Джъстин Кронин
Дванайсетте (30)

Двайсет и осем

Първата болка я връхлетя като късен влак, който тътне в гара, един следобед в края на септември под топлото тексаско слънце и високо синьо небе. Ейми беше на двора, наблюдаваше как децата играят, след няколко минути камбаната щеше да бие и да ги прибере вътре да довършат уроците си, а Ейми да се върне в кухнята, за да помага при подготовката на вечерята. Остров на отмора сред непрекъснатия всекидневен ритъм от задачи, които тъкмо бяха приключени и отново предстояха. Винаги, след като приключеше обедът и чиниите — раздигнати и прибрани, а децата пуснати да изгорят натрупаното от сутринта неспокойствие, Ейми ги следваше навън и се настаняваше в края на детската площадка, разположена достатъчно близо, за да може тя се радва на бликащата енергия от техните игри, и същевременно достатъчно отдалечена, за да не я въвличат в игрите си. Това бяха любимите й трийсет минути от деня. Ейми тъкмо беше затворила очи и наклонила лице към топлите лъчи на слънцето на ранната есен, когато я връхлетя болката: силно присвиване в диафрагмата, от което се присви в кръста, пристъпи напред и издаде лек вик, който дори в силната врява на двора не остана нечут.

— Ейми? Добре ли си?

Лицето на сестра Катрин — бледо, издължено, със сини като метличина ириси — изплува пред погледа на Ейми. От нея се лееше пот, ръцете й и краката й се бяха превърнали в студено желе. Всичко от кръста й надолу сякаш беше изгубило свойствената си твърдост. В друг миг Ейми буквално щеше да се строполи на земята. Част от нея имаше желание да повърне, а друга отказваше, създаваше се вътрешна безизходица, която й пречеше да проговори.

— Може би е най-добре да седнеш. Бяла си като платно.

Сестра Катрин я поведе към пейка до стената на сиропиталището само на двайсетина стъпки, които й се сториха километър. Когато стигнаха до нея, Ейми вече не можеше и крачка да направи, беше на ръба на припадъка. Цяла притеснена, сестра Катрин я остави, след това се върна с чаша вода, която притисна към ръката на Ейми. Игрите на площадката, изглежда, си продължиха без прекъсване, но Ейми чувстваше как някои от децата я наблюдават. Болката се беше разтворила в малко по-общо чувство на гадене, но не и чувството на слабост. Едновременно й беше и студено, и горещо. Още сестри се бяха скупчили, всички говореха с приглушени, сериозни гласове, разпитваха сестра Катрин. Ейми не искаше водата, но всички настояваха да я изпие. Тя отпи малка глътка.

— Съжалявам — едва каза тя. — Изведнъж ми прилоша…

— Насам, сестра — Катрин махна към вратата на сиропиталището, — елате бързо.

Малката група се раздели, когато напред излезе сестра Пег. Възрастната жена огледа Ейми с изопнато лице и едновременно ядно и загрижено изражение.

— Е? Някой ще ми каже ли какво се случи тук, или ще трябва да правя догадки?

— Не знам — отговори сестра Катрин. — Тя просто… припадна.

На площадката игрите бяха замрели. Всички деца сега я гледаха. Ейми потърси с поглед Кейлъб, но не можа да го види от застаналата пред нея сестра Пег. Не помнеше да е била болна, разбираше принципа, но в действителност никога не беше изпитвала никакво неразположение. Дори по-лошо от болката беше объркването. Искаше й се да каже нещо, каквото и да било, за да накара всички да престанат да я гледат настоятелно.

— Ейми? Така ли стана?

— Почувствах замайване. Стомахът ме боли. Не знам от какво е.

Възрастната жена постави длан на челото на Ейми.

— Не мисля, че имаш температура.

— Може да е от нещо, което съм яла. Сигурна съм, че ако поседя минута, ще се оправя.

— Тя не изглежда добре — намеси се сестра Катрин, а останалите закимаха. — Да ти призная, Ейми, помислих си, че ще се споминеш.

Групата замърмори. Не, не изглежда добре, изобщо не изглежда добре. Дали не е грип? Нещо по-лошо? Ако е от нещо, което момичето е яло, нали и на тях щеше да прилошее?

Сестра Пег позволи на групата да поразсъждава, след това ги накара да замълчат с вдигната ръка.

— Не виждам причина да се отдаваме на предположения. Ейми, ти заминаваш да си легнеш.

— Но аз се чувствам по-добре. Сигурна съм, че ще се оправя.

— Аз ще преценя това, благодаря. Сестра Катрин, ще я придружите ли до спалното помещение?

Катрин й помогна да се изправи. Ейми се почувства несигурна, стомахът й не се беше успокоил напълно. Но най-лошото беше минало. Катрин я поведе към сградата, после нагоре по стълбите към стаята, където спяха всички сестри без сестра Пег, която като най-главна в обителта имаше свой апартамент. Ейми се съблече и легна в леглото.

— Мога ли да направя нещо друго? — сестра Катрин дърпаше транспарантите.

— Добре съм — Ейми се постара да се усмихне. — Май трябва малко да си почина.

Застанала в края на леглото, Катрин я изгледа за момент.

— Знаеш какво може да е, нали? Момиче на твоята възраст.

Твоята възраст. Само да знаеше сестра Катрин, помисли си Ейми. Но разбра какво има предвид жената. Идеята я изненада.

Сестра Катрин се усмихна със симпатия.

— Ами ако е това, скоро ще разбереш. Повярвай ми, всички сме минали през този период.

Сестра Катрин накара Ейми да й обещае да я повика, ако й трябва нещо, и си тръгна. Ейми се облегна назад на леглото и затвори очи. Следобедната камбана удари. Долу децата ще се втурнат към уроците си, ухаещи на слънце, пот и свеж следобеден въздух, някои от тях вероятно ще се чудят какво е било това суетене на площадката за игри. Със сигурност Кейлъб щеше се тревожи за нея. Ейми трябваше да каже на сестра Катрин да успокои момчето. Уморена е. Не се чувства много добре. Ще й мине като на кутре, ще видиш.

И това: момиче на твоята възраст. Възможно ли беше? Всички сестри се оплакваха от „тегобата“, както го наричаха. Всеобща шега беше, че животът в толкова малко пространство, където всички бяха в цикъл по едно и също време, превръщаше една седмица на всеки четири в кошмар от кървави превръзки и избухливост. В продължение на сто години Ейми беше живяла в пълно неведение за основни житейски факти, дори сега не можеше да каже, че напълно разбира явлението, но схващаше същината му. Кървиш, не много, но все пак и това ти създава неудобства, продължава известен брой дни. Известно време Ейми беше обмисляла перспективата с ужас, но с времето чувството отстъпи място на жесток, почти биологичен копнеж и страх, че нищо такова няма да се случи с нея, че вратата на принадлежността към човечеството завинаги ще си остане затворена и тя щеше да остане да живее в детско тяло.

Провери: не, не кървеше. Ако сестра Катрин имаше право, колко време щеше да мине, преди да започне? Искаше й се да беше имала възможност да разпита по-подробно сестра Катрин. Колко кръв ще има, колко болка, колко по-различно ще се чувства? Макар че в нейния случай, разсъждаваше Ейми, нищо няма да е съвсем същото. Може би щеше да е по-лошо, може би по-добре, може би изобщо няма да се случи.

Щеше да е хубаво да бъде жена. Да се види отразена в нечии други очи. Тялото й да познае онова, което сърцето й вече знаеше.

Драскане и мяукане прекъснаха размишленията й. Естествено, Мишелов щеше да дойде да я провери. Старият сив котарак тръгна полека по дължината на леглото й. Жалка гледка беше — очите закрити от катаракти, сплъстена и мърлява козина, провлачил опашка от старост.

— Дойде да ме видиш? Така ли, момче? Ела тук.

Ейми го вдигна от пода, облегна се на леглото и го подпря на гърдите си. Прокара ръце по козината му, той отвърна с леко блъсване на главата си във врата й. Слънцето грее, ти защо си в леглото? Направи три кръгчета, преди да легне на гърдите й и високо да замърка. Всичко е наред. Ти поспи. Аз ще се оправя.

Ейми затвори очи.

Нощ. Ейми беше навън.

Как се беше озовала навън?

Все още беше с нощницата си. Краката й бяха боси и влажни от росата. Не знаеше колко е часът, но май беше късно. Сънуваше ли? Но ако все още спеше, защо чувстваше всичко така истинско? Огледа къде се намира. Близо до язовира, срещу течението. Въздухът беше студен и влажен. Почувства стаена тревога, като че се е събудила от сън, в който са я преследвали. Защо беше тук? Дали не е ходила насън?

Нещо я перна по крака и я стресна. Сведе поглед и видя Мишелов, който я гледаше със забулените си очи. Котаракът започна високо да мяука, после тръгна към язовира, спря след няколко крачки и отново я погледна.

Ясно беше какво иска, Ейми го последва. Старият котарак я водеше към малка бетонна постройка в основата на язовира. Нещо механично? Мишелов стоеше на вратата и мяукаше.

Тя отвори вратата и влезе. Вътре беше пълен мрак, как щеше да намери пътя? Опипом затърси по стената, искаше да намери ключа. Ето го. Редица от светлини присветнаха и оживяха. В центъра на малката стая имаше метален парапет и вито стълбище. Мишелов стоеше на най-горното стъпало. Той се обърна и я погледна, нададе още едно настойчиво мяукане и заслиза.

Стълбите се виеха надолу. В дъното тя отново се озова в мрак. Ново търсене опипом за ключ за осветлението — тогава видя къде се намира. Широка тръба, която водеше само в една посока, напред. Мишелов беше далеч навътре, хвърляше издължени сенки по стените. Неспокойството му беше заразително, въвличаше я все по-надълбоко и надълбоко в подземния свят. Стигнаха до втори капак, затворен с пръстен. На пода имаше парче тръба. Ейми го пъхна между спиците и завъртя. Вратата се отвори и откри стълба. Тя се обърна да се допита до Мишелов, който срещна погледа й със сдържано изражение.

Страхувам се, че аз оставам, благодаря. Продължаваш нататък сама.

Тя слезе. Нещо я чакаше на дъното. Почувства присъствие, дълбоко в костите си. Нещо ужасно, тъжно и пълно с копнеж. Краката й докоснаха дъното. Нова шахта, по-широка от първата. Водата се процежда по пода. В другия край видя кръг от светлина. Сега разбра къде е: в една от тръбите на преливника. Виждаше лунната светлина. Тръгна към притуленото й сияние, точно когато някаква сянка мина пред нея. Не беше сянка: силует.

Тя разбра.

Ейми, Ейми, дъще.

Той посегна към нея през прътите: дълга, извита лапа, удължени хищнически пръсти, завършващи с извити нокти. Когато дланите им се докоснаха, пръстите му отначало се извиха и обхванаха нейните. Тя не почувства страх, само все по-силно обземащо я просветление. Погледът й се замъгли от сълзи.

Ейми, помня. Всичко помня.

Ръцете им се притиснаха здраво. Усещането от докосването му стигна до всяка нейна частица, окъпа я с топлината си — топлината на любовта, на дома. Тя казваше: Винаги ще съм тук. Аз ще те пазя.

Смелото ми момиче. Смелата ми Ейми. Не плачи сега.

Мощен хлип я разтърси, заля я емоция. Щастлива беше, тъжна беше, чувстваше тежестта на живота си.

— Какво става с мен? Защо се чувствам така? Моля те, кажи ми.

Лицето му беше безизразно, защото нямаше такова, всичко, което чувстваше, беше в погледа му.

Всичките ти въпроси ще получат отговор. Той те чака в кораба. Ще ти покажа пътя, когато му дойде времето.

— Кога? Кога ще дойде?

Но Ейми разбра отговора, преди да чуе думите.

Скоро, каза Улгаст. Много, много скоро.