава. Аз пък, дегизиран като берач на гъби, трябваше да преведа тях плюс още пет крави през силно охранявания от германците път. Зад мен вървеше Едит с пистолет в ръка.

Това определено не беше щастливата ми нощ. Самолетът пристигна навреме, но не кацна. Вместо това пусна два парашута. Към единия беше прикрепен войнишки пакет за бягство за двамата летци: с другия пристигна още един британски идиот, който говори френски толкова, колкото и вдовицата ми може да готви.

После една от кравите също пусна нещо, само че върху крака ми.

След голямо съсредоточаване и малко помощ от страна на Ивет разбрах, че новият ми казвал, че името му е Крабтрий и че бил офицер от тайното разузнаване и затова бил облечен като жандарм. Ако се съди по изпълненията му дотук, интелигентността му наистина е някаква дълбока тайна.

Преди да откарам бутафорната крава обратно в обора на Клод, набързо нахвърлях на Мишел смелия си план за взривяване на влака за Берлин. И не за пръв път, откакто съм поел командването, тя ме помоли да слушам много внимателно.

— Не — отряза ме тя.

И не за пръв път имах чувството, че пак ще трябва да се оправям сам.

24 април

Тази вечер — на шега, наистина — се озовах в купола на малкия танк на лейтенант Грубер, а капитанът съвсем не на шега го подкара.

Планът ни беше много прост. Трябваше да спрем до жп линията, да изстреляме по вагона с мунициите на берлинския експрес един от 22-милиметровите снаряди на лейтенанта (и така да взривим и влака, и салама за Хитлер) и да успеем да се върнем в ресторанта, преди лейтенантът и полковникът да са приключили с вечерята си. Това беше планът на Хелга. Започвам да мисля, че у нея има нещо повече от онова, което се вижда на пръв поглед.

Не мога да твърдя, че операцията беше съвсем успешна. Когато тръгнахме за вкъщи половин час по-късно, бяхме взривили един семафор, блъснахме колата на полковника и някъде по пътя изгубихме одеколона и дамското бельо от жабката на лейтенанта. За жалост и влакът, и саламът останаха невредими.

Още половин час по-късно Съпротивата откри по нас огън, провалихме плана на Мишел за взривяване на камион с муниции и видяхме как Ото Флик взриви, без да иска, собствената си служебна кола.

— А най-лошото е — проплака лейтенант Грубер, — че танкчето ми е олющено, а гумите му са целите в кал!

25 април

Тази сутрин полковникът и капитанът бяха много милинки, като минаха през ресторанта на път за Швейцария. Не им се чакало да видят как ще реагира фюрерът, когато получи празния салам като подарък.

Трябва много да ти е натопорчено, за да предприемеш такова пътуване. Те бяха облечени като французи и бяха взели със себе си седмичните заплати на гарнизона, както и оригинала на „Грешната Мадона с големите бомби“ от Ван Кломп. За миг ми се прищя да тръгна с тях.

Пиехме по един последен коняк преди тръгване, когато в ресторанта влезе онзи пълен идиот Крабтрий.

— Добрютро — поздрави той. — Идвам с хубав новост.

— Добрютро — отвърнах аз, — обаче, с каквото и ново да дойдеш, все тая! А сега хайде, изчезвай!

— Влакът, койт воз салама, е нагъзен от Кралските въздухни сили.

— Нагъзен ли? — учудих се аз.

— Нагъзен от Кралските въздушни сили? — наостри уши лейтенант Грубер, който за миг бе забравил за нанесените по танка му щети.

— Май иска да каже „обгазен“ — внимателно се обадих аз, опитвайки се колкото може по-малко да разочаровам Грубер.

— Да, с един велик изтряс! — уточни Крабтрий.

— За бомба говори, Хуберт, за бомба — казах аз.

— Ау, колко лошо! — грейна в усмивка полковникът. — Ханс, Рене, мисля, че това трябва да се полее!

26 април

Моята вдовица продължава да се облича като панаирджийка и да се кипри на градския площад в търсене на ухажори. Това започва да ме тревожи. Е, те би трябвало да се тревожат много повече от мен, но от тази мисъл не ми става по-леко.

По-добре ми става единствено от Ивет, която истински ме облекчава. Днес следобед я вкарах в задната стая

куция диван.

За жалост оказах се по-изтощен (от изпълненията си предишната нощ!), отколкото осъзнавах, така че завещанието си

оставих на нея.^[15]

В този момент Мишел от Съпротивата и онзи идиот Крабтрий се вмъкнаха при нас през прозореца.

— Пакетът за бягство, който този агент донесе, се скъсал при падането. Трябва да ми помогнеш да го оправим — каза Мишел.

— Да го оправим? — почудих се аз. — Че какво разбирам аз от войнишки пакет?

— Ами, пакетът представлява един копринен балон. Като се напълни с газ, той ще вдигне кошницата с английските летци и при благоприятен попътен вятър те ще успеят да пресекат Ламанша.

— Щом ви трябва толкова много газ, защо с летците не пуснете и тъща ми? — от тази шегичка някак изведнъж ми стана леко и се развеселих.

— Но платът е разкъсан и за някои места ще ни трябват кръпки — продължи сериозно Мишел.

— Трябва да претръшкате вашите женки и да им свиете кюлотите — изцепи се Крабтрий.

За миг си помислих, че той май не е чак толкова тъп, колкото изглежда.

— Иска да каже „да претършувате“ — поясни Мишел.

— Още по-добре! — казах аз.

Можехме да започнем с Ивет. Тя сигурно доброволно щеше да ми даде един чифт (който да си остане за мен). И даже още един — за Франция.

Реших тутакси да пристъпя към изпълнение на задачата.

27 април

Нувийон е свидетел на такива патриотични изпълнения, от които сърцето на всеки французин може да се пръсне от гордост. Всички девойки от Съпротивата с радост пожертваха кюлотите си и, както успях да забележа, без никакво колебание.

28 април

Ивет, стимулирана от примера на другарките си, даде вече всичко, което имаше. Аз съм напълно задоволен. Какво повече да кажа!

29 април

Тъкмо ще си помисля, че нещата ми започват да се подреждат, и Едит ще се намеси и всичко ще развали!

Днес например я заварих в ресторанта да се кипри пред някакъв ухажор, който се държеше с нея много фамилиарно.

— Мосю Алфонс е дошъл да ми предложи женитба и да поиска ръката ми — заглезоти се тя.

— Че какво може да предложи един стар погребален агент? — учудих се аз.

При тези думи той извади някакъв списък.

— Както вероятно знаете, аз имам своя собствена погребална агенция. И откакто войната започна, бизнесът ми върви доста добре. Имам две катафалки и четири коня. Имам на склад двадесет и шест готови ковчега. Разполагам със седемдесет и два метра рендосани дъбови дъски, складиран бряст и чам, двадесет и шест мраморни ангела за надгробни плочи, дванадесет циментови херувимчета, петдесет кила дръжки за ковчези най-фина изработка и двадесет и шест литра балсамираща течност.

— О, Рене — възкликна Мария и наля на мосю Алфонс още един коняк, — виж го колко е романтичен!!!

Добре де, не разбирам само защо трябва да идва в моя ресторант, за да се натряска като кирка?

— Забравих да спомена, че имам и една по-малка катафалка с една малка кобилка…

— Много удобно за пазар — прекъснах го аз.

— Живея в луксозно жилище над моргата и един ден възнамерявам да си направя собствен крематориум.

— Е, Едит — казах аз, — ако случайно неочаквано хвърлиш топа през нощта, поне няма да се налага да се местиш.

Онова, което не казах, бе, че каквото е имало да взимаме от живота, ние вече си го бяхме взели в първите дни от брака си, а на мосю Алфонс му оставаше единствено да се изпружи на каменния одър и да склопи очи завинаги.

30 април

Трябва да призная, че погребалният агент ни остави много материал за размисъл, както и облак от миризма на балсамираща течност. Хванах се, че си мисля за одеколона на Хуберт Грубер. Е, не чак толкова…

Хванах се също да се чудя дали да преглътна предложението на Едит да остана барман, когато тя се омъжи за мосю Алфонс, и да си затрая. Реших да ида и да се посъветвам с Ивет.

1 май

Цялата задна стая е пълна с копринени кюлоти. Такава гледка не бях виждал, откакто „Нувийон рейнджърс“ идваха да празнуват в ресторанта спечелването на купата през 1938 г. Спомням си, че тогава капитанът им ми каза, че никога преди не са имали такъв голям успех.

Ивет, Мария и Мишел от Съпротивата са се хванали здраво на работа и съшиват всичко, за да оправят балона.

Онзи стар глупак Льоклер, фалшификаторът, продължава с тъпите си номера. Днес следобед се появи с чифт кюлоти, толкова големи, че само от тях можеше да се ушие нов балон.

— Те са спомен от най-щастливия един час в живота ми! — каза той.

Ще призная, че бях изненадан. Като ги гледах, бих казал, че са спомен от преживяване, траяло поне час и половина…

За съжаление някой от групата май се бе престарал с изпълнението на задачата. Хелга се оплакала на полковника и което е още по-лошо — на Гестапо, че в градината някой й изул гащите, без тя въобще да разбере. Онези, червеничките, с малките свастики по ръбовете. Не че съм ги виждал — просто съм чувал, че тя ходи с такова бельо.

Полковникът бе изпратен в ресторанта да издири виновника. Бях сгащен натясно. Имаше само един начин да се отърва. И го направих за Франция.

— Полковник — казах аз, — работата е проста. Необходима ни е коприна, а тя, както знаете, е дефицит във военно време. Коприната ни трябва, за да ушием сватбена рокля.

— Сватбена рокля ли? — учуди се той. — Много романтично! И кой ще се жени?

— Аз — казах. — Ще се женя за Едит.

Не се мина, естествено, без сълзи, защото моментът си беше много вълнуващ. Лейтенант Грубер го прие особено тежко. Така го приеха и Ивет и Мария.

Мъчно ми е да го кажа, но мосю Алфонс го понесе най-тежко.

— Мосю — каза той хладно, — вие ме унижихте. Вие ме наскърбихте. Искам удовлетворение.

— Навярно няма да го получите, ако предложа пилотски шлем и ръчен миксер? — попитах аз с надежда.

В отговор той ме плесна през лицето с ръкавицата си и ми подаде визитната си картичка. „Бързо и стилно“, пишеше на нея.

Имах гадното усещане, че този човек само се чуди как да си отвори работа.

2 май

По-голямата част от изминалото денонощие прекарах скрит в курника и трябва да си призная, че вече малко започвам да се чувствам като пуяк. В главата ми постоянно се върти мисълта, колко нелепо би било един герой от Съпротивата да се прости с живота си, покосен от куршума на някакъв дърт погребален агент. При това тази година вече веднъж съм разстрелван.

Сега разбирам, че въпреки почти непрекъснатите ми героични изпълнения в името на родината аз съм човек, който дълбоко ненавижда насилието.

Петелът тъкмо бе започнал да ми хвърля много странни погледи, и отвън се чуха стъпки.

— Рене, аз съм Ивет! Можеш да се покажеш!

При други условия бих го сторил веднага, но сега не исках петелът да си помисли нещо.

— Какво има? — попитах аз.

— Лейтенант Грубер пое ръкавицата на мосю Алфонс от твое име. Той спаси репутацията ти, защото всички вече твърдяха, че си имал жълто по гащите.

Е, как няма да твърдят, викам си, нали цяла нощ съм клечал в полога върху половин дузина яйца.

Върнах се в ресторанта тъкмо когато Едит казваше на полковника, капитана и лейтенант Грубер:

— Безкрайно съм ви благодарна, задето спасихте честта на бъдещия ми съпруг, който офейка през прозореца на килера, когато онези хора дойдоха.

— Сигурен съм, че Рене не би се изнизал като страхливец — обади се Хуберт. — Той положително ще има някакво обяснение.

— Естествено, че ще има! — намеси се и полковникът.

А обяснение аз наистина имах, макар да не беше от най-добрите ми.

— Опитах се да ви хвана едно зайче за вечеря, полковник — казах аз.

— Спокойно, Рене — каза той окуражително, — не всичко е изгубено. Лейтенант Грубер прие предизвикателството от ваше име.

— Значи лейтенант Грубер ще се дуелира с погребалния вместо мен? — попитах.

За жалост — не. Хуберт щял да ми бъде секундант и да стои зад мен, без, както той се изрази, нито за миг да се отлепя от гърба ми.

Едит пък вече продаваше билети за места на по-преден ред и се тревожеше как ще сколаса с обслужването.

3 май

Днес Хуберт Грубер трябваше да се срещне от мое име с мосю Алфонс и да уточни с него времето и мястото на дуела. Аз предложих Южна Америка и не тази, а следващата Коледа.

Едит предложи утре на разсъмване.

Така и остана — утре на разсъмване.

Щастлив съм да кажа, че полковникът веднага предложи план, с който шансът ми да оцелея рязко се увеличи. Утре сутрин заедно с капитана той ще изведе войниците на маневри и с един 12-килограмов снаряд ще отнесат главата на погребалния. Така че май ще ме бъде, стига да не сложат капитана да стреля.

Не за пръв път си мисля, че войната оправдава какви ли не интимни връзки… Редно или не, щом ти се иска и имаш настроение — какво пък? Сега, докато търся здрав капак от кофа за въглища, който да си сложа като щит пред гърдите под ризата — ей тъй, за в случай че стане напечено, — се чувствам много по-спокоен с германската армия зад гърба си. Стига само това да не включва лейтенант Грубер!

Ивет много ме „успокои“, като ми каза, че мосю Алфонс бил страхотен стрелец и че едната от сачмите му веднъж уцелила карта за игра от двадесет крачки разстояние. Интересно тогава дали без една сачма нещо не му куца?!

Единствената добра новина тази вечер беше, че балонът е почти готов и английските летци ще си тръгнат много скоро. Вече съвсем са ми опънали нервите. Този пълен идиот Крабтрий ги е облякъл като полицаи и им е провел бърз езиков „кур по френски“, както той го нарича. Имам неприятното усещане, че ако всички полицаи са като Крабтрий, всеки момент ще започнат масови арести.

Малко по-късно вечерта ми се случи голяма неприятност. Едит цъфна тъкмо когато пошляпвах с възпитателна цел Мария в килерчето под стълбите. Наложи се да й обяснявам, че не ми се ще да оправям Мария пред клиентите.

5 май

Сега ще бъда съвсем откровен. Вчерашният ден не беше никакво удоволствие дори за герой от Съпротивата като мен. Едит ми вдигна кръвното рано-рано. Ако я видите в първите часове на деня, мисля, че ще се сетите за какво става дума.

— Стига, де, Рене — започна тя, когато й казах, че смятам още малко да се поизлежавам, — ти така и за собственото си погребение ще закъснееш!

— Няма, ако и в него е замесен този твой погребален агент! — изрепчих й се смело аз.

Звъннах на мосю Алфонс в пет и половина — просто така, да видя дали не е склонен нещо да се спазарим. Не бях сигурен дали той е напълно наясно с моята репутация на герой. Каза, че бил наясно и че, да, бил склонен да сключи сделка — щял да ме погребе по намалена тарифа.

И тъй, цъфнах аз в седем сутринта — гръб до гръб с погребалния, с пистолет в ръка и с капак от кофа за въглища между гърдите ми и вечността. Докато оглеждах публиката, която Едит така хитро бе насъбрала, с възхищение отбелязах колко добре са се покрили войниците на полковника — нито един не се виждаше наоколо!

— Преди да започна да броя, Рене — подхвана лейтенант Грубер, — трябва да ви съобщя, че полковникът и капитанът са били арестувани от Гестапо по обвинение, че са изпратили на фюрера празен салам. Очевидно експерти са събрали остатъците от взривения влак за Берлин, слепили са ги и не са открили нито „Грешната Мадона“, нито някоя от големите й бомби.

— А какво ще стане с маневрите? — попитах аз, леко притеснен.

— Маневрите, естествено, се отлагат. Но вие не се тревожете, приятелю! Аз съм зад вас!

В такъв случай, викам си, не ми остава нищо друго, освен да търтя да бягам. Длъжен съм в името на Франция да остана жив и да продължавам да се боря за нея.

Та ето защо пиша тези редове, скрит в една копа сено, която се намира доста далеч от мястото на вчерашните горещи събития. Смятам, че извадих голям късмет не само задето си бях сложил капака от кофа за въглища под ризата, но и задето бях взел със себе си и теб, скъпи Дневнико, натъпкан в задния ми джоб! И въпреки че бягах на зигзаг през гората, мосю Алфонс успя да ми направи една дупка от около седемдесет и пет крачки разстояние. Сетих се за предупреждението на Ивет. Я го гледай ти този погребален! Уж дребен, уж такъв невзрачен, ама сачмите му явно си ги бива!

Мишел от Съпротивата избра същата копа сено за тайна среща, на която да обсъдим какъв курс да поемем по-нататък. Предложих да поемем към Швейцария.

И макар предложението ми да е добре аргументирано — не се прие. Прекалено голяма нужда имат от мен тук, на предната линия.

— Ти си най-важното звено в плана за бягството на английските летци! Балонът им е готов и всеки момент се очаква да задуха попътен вятър. Нужен си ни, за да ги отведеш до мястото на срещата.

— С тези дрехи съм малко подозрителен!

Все още съм с цилиндъра и капака от кофата за въглища, както бях на дуела!

— Виж какво, сваляй дрехите!

— Съпротивата не си поплюва, а? — подхвърлих. — Аз обаче съм малко старомоден в тези неща. Не може ли преди това да се поцелуваме малко, да се погушкаме…

Сигурно съм я засрамил, защото изведнъж тя реши да се престори, че уж имала нещо друго предвид.

— Не, съблечи се, за да си сложиш дегизировъчното облекло.

Спирам да пиша, за да си го сложа.

6 май

Върнах се в ресторанта, ескортиран от три девойки от Съпротивата. Дегизировката ми беше доста смела и рискована предвид цялата ситуация: шлифер, баретка, перука, блузка, пола и къси бели чорапки. Сега ще разберете защо повече няма да ме чуете да правя това признание. Мосю Алфонс в момента не представляваше заплаха и не беше никакъв проблем. Обаче лейтенант Грубер определено беше.

Неизвестно как, той ме позна още щом ме зърна!

— Тези крака ще ги разпозная, където и да ги видя, Рене! — каза той с онази негова усмивчица. — Но не се притеснявайте! Ще запазя тайната ви!

— Боя се, че не разбирате… — казах аз.

— Разбирам, разбирам, скъпи ми Рене! Имах един чичо със същите наклонности. В последния ден от всеки карнавал той се обличаше като скромна девойка.

— Предполагам, че ме смятате за страхливец — казах.

— Напротив — отвърна той, — смятам, че се изисква голям кураж, за да се покажеш пред всички, облечен така!

Беше стигнало до мен, че хер Флик подозирал, че имам пръст в прекарването на фюрера с „Грешната Мадона“, така че, когато двама гестаповски офицери се промъкнаха тихомълком в ресторанта, не ми оставаше нищо друго, освен да приема поканата на Хуберт Грубер за танц.

— Спокойно, Рене — каза той, — ще ви врътна два-три пъти, а после ще ви вкарам в малкия си танк и ще ви заведа у нас, докато всичко утихне.

И той отиде да загрее. Аз пък се оттеглих в задната стая да оправя полата си и там ме лъхна познатата миризма на разтвор за балсамиране.

— Мосю Алфонс — казах бодро аз, — каква приятна изненада! Предполагам, че се питате защо не ви застрелях между очите…

— Глупости, драги ми Артоа — възкликна той. — Мишел от Съпротивата ми обясни всичко! Пчела в крачола наистина може да разконцентрира и най-храбрия мъж в цяла Франция! Водач на групата за бягства… Простете, нямах и представа! Позволете да целуна подгъва на полата ви!

Скришом потърсих с поглед Мишел, но тя бе изчезнала като фантом към тоалетната, затова с неголямо удоволствие приех израза на заслуженото уважение към моята персона.

— Само кажете какво — прегърна ме погребалният — и аз ще ви последвам навсякъде! Vive la France^[16]!

— Vive De Gaulle^[17]! — извиках аз.

— Кой?

— Дьо Гол. Оня, високият, с големия клюн.

Щом погребалният си замина, веднага слязох тук, в избата, за да напиша една-две странички в дневника си. Аз…

13 май

Хелга влетя при мен.

— Бързо — каза тя, измъчват полковника и капитана в подземието на хер Флик! Трябва да им помогнем, преди да е станало късно!

— Не мога да дойда така — казах аз, — облечен съм като девойка!

— Германската армия не се интересува какво правите в свободното си време! Да видите само как полковникът си скубе косите!

— Той няма много за скубане! — отвърнах аз. — Пък и малкото коса, която му е останала, ще окапе от честото слагане на онзи пилотски шлем!

Още не бяхме тръгнали към зандана на Главната квартира на Гестапо, когато при нас влезе Енгелберт фон Смолхаузен — верен приятел и колега на хер Флик. Той ме подбра към ареста толкова набързо, че замалко да пропусна да си взема дамската чантичка.

Ще се опитам да спусна завесата на забравата над ужасната седмица, която последва в ареста. Таванът на зандана се смъкваше все по-ниско над нас при подаден от хер Флик знак и вече застрашаваше да ни смачка. Стояхме там безпомощни и беззащитни и го гледахме как се забавлява с инструмента си. Полковникът и капитанът глътнаха хапчетата си с отрова, но те явно бяха менте и не им подействаха. На мен цялото ми червило се размаза от целувки с момичетата, които бяха дошли да се сбогуваме.

В най-напечения момент ни освободи не някой друг, а човекът, който бе поръчал предишната ми екзекуция — самият генерал Фон Клинкерхофен, чието мнение за Гестапо очевидно съвпада с моето и не е кой знае колко високо. В пристъп на ярост той простреля катинара на вратата на килията ни и я отвори.

— Нямате право! — развика се Флик. — Знаете ли, че на мен кръстник ми е Хайнрих Химлер?!

На Клинкерхофен явно не му пукаше.

— Моята балдъза пък е любовница на Херман Гьоринг! — отвърна той — Тя е онази, дето носи бельо от шамоа!

Колкото и да ми бе приятно да слушам тази размяна на реплики, усетих, че е време да изчезваме.

— Моля, дамите са с предимство! — казах и се втурнах пред полковника и капитана.

14 май

Генерал фон Клинкерхофен нареди маневрите на полковника да бъдат подновени.

Градът е заобиколен от немски войници. Въведоха и полицейски час — задъхано съобщи Ивет.

Предложих й едно тихо прекарване вкъщи.

Мишел обаче бе намислила друго. Тя само си търси повод да дойде в ресторанта.

След оня епизод в копата сено имам неприятното усещане, че чувствата й към мен не са просто чувства на невинна девойка към герой от Съпротивата.

Та днес следобед изведнъж се оказах дегизиран като погребален агент и докато се усетя, вече прекарвах тайно двамата английски летци в една от катафалките на мосю Алфонс. Най-сетне беше излязъл попътен вятър за към Англия.

Погребалният ги говореше едни, дето на всички, които хранят към мен дълбок респект, им е ясно как ме притесниха:

— Не мога да ви опиша каква чест е за мен да ви помагам, мосю Рене! На вас, най-храбрия мъж във Франция, който току-що се размина със смъртта в гестаповските зандани и без да се страхува за собствения си живот, дори и в момента помага на английските летци да избягат!

— Може ли това да ми го напишете на хартия? — попитах аз.

— Това само ти можеш да си го напишеш! — озъби се, необяснимо защо, Едит. — Това не е твой план, а план на Мишел. Ако чакахме на теб, ти още щеше да си си в леглото!

— Естествено — каза мосю Алфонс, — той и като любовник е не по-малка легенда!

— Много сте любезен — казах аз.

— Любезен, я… — подхвана Едит.

Генерал фон Клинкерхофен обаче я прекъсна, като спря кортежа и повдигна капака на един от трите ковчега, за да провери дали наистина бяхме тръгнали на погребение. За щастие той отвори ковчега, в който лежеше тъща ми (бяхме взели и нея, защото нямаше на кого да я оставим). Един поглед му бе достатъчен. Пребледнял и с трепереща ръка, той ни даде знак да продължаваме.

Летците напълниха балона с въздух и се понесоха в спускащия се мрак.

— Thanks awfully for having us! — извикаха те, каквото и да означаваше това на техния език.

Почти ми стана мъчно, че си тръгват.

15 май

Какво ти мъчно! Те се върнаха!

Вятърът се обърнал и един изстрел от пистолета на Фон Клинкерхофен бил достатъчен да накара тези идиоти да спрат горелката, за да не ги виждат в тъмното. И така те пробиха покрива на ресторанта и паднаха в спалнята на тъща ми рано тази сутрин, тъкмо в момента, когато вадехме дъртата кукумявка от ковчега й, за да я върнем в леглото.

Сега таванът на спалнята й зее и течението е още по-голямо от преди.

16 май

Генерал Фон Клинкерхофен пое командването на всички войскови части в и около Нувийон. Моите героични изяви на боец от Съпротивата очевидно отлагат победния марш на фюрера с няколко месеца и това тревожи върховното командване.

На полковника също му се стъжни. Генералът му каза, че разузнаването му куца, и което е още по-лошо — нареди му да започне да ухажва Едит, с цел да пооправи положението.

Трябва да си призная, че не схванах веднага каква е идеята, но капитан Гееринг ме светна, че според Фон Клинкерхофен от любовните връзки с местните момичета се извличали добри дивиденти.

— Че ние това сме го пробвали — каза полковникът.

— И то много пъти — добави с писклив глас капитанът.

— Е, и научихте ли нещо ново? — попита генералът.

— Едно-две неща — признаха си те, но това не било достатъчно: имало още какво да се учи.

18 май

Ханс изглеждаше доста сдухан, когато влезе в ресторанта за едно бързо, както обикновено.

— Лош ден в службата ли, капитане? — попитах, докато слагах пред него гарафа с най-доброто ни наливно вино.

— Направо ще полудея. Пак имаме попълнение от новобранци — хабер си нямат от команди и дисциплина! Даваш им команда „Мирно!“, а те стоят свободно; даваш им команда „Свободно!“, а те напускат строя. Абсолютни мърдѝ.

— Някакви неприятности ли имаме? — попита лейтенант Грубер и придърпа стола си.

— Полковникът — казах, — той имал неприятности с новобранците.

— О?!

— Да, все повече се отпускали.

— Защо не въведе колосване на облеклото?

— Опита — каза Ханс, — но нищо не се получи. Сега генерал Фон Клинкерхофен му казал, че ги иска железни: да им сложел шини, ако трябва. Полковникът е много притеснен.

— Е, как не! Мога да го насоча към един мой приятел дизайнер от Берлин, колега от времето, когато аранжирахме витрини…

23 май

Откъм работа тази седмица е доста спокойна, затова днес сутринта реших да прекарам известно време на билярдната маса с Ивет. Когато обаче влязох в салона за игри и забавления, останах доста изненадан, защото Ивет беше започнала без мен.

— Реших малко да се поупражнявам, Рене — каза тя. — Виж сега тази поза: подпирам се на мекото и лягам на цялата маса!

За пореден път установих, че едва ли мога да науча Ивет на нещо ново.

Тъкмо започнахме, и в салона влязоха Едит и Мишел. Те казаха, че колегите ми, герои от Съпротивата, не можели да действат под управлението на такъв злодей като генерал Фон Клинкерхофен, не желаели повече да изпълняват тираничните му заповеди и затуй той трябвало да бъде убит.

Едит вече беше измислила план.

— Рене, ти ще отидеш да му занесеш храна, а около кръста си ще вържеш пръчки динамит. Когато се приближиш, ще запалиш фитила и — буф! — ще го ликвидираш, а теб ще те погребем с почести като велик герой от Съпротивата.

— Преди това обаче ще трябва да ме изстържете от стените! — неуместно се пошегувах аз.

Така или иначе аз също имах план. Той се състоеше единствено в това да проверя дали пътят за бягство към Швейцария е сигурен.

24 май

Хер Флик и Хелга също имат план. Снощи, докато двамата се забавляваха в задната стая, аз бях долепил ухо до ключалката на вратата и ги чух. Това го правя много често — професионален навик, нали разбирате: длъжен съм да проверя дали клиентите ми са доволни, без при това да им се натрапвам или да им досаждам.

В случая обаче те не хвалеха кухнята на ресторанта. Те замисляха покушение над Фон Клинкерхофен посредством отровна стреличка, издухана от цигаре.

— Сега вече наистина ще го оправят — казах аз на Мария. — Пфуут! — и край! С едно цигаре!

Тя хвърли поглед към лейтенант Грубер, който нежно галеше клавишите на пианото в другия край на ресторанта.

— Жалко, а толкова хубаво свири!… — въздъхна тъжно тя.

Тъкмо се канех да й обясня, че бърка, когато в ресторанта влезе полковникът. Той не беше идвал тук, откакто Фон Клинкерхофен му нареди да подхване флирт с жена ми. Сега най-сетне полковникът бе намерил решение на проблема. Даже две.

Първото решение беше флирта да подхване капитанът.

— В целия свят няма да се намери друга такава певица като вас! — поде с тънък гласец капитанът веднага щом Едит приключи с номера си.

Тя възнагради неговата галантност с целувка, от която очилата му се изпотиха.

— О, капитане — възкликна тя, когато той ги свали, за да ги почисти, — без очила сте още по-привлекателен!

— Вие също! — отвърна той.

Второто решение беше да се убие генералът, когото хората явно мразеха дори повече, отколкото си бях представял. Капитанът трябваше да отрови генерала е хапче, пуснато в чаша с вино, по време на предстоящото празненство в Шатото в чест на рождения ден на кайзера.

25 май

Положението отново стана доста комплицирано.

Двамата английски летци някак си се свързали по радиото с Уимбълдън и сега тръпна каква сметка за разговори ще трябва да плащам. Едит пък трябва да направи шоколадово гато^[18] за Шатото и да го напълни с динамит. Фитилът ще бъде скрит в една свещичка с малка висулка отстрани, подобна на ръчичка и бодната в тортата. Макар че според мен и самата торта (приготвена от жена ми!) ще свърши добра работа.

На фона на това празненство подпалването на Райхстага ще изглежда като тиха вечер с тъща ми. Имам неприятното усещане, че от всичко това бизнесът ми ще пострада.

26 май

Сега вече със сигурност знам, че бизнесът ми ще пострада.

Хер Флик от Гестапо се е разпоредил празненството да се състои в моя ресторант. И всичко живо вече е поканено на купона утре вечер тук.

27 май

Не можех да се примиря с мисълта, че невинни герои от Съпротивата могат да бъдат убити в собствения ми ресторант. Трябваше да направя нещо.

На купона Фон Клинкерхофен взе цигарето на Хелга, преди тя да е успяла да го използва срещу него, в резултат на което отровната стреличка порази носа на хер Флик. После трябваше да обезвредя отровното „търкалце“ в чашата с винце и „свещичката с ръчичката“ от гатото за Шатото.

След като подмених хапчето с отровата (което капитанът беше подготвил за генерала) с таблетка аспирин, заплахата над всички ни все още не се беше разсеяла. Генералът запали „свещичката с ръчичката“, така че единственото, което можех да направя, бе да лисна върху шоколадовото гато кофа с вода.

Генералът обаче изпадна в истинска ярост, когато върху тортата изсипах и кофа с пясък.

— Глупак такъв — разкрещя се той, — с това трябваше да отпразнуваме рождения ден на кайзера!

— Моите уважения, генерале — отвърнах бързо, — но аз пък възнамерявах да отбележим едновременно с това и героичната му кончина, и погребението на тленните му останки!

31 май

Тази война започва вече да взима своята дан.

Преди три дни Le Cafe Rene едва не се превърна в петзвездна дупка в земята насред градския площад и от това нервите ми все още имат нужда от продължително успокояване.

Тази сутрин взех релаксираща вана, а Ивет с две кани гореща вода, както винаги кипяща от желание да ме обслужи, попита дали съм готов да ме поеме. Аз, естествено, бях.

— Извинявай, че толкова се забавих, Рене — каза тя. — Старата кофа е в окаяно състояние!

— Чудя се защо въобще се ожених за нея — отвърнах аз.

Тъкмо ме бе подхванала за втори път, когато на прозорчето на банята се почука. Беше Мишел.

— Слушайте внимателно! Няма да повтарям — започна тя, — защото вися на един прогнил улук. Имам план как да се отървем от английските летци…

За голямо нейно нещастие улукът се откърти, преди тя да успее да довърши изречението си.

По-късно се оплаках на лейтенант Грубер, че човек няма минута спокойствие дори в собствената си баня. Той прояви искрено разбиране и съчувствие.

— Банята ми в Шатото е доста просторна, Рене, 6 случай че Ви се прииска да се поглезите…

Реших веднага да сменя темата.

— Извинете ме, лейтенант — казах, — но жена ми току-що изпя поредната си песен и някой от клиентите може да се нуждае от помощ.

— Жена ви има невероятен глас, Рене — отбеляза той, опитвайки се да ме задържи на всяка цена. — Школуван ли е?

— Школуван, да — отвърнах, — но после заряза школото и отново пропадна.

1 юни

Вчера Мишел от Съпротивата явно бе имала злополучно приземяване, когато прогнилият улук се откъсна от стената. Появи се с гипсиран крак, придружавана от онзи идиот Крабтрий, дето уж говори френски. Според най-новия й план този път трябва да се влезе в нувийонския музей за возила, да се открадне един стар самолет без двигател, да му се сложи моторът от електрическата косачка за трева на генерал фон Клинкерхофен и — хайде! — чао на летците!

Започнах да се чудя дали при падането не бе получила и комоцио.

— И кой ще открадне този самолет? — попитах аз, сигурен, че едва ли такава задача ще бъде поверена на кого да е.

Оказах се прав.

— Вие — прошепна тя, без да повтаря.

2 юни

Днес по обяд бях долепил ухо до ключалката на вратата на задната стая, за да видя дали хер Флик ще хареса своето Говеждо Рене с боб, когато, без да искам, чух разговор от съвсем друго естество.

— Имам лоша новина — съобщи му Фон Смолхаузен. — Съпротивата е задигнала салама ви и сега иска откуп, за да го върне. Получих информацията в десет часа тази сутрин.

— Значи преди четири часа — каза с леден глас Флик. — Защо ми го съобщаваш чак сега?

— В съобщението бе увита тухла. С нея ме фраснаха по главата. Току-що се свестих.

— Това е сериозно — каза замислено хер Флик.

— Не чак толкова, колкото изглежда — увери го Фон Смолхаузен.

— Кражбата на салама ми е сериозно нещо! — поясни ядосано хер Флик. — Хелга, твоят полковник е шеф на сигурността. Кажи му да заповяда да подпалят целия Нувийон, с изключение на тази сграда, ако саламът не бъде върнат веднага!

Изведнъж си представих Le Cafe Rene щръкнало сред пепелищата — единственото ресторантче на километри наоколо. Това беше ужасна новина и реших да направя всичко, на което съм способен.

3 юни

Всичките ни неприятности, както винаги, идват от комунистическата Съпротива. Този път искат 8000 франка откуп, за да върнат онова, което според хер Флик е оригиналът на „Грешната Мадона с големите бомби“ от Ван Кломп. Ако откупът не бъде събран, саламът ще бъде нарязан на парчета. А нарежат ли салама на парчета — градът ще бъде подпален.

Едит твърди, че мосю Алфонс имал 8000 франка, скрити в дюшека му. Как е установила това, мога само да гадая.

В момента тя се опитва да уговори възрастния човек да ни даде парите на заем, за да можем ние да ги дадем на комунистките в замяна на картината. После ще им устроим засада и ще си вземем парите обратно.

Не ми се мисли как точно възнамерява Едит да изкрънка парите. Знам само, че тя по някакъв мистериозен начин кара стареца да се чувства с двадесет години по-млад. Дано и той да й подейства така.

4 юни

Нещата не протекоха съвсем по план.

Едит взе парите от мосю Алфонс. Комунистическата Съпротива пък взе парите от нас.

За беда едното от огромните кучета на лейтенант Грубер грабна салама и тъй като и засадата ни беше пълно фиаско, сега май няма никога повече да видим осемте хиляди франка.

В бъдеще ще трябва да поемам лична отговорност за нещата. Вярно, хубаво е, когато нежният пол ме обслужва, но не бива да оставям всичко в техни ръце.

5 юни

Как да каже човек на един възрастен погребален агент с разхлопано сърце, че се е простил с всичките си спестявания? По телефона, предполагам.

Не съм човек, който обича да отлага нещата, но в този случай може би ще поотложа обаждането си до идната седмица.

12 юни

Изминалата седмица не беше лека и за лейтенант Грубер. Днес следобед той излязъл на малка разходчица с танка си, та се отби в ресторанта, за да ми разкаже едно-друго.

— Хер Флик е много ядосан, че кучето ми Ерик задигна салама му. „Грубер — вика, — ти да не си го направил на кайма?“

— Е? А вие бяхте ли?

— Естествено! Ерик е злоядичък, не близва храна, ако не е смляна.

— А за картината какво? Какво каза, като разбра, че сте я смлели?

— Много се ядоса. Успокои се чак когато му казах, че това в салама не е бил шедьовърът, а фалшификат.

Нещо ми подсказва, че ще си имаме още работа с „Грешната Мадона с големите бомби“.

13 юни

Оказах се прав.

Хер Флик изразил пред Грубер подозрение, че май един герой от Съпротивата, който държи ресторантче и се намира тук сега, има нещо общо с подмяната на неговия Ван Кломп с фалшификата. След това заповядал на лейтенанта да ме поизстиска за информация и ако нищо не излезе, да вкара танкчето си оттук, където в момента е паркирано, в малката ми градинка отзад. И то по права линия — през ресторанта!

Умът ми заработи трескаво. Разбрах, че трябва да кажа на Хуберт истината за картината…

— Ами, какво ще кажете да пъхнем едно ново копие в един нов салам? — предложи той. — Мисля, че аз ще мога да изфабрикувам едно добро копие, ако видя оригинала.

— Не знаех, че сте художник — изненадах се аз.

— Ами… влече ме, така да се каже — отвърна той, — а и имам известна дарбица. Преди да стана аранжор на витрини, взеха ме в една художествена галерия. От време на време ми разрешаваха да пипам старите майстори.

След тези думи той предложи да слезем в мазето, за да му покажа своя шедьовър. Усещам, че работата започва да става дебела.

23 юни

Напоследък не ми остава много време за писане. Сметките и отчетите за полугодието нахлуват в главата ми още щом отворя очи сутрин.

Ивет и Мария се котират добре, а в някои отношения цифрите дори показват, че момичетата са се усъвършенствали. Загубите в други области на бизнеса обаче са трагични. Това отчасти се дължи на факта, че Едит харчи повечето от парите от бара за шапки. Останалото е по вина на мосю Алфонс. Аз му изплатих осемте хиляди франка във фалшиви банкноти, изфабрикувани от онзи идиот Льоклер и той тутакси започна да ги харчи още на бара и да черпи всичко живо заради големия героизъм, който съм бил проявявал.

24 юни

Лейтенант Грубер настоя лично да занеса оригинала на „Грешната Мадона“ в квартирата му в Шатото, за да може да започне да работи върху нея. Мина ми неприятничката мисъл, че той ще ме покани да поостана, за да се запозная с майсторството му.

Днес за съжаление бях прекалено зает, за да отида лично, затова изпратих Мария със салама, скрит върху гърдите под блузката й. Тя обаче била заловена от генерал Фон Клинкерхофен, който не й повярвал, че има среща с лейтенант Грубер дори когато му показала салама.

И тъй, сега и Мария, и саламът, който е от най-големите, са затворени в гардероба на генерала, а той настоява да му бъде върнат моторът на косачката и чак тогава щял да ги пусне. Ние пък без мотора няма да можем да се отървем от двамата английски летци.

Ще трябва да стане някакво чудо, за да ги разкараме.

25 юни

Голяма част от вчерашната нощ прекарах под леглото на генерал Фон Клинкерхофен с Ивет. Беше една бърза и притеснена работа, не е за разправяне! И когато Едит ни спипа така, под леглото, трябваше надълго и нашироко да обяснявам, че съм съживявал момичето с телесната си топлина — то беше припаднало от възбуда.

С две думи, ще кажа само, че рискованите действия, които извършвах под прикритие, не останаха невъзнаградени и в момента и Мария, и саламът са отново в мазето на ресторанта. Сега трябва да сляза да видя как се чувства тя след това голямо изпитание.

26 юни

Мишел от Съпротивата все още държи на онзи безумен план с открадването на самолета без двигател от музея за возила. Възникна обаче един голям проблем: въпросният самолет е съвсем в дъното на музея, а пред него има куп други стари возила. Откакто претърпя инцидента с улука, Мишел мисли само за едно: как да реши този проблем.

Казах й, че ако зависи от мен, съм готов въобще да забравим плана. Сигурен съм, че генерал Дьо Гол, онзи, с големия клюн, ще се обади всеки момент по предавателя, за да ми каже, че ме награждава с цял низ медали, така че един повече или по-малко — какво толкова?

27 юни

Мишел намери начин! Германците дадоха разрешение за провеждане на парад на старите возила утре. Според този план всички возила пред самолета ще бъдат извадени навън, пътят му ще бъде разчистен, двигателят от косачката — поставен, и после самолетът ще бъде прикачен към един автомобил посредством дълго ластично въже (направено от тирантите на саможертвените французи). Автомобилът, управляван от герой на Съпротивата, ще излезе от музея с бясна скорост, изстрелвайки по този начин двамата английски летци обратно над Ламанша.

Тази сутрин се обадиха от Лондон. Мислех, че е Дьо Гол, но той сигурно още се чуди с какви точно медали да ме възнагради и с колко. Всъщност обаждаше се командирът на английските летци подполковник Ранди Харгрийвс. Викаше ги спешно да се връщат. Явно войната вървеше много зле…

От лейтенант Грубер също дойде съобщение. Нямал търпение да подхване „Грешната Мадона“. Интересно… Да не би при него да има някаква промяна?

Поканих го в задната стая.

— За мен е голяма чест, Рене — грейна той в усмивка, когато влезе в стаята. — За пръв път влизам отзад. Колко е уютно!

И преди да му стане още по-уютно, предложих да се качим горе и да намерим салама с оригинала, който бях пъхнал в леглото си. Това особено се понрави на лейтенанта.

С ужас установих, че Едит ни беше изпреварила. И още по-лошо — вече бе заръфала салама.

— Какво правиш с този салам? — креснах й аз.

— Молих се на господа и той го оставил под леглото ми.

— Молила си се на господа за салам?

Това направо ме разби.

— Не — отвърна тя, — но явно това е разбрал, това е пратил.

— Недоразуменията са лоша работа — подхвърлих на лейтенант Грубер, докато слизахме.

30 юни

Не е характерно за един герой от Съпротивата да хленчи и да се оплаква, но през последните няколко дни тялото ми понесе какви ли не травми. Даже сега, в момента, докато пиша, Ивет полага топли грижи за мен, та затова от време на време ръката ми излиза извън редовете.

От патриотите на Нувийон събрахме достатъчно тиранти за катапулт на самолета. В продължение на двадесет и четири часа край бара непрекъснато минаваха мъже, които откачаха тирантите си и ги оставяха пред мен (за огромна радост на лейтенант Грубер!).

В деня на парада на старите возила, дегизиран като работник по ремонта на пътищата, аз се разсъблякох до кръста в името на Франция. Докато копаех в крайпътната канавка, преживях един крайно неприятен момент: лейтенант Грубер се зададе по пътя с вирнато насреща ми оръдие.

Не мина много време и Мишел ни даде сигнал, че всичко е чисто и самолетът е готов да потегли. Скочих в автомобила и майсторски го подкарах. Скоро развих невероятна скорост, а ластичното въже се изопна зад мен. Когато се обърнах да помахам за сбогом на Ивет и Мария, земята под мен се разклати.

Отначало помислих, че Едит, която седеше на мястото до мен, ме е халосала по главата. Оказа се обаче, че подпорите пред колелата на самолета са заяли и нашият нещастен герой от Съпротивата — моя милост — бе катапултиран обратно в музея.

Не знам къде се бе приземила жена ми, но някой подхвърли предложението да я оставим там, където е, като постоянен експонат в експозицията от междуконтинентални балистични ракети.

30 юли

Сигурно не са много французите, собственици на малки ресторанти, които креят в лагери за военнопленници, облечени в униформи на английски летци. Дори да си герой от Съпротивата, това пак е малко необичайно.

Как се озовах тук ли? Това е дълга история, но тъй като хартията в лагера е кът, ще бъда максимално кратък. Ще се върна само с около седемдесет години назад, когато тъща ми се любела в Авиньон с някакъв изпаднал холандец, наричан от нея Боби. Боби бил художник и голям неудачник. Разправя се за него, че бил такава откачалка, че веднъж отрязал собственото си ухо! (Според мен това е било последният отчаян опит да престане да чува бръщолевениците на тъща ми.) Както и да е, картините му си остават пълна скръб. Да му се чудиш къде е виждал такива неща в живота! Все рисувал някакви едри слънчогледи, някакви куци, разкривени столчета. Само това! Поне у мен е останала някаква такава импресия от картините му.

Една от ужасните си мацаници, наречена „Пукнатата ваза с големите маргарити“, той подарил на тъща ми като отплата за нейните ласки ден преди да влезе в слънчогледовата нива и да си пръсне мозъка. Като гледам снимки на тъща ми на младини, мога да разбера пълното му отчаяние.

Така или иначе въпросната картина виси в ресторанта ми и вчера аз скрих зад гърба й портрета на „Грешната Мадона с големите бомби“ на Ван Кломп, която куцо и сакато бе хукнало да търси. Генерал фон Клинкерхофен също търсеше. Само че той търсеше двамата английски летци. Но не ги намери. Те си седяха в ресторанта, дегизирани като леки жени. Никак не им беше трудно да се слеят с околните.

Генералът обаче забеляза „Пукнатата ваза с големите маргарити“ и я секвестира. Според него тя била рисувана от някой си Винсент ван Гог и затова поръча на лейтенант Грубер да й направи копие. Голям пък познавач на картини се извъди този генерал! Да събира боклуци, колкото си ще, викам аз! Толкова му разбира пипето!

Междувременно мосю Алфонс започна да дълбае тунел от моргата си към военнопленническия лагер, за да можем да пуснем по тунела английските летци и там поне да са на безопасно място. Дълбаенето на тунела обаче не напредваше така бързо, както на мен ми се искаше. И тогава аз извадих инструмента си и го показах на Ивет.

— Какво ще кажеш, а? — викам.

Тя направо се смая и попита дали може веднага да го подхване. Винаги съм знаел, че една малка чекийка някой ден ще свърши хубава работа.

За съжаление полковникът и капитанът разкриха дупката, докато ние с Едит, Ивет и Мария работехме по нея и здравата се потяхме. Тунелът се срути зад тях и на нас не ни оставаше нищо друго, освен да нахълтаме в лагера.

И как ще се измъкна сега оттук? Знам толкова, колкото и вие. Доколкото си спомням, няма случай, в който английските летци да са успели да се измъкнат отнякъде.

31 юли

Днес почти целия ден прекарах с разкопчан дюкян, а Ивет и Едит пълнеха гащите ми с пръст.

Сигурно няма да повярвате, обаче немската охрана (или „дойчовците“, както ние, английските летци, ги наричаме) не намираше нищо подозрително в натежалите ми увиснали панталони, с които, като човечето Мишлен с хемороиди, аз поне сто пъти излязох от бараката, развързвах крачолите си отдолу и ги разтръсквах енергично, докато минавах през зеленчуковите лехи. И ако те не намират в поведението ми нищо странно и не смятат, че си струва малко поне да ме понаблюдават, то тогава мисля, че напълно заслужават да изгубят войната. Кой знае, може пък те по-добре от мен да познават англичаните?

Ох, божичко! Питам се няма ли да има край тази лудница, войната? Няма ли да има край това пълно с трудности и опасности копаене на тунела? И най-вече няма ли да има край това безсмислено и безкрайно пълнене на мръсните ми гащи?!

Каквото и да става обаче, трябва да се измъкна оттук много скоро. Ресторантът отваря в 6:00 ч., а дотогава ме чака толкова много работа! При това… merde^[19]!… вече започвам да пиша на тоалетна хартия.

1 август

Още един ден и поне още сто пъти пълнене на гащите и изпразване.

Едит лека-полека започва да лудва.

— Надявам се, че никой не очаква от мен да си легна в едно бунгало с четиридесет зажаднели мъже! — разкрещя се тя.

— Те са зажаднели за свобода, Едит — промърморих аз.

На нея обаче така и не й се наложи да развее старомодните си френски кюлоти. Докато ръсеше наляво и надясно в зеленчуковата леха, един скромен собственик на ресторант в Нормандия беше вече осенен от гениална идея и въпреки мърморенето на жена си той вече чертаеше в дневника си планове за бягството на англичаните.

2 август

Тази вечер ще бъда девойка танцьорка в концерта на лагерниците военнопленници. С такава роля в представлението не мога да не отбележа какъв късмет имам, че лейтенант Грубер не е по тази част.

Денят пак беше много напрегнат — трябваше да отрепетирам канкан-подскоците и бързите точни шпагати. За щастие изнасянето на всичката тази пръст от тунела се оказа чудесно упражнение за краката ми. Следващия път, когато се наложи да помагам на Ивет в мазето, със сигурност ще бъда много по-издръжлив и енергичен.

Днес следобед полковникът и капитанът оказаха чест на игрището за крикет, но съдейки по разказите на всички присъстващи, игрището за крикет не им оказало чест. Играта свършила, когато топката счупила прозореца на коменданта и комендантът страшно се ядосал. Малко след това капитан Ханс сам излетя като топка от единия край на дъска, поставена върху варел, след като върху другия й край моя милост скочи от покрива на най-близкото бунгало с панталон, пълен с около половин тон пръст. Сега вече капитанът трябва да е отишъл да вземе малкия танк на лейтенант Грубер, с който да мине през оградата и да ни измъкне.

3 август

Това е то, шоубизнесът: тъкмо станеш звезда, и в следващия момент си вече на боклука!

Лейтенант Грубер ни спаси, дегизиран като шофьор на боклукчийска кола, и ни измъкна, заровени сред чаени листа и оглозгани и вмирисани рибени глави. Един господ знае какво ни се пише от тук нататък. Дали да не поврачувам на чаени листа и да видя каква ще ни е съдбата?

Оказа се, че брилянтния план за освобождаването ни измислили те двамата с Хелга. Отправната им точка била, че всички сме в еднакво положение: всички имаме интерес към една картина, която искаме да продадем след войната. Грубер имал и още един аргумент: той настоявал, че ресторантът въобще не е същият без мен.

За да ни уведомят за плана си, и двамата дойдоха в лагера. Единият бе облечен като Марлене Дитрих, с широкопола шапка и шлифер, който разкрива съблазнително бельо и дълги бедра. За моя голяма изненада това не беше Грубер. Той бе облечен като монахиня.

Е, всичко мина по план, освен една малка подробност. В суматохата двамата английски летци, които трябваше да останат в лагера, тръгнали след нас към боклукчийската кола и също се метнали в нея. Така че сега сме пак на изходна позиция. Нещо повече, полковникът сега виси в мазето ми, облечен като танцьорка от „Фоли Бержер“. Дори да заеме нечии дрехи, той пак не може да си тръгне поради наложения полицейски час. Капитанът пък, както разбрахме, бил пленен и отведен от комунистическата Съпротива. Мишел мислеше, че те стачкуват, но очевидно бяха успели бързо да се споразумеят за по-високи откупи.

С нас не избяга само Мария. Мишел току-що ни разказа какво е станало с нея: Мария се промъкнала в пощенското отделение на лагера за военнопленници и се маскирала като пратка на Червения кръст. За жалост обаче не си залепила достатъчно марки, та я върнали обратно в Швейцария. Сега ще трябва да пуснем съобщение, че търсим ново момиче. Ех, няма ли да има край?!

4 август

Няма край. Няма! На всичко отгоре снощи хер Флик замалко да ни спипа! Качил се той заедно с онзи жалък съсел Смолхаузен на покрива на гестаповската Главна квартира и заглушил предаването от Лондон, вмъквайки на негово място свои лични съобщения.

Ние, естествено, нямаше как да разберем.

— Ало, Нощен ястреб, искаме да изпратим медали на всички членове на Съпротивата — дойде до мен по ефира отдавна чаканото предложение. — Моля, съобщете имената и адресите им!

Аз от своя страна отговорих напълно искрено:

— Не разполагам с имена и адреси, но вие пратете медалите, а аз ще им ги предам.

И тогава те допуснаха фатална грешка, която един остър като бръснач ум на герой от Съпротивата не може да не регистрира на мига. Някъде отзад се чу странно проскърцване, а после гласът на Фон Смолхаузен, преди да премине рязко в писък, прошепна:

— Хер Флик, падам от покрива!

В този решителен момент и за благото на Франция метнах предавателя през прозореца. Трябва да отбележа, че именно на жена ми дължим благодарност, задето след това й хрумна идеята да продължим разговора си с Лондон по радиото в малкия танк на лейтенант Грубер. За да отвлека вниманието, аз помолих лейтенанта да ми изпее някоя песен на пианото. Той се спря на „Луд съм по това момче“. (Сякаш някой се е съмнявал…) Докато пееше, той не откъсваше поглед от мен. Голям зор щях да видя да се измъкна.

— Лейтенант Грубер — прошепнах аз, — толкова прекрасно пеете, че ще се наложи да изляза навън. Не искам мъжете тук да ме видят, че плача.

— Разбирам ви — отвърна той, — аз самият доста се разчувствах.

След тези думи излязох, за да се присъединя към останалите в малкия танк на лейтенант Грубер. За жалост онзи английски идиот полицаят, който уж говори френски, чул, че по радиото се предава нещо, и ни изтропал на полковника. И той ни спипа на местопрестъплението.

— Рене — започна доста сопнато полковникът, — какво правите в малкия танк на Грубер?

— Ъъъ… чухме, че телефонът ви звъни, полковник, и влязохме да го вдигнем, да не би да ви търси някой важен човек… като Хитлер например.

Това определено беше твърде дръзко хрумване за един скромен съдържател на ресторант, и то за един ден. Заслужавах си вече да полегна и да отпочина, както подобава. Тъкмо се оглеждах за Ивет, когато приемникът на Грубер изпращя и Лондон се обади отново. И кой, мислите, беше на другия край?! Капитан Гееринг! Обаждаше се от един кабинет с изглед към площад „Пикадили“. Звучеше учудващо весело. Каза, че нямало да се връща.

— А аз какво да кажа на генерала? — попита полковникът.

— Ами, кажете му, че храната тук е много добра и че англичаните смятат, че ще спечелят войната. Край! И толкоз!

20 август

Ако някой можеше сега да ме види, скъпи Дневнико, би попитал защо съм си сложил чисто нова престилка, подкъсил съм си мустаците и съм си изрязал ноктите. Ако пък седеше по-наблизо, щеше да усети, че съм си сложил и доста силен афтършейв. Жена ми смята, че с него съм неустоим, така че рядко го употребявам. Но днес случаят е специален. Пуснах обява за момиче, което да ни обслужва на бара, и се оказа, че има много кандидатки. Днес е денят за интервюто. За жалост оказа се, че има и твърде заинтересувани от моя избор персони, които се намърдаха в селекционната комисия…

КАНДИДАТКА: Мадам Саблон

СПЕЦИАЛНИ УМЕНИЯ: Възстаричка. Подпира се с бастун.

МНЕНИЕТО НА ЕДИТ: Много подходяща.

МОЕТО МНЕНИЕ: Не се одобрява главно, поради факта, че няма да може да се навежда да търка пода, нито пък да изкачва стълбите, за да забавлява германците.

КАНДИДАТКА: Мадмоазел Анжелик Витез

СПЕЦИАЛНИ УМЕНИЯ: 88-60-88.

МНЕНИЕТО НА ЕДИТ: Да влезе следващата, моля.

МОЕТО МНЕНИЕ: Млада и жизнена.

Бихме се сработили много добре.

КАНДИДАТКА: Мадмоазел Валери Вандом СПЕЦИАЛНИ УМЕНИЯ: До неотдавна работила в цирка. Може да кара велосипед с едно колело и да прави акробатични номера. Има хубав глас и може да пее в кабаре.

МНЕНИЕТО НА ЕДИТ: Аз също мога! Следващата, моля!

МОЕТО МНЕНИЕ: Уменията й я правят много удобна за бързи поръчки и става за забърсване под леглото.

КАНДИДАТКА: Мими Лабонк

СПЕЦИАЛНИ УМЕНИЯ: Лидерка на група на Съпротивата в Париж. Майстор на бойните изкуства. Може да свали един собственик на ресторант с един замах.

МНЕНИЕТО НА ЕДИТ: Браво! Назначена е.

МОЕТО МНЕНИЕ: Мишел чака мнението ми с насочен към мен пистолет.

21 август

Ужасен ден, който започна с пристигането на служебната гестаповска кола, от която слязоха хер Флик и Хелга. Зад волана беше Хелга!

— Добре караш — чух да й казва хер Флик, докато прибирах чашите от външните маси на нашия скромен ресторант.

— Благодаря, хер Флик — отвърна Хелга, — все още обаче не мога да се оправям с лоста.

— Снощи се справи много добре…

В този момент те вече бяха стигнали до вратата, та се втурнах да ги поздравя.

— Добре дошли в скромния ми ресторант, хер Флик! — казах. — Позволете да взема вашия зловещ гестаповски шлифер!

Поведох ги към масата, на която обикновено сядат — тази в задната стая — и какво да видя?! Крабтрий, скрит зад завесите на прозореца!

— Добър вечер, полицай — викам, — голямо облекчение е да знае човек, че вие си гледате работата!

— Навън е много тюмно — вика той — и аз заблизах два мъжа до кофата с боклук.

— Ами… какво да ви кажа… френска работа…

Това обаче не беше всичко. Чакаха ме още изненади. С ухо, долепено до ключалката на вратата към задната стая, чух следния разговор.

— Хер Флик, когато се държите така властно, коленете ми просто омекват.

— Само това ли?

— И цялата се изчервявам.

— Това е нормално. Хелга, искам да те уведомя, че случаят е много специален. Реших да се оженя за теб.

— Хер Флик! Мислех, че искате да изчакаме, докато свърши войната?!

— Времената са опасни, Хелга. Трябва да се опитваме да задържаме, докато можем, всеки щастлив миг!

— Но, хер Флик, досега винаги сте успявали да задържате, без да се налага да се жените!

24 август

Тази вечер се запознах с новия помощник на полковника капитан Алберто Берторели. Италианец. Когато германците нападнат Англия, с тях ще има и една италианска военна част. Е, предполагам, все трябва да има някой, който да поеме продажбата на сладоледа в Англия.

Берторели е целият в медали. Някои от тях са за служба в Абисиния. Други — за служба в Северна Африка. Трети, предполагам — просто за обслужване на „Фиати“.

Като влезе в ресторанта, той се засили към мен и ме целуна.

— Вижте, аз съм само един обикновен селянин, който се опитва да припечели нещичко с помощта на тъща си и жена си — казах му аз.

— Прегръщам сеньора жена ви! — каза той, прегръщайки Ивет. — Прегръщам и сеньора тъща ви — каза той, прегръщайки Едит.

Почти разревана, Едит изхвръкна от стаята. Ще взема и аз да му дам един медал на този Берторели.

Тази вечер пак долепих ухо до ключалката на вратата на задната стая, докато хер Флик и Хелга довършваха вечерята си. Такъв съм си аз — обичам, да проверявам как вървят нещата между клиентите ми: дали ще поръчат още една бутилка шампанско, или просто ще викнат две кафета.

— Мислих много за подготовката на нашата сватба — чух да казва хер Флик.

— Хер Флик — разнесе се нежният арийски глас на Хелга, — дали сте сигурен, че дълбоко в душата си — където и да се намира тя — сте готов за брак?

— Какво означава това?

— Ами… толкова сте млад, така привлекателен — жените постоянно ви се нахвърлят…

— Това е вярно.

— Аз ще бъда разяждана от ревност. И сигурно ще чупя чинии, докато мия съдовете.

— Ако го правиш, ще има наказание! Ще се оженим в строго охранявана гестаповска черква. На излизане от церемонията ще минем под арка от гумени палки, издигнати от моите колеги гестаповци, обути във високи кожени ботуши. Ще си тръгнем оттам в черна гестаповска лимузина, под дъжд от пропагандни бюлетини. Медения си месец ще прекараме в баварската гора. Всяка сутрин ще излизаме от замаскираната си палатка, ще се събличаме голи и ще се гмурваме в леденостудените води на бистрото горско езеро.

— Ще може ли малко да си помисля?

Ясно. Явно ще викнат само две кафета.

1 септември

Нещата вървят на добре. Полковникът се изпусна пред мен и каза, че в най-скоро време германците се готвели да нападнат Англия. Чърчил, естествено, само ще махне с ръка. След няколко седмици войната ще свърши и животът отново ще тръгне постарому в Le Cafe Rene.

2 септември

Нещата не вървят на добре.

Мишел от Съпротивата намина да ми каже, че й идвам малко къс. Гестапо заглушава предаванията ни за Лондон и за да имаме по-добър сигнал, Мишел е уредила да конструират хвърчило, което ще вдигне иначе късата ми антена на необходимата височина. Мими ще вземе хвърчилото от един близък метох. За да не буди подозрение, тя ще се дегизира като дребна монахиня. То тя, и да иска, не би могла да се дегизира като едра, де!

— Не можете ли нещо от това да свършите вие? — запитах аз Мишел, без да подозирам, че нея вече очевидно я бяха подпрели отвсякъде.

— Защо винаги подлагате на съмнение моите решения?! — гракна тя. — Смятате ли, че можете да вършите работата ми по-добре от мен? Смятате ли, че можете да ръководите Съпротивата така, че всички да са доволни? Да решавате кого да разстреляте, какво да взривите, кого да сплашите по телефона? Знаете ли какви телефонни сметки плащам всеки месец? Защо не се включите в комунистическата Съпротива — на тях да давате акъл?

Някои хора не понасят дори мисълта да свирят втора цигулка!

— Виж сега какво направи! — смъмри ме Едит. — Разстрои Съпротивата!

За щастие в този момент някой почука и на прозореца се появи полицай Крабтрий.

— Добрютро! Пред ристорана ви имаше тоз букет нарцици и магариди. И набутан в тях бележ!

„Бележът“ беше от италианския капитан. Някакво ужасно стихотворенийце, посветено на Едит!

— Той не е първият италианец, който е влюбен в мен! — каза Едит, цялата грейнала.

Пръц! И това само защото преди десет години един сладоледаджия й даде безплатна фунийка сладолед!

4 септември

По обяд изведох Едит, Мими и Ивет на малка екскурзия с намерението да пуснем хвърчилото. Едит носеше препълнена кошница за пикник. Ивет също носеше кошница за пикник, само че с тридесет килограма батерии в нея. Мими беше приклекнала под тежестта на раницата, в която бяха радиото и макарата с кабела. Аз, разбира се, с радост бих им помогнал, но гърбът ми… нали знаете какви проблеми имам отзад…

— Ти и отпред имаш проблеми! — клъвна ме Едит без каквато и да било причина.

Тогава все още не знаехме, но както по-късно лейтенант Грубер ми каза, по същото време генерал Клинкерхофен и други германски офицери били наоколо и оглеждали местността, където щели да се струпат войските.

— На това място ще се разположи един артилерийски батальон — казал генералът. — След месец-два тук ще лагеруват две хиляди мъже.

— Запомни това, Грубер! — обадил се полковникът.

— Вече го запомних — казал Грубер.

Едит и Мими се скриха в храстите заедно с радиото, а Ивет закачи кабела за хвърчилото. Ах, хвърчилото! Най-сетне бе настъпил моментът да разгърна напълно качествата си на лидер и да покажа на тези пикли как ще го вдигна за Франция.

Мими ми връчи голямата макара кабел, който висеше от раницата. Кабелът бе свързан с предавателя. Ивет вдигна хвърчилото, а аз хванах кабела и хукнах с вятъра, колкото ми сили държат. Всичко вървеше добре, докато изведнъж хвърчилото не попадна в силна вихрушка. Кабелът започна да се изплъзва от ръцете ми, направо пареше пръстите. Внезапно разбрах, че повече не мога да го удържа. Макарата се заразвива с бясна скорост. И когато стигна до края, кабелът рязко дръпна Мими от храстите и я лашна нагоре към небето.

— Господи! — изпищя Едит. — Замина свястната ни сервитьорка!

— А е толкова трудно да намериш нещо свястно! — обадих се аз.

14 септември

Мишел от Съпротивата пак излезе с гениално хрумване — донесе ми един велосипед тандем, с който да осигуря добър волтаж. Ще сложим тандема в спалнята на тъща ми. Няма как, налага се! Нали изгубихме батериите за предавателя, когато минавахме през реката и тичахме да гоним Мими, летящата монахиня. Все пак динамото на този велосипед ще може поне временно да ни осигури електричество.

— Но няма ли германците да се усъмнят, ако претърсят къщата и намерят велосипед в спалнята на тъща ми? — попитах аз.

— Ще кажете, че е гимнастически уред — отвърна Мишел.

— Не й ли е малко късничко? Тя е на деветдесет и пет години.

— Няма да е задълго. Съпротивата вече открадна батериите на една малка немска подводница. Ще ви ги достави един от нашите агенти.

— Сигурно дегизиран като торпедо? — пошегувах се аз.

Добрите новини обаче не свършваха дотук! От Лондон бяха пристигнали още експлозиви за взривяването на сейфа в Шатото, в който се пазят плановете за инвазията. Моя ще е честта да съхранявам експлозивите в собственото си мазе.

— Слушайте — казах на Мишел, — наистина оценявам факта, че сте ме оставили да водя тази война сам, но много ли ще е нахално, ако ви помоля от време на време вие да поемате вместо мен някои от по-маловажните задачи?

Мишел предложи да достави експлозивите с наложен платеж, за да ми спести висенето на опашка в пощата. Един друг от нейните агенти щял да ми донесе експлозивите вкъщи, скрити в специален вътрешен джоб в панталоните му.

— А него как ще го разпозная? — попитах аз.

— Той ще има странна походка — бе отговорът.

15 септември

Днес следобед в ресторанта влезе лейтенант Грубер, който изглеждаше така, сякаш беше падал от кон. По-късно разбрах, че наистина бил яздил днес един от великолепните жребци на генерала!

— Сигурно забелязвате, че походката ми е малко странна, Рене? — подхвърли той.

— Не ми казвайте, че в гащите ви има динамит?! — отвърнах аз.

— Рене — смъмри ме той, — не давайте ухо на клюките!

В този момент влезе и хер Флик от Гестапо. Поне аз помислих, че е хер Флик, де. Оказа се обаче, че това била Хелга, облечена в зловещия му кожен шлифер и накуцваща като него. Тя беше в дрехите на хер Флик, защото той пък облякъл нейните. Тя носеше важна новина, която можеше да засегне по най-неприятен начин всеки един от нас.

— Хер Флик се е дегизирал като заместник-машинописец от женски пол. Поставил е тайно подслушвателно устройство в един нарцис във ваза на бюрото на полковник Фон Щром — разказа Хелга.

— Освен че му е приятно да носи женски дрехи, защо ще прави такива неща? — запита лейтенант Грубер.

Оказа се, че хер Флик подозирал, че генерал фон Клинкерхофен и полковникът са замесени в заговор за покушение над Хитлер. Ако това се окаже истина и започнат да измъчват полковника, всички ние ще загазим, защото той може да изпее, че лейтенант Грубер прави копие на „Грешната Мадона с големите бомби“ и на Ван Гог на големите маргарити.

Единствената ни надежда беше лейтенант Грубер да успее да предупреди полковника, който днес цял ден е зает с подготовката на изненади за отпразнуването на рождения ден на Гьоринг.

17 септември

Добра новина от лейтенант Грубер — успял да предупреди генерала за хер Флик и така мнимата Ирма фон Кинкенротен била арестувана и запряна в подземието на Шатото.

Обаче лоша новина от Мишел от Съпротивата! Тази вечер трябваше да се обадят по радиостанцията от Лондон, което значеше двама доброволци да въртят като луди педалите на тандема в спалнята на тъща ми. Ивет веднага пристъпи напред и предложи услугите си. Беше с едни спортни копринени шортички, които сигурно й бяха два номера по-малки и почти напълно прозрачни. Аз тутакси се хопнах на седалката зад нея, горящ от желание да напъна бедрата си за Франция.

— Дъхът ти е много горещ! — каза ми тя, докато навивах педалите като полудял хамстер.

— Шортите ти са много прозрачни — отвърнах аз.

19 септември

Сравнително спокоен ден.

Станах. Облякох се. Арестуваха ме.

Изглежда, полковникът е много ядосан заради батериите, които бяха откраднати от миниатюрната германска подводница.

Едит тръгнала да ме измъква, преоблечена като германски войник, но като излязла от ресторанта, насреща й се появило онова жабарче Берторели и тя — какво, какво — вмъкнала се в градския писоар, за да избегне срещата с него. Жабарчето обаче също се намъкнало в тоалетната. И точно когато той излизаше, се появих аз, майсторски изкрънкал от полковника освобождаването си, готов за нови подвизи в името на Франция.

Както можете да се досетите, Едит щеше да примре от радост, че отново е до най-храбрия мъж в цяла Франция. Тя ми подари ръчната граната, която се канела да използва, ако не ме освободят. Поиска само да си задържи предпазителя за спомен. Погледнах предпазителя, погледнах Едит. Двамата се спогледахме. И изхвърчахме от писоара по-бързо, отколкото англичаните офейкаха от Дюнкерк^[20].

Няколко секунди по-късно градската тоалетна хвръкна във въздуха. Представям си сега каква смрад ще се разнесе наоколо!

6 октомври

Днес Хелга беше много доволна от себе си. Хер Флик, който излезе от дрънголника, оценил нейната самоотверженост в организиране на бягството му и приноса й в усъвършенстването на личните му техники на разпит и я възнаградил с гестаповски диплом за особени заслуги. Това не само е голямо отличие, но и при показване на въпросния диплом тя може да влиза безплатно на кино (само на дневните прожекции).

8 октомври

Ивет и Мими мътят план как да се сдобият с лента за шпионския фотоапарат на Мишел. Ивет вече покани полковника да я снима по бельо, а Мими ще свие лентата от апарата му, докато Ивет го разсейва с пилотския шлем и стръка целина. Ех, какво не бих дал да можех и аз да съм там!

Мишел е маскирала шпионския фотоапарат като огромен картоф. Следващия път, когато поръчат храна от ресторанта, ще ида да им я занеса аз. Вляза ли в Шатото, ще се промъкна в стаята, в която е сейфът, и ще направя снимки, за да може после мосю Льоклер — бившият пандизчия — да измисли как да отворим сейфа и да измъкнем плановете за инвазията. Щом направя снимките, ще дам филма на мосю Алфонс, а той ще смеси изкусно разните там течности, които държи в моргата си, и все някак ще прояви лентата.

Казвам ви, сто пъти предпочитам да си бях останал с момичетата, далеч от тези глупости!

9 октомври

Днес генерал фон Клинкерхофен бе решил да му „отпусне края“. Наредил той на лейтенант Грубер да му чукне една срещичка с Хелга тази вечер в моя ресторант. Което би било чудесно, стига хер Флик от Гестапо да не бе пристигнал минути преди генерала…

Всички в ресторанта се умълчаха, когато Флик влезе, накуцвайки.

— Няма причина да прекратявате увеселението си само защото един висш гестаповски офицер в особено лошо настроение е влязъл в заведението! — провикна се той.

И тогава забеляза Хелга.

— Значи ето къде си била! Какви игрички ми играеш?! Взел съм аз два билета за филм с участието на хер Стенли Лаурел и хер Оливър Харди и чакам като сирак пред киното с кесийка дъвчащи бонбони, а ти…

— Съжалявам, хер Флик. Генерал Фон Клинкерхофен ми нареди да му правя компания тази вечер.

— Трябва да разбереш, Хелга, че никой не може да връзва тенекия на Гестапо!

— О, хер Флик, толкова е възбуждащо да ви види човек разяждан от ревност!

— Никаква ревност! Просто съм бесен, та бесен! Веднага си тръгваш с мен!

— Не мога. Трябва да изпълня заповедта!

— Аз пък си мислех, че между нас двамата има нещо…

Накратко казано, хер Флик арестува Хелга и я отведе, за да я разпита едно хубавичко. Ивет също беше отведена, само че от полковника и в друга посока и въоръжена с голям стрък целина.

12 октомври

Мисията приключи успешно!!! Рискувах живот и един крайник в Шатото (без да споменавам рисковете, на които бях изложен в спалнята на Грубер!), но в крайна сметка успях да направя снимка на сейфа!

Снощи тръгнахме към Шатото, както бе запланувано. Мосю Алфонс ни закара дотам в малката катафалка с малката кобилка и големия таксиметров брояч. За вдъхновение на останалите аз бях седнал най-отпред, на открито. И по-далеч от миризмата на течност за балсамиране.

— Според нас сейфът е в една от стаите на първия етаж — осведоми ме накратко Мишел, докато ми подаваше маскирания като картоф фотоапарат. — Значи носите храната в кухнята, вмъквате се бързо в стаята, снимате сейфа и си плюете на петите!

— Последното ще направя с лекота — отвърнах аз. Забелязал съм, че такива остроумни забележчици винаги повдигат бойния дух. — Обаче какво става, ако ме хванат?

Не за пръв път се почувствах длъжен като лидер да измисля план как другите да печелят време, докато мен ме залавят.

— Ще им разкажете как сте тръгнали на едно парти, където всеки си носи собствен картоф — обади се Мишел.

Това момиче наистина ме разби! Ще прати всички ни на оня свят! Ако, разбира се, английските Военни самолети не пристигнат там първи. В този момент Льоклер ни прекъсна, за да каже, че от Лондон предали, че ще бомбардират германските части в Нувийон. За Едит това беше чудесна новина! Каза, че трябвало да съм горд, че именно те ще ме бомбардират. Тя, горката, въобще не знае, че нямаме застраховка срещу въздушни нападения.

— Върни се и им кажи да внимават да не уцелят ресторанта! — викнах на оня дърт глупак. — Кажи им, че ще им светим с фенерче от комина, за да се ориентират.

Едва се бяхме върнали в града, и англичаните започнаха бомбардировката. Само да знаеха, че в джоба на най-храбрия мъж в цяла Франция има картоф, в който има апарат, в който има снимка на сейфа, в който са плановете за нападението на Германия над Англия, сигурно щяха да се опитат да не ме уцелят!

За съжаление обаче те не знаеха всичко това. Може би, помислих си аз, трябва да им дам сигнал с фенерчето.

— Погасете тоз светлик, или ще ви бомбят на място! — чух гласа на един полицай.

— Полицай Крабтрий, не можете ли да обясните на английските си приятели, че ние сме на тяхна страна? Ако ме убият, това ще е краят на Съпротивата в тази част на Франция! Или поне пред нашата къща.

— Трябваш да сте благорадни, че англичаните все още се барат за свобода! — каза той.

Е, какво да му кажеш сега на това, а?

15 октомври

Старият погребален с разхлопаното сърце проявил филма с неговите там мазила за балсамация и дъртият глупак Льоклер установи каква марка е сейфът. Привиках Мишел, за да обсъдим плана за влизане в стаята на Грубер, та да може Льоклер да го издуха.

Мишел реши, че наистина ще е добре да пуснем една димка през комина на Грубер. Това ще го накара да изчезне от стаята. Поне се надявам, че това ще е единствената му реакция на уплаха, която ще получи — да изчезне от стаята. След това аз разбивам прозореца му, дегизиран като пожарникар, и влизам с онзи дебилен дъртак Льоклер, също дегизиран като пожарникар.

Преди да успея да дам мнението си за този гениален стратегически план, онзи идиот Крабтрий пристигна. Походката му беше много странна.

— Съжалявам, че къснях — каза той, — но трябвах да ходех внимателен, защото пет фут фитил ми вържех ногът, а детонаторът мандахерцах от гащат ми.

16 октомври

Излишно е да казвам, че гениалният план на Мишел се обърна срещу нея. Или по-скоро — срещу мен. Те с Едит пуснали димката в друг комин и когато аз разбих стъклото на прозореца на Грубер и влетях в спалнята му, там нямаше ни дим, ни пушек и нищо не гореше. С изключение на Грубер, който гореше от желание. За щастие в този момент в стаята се втурна генералът, който изкрещя: „Пожар!“

Крабтрий се мотаеше наоколо и даваше квалифицирани съвети:

— Задействайте буталото и насочвайте струята към средното на огинят.

— Не ми се пречкайте! — викна Мишел, като блъсна настрана Грубер и грабна тежкия пожарогасител. — Мога да го разклатя само веднъж!!!

Ние с Льоклер избягахме от Шатото, облечени с униформата и дългия мундир на Грубер. Вече бяхме стигнали до ресторанта, когато пред него видяхме германци. За щастие отпред имаше и един камион с брезент, та се набутахме вътре, докато дойчовците се разкарат. За голямо наше нещастие обаче камионът се оказа пълен с момичета от комунистическата Съпротива.

— О, добър вечер! — поздравих любезно аз. — Вие, момичета, сигурно се чудите защо сме облечени като немски офицери?

— Всички немски офицери се обличат така — скастри ме една от тях. — И престанете с този френски акцент — изобщо няма да ни заблудите. Горе ръцете!

— Вижте, объркали сте се! Ние сме французи. Влезте в ресторантчето отсреща и попитайте!

— Ресторанта на Рене ли? — просъска лидерката им. — Ние сме комунистическата Съпротива и кракът ни няма да стъпи в ресторанта на това колаборационистко псе, което всяка вечер се мазни на германците!

— Един ден ще го разстреляме и ще увесим тялото му на някой стълб! — закани се друга. — Хайде сега, не ни губете времето! Как се казвате?

— Капитан Фон Шмителхофен — казах аз.

— Извинете — обади се Льоклер, — пианиста на Рене също ли ще го разстреляте?

— Естествено.

— Ерих фон Бекщайн, на вашите услуги.

17 октомври

Мишел съобщила тъжната новина за залавянето ми на Едит, Ивет и Мими и, както разбрах, те всички я приели много тежко.

— И къде го държат? — попитала Ивет.

— Това е твърде личен въпрос — отвърнала Мишел.

— Аз съм негова съпруга — на мен можете да кажете! — казала Едит. — Къде го държат?

— В старата дъскорезница източно от Нувийон.

— Ще щурмуваме дъскорезницата и ще го освободим — казала Мими.

— Да, ще щурмуваме дъскорезницата и ще го освободим — заканила се Едит. — А как ще го освободим?

— Отвън е малкият танк на Грубер. Ще го откраднем. И ако се наложи, ще използваме голямото оръдие и ще ги разпердушиним!

— Но те са французи! — обадила се Ивет.

— Французи, но от лошите.

— Планът ми харесва — казала Мишел. — Тръгвайте бързо!

— Вие няма ли да дойдете?

— Не мога, имам официална вечеря с руанската Съпротива. Яденето ми е във фурната.

И тъй, ония тричките се хецнали в танкчето на Грубер и поели на спасителна мисия за избавлението на най-храбрия мъж в цяла Франция, дали на заден, блъснали новата градска тоалетна и едва не убили полицай Крабтрий, който се облекчавал в една от кабинките.

— Една вада не можам да пуснам на спохуйствие! — оплакал се той, докато се надигал, олюлявайки се, сред развалините.

За щастие не ми се наложи да се възползвам от помощта им, за да избягам. Бях освободен, и то по ето какъв лесен начин. Денис Ларок, бивша звероукротителка, а понастоящем лидерка на фанатизираната комунистическа Съпротива от западните покрайнини на Нувийон, се канеше да наложи с камшик голия ми гръб, когато забеляза родилния ми белег с идеална форма на ягодка (ягодката си има даже малки власинки!), който съм получил при раждането си по време на една снежна виелица, поради което фелдшерът не успял да дойде, защото бил повален от азиатски грип и затуй мадам Триконфор — дневната помощничка на мама — ме израждала и ме издърпала с дилафа, който бил в кофата с кюмюра.

— Виждала съм този белег — каза Денис — на рамото на детската ми любов… В един горещ августовски следобед на речния бряг в Нанси. Ароматът на полски цветя изпълваше въздуха край нас. Той ловеше риба. Аз седях до него. Той ми даде да държа червея му. Целунахме се нежно и сладоледът, който държах, окапа цялата му риза.

— Шоколадов „Скрежко“ — спомних си аз.

— Точно. Той съблече ризата си, за да я припере на бързея, и тогава за пръв път видях белега — този белег. Но той се казваше Рене Артоа…

От този момент насетне нещата си дойдоха на мястото. Разказах им за всичките си храбри подвизи, които съм извършил, дегизиран като страхлив собственик на ресторант, така че вече всичко е наред.

Един проблем обаче си остана. Денис Ларок смята, че съдбата отново ни е събрала. Комитетът за социалните грижи на комунистическата Съпротива бързо свикал заседание. Видели те дебелия край, взели решение да й позволят да се омъжи за мен и насрочили сватбата за неделя.

— Ще нахълтаме в църквата „Сен Пол“ на улица „Дьо Вали“. Ще отвлечем свещеника, ще разбием булчинския магазин на мадам Ленар и ще отмъкнем роклята от витрината. За теб — смокинг и цилиндър, които ще вземем с взлом от шивашкото ателие на главната улица.

По всичко личи, че обичайните приготовления са направени. А кой ли ще осигури почерпката? Или ще хапнем по един сандвич тичешком?

— Е, приятна седмица, приятно взривяване и ще се видим в църквата в събота! — казах й аз.

Някакво шесто чувство ми подсказва, че Едит никак няма да се зарадва, като чуе всичко това.

18 октомври

От разказа на Ивет разбирам, че е имало поне няколко плана за измъкването ми от хватката на комунистическата Съпротива. Плановете били замислени от всички онези, които ме обичат и боготворят.

— Ако Рене се ожени за тази Денис Ларок — казала Едит на Мишел, — ще влезе в комунистическата Съпротива и вие ще се лишите от услугите на най-храбрия мъж в цяла Франция.

— Така е — отвърнала Мишел, — той е нашият герой. Ние го създадохме. Не бива с това да се перчат лудите леви!

— Имам план — продължила жена ми. — Денис ще краде роклята си от булчинския магазин на мадам Ленар. Роклята на витрината, с плътното було. Докато тя върши това, вашите момичета трябва да я отвлекат. А аз ще я заместя пред олтара. Омъжи ли се за мен Рене, тя на нищо не може да се надява, защото, дори да е безмилостна престъпница и мародерка, тя все пак е добра католичка.

Излишно е да казвам, че мен ще ме държат в пълно неведение за това…

21 октомври

Тази сутрин, докато се бръснех, в банята влезе Едит. Никакъв проблем, само дето Ивет тъкмо беше влязла да ми каже нещо и имаше пяна за бръснене по лицето си.

— Рене, защо тази прислужничка има пяна за бръснене по лицето? — поиска да разбере любопитната ми женичка.

— Ама че си глупава! — отвърнах аз. — Толкова ли не разбираш? Във вените на това бедно срамежливо девойче тече силна селска кръв. В резултат на това на всеки три месеца й никнат мустаци. Досега го пазехме в тайна. Обаче ти нахълтваш тук и само след двадесет и четири часа цялото село ще й се присмива.

— О, Рене! Кълна се, че нищо няма да кажа! Горкото дете! Рене, подай ми бръснача! Тук си пропуснал едно място…

22 октомври

Представете си какво бе учудването ми тази вечер, когато, вместо да отвори ресторанта, Едит ми поднесе малка изненада. По-късно, когато Ивет дойде при мен в килера, за да затворим няколко буркана, тя ми каза каква била работата.

— Подготвила съм му малка изненада: романтична вечеря на свещи — казала Едит пред Ивет и Мими. — Искам за последен път да си вземем нежно сбогом, преди да се ожени за друга.

— Това е ужасно — съгласила се Ивет. — Тази Ларок ще го умори за една седмица.

— Ако не умре от куршум преди това — обадила се и Мими.

Направо се шашнах, като видях Едит да се появява в такава хубава рокля.

— Едит, значи ли това, че готвиш ново кабаретно изпълнение за нищо неподозиращите ни клиенти? — попитах аз.

Но Едит ме заведе в задната стая. На масата имаше свещи, много цветя и картички.

— Виждаш ли, имаме цветя, имаме свещи — започна тя. — Знаеш ли какво значи това?

— Майка ти е умряла — предположих аз.

— Не. Нима не си спомняш? Така беше наредена масата в първата вечер от медения ни месец. Намислила съм да завършим дните си заедно така, както ги започнахме.

— Няма да извършваме някое ритуално самоубийство, нали?

— Рене, ти си преуморен — каза Едит и беше съвсем права.

Приседнах и тя ми подаде салфетка, както бе направила тогава. На масата бяха всички поздравления, изпратени от приятели, с пожелания за щастие и късмет.

— А сега — малко вино — каза Едит. — То е от същото вино, което пихме тогава.

— А, добре че сме се сетили да му сложим тапата!

В този момент спомените заприиждаха като морски талази. Едит беше на 16 години — най-красивото момиче на улицата! Като се замисля то други момичета на улицата нямаше.

— Скъпата ми Egum, много си мила. Аз не те заслужавам, наистина! Ето, сега ще се женя за друга, а ти си толкова храбра. Припомняш ми за всичките си качества, които ще ми липсват. Подредила си всичко както преди толкова много години. Цветята, свещите, масата — всичко, както беше в малката стая на онова хотелче!

— И още нещо е, както беше тогава…

— Сметката?

— Не.

Тя разклати едно звънче. В стаята влезе тъща ми, облечена като азиатска сервитьорка. Не беше най-еротичната гледка!

— О, да, сетих се! Майка ти ни издейства по-ниска цена, защото беше от персонала.

Дъртата кукумявка ни поднесе бульона.

— Приготвила съм и същото меню — каза Едит. — Спомняш ли си — вечеряхме, пихме, говорихме си, легнахме си прегърнати и когато удари полунощ…

— Consomme — обади се тъща ми.

— Не — казах аз, — не тази вечер…

Ивет и Мими, милите, и те си измислили план. Той включва подмяна на свещеника на сватбата ми.

Няма повече да пиша. Трябва добре да се наспя. Утрешната вечер ще е една от най-важните в живота ми. Носи ми се славата на най-коравия мъж в цяла Франция. Дано само не омекна!

24 октомври

Докато пиша това, скъпи Дневнико, Едит седи на масата до прозореца и тихо ридае. Причината е следната. Когато вчера следобед под прицела на двадесет пистолетни дула бях на път да се оженя за Денис Ларок, лидерката на комунистическата Съпротива (Нувийонско западно подразделение), Едит — много смело или много глупаво, зависи кой как гледа на това — заела мястото на Денис с надеждата да стане отново моя жена. Тя изобщо не подозирала, че сервитьорките, които и двете са луди по мен, са домъкнали оня английски идиот Крабтрий да замести католическия свещеник.

Това, разбира се, означава, че сватбата беше нередовна, първо, защото свещеникът беше нередовен, и второ, защото и господ бог не би разбрал думичка от церемонията, която поради жестокия френски акцент на Крабтрий бе (слава богу!) възприета от лейтенант Грубер и останалите гости като римокатолическа служба, изнесена на латински език.

28 октомври

Детската ми любов фанатичката Денис Ларок убива всеки мъж, който я отблъсне. И сега кого ще обвини тя за поредното фиаско? Мен! Защото аз разтръбих на всички за сватбата. Съвсем не ме успокоява фактът, че тя е насадена — уж сигурно — от Мишел от Съпротивата на дъното на една шахта! Ами ако избяга оттам? Как ще продължавам да се боря за свободата с пистолет, заврян в мен от ревнива бивша любовница?

— Ще я държим там до края на войната — вика Едит. — Аз ще й пускам сандвичи.

Да, бе! И при повечко късмет те ще я уцелват по главата. Светкавичен удар с един от твърдите сандвичи на Едит, и после ще има да се чуди откъде й е дошло! Да не би да не знам? Нали миналата година Едит ме перна с такъв каменяк, когато ме свари на билярдната маса (да показвам на Ивет как да играе с топките ми) и си направи съвсем погрешни изводи за действията ми. После ми трябваха две седмици масажи, за да се оправя.

И какво ще стане след време, когато Денис не се появи?

— При вашата репутация, мосю, ще предположат, че тя е твърде изтощена, за да се заеме отново с военна дейност — обади се мосю Алфонс любезно.

— Каква репутация? — полюбопитства Едит.

— Това е част от мита, Едит — опитах се да й обясня аз. — Слуховете правят от мухата слон, нали знаеш? Ако взривя някоя автогара, ще тръгне слух, че е било военен завод. Знаеш как става… Но за това сте виновни всички вие. Дано сега се научите първо да се допитвате до мен, а после да пускате в действие безумните си планове!

Само като си помисля, скъпи Дневнико! Денис Ларок — затворена в шахта! Тя ще побеснее! Представям си как рие земята с голи ръце и процежда през зъби името ми! И какво ще стане, ако намери лопата? О, господи! Как можах да си го помисля!

— Шахтата е дълбока около миля! — успокои ме Едит.

— Около миля? Само толкова ли?!

3 ноември

Днес дойде да ме види Мишел от Съпротивата и още повече ме разтревожи.

— Какво правите тук? — попитах. — Трябваше да затискате каменния блок върху отвора на шахтата!

— Каменният блок си е на мястото…

— И слава богу!

— … За жалост обаче Денис е намерила лопата.

Ето! Знаех си! Явно тя е ровила, докато стигне до някоя съседна шахта, и макар пазачът й да е пълзял след нея през лабиринт от тунели, тя е успяла да му се измъкне и е избягала, процеждайки през зъби името ми.

— О, господи! Край! Свърши се! Ивет, дай ми шапката и палтото!

Бях решил да се предам на германците. Това беше единственият начин да остана жив, за да продължа да се боря още някой и друг ден за Франция. Ще им кажа, викам си, че съм откраднал картината им. Те, естествено, ще ме хвърлят в затвора, но при добро поведение ще ме пуснат след година-две, а дотогава при повечко късмет Денис вероятно вече ще се е самовзривила.

И тъкмо се канех да изляза, вратата на ресторанта рязко се отвори и едно момиче с картечница влетя вътре и посипа бара с дъжд от куршуми. Тутакси се метнах зад бара и умрях.

Е, наужким, де! Но тъй като бях успял да избегна куршумите, стори ми се съвсем нормално да продължавам да си лежа така — без да мърдам — под Ивет и Мими.

Остатъка от деня прекарах, дегизиран като собствения си баща, в търсене на закрила от германците, Гестапо и жандармерията.

— Онази фанатичка лидерката на комунистическата Съпротива се опитва да ме убие! — проплаках аз пред полковника и лейтенант Грубер.

— Няма страшно, Рено! Ще свикнете — рече полковникът. — Те и нас непрекъснато се опитват да убият.

Хер Флик от Гестапо също не посрещна с отворени обятия идеята да бъде мой спасител.

— Бихте ли ме заключили в една от вашите килии за няколко дни, докато мине напрежението? — примолих се аз.

— Естествено, че не. Ние избираме кого да заключим — отвърна той.

А пък жандармерията!…

Отидох там и натисках звънеца на вратата до полуда, докато най-сетне се появи един полицай.

— Бихте ли срали да удряхте звънуто — каза той, — или ще ви разтворя за малко хуйлиганство! Признуйвате ли някой престъплун? В такъв случайност попълнуте формарул.

Оказа се за жалост, че „всеки килий е престъпкан до върху“. Единствената ми надежда беше „да се вурнах следната седмичница“.

Господи! За какво ли изобщо плащам данъци?!

Върнах се в ресторанта и без малко да стана жертва на покушение чрез отравяне с вино. Естествено, от комунистическата Съпротива.

„Е, не, край! — викам си. — Те ме преследват. Не мога и миг да остана тук! Тръгвам за гарата. Все ще се намери работа за един продавач на часовник с кукувичка някъде в Швейцария.“

— Излязох от ресторанта напълно отчаян. И в следващия миг вече бях набутан в задницата на един камион на комунистическата Съпротива, за да се срещна отново с моята бивша бъдеща булка Денис Ларок.

— Знам истината — каза тя.

За голяма моя изненада от устата й не хвърчаха слюнки, докато говореше през зъби.

— От обида поръчах да те застрелят, но разбрах, че ти нямаш вина. Трябва да избия жените от твоя ресторант.

— Да, разбира се, че те са виновни, така е. Но не е ли малко драстично да ги избиваш? Сигурен съм, че те ще ти се извинят, ще платят за моралните щети…

В отговор Денис ме сграбчи и впи устни в моите. Поиска да й се закълна, че никога повече няма да я напусна.

Заклех се.

— А сега — лошата новина — допълни тя. — Трябва да отида на партийна конференция в Лион. Номинирана съм за председател на партията.

— О, господи — въздъхнах аз, — не можеш ли да не отидеш?

— Не! — отвърна тя твърдо. — Всичко вече е уредено. Бюлетините са фалшифицирани. Умерените са под ключ. Демократичните процеси трябва да следват своя път. Но аз ще се върна, за да отмъстя и да те любя!

Горя от нетърпение.

5 ноември

Трябваше да съобщя на жените в моя живот неприятната новина, че са в черния списък на фанатичката Денис Ларок, че тя се закле да ги избие всичките и че смята да започне с Едит.

Едит много се разстрои.

— Е, добре, аз бях дотук — каза тя, като отиде до касата и измъкна всичките пари отвътре. — Не вярвам испанската граница да е много далеч. Ако ходя денем и пълзя нощем, сигурно до Коледа ще съм я пресякла.

— Едит, ти и до ъгъла на улицата няма да стигнеш. Комунистите са сложили часови навсякъде.

— Тогава ще се дегизирам.

Помислих си, че повече никога няма да я видя.

8 ноември

Мишел от Съпротивата отново се провряла отзад и цъфна в кухнята точно когато показвах на Ивет как да подготви п… ми, за да ми направим… т^[21].

— Мишел — скастрих я аз, — не може да се намесвате в усамотението ми, когато и както ви скимне. Поне си запазвайте предварително час!

— Немските генерали ще се срещнат в сутерена на Шатото, за да обсъдят плана за нападението над Англия — подхвана тя невъзмутимо. — Военните им карти ще бъдат на масата. Трябва някак си да ги заснемем.

— Защо казвате на мен всичко това?

— Защото вас ще помолят да осигурите храната.

— Откъде знаете? — попитах. — В Нувийон има още три ресторантски фирми.

— Вашите условия ще са най-изгодните. Или с други думи, всички останали ще бъдат подпалени заради колаборационизъм.

11 ноември

Горкият хер Флик! Хелга ми каза, че пуснал в местния вестник обява да си търси прислужник, но получил само един отговор, който дошъл през прозореца, завързан за тухла.

12 ноември

Няма да повярвате до какви висоти са стигнали британците в своята лудост!

Мишел влетя в килерчето ми тази сутрин тъкмо когато оправях… Мими^[22].

— Кралските въздушни сили са изпратили птицата, по която ще пратим в Англия снимките на плановете за нападение — каза тя. — Днес ще ви я доставят.

— Ама, за бога, сложете й някакъв белег — викам. — Последния гълъб жена ми го сготви за вечеря.

— Този път не е гълъб. Тях немците ги отстрелват.

— А какво е тогава?

— Патица за дълги разстояния.

— Само това не бях чувал! И тази патица ще бъхти целия път до Англия?

— Ако се измори, ще кацне някъде по Ламанша и ще поспи. За тази цел снимките ще бъдат във водоустойчива капсула.

Сега разбирате за какво говоря, нали?

14 ноември

Полковникът иска да си приберем оригиналите на картините от мястото, където в момента са скрити — главната квартира на комунистическата Съпротива.

— Обаче комунистките са въоръжени до зъби — викам му аз. — Ще бъде много опасно.

— Не можете ли да проведете една военна операция? — попита Хелга. — Да речем, една пехотна рота, малко артилерия, няколко танка и символично въздушно покритие?

— Не. Генералът ще започне да ни разпитва. За тази акция ще е необходима по-голяма изобретателност — може би нападение само с неколцина, но внимателно подбрани, безпощадни мъже?

— Ако изобщо намерим такива! — обади се хапливо лейтенант Грубер.

Забележката му предизвика гневен поглед от страна на полковника, но Грубер не можа да опере пешкира, тъй като в този момент в стаята влезе жабарчето с пуешките пера на шапката.

— Колонело! Вашият стар амиго Алберто Берторели се върна от Рома! Я вижте тук — Мусолини ми даде тоз красив медал! В Рома ми дадоха най-яките войници в цяла Италия! Ще се метнем на корабите заедно и ще нападнем Англия! Избирал съм моите войници — всеки собственоръчно! Те са безпощадни италианци!

— Безпощадни ли? — подхвърлих аз. — Моите уважения, полковник, но мисля, че това може да реши проблема ви…

— Кога можем да ги видим? — попита полковникът.

— Те ви чакат навън да инспектирате… Елате да кажете „здрасти“.

Отвън, на градския площад, се бяха събрали най-разпасаните дългокоси отрепки, които някога съм виждал събрани на едно място (като изключим случая, когато Нувийон победи на собствен терен „Порт Вале“ в приятелски предвоенен мач^[23] — само тогава съм виждал по-големи гащници). Абсолютна паплач. Пасмина.

— Мъже, моля за внимание! — обърна се Грубер към тълпата. — Аз съм лейтенант Грубер, а това там е малкият ми танк.

— О, хубав танк! Мулто бене!

— Имаме специална задача за вас. На североизток от града е главната квартира на комунистическата Съпротива. У тях имаме важни документи, които трябва да си вземем обратно. Те са въоръжени до зъби и също като вас са безпощадни, отчаяни бойци.

— Вие ще имате честта да ги нападнете и победите — намеси се полковникът.

— Това е голяма чест — заяви Берторели. — Какво ще кажете, момчета? Можем ли да го направим?

Така и не разбрахме кога жабарчетата се разпръснаха до един. На мястото, където допреди малко стоеше гордостта на Италия във всевъзможни раздърпани униформи, сега бяха останали само купчина зле опаковани походни мешки, недоизядени парчета пица и бурканче гел за коса.

Е, тия ми харесаха!

18 ноември

Немските генерали започват едноседмичната си среща в Шатото утре. Ще планират нападението над Англия. Съпротивата иска снимки на военните им карти.

— Мишел — подхванах аз самоотвержено, — дали пък този път не бихте желали вие да оберете лаврите?

— Въобще няма да е опасно — каза тя, — изобретили сме специално устройство, което няма да се вижда.

Да, бе, нямало да се вижда, друг път! И знаете ли какво представлява това устройство? Нещо като сако с изкуствена лява ръка, подпряна на кръста. Това трябва да остави моята лява ръка свободна, за да мога да работя с инструмента си отдолу. В комплект със сакото има и престилка, под която е скрит фотоапарат.

— И как се работи с това чудо? — попитах аз.

— Дайте си дясната ръка под престилката. Ето, така. Поровете малко наоколо и ще напипате едно чепче. Напипахте ли го?

— Мисля, че да.

— Дръпнете го!

Направих, както ми казаха. Едно капаче отпред на престилката се вдигна и разкри малък апарат с обектив. Блесна светкавица, после апаратът отново се скри.

— Помисли си само, Рене! С това можеш да спасиш света! — възкликна Едит.

Просто нямах думи. Ако бъдещето на познатата ни цивилизация зависеше от успеха на това приспособление, не знам дали такава цивилизация изобщо заслужава да бъде спасявана.

20 ноември

Льоклер донесе лоша вест. Като отварял вратата на курника, патокът излетял навън. Льоклер обаче смята, че не е отишъл далеч, защото още не бил вечерял.

Алфонс може да спаси положението. Имал такъми за лов на патици. Явно на младини много е висял край реката с изкуствена патица на главата, а със зъби стискал квакалка. Казва, че в онези години бил прочут с това. Въобще не се учудвам.

22 ноември

Алфонс и Льоклер прекараха сутринта в реставрирания градски писоар с изкуствени патици на главите.

— Мосю — попитал Льоклер, — защо квакаме в обществената тоалетна?

— Защото, ако патокът за дълги разстояния види телата ни, може да се уплаши. А така ще ни помисли за две женски патици. Ще се спусне и аз ще го хвана с кепчето си.

В този момент към тях се присъединило жабарчето Берторели.

— Скузи, че питам — казало жабарчето, — но защо носите патица на своите капити?

— Опитваме се да хванем патока, който квака ей там, горе — казал Алфонс.

— За да го сготвим за вечеря — допълнил Льоклер.

— А, ясно. Проста работа.

С тези думи жабарчето извадило револвера си и гръмнало във въздуха. Патето тупнало на земята.

— Приятна вечеря! — казал Берторели.

24 ноември

Започнах да взимам хапчета за успокояване на нервите. Те са ми нужни, защото току-що заснех плана на немците за нападението над Англия.

Пък и защото лейтенант Грубер току-що се отби да ме види, целият окъпан в онзи парфюм, който е така популярен сред момчетата от танковата дивизия — с дъх на момина сълза и лек привкус на дизелово гориво. По блясъка в очите му познавам, че е намислил да открие нов фронт преди даже още да се е мръкнало. Искрено се надявам ние с него да не се срещнем на този фронт.

В момента Съпротивата проявява негатива с балсамиращата течност на мосю Алфонс. За щастие жабарчето Берторели не уцелило патето, но бедното животно тупнало на земята, защото примряло от страх. Сега то се куми в една кошница с тежка форма на амортизация на перата. Ясно е, че не е в състояние да лети до Англия. Преди малко реших, че ще е най-добре да му измеря температурата, та разтръсках термометъра и го пъхнах отзад.

— Може да си му прекъснал някой хубав сън — каза загрижено Едит.

— По-скоро хубавият му сън тепърва ще започне — отвърнах аз.

— Сега, като се замисля, май и мен нещо ме втресе — обади се лейтенантът.

25 ноември

Днес подадох оставка от Съпротивата. Вече не съм неин член. Щом Мишел ме смята за некомпетентен само защото съм направил снимка на карта, която германците още не били маркирали, да си взима патката и радиото и да си… търси друг най-храбър мъж в цяла Франция!

26 ноември

Днес отново влязох в Съпротивата. Снощи Мишел тайно се промъкна при мен (изотзад) и отказа да приеме оставката ми.

— Не мога да продължа без теб — каза тя. — Обичам те! Отдавна. И винаги ще те обичам, винаги.

И тъй, въпросът се реши. След дълги разговори, продължили почти два часа в задната стая, аз сложих главния си аргумент на масата и й го набих здраво. Мишел направо занемя. Сега видях нещата от друг ъгъл. И вече мога отново да заема старата си позиция.

28 ноември

Лейтенант Грубер и двама щурмоваци нахълтаха в ресторанта тази вечер със заповед за арестуването ми. Генерал Фон Клинкерхофен смята, че аз съм виновен, задето някой се е опитал да изтрови всички присъстващи на генералската среща в Шатото. Ето защо пиша тези редове, скрит в долапа на тъща ми. На тъмно. Мисля, че на този решителен етап от войната Съпротивата не бива за нищо на света да остава без своя лидер. Единственото неприятно нещо в цялата тази история с криенето е, че тази стая е просмукана с някаква ужасна миризма. На престояла лучена супа. Сигурно някъде има умряла мишка.

29 ноември

Възнамерявам да духна, дегизиран като френски генерал с голям клюн. Льоклер ми измайстори един изкуствен нос от пластичен експлозив. Опасност от експлозия няма, защото първо трябва да се запали фитилът, а той е наврян в ноздрите ми. Слава богу, че не пуша. И не си бъркам в носа.

За да отвлече вниманието на клиентите в ресторанта, Ивет ще подмами полковника горе със специална зеленчукова оферта — стрък ревен. Това ще ми даде възможност да се изнижа през предната врата, да завия наляво и да се запътя към Испания. Силно се надявам, че ще успявам да поддържам връзките си тук дори и от такова огромно разстояние. И че Ивет ще разбере защо ми е било толкова важно да се измъкна толкова рано.

30 ноември

Тази сутрин в мазето прегърнах нежно и горещо Ивет за последен път и се качих горе. За жалост полковникът и Грубер стояха на бара.

— А, генерале! — възкликна полковникът. — Толкова се радвам да ви видя! Елате на нашата маса да пийнем вино. Така се радвам, че сте на наша страна!

— Съжалявам, полковник, не ми е възможно — казах аз. — Бързам за среща на колаборационистите.

— Полковник — обади се Грубер, — това е Рене с изкуствен нос.

За беда изкуственият нос ме гъделичкаше и аз кихнах. Така и не разбрах, че фитилът е виснал от ноздрата ми, а другите бяха прекалено деликатни, за да ми кажат. Тримата събрахме глави за лека конспирация по въпроса за „Грешната Мадона с големите бомби“ на Ван Кломп и „Пукнатата ваза с големите маргарити“ на Ван Гог.

— Рене — каза полковникът, — носът ви пуши.

Боже господи! Сграбчих носа си с две ръце, откъснах го и се втурнах към вратата на ресторанта. Едит ми отвори и аз запокитих смъртоносния клюн на улицата, и то съвсем навреме. В следващия миг последва страхотна експлозия.

— Извинете майка ми, напоследък страда от силни газове — каза Едит на полковника. — Какво да се прави, вече е на деветдесет и пет.

Точно в този момент на вратата се появи хер Флик. Коженият му шлифер и шапката бяха на дрипи, а бастунчето бе прекършено надве. Той направи няколко крачки, олюля се на едната си пета и припадна.

2 декември

Лейтенант Грубер информирал генерал Фон Клинкерхофен, че един френски генерал се опитал да убие хер Флик от Гестапо, като го взриви. Сега Клинкерхофен подозира офицера на Виши^[24], че е виновен и за неуспелия опит за изтравяне на всички присъствали на срещата в Шатото. С други думи, уликите вече не сочат към мен. Аз отново съм свободен човек!

— Каквото си поискате — за вас ще бъде безплатно, лейтенант! — каза Едит.

— Стига да го има в менюто — добавих бързичко аз.

Хер Флик се възстановява на легло в подземието на квартирата си. Ръката му е с шина и е завързана нагоре в поза „хайл Хитлер“. Единият му крак е вдигнат със скрипец.

Хелга каза, че днес по някое време ходила да го види.

— Ужасно е, че ви виждам така, хер Флик! — казала тя. — Поразен ли е някой жизненоважен орган?

— Сега ги пробвам един по един — отвърнал той.

4 декември

Сигурно се чудиш, скъпи Дневнико, защо съм те оставил тук, в мазето на ресторанта, и защо аз самият се зазиждам с тухли. Ще ти кажа. Снощи група немски генерали планираше в ресторанта ми нападението над Англия. За да не бъдат взривени от Съпротивата, те бяха дегизирани като френски продавачи на лук. За беда се смесиха с група английски летци, също дегизирани като продавачи на лук. Благодарение на Съпротивата всички тези продавачи сега пътуват към брега, натоварени в камион за риба, за да бъдат качени там на подводница за Англия. Аз, естествено, ще опера пешкира, затова възнамерявам да остана тук, зазидан зад тази тухлена стена, докато войната свърши.

5 декември

Едит ме зареди с две бутилки от любимия ми коняк и с още няколко консерви боб яхния.

— Едит, вече имам осем каси с бобени консерви! Нямаш ли нещо друго?

— Ето ти и малко сирене и няколко свещи.

Смятам, че при сегашните условия най-добре ще е да не паля свещите.

6 декември

Едит поиска да се зазида с мен. Каза, че ако германците не ме намерят, щели да обвинят нея. Ивет пък смята, че ако не намерят Едит, ще заразпитват нея. Така че и тя поиска да се зазида с мен.

— Не, няма място — опъна се Едит, — ще трябва да спим един върху друг!

— Хайде да не бъдем егоисти, Едит — казах й аз.

7 декември

Сега най-напред — добрата новина. Камионът за риба се натъкнал на кратер от бомба и в момента всички германски генерали пътуват обратно към Берлин. Така въобще няма и да разберат, че са били откарвани към брега, за да бъдат изпратени в Англия. Просто ще мислят, че са ги карали към някое бомбоубежище.

А сега — лошата новина. Грубер ми каза, че Берлин обвинил генерал Фон Клинкерхофен за цялото фиаско, а генерал Фон Клинкерхофен на свой ред обвинил полковника. Полковникът, естествено, ще търси изкупителна жертва. Не съм много сигурен как точно изглежда една изкупителна жертва, но подозирам, че тя е с мустаци, с леко оплешивеличка глава и е собственик на едно чудесно ресторантче в нувийонската част на Нормандия.

11 декември

Тази вечер лейтенант Грубер дойде в ресторанта доста разстроен. Пристигна, както обикновено, с малкия си танк, но по скрибуцането на скоростния лост разбрах, че нещо не е в настроение: не е в негов стил да не може леко да превключва за обратен.

— Един мой скъп приятел, Рене… ранен е много лошо.

— Какъв ужас, лейтенант! Къде са го ранили?

— В палатката.

— Колко болезнено! Мога ли с нещо да ви помогна?

— Благодаря ви, Рене! Просто ме подкрепяйте.

— Естествено, лейтенант, ще стоя плътно зад вас и ще ви крепя и с двете ръце, ако това ще помогне…

14 декември

Полковникът навива жабарчето Берторели да помогне на него и на Грубер да избягат в Италия. С връзките си в Рим жабарчето може да уреди да ги укрият във Ватикана, обаче за това ще трябват пари. Големи пари. Толкова много пари, колкото могат да се извадят само ако продадеш оригиналите на „Грешната Мадона с големите бомби“ от Ван Кломп и „Пукнатата ваза с големите маргарити“ от Ван Гог.

— А с Хелга какво ще правим? — попита лейтенант Грубер полковника. — Обещахме да я включим.

— Ще я изключим. Във Ватикана не обичат жени.

— Звучи ми като доста приятно място. Има ли някаква вероятност да стигнем там за Коледа? — попита лейтенантът.

15 декември

Лейтенант Грубер ми каза, че жабарчето Берторели се съмнявало, че планът на полковника ще успее.

— Колонело — казал той, — трябва да ви кажа, че „Големите бомби“ не важат пред папата…

Мишел, естествено, има други планове.

— Съпротивата има нужда от средства за партийния фонд — каза ми тя. — Ще вземеш копия, ще идеш в главната квартира на комунистическата Съпротива и ще подмениш картините, за да помислят германците, че взимат оригиналите.

— И как ще го направя? Комунистките имат охрана. Стрелят по всеки, който приближи.

— Няма да стрелят по един францискански отец с бебешка количка.

Да, това ще е велика гледка, признавам. Особено с Мими, повита като пеленаче в количката. И особено когато францисканският отец, побутващ бебешката си количка, е следен на стотина метра разстояние от подвижна гестаповска единица за наблюдение в състав: Хелга (преоблечена като бавачка с количка) и хер Флик (удобничко свит в количката, стиснал скрития си в парцалена кукла пищов).

16 декември

Познайте какво изскочи от дъскорезницата малко след като взехме оригиналите и набутахме на тяхно място фалшификатите?! Шест яко въоръжени комунистки и Денис Ларок, тяхната хиперсексуална лидерка.

— Рене Артоа! Скъпи мой! Моя детска любов! Ти се върна при мен, както очаквах.

— Здравей — казах аз. — Как беше в Лион?

Тя не успя да ми отговори. В същия миг навсякъде край нас се разнесе стрелба. Бяхме щурмувани от лейтенант Грубер и малкия му танк, полковника, Едит, Ивет, Мими и мосю Льоклер — всички предвождани от Грубер — плюс собственоръчно подбраната шайка безпощадни бойци на жабарчето Берторели. Минути по-късно бе издигнато и бялото знаме. Берторели се беше предал.

И сега какво ще правя аз, скъпи Дневнико?

Ето ме тук, насред главната квартира на комунистическата Съпротива, без никакъв шанс за бягство и всички онези, които евентуално биха могли да ме спасят — също заловени. Всичките картини на „Грешната Мадона с големите бомби“ от Ван Кломп и „Пукнатата ваза с големите маргарити“ от Ван Гог са в ръцете на комунистките. Ресторантът трябва да се отвори в шест, а няма пукнат човек, който да се погрижи за това. И като капак на всичко — листовете в дневника ми вече свършиха.

Както виждаш, другарю Дневник, от сега нататък тук тепърва има да стават големи промени.

Военните дневници на Рене Артоа
Втора част

Предговор

Успешното издаване на първия том на „Военните дневници на Рене Артоа“ възбуди апетита на здравомислещия читател и сега се налага той да бъде задоволен.

Аз самият признавам, че бях силно заинтригуван от откровенията на този велик човек, и въпреки че смятах, че те ще си останат за мен една вкусна литературна почерпка, сега разбирам, че от тях излиза направо цяло богато угощение.

Част първа описва събитията до Коледата на 1941 г., но Ивет Картбланш, моята майка, често споменаваше с тъга, че не било в стила на Рене да свършва току-така. Ето как аз реших да се посветя на задачата да изровя още негови мемоари. Проучването ме отведе твърде далеч — от бордеите на Париж до аукционните салони на Буенос Айрес — и през всичкото това време аз давах мило и драго в името на тази кауза. И въпреки напълно изтощителния труд успях да събера енергия да се преборя с един отлежал коледен пудинг, сервиран неотдавна на Ивет във вагон-ресторанта на влака Нувийон-Париж. Разпознавайки го безпогрешно, тя го бе донесла вкъщи, мушнат в гащите й. Увещаваше ме, че пухкавият й сладкиш криел силен експлозив.

Тя се оказа права. Боднах лекичко пудинга с вилица. Чу се силен гръм и в цялата кухня се разхвърчаха парчета от сладкиша заедно с хиляди думи от втората част на „Военните дневници на Рене Артоа“. Читателите с по-наблюдателно око ще разберат, че именно това обяснява липсата на някои думи и дори цели пасажи от текста.

Но въпреки това повод за радост има. С големи усилия успях да събера целия ръкопис и се оказа, че в ръцете си държа един ужасно ценен архив, да не говорим пък какво бе полепнало по лицето и врата ми.

Въпреки големите напъни на Едит уникален колорит на текста тук отново придава гласът на Рене плюс някоя и друга прегорена при печенето на пудинга дупчица или полепналите тук-там след взрива малки парченца от него. Както винаги, характерната скромност на този човек рядко го оставя да стърчи сам. Около него винаги стоят много от прототипите в тази история, на които е даден шансът да се разкрият, и то много често в най-смайваща светлина.

И тук отново имаме привилегията на достъп до плановете на полковник фон Щром относно следвоенния пазар на произведения на изкуството, до страховития отмъстител — оръжието за мъчения, скрито на хер Фликовото най-интимно място, както и до подробностите около приготовленията на генерал Фон Клинкерхофен за хитлеровия рожден ден.

Срещаме се многократно с Хелга и не чак толкова често с Мими Лабонк и Енгелберт фон Смолхаузен (особено след като върху него пада камбаната на нувийонската църква).

Втората част съдържа също и много информация за Рене, мечтателя. Майка ми често ми е казвала, че този велик мъж бил невероятно изобретателен — факт, който е най-добре илюстриран от предложението да бъде създаден пътеводител към пикантностите на Нувийон, за който Рене се наел да отговаря лично. За периода между 1942 и 1945 г. той предвиждал съществено увеличаване на трафика през целия регион и смятал да натрупа от това капитал. Извадки от пътеводителя с карти и профили могат да се видят на много места във втората част.

Четейки този текст, ние като че ли се пренасяме на частно пътуване в т.нар. провинция Артоа: отскачаме до месарницата на касапина с големия сатър, минаваме през подземието на хер Флик, хвърляме скришом поглед към любимите занимания на Хуберт Грубер и много, много други неща и виждаме, че не е случаен лозунгът, съчинен от Рене, който става крилата фраза на нувийонския пазар — „1942 г. — ОТВОРЕНИ ЗА РАБОТА“.

Сред обгорелите страници на този исторически документ ни чака и някоя и друга изненада от магазина за шапки на момичето с големите барети, и в по-домашен план — от стаята за метлите под стълбището. Много критици са объркани от толкова много и разнообразни забавления в един иначе малък по размерите си провинциален град, но, както самият Рене нееднократно е казвал, размерът не е най-важното. Освен това не бива да се забравя, че говорим за времето преди настъпването на телевизията.

Още от самото начало ми беше ясно, че по-нататъшните мемоари на най-храбрия мъж в цяла Франция съдържат крайно възпламеняващ по своя характер материал. Преди всичко Рене е писал по-голямата част от дневника си за 1942 г. с шифър, който е толкова сложен, че в началото си помислих, че съм изстъргал листовете от тавана в доста объркан ред.

1 януари

Вероятно е съвсем нормално въпреки постоянните ми усилия да обърна хода на войната в наша полза героизмът ми да остане невъзпят. На тържеството снощи жена ми Едит настояваше да оправи нещата, като изпее в моя чест няколко куплета, описващи подробно големите ми завоевания, но аз скромно я възпрях.

Единствено Ивет оценява истински голямата дейност, която тайно развивам. Вчера сутринта й изпратих съобщение: „Чакай ме в Грубер в осем за един бърз удар.“ Лейтенантът клати отново любимото си „Мъди“ на бара, та едва успях да избегна поканата му за един джин^[25].

2 януари

По дяволите! Нещата страшно се сговниха.

Преди десет месеца бях застрелян и даже убит от германския отряд за екзекуции. От тогава насам понасям какви ли не ужасни болки. Не стига, че от халосните куршуми, с които полковник Фон Щром бе успял да подмени истинските, ми останаха гадни тресчици навсякъде, ами и доживях да видя как Едит наследява ресторанта ми и пръска всичките ми пари.

И това не е всичко.

Налага се да изразходвам неимоверно голяма част от безценната си енергия за Ивет и новата си сервитьорка Мими Лабонк, които всячески ме облекчават.

Налага се още по-упорито да отбивам атаките на лейтенант Грубер, който все още ближе раните си от Руския фронт и много държи да ми ги покаже. Откакто ме екзекутираха, се представям като собствения си брат близнак Рене от Нанси, а Хуберт никога не е крил — поне не напоследък — слабостта си към момчетата от този град.

С две думи казано, бях се превърнал в сянка на самия себе си дори преди средата на миналия декември, когато попаднах в хватката на Денис Ларок, детската ми изгора, понастоящем фанатична лидерка на комунистическата Съпротива. Уж съм човек, който се изпразва с лекота от проблемите си с жените, обаче трябва да кажа, че с Денис се поозорих. Тя е ненаситна. Имаше моменти, когато мислех, че няма да изкарам до Коледа.

След като се жертвах заради всичките си недотам разкрепостени другари, не ми оставаше нищо друго, освен да лежа в леглото и да си мисля за Англия. Или за Испания. Или за Швеция. Или пък за Швейцария… Всъщност — все едно закъде, стига само да можех да осъществя тактическо оттегляне, за да мога да поживея и да се посражавам още някой и друг ден за родината.

Само за седмица ме прикоткаха да се предам. Обаче успях преди това, слава богу, да постигна споразумение. Обещах на Денис да се оженим веднага щом й остане малко свободно време между взривяването на влакове, мостове и разни там други и в мига, в който аз намеря пролука между всевъзможните си героични ангажименти.

Междувременно склоних да й дам за малко оригиналите на „Грешната Мадона с големите бомби“ на Ван Кломп и „Пукнатата ваза с големите маргарити“ на Ван Гог, които хитро бях скрил в главната квартира на комунистическата Съпротива. Тя каза, че щяла да вземе и копията, които понастоящем бяха у мен.

3 януари

Върнах се в центъра на Нувийон напълно разнебитен.

Ивет, слава богу, успя чрез масажи да възстанови отново кръвообращението в изтощените ми крайници и така аз пак бях в ресторанта в обичайната си форма тъкмо в началото на празниците. С радост ще отбележа, че и ударите, които направих по Коледа зад бара, бяха доста големи.

Може да се каже, че едва сега посъбрах сили да започна отново да записвам подвизите си за потомствата.

4 януари

Дните около Нова година по традиция се използват за зареждане на склада.

След като излъсках чашите на бара тази вечер, направих бърза проверка на онова, което имаме в наличност. Не ми беше необходимо кой знае колко време. Благодарение на тъща ми нямаме никакъв джин. Благодарение на полковник фон Щром и капитан Берторели имаме салам. Благодарение на Денис Ларок и Нувийонското западно подразделение на комунистическата Съпротива нямаме нито оригинали, нито копия на „Грешната Мадона с големите бомби“ и „Пукнатата ваза с големите маргарити“.

— Тази вечер май сте много зает, Рене — каза лейтенант Грубер.

— Май пак ще трябва да си извадите червилото и четките, лейтенант — рекох му аз.

— Ах, Рене… — засмя се той с онази негова усмивчица, дето е толкова обезпокояваща. — Откога чакам този момент! И какво по-точно искате да кажете?

— Ще трябва да направите още две копия на „Грешната Мадона с големите бомби“ — отвърнах аз бързо.

5 януари

Жена ми все още е твърдо решена да се омъжи за мен въпреки забраните от страна на майка й и заплахите от страна на фанатизираната лидерка на комунистическата Съпротива (Нувийонско западно подразделение). Както почти всичко в живота, и това има своите предимства и недостатъци.

Недостатъците са повече от очевидни за всеки, който е чувал жена ми да пее. Предимството е, че днес следобед прекарах около час и половина, залепен за ключалката на задната стая, да гледам как мадам Ленар от бутика за булчински рокли „Паризиен“ показва на жена ми разни парцалки и бельо за първата ни брачна нощ. Трябва да кажа, че всичко, което мадам Ленар демонстрира, й стоеше много добре.

Не знам защо, но като гледах тази изключително надарена жена да действа така професионално, се подсетих за една известна картина на Ван Кломп, върху която очаквам с нетърпение отново да сложа ръка. И ако това не стане, генерал Фон Клинкерхофен също няма да получи своето копие, нито хер Флик от Гестапо, нито пък Хитлер, който е обещал картината на Ева за рождения й ден. И то вече няколко пъти. Излишно е да казвам, че ако не бъдат задоволени, всеки от тях лично ще понатисне полковник Фон Щром, който от своя страна може да се изпусне и да спомене моето име.

В случая добре поне, че лейтенант Грубер има артистични наклонности. Реших да го попитам дали може да нарисува „Грешната Мадона с големите бомби“ по памет.

Като поразмислих обаче, разбрах, че май проявявам доста голям оптимизъм. Грубер би могъл да изпраска „Засменият кавалерист“ със затворени очи, обаче „Грешната Мадона“ предполага малко по друг подход.

Вероятно мадам Ленар би могла да му позира. Погледнах още веднъж през ключалката, за да проверя какво се вижда, и за миг ми мина мисълта, че ако тя позира, май няма да можем да осигурим достатъчно боя.

6 януари

Снощи, като си лягахме, Едит се приближи до мен с онова пламъче в очите, което, смея с радост да кажа, не бях виждал от първите дни на брака ни.

— Рене — каза тя, — приготвила съм чудни изненади за брачната ни нощ! От бутика на мадам Ленар! Тя има приказни неща отдолу!

— Тя има приказни неща и отгоре — отвърнах аз, чудейки се до какво ли ще доведе този разговор.

Реших да се поддам на мимолетния си порив и изведнъж се сетих, че не съм изгасил лампата в избата.

Докато слизах по стълбите, изведнъж си спомних с тъга за Мария (от времето, преди да се самоизпрати до Швейцария в колет на Червения кръст). Сетих се как цялата се изпоцапваше там долу.

Не бях го още и помислил, когато чифт малки, но невероятно силни ръце ме обгърнаха и аз усетих горещия дъх на Мими Лабонк върху врата си.

— Защо все гледаш да ме избягваш? — прошепна тя с дрезгав глас. — Сега, докато сме заедно, позволи ми да ти направя нещо, от което ще ти стане топло и приятно!

— Ами, защо пък не! — отвърнах аз, опитвайки се да се изскубна. — Можеш да напълниш бутилката ми с гореща вода.

Не знам какво прави тази жена с врага, но на мен направо ми изкарва ангелите!

7 януари

Току-що разбрах какво прави с врага, ако й се удаде поне мъничък шанс.

Тази вечер хер Флик от Гестапо дойде да се позабавлява в задната стая с Хелга, личната секретарка на полковника.

— Мими — разпоредих се аз, — меню и вино за хер Флик и неговата про… ъъъ… неговата приятелка!

— Вече съм приготвила бутилката за Гестапо — изръмжа тя.

Завтекох се бързичко да проверя дали всичко на масата в задната стая е наред и дали английските летци са успели да изчезнат през прозореца.

Тъкмо спусках отново завесите, когато онзи идиот Крабтрий се появи отвън.

— Добрютро! — каза той.

Ориентацията му за времето е само една идейка по-добра от умението му да говори френски.

— Добър вечер, полицай. Голямо облекчение е да знае човек, че сте на поста си и си гледате работата. Сега вече можете да си вървите, пък и да не хабите фенерчето си.

— Навън е тюмно като гъз.

— Не се и съмнявам — отвърнах аз и незнайно защо, пред очите ми като на лента премина седмицата ми с Денис Ларок.

— Мислям, че заблизах два мъжа, дето ръчкат в кофата с боклик…

— Е, това ви е работата — прекъснах го аз.

Мими въведе хер Флик в стаята.

— Заповядайте, сър! — проръмжа тя. — Никога няма да пиете по-добро вино!

— Сам ще я отворя! Напуснете! — заповяда хер Флик.

— Хер Флик, когато говорите така властно, коленете ми просто омекват — обади се Хелга с блеснал поглед.

— Само коленете ли? — чух Флик да казва, докато излизах от стаята и побутвах пред себе си Мими.

Прецених, че е дошъл моментът да я пооткрехна леко в тънкостите на ресторантьорското изкуство. Изкушавах се да я пооткрехна и повече, но тя просто е твърде малка.

— Мими — казах строго аз, — не прави чак такава реклама на виното ни! Това, което даваме на Гестапо, е голям боклук. Доста глупаво беше да кажеш на хер Флик, че никога няма да пие по-добро вино!

— Това си беше чиста истина — изръмжа тя. — Аз отпуших бутилката и сипах вътре смъртоносна отрова. След четири минути него няма да го има.

— Мими! — извиках аз, виждайки как шансовете ми да получа петзвезден рейтинг в Michelin Guide^[26] се стопяват пред очите ми. — Не в ресторанта ми!!!

Влетях в задната стая тъкмо когато хер Флик произнасяше тост.

— И да ни дари господ с много малки представителчета на господарската раса…

За негова голяма изненада аз сграбчих чашите от вдигнатите им за наздравица ръце и ги лиснах на пода. Бутилката пък запокитих през прозореца.

Последва неловко мълчание.

— Не беше от добра година! — казах аз.

20 януари

През последните две седмици въобще не можах да отворя дневника си. Ние, действените натури, трябва да се примирим с факта, че не ни е писано да се отдаваме на кротко съзерцание.

Не стига другото, ами комунистическата Съпротива непрекъснато ме ухажва, а пък аз непрекъснато се мъча да привлека Мими и да й попреча да изчисти половината от редовните клиенти в ресторанта ми. Не съм се спрял. Направо не съм се спрял!

21 януари

Снощи разбрах, че Денис Ларок нямало да може да се успокои, докато не изчисти жените от моя живот. Съобщението дойде, прикрепено към голяма пръчка динамит, която влетя през витрината на ресторанта, но за щастие се изгаси в чашата с портвайн и лимон на лейтенант Грубер.

Почудих се дали не е дошъл моментът да се оттегля към испанската граница и да мина към друга групировка.

Докато наливах ново питие на лейтенант Грубер, прехвърлях на ум с каква отбрана мога да изляза срещу фанатизираната лидерка на комунистическата Съпротива.

На първо място, Мими, моята ръчна граната — малка, но силно експлозивна при докосване.

После, Ивет — моята голяма базука, винаги готова да разгърне оръжейния си арсенал на няколко фронта.

И най-сетне, Едит, която винаги съм смятал за съвършения масов унищожител^[27].

Но ако останех, какъв шанс щяха да имат те?

— Изглеждате ми угрижен, Рене — прекъсна мислите ми лейтенант Грубер.

— Бях се замислил за арсенала си — отвърнах аз.

— О, и аз — промърка той с онази негова усмивчица, дето е толкова обезпокояваща. — С нещо да помогна?…

22 януари

Днес се бях замислил, че старият погребален с разхлопаното сърце не се е вясвал напоследък в ресторанта. Всъщност не е стъпвал тук, откакто на Нова година обърна погрешка шише балсамираща течност и съвсем втаса.

Знаех си обаче, че е твърде хубаво, за да е задълго.

С Ивет си бяхме уговорили тайна среща^[28] в килера. И се запрегръщахме, както е прието между герои на Съпротивата…

— О, Рене — простена тя, — прегърни ме със силните си ръце! Утоли жаждата ми! Притисни грубата си буза до моята буза! Прокарай грубите си пръсти през косата ми! Впий грубите си устни в моите устни! Ще направя каквото искаш за теб!

— Тогава, като ходиш в аптеката, би ли ми взела една кутийка крем за груба кожа? — подкачих я аз^[29].

В този момент мосю Алфонс, погребалният, се появи в стаята.

— Мосю — викна той, — какво виждат очите ми?! Годеникът на жената, в която съм влюбен, в обятията на друга!!! И то сервитьорката!!!

— Имам обяснение — отвърнах аз, а умът ми щракаше бясно.

— Като си помисля само, че съм потискал чувствата си към тази достойна дама само заради вашата смелост и почтеност, а вие през цялото време сте въртели номера зад гърба й!

— Ние не се целувахме. Само си държахме ръцете.

— Въобще не искам да знам какво сте си държали! Веднага отивам при нея. И да знаете, мосю, че от сега нататък зарязвам угризенията и ще я ухажвам пламенно!

— Може би ще изкарате по-голям пламък от нейния — пошегувах се аз, за да разведря атмосферата.

— Възнамерявам да й разкажа всичко, което съм видял — закани се той на път към вратата.

— Но, мосю Алфонс — започнах аз с желанието да го вразумя, — един французин не може да издава друг французин…

— Това е така — отвърна той, — но аз имам и белгийска кръв по майчина линия.

По дяволите! Нещо ми подсказва, че май наистина ще ръфам дебелия край на салама.

23 януари

Снощи лейтенант Грубер дойде в ресторанта рано-рано. Изглеждаше доста разстроен. Надявах се не аз да съм причината.

— Както обикновено ли, лейтенант?

Реших, че пак ще иска обичайното си питие.

— Ах, Рене — започна той, — аз… Божичко, какво възбуждащо ухание се носи от вас!

— Това всъщност е афтършейвът ми — обясних аз. — Одеколон за мъже.

— Ето значи защо толкова ми харесва! Бихте ли се понавели малко?

За миг ми се стори, че нещата май ще излязат извън контрол.

— Искам да споделя с вас нещо конфиденциално — каза лейтенантът. — Чувствам се ужасно. Заради италианеца.

— Онзи, дето носите снимката му в медальона си?

— Не, Берторели. Добре поне, че полковникът проявява разбиране. Каза ми, че оня само се мотаел в кабинета му и му висял на главата.

— Затова ли — викам му — кубето на полковника така е лъснало?

— Берторели е голям досадник. Така ми е много трудно да правя копия на картината. И за мен просто по-лошо от това не може и да бъде — двамата делим един апартамент!

Погледнах го въпросително.

— Че що ще той във вашия?

— Вижте какво ще ви кажа, Рене. Капитан Берторели никога няма да нахлузи униформата на офицер от танковата дивизия. Особено от моята.

— Е, аз как мога да ви облекча? — запитах и тутакси съжалих.

— Полковник Фон Щром иска да накарате Съпротивата да го взриви.

— Това ми се вижда малко драстично.

Лейтенантът кимна:

— Точно това му казах и аз.

— Е, и?

— Ами, полковникът каза почти да го взривите. Нали разбирате, само така, колкото да му разстроите нервичките и да го изпратят вкъщи.

— Номерът може да стане и чрез жена ми — предложих аз. — Достатъчно е всяка вечер да я слуша да пее.

— О, Рене, знаех си, че мога да разчитам на вас! Веднага ще поръчам да донесат багажа му тук.

Мама миа! Каква голяма грешка!

24 януари

Берторели пристигна точно преди закуска. Явно ще берем ядове с постоянното му висене тук. Както лейтенант Грубер ме бе предупредил, той наистина се оказа голям досадник, който постоянно дрънка наляво и надясно колко бил смел и какви завоевания имал сред жените^[30].

Ако не ухажваше непрекъснато жена ми Едит, отдавна да съм му теглил кръста като човек, когото и „пъзльо“ да наречеш, ще му е много. Успокоявам се единствено от факта, че ще плаща по осем хиляди франка на вечер и че сега Хуберт ще може да се концентрира върху изработването на копията в квартирата си, без да бъде обезпокояван от никого.

При нас, разбира се, съществува рискът Берторели да разкрие предавателя, който сме набутали в спалнята на тъща ми, но ние, героите от Съпротивата, сме свикнали да живеем в постоянен страх да бъдем разкрити. Освен това всеки, който ровичка из спалнята на тъща ми, ще открие много повече, отколкото е очаквал. Чудя се как този стар глупак Льоклер все още се оправя…

25 януари

Тази сутрин изпратих оня, древния фалшификатор Льоклер, да купи джин, за да възстанови изчерпаните ни запаси.

— Как да се дегизирам? — попита ме той.

— Няма нужда да се дегизирате — казах му вбесено, — така сте си много добре — съвсем нормален идиот.

Когато той излезе, аз се качих горе и се свързах с Лондон, за да попитам кога генерал Дьо Гол — оня високият, с големия клюн — ще ми изпрати медалите.

Докато предавах, полковник Фон Щром и лейтенант Грубер влезли в ресторанта и даже ми се стори, че чувам капитан Берторели да се качва по стълбите. Както винаги, успях да запазя самообладание. В решаващия миг, изтръгвайки радиостанцията от стойката, аз я метнах през прозореца навън. Тя паднала върху Льоклер, който тъкмо се връщал с бутилките джин, и за жалост го цапнала по главата. В резултат на това той все още е с всичкия си.

1 февруари

Докато сервирах на полковника и капитана обяда им, Берторели ми показа специалния подарък, който Мусолини му дал за генерал Фон Клинкерхофен.

— Това е италианският медал на героите от войната — каза той със светнал поглед.

— Хм, никога не съм виждал такъв — казах аз.

— Сигурно са голяма рядкост — обади се полковникът.

Като казах „медал“, та се сетих. Моите още не са пристигнали. Както и да е. Мишел от Съпротивата нахлу в задната стая тъкмо когато с Ивет пробвахме менюто за вечеря. Мишел все още се шашва, когато ме види, затова реших да й предложа да лапне нещичко. Тя каза, че вече била яла.

— Какво търсиш тогава тук посред бял ден? — попитах я аз.

— Слушайте внимателно — каза тя, — няма да повтарям. Пристигнало е новата ви радиостанция. Ще ви го достави човек, дегизиран като планинар.

— Че то няма пукната планина поне на сто километра наоколо! — отбелязах търпеливичко аз.

— Той уж ще се е загубил — отвърна тя. — И, естествено, ще влезе тук, за да го упътите.

— Естествено — казах аз.

2 февруари

Лейтенант Грубер дойде в ресторанта около девет. Помолих Мими да му налее обичайното му и й припомних вътрешното правило на заведението — да няма трупове в ресторанта. Припомних й и за артистичните наклонности на лейтенанта и че много от тези наклонности са насочени към мен.

— Той не е виновен — прошепна тя с дрезгав глас, — у теб има нещо, на което трудно може да се устои. От момента, в който те съзрях, устните ми са гладни за твоите устни!

— Ето — отвърнах й аз и бързичко тикнах в ръката й парче сирене „Бри“, — поупражнявай се върху това, сега съм доста зает.

— Ще седнете ли при мен да пийнем заедно, Рене? — попита Хуберт.

— За съжаление имам време само за едно на крак — отвърнах аз. — Как върви рисуването?

— Ами бързичко напредвам, Рене, но поръчката е голяма. „Грешната Мадона“ е доста трудна за рисуване.

— Да — съгласих се аз, — особено усмивката й…

— И онези неща…

— Да — съгласих се аз, — те също.

3 февруари

Когато отворих ресторанта, полковникът чакаше навън пред вратата.

— Уговорих се с новия си помощник да се срещнем тук, Рене. Искам само да ви напомня, че той не знае нищо за английските летци, нито за картините, нито за часовника с кукувичката.

— Бях забравил за часовника с кукувичката! — казах аз.

— Не знае и за срещичките ми с момичетата горе — продължи той, кимвайки към Ивет.

— И за пилотския шлем и стръка целина ли? — попитах аз.

— Да не кажете нещо за пилотския шлем и за стръка целина!

Кимнах с глава.

— Разчитайте на нас, полковник. Но няма ли животът на всички ни да се облекчи, ако него просто го върнат в Италия?

— Без съмнение — въздъхна той. — Но Хитлер все още настоява, когато нападаме Англия, да включим и една италианска военна единица.

— А кога ще нападате? — попита Ивет. — Аз мислех, че сте се отказали.

Полковникът се обърка.

— Да нападаме? Не трябваше да ви казвам! Забравете! Забравете!

— Да — обадих се аз, — забрави, Ивет, забрави! И дума да не си казала за нападението или че полковникът ти е казвал за него! О, между другото, полковник, ние малко сме попривършили маслото, захарта и парафина. И цигарите…

Капитан Берторели пристигна тъкмо когато полковникът записваше от кое колко.

— Колонело! Вий сте ми приятел, а аз ви карам да чакате! Но вие ми прощавате, но? — и млясна полковника по двете бузи.

— Патроне! — каза той и залепи две целувки и на моите бузи.

— Белисима сеньора! — целуна той и Ивет от двете страни.

— Лейтенант! — възкликна той и се здрависа сърдечно с Грубер.

В този момент зърнах стария фалшификатор Льоклер, който бе тръгнал да влиза през главния вход. С раница на гърба, петдесет метра намотано през рамото му въже и голяма желязна пръчка — явно хич не му беше лесно.

— Добър вечер! — поздрави той с прегракнал глас. — Ще може ли някой да помогне на бедния стар, изморен планинар, който се изгуби?

— О, божичко! Ела насам, стар планинарю, и ми кажи какво те е сполетяло?!

Това, което всъщност трябваше да го сполети, беше, че него трябваше да изхвърля навън през прозореца, а не радиостанцията.

— Това съм аз, Льоклер!

Казах му, че това е видно за всички, с изключение на напълно слепите.

— В раницата на гърба си нося новата ви радиостанция. Вече е свързана с батериите, а това желязно бастунче е антената.

В този момент от раницата се разнесе песента „Някой открадна моята любима“, а после се разнесе силно пращене, с което и тъща ми би се гордяла.

И тъй като този стар глупак бе прекалено уморен, за да изкачи стъпалата към горната стая, трябваше да го сложа да седне до Берторели, да му завра една купичка супа и да се надявам, че всичко ще е наред.

Пращенето обаче продължаваше.

Берторели, който не знаеше как точно да реагира, направи комплимент на Льоклер за хубавото му шушляче.

— Ааа, на това ние, планинарите, му викаме „гъзовейка“ — поправи го „великият планинар“.

Тогава жабарчето му каза онова, което всички може би искаха да му кажат:

— Както и да му викате, не го вейте много-много!

4 февруари

Днес следобед аз и Ивет намерихме сгода да прекараме около час в задната стая. Сметнах, че е крайно време да навлезем по-дълбоко

в новата книга

науча най-различни нови неща^[31].

Заниманията ни бяха прекъснати от Мишел от Съпротивата.

— Слушайте внимателно — каза тя. — Няма да повтарям.

— Какво? — попитах аз.

— Няма да повтарям — повтори тя.

— Добре — викам, — казвай, каквото ще казваш!

Намерихме начин да видим какви ги върши в подземието си хер Флик от Гестапо.

— Но, Мишел — възпротивих се аз, — има неща, които дори един французин не би искал да знае.

— Имаме информация, че Гестапо са сигурни, че се готви атентат за издухването на Хитлер.

Е, това щеше да означава една грижа по-малко за Хуберт Грубер, който сега ще трябва да направи едно копие по-малко на „Грешната Мадона с големите бомби“.

— Поставихте ли подслушвателно устройство в подземието?

— Не се наложи. Вчера Фон Смолхаузен забравил ключа си, та взриви вратата с малко гестаповски динамит. По този начин всичко, което хер Флик говори в дъното на коридора, се чува.

Скоро след края на войната Рене Артоа заема целия кабинет на кмета на Нувийон. Майка ми твърди, че това за никого не било изненада; кабинетът бил много малък. По време първия му мандат обаче бил направен скандален опит да се подрони репутацията на кмета чрез публикации в местната преса, че Ивет — която била назначена като уредничка на кметството — била имала връзки с редица влиятелни, но не съвсем безопасни мъже. За щастие Рене успява да сложи край на тези абсурдни слухове, обяснявайки, че Ивет е професионалистка, а през въпросния период е работила под прикритие.

10 февруари

Тази сутрин привършвах с вареното си яйце и пушена херинга в задната стая, когато чух стария погребален с разхлопаното сърце да се извинява на Ивет за поведението си от предишния ден.

— Простете ми, мадмоазел, но ревността така ме измъчва — започна той, — че бях склонен да забравя нашето традиционно френско „бързо забърсване“!

Заслушах се по-внимателно, та да разбера дали се е отказал да се занимава с мен. Точно тогава Едит заслиза по стълбите и аз притаих дъх.

— Скъпа госпожо — запрехласва се той, — мисля за вас денем и нощем! Дори когато балсамирам трупове, изпод пръстите ми наднича вашето лице!

Това чувство ми е познато. Същото изпитвам и аз, когато варя глава на коза за супа.

— Не мога повече да обуздавам страстта си — продължи той. — Трябва да целуна тези съблазнителни чувствени устни!

— О, мосю Алфонс — чух Едит да отговаря, — колко сте палав! Но това, което казахте, беше толкова красиво, че мисля, че заслужихте една целувчица.

Последва дълбока въздишка, а после от глухото тупване разбрах, че погребалният с разхлопаното сърце не е понесъл цялото това вълнение и се е строполил на земята.

Щом устните на жена ми са способни да докарат един мъж до припадък, викам си, тя май по-добре да държи всичките други части на тялото си далеч от него! И изведнъж започнах да виждам резултатите от усилията на мадам Ленар да подготви първата ни брачна нощ в твърде различна светлина.

11 февруари

Днес имах един прекрасен следобед — един от онези следобеди, които обичам да прекарвам насаме с Ивет, с която приглаждаме взаимно престилките си отпред^[32], опитвайки се да се приведем в най-добрата си форма за пред клиентите, да „повършеем“ из ресторанта, преди да отворим за вечерта, и да подразним мъничко моя съперник. Понякога обаче ми се ще този съперник да иде, че да се не види!

Веднага щом мосю Алфонс пое достатъчно от най-добрия ми коняк, за да се „зареди с гориво“ до вкъщи, в ресторанта се появи Хелга. Познах, че е Хелга, защото бе облечена в зловещия гестаповски шлифер и шапка на хер Флик и почти нищо друго.

Въпреки годежа си с хер Флик и малко попрекаления апетит да бъде подлагана на дълги разпити Хелга винаги е добре дошла, особено когато не носи униформа. Това май се случва все по-често напоследък.

— Чакайте да позная — казах й аз. — Хер Флик отново е излязъл с вашите дрехи. И в момента даже сигурно шпионира край кабинета на генерал Фон Клинкерхофен, дегизиран като Ирма фон Кинкенротен, заместник-машинописец от женски пол.

Хелга поклати глава:

— Последния път, когато хер Флик се опита да направи това, генералът го арестува и го хвърли в подземието на Шатото. Според хер Флик генералът ме смята за голяма апетитка, затова този път, за да го подмами, той се е маскирал като моя полуеднояйчна сестра близначка от Хайделберг. Той подозира, че генералът и полковникът кроят план за покушение над Хитлер.

— Вижте, Хелга, не искам да знам нищо по този въпрос — казах нагличко аз.

— Но, Рене — отвърна тя, — не разбирате ли? Ако започнат да мъчат полковника, Гестапо ще разбере, че който и да се докопа до „Грешната Мадона с големите бомби“, ще е спипал най-много копието, рисувано от лейтенант Грубер по памет. И нещата няма да свършат дотук…

— Кога ли са свършвали дотук — казах аз, решавайки твърдо да си припомня най-краткия път до испанската граница.

13 февруари

Нещата вървят спокойно, помислих си тази сутрин. Даже прекалено спокойно. Може би трябва просто вече да обърна гръб на изпълнения с героизъм и вълнения живот в Нувийон и да отстъпя мястото си на някой друг.

Още не бях посегнал към куфара и пътната си карта, когато в двора навън настъпи голяма суматоха и в ресторанта се появи лейтенант Грубер. Изведнъж обръщането гърбом не ми се видя чак такава добра идея. Особено като видях разтопената му от удоволствие физиономия и ситните капчици пот, които блестяха над горната му устна.

Първата ми мисъл беше, че е дошъл да ми даде картичката за Свети Валентин ден по-рано. Оказа се, че той току-що бил яздил един от конете на генерала — великолепен черен жребец.

— Няма по-красива гледка от едно прекрасно животно с пръхтящи ноздри и пръски пяна по устата, което галопира по ситния чакъл и разпръсква селяните.

— Да — отвърнах аз, — надявам се конят също да е останал доволен! Заповядайте, седнете, лейтенант!

Докато пиеше коняка си, той ми разкри истинската причина за посещението си.

— Случи се нещо твърде необичайно, Рене.

— Вече започнах да свиквам — отвърнах аз.

— Генерал Фон Клинкерхофен е арестувал хер Флик от Гестапо за това, че го е шпионирал, дегизиран като Хелгината полуеднояйчна сестра близначка от Хайделберг!

— Реакцията на Химлер май няма да се отрази добре, когато я впишат в биографията на генерала.

— Той и за това е помислил. Арестувал е хер Флик с твърдението, че това е Ирма фон Кинкенротен, заместник-машинописец от женски пол, която уж някога му се била изплъзнала.

— Е, това обяснява всичко — казах аз.

14 февруари

Вече съм се научил да бъда особено внимателен, когато наближи празникът на този точно светец, особено откакто Хуберт Грубер се върна от Руския фронт, а Едит тръгна на вечерни курсове с мадам Ленар.

На празника Мими покани капитан Берторели в стаята си горе и му разказа играта.

Тя все пак успя да спази вътрешните правила, които съм наложил в заведението, но когато по-късно слезе долу, жабарчето беше в извънредно окаяно състояние.

Ивет пък ме заведе в килера и ми показа празничното си поздравление към мен, което бе татуирала на лявата си… защото не успяла да намери картичка, на която да го напише. Аз за съжаление бях забравил очилата си за четене горе, та се наложи съвсем да се приближа, за да я… целия в сирене „Бри“^[33].

Едит получи картичка във формата на сърце, малко поомачкано от едната страна и с голяма въпросителна отгоре.

— От някой таен ухажор е — каза с блеснал поглед тя.

Не можех да не си помисля, че сигурно е от някой дъртак с разхлопано сърце.

Освен това — нищо особено. Все пак, мисля, че ще спра дотук и ще си легна по-раничко тази вечер.

15 февруари

Май малко бях поизбързал с последното изречение.

Тъкмо когато се готвех да облека пижамата си, лейтенант Грубер паркира пред ресторанта и започна да крещи името ми с пълно гърло. Показах се от прозореца на горния етаж и му казах, че съм трогнат, но и една картичка би била достатъчна.

— Не и в този случай, Рене! — провикна се той. — Трябвате ми незабавно тук, в малкия ми танк!

Не му поисках никакви обяснения, защото знам, че съседите постоянно слухтят. Но още щом слязох, той гордо ми заяви, че бил свършил с фалшификатите и че му се били получили много хубавички, макар да били копия на жена и пукната ваза.

Казах му, че много се радвам, но че заради по-раншна уговорка за вечерта няма, уви, да мога да го придружа до дома му и лично да се убедя в майсторлъка му.

Мисля, че той малко се поразочарова, а аз имах упоритото усещане, че когато става въпрос за женски бомби, нищо не може да замени оригинала! А оригиналът все още беше в главната квартира на Нувийонското западно подразделение на комунистическата Съпротива.

Февруари

Не бих казал, че постоянното присъствие на хер Флик в задната стая ми липсва, защото Гестапо така или иначе никога не плаща сметките си. Освен това трябва да призная, че ми е приятно да виждам Хелга сама от време на време, особено след като стана ясно, че все още не са й върнала всичките дрехи.

Седнах за малко на масата й и се поинтересувах как я кара годеникът й, а тя ми каза, че само на оная шушумига Фон Смолхаузен разрешили да го види.

Това сигурно много го е развеселило — подхвърлих аз.

Да — каза Хелга, — хер Флик винаги много е ценял чувството за хумор на Фон Смолхаузен. Той предложил на хер Флик хапче с отрова, което да сдъвче, за да не може никой да разбере как се е орезилил.

Е, сигурно е успял да преглътне това.

Хер Флик му казал, че е много, много глупав. Фон Смолхаузен отвърнал, че може и да е глупав, обаче не той е прикован с вериги в подземието, при това с женски дрехи.

Нещо ми подсказва, че скоро това ще стигне до ушите на Химлер.

Хер Флик наредил на Фон Смолхаузен да изпрати съобщение в Берлин и да обясни затрудненото му положение.

Май ще има дълго да обяснява — подхвърлих аз.

23 февруари

Празничното настроение в ресторанта тази вечер може отчасти да се дължи и на опандизването на хер Флик. За единствения фалш, който се долавяше, бе виновна Едит, която държеше да изпита издръжливостта на клиентите, като им изпее „Дългият път до Типърари“.

— „Дълъг, дълъг е пътят до Типърари — завърши тя, след като бе точила песента си (както на всички ни се стори) с часове, — но моето сърце е вече там!“

— Жалко, че цялата не е там — обади се полковникът.

След като лека-полека събраха кураж да извадят сиренето от ушите си, клиентите отново подхванаха разговорите си.

— Елате да седнете при нас, Рене — настоя умолително лейтенант Грубер. — Донесъл съм завършените копия на картините.

И той гордо постави няколко салама на масата. Към тях обаче почти веднага бяха прибавени още четири-пет, поднесени с обичайния апломб от жабарчето Берторели.

— Я вижте какво изпраща мама от Италия! Салами от черния пазар! Помиришете само! Прекрасно, но?

Очевидно Берторели носеше саламите като подарък за Едит. Трябваше да й бъдат поднесени веднага щом галантният капитан си направи подстрижка. Надявах се саламите поне временно да я откъснат от шията ми.

Жабарчето още не бе излязло, и в ресторанта цъфна онзи идиот Крабтрий с пратка от Мишел — динамит, който аз трябваше да скрия в мазето си. Не, казвам ви, това момиче е готово на всичко, само и само да има повод редовно да се среща с мен!

Крабтрий очевидно дълго беше мислил по какъв най-оригинален начин да пренесе експлозива, без това да буди подозрение.

— Добрютро! — поздрави той и внимателно се запромъква към бара. — Динамутът е в тиз салами!

— Мерси, полицай! Не можеше да се избере по-подходящо време за това. А сега си карайте службата — казах аз и му посочих вратата.

Едва бях успял да преброя саламите, когато Мими дотърча да ни предупреди, че генерал Фон Клинкерхофен се бил запътил към ресторанта. Слава богу, успяхме да натъпчем всичко в гащите на лейтенант Грубер и в пазвата на Хелга. Вечерта бе пълна с изненади.

25 февруари

Винаги съм знаел, че бърникането в гащите на лейтенант Грубер може да има опасни последици, но никога не съм очаквал да ме измъкнат от леглото ми в ранни зори и да ме откарат под конвой в главната квартира на германците.

Наблъскаха ме през вратата в кабинета на полковника и тогава видях, че и Хелга и лейтенантът са при него. Само поглед към лицата им ми бе достатъчен да разбера как здраво ги е притиснал генерал Фон Клинкерхофен. Това можеше да означава две неща. Или всички да пробваме да духнем към Швейцария, или аз да бъда разстрелян. И тъй като оригиналът на „Грешната Мадона с големите бомби“ не беше у мен, та да се пазаря, май работата вървеше към сбогуване с Нувийон.

— Рене — започна лейтенант Грубер гневно, — много сме ви сърдити.

— Да, Рене — намеси се и полковникът, — ще трябва много да обяснявате! След като проверихме всички салами, стана ясно, че вие пак сте работили за Съпротивата.

— В моята пазва имаше динамит — обади се Хелга някак без нужда.

— Ами ако някоя искра беше запалила динамита в моя панталон?! — каза лейтенант Грубер.

От нея погледът ми мина към него.

— Не знам какво да кажа…

— Динамитът щеше да експлодира, а аз дори завещанието си не съм направил още!

— Значи щяхте да умрете без завещание — казах аз. Настъпи неловко мълчание.

— Мисля, че не бива да обръщаме внимание на всички тия глупости, дето се говорят за мен — дето уж съм бил най-храбрият лидер на Съпротивата в цяла Франция — блъфирах аз, — и да проверим подробничко в кой салам какво има.

— Аз съм съгласен, Рене — каза Хуберт. — Нали ще ми помогнете мъничко…

Слава богу, успяхме безпроблемно да наредим всичките салами върху бюрото на полковника.

Лейтенант Грубер даже съвсем разведри атмосферата:

— Това са копията на „Пукнатата ваза с големите маргарити“ от Ван Гог, които отиват при генерала: едното той праща на Хитлер, знаейки, че е копие, а другото оставя за себе си, вярвайки, че е оригиналният Ван Гог, но то, разбира се, си е копие. Тези, другите, са копия на „Грешната Мадона с големите бомби“ на Ван Кломп, които трябваше да идат при хер Флик: едното да прати на Хитлер, а другото да си запази, вярвайки, че е оригиналът, който ще продаде след войната, но което, разбира се, както и това, също е копие; но както и да е, в момента на него никое не му трябва.

— Защо? — попитах аз.

— Защото хер Флик е в пандиза — отговори ми полковникът.

— За какво? — поинтересувах се най-невинно аз.

— Задето е шпионирал мен и генерала с дрехите на Хелга.

Прииска ми се да попитам защо те с генерала са били с дрехите на Хелга, но в случая дискретността щеше да бъде по-уместна.

Тръгнах си към вкъщи, за да бъда отново посрещнат като герой. И тъй като полковникът настояваше отново да скрия копията в мазето си, гащите ми бяха натъпкани със салам. Нещо в изражението на лицата на Ивет и Мими ми подсказваше, че разбират колко съм щастлив, че съм отново при тях.

Почитайки дълбоко традициите, Рене явно е възнамерявал да възстанови герба на бароните от рода Артоа Нувийонски, на които твърдеше, че е пряк наследник.

Специалистите ще забележат артистичното вплитане в герба на множество мистични хералдически елементи, в това число трите наклонени наденички и прясно откъснатият стрък целина.

Каза, че не можел да понася тръпненето на бедрата си и ми поиска ножица.

— Доста време ще му отнеме да пререже веригите си с нея — казах аз авторитетно, като човек, който въпреки трудността често е опитвал.

Тя поклати глава:

— Той искаше да среже стегнатите ластици на кюлотите си.

В този момент четири от най-хубавите ми чаши зад бара се раздрънчаха. Помислих си, че пак имаме посещение от Денис и приятелките й, но де такъв късмет! Едит бе започнала да пее.

В такива случаи винаги трябва да си готова с метличка и лопатка! — казах поучително на Мими.

Ивет ми даде знак да вляза в задната стая за тайна среща.

— Кой ме търси? — попитах аз, след като затворих вратата зад себе си.

— Аз — каза тя.

Шапка й свалям на Ивет. Имаше моменти, когато Мишел изземаше инициативата за всичко, което правехме под прикритие, но напоследък топката без съмнение отново е в игрището на Ивет.

Не тръпнеш ли в моменти като този да се хвърлиш в акция? — прошепна тя.

Често се вдървявам — отвърнах аз, — но го отдавам на възрастта.

15 март

Няма защо да казвам, че скоро стана ясно за каква акция тръпнела Ивет…

Снощи Мишел от Съпротивата почука като фантом на прозореца на задната стая. С нея беше и мосю Алфонс.

— Доведох тази храбра жена, скрита в малката ми катафалка с малката кобилка — обясни той^[34].

— Мосю — казах му аз, — ако я открият, могат да ви разстрелят.

— Знам, но си струва.

— Той го прави за Франция — каза Мишел.

И за триста франка на миля плюс престоя — напомни й мосю Алфонс.

— Аз ще му платя само веднъж — каза Мишел.

Тя бе дошла да ни предупреди, че Химлер никак не бил доволен от изчезването на хер Флик и че всички тук можем да очакваме работата да се разсмърди. Генералът чул за това и наредил на полковника и лейтенанта да се дегизират като членове на Съпротивата и да помогнат на хер Флик да избяга. А после да го заведат на място, където му е подготвена засада.

16 март

Само един проблем има, Рене — каза ми полковникът, когато ми представи тяхната версия. — За да сме сигурни, че и нас няма да ни гръмнат заедно с хер Флик, трябва да боднем в шапките си по една метличинка.

Мисля, че ако си боднем по един слънчоглед в шапките, шансът ни ще бъде по-голям — обади се лейтенантът.

На тяхно място бих си метнал отгоре цял храст.

19 март

Дълго време имах много неприятно усещане, когато си мислех за позата на хер Флик. Сега разбирам защо.

Днес следобед проявих голяма глупост и като глух петел се изкуших да тръгна към Хелга, когато я видях да седи край фонтана. Не мога да свикна с мисълта, че тя все още кара без голяма част от дрехите си.

Седнете тук — каза тя, посочвайки мястото до себе си.

Не искам да ме виждат, че си общувам с вас в центъра на града — казах аз.

А да ви гледат мъртъв? — попита тя.

Само свих рамене. Често момичета са ми задавали този въпрос и аз все едно и също съм отговарял:

— Тогава ще си общувам.

— Хер флик е на ръба. Ако не издържи, може да каже за копията на „Грешната Мадона с…“.

— Динамитните бомби? — подсказах аз, вперил поглед в онова, което надигаше реверите на зловещия хер Фликов шлифер.

Тя кимна.

— Грубер ще е следващият. Той ще ни изпорти всичките. Уликите ще тръгнат към вас и вие ще бъдете разстрелян.

— Благодаря, че ме предупредихте. Веднага тръгвам към испанската граница с велосипеда на оня идиот полицая.

— И пет метра няма да изминете даже — каза тя.

— Защо?

— Защото до пет метра аз стрелям точно.

— И как мога да помогна? — запитах аз.

29 март

Въобще не трябваше да питам!

И преди да успея да кажа „зловещ гестаповски шлифер“, вече бях тръгнал към Шатото да спасявам хер Флик, придружаван от Хелга и Фон Смолхаузен. Мустакът ми беше леко оформен, а очилата бяха прясно приватизирани от тъща ми.

Сигурно вече сте се досетили! Макар да съм по-дребен от Химлер, по-дебел от Химлер, по-млад от Химлер, по-плешив от Химлер и да не говоря немски, аз бях дегизиран като Хайнрих Химлер.

Но по-страшното предстоеше.

30 март

Аз и Фон Смолхаузен бяхме на задната седалка на служебната гестаповска кола. На волана беше Хелга.

— Какво да правя, ако някой ме заговори? — попитах аз.

— Удряйте с камшика си! — каза тя.

Тъкмо си мислех дали да не се поупражня върху Смолхаузен, когато един рикошет прелетя покрай прясно оформените ми мустаци. Трябва да си призная, че загубих ума и дума. Ние, героите от Съпротивата, често ставаме мишена за врага, но само в редки случаи мишена за нашите.

Затова почти се зарадвах, когато пристигнахме в главната квартира на генерала. Там поуспокоих нервите си, налагайки с камшик няколко войници от охраната, които бяха имали неблагоразумието да ми козируват. Но не задълго. Още щом влязохме в килията на хер Флик, планът за освобождаването му зловещо се модифицира. Хер Флик заповяда на Фон Смолхаузен да му даде пистолета си, насочи го срещу мен и ме принуди да се съблека. Хелга каза, че когато бил в такова настроение, по-добре било първо да се съблечеш, а после да задаваш въпроси.

Ще кажа само, че скоро след това хер Флик спокойно избяга, дегизиран като Хайнрих Химлер, като ме остави в килията, прикован с верига към един пилон и облечен в бельото на Хелга. Жалко, че нямаше как и тя да се напъха отново в него.

31 март

Полковникът и капитанът пристигнаха минути по-късно, дегизирани като хора на Гестапо. И двамата носеха зловещи гестаповски шлифери и шапки, но колкото и да е странно, само Фон Щром куцукаше.

— Рене — възкликна лейтенантът, — вие сте последният човек, когото очаквахме да видим тук! Особено в това облекло! Не че не ви отива…

— Изгавриха се с мен — казах аз.

— Виждам — отвърна Хуберт, — чак чорапите ви са се свлекли.

1 април

Това въобще не е шега. Споменът за часовете, прекарани в затвора, ме преследва дори сега, когато пиша. Открих, че аз просто не мога да се държа изправен. Ивет, милата, върши всичко, което може, за да ме крепи^[35], но само времето ще покаже дали отново ще вляза в строя.

2 април

Доста по-късно лейтенант Грубер се върна с ключа за белезниците ми. Докато ме освобождаваше, той изрази надежда, че скоро ще успея да изтрия случилото се от паметта си.

Дано той, за разлика от мен се окаже прав!

3 април

Май няма какво толкова да се оплаквам. Поне с ония английски идиоти напоследък не съм имал проблеми. От почти два месеца те живеят във варелите за боклук зад прозореца на задната стая.

Трябва да кажа, че не мога да си представя как бих живял, скрит сред твърди краищници хляб и мухлясали картофени обелки, с каквито Льоклер периодично ги посипва, но на тях май не им пука. Те изскачат от време на време навън, за да използват писоара, но го използват като пощенска кутия и пускат писмата си в него.

Мосю Алфонс обаче все още ми бърка в мозъка; и то не само с балсамиращата си течност. Днес разбрах, че в мое отсъствие той редовно посещава ресторанта, за да ухажва Едит.

— Мадам Едит — ще каже той мазно, — донесъл съм ви цветя. Нека ви напомнят, че ако съпругът ви не се върне, бих искал да знаете, че за мен ще бъде голяма чест да продължа оттам, докъдето той бе стигнал.

Ако това се случи, ще има много да наваксва. Защото аз доникъде не можах да стигна — точно по това време Хитлер напъна здраво поляка.

10 април

Онзи идиот Крабтрий ме убеждава, че трябвало да бъда „благораден“, че „Карлските въздухови сили все още се барали за свобода“! Е, аз в известен смисъл съм „благораден“.

Докато самоотвержено тичах и размахвах фенерчето си, за да им покажа да не бомбардират любимите ми хора и ресторанта ми и да ги насоча към колегата с по-големия отсреща, натъкнах се на Ивет, сгушена в един вход.

— Голямото тряскане ме плаши — промълви тя.

— То си е в реда на нещата — казах аз.

Почти веднага отнякъде до нас изникна Едит, която, както е известно, може ескадрила самолети „Уелингтън“ да разпръсне. И пак вдигна пушилката. Не знам колко пъти съм й обяснявал, че в такива моменти Ивет е длъжна да закрие тялото на най-храбрия мъж в цяла Франция със собственото си, за да не го уцели някой заблуден шрапнел. Е, не й увира главата — тази вечер пак й обясних.

11 април

Когато се съмна, разбрах, че след снощната бомбардировка имаме една добра и една лоша новина.

Лошата новина е, че конкуренцията отсреща все още е в бизнеса. Добрата новина е, че май се отървахме от английските летци.

12 април

Прекалено е да се надявам, че техните са пуснали някоя грамадна бомба отгоре им, но стискам палци!

13 април

Да, прекалено беше.

Все пак поне вече не ми дишат във врата. Предали се на местния полицай, който също е английски агент (но дегизиран) и следователно негова е отговорността да организира връщането им в Англия.

14 април

Отново ми виснаха на врата!

Крабтрий ги пуснал поради липса на достатъчно доказателства.

15 април

И не ми стига всичко това, та трябва отново да завирам главата си в бърлогата на Денис Ларок, фанатизираната бивша звероукротителка, за да си прибера оригиналните платна на „Грешната Мадона с големите бомби“ и „Пукнатата ваза с големите маргарити“.

Налага се да свърша тази работа, защото хер Флик иска оригиналите, защото генералът ги иска, защото полковникът ги иска и защото Хитлер все още иска да тресне един сюрприз на Ева за рождения й ден. И най-вече защото, ако не го сторя, ще ме разстрелят.

И след като разбрах, че след седмица Денис заминава за Брест, за да присъства на вечеря на комунистическата Съпротива за събиране на средства, усетих, че амбицията ми да напъхам „Грешната Мадона“ отново във френски ръце пак се разпалва.

22 април

Възможно е някои хора да са били леко изненадани да видят най-храбрия съдържател на ресторант в цяла Франция, облечен като римокатолически викарий, да бута през полето бебешка количка. Горкичката Ивет например със сигурност се втрещи. Мисля, че вероятно защото знае, че заплатите на викариите са много нищожни, и се е разтревожила докога ще мога да издържа така.

А защо всъщност бях облечен като викарий, побутващ бебешка количка с Мими Лабонк вътре, повита като бебе? Хубав въпрос с простичък отговор. Под пелената на Мими бе скрито нещо много скъпо и ценно за мен — нещо прекрасно, което, надявам се, ще носи радост и облекчение на един пенсиониран съдържател на ресторант, когато старостта настъпи. Нямам търпение да върна Мими вкъщи, за да прокарам отново ръка по тази прелест^[36].

23 април

Така и не стигнах до вкъщи.

Сега е много рано сутринта и в изоставената дъскорезница няма жива душа, освен мен и моята застрашително всеотдайна прислужничка. Чудя се дали има време за едно бързо проникване в нея?

Май ще рискувам. Полковникът и капитанът с умрялото пиле на главата трябваше уж да създадат суматоха, в която ние да избягаме с картините, но като ги знам и двамата, вероятно комунистическата Съпротива ги е издебнала и заловила и сега, докато пиша, ги води насам — с пистолет, насочен към тях от Денис Ларок, страховитата лидерка на комунистическата Съпротива (Нувийонско западно подразделение), която, естествено, е лудо влюбена в мен.

Ааа…

20 май

Оказах се прав.

Лейтенант Грубер, полковник Фон Щром, Льоклер и гадното жабарче бяха наблъскани в стаята, преди да успея да завърша изречението си.

На всички ни се пишеше лошо, но за щастие на Льоклер му се пишеше най-лошо. Момичетата от комунистическата Съпротивад го заподозряха, че той е довел германците до тайното им скривалище. Казаха му, че ще го изведат навън и ще го изправят до стената.

Дъртият му глупак помисли, че му е излязъл късметът. После проумя истината.

— Той ме накара — заоправдава се той, сочейки към полковника. — Аз бих умрял за Франция!

— Защо тогава още не си умрял? — запита го Денис съвсем резонно.

Льоклер се позамисли.

— Ще умра, ще умра… някой ден.

Като за човек в църковни одежди реших, че е нормално да се застъпя за този болен и стар селски акордьор. Но как най-добре да ги убедя да пощадят живота му? Реших да им кажа истината.

— Той е малко недоразвит. Мозъкът му е като на петгодишно дете — обадих се аз. — В медицината случаят му е описан като „вдетиняване“.

Онова, което последва, изненада всички ни. Капитан Берторели, макар и италианец, при това италианец от Италианската армия на новобранците, пристъпи смело напред с лице срещу дулата. Сигурно ги беше помислил за сладоледени фунийки. Винаги съм го подозирал, че нещо недовижда, особено откакто каза на жена ми, че е красавица.

— Вие красива сеньора, а защо така агресивна, е? — изцепи се той. Вие не сте за война, вие сте да правите любов.

— Някой иска ли този италианец, преди да го гръмнем? — попита Денис.

— Може да е интересно с него за час-два… — каза едно от момичетата, чието тяло до този момент беше закрито от едната от вратите на плевнята, но само наполовина.

Аз имам едно последно желание — каза Берторели. Може ли да ми вържете очите?

— Преди разстрела ли? — запита Денис.

— Не. Преди да правя любов…

Време беше някой храбър и безстрашен човек да вземе нещата в ръце и да предложи за германците да бъде поискан голям откуп.

— Всички ние сме добри комунисти — започнах уверено аз. — Защо не сформираме комитет, да дискутираме, да излезем с предложения. Партията има нужда от пари: можем да направим вестник, да пуснем обява за нови членове.

Денис се съгласи с мен. Момичетата често се съгласяват с мен. Смятат, че идеите ми проникват много надълбоко.

21 май

Често съм чувал хер Флик да хвали Хелга колко добре се справяла, когато слизала в подземието му за един бърз… друг… вкарва… напляскване и гъделичкане…

Любимият… експлозив… как… баща ти^[37]?

Освен това той отделя и много време да наблюдава как действат другите. Аз със сигурност съм бил под строго наблюдение, докато съм тикал количката с Мими към дъскорезницата. Веднага след това Хелга беше облечена като милосърдна сестра, а хер Флик беше бебето в количката й. Той бил със страховито черно кожено боне и пелена с малки сини свастики по нея.

— Виждате ли нещо с мощния си гестаповски бинокъл, хер Флик? — го попитала Хелга.

— Полковникът, лейтенантът и италианският капитан са в дъскорезницата с едни груби селски момичета с пищови. Предполага се, че планът им не е успял.

— И сега какво?

— Върни ме обратно в квартирата ми. И гледай да не друсаш много, че ми се ака.

22 май

Оня идиот полицаят предал на Едит и Ивет „супщение, че са ме заловини от куманистаческата Съпротова“.

— О, не! — проплакала Ивет, представяйки си големия ми… член^[38]…

Изпод шапката си Крабтрий измъкнал малко шишенце.

— Пъхните тези аромути под носите си и вдихните длибоко.

Но Ивет нямало за какво да се безпокои. Аз съм обучил Мишел отлично. И тъй, моето протеже не закъсняло да съобщи, че има гениален план.

23 май

Гениален ли?! Поискала само да се обади в Лондон и да каже на Кралските въздушни сили да пуснат бомба върху една дъскорезница, и то точно на мястото, където всъщност бях аз.

Казала им, че и омразните немци, и комунистките са заедно под един покрив и че това е идеална възможност да ги елиминират. Аз пък съм щял да бъда горд, че се жертвам за Франция. Е, аз наистина ще се гордея, но когато му дойде времето. Засега възнамерявам да живея за Франция. Героите от Съпротивата са много кът в Нувийонския регион, така че моите лични качества на лидер и храбър борец са голяма рядкост.

Мосю Алфонс излязъл с друг аргумент:

— Смятам, че Рене би умрял щастлив — зашепнал нетърпеливият балсамьор на Едит, — знаейки, че ще ви взема за жена, скъпа моя, ще се грижа нежно за вас през малкото години, които ми остават, преди да ви завещая цялото богатство от швейцарската си банкова сметка, чийто номер ще ви кажа, когато духнем свещта на първата си брачна нощ.

24 май

В крайна сметка момичетата решиха да разрешат на мен да опитам да взема откуп за затворниците. Един милион франка за германците ни се видя добра цена. За жабарчето щях да искам десет консерви варен боб. Така беше справедливо, особено като се има предвид, че вареният боб влиза в специалната оферта на месарина с големия сатър.

Преди да поема на опасната си мисия, полковникът ме накара да измъкна картините от скривалището им зад една греда. Той обаче въобще не разбра, че това са копия: оригиналите вече бяха на топло и меко в пелените на Мими Лабонк. Тъй че с радост му угодих.

— Пъхнете ги в панталона на Грубер — нареди полковникът.

Аз се поколебах.

— Отляво или отдясно да ви ги сложа, лейтенант? — попитах.

— Ако за вас е все едно — една отляво и една отдясно.

Горкият лейтенант Грубер. Не го бях виждал толкова притеснен, откакто до него стигна новината, че един от приятелите му от времето, когато са аранжирали витрини, бил уцелен в палатката си.

— Въпреки че много пъти съм докосвал старите майстори, нямах никаква представа на какво грубо платно е рисувал Ван Гог.

— Сигурно е използвал за канава полата на някоя местна — предположих аз.

— Да се надяваме, че първо я е изпрал — отвърна лейтенантът.

Денис се сбогува с мен и аз тръгнах за мисията си, но преди това тя предупреди затворниците:

— Ако платят откупа, ще ви пуснем почти невредими — изръмжа тя. — Ако не — бум, бум, бум!

Не ми дадоха да взема с мен бебето Мими. Казаха, че било по-добре жени да отгледат горкото детенце.

— Но то ще започне да ви пречи, когато убивате немци или взривявате разни неща — казах аз.

Денис въобще не щеше и да чуе:

— От това, че е сираче, то вече изглежда доста състарено за възрастта си!

1 юни

Генерал Фон Клинкерхофен не се съгласи да плати откупа.

Първата ми мисъл беше: ако на него не му пука — защо трябва на мен да ми пука? Да ги изтряскат. Втората ми мисъл беше: стигне ли се до масово тряскане, може да има много „големи бомби“ с дупки в тях и „пукнати вази“, които едва ли ще могат отново да се залепят.

2 юни

Мишел не може да спре бомбардировачите. Батерията на радиостанцията свършила. Ще трябва да намерим парите за откупа от друго място. Иначе никога няма да успея да си осигуря с… те^[39].

3 юни

Откъде другаде, откъде?

Изстреляхме Едит да изкрънка на заем всичките пари от швейцарската банкова сметка на мосю Алфонс.

4 юни

Първо, лошата новина. Мосю Алфонс не получил удар.

А сега — още по-лошата новина. Най-неочаквано той забравил номера на банковата си сметка, а и швейцарската банка днес била затворена, защото имала банков празник.

Как по друг начин можем да осигурим парите? Дори Роже Льоклер не може да изфабрикува един милион франка до утре. Или поне няма да са качествени.

Мишел има нов план, който ще ми представи утре, за да го одобря. Гордея се с това момиче. Колко много е научила от учителя!

5 юни

— Никаква банка няма да обирам! — казах аз, когато тя свърши. — Ще ми лепнат доживотна, че може и повече. И тогава какво ще стане с всеки един от вас?

Въпросът ми толкова ги разстрои, че не можаха да ми отговорят веднага.

— В такъв случай не можем да си върнем картините и ще бъдем бедни завинаги — проплака накрая Едит.

— Рене — намигна ми Ивет, — помисли какво можеш да направиш с тези пари!…

12 юни

И ето ни в полунощ пред банката. Църковният часовник току-що бе ударил дванадесет. Мишел пазеше отвън. Ако се появеше някой, тя щеше да избуха като бухал. Аз лично смятам, че като лидер на групата трябваше АЗ да бухам като бухал, а тя да се промъква вътре. Но за всичко си има време, пък и без това беше доста ветровито, та, викам си: я да вляза аз по-добре вътре — на по-топло.

13 юни

Сега ще ви обясня къде бях през последните няколко дни. Бях заключен в трезора на една банка.

Льоклер успя да отвори вратата като момченце и ние се вмъкнахме в трезора. За лош късмет стана течение и вратата се хлопна зад нас.

— Имам идея! — съобщи оня дърт глупак, след като бяхме висели там цяла седмица. — Пластичният експлозив още е у мен. Ще взривим вратата.

Посрещнах думите му със смесица от облекчение и съжаление. Щях да се радвам да изляза на свобода, но в същото време бях щастлив, че мога да помогна на Ивет, която получи пристъп на клаустрофобия и трябваше някой да я държи силно прегърната, докато тя поема дълбоко въздух.

Докато всичко това ставаше, Мишел чакаше отвън с Крабтрий.

— Нещо много се бавят — казала Мишел.

— Дали да не хвърлим един пиглед? — попитал Крабтрий.

— Пиглед?

— Пиглед — да видим какво ставам.

Много мило от тяхна страна да помислят как да ни спасят, но за жалост те дойдоха точно десет секунди след като Льоклер подпали фитила.

14 юни

Моята храбра дружина се възстанови от шока на преживяното главно благодарение на отличния ми коняк, които те изпиха веднага щом се добрахме до ресторанта. Аз лично се възстанових чак когато преброих откраднатите пари. Никога преди не бях броил до един милион — дори в най-добрите ни вечери.

19 юни

Повратна точка в моя живот. Реших, че не мога повече да разрешавам на жена ми да пее. Губя клиенти. Тя ще посърне — но такъв е светът на шоубизнеса.

Имам план. Смъкнах от тавана стария си грамофон, кутийка иглички от средните и цяла камара плочи. Сега трябва само да съобщя новината на Едит.

20 юни

Не е спешно. Може и утре.

21 юни

Или даже вдругиден.

22 юни

— Едит — започнах аз мило, — не ми харесва как акомпанира мосю Льоклер на пианото, когато ти пееш. Не е на нивото на твоя глас.

— И аз съм си го мислила това — отвърна тя.

— Хрумна ми, че ако пееш на фона на оркестър — за предпочитане някой голям симфоничен оркестър, по-мощен и дирижиран от Тосканини… тогава целият ти потенциал ще може да се разгърне.

Подадох на Едит една от плочите.

— Тосканини! Колко прекрасно! А какво е това име тук — прилича ми на Джанет Макдоналд.

Обясних й, че тази Макдоналд най-вероятно попява нещичко там, но клиентите едва ли ще забележат.

— Гласовете ви толкова си приличат! — обади се Ивет.

— Естествено — каза Едит, — тя винаги ми е била за пример.

Ивет пусна плочата. Аз почуках по плота с лъжица като с диригентска палка и започнах да дирижирам.

Едит запя „Любовта те чака да я откриеш“…

Почуках по плота на бара с лъжицата:

— Едит, дай по-тихичко! Тези твои здрави селски дробове заглушават цялата Нюйоркска филхармония!

След няколко фалстарта най-сетне успях да я накарам да пее толкова пианисимо, че чак едва се чуваше.

— Ивет, обърни се с гръб — казах аз. — Кой пее сега?

— Не мога да позная. Прилича ми на мадам Едит.

— Идеално — похвалих аз Едит, — от другия месец почваме.

26 юни

Хелга ми каза, че тази сутрин хер Флик изглеждал доста бледен. Лицето му било изгубило обичайния си здрав пепеляв тен.

— Току-що бях в банката, където всеки петък тегля лихвите си — казал й той. — Трезорът е бил разбит и един милион франка от личната ми гестаповска сметка с фалшиви пари е заминал.

По дяволите! Един милион от личната му гестаповска сметка с фалшиви пари! Усетих, че и аз нещо пребледнявам. Хелга продължи:

— Но кой ще има дързостта да направи такова нещо? — попитала го тя.

— Някой, който ме мрази.

— Вас всички ви мразят.

— В Гестапо това е знак за професионализъм.

Така или иначе той смята, че най-силно го мрази генерал Фон Клинкерхофен, и подозира, че именно той му е свил парите.

— Чувствам се малък и самотен — казал той на Хелга. — Дай ми на заем петдесет и седем франка за сандвич и чаша кафе.

1 юли

Днес следобед Крабтрий пусна голяма „бумба“.

— Имам льош новост. Когато сте обарвали бинката, е имало свадител. Той е рисувнал портрет на заполезрените — каза той. — Никой още не ги е видол, защото още не съм ги сложнал на телбота пред полюцийския учистък, но някой от тях ми се гльодват познайни.

Много „льош новост“ наистина.

6 юли

Ако Флик научи, че парите му са у нас — ще ни разстреля бавно и мъчително. И какво да ги правим сега?

Мишел вика, че Съпротивата щяла да им намери място.

Мосю Алфонс е готов да ги скрие в някоя урна, но аз съм сигурен, че веднага ще ги мушне в трезора на някоя швейцарска банка.

Спорът приключи, когато на площада се появи полковник Фон Щром и се запъти към ресторанта. Изглеждаше ядосан. Мишел сграбчи няколко банкноти и изчезна с тях като фантом към фризьорския салон. Останалите банкноти бяха в ръцете ми, а полковникът приближаваше.

— Скрий ги в пазвата ми! — предложи Ивет.

— Няма да се съберат! — отвърнах аз.

— Ще ги напъхаме в гащите ти — каза Едит, — там има много място.

Полковникът и лейтенант Грубер влязоха в ресторанта точно когато натъпкахме и последните банкноти.

— Полковник, лейтенант, какво съвпадение — започнах аз, — тъкмо бяхме тръгнали да ви спасяваме.

— Рене — каза лейтенантът, — чувам някакво странно шумолене.

— Мишки — казах аз.

— Имам странното усещане, че шумът идва от панталона ви.

— Ами че вие бихте ли си сложили капан в панталона, лейтенанте? — попитах аз.

Вмъкнах се криво-ляво в задната стая, без да знам, че полковникът наредил на Грубер да ме последва. Смъкнах гащите си, за да изтърся всичките пари, а после се наведох да ги събирам.

— Рене — чух глас зад гърба си, — възможно ли е да съм ударил джакпота?!

Изправих се бързо и накарах лейтенанта да обещае да не казва на никого какво е видял. Той отговори, че нямало нищо срамно в носенето на наполеонки.

— Имам предвид парите — казах аз. — Снощи взривихме банката и откраднахме един милион франка, за да платим откуп за вас.

И не за пръв път Грубер се разчувства:

— И направихте това заради мен? — възкликна той. — Парите, очевидно, не са добре във вашите панталони. Трябва да ги натъпчем в моите. Сега ще им направя място.

— Май напипах Ван Кломп — усмихна се той, — моля ви, Рене, хванете единия край.

Протегнах предпазливо ръка. Нямах никаква представа колко голям ще се окаже неговият Ван Кломп. Когато го обхванах с пръстите си, с облекчение разбрах, че има дебелината на свита на руло картина.

— Трябва много да внимавам с Ван Гог — добави Грубер.

— Да, много е ценен — съгласих се аз.

— Зеблото му е много грубо.

Докато го надъхвах в наполеонките си, разбрах какво е имал предвид. Започнахме да тъпчем парите в неговия панталон. Той беше идеално скроен, макар и малко тесничък. Очевидно тук беше пипала ръката на някой негов скъп приятел от времето на аранжирането на витрини.

10 юли

Нещо взе да става много сложно. Аз дадох парите, които задигнахме от банката, на лейтенант Грубер (по принцип той е наш смъртен враг, но в моя случай — смъртен приятел). Той ще се погрижи за парите, така че до нас да не водят никакви улики. В замяна Грубер ми даде да скрия в панталона си онова, което смята за оригиналните картини (но те не са). Аз ще ги дам на Едит да ги скрие при другите фалшификати.

Когато лейтенантът ги поиска, надявам се, тя няма да сбърка и да му даде оригиналите! Оригиналите, разбира се, са онези, дето са скрити в гащите на Мими.

В тази игра постоянно трябва да си нащрек.

14 юли

Тази вечер на прозореца почука Денис. Германците я търсели навсякъде. Тя, естествено, дошла в дома на мъжа, когото обича.

— Ами ако те намерят тук? — попитах аз.

— Тогава ще умрем под град от куршуми, отбранявайки се, вкопчени един в друг.

— Дали да не отидем на някое по-безопасно място? — предложих аз. — На автобусната спирка например — там никой не ходи, отдавна преустановиха всички рейсове.

19 юли

Май вече не съм никакъв съдържател на ресторант; превърнал съм се в управител на убежище за преследвани момичета. Може да ви звучи забавно, обаче въобще не е: това са все момичета от комунистическата Съпротива.

Мис Денис Ларок, чието описание несъмнено се разпространява надлъж и нашир из страната, се укрива в стаята на Мими Лабонк, която мрази комунистките, но прие уверенията ми, че бегълката клони към известен военен консерватизъм.

Заместничката й Луиз също се укрива в ресторанта въпреки очевидния факт, че в момента съм доста пренаселен.

— Дали не можеш да дойдеш идната седмица? — попитах аз съвсем резонно.

— Навсякъде е пълно с германци. Ако ще умирам, нека да е в твоите обятия!

Естествено. Къде другаде ще иска да умре едно момиче?

От момента, в който ме зърнала, тя непрестанно мечтаела да прокара пръсти през косата ми.

— Скрий ме в спалнята си — настоя тя^[40].

— За жалост — казах и аз — в момента там спи една възрастна жена от персонала.

24 юли

Тази вечер бе голямата вечер за Едит.

— Дами и господа — съобщих аз, — под акомпанимента на 64-членния Нюйоркски симфоничен оркестър и под диригентството на Артуро Тосканини ресторантът на Рене с гордост ви представя… мадам Едит!

Жена ми зае централно място. Мосю Льоклер, скришно от посетителите, нави грамофона. За жалост този стар глупак събори плочите и си изпусна някъде очилата. Най-сетне той даде сигнал, че всичко е наред.

Почуках с лъжицата по плота на бара.

— Маестро, готови сме!

Льоклер седна на пианото и се престори, че свири шестнадесет тактова интродукция. Едит започна съвсем навреме, но с гласа на Пол Робсън, който пееше Ole Man River.

— Без съмнение — обади се лейтенант Грубер — тя става все по-добра.

26 юли

Слънцето грее, всичко наоколо ухае и вие сигурно ще кажете, че съм безгрижен като птичка. Ако не укривах двама английски пилоти и две момичета от комунистическата Съпротива, ако не бях откраднал от банката един милион франка гестаповски пари и ако лейтенант Грубер не смяташе, че крия в панталона си нещо за него, щяхте да сте прави.

Мишел има микрофилм с плана за нападението на германците над Англия. Кралските въздушни сили изпратиха птица, която ще отнесе микрофилма директно в Лондон. Очаквах, че това ще е пощенски гълъб. Колко съм бил наивен! Този път англичаните ни доставиха нещо съвсем ново — патица за дълги разстояния! И тя измъти цяла ескадрила патенца за дълги разстояния.

Това не се отрази добре на Ивет.

— О, виж тези малки бебешоци! — възкликна тя. — За какво мислиш, като ги гледаш?

— За сос от портокали и добре натъпкани с плънка — отвърнах аз.

Не трябваше да споменавам плънката: Ивет иска да избягаме в Париж с парите, които задигнахме от банката. Когато й казах, че парите са в гащите на лейтенант Грубер, тя се разплака неудържимо. И аз — какво, какво — трябваше да я успокоявам.

В този момент се появи Едит с купа, пълна с картофени обелки.

— Рене, какво си награбил това момиче?!

Ама че глупава жена! Не вижда ли, че Ивет е примряла от глад? Че на тази млада и невинна сервитьорка й се плаче, като гледа как хвърляме храната на патетата?

— О, горкинката! — каза Едит. — Трябва да ядеш, за да укрепнеш. Ето, хапни малко обелки от картофи!

Скъпи чичо Хайнрих,

Благодаря за писмото ти от 16-и.

Моите уважения, чичо, но гестаповските пари, откраднати от банката, не бяха истински. Бяха фалшиви. Разбира се, въпросът е принципен, но ти не се тревожи. Аз ще намеря виновниците и ще раздам правосъдие, но не по начина, по който ти предлагаш. Чичо, не мога да разстрелям всички жители на града. И бездруго достатъчно ме мразят.

Твой любящ те племенник

Ото

Р. S. Между другото има ли някакъв начин за едно пощенско записче, така, на първо време?

27 юли

Химлер е много ядосан на хер Флик заради откраднатите гестаповски пари. Хелга смята, че това сигурно са били пари от фонда на гестаповския коледен клуб. И ако парите не се намерят, мнозина ще карат тазгодишното коледно тържество без пуйка и зловеща украса.

Тя каза, че хер Флик съскал като змия от яд, защото чичо му бил бесен. Трябвало да намери парите бързо, преди да е започнало някакво разследване и преди някой да заразпитва за картините, които отдавна трябваше да са изпратени на Хитлер, Флик измислил план, според който, дегизирани като продавачи, двамата с Фон Смолхаузен ще се опитат да засекат човек, който плаща с фалшиви банкноти на пазара. Открият ли го, ще го арестуват и ще го разпитват, докато си признае откъде са дошли парите. И като знам, че парите са дошли от мен, не съм съвсем сигурен, че планът им е добър.

28 юли

Лейтенант Грубер иска анонимно да подхвърли парите на хер Флик и точка по въпроса. Полковникът обаче не иска да избързва. В края на краищата за един милион франка колко щрудел може да се купи!

29 юли

Тази вечер Мишел се появи на прозореца на задната стая и размаха голяма гюдерия. Пулсът ми се учести, но не за дълго. В другата си ръка тя държеше кофичка. Това е новото й прикритие. Облякла се е като чистачка на прозорци, за да може да ходи от къща на къща, без да буди подозрение. Мисля, че би изглеждало по-автентично, ако налееше и малко вода в кофичката си.

Както и да е, тя ми каза (без да повтаря), че носи пакет с микрофилм на плана на германците за нападението над Англия. Трябва да го сложа на крачето на патицата за дълги разстояния. И патицата ще го пренесе до Лондон.

Съществуват, уви, само няколко бележки от Мишел от Съпротивата. Тя си пишела с най-храбрия герой на цяла Франция през военните години, но явно без да повтаря. Лично аз очаквах да попадна на нещо по-интимно от бюлетин на Съпротивата, но това намерих — това помествам.

Мишел извади пакета, голям колкото тухла.

— За това ще ни трябва албатрос за дълги разстояния — възмутих се аз.

За щастие микрофилмът представляваше само една малка част от пакета. За жалост възникна проблем с патицата. Тя не може да се отдели от четирите си малки патенца. Ако я отделят от тях, още преди Кале ще заболее от постродилна депресия.

1 август

Денис Ларок се крие в един дрешник в коридора към спалнята на тъща ми. Трябва много да внимавам, иначе тя ме сграбчва, докато минавам. Тази сутрин не внимавах и тя ме сграбчи за топ… ите^[41].

— Знаех, че ще дойдеш при мен, страст на живота ми! Само при вида на храброто ти лице главата ми се замайва!

— Може би е от топчетата нафталин, които, без да искам, стъпках.

Денис ми каза, че иска да убием жената, с която живея, да я заровим в градината и да се скрием в подземията на Париж, излизайки само понякога, за да бием омразния враг. Просто нямам търпение!

2 август

Луиз е скрита в другия дрешник по коридора. Тази сутрин тя ми сграбчи кифлите. Много се разстроих — любимите ми пухкави кифли, а Ивет така хубавичко ги бе намазала. Луиз каза, че цяла нощ тръпнала и си мислила за мен.

— Ще изям тези кифли, за да укрепна и да можем да избягаме заедно — обяви тя.

Едва ли от две сардинки и кресон ще успее да избяга много далеч, но кой съм аз да споря с една непоколебима комунистка с ръка на патлака.

Тя иска да убием Денис, да я скрием в някой стар хладилник и да отлетим за Алпите, откъдето ще замерваме немците с камъни.

— За жалост — казах й аз — ние използваме стария си хладилник, но когато се счупи, веднага ще ти кажа.

7 август

Мосю Алфонс ходил във фризьорския салон да му оформят мустаците. Помадата, която използвали в салона, била тяхно производство — от секрет на язовец и розова вода. Там му шампунирали и косата с екстракт от таралеж — да добие по-голям обем. Е, това има и някои недостатъци: когато чуе клаксон, се свива на кълбо.

8 август

Мосю Алфонс барабар с оформените си мустаци бил арестуван от хер Флик и Фон Смолхаузен. На сергията за риба той платил с една фалшива банкнота и така го спипали. Протестирал, викал, че е невинен, но, както хер Флик отбеляза, „ако е така, защо косата му се изправи от страх, когато му насочихме лампата в лицето за разпит?“.

Мишел е виновна. Тя дала на фризьорката фалшива банкнота, а старият погребален я получил като ресто. Мога само да кажа, че според мен той явно доста добре е бутнал на фризьорката^[42].

Мишел започна да се оправдава.

— От седмици не съм си правила прическа! — каза тя. — Като глава на Съпротивата имам имидж, който трябва да поддържам.

Изненадан съм от нея. Очаквам от тези, които ме обслужват, да бъдат по-твърди. Но тя отново имаше план. По радиостанцията, скрита под леглото на тъща ми, тя поръча от Лондон два чифта тънки дамски чорапи за себе си и пакетче хапчета с отрова за мен. От бързо действащите.

9 август

Не вярвам да ми е прилошало от споменаването на хапчетата с отрова. Просто напоследък се изтощавам до смърт в кухнята, където наглеждам пъпешите и мачкам тестото и мисля, че умората най-сетне си казва думата. Все пак интересно какво е намислила Мишел.

10 август

Патката бе готова за л… не^[43].

— Имкате ли дълга патка? — ме попита един полицай, докато изнасях щайгата на площада. — Ще разтикам тези селяни от путя и ще разчистам пастата.

— Това ще влезе в историята като повратна точка в борбата на угнетените от цял свят срещу терора на фашисткия империализъм — каза Едит.

Моментът наистина беше вълнуващ. Напрежението нарасна, когато тя отвори вратичката. Най-сетне патицата за дълги разстояния бе свободна и се заклатушка навън. След нея се заклатушкаха четири малки патенца. Ние ги подгонихме около фонтана, но никое не се вдигна във въздуха. Най-сетне мама патка явно си спомни за какво са я обучавали и за последно я видяхме да минава покрай пощата, явно запътена към брега. Дано да е внимателна. Един германски конвой — и патенцата й ще останат сирачета.

14 август

Комунистките изхвърлили Мими от стаята й и я принудили да спи в шкафа за метли. Казах й да гледа на това откъм добрата страна — шкафът е до котелното, така че ще й бъде топло и хубаво.

— Мой живот — зашепна по-късно Денис Ларок в уютния си дрешник, — сърцето ми се блъска като бурно море, което се разбива в скалите на желанието ми. Само трябва да те погледна и да видя как луната изплува и дърветата се привеждат над тропическите брегове…

Mon Dieu, а аз дори не мога да плувам!

15 август

— Моята страст е по-силна от нейната — каза ми Луиз. — Вътре в мен бушува страст, кара ме да се хвърля върху скалите на твоята мъжественост, а после двамата да се потопим във водовъртежа на екстаза.

Да не забравя да си наглася един спасителен пояс до леглото.

Тя иска в полунощ да увисна от своя прозорец. И тя щяла да увисне от нейния. Щели сме да се срещнем на парапета и да се любим диво и порочно.

Съседите със сигурност ще има за какво да говорят.

Сега тя отиде да направи петстотин коремни преси, за да може да издържи. Какво у мен кара добрите момичета да беснеят? Никой ли не може да ми устои?

16 август

Поне лейтенант Грубер да можеше.

Те с полковника се тревожат, че изчезналите пари някак ще насочат следите към мен. Всъщност тревожат се, че следите ще тръгнат към мен, а после — отново към тях. Полковникът е измислил два варианта за действие.

Според първия Едит трябва да направи едно сладкишче, в което аз ще сложа хапче с отрова. Ще подадем сладкишчето на мосю Алфонс през решетката на килията му. Той ще го хапне и — пито-платено!

Според другия аз самият трябва да глътна хапчето. Но, както казах и на лейтенант Грубер, сигурен съм, че мосю Алфонс с радост ще умре за Франция. А доколкото познавам сладкишите на Едит — даже няма да се наложи да хабим хапчето.

17 август

Мосю Алфонс получил сърдечен пристъп в Главната квартира на Гестапо. Само Хелга била при него, когато се случило това и му обяснявала, че иска да му помогне да избяга, защото у нея също имало част от онези пари и тя не искала хер Флик да научава. Мосю Алфонс поискал доказателство, че това не е някаква гестаповска хитрина. Хелга разтворила куртката, разкопчала ризата си и разкрила пред него черен дантелен сутиен, който целият преливал.^[44]

Но това не било всичко. Тя си вдигнала и полата и разкрила нож от трион, който се оказал затъкнат в ластика на копринения й чорап, който пък се оказал закачен на черен жартиер с къдрички. На нашето старче сърцето му се разхлопало с бясна скорост и ето го сега в германското крило на Обединената нувийонска болница.

19 август

Както си „разхуждал“ по улицата, Крабтрий изведнъж си „погляхнил чеси и видал“ времето. „Велики божество — си говорнал той, — трябвам да говорна с колигата си в Лондон по предовитела! Виж, станал секс и четвъртен!“

Дойде той в ресторанта и аз го качих горе, в спалнята на тъща ми. Полицейската му палка се мандахерцаше от колана му и видът й очевидно върна Фани към дните на нейната младост. Тя се протегна да го хване, но Крабтрий каза, че „нюмал време за губкане“.

— Ало, ало! Тайнствен агент Крабтрий говьори — каза той. — Своржете ме с Уймбълдон: един секс — един секс.

— Чувам ви сюлно и юснено — обади се глас от другия край. — Стойте на лунията, ще ви свиржа!

Господи! Оттатък има друг идиот!

Най-сетне се свързахме, но се обадиха от някакъв бардак „Макфишъри“ и затвориха.

— Егасти! — ядоса се Крабтрий. — Сбъркал съм нюмера. Трябва да го зачуркням от тафтерчето си.

Точно в този момент забелязах, че устата на тъща ми е цялата омазана със сладкиша, в който беше отровното хапче. Веднага дръпнах Едит настрана, уж да й кажа какво има да се свърши долу, но тогава и тя видя майка си и работата се разсъхна. Дъртата кукумявка бе лапнала едно парче, но го изплю цяло — беше забравила да си сложи ченето, та не го бе нахапала.

20 август

Четете внимателно — ще напиша това само веднъж. Мишел от Съпротивата има нова идея, според която най-храбрият мъж в цяла Франция ще участва в план „Двойно дъно“.

Ясно е, че трябва да влезем в болницата, за да отървем мосю Алфонс, преди да се е разприказвал. За целта ще се преоблечем като лекари от „Бърза помощ“. Ще имаме носилка с двойно дъно. На тайното дъно ще сложим кукла на мосю Алфонс, облечен в пижама. Върху носилката ще имаме спешен случай. Идеята е да намерим мосю Алфонс и да го разменим с куклата. След това спешният ни пациент ще трябва уж да иде за нова диагноза в друга болница и така ще изведем и двамата.

Пожелах доброволно да бъда спешният случай, който ще лежи върху спасения погребален. Бих направил същото за всеки. С изключение най-вероятно за лейтенант Грубер.

21 август

Колко жалко, че Мишел не координирала плана си с Хелга, която по същото време изобретила експлодираща подлога, с която да елиминира мосю Алфонс. Подлогата щяла да се задейства от разстояние.

— А как ще разберем кога подлогата е, така да се каже, сложена — попита я лейтенант Грубер.

— В нея има микрофон — сопна се Хелга, — ще чуем гласа на сестрата, когато го оправя.

22 август

Отидохме в болницата. Аз бях на носилката, а чучелото беше отдолу. Едно друго чучело буташе носилката — Крабтрий, облечен в дълга хирургическа престилка, с маска на лицето, големи латексови ръкавици и гумени ботуши.

— Добра дегазировка — отбеляза той. — Могам да вървам навсякъд в болницата, без да надигам подозреност. Само веждиците ми се виждат.

26 август

Още не съм се отърсил от шока: не толкова от травмата на експлозията, колкото от ужасната гледка на лейтенант Грубер и полковника, облечени като медицински сестри. Разбиха една от най-любимите ми фантазии.

Двете флорентински чучулиги се появиха в болничното отделение точно когато набутвахме мосю Алфонс под носилката в количката. Хелга и капитан Берторели бяха навън, до стената на болницата. Хелга, наведена, се ослушваше, а Берторели се готвеше да предизвика големия взрив. И двамата се бяха наточили за истинска експлозия.

— Подлога вика Контрол — прошепна Грубер в цукалото. — Подлога вика Контрол!

— Здравей, Подлога — обади се Хелга, — готови сме да действаме!

Мишел, Едит и Крабтрий изчезнаха към стаята на мосю Алфонс, за да оставят чучелото, и ме зарязаха сам-самичък върху носилката насред коридора. Не след дълго отнякъде се появи един германски войник. Шепнешком предупредих мосю Алфонс. От размърдването ни обаче окачените по него системи се разписукаха. Опитах се да заглуша шума, като започнах да свиря с уста. Избрах да си подсвирквам „Танц на огъня“. Войникът ме погледна много странно и накрая отмина.

Въздъхнах облекчено, но опасността не бе преминала. Онзи идиот Крабтрий бе спрял количката с носилката точно пред операционната. Един германски хирург надникна през вратата. Той беше с ръкавици и хирургическа престилка, а очилата му имаха най-дебелите лупи, които някога съм виждал.

— Къде е тази, френската селянка? — попита той, опипвайки стената, за да се ориентира накъде върви. — Готов съм за цезаровото…

Цял живот ще съм задължен на лейтенант Грубер, задето точно в този момент намери леглото на мосю Алфонс, мушна вътре подлогата и даде сигнал на Берторели да действа.

27 август

Експлозията беше по-голяма и от онази, която избухна, когато Едит ме свари да показвам на Ивет трикове за самоотбрана във военни условия. Хирургът хукна да се спасява, а мосю Алфонс ме задърпа като луд.

Сега е един и петнадесет през нощта и аз току-що се промъкнах като крадец в собствения си ресторант с болнична роба, след като съм изминал пет мили от градската болница на Нувийон, където бях в родилна зала.

Ама какви ги говоря аз? Това може би е само ужасен сън? Не, не е! Течението отзад, което разтваря робата ми, ми подсказва, че е истина.

28 август

Вчера, тъкмо бях прибрал дневника си, когато в малките часове на деня на вратата на ресторанта се появи лейтенант Грубер.

— Рене… Отворен ли сте? — попита той.

— Отчасти — отвърнах аз, затваряйки полите на робата си.

Лицето на лейтенанта светна.

— Заради бомбардировките — обясних аз. — Човек трябва да е готов да се облича и съблича за миг. Какво правите тук по това време, лейтенант? Не трябваше ли да сте в малкия си танк и да упражнявате някои маневри с Клерънс?

Грубер ми каза, че мосю Алфонс бил премахнат. Така че вече сме били начисто.

— Не ви ли се ще да го отпразнуваме с нещичко? — предложи той.

Обърнах се и понечих да тръгна към бара, но изведнъж размислих.

— Ъъъ, ами не точно сега. Трябва да изведа котката.

Лейтенантът беше много настойчив. Предложи да я изведе с мен. Той също имал котенце.

— Така ли? Какво е? — полюбопитствах аз.

— Рижаво мъжкарче.

29 август

Ивет страшно ми се извинява, че са отпрашили с линейката без мен. Те мушнали носилката с мосю Алфонс отзад и решили, че и аз съм там. Но аз не бях и бих път пеша обратно!

— Никой ли не спря да те вземе? — попита тя.

— Спираха — отвърнах аз. — Три пъти. Накрая трябваше да се крия в храстите.

Ивет тъкмо бе започнала да ми съчувства и да ме успокоява, когато на стълбите се появи Едит със запалена свещ в ръка.

— Рене! Какво правиш с това момиче?

— Ама че си глупава! Не виждаш ли, че й прилоша от миризмата на болничната ми роба?

Едит се извини и ми каза да водя Ивет горе, а тя щяла да ни свети отзад със свещта.

— Не, не и с тая роба — казах аз. — Ти я заведи горе, а аз ще ви следвам със свещта.

30 август

Хелга каза, че хер Флик подозирал, че откраднатите пари са скрити в моргата на мосю Алфонс. Той наредил Фон Смолхаузен да влезе веднага там и да извърши обиск. За да не буди подозрение, дребният гестаповец щял да бъде дегизиран като труп. Трябва да предупредя Ивет да се оглежда за някой вдървен дребосък.

31 август

Изведнъж всички искаш да се отърват от парите. Но никой не иска да ги пренесе.

Според Грубер Хелга трябва да ги скрие в кюлотите си.

— Не може Хелга да ходи из града и от бельото й да се сипят едри банкноти — казал полковникът. — Хората ще се чудят що за армия е тази.

Тогава на Грубер му хрумнало друго.

— С ваше разрешение, полковник, никой не би и помислил, че човек с пера на шапката си носи нещо ценно в гащите си.

— А да те фрасна по физиономията, а? — заканил се италианецът.

Полковникът и лейтенант Грубер склонили Берторели да напъха парите в панталона си и да ги донесе на мен. Колко жалко! Аз хич не ги искам. Това са мръсни пари. А след час или два в гащите на италианеца ще бъдат даже още по-мръсни.

1 септември

Никога не съм подозирал, че полковникът е такъв гадняр!

Наредил той на Хелга да държи италианеца под око. И да го информира в мига, в който той тръгне за ресторанта. Полковникът възнамерявал да го изпорти на Гестапо, а ония да го арестуват. Значи с един удар хем парите да са върнати, хем полковникът да се отърве от досадното жабарче.

2 септември

Крабтрий дойде със съобщение за мен. Доколкото разбирам, Мишел е на „площида с нов апират за избягването на имблийските летци“.

— Като й давам тайнственен согнал, тя ще се появява като финтом от нищът — каза той.

Голяма тайна, няма що! Отиде до вратата и наду силно и продължително свирката си.

— Слушайте внимателно — каза Мишел, след като се появи като фантом изотзад. — Няма да повтарям! Немците ще пускат в действие ново и унищожително тайно оръжие.

На езика ми беше да кажа, че ако и то е толкова тайно, колкото сигнала на Крабтрий, до вторник цяла Европа ще е разбрала за него.

— Много голема бумба — обясни Крабтрий.

Явно това е някакъв нов модел мина. Подобрена версия на „Марк 6“. „Марк секс“ според Крабтрий. Съпротивата вече задигнала две от тях и ги скрила. Както обясни полицаят, дето е много по езиците:

— Според плина на Мишел в тях ще сложамте двата имблийски летеца. Бумбите ще натоварят на бумбандирвач на тъмен нощ и ще ги хвърлат върх Онглия.

Почудих си дали пък това няма да ги убие, но после реших, че сигурно всичко е обмислено. „Летеците“ щели да имат „парашоти“.

— Кипаците ще са закрепнати със стоманени гайки. Всеки ще си има клич. Кото ги спускнат, те ще си развинтят гайките — продължи Крабтрий.

Е, и това е начин да убиеш времето.

— Тогаз те ще отмахнат кипака и ще скочат и отвюрят парашотите — завърши той.

Честно, аз няма да участвам в този план. Оттеглям се от Съпротивата^[45].

5 септември

Мими иска да знае кога ще си тръгнат момичетата от Съпротивата. Искала си стаята, за да можем с нея да полетим върху лекия вълшебен облак на щастието и омаята. Имам тънкото подозрение, че говори за пухения си юрган.

О, Мими — толкова много страст, събрана в такава малка опаковка!

6 септември

Страхотна новина за всички момичета, които мечтаят да полетят с шефа си върху лекия вълшебен облак на щастието и омаята: момичетата от комунистическата Съпротива са провели заседание на комитета и с демократично решение от дванадесет гласа срещу три ще се преместят в Абевил!

— Ако умра, името ти ще остане изписано върху сърцето ми — каза ми Денис.

Добре, стига да не изписва целия ми адрес!

Колкото до Луиз, тя каза, че веднага щом може, ще убие Денис и ще се върне да вземе своето!

— Какво си си забравила? — попитах аз услужливо.

— Теб! Тържествено ти обещавам, че ще те отвлекат, ще те вържат и ще те донесат при мен до месец!

— Аз и сега съм вързан, така да се каже — отвърнах.

7 септември

Тази сутрин на полковника страшно му се искаше да изпорти капитан Берторели, обаче хер Флик не вдигаше телефона си. Типично за тайната полиция — вечно ги няма, когато ти трябват.

Единственото, с което полковникът успя да се свърже, бе телефонният секретар.

„Това е гестаповски телефон — каза гласът. — В момента не го вдигам. Оставете съобщение на записващия диск. Моля, говорете след изстрела.“

Преструвайки се на анонимен френски селянин, полковникът пусна мухата, че откраднатите пари са в гащите на човек с пера на шапката, който може да бъде намерен в ресторанта на Рене.

— Бих ви дал и още информация — каза полковникът, — но монетите ми свършват. Бииип, бииип, бииип, бииип.

Изморих се. Да не забравя да мушна на Ивет бележчица за пазара.

8 септември

Събудих се и видях, че Ивет ми е мушнала бележчица.

Милото романтично дете! Да сме продадели свещниците и да сме избягали в Париж! Тя не знае, че старинните свещници са само посребрени. Сигурно страшно ще се разочарова, когато научи. То и аз бях като попарен, когато ги занесох в заложната къща…

Тъкмо прочетох бележчицата, и в ресторанта влезе жабарчето Берторели. Засили се директно към Едит.

— Имам нещо за вас, което Рене е притежавал по-рано, но сега не може вече да извади — прошепна й той.

Сигурно говореше за настърчали пера и начервен гребен?

Той обаче й каза, че искал да я качи горе, да смъкне гащите си и да й даде… за един милион франка!

Не бях убеден, че обменният курс е добър, затуй — за да му спестя качването на стълбите — парите взех аз. Накарах Мими да ги скрие във фурната.

Секунди по-късно пристигна лейтенант Грубер и ми каза, че Гестапо щяло да цъфне тук всеки момент, за да арестува човек с пера на шапката, който носел откраднатите пари в гащите си.

Минута по-късно пристигна Льоклер, дегизиран като стар възглавничар. Както обикновено, човек никога не би го познал! Във възглавниците имаше скрити парашути за летците. На шапката му пък имаше пера.

Хер Флик цъфна малко след него. Той беше със своя зловещ черен шлифер и физиономия, която казваше „Луд съм, колкото си ща!“. Беше получил анонимна информация, че човек с пера на шапката крие в гащите си нещо, от което Гестапо ще се заинтересува.

— Кажете, че това съм аз, Льоклер — захленчи старият глупак край мен.

— Никога не съм ви виждал — казах аз.

11 септември

Отдавна не бе ми се случвало да остана сам, да запретна ръкави и да оставя ръцете си да се плъзнат по стария инструмент! От толкова отдавна, че всъщност в началото си помислих, че май няма да си спомня как съм го правил. Обаче в момента, в който пръстите ми хванаха ритъма на нежното като милувка движение, изведнъж си припомних всичко.

Привлечена от звуците, които изтръгвах с такова усилие, Едит се промъкна в стаята и се притисна о мен.

— Навремето беше много добър с лявата ръка — промълви тя с искрящ поглед, — а пръстите на дясната ти стигаха навсякъде.

Вярно. Нямаше нещо, което да не мога да мина. Всички барове претръшках по онова време. Бяха ме кръстили Рене Инструмента. Е, мога да кажа само, че често пъти това все още е валидно.

Причината, поради която отново галех инструмента, бе тъжна, но проста. Мосю Льоклер бе арестуван от Гестапо, защото Берлин подозирал, че той има нещо много ценно в гащите си. Предполагам, че този слух го е пуснала онази дърта кукумявка тъща ми.

— Помниш ли как ти пеех под старата върба на речния бряг? — попита Едит.

Как можех да забравя? Докато свирех, тя запя с мен и спомените ме заляха като морска вълна.

— Да — въздъхнах аз, — и колко зор само видях, докато завлека това пиано там!

Вълнението от момента дойде малко в повече на Едит.

— О, Рене — размърка се тя, — защо не се оженим отново, Рене? Какво имаме да губим?

— Нищо, което вече да не сме изгубили — отвърнах аз.

— Да не се боиш, че ще избягам с някой по-млад? Няма, Рене! Аз съм в есента на своя живот! Палецът на десния ми крак е черен, на левия имам мазол, пък и първите признаци на ишиас отдясно вече се появиха…

— Все някак ще изкуцукаш с някой по-млад.

Едит обеща, че от сега нататък ще бъде до мен 24 часа на ден. Веднага се сетих за един-два случая, в които присъствието й би било повече от неудобно, но не ми даде сърце да й го кажа^[46].

— Едит… Не познавам човек, който би устоял на такова предложение, но ти забравяш Денис Ларок. Тя е луда по мен. Ще убие всяка, която дори само ме докосне с устни.

— О, Рене, ти си моето съкровище! Винаги мислиш единствено за мен! О, дай да целуна тези вълшебни пръсти!

Казах й, че това е рисковано. Някоя от приятелките на Денис може да ни види през прозореца! Накарах я да ме хване под пианото и там да хапе, да целува, каквото си поиска…

12 септември

Тази сутрин из ресторанта се разнесе някаква ужасна воня. Твърде рано беше за лейтенант Грубер да се е облял с онзи негов специален афтършейв с аромат на момини сълзи и лек привкус на дизелово гориво, а пък тъща ми, доколкото знам, все още си беше в спалнята горе.

Обаче не. Не била. Решила тя да си опече един картоф, и то — кой мислите? — оня, който бях мушнал зад бойлера в банята, онзи, същия, в който бе скрит шпионският апарат, с който щяхме да снимаме плановете на германците за нападението над Англия.

Картофа си тя печеше във фурната.

И благодарение на тази глупава дърта кукумявка по-голямата част от скрития във фурната един милион франка беше вече опечена.

За парите не ми пукаше кой знае колко — нали знаех, че са фалшиви. Обаче за фотоапарата нямах никакво намерение да опирам пешкира.

— Ще кажа на Съпротивата, че тази дърта сврака е оплела конците — заканих се аз.

— Аз пък ще кажа на немците за картините и за летците, и за откраднатите мини — озъби се тя. — Само ще те посоча, приятелче, и ще те тикнат в дранголника като едното нищо…

И тя щракна с пръсти, за да покаже точно как.

Реших, че ще й приложа отново сладкиш с отрова още в мига, в който си пъхне ченето в устата.

13 септември

„Добрютро!“ Познайте кой ми носеше „льош новост“ тази сутрин?!

На стените на „градния площид бил залепнен лист книга със снимка на Роже Льоклер по без гащи“!

На него пишеше: „Ако откраднатите пари на Гестапо не бъдат върнати в срок от 24 часа, този мъж ще бъде разстрелян на Градския площад.“

Е, има и по-лоши места, където могат да те разстрелят, както сам знам от опит. На Льоклер от това едва ли ще му стане по-леко, но ние пък какво можем да направим?

Парите не можем да върнем. Те вече се опекоха във фурната! Не можем и нови да направим — нали стария фалшификатор ще го разстрелват. Трябва да предприемем нещо. Всяка минута е ценна. Трябва да се действа незабавно!

14 септември

И нещо друго — той като няма да може да свири на пианото, значи и Едит няма да може да пее!

15 септември

От друга страна обаче, като го заплашат със смърт, той може и да каже за връзката ни със Съпротивата и тогава могат всички ни да разстрелят на градския площад.

Познавам Льоклер — той е храбрец. Ще се държи до последно с надеждата, че парите ще бъдат върнати.

А като не се върнат? Ще натопи нас.

16 септември

Лейтенант Грубер прояви загриженост относно здравето ми тази вечер. Изглеждал съм му малко бледичък, а ръцете ми треперели.

— Ами, тревожа се за войната — викам — и за това, кога най-сетне ще победите, разбира се.

Грубер ми каза, че дошъл да ми помогне да върна парите на Гестапо, за да освободят те пианиста ни.

Разказах му за тъща си, за печения картоф и за парите, които вече бяха станали на пепел.

— О, божичко! Това е много лоша новина, Рене! Обаче аз бих могъл да ви помогна, ако ми пуснете нещо…

Лейтенант Грубер има таланта да вижда нещата от друг, често пъти доста неочакван, ъгъл. Отдавам това на артистичните му наклонности.

— Разбирам — казах аз. — От друга страна, той не беше чак толкова добър пианист.

Забелязах, че лейтенантът се вълнува по-скоро от нещо друго, отколкото от съдбата на един дърт пианист, с единия крак в гроба. Най-сетне той изплю камъчето.

— Рене, дали нямате някаква информация относно откраднатите мини и тяхното връщане? Защото, ако те бъдат върнати, може би ще мога да уредя освобождаването на пианиста. Не забравяйте, Рене, че вратата ми е винаги отворена!

Въобще не се и съмнявах.

17 септември

Тъща ми е твърдо решена да отърве любовника си Роже Льоклер.

Откраднала тя една ръчна граната от германците и тръгнала с инвалидния си стол да я мята в гестаповската главна квартира, когато Едит я пресрещнала.

— Ще издърпам предпазителя със зъби — заканила се дъртата кукумявка — и ще я пусна в пощенската им кутия.

За жалост тя си била забравила ченето на нощното шкафче, та Едит успяла да я разубеди.

Колко жалко! Каква славна смърт я чакаше!

18 септември

Боя се, че за мосю Льоклер войната съвсем скоро ще свърши.

Хер Флик е получил заповед от Берлин да нареди на полковника да осигури отряда за екзекуция, който да разстреля стария възглавничар. Заповедта била подписана лично от Хайнрих Химлер.

— Аз, ъъъ, ще запазя това — рече капитан Берторели, когато му показаха заповедта, — аз, ъъъ, събирам автографи.

Изглежда, че след като лейтенант Грубер е командвал отряда за екзекуции последния път, сега е ред на италианчето. Хората на Берторели ще дръпнат спусъка в седем часа утре и Льоклер ще изпее лебедовата си песен.

19 септември

Беше вече седем без десет, а от Льоклер нямаше и следа.

Мишел бе инструктирала британските Кралски въздушни сили да пуснат парите пред ресторанта още снощи. Крабтрий ги беше „чукал в гората цила нощ и беше свиткал с фенерчето си. Бумбандиривачите му били отгоре, но облиците бивнали нисък и му имнало мног мъгла“.

В седем без пет мосю Льоклер се появи. Изкараха го на площада и го изправиха до стената.

— Ако до две минути парите не бъдат върнати, възглавничарят заминава — просъска хер Флик.

Думите му отекнаха между каменните стени и витрините на магазините в центъра на Нувийон.

Оставаше една минута до седем. Така ми дожаля за стария човечец! Дори италианците да не го улучеха, Мишел бе разположила свои снайперистки, които го държаха на мушка, в случай че в последния момент се огъне и натопи всички ни. Тя не искаше да рискува, ако английските самолети случайно закъснееха.

Църковната камбана започна да бие. Когато удари седем часът, атмосферата така се наелектризира, че дори перата на шапката на капитан Берторели настръхнаха. В този момент въздухът бе разцепен от продължителен силен рев, който се усилваше с всеки миг.

Дали нервите на Льоклер най-сетне не бяха издържали? Не. Погледът ми бе привлечен от нещо, което се носеше във въздуха, полюшвано от лекия вятър. Банкноти! Хиляди банкноти! Най-сетне Кралските въздушни сили бяха пристигнали и от ескадрила бомбардировачи се изсипваха банкноти като дъжд. Един милион френски франка, без, естествено, малката комисиона, взета от Нувийонската търговска палата за извършени услуги.

И както съвсем правилно отбеляза един от униформените полицаи, които зяпаха нагоре: „Серсем наврементно!“

20 септември

— Какво предпочиташ този път? — попитах тази вечер Ивет, докато бяхме в избата. — Нещо по-нежно и леко или нещо по-твърдо, така, за разнообразие?

— О, Рене — въздъхна тя, а пръстите й сграбчиха едната ми съдинка, докато се протягах към бутилките. — Така ме затрудняваш! Готова съм на всичко, което ти поискаш, стига то да кара сърцето ми да бие лудо, а коленете ми да треперят…

Дегустацията на няколко различни вина, за да избера най-подходящото за клиентите на ресторанта си, наистина е трудна задача. Някои вина тази вечер бяха прекалено добри за селяните. Други бяха твърде лоши за тях, макар да ставаха за германците.

Най-сетне напипах нещо хем младо, хем отлежало.

— Върви и сипи кило антифриз в бъчвата с това вино — заръчах аз на Ивет, — а после ела да ми помогнеш с търкалянето.

21 септември

Общо взето, не бях тотално изненадан, когато тази сутрин се събудих с широка усмивка на лицето.

Голям товар ми падна от гърба! Гестапо си получиха парите. Мосю Льоклер е на свобода, а мосю Алфонс вече не го издирват. Остава само тъща ми някак си спонтанно да се подпали и ще може вече спокойно да се каже, че съм ударил кьоравото. Така че за момента можем само да мислим как да печелим от тази война.

— Рене — провикна се Ивет, — Мишел те вика в задната стая.

По дяволите! Знаех си, че това няма да продължи дълго.

22 септември

Мишел бе облечена в мръсен гащеризон и имаше залепени над устната фалшиви мустаци, а в двете си ръце носеше заплашително по една тухла. Само при вида на тези тухли очите ми се насълзиха.

Оказа се, че това била новата й дегизировка. Сега се е направила на зидарка.

— Ако германците ме заварят тук — каза тя, — ще кажем, че уж оправям прозореца ви.

— Че той не е счупен — казах аз.

Много внимателно и без да повтаря, Мишел прасна стъклото с едната тухла.

— Сега вече е — каза тя.

Мишел носеше лоша новина.

— Когато откраднахме от германците мините, с които английските летци ще избягат, трябваше да извадим от тях един тон силен експлозив. Вероятно ще се запитате какво е станало с този експлозив.

— Честно казано — казах аз, — на мен въобще не ми пука.

Тя продължи, без да ми обръща внимание. Експлозивите били скрити в една фабрика за тестени изделия, уточни тя, и до Съпротивата стигнала секрета информация, че немците ще приватизират фабриката, за да правят замразен щрудел, който да изпращат в колети на Руския фронт.

Съпротивата, естествено, не можела да остави този експлозив в германски ръце! И — изненада! изненада! — уредили да го докарат в моя ресторант!!!

Цял тон експлозив, маскиран като продукция на сладкарската фабрика! Като теглим калема, това прави петстотин коледни пудинга!

Абе, тия хора с всичкия си ли са?

Казах на Мишел, че не искам да имам нищо общо с нейните кифли или каквото там е, и точка по въпроса^[47]!

23 септември

Мишел си тръгна нацупена. Малко по-късно тя ми изпрати през прозореца зашифровано писмо, пълно с омраза. Писмото бе завързано към другата й, неизползвана тухла.

„Какво те прихващат? — разшифровах най-сетне аз. — Ти само ще си седиш спокойно в ресторанта и от време на време ще хвърляш по едно око на няколко коледни кейкчета! Ами ако трябваше да бъдеш водопроводчик на повикване, с черно под френския маникюр, да си гориш ръцете с поялника, да пиеш чай от канче за боя, да ръфаш сандвич върху купчина тухли, а двайсетсантиметровият гаечен ключ да ти се навира в задника?“

Честно казано, на това място ми дожаля. Но моето съжаление не бе и на половината на онова, което изпита Ивет^[48].

24 септември

Представяте ли си?! Получих сметка за поправката на един счупен прозорец?!

25 септември

На два счупени прозореца?!

26 септември

Лейтенант Грубер нещо хич не беше в настроение днес.

— Мисля, че ние с полковника не сме за военен живот — довери ми той с тъга. — Полковникът всяка нощ се моли Хитлер да не нападне Англия. Гадното английско време ще е пагубно за ревматизма му. А пък храната им! Преди войната бях в едно хотелче в Кройдън… Представяте ли си, Рене, ония налапват салама още на закуска!

Представих си как е напуснал Кройдън бързо-бързо.

27 септември

В сегашното си настроение лейтенантът е извор на информация. Генерал фон Клинкерхофен му казал, че до Хитлер стигнал слух, че от този район са изчезнали две мини от най-новия модел — „Марк 6“. Фюрерът, разбира се, изпаднал в онзи свой прочут гняв.

— Ръфал ли е килима? — попитал лейтенантът.

— Не. Но вършил други неприлични неща върху репродукцията на „Гобленът от Байо^[49]“.

— Мислите ли, че той има гайки за затягане?

— Според мен цялата му механика е за затягане, но това да си остане между нас.

29 септември

Мосю Алфонс донесе в ресторанта ми петдесет и осем експлодиращи коледни пудинга, скрити в един ковчег.

Тъща ми погледна ковчега и хукна нагоре (доколкото можеше да тича с патравите си крака) по стълбите, пищейки като заклана.

Замириса на трупове! — разкрещя се тя, без да се обръща конкретно към някого.

Я по-добре да поотворим прозорците — предложих аз.

30 септември

Хелга ми каза, че хер Флик и Фон Смолхаузен си съблекли дрехите, следвайки инструкциите, които им дал фюрерът. Сега са дегизирани така, че да могат да проникнат в църковна среда.

Хер Флик е облечен като монах с ръчно изработени сандали. Фон Смолхаузен е с подобна дегизировка, само че с ореол, който виси над главата му. Той бил част от костюма.

Хер Флик заръчал на Хелга в четири часа да им носи в църковната кула кафе и сандвичи, за да се подкрепят, докато трае бдението им.

— А какво ще правите в църковната кула? — попитала тя.

— Ще слухтим.

Хелга отбелязала, че висотите, до които хер Флик е стигнал, преследвайки целта си, страшно я възбуждат! Тя поискала да го целуне, но за жалост орденът, към който принадлежал хер Флик, забранявал всякакъв физически контакт с жени.

1 октомври

Днес следобед Крабтрий довтаса с „две експлозерани коледни пудингс“.

— Сигурно са в гащите ти, както обикновено? — попитах аз, изтощен от простотиите му.

— Не ставай смишен — каза той, като отметна настрани пелерината си и разкри два прекрасни пудинга, провесени през врата му. — И внимав да не ги изтървахте, че ще бумнат!

— И какво да казвам, че правят шестдесет коледни пудинга в избата ми още от септември?! — попитах Ивет, докато се мъчехме някак да вдигнем краката си над пудингите.

— Можеш да кажеш, че членуваме в клуб на пудинга — предложи тя.

2 октомври

Едит каза, че навън имало някакво момиче, което искало да говори с мен. То казало на жена ми, че въпросът бил личен и засягал мен.

— Добре че е отворено — каза момичето, като влезе. То беше с шлифер, който бе силно издут на корема. Тя посочи издутината и каза: — Не можех да ви оставя това на прага…

— Никога в живота си не съм виждал това момиче — казах аз.

— Аз не съм единствената — каза тя. — Навън чакат още шест.

Направо ме втресе.

— Ние сме от клуба — каза момичето.

Голямо обяснение щеше да падне…

Шестте момичета влязоха. Всичките бяха с издути кореми.

— В седем ще пристигне и един автобус — каза някоя от гостенките.

Тъкмо мислено изчислявах какви са шансовете ми да стигна бързо до вратата, без да бъда съсечен надве от кухненския нож на Едит, когато едно от момичетата разтвори шлифера си.

— Два експлозивни коледни пудинга — обяви гордо то.

Пфу! Почувствах се така, сякаш всички Коледи бяха настъпили за мен наведнъж.

3 октомври

Брат Ото имал инцидент в църковната кула. Заплел се той, без да разбере, в едно от вдигащите се въжета и сега виси на клепалото.

И брат Енгелберт не е в много по-розово положение. Една от църковните камбани паднала отгоре му и целия го скрила.

10 октомври

Полунощ е, а аз съм я закъсал, та закъсал!

Английските летци все още се крият в празни бирени каци в моята изба, вместо да летят някъде над Англия и да чакат да ги спуснат от някой немски бомбардировач. Вместо тях в самолета са хер Флик и Фон Смолхаузен.

Изглежда, че докато е висял от клепалото на църковната кула, хер Флик е забелязал нещо подозрително в съседния на ресторанта ми двор на зидаря. Според Хелга той и Фон Смолхаузен отишли да проучат каква е работата, намерили там откраднатите мини и решили да се наместят в тях.

Хер Флик смятал, че под прикритието на нощта Съпротивата ще тръгне да пренася мините към тайната си щабквартира. И решил той, че щом чуят хора да говорят на френски, ще изскочат, ще ги спипат, ще ги арестуват и право в квартирата на Гестапо!

Честно казано, според мен тия са луди за връзване, но няма как — това е Гестапо.

Ама не били само те! Полковникът също открил мините благодарение на голямото шетане на лейтенант Грубер нагоре-надолу в ресторанта ми.

Полковникът заповядал на хората на Берторели да натоварят мините на един камион и да ги откарат във военновъздушната база на немците, без да подозира, че в тях са се натъпкали мъжища в зловещи кожени шлифери.

Мишел откри, че мините ги няма.

— Спокойно — каза тя, — имам план.

Веднага ми стана неспокойно.

— Имаме агент в базата. Знаем и къде точно се намират мините: те са в минния склад. Двете каци, в които са английските летци, ще бъдат откарани до въздушната база. Ще влязат като пратка бира за офицерския стол, изпратена с вашите благопожелания. Премине ли се охраната, вече е лесно каците да се бутнат в склада, защото той е точно до стола.

— Трябва да ти се признае, Мишел — казах аз, — че си имала безумни идеи, но този път ти и твоите момичета трябва да сте наистина много, много, много смели, за да направите това.

— В базата не пускат жени. Ще отидете вие с Льоклер.

И тъй, натоварихме ние каците с двамата английски идиоти на колички и ги подкарахме към базата. Третият английски идиот вървеше пред нас и ни водеше.

— Стой! — извика охраната. — Кажи паролата!

— На тез два колица носам два каца с бир за офицерската столна — каза Крабтрий, както винаги без никакъв акцент. — Подарък съ от сторанта на Рьоне. Ако зачеташ тоз ръчнопис бележ, ще изясниш.

— Какво говори този? — попита ме охраната.

Той е от планинските райони — обясних аз, — а тази бира е подарък за офицерския стол.

Минавайте, приятели! — бе незабавният отговор.

Льоклер, Крабтрий и аз се вмъкнахме в склада за мини. Исках веднага да намерим кои са празните мини, да набутаме летците в тях и да изчезваме колкото се може по-бързо.

— Аз имам чук — каза Льоклер, — ще удрям по капсулите и ще видим коя дрънчи на кухо.

Слава богу, спрях го навреме. Тоя дърт глупак наистина май нещо не е наред. Гледаш го — уж нищо му няма, обаче дъската му яко хлопа.

Крабтрий отбеляза мините — празните, де, — с кръстчета. И тъкмо се канехме да вдигнем капаците, когато чухме шум от ботуши върху бетонения под. Тутакси се скрихме. Двама германци в работни гащеризони дотикаха в склада две колички. Върху всяка количка те натовариха по една мина.

— Проклютие! — прошепна Крабтрий. — Провюл в единайсетия часи!

С тежки мисли и още по-тежки колички ние се упътихме към вкъщи.

11 октомври

Обикновено не пия алкохол, още по-малко в осем и половина сутринта, но нервите ми са направо разбити. Чувствам се като котка, изгубила осем от деветте си живота. Защо съм в такова състояние? Първо, защото в избата ми са скрити 258 експлозивни коледни пудинга. Второ, защото английските летци, които уж трябваше тази нощ да си отидат, се върнаха поради поредната простотия на британското разузнаване.

Между нас казано, ако в касата имаше достатъчно пари, щях да отпраша към границата с Ивет, за да се развихря на друг фронт. Тъй като тя е с двадесет години по-млада от мен, развихрянето ми сигурно няма да продължи кой знае колко дълго, но аз съм длъжен да опитам.

У мен все още е картината „Грешната Мадона с големите бомби“ на Ван Кломп, както и „Пукнатата ваза с големите маргарити“ на Ван Гог, с които бих могъл да финансирам нашата тайна дейност, обаче как да зарежа имуществото си? Ресторанта? Приятелите? Жена си?

Ние, героите от Съпротивата, понякога трябва да правим и такива жертви.

12 октомври

Мишел ми съобщи, че Лондон предлага дързък и смел план за връщането на английските летци обратно в Англия.

— Ясно! — викам. — И каква велика глупотевина са измислили този път? Подводница по канала точно в полунощ?

— Това трябваше да бъде тайна!

Е, не! Не мога да повярвам!

13 октомври

Все още не мога да повярвам!

14 октомври

Може би не трябваше да подценявам гениалността на английския флот. Храбрите му моряци ще донесат миниатюрна подводница за двама.

Не мога да не се запитам обаче как ще се поберат четирима души в двуместна подводница.

17 октомври

Бях с Ивет в задната стая, когато й казах, че не мога повече да издържам стреса, на който съм подложен.

Тя си остана така, както си беше — с отворена уста.

— Ще вземем картините — казах й аз. — Ще заминем за Швейцария и ще се укрием в планината, докато войната свърши. Но никой нищо не бива да разбере. От сега нататък няма дори да си говорим. Когато съм готов, ще ти изпратя бележка в колко часа тръгва влакът.

Без да си продумаме, ние се прегърнахме за последен път^[50].

18 октомври

Май ще мине повече време, отколкото предполагах, преди да видя отново Ивет, камо ли да си поговоря с нея.

Хелга дойде в ресторанта тази сутрин и ме подбра да ходя в кабинета на полковник Фон Щром. Той искал да взема със себе си и двата салама, в които са скрити „Грешната Мадона с големите бомби“ на Ван Кломп и „Пукнатата ваза с големите маргарити“ на Ван Гог.

— Аз тъкмо щях да отварям — викам, — но обещавам да намина преди следобедния чай.

— Охрана! — излая тя. — Елате тук!

12 ноември

Мисля, че трябва да ви обясня защо не съм писал нищичко в дневника си от няколко седмици насам и защо в момента седя на тоалетната чиния на експреса за Женева от 23:15 ч. с куп вестници в ръка.

Това всъщност е дълга история… Вестникът е „френски жп линии“ с подлистник и е в ограничен тираж, пък и някакъв пътник отдавна думка нетърпеливо по вратата… Така че ще бъда максимално кратък.

Оказа се, че полковникът искал картините, защото генералът искал да ги изпрати в Берлин, защото Хитлер искал да тресне един сюрприз на Ева Браун. Предложих му аз копията, но, както каза Хелга, фюрерът никога не рискувал, та затова изпратил един експерт да потвърди автентичността на картините.

Но това не бе най-лошото. Генералът наредил на полковника да разстреля селянина, който е укривал картините.

— Спокойно, Рене — каза ми полковникът, — ние ви познаваме отдавна. Вие сте ни много близък. Решихме да ви пуснем да избягате.

— О, благодаря, полковник! — възкликнах аз.

Ден-два да свърша това-онова в ресторанта, мислех си, да се сбогувам със старите приятели и после — хайде на неделния експрес за Цюрих!

— Ще ви дадем 60 секунди и ще засечем! Тръгвайте!

И аз хукнах.

Неизвестно как обаче хер Флик беше вече информиран от кръстника си Хайнрих Химлер, че Хитлер няма как да е телефонирал на генерал Фон Клинкерхофен, защото през последната седмица бил на палатка в Блек Форест и се въргалял с Ева Браун. Винаги съм смятал, че Хитлер е много над тези неща, но се оказа, че той си е чисто луд.

Хер Флик казал на Хелга и Фон Смолхаузен, че възнамерява да свие картините, докато са на влака за Берлин.

— Ще ги продадем и после ще избягаме на някой тропически остров — казал той. — Там ще живеем простичко, с поли от бананови листа и ще си играем на плажа под лъчите на парещото слънце. Харесва ли ти идеята^[51]?

Да, с изключение на морето — отвърнал Фон Смолхаузен. — Аз не плувам много добре.

Шведският експерт по картинити Юп фон Хуп де Хуп наистина потвърдил автентичността на двете картини.

Клиентът ми ще бъде много доволен — казал той на генерал Фон Клинкерхофен, докато му подавал един милион германски марки в златни кюлчета. — Ще ги доставя лично в Женева — продължил фон Хуп де Хуп. — Нощният експрес има сейф в купето на охраната. Мисията и дестинацията ми са известни само на вас и на моя клиент. Мисля, че няма място за безпокойство.

Аз обаче знам от личен опит, че мисленето в такива случаи рядко помага…

13 ноември

Фон Хуп де Хуп обаче въобще и не предполагал, че Хелга била скрита зад завесите и била чула всичко.

Аз пък се бях запътил към полицейското. Та значи само няколко минути по-късно натам се запътил и генерал Фон Клинкерхофен. Всъщност едва пристигнах, и вече трябваше да се крия зад бюрото, за да не ме види.

— Хайл Хитлер — поздрави той дежурния полицай.

— Хойл Хутлър — бе отговорът.

Генералът каза, че иска да остави някакви не особено ценни книжа в сейфа на полицейското. Личният му сейф в Шатото бил вдигнат във въздуха от Съпротивата. Той отпрати дежурния в другата стая, а сам отвори куфарчето си, за да сложи съдържанието му в сейфа. Останах като гръмнат, като видях как той спокойно прехвърли в сейфа двайсет кюлчета злато!

— Ако кажете на някого за това, ще ви разстрелят — каза той на полицая, когато Крабтрий се върна в стаята.

— Устните ми са напечатани — отвърна той.

Генералът си тръгна, а Крабтрий бе извикан да иде със „стлибата си да свалка от един дръв една сиамска кутка^[52]“. Аз пък отворих сейфа с един от резервните ключове, които намерих, и щипнах четири кюлчета злато.

Като се върнах в ресторанта, надрасках набързо една бележчица на Ивет.

„Задигнах цяло състояние в злато. Тръгваме за любовното си гнездо в планината довечера. Хвани експреса за Женева в 23:15 ч. Това е билетът ти за спалния вагон. Само твой:

Рене“

Пъхнах я в жълт плик и я дадох на мосю Льоклер да я даде тайно на Ивет.

После написах на Едит мила бележка за сбогом. „Сбогом“, се казваше в бележката.

 

 

14 ноември

После добавих: „И за двама ни ще е най-добре да те напусна. Не тъгувай за мен. От мосю Алфонс ще излезе прекрасен съпруг. Твой верен: Рене Артоа“

Пъхнах бележката в бял плик и я дадох на Льоклер. Казах му, че се надявам да не ги обърка.

— Няма — каза той, — не съм толкова прост. Ето, в жълт плик писъмцето за жената на сърцето!

Той ги умее тия работи — с думите. Все се прави на духовит.

Предпочитам обаче другото — да се оправя с пликовете.

„Жълтичкото писъмце — за разбитото сърце“, повтарял си той, преди да даде на Едит писмото за Ивет.

„В бял плик писъмцето — за жената на сърцето“, занареждал той пред Ивет, докато й подавал другото.

И не стига тази каша, ами след като прочела бележката до Ивет, Едит я забравила до касата, където пък я намерила Мими. Тя на свой ред помислила, че бележката е за нея.

— Ааах! — прехласнала се тя по своя си простичък, но абсолютно възхитителен начин. — Ще отида с този човек на края на света!

Полковник Фон Щром и лейтенант Грубер имали същия порив. Те се качили на експреса за Женева, облечени с униформите на жп охрана. Хелга също се качила на влака, дегизирана като красива шпионка.

— Имам запазено легло в първа класа до Женева, моля! — казала тя на кондуктора.

— Името? — попитал той.

— Мадам X.

Според плана на полковника мадам X, трябвало да се вмъкне в купето на артексперта Юп фон Хуп де Хуп, да пусне приспивателно във виното му и да задигне ключовете за сейфа в купето на охраната. Тогава лейтенант Грубер ще вземе оригиналните платна и на тяхно място ще остави фалшификатите.

Планът би проработил успешно, ако на влака не се бяха качили и хер Флик с Фон Смолхаузен.

— Тук не е разрешено за пътници — казал им един от стюардите, когато те влезли във вагон-ресторанта.

— Ние сме от Гестапо — казал хер Флик, — събличайте саката си и слизайте от влака!

— Но той е в движение! — възпротивил се стюардът.

— Тогава започвайте да бягате, преди да сте стъпили на земята!

15 ноември

Вече минава полунощ. Събудих се целият в студена пот. Някои неща, които човек вижда или върши във военно време, не се забравят лесно. Ще се опитам да ви разкажа за тях утре.

16 ноември

Не, не мога.

17 ноември

Е, какво пък?!

В същото това време аз стигнах до купето си.

Нашият кушет — 4-В, горе, бе със спуснати завески.

Като започнах да се събличам, завеските леко помръднаха.

— Тук ли си? — прошепнах аз.

— Да, любов моя — чух отговора.

Наоколо ухаеше прекрасно на парфюм.

— Цяло шишенце си излях отгоре — каза жената на моите мечти. — Чувствам се като малко момиченце!

— Ти си си малко момиченце! — разнежих се аз.

— Ще можеш ли да се качиш без стълба? — попита тя.

Сякаш не знаеше. Набързо се досъблякох. Е, викам си, това е първата нощ от остатъка от живота ми. И дръпнах завеската.

Щастливата усмивка върху лицето на Едит все още ме преследва…

— Рене, не мога да повярвам, че това е истина!

И аз не можех…

Влакът се движеше със 120 км/ч, затова и не можах да се метна навън. Нещо, за което после дълбоко съжалявах.

18 ноември

По-късно открих, че Мими, Ивет и Льоклер също някак си са успели да се включат в купона. Изводът е: никога не оставяй нищо „черно на бяло^[53]“!

От Мими се отървах, като й казах, че е най-добре да скочи от влака. След дълги разправии тя най-сетне разбра, че искам да кажа да скочи от влака направо в реката, която е съвсем до линията.

Льоклер ми каза, без да повтаря, че Мишел щяла да пусне два от коледните пудинги с експлозив в комина на локомотива, докато влакът минава под моста на Абевил. Тъкмо се чудех какво още може да ни се случи, когато светлините във влака изгаснаха и се чу страхотен трясък. Ето, ей такава беше тази вечер.

С Едит се прибрахме вкъщи през полето. Добре поне, че тя не разбра, че сервитьорките ни също са били във влака.

Горката Ивет била целия този път с едни ролкови кънки, взети на заем от някого.

Мосю Льоклер почти през цялото време вървял с нея — и той на ролкови кънки, — само че съвсем вече до Нувийон чарковете му се разсипали.

Мими, и тя се добра до вкъщи, мокра до кости и цялата в тиня и водорасли. Обгърнах с ръка раменете й, за да я постопля.

— Мими — викам й, — гърдите ти потръпват от удоволствие.

— Това е пъстърва — отвърна ми тя.

После бръкна в сутиена си и извади оттам една рибка.

25 ноември

Мина ми през ум, че бях планирал да съм вече в Швейцария, когато генерал Фон Клинкерхофен открие, че златото го няма. Обаче съм в Нувийон. Могат всички ни да разстрелят. Трябва веднага да ида и да го върна.

Не се тревеж! — вика ми Крабтрий. — Аз изцрък един лепил в ключавката. Като не мож да отключ, той няма да знай, че златна я няма.

Казах, че ще помисля дали да не тръгнем със следващия влак.

— Няма влекове — вика Крабтрий. — Онзи, дето дерелерам от коледния пидинг, още пречам на путя.

Днес не ми е ден.

26 ноември

Нито пък днес.

За сметка на това обаче на Едит й хрумна гениална идея. В избата имаме коледни пудинги с експлозив. Тя измисли да пъхне малко пудинг в ключалката на сейфа, да запали фитила и веднага да избяга настрани.

29 ноември

Полковникът и лейтенант Грубер са успели отново да докопат оригиналите на „Грешната Мадона с големите бомби“ на Ван Кломп и „Пукнатата ваза с големите маргарити“ на Ван Гог и са ги скрили на сигурно място в една двуметрова статуя на негър с развинтваща се глава.

Хелга пък ни информира, че хер Флик отново докопал фалшификатите, които ние оставихме в сейфа, и ги подменил с други фалшификати.

Животът, както по всичко личи, върви към нормализиране. Само дето мен този път май нещо ме изключват от сметката, тъй като останах встрани от гореспоменатите събития…

30 ноември

Тази сутрин генерал Фон Клинкерхофен се отбил в кабинета на полковника. Накарал лейтенант Грубер да отиде с малкия си танк до полицейското, да вдигне сейфа с „онези не много важни книжа“ и да го закара в Шатото, където тези „не много важни книжа“ ще бъдат на сигурно място.

— Това ли е всичко? — попитал полковникът.

— Н… Тази статуя… Доста ми харесва. Добре ше стои в моето Шато.

— Смятате ли, генерале? — възпротивил се полковникът. — Такава грозна евтиния!

— Подлагате вкуса ми на съмнение? Ще я взема. Охрана, сложете тази статуя в колата ми!

Нека! Това да им е за урок!

1 декември

Още едно голямо трясване имаше, но и то не беше от онези, които ми доставят удоволствие.

Отидохме в полицейския участък, както бяхме решили — с един коледен пудинг.

— Аз ще глидам през призореца — каза Крабтрий. — Ако никой дойде, ще ви замигнам на два пъти.

Едит натъпка половината пудинг в ключалката и запали фитила. Спуснахме се да се крием, без да забележим, че Крабтрий ни замигва на два пъти от ъгъла: беше пристигнал Грубер. Берторели и неговите хора нахълтаха в полицейското, за да изнесат сейфа и да го натоварят на малкия му танк.

— Фитилът май е изгаснал — каза Едит, — нещо не го чувам да съска.

За всеки случай обаче ние драснахме да бягаме през задната врата. И се натъкнахме право на лейтенант Грубер!

— О, Рене! Непрекъснато налитам на вас на най-неочаквани места! — възкликна той.

— Дойдохме да съобщим за изчезнала кокошка — отвърнах аз.

Лейтенантът ми предложи да ме качи на малкия си танк и да ме поразходи на път за кабинета на полковника.

— Много мило от ваша страна, лейтенант, но предпочитам да не е този път, ако за вас е все едно.

Берторели се изтъпани напред.

— Аз! Аз никога не съм се качвал в немски танк! Аз ще дойда с вас!

Не можех да остана със скръстени ръце. Трябваше да направя нещо.

— Лейтенант — предложих аз, — нека капитанът да покара танка ви, а вие елате да пийнем по едно.

— О, как да откажа на такава покана!

— Гледай капитана как вдига облаци пушилка, е! — подвикна на хората си Берторели от оръдейната кула.

— Не го форсирайте много — предупреди го Грубер, — че може да гръмне отзад.

Танкът гръмна.

Берторели се появи сред пушек и отломки, с изпоцапан и разкъсан потник.

— Май много го изфорсирах — каза той.

2 декември

Всичко е добре, когато свършва добре. Капитан Берторели остана без униформа, без пера на шапката и без претенции за медал. Генерал фон Клинкерхофен успя да спаси златото си сред отломките и за голяма моя радост не успя да спипа четирите кюлчета, които аз задигнах по-рано. Много изкусно ние с Ивет ги претопихме в кухнята и направихме от тях нова тежест за часовника с кукувичката. Всички се възхищават на формата и големината й и най-вече лейтенант Грубер.

За лейтенант Грубер загубата на малкия му танк бе, разбира се, тежък удар. Той бе прекарал толкова щастливи мигове в него! Но, слава богу, генералът бе така доволен, че е намерил златото си, че му поръча нов танк, и то последен модел. Грубер не е на себе си от радост. Когато го докарат от автосалона, той ще бъде единственият танк в танковата дивизия с персонален регистрационен номер (GAY).

3 декември

За съжаление цялата тази история има два леко горчиви послеписа.

Първият е, че генералът вече знае, че четири кюлчета от златото му липсват. Вторият е, че всички улики водят направо към мен.

За щастие полковникът реши да сключим сделка: нямало да разпитва повече къде крия златото, ако аз се съглася да му помогна за малкия проблем, който има.

— О, полковник, смятайте го за уредено!

— Генералът реквизира една статуя, в която ние скрихме оригинала на „Грешната Мадона с големите бомби“ на Ван Кломп и „Пукнатата ваза с големите маргарити“ на Ван Гог. Генералът взе статуята в Шатото си. Вие трябва да измъкнете картините обратно.

— Но аз съм само един прост кръчмар — дадох аз бързо на заден, — кой ще ме покани в Шатото? Пък и не ме бива да крада!

От само себе си се разбира, че Хелга има план.

Генералът дава офицерски бал, на който ще дойдат генералите, които планират инвазията в Англия. За случая той е ангажирал квартет „Палм корт“ от хотел „Екселсиор“ в Довил. Но квартетът няма да пристигне. Хората на полковника ще го спрат на някой пропускателен пункт. И на негово място ще се появи един набързо сформиран квартет от ресторант „Рене“.

— Но, полковник, ние не сме музиканти!

— Хелга е помислила за това.

Очевидно Шатото разполага със супермодерна звукова уредба. Полковникът имал плочи с изпълнения на квартета, които Хелга ще пусне върху поставен на скрито грамофон. Ние, от ресторанта, няма да свирим — само ще се правим, че свирим. Ще разположим оркестъра си близо до статуята и докато се правим, че свирим, ще отвинтим главата на негъра, ще вземем картините и ще сложим пак главата на мястото й.

Но как се прави такова нещо, когато всички гледат? — попитах аз.

— Това, Рене — каза полковникът, — си е ваш проблем.

— Накарайте приятелите си от Съпротивата — която вие, естествено, не познавате — да ви помогнат! — обади се гадничко Хелга.

Мисля, че тези хора май имат някаква съвсем погрешна представа за мен. Аз искам само да си въртя ресторанта и да живея мирно и тихо, докато войната свърши^[54].

12 декември

Мишел твърди, че германците имали нова машина за разшифроване на съобщения. Казвала се ЕНИМА.

Невероятно е до какви висоти могат да стигнат германците, само и само да могат да си предават съобщения.

13 декември

Поправка! Казвала се ЕНИГМА. Лондон иска от нас да я измъкнем от Пилешката трътка. Това е кодовото название на главната квартира на генерала.

Мишел пак има план. И ако взимах по десет франка всеки път, когато съм писал това, щях да съм по-богат и от мосю Алфонс!

ЕНИГМА машината ще е в стаята непосредствено до салона, в който ние, от квартет „Палм корт“, ще разбием с музиката си всички утре вечер. Мими ще е скрита в калъфа на контрабаса. Аз ще го оставя до вратата. Когато тържеството е в разгара си, тя ще излезе от калъфа, ще се промъкне в стаята, ще грабне машината и ще я метне през прозореца, където членове на Съпротивата ще я уловят в одеяло. Тази е умна като хлебарка, ще знаете! За всичко мисли! Май от мен като лидер тук няма повече нужда.

— Мишел — започнах скромно аз, — не можеш ли да ми намериш някаква чиновническа работа в Съпротивата?

— Рене, момичетата няма да могат да се оправят сами без вещината, с която ти работиш тайно.

Трябва да кажа, че досега не съм получавал оплаквания и относно вещината, с която работя явно.

14 декември

Всички май нещо са се побъркали да кроят планове! Едит например предложи, докато разполагаме инструментите си, някой да се скрие в пианото, което да бутнем до статуята.

— Едит — опитах се аз да я вразумя, — ние сме квартет, нали? Ти си на цигулката, аз съм на пианото, мосю Льоклер е на челото, а Мими ще е скрита в калъфа на контрабаса! Кой ще свири на контрабаса и кой ще се скрие в пианото?

— Аз мога да вляза в пианото! — обади се Ивет.

А кой ще държи капака отворен, докато се пресягаш да отвинтиш главата на статуята? — попита Мими.

И все още нямаме човек за контрабаса — казах аз. — Едит, планът ти не става, защото не ти стигат още двама души.

Точно в този момент на вратата се почука и в ресторанта влязоха мосю Алфонс, старият погребален с разхлопаното сърце и с наконтения вид, и английският агент Крабтрий — оня идиот, дето уж говори френски.

16 декември

Де да можех да кажа, че всичко мина по план.

Балът наистина беше бляскаво събитие. Само Флик и Фон Смолхаузен успешно се бяха инфилтрирали сред гостите, облечени като сервитьорки с таблички с мезета. Фон Смолхаузен имаше доста напращели гърди.

От мястото си зад пианото чувах и виждах всичко.

Готови ли са наденичките ти? — запита хер Флик колежката си сервитьорка.

— Да, с дълбоко набучени клечици в тях!

— Пробва ли вече апарата?

— Още не.

— Ами, пробвай го, де!

Просто не повярвах на очите си, когато видях как Фон Смолхаузен стисна едната си гърда. Едно дантелено капаче на другата се отвори, разкривайки обектив, и бързо пак се затвори.

— Добре — каза хер Флик. Имаш три метра лента в лявата си цица. Използвай я докрай.

Те пообиколиха насам-натам със своите таблички, а квартет „Палм корт“ засвири. Всичко вървеше много добре в началото. После този идиот Крабтрий се увлече и започна наистина да свири парчето, което вървеше от плочата — едно изпълнение, почти стигащо виртуозността на Морис Шевалие.

19 декември

Мисля, че всеки момент ще изпадна в пълно нервно разстройство.

През последните дни отново укривам вкъщи оригиналите на „Грешната Мадона с големите бомби“ и „Пукнатата ваза с големите маргарити“, както и един декодиращ апарат, наречен ЕНИГМА машина. Съпротивата опита да я прати в Англия, като я пъхне в каца от вино и я засили по градския отходен канал до една двуместна миниподводница.

За целта всички в Нувийон трябваше едновременно да пуснат водата в тоалетните си. Излишно е да казвам, че стана издънка. Кацата, която пуснахме по канала, съдържала не машината, а част от бельото на Ивет, което в момента вероятно е в ръцете на шефа на МИ-5, който сигурно се мъчи да го дешифрира.

Нищо интересно няма да разбере, освен че Ивет е добре сложена^[55].

20 декември

Вече не се опитваме да изпратим ЕНИГМА на експерти в Лондон.

Обаче експертите ще дойдат тук да я видят! Ще ги спуснат с парашути, преоблечени като полицаи. Направо не съм на себе си!

Щом пристигнат в ресторанта, тези агенти ще ни дадат таен знак: ще си мандахерцат полицейските палки, сякаш че са… ами… е, добре, де… сякаш че са палки, които се мандахерцат…

Както и да е, такъв жест не може да остане незабелязан…

— Тогава ни давате сигнал и ние ви носим машината — каза Мишел.

— И какъв сигнал ще ви дадем? — попита Едит.

— Ще окачите червен фенер на прозореца на спалнята на майка си.

— Червен фенер?! Какво ще си помислят съседите?

— Можеш да кажеш, че от „Пътна помощ“ ще я ремонтират — предложих аз.

Та когато дадем сигнала, ЕНИГМА машината ще ни бъде доставена от кого мислите?! От друг техен агент, дегизиран като испански акордеонист…

21 декември

ЕНИГМА машината я няма от три дни и, както чувам, жиците до Берлин били загрели от разговори. Хитлер е бесен на генерал фон Клинкерхофен и е поставил ултиматум: ако ЕНИГМА не бъде върната до двадесет и четири часа — генералът заминава на Руския фронт.

Генералът определено предпочита нувийонския климат и поради това той от своя страна постави ултиматум на полковника: ако машината не бъде върната до Коледа, аз като най-известен и обичан човек в града ще бъда изведен на площада и разстрелян. Чудя се дали има време да проведа една бърза анкета сред гражданите, която ще покаже, че става ли дума за популярност, няма друг като добрия пианист мосю Льоклер, който да се радва на по-голяма обич и популярност?

23 декември

Днес следобед едно от коледните ми желания се сбъдна. Гестапо арестува Едит и я отведе за разпит. За жалост с нея бяха арестувани и Ивет и Мими.

Следващите ден-два ще прекарам в планове, как най-героично да ги спася. Не виждам иначе как ще намеря нов персонал за толкова кратко време.

24 декември

Днес късно следобед лейтенант Грубер пристигна, облечен в униформата на Хелга. Отначало си помислих, че е решил да се дегизира така за празничния карнавал. Обаче не! Бил дошъл да ме предупреди, че полковник Фон Щром е приел съвсем буквално ултиматума на генерала.

— Случиха се едно-две много сериозни неща, Рене — каза той.

— Да, виждам — отвърнах аз.

Полковникът прибра униформата ми, за да не ви подшушна нещо. Аз пък свих тази, докато Хелга се къпеше.

Полковникът бе решил да изпълнява заповедите и да започне разстрелите, ако ЕНИГМА машината не бъде върната. Той даже вече си е набелязал първите шестима от нас, с които ще започне. В осем утре сутринта неговите хора ще арестуват един съдържател на ресторант, съпругата му, двете им сервитьорки и пианиста.

— Включи и погребалния! — наредил полковникът на Хелга.

— Ами кой ще ги погребва? — попитала тя.

— Него да го разстрелят последен!

Докато лейтенантът говореше, аз зяпах коледното дръвче, което ние с Ивет украсихме с толкова любов, преди да я отведат от Гестапо. Изведнъж си представих как закачат и мен на елхата, вързан за топките.

— Доста тъжна Коледа се очертава — казах аз.

Лейтенантът грабна едно меню и се скри зад него. Хелга очевидно бе свършила с банята и сега се приближаваше към бара, облечена в шинел и метална каска.

— А, Хелга — поздравих я аз, — каква хубава каска! На… маневри ли сте?

Отговорът бе процеден през зъби:

— Не. На успокоителни. Откраднаха ми униформата. Вижте!

Тя разтвори шинела си и аз веднага видях, че не ме е излъгала.

— Предполагам, че лейтенант Грубер я е задигнал, за да може да ви предупреди какво ви се пече — продължи тя.

— Сигурен съм, че не е бил лейтенантът — уверих я аз, — иначе щеше да вземе и бельото ви.

За моя радост точно когато атмосферата се нажежи докрай, Ивет и Мими се върнаха в ресторанта. С тях беше и Едит.

Беше се случило нещо твърде необикновено. Хер Флик им дал да пият хапче против лъжа, сложено в чаена торбичка — новото немско изобретение на барон Фон Тетли. Веднага се досетих, че в чая е имало екстракт от потните жлези на патагонски плодояден прилеп. За съжаление на Гестапо обаче пратката явно се бе случила дефектна. И трите били освободени, след като излъгали на колко години са и започнали да издават характерните за прилепите писъци.

Най-тежко бе пострадала Мими. Тя влезе директно в избата и висна с главата надолу от ченгела за пушените бутове.

Погледнах часовника си. Беше време да обличам костюма си за маскарада на Бъдни вечер. Щях да се дегизирам като Тулуз-Лотрек. Чудех се колко ли може да ми отнеме да стигна до швейцарската граница на колене. При положение че ЕНИГМА не се върне, щях да разполагам с по-малко от дванадесет часа до края на тържеството.

В момента обаче нещата тръгваха шеметно. Двамата английски агенти пристигнаха, дегизирани като полицаи, с щръкнали полицейски палки. Онзи идиот Крабтрий се присъедини към тях и настъпи голяма дандания. Те очевидно бяха „хуйдили в една и същ колежка“.

И докато дойдат мосю Алфонс и оня дърт глупак Льоклер, дегизирани като испански акордеонисти, накъдето да се обърнеш, се мандахерцаха полицейски палки. ЕНИГМА бе скрита в един от акордеоните.

— Ще арустувнаме мюзиканти и ще ги воднаме в заднения стай да дишифрим тайните — каза Крабтрий на Мишел, която се появи като фантом от мрака.

— Ще дишифрите, ама без да повтаряте — викам му аз, — защото генералът, полковникът и жабарчето капитан вече пресичат площада за насам.

Мишел и „полюцаите“ поеха с летящ старт към задната стая с машината. Капитан Берторели пое с летящ старт към лейтенант Грубер.

— Хей, ти! — викна жабарчето свалячески. — Искаш ли да си поиграеш с един голям херой?

— Простете — отвърна Грубер, — но не харесвам мъже с мустаци.

За пръв път чувах такова нещо!

Запътих се към вратата да глътна малко чист въздух, когато генерал фон Клинкерхофен реши, че е чакал достатъчно.

Той сложи ръка на рамото ми и нареди на полковника веднага да ме изведе навън за екзекуция.

В този момент с пистолети в ръка влязоха хер Флик и Фон Смолхаузен.

За миг се усъмних, че тържеството ще свърши добре.

Тогава откъм градината на ресторанта, облечен като Дядо Коледа, се появи Крабтрий.

— Госпида, имам добра новост — обяви той.

И за пръв път се „окъзна правен“.

— Съпротува, коят не знае, че Рьоне е тъдява, току-що хвърляше ЕНИГМА мачинът през презореца на заднения стай.

От задната стая се чу шум от счупване на стъкло.

— Ето, сега я хвърлиха! — уточних аз и се почудих дали да не черпя всички по едно за сметка на заведението.

— Е, тогава въпросът е приключен — каза генералът. — Трябва само да се обадя на шивача си и да откажа униформата си за Руския фронт.

— Отново съм прецакан — просъска хер Флик.

— Ами, и аз — изписука Фон Смолхаузен.

Последната дума все пак беше на хер Флик:

— Да, ама ти по-малко, защото си по-малък!

31 декември

Излишно е да казвам, че на Коледа бях адски зает. Но чорапчето ми беше пълно с разни прекрасни неща, както и чорапчето на Ивет — въпреки купонната система.

Лейтенант Грубер продължи да пълни чорапите си, докато Хелга не си ги поиска обратно, за да се подготви за традиционния коледен разпит на хер Флик, който той провежда в подземието на квартирата си веднага след коледното поздравление на Хитлер.

Полковникът, както обикновено, празнува с пилотския шлем, ръчния миксер и пресен стрък имел. От време на време той отскачаше до избата долу, за да се убеди, че саламът му е в добри ръце.

Онзи идиот Льоклер излезе от спалнята на тъща ми само веднъж през цялата вечер. Беше дегизиран — при това много убедително — като духа на някогашния Дядо Коледа.

Малко се стреснах, като видях Мими да виси с главата надолу от леглото ми, особено когато се стъмни, обаче постепенно свикнах с гледката. След известно време тя започна да ми напомня за първите дни от брака ми с Едит.

Английските летци също, разбира се, все още висят тук. Те май са единствените два пуяка, които оцеляха след Коледа.

Благодарности

На Би Ти Ви, която показа сериала „Ало, ало!“ и направи българския зрител съпричастен към естетическите наслади на европейския му събрат.

На проф. Бистра Алексиева, благодарение на която знам какво правя, когато сядам да превеждам.

На съпруга ми Людмил — за изслушването и важните решения, които взимахме заедно (в желанието си да ми помогне той се впусна в напълно непривичните за него дейности да отнема напрежението ми и да създава уют).

На сина ми Матей, който заслужава да му посветя всичко най-хубаво!

На великолепните актьори, които дублираха филма, и на тонрежисьора Янко, който омекваше на стола си от смях.

На Кръстьо, който пръв научи за тази книга, даде ми ценни съвети за издаването й, геройски понасяше неукротимия ми ентусиазъм, с който го заливах месеци наред, и кротко и възпитано го забърсваше с вестник „Стършел“.

На Марина и баща й проф. Караконов — за постоянната подкрепа и оценка.

На Юри Лазаров, който ме спря на един купон и ми каза: „Кажи ми, че «Ало, ало!» не свършва дотук.“

На родителите ми — за яките ми глезени, благодарение на които не приклекнах под тежестта на кратките срокове, ниското заплащане, дългите текстове и рядко проявяваното, но пълно неразбиране.

На издателство „Труд“ в лицето на Никола Кицевски и Румен Стефанов, които оцениха достойнствата на Рене Артоа и разбраха, че в него има потенциал.