Кейт Алкот
Шивачката (12)

12

Тес работеше усилено почти цяла седмица. Ръката я болеше от стискането на молива. Това беше признак на липса на опит. Беше се навела и довършваше рисунката на модела, който беше замислила още в Шербур. Мисли за дизайна! Не мисли за призовката. Не мисли за Джим. Материята трябваше да бъде стегната, но и да пада плавно. В никакъв случай шифон.

Седна и се вгледа в модела. Беше прекарала много часове да скицира, да поправя, да добавя и изтрива детайли, като през цялото време се опитваше да не се замисля за заобикалящите я проблеми. Лусил щеше да дава показания в деня преди ревюто и ателието жужеше от напрежение.

Всеки ден след работа Тес се озоваваше в един друг, различен свят. Светът на Джак. Той я чакаше пред дома й и щом я видеше, докосваше с два пръста шапката си и сгъваше лакът, за да го хване под ръка, а после отиваха да вечерят в поредния луксозен, бляскав ресторант. Госпожа Браун беше права. Той се развеждаше — и не за пръв път.

— Виновен съм, признавам — шегуваше се той. — Явно не успях да се поуча от първия си брак.

Когато се прибереше, Тес мислеше за Джим. Къде ли беше той? Дали щеше да присъства, когато Лусил се яви пред комисията? Или бе готов да я забрави и бе заминал на запад?

Сутрин изключваше и двамата от мислите си и се съсредоточаваше върху модела, стискайки молива с изтръпнали пръсти.

 

 

Двете сестри наблюдаваха Тес от стъкления кабинет.

— Заела се е доста сериозно — отбеляза Елинор.

— Така и трябва да е след неприятностите, които ми навлече нейният моряк.

— Не си го изкарвай на нея. Тя наистина се разкъсва между двама ви.

— Дотук добре се справя.

— Дано си искрена.

— Какво имаш предвид?

— Мила сестричке, ти си толкова непостоянна. В друг случай като нищо би подхвърлила подобна възможност само за да се насладиш на провала й и да я накараш да пълзи в краката ти.

— А каква е целта ми сега?

— Искаш да й помогнеш да успее.

В този миг Тес вдигна глава и погледна двете жени. Лусил й кимна, а Елинор се усмихна.

Смятат, че ще се справя, помисли си Тес. А аз знам, че мога.

 

 

Беше късно, когато излезе от ателието. Дали да не вземе претъпкания трамвай? Звънецът дрънчеше, а по стъпалата висяха пътници. Дали да се престраши? Повдигна полата си и бързо скочи. Трамваят рязко потегли и Тес едва запази равновесие.

— Трябва да се упражняваш — засмя се едно момиче.

Една жена с торба ябълки тичаше след трамвая.

— Намали малко! — викаше тя.

Жената сграбчи дръжката, като същевременно повдигна полата си, но се оплете и без малко да падне. За щастие ватманът бе намалил и тя успя да се качи.

— Това беше доста опасно — каза Тес.

— Опасно или не, правим го всеки ден.

— Е, ако полата беше по-къса…

— По-къса? О, не, би било неприлично.

 

 

Тес слезе и се забърза към къщи. Искаше й се да изпие един чай, преди Джак да дойде, за да има време да превключи от единия към другия свят. А утре — сърцето й замря при тази мисъл, — утре щеше да скрои роклята!

— Госпожице Колинс?

До нея застана мъж с бомбе.

— Казвам се Хауард Уитън. Секретар съм на господин Бремертън. Нося ви тази бележка с неговите извинения, че не може да ви я предаде лично. Той има важна среща. — Мъжът й подаде букет цветя и зачака.

Никой никога не й беше подарявал цветя. Тес взе уханния букет от люляк и рози.

— Прочетете бележката.

— О, да — изчерви се Тес и отвори малкото пликче, пъхнато между цветята.

На бележката пишеше: „10:30 в «Шери»?“.

— Вашият отговор?

— Кажете му, че ще бъда там.

— Благодаря. Той ще се зарадва. Ще изпрати кола да ви вземе.

 

 

Масата беше в сепаре, оградено от рафтове с книги в кожена подвързия, която миришеше приятно.

— Искам всяка вечер да бъдем заедно — каза Джак, щом видя Тес. Бързо прибра книжата си в куфарчето и добави: — Съжалявам, че не донесох цветята лично, но имах важна среща.

— Свързана с колата на господин Форд?

— Не искам да те отегчавам с работа.

— Така научавам нови неща.

— Дори да се преструваш, тази проява на интерес е просто очарователна — рече той, наведе се и я целуна по ухото.

— Ще поръчаме ли? — нервно попита Тес.

— Наредил съм на сервитьора да идва само когато позвъня.

Джак погали ръката й. Челото му беше прорязано от дълбока бръчка, която го състаряваше.

— Трябва да замина за Калифорния — неочаквано каза той.

— Ще се върнеш ли? — попита тя със свито сърце.

— Да, но няма да е скоро. Не искам обаче да бъда далеч от теб. — Джак хвана брадичката й с ръка, погледна я и добави: — Може да дойдеш с мен.

— Изключено.

— Сигурна ли си?

Часовникът на стената отмерваше времето. Тес се замисли, обзета от колебание. Той се усмихна и рече:

— Знам, че не си от тези момичета. Но пък ще имаш възможност да видиш един друг свят.

— Работата ми е тук.

— Да, знам. Аз винаги съм бил импулсивен. Сега обаче е друго. Щом те видях в спортната зала на „Титаник“, разбрах, че си изключително момиче. Исках да те сваля от камилата, но ти не ми разреши. А тогава не можех да те целуна, нали? Но осъзнах, че само ти можеш да ме вкараш в правия път.

Шегуваше ли се с нея? Тес усещаше, че това сепаре, свещта на масата и интимният разговор имат за цел да скъсят разстоянието помежду им, но не й беше неприятно.

— Трябва да си тръгвам, късно е — промълви тя, надявайки се, че не звучи превзето.

Джак погали меката й коса, усука кичур около пръстите си и понечи да нагласи гребена, който го придържаше. Тес взе гребена и каза:

— Косата ми трябва да изглежда добре, когато изляза оттук.

— Бих предпочел да е пусната. Вместо дрехи.

Тя затвори очи. Ето че позволи на този мъж да изрече всичко това и дори не помисли да възрази или да си тръгне, възмутена от дързостта му. В какво се криеше неговата магия? В увереността му. Тя я караше да се чувства спокойна. Той се наведе и я целуна.

 

 

Не можа да се наспи. Гърбът я болеше, докато кроеше роклята. Муселинът подхождаше на модела. Трябваше малко да понагласи горната част и готово. Тънкият кремав плат — най-финият сред предоставените от Лусил — падаше на разкошни дипли. Нямаше начин да се провали.

— Искаш ли някоя от кроячките да ти помогне? — попита Джеймс.

Около масата се бяха наредили няколко жени и я наблюдаваха с любопитство. Лусил я нямаше. Беше отишла на среща с някакъв адвокат. Отново беше сама, както когато се зае да поправя скъсаната сватбена рокля. Не биваше да се отпуска и да се поддава на страхове.

— Благодаря, но няма нужда — каза тя.

Тес сряза плата със замах. Спря само един-два пъти, за да е сигурна, че следва точно линията. Скрои ръкавите и си отдъхна. Трябваше да остави достатъчно плат за богатия набор. Тишината беше нарушена от ръкопляскания.

— Браво! — похвали я Джеймс. — Хич не е лесно да кроиш такъв плат.

Шивачката, която си беше избрала, започна да тропосва, а Тес продължаваше да стиска ножицата с чувството, че е покорила най-високия връх.

— Тес, виж това изобретение — каза Джеймс и й показа странна лентичка със зъбчета.

— За какво служи?

— За затваряне на всякакви прорези вместо с телени копчета. Може да се пришие на джобове, а може да се използва и на спасителни жилетки.

Той дръпна езичето, зъбчетата се оголиха, после го върна обратно и те се вкопчиха едно в друго.

— Какво ще кажеш? Отваряш и… хоп, затваряш!

Тес взе лентичката и опипа зъбчетата, възхитена от изобретението. Дали нямаше да надига плата? Може би да, може би не. Трябваше да опита, за да види как ще стои.

След няколко часа Лусил се върна с консултантката по цветята, която мълчеше и слушаше нарежданията й.

— Цветята трябва да изглеждат добре на синя светлина, никакви жълти или зелени нюанси. Да не забравите вазите! Да бъдат поне метър и половина високи!

Тес я погледна, за да привлече вниманието й:

— Роклята е скроена и тропосана. Искате ли да я видите?

— Не сега, нямам време. А ти утре си вземи почивен ден. Доста се потруди.

Лусил я подмина и влезе в кабинета с консултантката. Пренебрежението й засегна Тес. Тя се обърна към манекенката, която се размърда в тропосаната по нея рокля, и помоли:

— Отдалечи се и направи няколко крачки към мен.

Кремавата коприна улавяше различни нюанси, а гънките се диплеха като вълни по пясък. Ръкавите искаха още набор, но плат имаше и това не беше проблем.

— Как я чувстваш?

— Ами… Добре. Не съм като в менгеме от газ и коприна. — Момичето се смути, защото думите й прозвучаха като упрек към роклите на Лусил.

— Не се притеснявай. Знам какво имаш предвид.

— Има още нещо…

— Да?

— Нали е дневна рокля, ако пътувам с нея, не бих искала вратата на влака да затисне края на полата.

Тес се сети за жената от трамвая, взе ножицата и без да мисли, отряза около петнайсет сантиметра. Би отнела и още няколко пръста, но се въздържа.

— Е, роклята скоро ще е готова за ревюто — обърна се тя към Джеймс.

— Не сме се съмнявали. Иди да си починеш, късно е.

Вятърът беше силен и повдигаше полите на жените. Тес забеляза погледите на мъжете, които се надяваха да зърнат някой глезен или прасец. Много скоро полите щяха да бъдат по-къси и тогава нямаше да се налага да разчитат на вятъра.

Пред входа на дома й стоеше приведен мъж и пушеше. Джак? Приближи се и видя косата му със златисти кичури. Той й се усмихна. Колко много й беше липсвала тази усмивка!

— Тес!

— Джим…

— Направих го.

— Знам.

— Така трябваше. Мислех, че не искаш да ме видиш повече.

— Пинки ми каза за бележката. Не съм я получила.

— Как така? — изненада се той.

— Реших, че си ме забравил. Или…

— Или че съм разказал всичко на Пинки, без да знаеш…

— Да.

— Толкова исках да се разходим с файтон в парка и да ти кажа, че заминавам за Вашингтон, но ще се върна.

— Не съм знаела, Джим.

— Чаках много дълго да дойдеш и дори се сприятелих с конете на файтонджиите. Сигурно лейди Дъф Гордън… или може би мъжът й е скрил бележката. Сега вече знам, че и ти си искала да се видим. Надявам се, разбираш защо трябваше да свидетелствам.

— За разлика от другите ти вярваше в това, което каза. — Тес хвана ръката му. — Нашето приятелство е непокътнато.

Пръстите им се преплетоха и той се усмихна с облекчение. Вдигна ръката й към устните си и нежно я целуна.

— Искаш ли да се поразходим? Може би в някой парк в този не толкова богаташки, но все пак хубав квартал.

— С удоволствие.

Джим й разказа за Вашингтон — говореше припряно, сякаш дни наред беше събирал впечатления и гореше от желание да ги сподели. Влязоха в близкия парк. Той се наведе, взе един кестен и смеейки се, замери катеричката на алеята пред тях.

— Аз останах на работа при Лусил — рече Тес.

— Знам и не те укорявам.

— Трудно ми е, разкъсвам се — извърна тя очи.

— Не си само ти. Всички трябва да направим избор.

— Изпратиха й призовка.

— Не съм изненадан.

— Защо трябваше да се стига дотук? — Тес едва се сдържаше да не заплаче.

Джим хвърли още един кестен.

— Ако се налага да не ни виждат заедно, ще те разбера. Стига ми да знам, че оставаме приятели.

— Винаги ще бъдем приятели — разпалено го увери тя.

Повървяха в мълчание. След малко Джим каза:

— Имам добра новина. Наистина е хубава.

— Казвай.

— Помниш ли госпожа Браун?

Тес кимна.

— Видяхме се във Вашингтон и тя хареса моите дървени фигурки. Отначало ми се стори, че не говори сериозно…

— Тя е сериозен човек.

— Е, не искам да се хваля, но ми възложи да направя модел на кораба. Защо, не знам.

— Модел на „Титаник“ ли?

— Да.

— Чудесно! Но не ти ли е мъчително да си припомняш всичко?

— Не. Дори малко ми олеква. Госпожа Браун дори ме назначи на работа! — Джим се поклони, покашля се и заяви: — Госпожице Колинс, пред вас стои майстор занаятчия!

— Колко се радвам! Прекрасна новина!

— Никому неизвестният Джим от Лондон има истинска работа в истинско ателие и истинска, хубава заплата. Разполагат с най-невероятните инструменти на света! Ще правя декоративни рамки за огледала и други неща. Любимата ми работа — да извая лице или фигура от дърво. Искаш ли да дойдеш да видиш работилницата? Не е далече.

Тес се поколеба само миг и кимна, запалена от ентусиазма и радостта му. Джим ускори ход и тя заподтичва след него.

— Лусил ми поръча да направя рокля за ревюто — задъхано каза тя. — Платът е прекрасен и мисля, че се получи.

Джим спря, хвана я през кръста и я завъртя.

— Толкова се радвам! И двамата ще правим това, което обичаме. Мечтите ни ще се сбъднат!

Той я пусна и отново преплете пръсти в нейните. Тес си спомни за „Карпатия“ и за първия път, когато ръцете им се докоснаха в израз на безмълвна и вълнуваща близост.

— Щом работилницата е тук, значи няма да заминеш на запад.

— Засега оставам. Хората от ателието членуват в работнически профсъюз, тъй че мога да помагам с каквото мога. Речи, демонстрации… В тази хубава страна има свобода и можем да се борим за правата си.

Повървяха още малко. Излязоха от парка и Джим спря пред една невзрачна постройка между две жилищни сгради, отвори вратата и възкликна:

— Усещаш ли как прекрасно ухае дървото?

Тес вдъхна успокояващия земен мирис без следа от студ и солена вода. Подът беше целият в стърготини, някои тънички, други усукани като букли. Дългата очукана дъбова маса беше побеляла от прах и отрупана с инструменти, каквито не беше виждала.

— Тези дни ще завърша моята първа рамка. — Джим посочи голямото бароково огледало до масата и добави: — Това е моделът.

— А „Титаник“?

— Ела, ще ти го покажа.

Хвана я за ръка и я поведе към задната стая, кимайки на работниците. Личеше си, че се чувства като у дома си.

— Ето го. Но имай предвид, че още не е завършен.

Тес едва сдържа сълзите си и потрепери при вида на четирите комина. Изглеждаха толкова внушително.

— Пипни го.

Тес докосна с пръст спасителните лодки — съвършени миниатюрни копия. Въжетата бяха тънички, но здраво стегнати, а не проснати на палубата. Към наблюдателния пост водеха изкусно издялкани стъпалца. Тя докосна кърмата, която потъна последна. На какво ме научи всичко това? — запита се Тес. — С какво ме промени?

— Много ми харесва — промълви тя. — Къде бяхме, когато се срещнахме?

Пръстът му посочи мястото до една от малките лодчици.

— Помниш ли, когато ти казах, че двамата си приличаме? — тихо попита Джим. — В погледа ти прочетох несъгласие. Надявам се, че вече не мислиш така.

Въпреки обърканите си мисли и чувства Тес се надяваше на същото. Но какво да му каже?

Той сложи ръце на раменете й и я обърна към себе си.

— Искам да виждам очите ти. Тес Колинс, смятам да те целуна. След онази разходка в Сентръл Парк мисля само за това.

Прегърна я и устните им се докоснаха. Тя не можа да устои на силното му привличане и погали врата му и меката разрошена коса. Джим пошепна в ухото й и отново се целунаха. Тес се дръпна.

— Не. Недей.

— Извинявай. Прибързах ли?

— Не, не е това.

— Имам да ти казвам толкова много неща — заговори бързо той и протегна ръцете си с дланите нагоре. — Ето моите инструменти, паспорта ми към новия живот, който мечтая да изградя с теб. Същото се отнася и за твоите ръце. — Джим докосна брадичката й и я погледна с такава надежда, че сърцето й се сви. — Би ли помислила за това?

Толкова много й се искаше да каже „да“, ала нещо в нея я спираше. Можеше ли да бъде сигурна в каквото и да е?

— Всичко това е прекрасно, ти си прекрасен и нищо не би заменило общото, което ни свързва, но… — изрече Тес на един дъх и изведнъж млъкна.

Той пребледня.

— Казваш ми „не“?

— Казвам, че не съм сигурна.

Джим не помръдваше, сякаш го беше зашлевила.

— На мен ми звучи като „не“. Защото свидетелствах ли?

— Не, не! Аз се възхищавам на…

— Извинявай, може би не бях достатъчно търпелив. Ще почакам.

Тя мълчеше.

— Или има някой друг?

Тес кимна.

— Не знаех. Не съм забелязал. — Гласът му затрепери.

— Преди нямаше. Но…

— Но сега има.

— Да.

Той отстъпи крачка назад и я погледна изненадано. Блясъкът в очите му угасна.

— Извинявай. Изобщо не предполагах, че има друг.

— Не исках да те засегна — прошепна тя, но изречени отново, думите й прозвучаха глупаво.

— Едва ли зависи от теб.

— И все пак…

— Представях си нещата различно.

— Всичко се промени със светкавична скорост. Съжалявам, Джим.

— Няма нищо. Ще те изпратя, защото скоро ще се стъмни.

— Мога сама да се прибера.

Той я погледна с ръце в джобовете и попита с равен тон:

— Смяташ, че съм селско момче и нищо повече?

— Откъде…

— Откъде съм го чул ли? Лейди Дъф Гордън ме нарече така на „Карпатия“. Но вече едва ли има значение. Не бих искал да се срамуваш от мен.

— Не се срамувам.

— Приятно ми е да го чуя.

— Джим, свързва ни специално приятелство. Нека го запазим!

Джим я погледна учудено.

— Как си представяш, че ще щракна с пръсти и ще променя чувствата си към теб?

— Разбирам. Сигурно е невъзможно.

— Желая ти всичко хубаво — каза той и си тръгна.

Обърни се, обърни се, повтаряше си Тес, но Джим не се обърна. Тя излезе от работилницата и зад гърба й остана приятният мирис на дърво. Усети някаква всепоглъщаща пустота. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че не може да продължава да пази и двамата мъже в сърцето си.

 

 

Джак я чакаше пред дома й в тъмносин буик със запалени фарове. Кога ли беше дошъл? Тес се зарадва, че го вижда, но й се искаше да остане сама. Да затвори вратата на апартамента и да остане единствено с мислите си.

Той излезе от колата и я целуна по бузата.

— Може би не е редно да настоявам за обяснение — тихо рече Джак, внимателен и любезен както винаги. — И все пак трябва да съм наясно.

— Бях с моряка от милионерската лодка, който е искал да се върнат.

— Смел човек.

— Така е — просълзи се Тес.

— Влюбен е в теб, нали?

— Да.

— Защо плачеш? — попита мило той.

— Не плача. Всичко стана толкова бързо.

— Разкажи ми… стига да искаш, разбира се.

— Отказах му. — Такава глупава, старомодна дума!

— Сигурна ли си? — въздъхна Джак. — Забелязах как го гледаше… Не бих искал да заставам помежду ви.

— Сигурна съм. — Както винаги, гласът й звучеше недостатъчно уверено.

— Да не би само да ти се иска да е така?

— Как така знаеш всичко?

— Опитът учи. Може ли да те прегърна?

Тес се отпусна в ръцете му и постепенно се успокои. Устните му докоснаха пулсиращата вена на шията й.

— Бих искал да ти предложа нещо — прошепна той. — Омъжи се за мен.

Тес замръзна.

— Знам, че е неочаквано. Повярвай ми, правил съм достатъчно грешки, тъй че вече знам кога постъпвам правилно.

— Но ти си още женен.

— Колко си предпазлива! — усмихна се Джак. — Документите за развода бяха готови за подпис още когато бяхме на „Титаник“. Ако се колебаех, нямаше да съм това, което съм днес.

— Изненадана съм.

— А къде е онова безстрашно момиче, което срещнах на кораба?

— Все още не искам да се омъжвам. Рано е. — Тес сякаш чуваше предупредителните думи на майка си. — Искам да работя. Искам да…

Джак се засмя.

— Не те карам да избираш между мен и работата! Аз съм един от малцината, които биха ти предложили живот, за какъвто мечтаеш. Можеш да имаш и двете. Съмняваш ли се?

Тя поклати глава.

— Тогава какъв е проблемът?

Всичко стана много бързо и много лесно. Това беше проблемът. Тес каза:

— Ще си помисля.