Джъстин Кронин
Дванайсетте (42)

Трийсет и девет

Лайла Кайл. Името й беше Лайла Кайл.

Макар, разбира се, да знаеше, че лицето в огледалото има и други имена. Лудата кралица. Нейно лунатичество. Нейно кралско откачено височество. О, да, Лайла всичките ги беше чула. Човек трябваше да стане доста рано сутрин, за да преметне Лайла Кайл. Тояги и камъни, винаги казваше тя (казваше баща й), тояги и камъни, но онова, което я огорчаваше, беше шепненето. Хората непрекъснато шепнеха! Сякаш те са възрастните, а тя детето, сякаш тя е бомба, която може всеки миг да избухне. Колко странно! Странно и малко неуважително, защото в първия случай, тя не беше луда, те напълно грешаха, а във втория, дори да беше луда, да го приемем заради спора, и дори тя да решеше да се съблече гола-голеничка под лунната светлина и да вие като вълк (клетият Роско!), какво ги засягаше тях това? Колко луда е или не е? (Но трябваше да признае, че има дни, трудни дни, когато мислите не й се подчиняваха, бяха като шепа есенни листа, които се опитва да натъпче в торба.) Грубо беше. Преминаваше всякакви граници. Да се говори зад нечий гръб, да се отправят такива обвинения — прекрачваше рамките на общоприетото приличие. Какво беше направила тя, че да заслужи подобно отношение? Тя се държеше сдържано, никога нищо не искаше, беше тиха като мишница, напълно доволна да прекарва времето си в стаята сред красивите си вещи, шишенцата си и гребените, четките и тоалетката, където сега седеше — изглежда, седеше вече тук известно време — и решеше косата си.

Косата си. Когато насочи вниманието си към огледалото, я обля вълна от топло задоволство. Гледката май винаги я изненадваше: лицето с розова, гладка кожа, влажният блясък на очите й, влажната сочност на скулите й, деликатните пропорции на чертите й. Тя изглеждаше… възхитително! А най-възхитително от всичко беше косата й. Колко лъскава беше, колко буйна на допир, каква богата и медена гъстота имаше. Не беше медена, ами шоколадова. Великолепен тъмен шоколад от някое прекрасно и специално място, може би Швейцария или някоя от другите страни, като бонбоните, които баща й винаги държеше в чекмеджето си и ако слушаше, ако много слушаше, понякога без никаква причина, просто защото я обичаше и искаше тя да го знае, той я извикваше в свещеното убежище на своя кабинет с мъжки аромат, където пишеше важните си документи, четеше неразбираеми книги и ръководеше своите като цяло тайнствени бащински дела, за да й покаже символа на тази любов. Само една, казваше й той, и фактът, че е една, увеличаваше значението на жеста, защото внушаваше, че и в бъдеще ще има посещения в кабинета. Златистата кутия, повдигащият се капак, моментът на изненадата: малката й ръка, надвиснала над богатото изобилие на съдържанието му като гмурец, застанал на ръба на басейна, който пресмята съвършения ъгъл на своето гмуркане. Имаше бонбони с шоколад и бонбони с ядки, имаше и с черешов сироп (тези не ги обичаше, плюеше ги в кърпичката си). Но най-хубавите от всички бяха онези, в които нямаше нищо, бяха чисти шоколадови късчета. За тях умираше. Уникално съкровище от млечна топяща се сладост, която опитваше да разпознае сред останалите като тях. Тази ли е? Или тази?

— Йоланда?

Тишина.

— Йоланда!

С развети поли, воали от ефирна тъкан, жената влезе бързешком в стаята. Ама наистина, помисли си Лайла, що за нелепо облекло беше това. Колко пъти Лайла й беше казвала да се облича по-практично?

— Йоланда, къде се губиш? Аз тук те викам ли, викам.

Жената изгледа Лайла, като че си е изгубила ума. И нея ли я прихващаше?

— Йоланда ли, госпожо?

— Кого другиго да викам? — въздъхна пресилено. Можеше да е страшно мудна. А пък и английският й не беше най-добрият.

— Бих искала… нещо. Ако обичаш. Пор фавор^[1].

— Да, госпожо. Разбира се. Искате ли да ви почета?

— Да ми четеш ли? Не.

Макар изведнъж идеята да й се стори привлекателна. Малко Биатрис Потър може да се окаже точният лек, който да успокои нервите й. Зайчето Питър в синьото си якенце. Катеричката Нъкин и братчето му Туинкълбери. Тези двамата замисляха такива пакости! После се сети.

— Шоколад. Имаме ли шоколад?

Жената все още, изглежда, нищо не разбираше. Може би е прекалила с ликьора.

— Шоколад ли, госпожо?

— Останал бонбон от Хелоуин^[2] може би? Сигурна съм, че ни се намират някъде. Всичко ще свърши работа. Каквато марка бонбони намериш, ще е добре.

— Ами…

— Си^[3]? Малко бон-БОН-и? Провери шкафа над мивката.

— Съжалявам, не разбирам за какво ме молите.

Това вече беше много неприятно. Жената се преструваше, че не знае какво е шоколад!

— Не виждам къде е проблемът, Йоланда. Трябва да ти кажа, че поведението ти започва да ме притеснява. Дори много.

— Моля ви, не се ядосвайте. Ако знаех какво е, с радост бих ви го донесла. Може би Джени знае.

— Това имам предвид, разбираш ли ме. Точно това ти говоря — Лайла въздъхна тежко. Жалко, но наистина нямаше какво друго да се направи. По-добре лепенката да се махне изведнъж, отколкото да се подръпва полека над раната.

— Опасявам се, Йоланда, че трябва да те освободя.

— Да ме освободите?

— Да. Но мас^[4]. Вече не се нуждая от услугите ти, опасявам се.

Очите на жената сякаш изскочиха от главата й.

— Не можете!

— Дълбоко съжалявам. Искаше ми се нещата да бяха потръгнали. Но при дадените обстоятелства ти наистина не ми оставяш възможност за избор.

Жената се хвърли в краката на Лайла.

— Моля ви! Каквото кажете, ще направя!

— Йоланда, стегни се.

— Умолявам ви — бърбореше жената в полата й. — Знаете какво ще направят. Ще работя по-упорито, кълна се!

Лайла беше очаквала, че ще го приеме зле, но съвсем не очакваше подобен недостоен изблик. Крайно неприятно. Обзе я силно желание да я утеши някак, но устоя на подтика, за да не би да утежни положението. Остави ръцете си да се реят странно във въздуха. Може би трябваше да почака, докато Дейвид се прибере у дома. Той винаги се справяше по-добре от нея в тези неща.

— Естествено, ще ти дадем препоръка. И ще ти платим за две седмици. Наистина не бива да го приемаш толкова тежко.

— Това е смъртна присъда! — тя прегръщаше коленете на Лайла, сякаш се държеше за сал. — Ще ме изпратят в мазето!

— Не ми се струва това да означава смъртна присъда. Реагираш пресилено.

Но жената не можеше да разсъждава. Не можеше да говори, разтърсвана от неконтролируеми хлипания, беше спряла да умолява и мокреше полата на Лайла със слузести сълзи. Лайла мислеше само как да се измъкне от ситуацията възможно най-бързо. Мразеше подобни сцени, ненавиждаше ги.

— Какво става тук?

Лайла вдигна поглед към застаналия на вратата мъж, въздъхна с облекчение.

— Дейвид. Слава Богу. Изглежда, попаднахме в странно положение. Йоланда, ами тя е малко разстроена. Реших да я освободя.

— Иисусе, поредната ли? Какво ти става?

Това не беше типично. Това типичният Дейвид ли беше?

— Много хубаво ми говориш, по цял ден те няма, аз не мърдам от къщи. Мислех си, че ще ме подкрепиш.

— Моля ви, не постъпвайте така! — проплака Йоланда.

Лайла направи жест с ръце, с който да покаже, че иска да махне жената от нея.

— Малко помощ?

Но това не се оказа толкова лесно, колкото би трябвало. Докато Дейвид (не беше Дейвид) се приведе да отдръпне Йоланда (не беше Йоланда) от коленете на Лайла, жената се улови с удвоена сила и започна, да не повярва човек, да пищи. Каква сцена само направи! За бога, ако съдеше от начина, по който реагира тази жена, човек би си рекъл, че да уволниш някого от домакинството наистина е равносилно на смъртна присъда. С рязко дърпане в кръста Дейвид я освободи и вдигна тялото й във въздуха. Тя риташе и пищеше в ръцете му, мяташе се като луда. Само благодарение на по-голямата си сила той успя да я удържи. Едно трябваше да му се признае на Дейвид: поддържаше се във форма.

— Съжалявам, Йоланда! — провикна се Лайла, когато той я отнесе. — Ще ти изпратя чек по пощата!

Вратата се тръшна зад тях. Лайла въздъхна, осъзнала, че е сдържала дъха си. Ама каква случка само. Не беше ли това едно от най-неприятните неща, които й се е налагало да изтърпява. Почувства се разтърсена, но в никакъв случай виновна. Йоланда беше с тях от години и всичко завършваше зле. В устата на Лайла остана горчив привкус. Трябваше да признае, че Йоланда никога не е била безукорна прислужница, а напоследък съвсем беше занемарила задълженията си. Вероятно имаше лични проблеми. Лайла обаче никога не беше посетила дома на жената, не знаеше нищо за живота й. Колко интересно? През всичките тези години Йоланда идваше и си отиваше, а сякаш Лайла изобщо не познаваше жената.

— Е, вече я няма. Поздравления.

Лайла, която отново се беше заела да реши косата си, студено изгледа отражението на Дейвид в огледалото, когато той спря на прага да оправи вратовръзката си.

— И аз в какво точно съм виновна? Ти я видя. Напълно неконтролируема беше.

— Това е третата за година. Добрите прислужници не растат по дърветата.

Тя отново прокара бавно и с наслада четката по косата си.

— Тогава се обади в агенцията. Не е чак такъв проблем.

Дейвид не каза нищо, очевидно с радост изостави темата. Отиде до дивана и издърпа панталоните си нагоре, за да седне.

— Трябва да поговорим.

— Не виждаш ли, че съм заета? Нямат ли нужда от теб в болницата, нямаш ли друга работа?

— Не работя в болница. Говорили сме го милиони пъти.

Така ли? Понякога мислите й бяха като есенни листа, понякога бяха като пчели в буркан, малки жужащи създания, които се въртяха ли, въртяха.

— Какво стана в Тексас, Лайла?

— Какъв Тексас?

Той въздъхна кисело.

— Конвоят. Пътят на нефта. Мислех, че инструкциите бяха ясни.

— Нямам ни най-малка представа за какво говориш. През живота си не съм стъпвала в Тексас — спря да се реши и срещна погледа на Дейвид в огледалото. — Брад мразеше Тексас. Вероятно и за това не искаш да чуеш нищо.

Думите й, видя тя, постигнаха целта си. Споменаването на Брад беше тайното й оръжие. Знаеше, че не бива, но изпитваше извратено удоволствие да гледа лицето на Дейвид, когато изричаше името — спихналата бледност на мъжа, който осъзнава, че никога не може да бъде на висотата на другия.

— Не искам много от теб. Умолявам те да ми кажеш дали все още можеш да контролираш тези създания.

— Да, добре.

Бъз, бъз.

— Ти слушаш ли ме? Не можем да си позволим други бедствия като това. Не и когато сме на косъм.

— Не разбирам защо си ядосан. А и за да бъда съвършено честна, все едно ми е как ми говориш.

— Мътните те взели, остави шибаната четка!

Но преди да го направи, той я изтръгна от ръката й и я запрати в другия край на стаята. Улови я за косата, изви главата й назад и завря в нейното лице своето, което дори не беше лице, ами нещо, съвкупност от чудовищно изкривени черти на плужек, което я къпеше в гнилия си, заразен дъх.

— Писна ми от дивотиите ти — по бузите й, по очите й се пръснаха слюнки, изстреляни гнусно от неговата уста към нейната. Ръбовете на зъбите му бяха оцветени с тъмно вещество и им придаваха ужасяваща яркост. Кръв. Зъбите му бяха омазани с кръв. — Това твое поведение. Тази глупава игра.

— Моля те — едва рече тя. — Боли ме!

— Така ли? — той уви косата й жестоко. Хиляди връхчета на карфици се забиха агонизиращо в скалпа й.

— Дейвид — умоляващо рече тя, сълзи замъглиха погледа й, — моля те. Мисли какво правиш.

Лицето на плужека поаленя от гняв:

— Не съм Дейвид! Аз съм Хорас! Казвам се Хорас Гилдър! — ново усукване и дърпане. — Кажи го!

— Не знам, не знам! Объркваш ме!

— Кажи го! Кажи ми името!

Болката го постигаше. Като бесен вихър съзнанието й рухваше върху нея.

— Ти си Хорас! Моля те, престани!

— Пак! Цялото!

— Хорас Гилдър! Ти си Хорас Гилдър, Директор на Отечеството!

Гилдър я пусна и се дръпна. Тя лежеше по гръб върху тоалетката си и потреперваше от ридания. Да можеше да се върне назад. Да се върне, помисли си тя, стиснала очи, за да скрие от погледа си този ужасен мъж, този Хорас Гилдър. Лайла, върни се. Изпрати се някъде далеч. Тя потрепери от гадене, което се надигна от място, което нямаше име, болест не на тялото, ами на душата, метафизичната сърцевина на нейното разбито аз, падна на колене, повърна, давеше се, хриптеше, повръщаше противната кръв, която самата тя беше пила същата сутрин.

— Добре — рече Гилдър и избърса ръцете си в сакото на костюма. — Така вече е ясно.

Лайла мълчеше. Толкова силно беше желанието й да изпрати съзнанието си надалеч, че дори да опиташе, нямаше да може да изрече думи.

— Велики дни ни очакват, Лайла. Искам да съм сигурен, че си на борда. Край на твоите глупости. И моля те, опитай се да не уволняваш повече компаньонките. Тези момичета не растат по дърветата.

С опакото на китката си тя избърса гнилата слюнка от брадата си.

— Вече го каза.

— Моля?

— Казах, че вече го каза — гласът й дори не звучеше като нейния. — За момичетата, които не растат по дърветата.

— Нима? — позасмя се той. — Така казах. Странно е, като се замислиш. В тези думи има нещо, което несъмнено ще ми е от полза предвид изискванията на хранителната верига и всичко останало. Сигурен съм, че твоят приятел Лоурънс ще се съгласи. Казвам ти, този човек може да яде — замълча за момент, наслаждавайки се на мисълта, преди отново да спре станалия отново мрачен поглед върху нея. — Сега се почисти. Не се обиждай, Лайла, но по косата си имаш повръщано.