Кейт Алкот
Шивачката (5)

5

„Уолдорф — Астория“, 19 април

Тес плахо почука на вратата и мадам отвори веднага. Лицето й беше бледо и изпито. Без да продума, тя посочи броя на „Сънди Америкън“.

„Потресаващата история на моето спасение от потъващия «Титаник»“, гласеше гръмкото заглавие. Следваше разказ от първо лице, поднесен в зловещи мелодраматични краски.

— Нима снощи съм казала всичко това? — тихо попита Лусил.

— Не. Доста е преувеличено. Не е честно.

— Чувствам се ужасно, а Козмо е бесен.

Лусил изглеждаше потисната и сломена, толкова съсипана, че без да се замисля, Тес хвана ръката й.

— Пишат така, за да се подсигурят, че вестникът ще се продаде. В Англия правят същото.

— Но защо са тези злостни нападки? Козмо смята, че сама съм се поставила в центъра на вниманието и това ще ни навлече куп неприятности. Ще пишат за нас какви ли не измислици. Била съм казала на съпруга си: „Скачай в лодката, да си направим малка нощна екскурзия“. Не съм казвала такова нещо!

— Не, не сте. Тонът ви изобщо не беше насмешлив. Разказахте онова, което сте преживели. — Нямаше смисъл да й напомня какво друго беше наприказвала на вечерята.

— Благодаря ти, мила. Ти ме разбираш. Добре че в „Ню Йорк Таймс“ не са писали за мен. Уейд е напълнила първата страница с грешките на капитана и увъртанията на „Уайт Стар“, има и няколко репортажа за пасажери, спасили се на косъм. Нищо за вечерята. Може да е осъзнала, че поне това ни дължи заради вкусната храна, която излапа. — Лусил хвърли неодобрителен поглед на Тес, намеквайки за поведението й предишната вечер, и добави: — Каква сган са тия репортери! Помогни ми да се приготвя, мила, трябва да отида в ателието. Слава богу, че предварително изпратих повечето рокли за ревюто. Ами ако бяха потънали!

— Няма ли да отидете на изслушването? — изненада се Тес.

— След тази история във вестника? Само да се появя, и репортерите жива ще ме изядат. Знаеш ли какво каза пиколото, което донесе вестника сутринта? Всички обсъждали „милионерската лодка“. Как бих могла да изтърпя подобни нелепости? Слез и виж какво става — нареди Лусил. — Надявам се, че снощи не си забравила да дадеш роклята си на пране и гладене. Аз отивам в ателието.

Преди да излезе, Тес не можа да се сдържи и боязливо попита:

— Какво толкова ужасно се е случило в лодката ви?

— И ти ли ме обвиняваш? — разгневи се мадам.

— Не, разбира се, но…

— Нищо не се е случило! Абсолютно нищо. Лодката ни била огромна! Що за глупости! Беше съвсем малка. Като изключим измамата, до която прибягнаха семейство Дарлинг, нямаше нищо нередно. Сега доволна ли си?

— Да — излъга Тес, но не пропусна да забележи колко престорена е усмивката на Лусил.

* * *

В девет часа Тес едва си проби път в претъпканата Източна зала. Петте огромни кристални полилея грееха ярко, нажежавайки докрай душната напрегната атмосфера. Стотици хора напираха да влязат, но някаква невидима сила сякаш изтласкваше по-бедно облечените покрай стените. Тес усети, че се изпотява, и съжали, че няма по-тънка рокля. Козмо беше пъхнал под вратата й плик със заплатата й за първата седмица, но това бяха всичките й пари и тя не смееше да ги похарчи за дрехи.

В стола зад Тес се настани Маргарет Браун, смелата жена, която първа беше хванала греблото онази нощ.

— Здравей, лодкарю номер две! — поздрави тя. Лицето й излъчваше майчинска доброта. — Твоята господарка е на първа страница!

— Измислена история.

— Защо, не е ли дала интервю?

— Да, но…

— Съгласна съм, че не е справедливо да наричат тяхната лодка „милионерска“. Милионери имаше и в други лодки. Не е хубаво да набеждават едни, а да се мълчи за други. Вдигна се шум и Дъф Гордън ще имат неприятности.

— Мадам просто разказа какво се е случило.

— Оценявам лоялността ти — усмихна се мило госпожа Браун. — Ако има късмет, лейди Дъф Гордън може и да не бъде принудена да дава показания. Доблестният сенатор Смит смята, че женската чувствителност трябва да бъде пощадена и дамите не бива да бъдат подлагани на подобни страдания. Що за нелепост! Мен ако питаш, мъжете предпочитат за нас изобщо да не се говори, какво остава да ни се даде думата.

В този миг една жена в излиняло палто надигна глас:

— Защо ме мразите? Исках да се спася и нищо нередно не съм направила!

Отвсякъде се разнесоха въздишки и госпожа Браун промърмори:

— Започна се. Сигурно я нападат, защото някой мъж от първа класа й е отстъпил мястото си в лодката. Явно някои смятат, че незаслужено се е възползвала от благородния жест.

— Може би трябваше да се даде време на хората да се съвземат, преди да ги призоват.

— Скъпа моя, имахме късмет, че Нептун ни пощади. Спасихме се и сега трябва да се чуе онова, на което станахме свидетели.

Думите на госпожа Браун вдъхнаха кураж на Тес. Тя се надигна и посочи разстроената жена, избутана до стената.

— Дайте стол на дамата! Тя е една от нас!

Настана тишина. Тес остана права и се приготви да даде отпор на неодобрението и подигравките, но в напрегнатото мълчание усети само мъка и страх.

Край вратата настъпи раздвижване. Подадоха стол за жената и множеството въздъхна с облекчение. Тес седна на мястото си, смутена от дързостта си, привлякла безброй вторачени погледи.

— Браво, мила! — потупа я госпожа Браун. — Добре им го каза!

— Да, но може да си имам неприятности.

Госпожа Браун я погледна учудено.

— Неприятности ли? В Америка всеки има неприятности и това е нормално. Хората не обичат да чуват истината, а трябва да я знаят. Ти защити тази жена. Какво лошо има в това? По-добре да се борим за истината, вместо да даваме ухо на слухове и лъжи. Не забравяй за момченцата, които спаси. Ето това е история, която можеш да разкажеш.

— Дано са добре. — Сърцето на Тес се сви. Беше й мъчно за Мишел и Едмон. — Дали са ги настанили в някое семейство?

— Да — усмихна се госпожа Браун. — Истинското име на господин Хофман било Мишел Навратил. Той отвлякъл децата, а майка им е жива и здрава и няма търпение да си ги прибере.

— Боже мой! — Ако този тъжен човечец, който с такава обич се грижеше за децата си, е бил всъщност техен похитител, то какви ли хора са били другите на борда!

— Човешките истории нямат край — рече госпожа Браун и кимна към красивата жена в черно, която не спираше да си вее с ветрило. Старателно оформената й коса обрамчваше бледо като порцелан лице. — Госпожа Бремертън е една от най-богатите вдовици. Явно е дошла да разбере кого е най-изгодно да осъди. Попитах я дали ще направи дарение за Комитета в подкрепа на корабокрушенците, но тя категорично ми отказа. Някои хора само себе си гледат.

Тес продължително изгледа жената, слисана от самообладанието й. Значи това беше съпругата на Джак Бремертън!

— Сигурно е съкрушена — прошепна тя.

— Не ми се вярва. Всички знаеха, че той се кани да се разведе. — Госпожа Браун забеляза изненадата на Тес и попита: — Приятел ли ти беше?

Настъпилото оживление я спаси от отговор. По тясната пътека крачеше сенаторът, когото видя на „Карпатия“. Беше дребен, към шейсетгодишен мъж с огромни мустаци, допълнителен щрих към изваяното му каменно лице. Той се насочи към масата в дъното, където вече го очакваха останалите членове на комисията. Преди да седне, сенаторът свали черното си палто с кадифена яка, после удари с чукчето, за да въдвори ред.

— Тишина, моля!

Разследването беше в ход.

 

 

Пинки даде знак на фотографа да се приближи до Брус Исмей. Защо богатите не разбираха колко неуместно е на публично място да парадират с парите си! Директорът на „Уайт Стар“, чийто поглед блуждаеше, се беше издокарал в тъмносин костюм, под колосаната му яка се провираше морскосин копринен шал, а от джоба на сакото му се показваше ленена кърпичка.

— Поне да беше свалил диамантения пръстен — промърмори Пинки и кимна на фотографа да снима точно когато Исмей вдигна ръка и огромният камък проблесна. Светкавицата щракна и сенатор Смит нареди:

— Всички фотографи да напуснат! Господин Исмей, слушаме ви.

Исмей се покашля и придърпа маншетите на ризата си.

— Бих искал да изразя искрените си съболезнования по повод ужасната трагедия. Нашата компания няма какво да крие и ние приветстваме разследването на Сената. Смея да заявя, че за построяването на „Титаник“ не бяха пожалени средства.

— А защо сте настояли корабът да мине колкото се може по-бързо през ледения участък? — извика един мъж от публиката.

Смит тропна два пъти с чукчето. Нямаше да е лесно да контролира тази тълпа. Дали не трябваше да изчака няколко дни? Но тогава Исмей щеше да се измъкне. Сенаторът удари още веднъж, при това настоятелно.

— При какви обстоятелства напуснахте кораба? — обърна се той към Исмей.

— В спасителната лодка вече имаше няколко души. Един от офицерите попита има ли още жени. Никой не отговори. На палубата нямаше никакви пасажери.

Хората се размърдаха и се спогледаха. Нямало пасажери? Глупости.

— Колко спасителни лодки се полагат за такъв кораб? — попита Смит.

— Мога само да отбележа, че бяха достатъчно на брой, за да получим разрешително за отплаване. Корабът беше напълно оборудван според разпоредбите на британското Министерство на търговията.

Смит се облегна и се замисли. Напълно оборудван? Какво означаваше това? Исмей беше наясно, че лодките не са били достатъчно, а и че не са били използвани както трябва, но очевидно нямаше да го признае.

Цели два часа членовете на комисията продължиха да задават своите въпроси. Задухът в залата ставаше нетърпим. Дори сенаторът бършеше чело с голяма бяла носна кърпа. Накрая той удари с чукчето и обяви почивка. Видя се принуден да се примири: Исмей бе успял ловко да отклони всеки намек за вина от страна на „Уайт Стар“. Налагаше се да се утеши с факта, че поне бе разкрил пред света бездушието на този хитрец. Следващият свидетел беше Артър Рострън, капитанът на „Карпатия“. Доблестен и смел мъж. Най-подходящият контрапункт след увъртанията на Брус Исмей.

 

 

Тес се отправи към фоайето. Отвсякъде я бутаха и блъскаха и тя изпита същата паника, която я беше обзела на „Титаник“. Запробива си път, с усилие на волята се овладя и изпълни дробовете си с въздух. Това не беше палубата на обречения кораб. Това беше просто зала, препълнена до краен предел. Трябваше да мине много време, за да се чувства нормално сред подобна тълпа.

Пинки стоеше до асансьора и гледаше право в нея. Голямата чанта, провиснала от рамото й, създаваше препятствие за всеки, който се опиташе да мине покрай нея, но тя не обръщаше внимание на гневните подмятания.

— Пречиш на хората — отбеляза Тес.

— Нищо ново — сви рамене Пинки. — Извинявай за снощи. Май развалих вечерята ви.

— О, ти се осмели да кажеш каквото мислиш, за което ти се възхищавам.

— Да, но не използвах възможността да събера повече информация. Сега би ли отговорила на няколко въпроса?

— Стига да мога.

— Говори се, че лейди Дъф Гордън е забранила на моряците да се върнат, а са можели да спасят и други, имало е място. Вярно ли е?

— Откъде да знам? Аз не бях там.

— Ясно, измъкваш се. Но аз го чух от един от моряците, който е бил в лодката. Говорих и с госпожа Браун. Във вашата лодка жените първи са хванали греблата и една от тях си била ти.

Тес кимна и се засмя.

— Моряците изглеждаха напълно безпомощни. Май не бяха виждали гребло в живота си.

— Това ще го запиша. — Пинки бръкна в чантата за бележника си. — Не е за пръв път мъжете да се паникьосват, а жените да спасяват положението. Но надутите глупаци дори не ни дават да гласуваме…

— Да не си суфражетка?

— Разбира се! И ти ще станеш, ако поживееш тук. — Пинки изведнъж смени темата. — Кой моряк ти даде дървената лодчица?

— Няма значение. — Странно, Тес не искаше да говори за това. Тази репортерка губеше мярка.

— О! — разочарова се Пинки, макар да се досещаше, че става дума за флирт, от който би се получила интересна история. Тес й бе много симпатична, затова тя прибра бележника и реши да не я притиска повече, поне засега.

Полилеят запримигва — сигнал за край на почивката.

— Трябва да влизаме — рече Тес.

— Глупаво постъпиха, че прибързаха с това разследване — подметна Пинки. — Ще си помислиш, че ние, журналистите, сме някакви жадни за кръв хищници.

— Да, днес навсякъде ми се привиждат вампири, сякаш няма нормални хора.

— Занаятът ни изисква да сме напористи. Не го приемай лично.

— Много ми е тежко…

— Знам. Надявам се да не те засегна с каквото и да било.

Размениха си бързи, прями погледи. Тес допусна, макар и за миг, че Пинки разбира колко е мъчителен сблъсъкът между чувства и разум.

 

 

Капитан Рострън беше много висок. Тес бе забелязала внушителния му ръст веднага щом стъпиха на „Карпатия“. Помнеше плешивата му глава, лъщяща на утринните лъчи.

Настъпи пълна тишина и той започна да разказва. Когато се получил призивът за помощ, между „Титаник“ и „Карпатия“ имало около петдесет и осем мили и щяло да бъде фатално, ако неговият кораб не се придвижел незабавно. Рострън наредил да се увеличи броят на наблюдателните постове, всички спасителни средства да се приведат в готовност, на палубата да се изнесат одеяла за оцелелите. Спрели топлата вода, за да превърнат всяка капчица в пара за двигателите, и въпреки опасността от ледени блокове се придвижили с пълен ход към „Титаник“.

— Капитане, бихте ли ни описали спасителните лодки на „Титаник“? — помоли Смит. — Колко души могат да се поберат във всяка една?

Тес стисна очи в очакване на отговора.

— Сгъваемите лодки с брезентови бордове спокойно могат да поемат шейсет-седемдесет души.

 

 

Вторият помощник-капитан на „Титаник“, Чарлс Лайтолър, беше следващият свидетел и най-високият по чин от оцелелите членове на екипажа. Той бързо се досети, че сенаторът не е вещ в корабоплаването. Въпросите му около техническите детайли издаваха колко е неуверен и невеж в морските дела. Лайтолър обясняваше като на малко дете и се подсмихваше, подканяйки и публиката да се включи. Отговаряше невъзмутимо, едва ли не самонадеяно на въпросите за близостта на айсбергите, за скоростта на кораба и липсата на предупреждение за опасността.

Най-неочаквано прозвуча директен въпрос:

— Господине, вие сте отговаряли за спасителните лодки. Защо капацитетът им не е бил използван докрай?

— Опасявах се, че с максимален товар няма да издържат, докато ги спускаме — спокойно отговори Лайтолър.

— Пасажерите не настояваха ли да се качат?

— Някои да, някои не.

Пред очите на Тес бяха хаосът и паниката на хората, които се опитваха да се докопат до лодките. Още чуваше отчаяните им вопли.

— Ако върнете времето назад, бихте ли променили нещо?

— Не. Направих всичко, което беше по силите ми.

Мнозина от присъстващите си размениха възмутени погледи, дочу се и сподавен ропот. Тес се взря в Лайтолър. Типичен арогантен лъжец — говори спокойно и убедено, и все ще се намери някой да ти повярва.

— Докрай ще се поддържат един друг и ще излезе, че няма виновни — промърмори мъжът зад нея.

Тес мълчеше и се чудеше на наивността си.

 

 

Въпросите към Лайтолър продължиха часове, а в уверените му отговори нямаше и най-малък упрек към неговия работодател. Най-сетне очевидно умореният сенатор Смит обяви край на изслушванията за деня и хората си тръгнаха. Неколцина се ръкуваха с него, поздравяваха го за добре свършената работа, но други си излязоха видимо озадачени, разговаряйки помежду си.

Сенаторът започна да събира разпилените книжа. Той не беше учуден от показанията на Исмей и Лайтолър — те знаеха отлично, че ако се стигне до обвинение в неизпълнение на служебните задължения, здравата ще загазят. Макар и поданици на Великобритания, американците можеха да ги съдят. А в родината им ги очакваше и друго разследване. Смит не беше напълно удовлетворен, но поне едно бе успял да постигне: англичаните дълго нямаше да мръднат оттук.

 

 

Пинки се отблъсна от бюрото си в редакцията на „Ню Йорк Таймс“. Счупеното колелце застърга в дървения под. Но тя мислеше за друго. Утре всички щяха да излязат с материали от първия ден на изслушването. Не и тя обаче. Нейната история за ранното вечерно издание беше много по-пикантна, защото разкриваше тайни от света на богатите и привилегированите. Семейство Дъф Гордън. Не били направили нищо нередно? Едва ли. Те заслужаваха да бъдат разобличени, защото действията им потвърждаваха безспорната истина: повечето бедняци бяха загинали, а повечето богати се бяха спасили.

Пинки смачка листовете от черновата си и една по една хвърли хартиените топки в кашона до стената. Подейства й отпускащо, пък и малко хора в редакцията имаха нейния точен мерник. Радваше се, че надви Ван Анда в спора за името на моряка, който й беше дал информация. В никакъв случай нямаше да го назове, тъй като щяха да го уволнят или депортират. Утре имаше среща с няколко суфражетки, които желаеха да споделят възраженията си. Репортажът щеше да предизвика фурор.

Гласът на Ван Анда я сепна.

— Чудесен материал, Пинки! Смит ще побеснее, че действаш на своя глава и не си изчакала свидетеля да даде показания. Пак надмина всички. Отивай да спиш, че утре разследването продължава.

— След малко.

— Знам го твоето „след малко“.

Под краката им се чу тихо боботене — бяха започнали да отпечатват вестника.

— Хайде, вече можеш да си ходиш — настоя Ван Анда и се запита как ли живееше Пинки. Тя беше своенравна и не говореше за личния си живот. Вероятно се свираше в някоя стаичка под наем и приготвяше вечерята си на котлонче. Жените с тази професия са странни същества.

Пинки хвърли последната хартиена топка и метна голямата чанта през рамо. Усмихна се на Ван Анда, допря длан до челото си, сякаш отдаваше чест, и излезе, подритвайки обелка от портокал. В тази редакция не се спазваше никаква чистота. Някой трябваше да опише шокиращата мръсотия в „Ню Йорк Таймс“. Усмихна се и весело заподскача надолу по стълбите. Изпита за пореден път чувството на свобода — беше сама под звездите, не принадлежеше никому, името й се изписваше с дебели букви под материалите й във вестника, четен от хиляди хора. Какво друго й трябваше, за да се гордее със себе си!

 

 

Тес излезе през въртящата се врата на „Уолдорф — Астория“ и с наслада вдиша свежия студен въздух. Дали лейди Дъф Гордън се беше върнала от ателието? Вероятно да. Слънцето залязваше и улицата сияеше в розови багри. Беше доста шумно от минаващите коли и талиги с коне. Не искаше да се прибира в хотела. Все още не. Портиерът й каза, че наблизо има парк, красив парк в центъра на града. Учуди се, че не беше чувала за него.

— Тес — чу познат глас зад гърба си.

Джим Бони. Беше пъхнал ръце в джобовете на широкия си панталон с вързан колан без катарама. Изглеждаше по-опърпан и отпреди. Портиерът, издокаран в морскосиня униформа с лъскави метални копчета, го гледаше надменно. Тес беше забелязала, че повечето сервитьори и пикола в „Уолдорф“ гледаха по същия начин оцелелите пасажери от трета класа.

— Джим! — възкликна тя, учудена от обзелата я радост. — Мислех, че никога вече няма да се видим.

— Исках да проверя как си. Знаех, че си в този хотел, и реших да намина. Да видя дали мога да вървя по суша.

— Вече няма вълни.

— Нито вълни, нито чезнещ хоризонт, нито скърцаща палуба.

— И най-вече — никаква вода! Обикновената разходка е истински празник.

— Може ли да ти правя компания?

— Ами… Прочете ли за лейди Дъф Гордън?

— Да. — Той се усмихна и добави: — Сама си го е докарала.

— Не забравяй, аз още работя за нея.

— Знам. Искаш ли да си поговорим?

Очите му светеха запленяващо и Тес не можа да устои.

— Добре.

Портиерът гледаше Джим неодобрително.

— Нека си гледа — сви рамене той и добави с широка усмивка: — Преди година сигурно е носел дрехи като моите. Но много скоро работата му ще зависи от мен, а ти ще минаваш през тези врати цялата в щраусови пера.

Тес се засмя и двамата тръгнаха да се разхождат.

— Беше ли в залата днес?

Той кимна.

— И какво мислиш?

— Възхитих се на момичето, което защити бедната жена.

Тес се изчерви.

— Благодаря. А какво ще кажеш за свидетелите?

— Имахме късмет, че капитан Рострън направи всичко възможно и ни спаси. Смел и достоен човек. Докато Лайтолър замазваше всичко, за да прикрие виновниците. Ти говореше с репортерката и затова не ти се обадих в почивката.

— Значи знаеш за нея?

— Да. Тя беше на „Карпатия“ и разпитваше моряците. Доста е енергична и напориста.

— Аз я харесвам. Но малко ме притеснява.

— Не би трябвало. Интересуват я само фактите.

— Да, но пита и за нередности, които се превръщат в сензация.

Той въздъхна, прокара ръка през кестенявата си коса и Тес за пръв път забеляза златистите й отблясъци. Кичурите падаха върху очите му и той непрекъснато ги отмяташе назад.

— Нали знаеш моето мнение — каза Джим.

— Да, но вестниците се подиграха с Лусил, което не беше честно.

— За каква честност става дума? — учуди се той. — Да не мислиш, че се е държала геройски? Ако ме попитат, ще кажа истината.

— И съвсем ще я очерниш.

— Аз не гледам на нещата по този начин.

— Съгласна съм, че е свикнала да командва и да се налага… Но хайде да не разваляме разходката си с този спор.

— Смяташ, че я съдя твърде строго?

— Доста суров си.

— Ти не знаеш истината, Тес. Някой път ще ти разкажа всичко.

Тя се загърна с палтото си не толкова, защото й беше студено, а по-скоро като щит срещу неговата натрапена преценка. Вече не й се говореше за Лусил, нямаше как да му обясни. Тя самата се затрудняваше да я разбере. Но дълбоко в нея имаше нещо хубаво и истинско, в това не се съмняваше. И то бе причината за желанието й да я защити, а не задължението да бъде лоялна към жената, която й даваше работа. Стисна устни, усещайки пулсираща болка в главата си.

— Аз я виждам в друга, по-добра светлина.

Джим въздъхна.

— Може би в някакъв момент ще се наложи да избереш на кого да вярваш.

— Не искам да се стига дотам.

— Ако зависи от мен, няма да те принуждавам — поклони се той и добави: — Госпожице Колинс, вашият придружител може да е суров и недодялан моряк, но няма да развали настроението ви и хубавите мигове, прекарани заедно.

Тес се засмя — закачливостта му я развесели. Беше й приятно с него и не искаше да се карат. Продължиха бавно към Пето Авеню, попивайки звуците и гледките на големия град. Вече затваряха пазара на ъгъла, кукловодите сгъваха картонената сцена и прибираха реквизита си, без да обръщат внимание на наобиколилите ги деца, които настояваха за още едно представление. Някаква жена с омачкана престилка предложи ябълка на Тес и тя изведнъж усети силен глад.

— Искаш ли хотдог? — кимна Джим към количката на уличния продавач.

Тес го погледна учудено.

— Хлебче с кренвирш — поясни той.

Тя се изчерви. Спомни си, че и преди беше чувала думата, която звучеше толкова странно…

Взеха си по един хотдог и продължиха да се разхождат и да се наслаждават на красивия град. Минаха покрай хотел, наподобяващ френски замък, и спряха, за да погледат луксозните файтони, от които слизаха елегантни мъже и жени във вечерни облекла. Разкошни рокли с дълбоки деколтета, копринени цилиндри, блестящи диамантени корони. Някои от тези дами сигурно са клиентки на лейди Дъф Гордън, помисли си Тес и изпита чувство на гордост.

Приближаваха парка — потънал сред дърветата тих пристан в сърцето на града. Прекосиха улицата и поеха по една пътека с надвиснали брястове. Бледнеещият златист залез се прокрадваше между листата. Тес вдигна лице, наслаждавайки се на меката светлина на здрача. Паркът пустееше, но все още имаше групички деца, които хвърляха и гонеха топките си за последен път преди вечеря. Джим й разказа за приятеля си, който беше загинал като огняр на „Титаник“. После заговори за Калифорния, и то с такъв ентусиазъм и плам, че Тес го слушаше със затаен дъх. Желанието й беше да стигне до тази страна и досега не се беше замисляла за безкрайната й шир и разнообразието, което криеше. Само Ню Йорк беше достатъчен, за да ти спре дъхът.

— Мислила ли си да живееш в Калифорния?

— Може би един ден… Не и сега.

— В Ню Йорк ще се чувстваш добре. Градът предлага онова, към което се стремиш.

— Надявам се. Ще се уча от Лусил — какво по-хубаво от това. Имах голям късмет, че я срещнах.

— Същото бих казал и аз за теб.

Тес отново почувства радостна тръпка.

Джим се изчерви, погледна я и продължи да говори с трогателна прямота.

— Ти също имаш на какво да научиш Лусил. Световете, в които живеем, не са чак толкова различни.

Може би точно заради това Тес изпита внезапно желание да се държи естествено, без задръжки, и хвана Джим под ръка.

— Хайде, да повървим така, както се разхождахме на кораба.

— Защо не? — засмя се Джим.

Макар и за миг, двамата отново се озоваха на палубата на „Титаник“, когато залезът беше от златен по-златен и животът беше друг…

 

 

Вървяха бавно към хотела и Тес слушаше забавните коментари на Джим. Той не се смущаваше от лъскавите файтони, кожените палта и цялата суетня на тълпите около театрите. Блясъкът на газените лампи тържествуваше над гаснещите слънчеви лъчи. Дори конете в Сентръл Парк са с вирнати носове, отбеляза Джим, и потупа коня на спрелия до тях файтон. Тес се засмя, а конят подуши палтото й.

— Май иска да го почерпиш — усмихна се Джим. — Или да „обърнеш“ изтърканата му яка? Нали така се казва?

— Не съм шила кожа, така че и на двама ни ще е нужно доста търпение.

Джим се засмя, а Тес забеляза, че въпреки неугледното облекло той привличаше погледите на минувачите — беше висок, строен и мъжествен.

— Не успях да ти благодаря за лодчицата — каза тя, когато приближиха хотела.

— Исках да ти подаря нещо, което да ти напомня за онова, което преживяхме заедно. Когато те видях с двете момченца, разбрах, че няма да ги изоставиш. А и беше късно да скочиш в нашата лодка. Идеше ми да се изкатеря по въжетата и да те грабна. Цяла нощ беше пред очите ми.

Спряха пред хотела, той докосна брадичката й и лекичко я повдигна. Да не би да се канеше да я целуне?

— Е, да си кажем пак довиждане — промълви той. — Другия път ще те взема с файтон. Съгласна ли си?

— Да — кимна тя, напълно забравила как отначало бе взела Джим за обикновено селско момче.

Той вече се отдалечаваше на запад покрай файтоните и конете. Тес постоя на входа, унесена в мисли. Беше заглушила благоразумието, втълпявано от майка й. Сега нямаше желание да разсъждава дали не е трябвало да бъде по-сдържана. Може би някой друг ден.

Пред хотела отново цареше оживление. Този град сякаш не спеше сред несекващите викове на шофьорите и файтонджиите и стълпотворението от возила и минувачи, които се промушваха и притичваха, за да пресекат. В центъра на тълпата пред „Уолдорф“ стоеше вестникарче с ранното издание на „Ню Йорк Таймс“. Тес го подмина — не беше в настроение за новините. Пиколото пред асансьора обаче я позна и й подаде вестника.

„Страхлив баронет и съпругата му подкупват моряци, за да се спасят? Научете още от разказа на свидетел“ — бе заглавието на материала с автор Сара Уейд.

Тес влезе в асансьора с наведена глава. Как можа да се довери на Пинки! Кой й беше разказал това? Някой, който мразеше семейство Дъф Гордън, естествено. Дали беше Джим?

Не биваше да се отплесва в мисли за него, предстоеше й далеч по-голямо изпитание: да намери начин да успокои жената, която само преди няколко дни беше олицетворение на неуязвимостта. Не й се излизаше от асансьора.