Кейт Алкот
Шивачката (4)

4

„Карпатия“, четвъртък, 18 април, 21 ч.

Оказа се по-лесно, отколкото Пинки очакваше. Поговори с един от докерите и разбра, че някакъв сенатор искал да се качи на „Карпатия“ и да разговаря с хората преди пристигането на кораба. Сигурно беше Уилям Смит, сенаторът от Мичиган, за когото се говореше, че ще оглави разследването на Конгреса. Очертаваше се голям спектакъл.

Важно беше да е на точното място в точното време. С взетия назаем панталон и напъханата под шапката коса Пинки заприлича на пристанищен работник. Тя застана до приготвената за Смит лодка и след малко го видя да се приближава бързо, следван от съветниците си. Сред олелията и суматохата се дочуха поздрави към сенатора, подвиквания към екипажа и след малко лодката беше готова да се отправи към „Карпатия“. Пинки знаеше, че най-важното е да се държиш самоуверено. И най-малкото колебание би я разкрило.

Подсвирквайки си, тя скочи в лодката. След малко приближиха „Карпатия“. Пинки погледна нагоре и видя сгушени и приведени като на погребение хора. Не се чуваше дори детски вик или плач. Само тихият плясък на вълните. Изведнъж проблесна светкавица, разнесе се гръм.

Пинки се изкушаваше да се приближи до сенатора и съветниците, за да чуе какво говорят, но не можеше да откъсне очи от застиналите фигури на борда на кораба. Следващата светкавица освети още няколко лодки, които приближаваха „Карпатия“. Чуха се викове, защракаха фотоапарати, забуча мегафон.

— Здравейте! Всеки, който е готов да говори, да заповяда в лодката при нас!

Пинки позна гласа на репортера на „Уърлд“ — глуповат, но напорист тип. Как си въобразяваше, че някой от тези нещастни хора би скочил в неговата лодка! Най-добрата стратегия беше да се промъкне на палубата. Бързо се изкачи по въжената стълба след Смит и антуража му. Успя да остане незабелязана.

 

 

Тес забеляза някаква сянка да се отделя от групата, която първа се качи на борда. Приближи се и видя, че е жена с панталон, която мърмореше и се мъчеше да напъха дългата си гъста коса под шапката.

— Би ли ми помогнала? — пошепна тя. — Косата ми е невъзможна!

— С лодките ли дойде?

— Не е ли очевидно? Хайде, помогни ми.

Жената говореше мило и непринудено и Тес реши да откликне на молбата й. Повдигна шапката и напъха изплъзващите се къдри, като едва се сдържаше да не се засмее.

— Защо си се издокарала така?

— За да приличам на мъж. Трябваше обаче да се подстрижа!

— Как се казваш?

— Да не съм на разпит? Името ми е Сара Уейд, но ми казват Пинки.

— Защо се криеш?

Тес направи крачка назад, за да огледа странното създание, но се спъна в едно въже, залитна и дървената фигурка на Джим падна от джоба й и се плъзна към перилата. Тя извика и се втурна след нея, но Пинки беше по-бърза. Сграбчи я тъкмо преди да падне във водата.

— Лодчица! — възкликна тя и я подаде на Тес.

— Да. Благодаря.

— А сега ще отговоря на въпроса ти. Репортерка съм. Искам да говоря с корабокрушенците. Маскирах се, за да се добера по-лесно до „Карпатия“. Да не те уплаших?

— Съвсем не.

— Искаш да кажеш, че изглеждам нелепо? — разочаровано попита Пинки.

— Да… малко. Как не те забелязаха на лодката?

— Мъжете не са много наблюдателни, ще знаеш.

— Особено когато не си с рокля, нали?

— Точно така. А иначе само дебнат да пъхнат ръка под полата ти.

Тес се засмя. Беше й забавно да разговаря с това момиче.

— С панталон по-удобно ли е?

— Разбира се. Все едно си по дълги гащички, нищо не те стяга. — Пинки загледа скъсания провиснал пуловер на Тес и попита: — Ти си от „Титаник“, нали?

— Да — отвърна Тес и усмивката й посърна.

— Сигурно е било ужасяващо преживяване.

— Да — повтори Тес.

— Ще ми разкажеш ли?

— Първо ти ми разкажи за себе си.

— Работя за „Ню Йорк Таймс“. Сериозен вестник, не е от ония, клюкарските. Всички го признават. Или почти всички.

— Не знам дали да ти вярвам — рече Тес, имайки предвид вестниците в Европа.

— Инак би изглеждала наивна. Някои хората казват, че извъртаме фактите и мамим читателите, и понякога наистина така излиза. Но аз искам само да чуя какво се е случило. Не знам коя си, но се радвам, че си оцеляла. И те уверявам, че съм напълно искрена. Как се казваш?

— Тес Колинс. Тес, не Теси.

Момичето изглеждаше доста докачливо, сигурно беше прислужница.

— Как се озова на „Титаник“? — попита Пинки, като се постара да не звучи припряно, макар че трябваше да побърза и да вземе колкото се може повече интервюта, преди съветниците на Смит да я разкрият.

— Наеха ме като прислужница. Имах късмет.

— Защо си имала късмет?

— Каютата ми беше в първа класа, където бяха спасителните лодки.

Пинки слушаше, без да я прекъсва. От опит знаеше, че мълчанието подтиква събеседника да се разприказва.

— Хората загинаха, защото не успяха да стигнат до лодките.

— Но те бездруго не биха побрали всички, нали? — Пинки извади бележник и молив и започна да записва. — А ти как се спаси?

— Успях да се кача в една от последните лодки заедно с две деца. Баща им ме помоли да ги взема.

— А бащата?

— Той остана.

Интересен детайл, мислено отбеляза Пинки и попита:

— Кой те нае за прислужница?

— Беше само за пътуването — обиди се Тес.

— Извинявай. — Трябваше да проявява повече такт, но нямаше време. — Кой…

— Работя за лейди Дъф Гордън.

— Модистката?

— Да.

— В една лодка ли бяхте?

— Не. Защо не си избереш някой друг? Може да научиш по-интересни неща.

Тес се опасяваше, че разговаряйки с репортерката, тя отново се отклонява от нарежданията на мадам и пак ще си навлече неприятности. Не искаше да споделя нищо с нея.

— Извинявай, сигурно е мъчително да отговаряш на всички тези въпроси — каза Пинки, но продължи: — Щом лодките са били на горната палуба, то повечето пътници в първа класа са се спасили, нали?

— Да, така мисля. Другите не можаха да стигнат навреме до лодките.

— Наистина си късметлийка!

Пинки пишеше бързо. Ето че за пореден път се сблъскваше с възмутителното класово разделение. Богатите и техните привилегии. Беше сигурна, че броят на оцелелите пътници в първа класа значително надвишава броя на спасилите се от трета класа. Какъв покварен свят…

— А защо не беше в лодката на лейди Дъф Гордън?

— Не успях да се кача в нея.

— Защо? Пълна ли беше?

— Не знам защо.

— Колко хора имаше в нея?

— Може би дванайсет.

Репортажът се пишеше едва ли не сам. Високомерната Лусил Дъф Гордън, тази не особено симпатична жрица на модния свят, се беше спасила в една почти празна лодка. Пинки затвори бележника. Искаше да зададе още купища въпроси, но трябваше да разпита и другите пътници, преди сенатор Смит да приключи с връчването на призовките.

— Благодаря ти. Радвам се, че се запознахме — каза тя и прибра бележника си. — Всичко най-хубаво! Някой ден може пак да се срещнем.

— Благодаря ти за лодчицата.

— Когато се видим, ще ми разкажеш нейната история.

— Каква история?

— Винаги има някаква история! — тихо извика Пинки, преди да изчезне сред множеството.

 

 

С приближаването на „Карпатия“ към брега пътниците се взряха в застиналата мълчалива тълпа на пристанището. С дебели тъмни палта и бомбета, чакащите стояха подредени до големи табели в азбучен ред. Дъждът се стичаше в яките им, но те не помръдваха в отчаян опит да запазят ред и спокойствие при посрещането на оцелелите си близки.

Дочуха се дрезгави викове — имена, зовящи ответ. И женски плач. Тълпата тръгна напред, но беше спряна, за да даде път на пасажерите от първа класа. Лекари и сестри с колосани касинки обикаляха с шишенца амонячна сол и студени компреси, за да свестяват покосените от трагичните вести. Зловещи предчувствия като електрически ток разтърсваха множеството.

 

 

Сенатор Смит стоеше на борда на „Карпатия“ и гледаше към пристанището. Стомахът му се бе свил на топка. Мразеше корабите и океана. Ръцете му лепнеха от солената вода. Нямаше търпение да ги измие, а с това да заличи и спомена от разговора с бездушния англичанин! Исмей се тревожеше единствено за собствената си кожа. Нищо друго не го интересуваше. Корабът се олюля и Смит сграбчи перилата, усетил как съдържанието на стомаха му се надига. Въпреки неудобството не съжали, че последва интуицията си: бе успял да разговаря с Исмей, преди хитрецът да се качи на първия кораб и да се върне в Европа, за да избегне разпитите. Решимостта на сенатора да доведе разследването докрай нарастваше. Вече не ставаше дума само за желанието му да се утвърди като политик. Тези хора заслужаваха да узнаят защо проклетият кораб бе потънал. Безличното множество се раздробяваше на отделни лица, всяко посвоему люшкащо се между отчаянието и надеждата — жена със сключени като за молитва ръце, объркан мъж, който напрегнато се взира да открие любимото същество. Може би съпруга? Дете? Смит преглътна с усилие. Даде си дума, че ще направи всичко по силите си. Негов дълг беше да изрови улики, да разнищи всеки детайл, каквото и да му струваше това. Защото в сърцето си той беше справедлив и честен човек.

Искаше или не, англичанинът с безчувствените празни очи пръв щеше да бъде изправен на свидетелското място.

 

 

Лусил застана на върха на стълбичката и погледна към тълпата на брега, стъписана от неприкритите емоции, изписани на лицата им. Потрепери и стисна още по-силно ръката на Козмо.

— Не спирай, мила. Тези хора едва ли ще ни се зарадват.

Двамата се забързаха покрай докерите, освободили тясна пътека за пасажерите от първа класа. Когато достигнаха паркинга и се насочиха към очакващата ги кола — „Пакард Виктория“ — Тес видя Пинки Уейд. Беше прикрила панталона си с дълго палто и разговаряше с шофьора.

— Добре дошли в Ню Йорк, мадам Лусил! — поздрави тя, без да поглежда Тес. — Пинки Уейд, „Ню Йорк Таймс“.

— Моментът не е подходящ за интервюта — заяви Козмо.

— Имате ли нещо общо с Прескот Уейд? — попита Лусил.

— Да, той ми е баща — отвърна Пинки.

— Запознахме се преди доста време, след като се бе прочул покрай процеса „Бийчър“. Безстрашен авантюрист и голям пътешественик, доколкото съм чувала…

— Да — каза Пинки и наведе глава както винаги, когато споменаваха баща й.

— Трябва да тръгваме — намеси се Козмо, отвори предната врата и кимна на Тес да седне до шофьора. — Не е време за интервюта, моля ви…

— Разбирам ви, преживели сте нещо много страшно, но животът продължава. Надявам се да можем да поговорим в по-подходящ момент. За плаването и… — Пинки отвори бележника си и добави: — Не следя модата отблизо и все пак ми е интересно как ще организирате пролетните ревюта.

— Може да се уреди — кимна Лусил и се качи в колата.

— Дано не ви прозвучи неуместно, но хората се вълнуват при всяка ваша поява в Америка — продължи да бъбри Пинки, тъй като искаше да спечели благоволението й. — Също така чух, че сестра ви се готви да изненада Холивуд с поредния си роман. Може ли да поговорим и за нея?

— Заповядайте на вечеря в хотела ни — усмихна се Лусил.

— О, не, едва ли ще… — понечи да възрази Козмо.

— Но защо не? Та аз познавам баща й.

— Благодаря, с удоволствие — съгласи се Пинки, макар и смутена от поканата. Сред смазващата болка и мъка на стотиците хора с разбити съдби тази жена планираше празнична вечеря! Чудесна тема за репортажа й.

— Досещам се какво си мислите — подметна Лусил. — Но както сама казахте, животът продължава, госпожице Уейд. Заповядайте довечера в девет.

 

 

Колата потегли и Тес се запита дали на вечерята Пинки ще спомене краткия им разговор. Козмо и Лусил вече се караха.

— Не беше разумно да я каниш — заяви той.

— Напротив! — възрази Лусил. И го упрекна, че е твърде предпазлив. Бащата на Пинки бил почтен човек и чудесен журналист и дъщерята без съмнение имала от кого да се учи на професионална етика. Толкова по-важни неща имало, за които да се тревожи! Купища работа трябвало да се свърши около представянето на пролетната колекция. Слава богу, че бяха отседнали в „Уолдорф“. Край на ужасната корабна кухня, предстоеше им една прекрасна вечер сред добри приятели… Козмо разваляше всичко с мърморенето си. — Тес, ти също си поканена!

Отпусната на меката кожена седалка, Тес се потопи в насладата на недостъпния доскоро разкош. За пръв път пътуваше в такава луксозна кола. Непознати улици и сгради се нижеха край прозореца, но изчезваха бързо и тя не успяваше да им се порадва. Погледът й се замъгляваше, умората надделяваше. Искаше да бъде сама, да се сгуши в легло с чисти чаршафи и мека възглавница. Утре щеше да мисли за новия си живот. В ума й изникна доблестният Джак Бремертън, навярно потънал в океана, отнесъл наивните й фантазии как ще го срещне отново. Появи се и синеокият Джим, с толкова щедро сърце, сериозен и целенасочен. Накъде ли щеше да поеме той? Сбогуваха се на „Карпатия“ и всеки пое по пътя си. Колко странно, че отначало го бе възприела като най-обикновено селско момче. Радваше се, че поне малко бе успяла да го опознае, макар че надали щяха да се видят някога. Когато лъскавият черен пакард спря пред „Уолдорф“, Тес беше потънала в дълбок сън.

 

 

Няколко часа по-късно, когато пристъпи в ангажирания за вечерята червен салон, Тес остана с чувството, че е попаднала в кадифена кутия за бижута. Краката й, още несвикнали с взетите назаем обувки, потъваха в дебелия килим. Сервитьорите стояха покрай стените в готовност да изпълнят всяко желание. Тя придърпа стола си към масата, оглеждайки бялата ленена покривка. Не забеляза нито една гънчица, а добре знаеше колко трудно се гладят лен и дантелени бордюри.

— Как ти се вижда? — попита Лусил, която улови погледа й. — Най-сетне сме на суша, далеч от водната стихия. Тази вечер смятам истински да се забавлявам. Край на кошмара, нали, скъпа?

Тес се спаси от отговора, защото в този миг в салона нахлуха приятелите на семейството. Последваха радостни викове, целувки и прегръдки. Тя опипа шифонената си рокля, която лейди Дъф бе определила да облече за случая, и й се стори, че едва ли не е гола. Какво правеше тук под блестящите полилеи, където сръчни сервитьори наливаха шампанско в кристални чаши с тънки столчета? В Шербур щеше да обслужва подобна маса, а не да седи на нея.

— Добре дошли отново сред живите! — с вълнение възкликна една от дамите и целуна приятелката си. — Скъпа Лусил, толкова се радваме, че сте невредими! Доведохме и Джим Матюс да празнува с нас!

Джим Матюс беше достолепен джентълмен с черни мустаци, който пишеше за мода и беше любимец на Лусил, тъй като винаги я засипваше с хвалебствия.

— Скъпи приятелю, за мен е удоволствие да те видя, макар да отказваш да се вслушаш в съвета ми да изоставиш вестникарския бизнес.

— Тогава кой ще пише за прекрасните модели на Лусил? — угоднически се усмихна той и й се поклони.

Всички се засмяха, а Тес забеляза, че Козмо запали лулата си и впери очи във вратата. В погледа му се четеше недоволство. На прага стоеше Пинки Уейд и любопитно оглеждаше салона. Роклята й изглеждаше най-обикновена, недобре изгладена и твърде къса, а ботите — ожулени. Чантата, преметната през рамото й, приличаше на провиснала торба.

— Добре дошла, мила! — възкликна Лусил и след като й хвърли критичен поглед, попита: — Ще останеш ли за вечеря? — После се наведе и прошепна на приятелката си: — Тоалетът й е пълна катастрофа. Не знам защо някои жени са толкова нехайни към облеклото си.

Пинки се усмихна непринудено.

— Разбира се. Нали е по ваша покана!

Тя седна и махна на Тес.

— Познавате ли се? — изненада се Козмо.

— Видяхме се на „Карпатия“.

— Твърде неразумно от твоя страна — промърмори хладно той.

— Говорихме съвсем кратко — побърза да се оправдае Тес.

— Лусил те предупреди да избягваш репортерите.

— Голяма вечеря сте организирали — каза Пинки, махна на сервитьора със сирената и напълни чинията си.

Тя преливаше от щастие, защото Ван Анда беше възхитен от репортажа й и дори отказа да се меси. Предостави й пълна свобода за следващите материали, посветени на „Титаник“. И ето че получаваше нова чудесна възможност за наблюдение. Добре че не написа веднага за лодката на лейди Дъф Гордън — удаваше й се възможност да събере още информация и тогава щеше да се получи чудесен репортаж. Извади голям късмет с тази покана. Тя намаза дебел слой камамбер на едно хлебче и огледа гостите. Не искаше да излезе, че се интересува само от лейди Дъф Гордън.

На какво ли се дължеше интересът към тази превзета жена с претенциозно фамилно име? Дребната й фигурка и почти скандално червената коса някак не подхождаха на популярността й сред висшите нюйоркски кръгове. Странна комбинация…

— Надявам се, че харесваш сиренето, но си остави място за филето миньон, което приготвят специално за нас — провикна се Лусил през масата и се засмя звънко, по момичешки.

Пинки се пресегна и си отряза голямо парче синьо сирене.

— Ще се намери място — усмихна се тя. — Ще ни разкажете ли какво се случи, лейди Дъф Гордън?

— Разказвай, Луси! — обади се една жена с боа около раменете. — От начало до край! Как се спасихте?

Лусил се покашля и погледна тържествуващо към Козмо.

— Скъпи мои, няма да крия, че когато погледнах от палубата и чух виковете на нещастните хора под нас, изпитах страх от тъмната водна стихия. Това беше най-ужасният миг в моя живот. Трябваше да действаме бързо, за да избегнем злата съдба.

— И какво по-точно направихте? — попита Пинки.

— Запазих самообладание — спокойно отвърна Лусил и продължи своя разказ.

Всички слушаха с притаен дъх. Мадам се оплака от екипажа, от нестабилната лодка с платнища вместо бордове, от студа и сковаващия страх. Ледената вода я заливала до коленете, но тя намирала сили да успокоява изпадналите в истерия. Накрая шепнешком описа и кошмарния миг — потъването на „Титаник“.

— Хората се вкопчваха кой за каквото намери, едва се държаха над студената вода. Цял час звучеше хор от викове и стонове…

Козмо я докосна по ръката, сякаш искаше да я накара да замълчи, но тя го отблъсна и продължи:

— Спомням си последния вик. Някакъв мъж крещеше: „Господи, господи!“… — Гласът на Лусил пресекна и тя побърза да скрие треперещите си ръце.

Гостите бяха на ръба да се разплачат, застинали на място, сервитьорите попиваха всяка дума с широко отворени невярващи очи. Разчувствана от собствените си думи, лейди Дъф Гордън вдигна лице към искрящия кристален полилей и остави сълзите да се леят.

Тес стискаше длани под масата. Разказът на мадам я върна към преживения ужас и тя усети горчивия солен вкус на водата, прорязаха я болка и чувството, че се е вкопчила с всички сили в ръба на лодката. Елегантните гости охкаха, ахкаха, един през друг задаваха въпроси в драматичните паузи, когато Лусил млъкваше, за да се овладее.

— О, Луси, добре че си толкова съобразителна и бързо си успяла да организираш всичко — каза един от приятелите й. — Каква смелост!

— Мнозина предпочетоха заблудата пред реалността, все повтаряха, че корабът нямало да потъне — рече Лусил отнесено, притворила клепачи. За кратко настана тишина и всички видимо си отдъхнаха, когато тя заговори с нормалния си уверен глас. — С очите си видях как се дърпат и отказват да се качат в лодките. Простете, че говоря така, но те наистина се държаха като малоумни, напълно загубили разсъдък. Само онези, които запазиха спокойствие и присъствие на духа, имаха шанс да оцелеят…

— Колко души бяхте в лодката? — прекъсна я Пинки.

— Ако екипажът не беше действал толкова дезорганизирано, можехме да вземем и още.

— А кой нареди да спуснат лодката толкова бързо?

— Бързо ли?! Та корабът потъваше!

— Госпожице Уейд, ние не бяхме единствената лодка с незапълнени места — заяви Козмо. — Нямаше никакъв ред в настаняването на пътниците.

— Вашата лодка е била почти празна. Интересно… — небрежно подметна Пинки и се зае с филето миньон, сервирано във фини розови чинии със сребърен кант. — Много вкусно! Благодаря за поканата!

— Това упрек ли е? След всичко, което преживяхме? — попита Лусил.

Пинки обърса устата си с бялата ленена салфетка.

— Не, не е упрек. А факт. Доколкото разбрах, вие дори сте поели командването на лодката.

— Достатъчно! — отново се намеси Козмо. — Ние със съпругата ми сме все още разстроени и ви поканихме не за да слушаме упреци, а за да празнуваме в името на живота.

Настъпи тягостна тишина. Пинки остави вилицата си и изгледа първо Козмо, после Лусил.

— Не е достатъчно да вдигаме тостове за способността за оцеляване. Долу във фоайето, на пристанището, в мизерните апартаменти в Ист Сайд има стотици хора, загубили съпрузи, съпруги, сестри и деца, и те нямат повод да празнуват. Такива като вас винаги се спасяват. Дали не дължите нещо на тези хора?

— Разбирам накъде биете, но това съвсем не е поредният конфликт между богати и бедни — гневно заяви Джим Матюс. — Луси, ти си се държала като истински герой. Сигурен съм, че господин Хърст би искал да отпечата невероятния ти разказ в „Сънди Америкън“. Подписан от теб. Съгласна ли си?

— Не мисля, че… — подхвана Козмо.

Лусил веднага го прекъсна. Тази невъзпитана репортерка не можеше да я уплаши.

— Разбира се, че съм съгласна.

Пинки избута стола си назад и се изправи. Колкото и да изглеждаше странно, чинията й беше вече празна.

— Доста сте смела, не мога да отрека. Надявам се да разкажете за всичко, което се е случило в тази лодка. Носят се разни слухове. Приятна вечер!

Тес я погледна и разбра, че тя е разговаряла и с други пътници. Но като че ли никой от присъстващите не се интересуваше от това. Пинки излезе, преметнала чанта през рамо, и лейди Дъф Гордън веднага заговори оживено с приятелите си. Някои дори се засмяха — вероятно по адрес на безочливата репортерка. Натруфени, наклепани с грим, с димящи цигари в кристалните пепелници, тези хора сякаш живееха зад плътно стъкло, недосегаеми за гнева и възмущението. Тес стана и последва Пинки.

— Чакай! — извика тя към асансьора.

— Какво правиш?! — сепна се Пинки и се обърна. — Ще те уволнят!

— Ти беше права, не е достатъчно да умееш да оцеляваш. Само това исках да ти кажа.

— Внимавай какво говориш. Работиш за привилегировани хора, които нехаят за другите. Рискуваш да загубиш работата си. Връщай се за десерта, хайде.

— Не съм гладна — отвърна Тес. Имаше чувството, че в гърлото й са заседнали трици.

— Защо? — настоя Пинки.

— Още не мога да се съвзема. Толкова много ми се насъбра… — опита се да обясни тя, макар да съзнаваше, че положението й изисква лоялна дискретност.

— Хора като тях никога не се променят. Ти какво очакваше?

— Очаквах друго — въздъхна Тес.

Пинки я погледна учудено. Това момиче едва от няколко часа беше прислужница в Америка и се излагаше на огромен риск. Започна да съжалява, че тя самата постъпи като наивна идиотка. Трябваше да проучи подробностите около лодка номер едно, вместо да прибързва с нападките срещу тази префърцунена модистка, която не виждаше по-далече от носа си. Вместо да държи безсмислена реч, трябваше да се овладее, да слуша внимателно и да задава въпроси.

— Няма за какво да ти се сърдя, Тес. На себе си се ядосвам, че обърках всичко. Не биваше да избухвам, трябваше да слушам, за да сглобя картината.

— Каза им какво мислиш.

— А ти ще говориш ли открито с мен?

— Какво мога да ти кажа аз? Всеки постъпваше както смяташе, че е най-добре.

— Ясно. Отново си влезе в ролята на покорна прислужница на лейди Дъф Гордън. Е, хайде, довиждане!

Пинки влезе в асансьора, вратите се затвориха, а Тес тръгна обратно към салона. Почувства се обидена от внезапното сбогуване — сякаш бе наговорила куп глупости, които не си струваше да се слушат. В този миг видя Лусил — скръстила ръце пред гърдите си, тя стоеше в дъното на коридора.

— Храната ли не ти е по вкуса? Мога и друго да ти поръчам — с леден тон изрече тя.

— Не бях гладна — едва промълви Тес.

— Тази жена открито ме нападна, а на теб това сякаш ти хареса. Затова ли хукна след нея?

— Аз не… — понечи да се оправдае Тес, но смразяващият поглед на мадам я накара да замълчи.

— Можеш да… По-скоро заповядвам да се прибереш в стаята си. Гледай най-сетне да поспиш в нормално легло.

В знак, че разговорът е приключил, Лусил се обърна и влезе в салона.

 

 

Докато асансьорът се спускаше, Пинки се погледна в огледалото с позлатена рамка. Представи си как гостенките на хотела застават пред него всяка вечер — оправят косите си, пощипват бузите си за цвят, галят диамантените си огърлици. А тя изглеждаше опърпана. С блеснал поглед, остър език… и опърпан вид.

Защо бе така рязка с Тес? Трябваше да й обясни… Защо си въобразяваше, че сама ще премахне всички неправди на света? Баща й все повтаряше: загубиш ли самообладание, губиш журналистическия си усет.

Асансьорът спря и тя се озова във фоайето на „Уолдорф“, където се подготвяше предстоящото разследване от представители на Сената. Умно решение бе да се действа бързо, още в Ню Йорк да бъдат изслушани колкото се може повече от оцелелите, преди да се отправят към домовете си. Унили жени в омачкани безцветни дрехи седяха на тапицираните с брокат столове, плачеха и бършеха сълзите си. Мъже с вълнени кепета и блуждаещи погледи обикаляха и разговаряха, чужди на заобикалящия ги разкош. Пинки погледна в бележника си: от 2223 души на борда оцелелите наброяваха едва 706. Шейсет процента от първа класа, повечето жени. И само двайсет и пет процента от трета класа.

Млади мъже с колосани яки носеха кашони към голяма бална зала. Това вероятно беше Източната зала, където на сутринта щеше да се проведе първото изслушване. Всички като че ли се въртяха около нисичък мъж в черно палто, с огромни мустаци, които почти скриваха лицето му.

Ето че можеше да се представи на Уилям Олдън Смит. Той сигурно бе узнал, че се е промъкнала на „Карпатия“ — нали вече беше публикувала интервютата си в късното издание на вестника. С бележник в ръка Пинки се приближи и започна да записва всичко, което чуваше.

— Здравейте, сенатор Смит — усмихна се тя. — Пинки Уейд от „Ню Йорк Таймс“. Мога ли…

— Мисля, че се качихме заедно на кораба, госпожице Уейд.

Сенаторът явно беше по-наблюдателен, отколкото предполагаше.

— Да, господине.

— Вие бяхте с шапката, нали?

Пинки леко се изчерви и кимна.

— Така и предположих. Чух ви да си подсвирквате „Лека нощ, дами“. Хубава песен, но не е моряшка.

— Другия път ще избера по-подходяща. Може ли да ви задам един въпрос?

Той се усмихна, доволен, че е успял да смути увереността й, и кимна.

— Кой ще бъде първият свидетел утре?

— Брус Исмей. — Нямаше причина да крие името му. А и тя беше от репортерите, с които беше препоръчително да си в добри отношения.

— Вярно ли е, че е бил бърз като стрела, когато напускал кораба?

— Кой ви каза това? — премигна учудено Смит.

— Разполагам с източници на информация, сенаторе. Ако проявявате интерес, прочетете репортажа ми във вечерното издание на „Таймс“.

— Без коментар — заяви той.

— А вярно ли е, че разследването ще бъде фокусирано върху вината на „Уайт Стар“?

— Върху предполагаемата вина, докато истината не бъде установена! Ще проведем мащабно разследване. Включително и по въпроса за недостатъчния брой спасителни лодки.

— Главният ни редактор пръв направи съответните изчисления. Непременно попитайте Исмей колко души е имало в неговата лодка. Местата в много от лодките не са били попълнени докрай. Особено в лодка номер едно.

— Знам. — Тази жена започваше да му лази по нервите.

— Благодаря, сенаторе — усмихна се Пинки. — До утре!

Беше доволна, защото събра материал за сутрешното издание. На излизане неволно погледна към огромния кипарис в саксия близо до вратата и зърна един от моряците, с които бе разговаряла на „Карпатия“. Той изглеждаше притеснен, сякаш се криеше зад растението. Пинки решително си проби път към него.

— Привет! Аз съм Пинки Уейд. Помните ме, нали? Всичко наред ли е?

— Какво правите тук? — стресна се морякът.

— Гледам да си върша работата. Може би сте си спомнили още нещо, което искате да ми кажете.

— Не.

— Ще свидетелствате ли?

— Надявам се, не.

— Бих искала да знам повече за вашата лодка.

Морякът я погледна замислено и Пинки добави:

— Е? Ще ми разкажете ли?

— Сега ли?

— Сега.

* * *

Минаваше полунощ, но Тес се въртеше все така неспокойно. Лежеше между фините чаршафи в удобното, приспивно като люлка легло, но сънят бягаше от очите й. Козмо и Лусил спореха на висок глас в съседната стая. Мадам повиши тон и Тес чу съвсем ясно: „Ще говоря каквото си искам и никой не може да ме спре, ти също!“. Тес се зави презглава. В родния си дом се бе наслушала на семейни скандали.

Стана и отиде на пръсти до красивата махагонова тоалетка. Наля си вода от порцелановата кана и се погледна в огледалото. Само преди няколко дни голямата й мечта беше да се превърне в копие на несравнимата Лусил. И ето че беше попаднала в орбитата на тази жена, на която истински се възхищаваше.

Ала нещата се промениха. Хубавите мигове на „Титаник“, когато Лусил й показваше, че разбира стремежа й да бъде независима и да напредне в живота, бяха незабравими. Но имаше и други, болезнени мигове, когато никой не я чуваше… Тес не знаеше какво да мисли. Понякога чаровната добронамерена Лусил напълно се преобразяваше, макар да проявяваше съчувствие и да й подаваше ръка. Имаше някаква игра, която Тес не проумяваше. Пинки беше права — не беше достатъчно само да оцелееш. Вероятно и Джим имаше право, когато я упрекна, че прекалено трепери за работата си в желанието да пробие в новата страна. Измъчваха я противоречиви чувства. Не се унижавай, бори се да постигнеш каквото искаш. Да, упорството й бе дало сили да напусне фермата, да избяга от работата в Шербур, да се качи на „Титаник“. Но тя помнеше и други наставления: бъди предпазлива, бъди лоялна, не проигравай шанса си. А после дойдоха корабокрушението, спасителната лодка, страданието на удавниците и оцелелите. Защо точно тя успя да се спаси? Защо не намериха избавление онези нещастници, които не спираха да се молят насред ледения океан? Защо не се спаси Джак Бремертън? Беше длъжница на съдбата — само не знаеше на кого и как да се отблагодари.

Докосна дървената лодчица, оставена пред огледалото, и се замисли за Джим. Пъхна пръст в бурканчето с крем и очерта отражението си върху стъклото. Направи крачка назад и погледна. Отражението беше същото — не трябваше ли да се смали? Пристъпи напред. Все същото — нито по-голямо, нито по-малко.

Изпи до капка хладката вода в чашата и си легна. Последната й мисъл беше, че каквото и да й се случеше занапред, едва ли би го сравнила с незабравимите разходки на разкошната палуба на „Титаник“. А дали някога ги беше имало…