Джъстин Кронин
Дванайсетте (27)

Двайсет и пет

Лагер Ворхис, Западен Тексас

Западно управление на Експедиционния

Макар лейтенант Питър Джаксън да беше награждаван военен офицер, ветеран от три кампании и мъж, за когото се разказваха истории, понякога той имаше чувството, че животът му е спрял.

Чакаше заповеди, чакаше за манджа, чакаше за клозета. Чакаше да се оправи времето, а когато не се оправяше, пак чакаше. Заповеди, оръжия, припаси, новини — само това чакаше. В продължение на дни, седмици, понякога на месеци — чакаше, като че времето на земята беше посветено на самото чакане, сякаш той беше машина за чакане с размерите на човек.

И сега чакаше.

В палатката на командирите ставаше нещо важно, той изобщо не се съмняваше. Цяла сутрин Апгар и останалите стояха затворени. Питър започна да се страхува от най-лошото. От месеци се носеха слухове: ако съставената оперативна тактическа група не убиеше скоро един от Дванайсетте, ловът може да бъде прекратен.

Пет години бяха изминали от изкачването на планината с Ейми. Пет години в преследване на Дванайсетте. Пет години, през които нищо не беше се случило.

Хюстън, домът на Антъни Картър, обект номер дванайсет, беше логичното място, откъдето да се започне, стига мястото да не беше непребродимо тресавище. Такова беше и Ню Орлиънс, домът на номер пет, Тадеус Търел. Тулса, в превърнатата в руини Оклахома, седалището на Рупърт Соуса, гъмжеше от драки и бяха изгубили шестнайсет мъже, преди да успеят да се измъкнат.

Имаше и други. Джеферсън Сити, Мисури. Оглала, Южна Дакота. Евърет, Вашингтон. Блумингтън, Минесота. Орландо, Флорида. Блек Крийк, Кентъки. Ниагара Фолс, Ню Йорк. Всичките далечни и недостижими, на много километри и години далеч. Прилепена за вътрешната страна на капака на чекмеджето си, Питър държеше картата, на която всеки един от тези градове беше ограден с мастило. Седалищата на Дванайсетте. Да убие един от Дванайсетте, означаваше да убие всичките му потомци, да освободи умовете им за пътуването към смъртта. Или поне така мислеше Питър. Това го беше научила Лейси, когато взриви бомбата, убила Бабкок, обект номер Едно. Това му беше показала Ейми, когато излезе от колибата на Лейси в снежното поле, където безброят лежеше на слънцето, за да умре.

Ти си Смит, ти си Тейт, ти си Дюпре, ти си Ири Рамос Уорд Чо Синг Аткинсън Джонсън Коен Мъри Нгиен Елбърсън Ласаро Торес…

Тогава бяха десетима. Сега бяха останали шестима. Братът на Питър си беше отишъл, както Маус и Сара. От петимата, поели напът към гарнизона „Розуел“, само Холис и Кейлъб се бяха спасили — „Бебето Кейлъб“, у което вече нямаше нищо бебешко, сега живееше в сиропиталището в Кървил, сестрите го гледаха. Когато виралите бяха нахлули в периметъра на гарнизона „Розуел“, Холис избягал с Кейлъб към едно от укритията. Тео и Маус вече били мъртви. Никой не знаеше какво се е случило със Сара. Следите й се губеха в мелето. Холис след това беше търсил тялото й, но нищо не беше открил. Оставаше обяснението, че е обсебена.

Годините като вятър бяха разпилели останалите. Майкъл беше в рафинерията във Фрийпорт, първокласен химик в рафинерията. Гриър, присъединил се към тях в Колорадо, лежеше в затвора, осъден на шест години за дезертьорство. А кой ли знаеше къде е Холис. Мъжът, когото познаваха и обичаха като брат, беше рухнал под тежестта на смъртта на Сара. Скръбта му го беше запратила в тъмния подземен живот на града, света на контрабандата. Питър беше дочувал как се е издигнал в йерархията и станал един от най-добрите лейтенанти на Тифти. От първата група само Питър и Алиша се бяха присъединили към лова.

Ами Ейми. Какво Ейми?

Питър често мислеше за нея. На външен вид почти не се беше изменила — приличаше на четиринайсетгодишно момиче, а не на жена на сто и три години, на колкото беше всъщност — но от първата им среща се беше променило много. Момичето от Никъде, което говореше само със загадки, когато изобщо говореше, вече го нямаше. На негово място се появи личност, много по-присъстваща, по-човешка. Тя често говореше за миналото, не само за самотните години на скиталчеството, но и за най-ранните спомени от Времето Преди: за майка си, Лейси, лагера в планините и мъжа, който я беше спасил. Брад Улгаст. Не й беше истински баща, разказа Ейми, не знаела кой е баща й, но независимо от това той беше неин баща. Когато говореше за него, в очите й натежаваше печал. Питър разбираше, без да пита, че е загинал, докато я защитавал, и това беше дълг, който тя не можеше да изплати, въпреки че можеше да прекара живота си — този безкраен, неизвестен отрязък от време — в опити да го направи.

Сега тя беше с Кейлъб, заедно със сестрите, облякла сивото расо на Ордена. Питър не вярваше Ейми да споделя вярата им — сестрите имаха горчива участ, изповядваха философско и физическо благочестие, за да дадат израз на убеждението си, че живеят в последните дни на човечеството — расото беше повече подходяща дегизировка, единствената, под която Ейми можеше да се скрие с лекота. Заради случилото се в Колонията се бяха уговорили истинската самоличност на Ейми и силата, която имаше, да бъдат известни само на управата.

Питър тръгна към кухнята, където прекара безсъдържателен час. Взводът му от двайсет и четирима мъже току-що се беше върнал от разузнавателна обиколка до Лъбок, за да проучат възможностите за спасяване; късметът беше на тяхна страна и бяха завършили мисията си без инциденти. Най-голямата награда беше бунище за стари гуми. След ден-два щяха да се върнат с камион, за да натоварят колкото може повече от тях, които да откарат до вулканизаторния завод в Кървил.

Старшите офицери бяха от часове в палатката. За какво ли толкова говореха?

Мислите му се отнесоха към Колонията. Странно как със седмици, дори с месеци не се сещаше за нея и изведнъж спомените нахлуваха в ума му. Събитията бяха ускорили заминаването му, сега му се струваше, че са се случили на другиго — не на лейтенант Питър Джаксън от Експедиционния или дори на Питър Джаксън, Пълноправен Страж, но нещо като момче-мъж, чието въображение е ограничено от мъничкото парче земя, което определя целия му живот. Колко енергия беше посветил да подхранва неудовлетворението, намерило израз в жалкото съперничество с брат му Тео? Мислеше си с горестна гордост какво баща му, великият Деметриус Джаксън, Глава на Дом, Капитан от Дългите походи, би му казал сега. Добре се справи. Поведе битка с тях. Гордея се да те нарека свой син. Въпреки това Питър би дал всичко само за да прекара още само час в компанията на Тео.

И винаги, когато погледнеше към Кейлъб, все едно виждаше брат си.

Приближи се към масата до Сач Дод. Младши офицер като Питър, Сач бил прощъпалче, когато семейството му било избито при Касапницата в Полето. Доколкото Питър знаеше, Сач не говореше за случилото се, макар историята да беше добре известна.

— Имаш ли представа за какво е цялата работа? — попита Сач. Кръглолик и с момчешко лице, което му придаваше постоянно искрено изражение.

Питър поклати глава.

— Добри придобивки в Лъбок.

— Само гуми.

Умовете и на двамата бяха другаде, просто си запълваха времето.

— Гумите са си гуми. Не можем да направим кой знае какво с тях.

Отрядът на Сач заминаваше на сутринта на сто и петдесет километров обход към Мидланд. Задачата беше тежка: областта беше помийна яма от нефт, бликащ от старите кладенци, които никой не беше затварял.

— Ще ти кажа какво дочух — рече Сач. — Цивилната власт разглежда възможностите някои от тези стари кладенци да бъдат вкарани в експлоатация за времето, когато резервоарите пресъхнат. Може скоро да ни изпратят нататък.

Питър се изненада, не беше обмислял подобна възможност.

— Мислех, че във Фрийпорт има достатъчно нефт за цяла вечност.

— Има вечност и вечност. На теория има, там е пълно с нефт. Но рано или късно всичко свършва — Сач го погледна изпод вежди. — Ти нямаше ли приятел, който работи в рафинерията? Един от твоите хора от Калифорния не беше ли такъв?

— Майкъл.

Сач поклати глава.

— Да биете пеша целия път от Калифорния. По-откачена история не съм чувал — постави длани на масата и се изправи. — Чуеш ли нещо отгоре, кажи ми. Ако трябва да се обзаложа, няма да мине много — и ще ни изпратят всички в Мидланд да джапаме в петрола.

Остави Питър сам. Думите на Сач изобщо не го ободриха, даже напротив. Половин дузина новобранци изтрополиха в трапезарията, говореха си с пиперливата груба фамилиарност на мъже, дошли за чорбата. Питър не би имал против малко компания, за да се поразсее от притесненията, но докато си търсеха място, никой не погледна към него. Потъмнялата сребърна нашивка върху яката му и лошото настроение, което се излъчваше от него, очевидно бяха достатъчни, за да ги държат далеч от него.

За какво биха могли да си говорят старшите офицери?

Да изоставят лова: Питър не можеше да си го представи. В продължение на пет години той почти не мислеше за друго. Записал се беше в Експедиционния почти веднага след „Розуел“. Много мъже го бяха направили. За всеки човек, който загина онази нощ, имаше приятел, брат или син, който да заеме мястото му. Водените единствено от жаждата за мъст бързо се стопяваха или ги убиваха — човек трябваше да бъде воден от по-добро основание — а Питър нямаше никакви илюзии за себе си. Възмездието беше фактор. Но корените на неговото желание бяха по-дълбоки. През целия си живот, от дните на Дългите походи, той копнееше да бъде част от нещо, от кауза, по-голяма от него самия. Почувства го в мига, в който полагаше клетва, усети как се обвързва с другарите си, целта му, съдбата му, личността му — всички те сега бяха съединени с техните. Размишлявал беше дали по някакъв начин е изгубил част от себе си, дали личността му е била подчинена на колектива.

Но се оказа, че вярното е обратното. Не беше нещо, за което да може да говори, не и след гибелта на Тео и останалите, но присъединяването към Експедиционния го накара за пръв път да се почувства така жив. Докато наблюдаваше как войниците се хранят — смеят се, шегуват се, пъхат бобените зърна в устата си, сякаш е последното хранене в живота им — той си спомни онези първи дни със завист.

Някъде по пътя чувството го беше напуснало, затова докато кампаниите се редяха, умираха мъже, завземаха се и се губеха територии, изглежда, не отбелязваха никакъв напредък, начинанието просто се бе изплъзнало. Връзката му с хората си остана, сила, толкова постоянна, колкото и гравитацията, би се пожертвал за всеки от тях, без изобщо да се подвоуми, убеден беше, че и те биха сторили същото за него. Но нещо липсваше, не знаеше какво точно. Знаеше какво би му казала Алиша. Уморен си, това е. Дълго бъхтене му удари. На всекиго се случва, бъди търпелив. Не беше грешно, но не беше и цялата истина.

Най-накрая Питър не можеше да стои повече. Излезе от палатката и тръгна през двора. Трябваше му претекст, за да почука, с малко късмет щяха да го пуснат и той да зърне малко от замислите им.

Не трябваше да си прави труда. Докато се приближаваше, вратата се отвори и излезе майор Хенман, адютантът на полковника. Стегнат, с остра руса коса, леко криви зъби, които показваше само когато се усмихваше, а той не се усмихваше.

— Джаксън. Тъкмо идвах да ви потърся. Влезте.

Питър влезе под сянката на палатката, застана на прага, за да се приспособят очите му. Целият старши състав беше насядал около голяма маса — майор Люис, майор Хупър, капитаните Рич, Перез и Чайлдс и полковник Апгар, командващ офицер на оперативната тактическа група, плюс още един човек.

— Здравей, Питър.

Алиша.

 

 

— Открих два входа, тук и тук.

Алиша насочи вниманието на всички към разгърнатата на масата карта: ГЕОЛОГИЧЕСКО ПРОУЧВАНЕ НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ, ЮЖНАТА ЧАСТ НА НЮ МЕКСИКО. До нея стоеше разтворена втора карта, по-малка и поизбеляла от времето: СЛУЖБА КЪМ НАЦИОНАЛЕН ПАРК „ПЕЩЕРИТЕ КАРЛСБАД“.

— Главният вход към пещерата е широк около двеста седемдесет и пет метра. Няма как да бъде затворен, дори с най-мощните ни радиоелектронни ни средства за заблуждение, а теренът е прекалено неравен, за да мъкнем маркуч с вода нататък.

— И какво предлагаш? — попита Апгар.

— Да го спипаме вътре — тя отново посочи картата. — Проучих друг вход, на около четиристотин метра оттам. Стара асансьорна шахта. Мартинез трябва да е някъде между двата входа. Поставихме пакет Н2 в основата на главния вход, в тунела, който води към шахтата. Това трябва да го принуди да се насочи към долната част на асансьорната шахта, където ще поставим човек, който да го пресрещне на излизане.

— Човек — рече Апгар. — Имаш предвид себе си.

Алиша кимна.

Полковникът се облегна на стола си. Всички чакаха.

— Не ме разбирай погрешно, лейтенант. Знам колко си способна. Всички знаем. Но ако това нещо е като другото, което видя в Невада, струва ми се, че тръгваш по еднопосочен път.

— Още един човек би ме забавил.

Той скептично се намръщи.

— А си сигурна, че Мартинез е долу, така ли?

— Има смисъл, сър. Бабкок също използваше пещера. И Ел Пасо е точно на сто и шейсет километра от Карлсбад. Това е родното му пасбище.

За миг Апгар се размисли.

— Съгласен съм, схемата съвпада, но откъде си толкова убедена?

Алиша се поколеба.

— Не мога точно да го обясня, полковник. Просто знам.

Питър седеше в другия край на масата.

— Сър, разрешете да говоря.

Апгар изви очи.

— Добре, Джаксън, давай и ни кажи онова, което всички знаем, че ще ни кажеш.

— Аз съм единственият тук, който е виждал един от Дванайсетте. Имам доверие на лейтенант Донадио. Щом тя казва, че Мартинез е там, тогава той е там.

— Всички знаем историята ти, лейтенант. Това не променя факта, че тук разчитаме просто на подозрение. Не виждам причина да рискуваме нечий живот, освен ако не сме сигурни.

— Тогава може би има и друг начин. На всички първоначални обекти на изпитанията са били поставени чипове, като на Ейми. Можем да използваме сигнала, за да ги локализираме.

— Вече мислих за това. Има само един проблем. Радиовълните не могат да преминат през скалата. Как предлагате да уловим сигнал, който идва от триста метра под земята?

— Няма да го уловим от повърхността. Ще го уловим в пещерата.

Питър отново насочи вниманието им към диаграмата.

— Ще направим, както каза Алиша, ще оставим взрив в тунела, който води съм основата на главния вход на една от залите. Дванайсетте са грамадни, но в тясно пространство би трябвало да стига, за да привлече вниманието на Мартинез. Взривът ще е свързан обратно с жици към дъното на главния вход, а оттам ще се свързва с повърхността с радиодетонатор, за да можем да го взривим от безопасно разстояние. Наричаме ги Син отряд.

Апгар кимна.

— Дотук съм с вас.

— Добре, но няма да изпращаме един човек долу в шахтата на асансьора, за да пресрещне Мартинез на излизане. Ще изпратим двама с радиопеленгатор. Наричаме ги Червен отряд. Първото, което ще направи Червеният отряд, е да постави втори пакет взрив близо до основата на шахтата. Поставяме нагласен за кратък период таймер, да речем петнайсет секунди. Първият човек влиза в пещерата, с помощта на радиопеленгатора намира Мартинез, вторият е на позиция при асансьора. Номерът е да се поддържат линиите за прицелване, за да се поддържа радиоконтакт с повърхността, това е задачата на втория човек. Той е свръзката. В общи линии използваме мрежова система. Първият човек е свързан чрез радиостанцията с втория, който е свързан с онзи, който е на върха на шахтата, да го наречем номер три, който е свързан със Синия отряд. По този начин координираме всички елементи в операцията. Няма място за догадки.

Апгар кимна.

— Доста ясно, но все пак виждам проблеми, лейтенант. Долу е лабиринт. Ами ако първият и вторият човек изгубят връзка? Цялата работа се срива.

— Има риск, но няма причина да изгубят връзка, стига първият да не се отдалечава по-далеч от тези три разклонения — Питър ги показа на картата. — Нямаме цялостен поглед върху пещерата, но би трябвало да можем да държим под око по-голямата част от нея.

— Продължавай.

— И така, поставяме два взрива, първият човек влиза да търси Мартинез, вторият чака и слуша. След това всичко е въпрос на точно преценяване на времето. Щом първият човек локализира Мартинез, съобщава по радиостанцията на втория, който се свързва с повърхността. Синият отряд взривява дупката. Мартинез е вбесен. Първият го привлича в шахтата, примамва го към асансьора. Вторият човек нагласява таймера. Двамата се изкачват, вторият взрив се възпламенява. Мартинез е история — той плесна с ръце. — Просто е.

Апгар се размисли.

— Възможностите за допускане на грешки са ограничени. Знам, че Донадио е бърза, но петнайсет секунди няма да са много, за да се махне от взрива. Не съм сигурен, че е възможно за толкова кратко време да измъкнем човек.

— Няма да ни се наложи. Самата шахта предлага достатъчна защита. Петнайсет метра би трябвало да са достатъчни.

— Да изясним, искаш да използваш първия човек като примамка.

— Именно, сър.

— Като че и преди си го правил.

— Аз не съм. Сестра Лейси.

— Тайнствената монахиня.

— Лейси беше много повече от това, полковник.

Апгар събра пръсти, загледа картата, след това вдигна поглед към лицето на Питър.

— Първият е Донадио, очевидно. Някакво предположение кой ще е вторият герой със самоубийствена нагласа?

— Да, сър. Бих искал да съм доброволец.

— Защо ли не съм изненадан! — Апгар се обърна към другите. — Друг иска ли да се включи във веселбата тук? Хупър? Луис?

И двамата се съгласиха.

— Донадио?

Тя погледна към Питър — Убеден ли си? — и после отривисто кимна.

— Съгласна съм, полковник.

Кратко мълчание, последвано от въздишка на отстъпление.

— Добре, лейтенанти, представлението е ваше. Хенман, според теб два отряда дали стигат?

— Така мисля, полковник.

— Запознайте със задачата лейтенант Дод и дайте заповед да се приготвят палатките. И да видим тези радиопеленгатори. Бих искал в следващите четирийсет и осем часа да придвижим задачата. — Апгар отново погледна към Питър. — Последна възможност да промените мнението си, лейтенант.

— Няма, сър.

— Така си и мислех — вдигна поглед към останалите в помещението. — Добре, всички. Да покажем на командването от какво сме направени и да убием копелето.

 

 

Две нощи по-късно разположиха лагера си в подножието на планината. Две палатки и двайсет и четирима мъже, които спят на раниците си, събудиха се призори, за да се подготвят за изкачването. Земята под палатките беше осеяна със следи, среднощните посетители бяха привлечени от миризмата на две дузини спящи мъже — невероятно угощение, провалено от стоманени ограждения. Планината беше прекалено стръмна за коли, пътеката лъкатушеше. Всичко, което носеха, трябваше да го мъкнат на гърбовете си. Без преносимите ограждения да ги пазят, на върха на планината беше невъзможно да оцелеят. На ярката утринна светлина условията на мисията им бяха строго определени: да открият Мартинез, да го убият или да умрат в мрака.

Хенман беше старши офицер, а това беше необичайно. Той рядко излизаше извън стените на гарнизона. Но през годините си беше проправил пътя до позиция на относителна сигурност, като избираше риска. Тулса, Ню Орлиънс, Киърни, Розуел — Хенман се беше изкачил в йерархията по стълбица от битки и кръв. Никой не се съмняваше в способностите му, присъствието му беше важно. Питър щеше да оглави единия отряд, Дод — другия. Алиша беше Алиша: разузнавач-снайперист, човекът без партньор, онзи, който не пасваше съвсем и, изглежда, като цяло беше единствена по рода си. Всички знаеха на какво е способна, въпреки това положението й пораждаше неудобство сред мъжете. Никой никога нищо не беше казал, доколкото Питър знаеше — ако изобщо споделяха тревогите си, то не го правеха пред него — въпреки това притеснението им беше видимо от начина, по който страняха от нея, предпазливите погледи, които й отправяха, сякаш не са в състояние и да се насилят да срещнат погледа й. Тя беше мост между човека и вирала, стоеше някъде по средата: накъде щеше да се катурне?

Тръгнаха точно след изгрев. Сега вече се състезаваха с времето. Налагаше се да поставят взривовете и да заемат позиции преди залез. Студената нощ в пустинята беше заменена от изпепеляващо слънце, косите му лъчи напичаха гърбовете им, после раменете им, накрая главите им. Нямаше време за почивка, дажбите се предаваха по редицата, докато се изкачваха. Алиша водеше, от време на време се връщаше назад, за да се посъветва с Хенман. Докато стигнат отвора на пещерата, вече беше късен следобед.

— Иисусе, шегуваш се — рече Хенман.

Стояха при входа на пещерата. Западното слънце осветяваше вътрешността, но лъчите му само пропадаха в дълбокото, отвъд лежеше черна бездна. Амфитеатърът с извитите си каменни пейки и посипани в пространствата между тях сухи листа и боклуци беше непонятна гледка; ако тук е имало зрители, какво са наблюдавали? Метални перила ограждаха извита пътека, която зигзаговидно се спускаше в пещерата. Разполагаха с три полезни часа светлина.

За последен път прегледаха плана. Отрядът на Дод щеше да постави взривовете в основата на пещерата. Според картата на Алиша зигзагообразната стълба свършваше шейсет и един метра под земята, където тесен тунел се спускаше още деветдесет метра до първите няколко просторни зали. Взривовете щяха да бъдат поставени в този тунел, свързани с радиодетонатор, разположен точно срещу отвора на пещерата. На теория експлозията щеше да изпрати взривната вълна през тунела, разрушителната й сила да се увеличи експоненциално по пътя си в тясното пространство и да помете всичко, което беше долу и тичаше към шахтата на асансьора. Поставеха ли взривовете и хората на Дод излязат отгоре, Питър и Алиша щяха да започнат своето спускане. Асансьорът стоеше на дъното на двеста и тринайсет метра под повърхността, задържан на място от противотежестите си, които бяха поставени отгоре. Лебедка трябваше да свали Питър и Алиша с въже до основата на шахтата и да ги издърпа обратно при бягството им.

Дод и хората му тръгнаха. Петнайсет минути по-късно по радиостанцията той се обади от дъното. Стигнали до входа на тунела.

— Тук е зловещо като в ада — рече Дод. — Трябва да го видите с очите си.

Скоро щяха да го видят. Отрядът на Дод имаше да свърже деветдесет и един метра кабел между детонатора и взрива. Последва пет минути мълчание, после отново се чу гласът на Дод. Бомбата и кабелът били поставени, хората му започваха да се изкачват. Питър и Алиша чакаха на върха на асансьорната шахта, която се намираше на четиристотин метра оттам, в сграда с някогашните офиси на управлението на парка. Лебедката беше поставена. Часът беше 17:00. Оставаше им малко.

По радиостанцията се чу гласът на Дод:

— Синият отряд е готов.

Алиша и Питър пристегнаха въжетата си. Хенман им пожела късмет. Двамата застанаха на ръба на шахтата, оттласнаха се и се спуснаха в мрака като монети в кладенец. Преносимите флуоресцентни лампи, пристегнати на якетата им, къпеха стените в жълтеникава светлина. Умът на Питър беше ясен, сетивата му нащрек. Съществуваше такъв страх, който изостряше съзнанието, караше ума да се съсредоточи и неговият беше именно такъв. Температурата бързо падаше, кожата по ръцете му настръхна. Трийсет метра, шейсет, деветдесет, спускането им надолу по прохода, тежестта на телата им, провесени на въжетата, сякаш слизаха в две свити в шепа ръце. Кабелите на асансьора — дебело двойно увито стоманено въже и две по-малки жици, увити в пластмаса — се точеше до тях. Отдолу се показа тъмна сянка: таванът на асансьора. Кабелите бяха прикрепени към пластина на покрива. Приземиха се с леко тупване.

— Червен отряд долу.

Алиша издърпа капака, отвори го и се спуснаха вътре. Вратите на асансьора зееха. Имаха усещането, че пред тях има огромно пространство, сякаш стояха на входа на катедрала. Въздухът беше влажен и студен, примесен с мирис на земя и едва доловим мирис на урина. Огледаха мястото на светлината от пушките си, лъчите им летяха в неизбродимата тъмнина. Навсякъде имаше странни, органични наглед форми, сякаш стените бяха направени от пресована плът.

— Рояци, какво място — обади се Алиша.

Алиша беше махнала очилата си, сега вече беше в свои води, зоната на постоянната нощ. На светлината от флуоресцентните лампи тя коленичи и извади два предмета от раницата си. Първото беше експлозив — осем пръчки, привързани за механичен таймер. Предпазливо го постави на пода на пещерата. Вторият предмет беше радиопеленгаторът — малка кутия с антена, която се движеше, и пеленгатор за направлението, който да регистрира силата на идващия сигнал с честота 1432 мегахерца. Алиша натисна копчето за включване и излезе от асансьора, държеше уреда пред себе си, за да изследва пространството. От уреда се понесе слабо, но на равни интервали бибипкане. Иглата оживя.

— Пипнах го.

Питър съобщи по радиостанцията: Целта е налице. Нямаше причини да се съмнява в твърдението на Алиша, въпреки че изведнъж ситуацията беше станала по-реална. Някъде в тези пещери Хулио Мартинез, Десетият от Дванайсетте, лежеше и чакаше.

— Кажи на Дод да бъде готов и да чака сигнала ми — предаде Питър на Хенман.

— Разбрано. Нащрек, лейтенанти.

Дошъл беше моментът. Питър и Алиша си размениха последен поглед, красноречив поглед. Ето ги отново двамата, застанали на пропастта. Нямаше нужда да го признават с думи, всичко беше казано. Никой от двамата не можеше да съществува без другия, въпреки че разстоянието помежду им никога нямаше да бъде прекосено. Бяха това, което са, а именно войници по време на война. Връзката помежду им даваше всичко, с изключение на едно. Алиша носеше, както винаги, своята запазена марка, коланите с ножове, но се беше отказала да ги прекръства заради пушката М4 с гранатомет, прикрепен към цевта. Мартинез нямаше да получи милост от нея, нямаше да има последна благословия.

— Доскоро.

Тя се стопи в мрака.

 

 

При входа на пещерата отрядът на Сач Дод се беше подредил в боен ред в долните редици на амфитеатъра. Започваше да се смрачава, цветовете ставаха по-наситени във времето, когато денят преминаваше в нощ. Дод стискаше детонатора. Сигналът му, предаден към приемника в основата на пещерата, щеше да затвори проста електрическа верига и да изпрати ток към жицата в бомбата.

Дори от такова разстояние взривът щеше да е оглушителен.

Никога не би позволил хората да разберат какво му е, но спускането до дъното на пещерата го разтърси. Дод никога не беше попадал на подобно място в живота си — неземен свят с неземни форми, странни цветове и изкривени разстояния, потънали в мрак ъгълчета навсякъде, накъдето погледнеше, спираловидно спускащи се към нищото. Слизането в тунела му се беше сторило като пропълзяване в собствения му гроб. В сиропиталището Дод беше научил за ада, царството на вечното униние, където душите на злите се гърчеха във вечна агония. Отначало идеята го беше ужасила, но и някак впечатлила още тогава с нотката си неправдоподобност. По онова време беше момче, но долови, че адът е само една от скалъпените от сестрите истории, които трябва да накарат децата да мируват, макар и да не приличаше на приказките, които им четяха, за да ги научат на прости морални поуки. Статутът на Дод като най-малкия оцелял от Касапницата на Полето винаги му беше давал малко по-висок ранг сред децата, сякаш преживяното го правеше някак мъдър. Той, разбира се, прие отношението криворазбрано — тъй като не познаваше родителите си, не страдаше от загубата им, нито имаше спомени от онзи ден — но под въздействието на изпълнените с възхищение приказки на своите другарчета за въображаемия плащ на неговата скръб Дод беше започнал да се възприема като момче с по-различни способности за възприятие, особено до отношение на случаите, в които сестрите изнамираха някаква мистичност. Ами добре. Боже, Дод приемаше идеята за ада, донякъде имаше смисъл. Раят обаче беше прекрасна представа и той с радост я възприе, защото нищо не му струваше да вярва в него. Но само в частта, че иска да попадне в него. Адът — това си беше глупост.

Сега, застанал до отвора на пещерата с детонатор в ръка, Дод не беше чак толкова сигурен.

Чакането винаги беше трудно. Щом веднъж започнеше стрелбата обаче, всичко ставаше ясно. Човек или умираше, или оживяваше; или убиваше, или биваше убит. Беше или едното, или другото, никога нещо междинно. Ясно беше къде се намира и в тези жестоки, раздумкващи сърцето минути, Дод се чувстваше понесен на вълната на адреналина, който буквално помиташе всичко, което беше дори смътно свързано с него самия. Можеше да се каже, че в хаоса на битката мъжът, познат като Сач Дод, преставаше да съществува дори за себе си, а когато прахта се уталожеше и се окажеше, че все още живее, той изпитваше прилив на сурово съществувание, сякаш го изстрелваха с оръдие обратно на света.

Чакаше ли човек, преживяваше прекалено много себе си. Спомени, съмнения, съжаления, тревоги — цялата палитра от възможности, носени от бъдещето — всички те вряха в ума му като в супа. Докато вниманието на Дод наполовина беше съсредоточено върху ситуацията в ръката му — детонаторът, който държеше, присъствието на хората му около него и радиостанцията, прикрепена на рамото му, по която щеше да дойде командата на Хенман да взриви дупката — останалата половина от ума му рикошираше в пространствата на неговата личност. Едва когато Хенман дадеше сигнал да взриви бомбата, това чувство, което приличаше на психологическо гадене на цялото тяло, щеше да намалее и да възпламени силата му да действа.

Гласът на майора изпука в радиостанцията:

— Син отряд нащрек. Донадио влиза.

Обзе го напрежение. Почувства как се връща към момента.

— Прието.

Не можеше да стане достатъчно бързо.

 

 

Двеста и тринайсет метра по-надолу, в лишените от светлина ходници на пещерата, образувани от богати на сулфати води, просмукали се нагоре по напуканите варовикови наноси на древен риф, Алиша Донадио напредваше към сигнала. А че този сигнал идва от чипа, имплантиран във врата на Хулио Мартинез, един от дванайсетте осъдени на смърт престъпници, заразени с вируса, създаден от Проект „Ной“ в зората на настоящата епоха, Алиша не се съмняваше.

Луиз, мислеше тя, Луиз.

В мига, в който докоснаха пода на пещерата, това име завладя ума й. И това беше странно: според записите, които бяха спасили от комплекса, където се е работело по „Ной“, Мартинез беше осъден на смърт за убийството на полицай, а не за изнасилване и убийство на жена. Може би смъртта й е останала нерегистрирана или никога не е била свързана с него. Застрелването на полицая също беше там, проблясък на жестокост, като нажежена до бяло искра. Във всеки от Дванайсетте се криеше отделна история — историята, която съставляваше истинската му същност, сърцевината на онова, което бяха. За Мартинез тази история беше Луиз.

Според картата й двата тунела водеха от асансьора към отделни пещери, отбелязани с имената, които говореха за тяхната величественост. Кралския дворец. Залата на гигантите. Покоите на кралицата. И просто Голямата зала. За да може Питър непрекъснато да я вижда и по този начин да остане свързана с повърхността, Алиша не можеше да продължи след разклоненията в края на всеки от ходниците. Отвъд тях тя щеше да остане сама.

Кралският дворец, помисли си тя. Някак това звучеше като подходящо за него.

— Завивам наляво.

Продължи по прохода. Стрелката на пеленгатора подскочи, бибипкането се усили. Предположи, че трябва да завие надясно. Ходникът се стесни, парчета от някакво ярко вещество, вмъкнати в повърхността им, просветваше под търсещия лъч на пушката й. Тук имаше вирали, голяма орда, като заровено съкровище, оглавявано от Мартинез. Алиша вече ясно го долавяше, образите се засилваха с всяка стъпка и завладяваха съзнанието й. Луиз, въжето обвиващо врата й, се пристягаше, точното очертание на цвета отдолу и отгоре, вратът й е млечнобял, докато кожата на лицето й е порозовяла и подута от кръв, погледът — пълен с учуден ужас, студената финалност на приближаващата се смърт. Всичко беше толкова ясно, сякаш Алиша сама го беше преживяла, но изведнъж нещо се промени. Сега Алиша преживяваше събитието от две страни едновременно. Тя гледаше към Луиз и в същото време гледаше от нея. Как беше възможно? Кога беше придобила способността да се нагажда към невидимия свят? През очите на Луиз видя лицето на Мартинез. Добре охранен мъж с отчетливи черти, посребрена коса, дръпната назад от челото му, за да накара косата му да се раздели на челото с оформен деликатен връх. Човешко лице, но и не съвсем: в погледа му нямаше нищо, което може да се нарече човешко, имаше само липса на душа. Удоволствието, което изпитваше, беше животинско. Луиз не означаваше нищо за него. Тя беше съвкупност от излъчващи топлина повърхности, създадени за неговото желание и елиминирането й. Името й беше изписано ясно на блузата й, но въпреки това умът му не можеше да свърже това име с човешкото същество, което душеше, докато го изнасилваше, защото единственото истинско нещо за него беше самият той. Тя почувства ужаса на Луиз, болката й и изпълнения с мрак миг, когато жената разбра, че смъртта е неизбежна, че животът й е достигнал своя край, че ще умре и вселената няма да даде знак, че изобщо е съществувала; и последното, което щеше да почувства, докато напускаше света, беше как Мартинез я изнасилва.

Алиша стигна до разклона при място, наречено Гробището. Силен мирис на урина изпълни ноздрите й, обви мембраните на устата и гърлото й. Във влажния въздух дъхът й се кълбеше пред нея в леден облак. Бибипкането от пеленгатора постоянно се увеличаваше и се беше превърнало в постоянен поток.

Знаеше какво ще направи. Какво е възнамерявала да направи през цялото време. Планът беше прикритие, изкусна хитрост да прикрие намерението си.

Тя искаше да убие сама Мартинез. Искаше да почувства как той умира.

 

 

При асансьора Питър разбра, че нещо не е както трябва, секунди преди Алиша да се скрие от погледа му. Нямаше рационално обяснение на това свое усещане, то просто го завладя от тишината, вмъкна се дълбоко в костите му.

— Лиш, идвай.

Никакъв отговор.

— Лиш, чуваш ли ме?

Съскане на статичен шум, след това се чу:

— Стой там.

Имаше нещо притеснително в гласа й. Усещане за примирение, сякаш тя режеше въжето, което я държеше над пропастта. Преди да успее да й отговори, гласът й се върна:

— Сериозно говоря, Питър.

След това изчезна.

Той предаде към повърхността.

— Нещо не е както трябва, изгубих я.

— Стой на мястото си, Джаксън.

Тя левият тунел ли каза? Да, левият.

— Тръгвам след нея — каза той на Хенман.

— Стой. Остани на…

Питър не успя да чуе останалата част от думите на Хенман. Вече вървеше по тунела.

 

 

В същото време лейтенант Дод тичаше като обезумял по зигзагообразната стълба към пещерата. Не знаеше, че радиовръзката е прекъсната и Питър, а следователно и Алиша не знаеха, че бомбата в основата на главния вход се е обезвредила — първият лош късмет от главоломна върволица от събития, които никога нямаше да бъдат събрани в ясна хронология за неудовлетворение на Командването. По някакъв начин — късо съединение, механичен дефект, прищявка на съдбата — приемникът в основата на пещерата беше изгубил контакт с повърхността. Първокласно прецакване, ако изобщо има такова, и сега Дод хвърчеше към входа на ада.

Първото му спускане беше отнело петнайсет минути, сега, когато тичаше в спринт на живот и смърт надолу по-хлъзгавата, изправяща косата пътека, стигна за по-малко от пет. С периферията на погледа си забеляза, че над него някакво същество бяга с пронизително изписукване, но в бързината не успя да го осмисли. Ако заповедта на Хенман да взриви бомбата дойдеше, преди да е успял да се върне, екипът му така или иначе щеше да изпълни заповедта и да го убие. Единственото, за което мислеше, беше да стигне до дъното, да поправи детонатора и да се върне обратно.

Ето го. Предавателят. Дод го беше поставил на гладък, подобен на масичка заоблен камък, поставен в началото на тунела, сега лежеше на земята, килнат на една страна. Каква сила го беше съборила? Дод коленичи, едва дишаше. По лицето му течаха реки от пот. Във въздуха се носеше противен мирис. Той внимателно взе устройството в ръка. Приемникът имаше две копчета, едното да свърже детонатора, другото да затвори веригата и да възпламени бомбата. Защо не работеха? И тогава разбра, че антената се е охлабила, изкривила се беше при падането. Извади отвертка от раницата си.

Таванът се раздвижи.

 

 

Алиша забеляза най-напред костите. Костите и мириса, непоносима воня — на гнило, на плът, като сгъстен газ от гроб. Пристъпи напред. Когато ботушът й стъпи на пода, първо го почувства, после го чу: хрущенето на кости. Скелет на нещо дребно. Най-дребничкият възможен череп, подигравателно ухилил зъби; дали е гризач? Погледът й обхвана по-голяма част от пространството. Подът беше покрит с крехки останки, на много места скупчени до височината на коляното или дори до височината на кръста, като снежни преспи.

Къде си? Помисли си тя. Покажи се, копеле. Нося ти съобщение от Луиз.

Мартинез беше наблизо, съвсем наблизо. Тя буквално беше отгоре му. За пръв път от много години Алиша почувства вкуса на страха, нещо повече: позна и ненавистта. Изчистена сила, която обгръщаше и пропиваше всяка част от нея. Като че цял живот беше чакала този миг. Мартинез беше живо нещастие за света. Тя не търсеше слава, нито възмездие. Търсеше разплата, не убийство, ами деянието на убийството. Да му каже: Това е от Луиз. Да почувства как животът го напуска под ръката й.

Ела при мен. Ела при мен.

От мрака се показа силует, просветване на бяла кожа на лъча от пушката й. Алиша замръзна. Какво, по дяволите…? Тя пристъпи крачка, после втора.

Мъж беше.

Съсипан и провиснал, от стар по-стар, съсухрен, костелив, кожата му беше изгубила цвят, почти прозрачна. Присвил се беше гол на пода на пещерата. Когато светлината от пушката й мина по лицето му, той не трепна. Очите му бяха като камъни, неподвижни в слепотата си. В ръцете му се гънеше прилеп. С дълги, грабливи нокти на крилете си и прозрачни ципи, прострени над изтънелите части на костите на пръстите, прилепът пърхаше безпомощно. Мъжът го приближи до лицето си и със стряскаща стръв навря фината му глава в устата си. Последва приглушено писукане, крилете на създанието изпърхаха и след това се чу изхрущяване. Мъжът изви тялото си и изплю главата на пода. Притисна тялото до устните си и започна да смуче жадно, тялото му се полюляваше в ритъма на всмукванията, леко гукане, почти детинско, пулсираше от гърлото му.

Гласът на Алиша прозвуча грубо в пещерата.

— Кой си ти, мътните те взели?

Мъжът насочи сляпото си, вкочанено лице към източника на звука. По устните и брадичката му лъщеше кръв. Алиша забеляза за пръв път синкавеещия образ, който обвиваше от едната страна врата му: рисунката на змията.

— Отговори ми.

Леко изпухтяване, повече въздух, отколкото реч.

— Иг… иг…

— Иг ли? Така ли се казваш? Иг?

— … насио — челото му се сгърчи. — Игнасио?

Зад нея се чуха стъпки. Алиша се обърна и светлината от пушката на Питър обходи лицето й.

— Казах ти да чакаш.

Лицето на Питър беше безизразно, приковано към образа на свития на пода мъж.

Алиша насочи пушката си към челото на мъжа.

— Къде е той? Къде е Мартинез?

В невиждащите му очи се насъбраха сълзи.

— Той ни изостави — гласът му приличаше на болезнено стенание. — Защо ни изостави?

— Какво имаш предвид, как ви е изоставил?

Опипом мъжът вдигна ръка към дулото на пушката на Алиша, уви около него юмрук и придърпа дулото към челото си.

— Моля те — рече той. — Убий ме.

 

 

Прилепи бяха. Стотици, хиляди, милиони прилепи. Взривиха се от покрива на тунела, плътна носена от въздуха маса, обвиха сетивата на Дод с жега, тежест, звук и мирис. Връхлетяха го като вълна, затвориха го във водовъртеж от чиста животинска лудост. Той необуздано размаха ръце, опитваше се да ги прогони от лицето и очите си. Почувства, но все още не напълно, ухапванията от зъбите им, които пробиваха плътта му, като поредица от далечни убождания. Щяха да го разкъсат на парчета, казваше умът му, ето така щеше да свърши, отвратителната ти съдба е да умреш в тази пещера, разкъсан на парчета от прилепи. Дод изпищя и докато пищеше, осъзнаването на болката му се превърна в самата болка, постигнала истинската си сила, умът му и тялото му мигновено бяха обхванати от неистова, смъртоносна агония. Хвърли се към детонатора със светещи лампички и копчета и физическата му личност прие в този проточил се миг свойствата на чук, падайки. Единствената му мисъл — о, мамка му — беше и последната.

 

 

Взривът от по-рано задействаната първа бомба разтърси тунела в пещерния комплекс от коридори и кухини с енергията на бягащ локомотив, стигна до Кралския дворец като ужасен тътен, застигна го промяна на налягането и дълбоко подземно разтърсване. След него последва второ разлюляване под краката, като палубата на ударена от гигантска вълна лодка. Събитието беше едновременно атмосферно, звуково, топлинно и сеизмично, имаше силата да пробуди сърцевината на земята.

Наричаха ги висляци: спящи вирали, които чрез потиснат метаболитен процес вегетираха в състояние на продължителна хибернация. Така можеха да преживеят години, дори десетилетия и предпочитаха, по неизвестни причини: вероятно израз на биологичното им родство с прилепите, погребан спомен на тяхната раса — да висят надолу с главата, скръстили ръце към гърдите си в любопитна спретнатост, като мумии в саркофази. В няколко зали в Карлсбадските пещери (макар и не в Кралския дворец, Игнасио беше сам) те чакаха, склад от дремещи биологични сталактити. Сънливата армия от светещи ледени висулки дойде в съзнание от детонацията. Като всеки вид възприеха тази промяна на заобикалящата ги среда за смъртна заплаха, а като вирали на мига уловиха мириса на човешка кръв близо до себе си.

Питър и Алиша хукнаха.

Алиша, ако беше сама, можеше да остане на място. Въпреки че ордата щеше да я погълне, толкова вкоренено беше в природата й да се обърне и да се бие, че тази невъзможна задача щеше да й се стори странно удовлетворителна: съдбовен знак, достойно напускане на света. Но с нея беше Питър, неговата, а не нейната кръв искаха виралите. Създанията се втурнаха към тях, изпълниха подземните тунели на пещерата като отприщени води от потоп. Разстоянието от около трийсетина метра до асансьора им се стори километри. Виралите ревяха след тях. Питър и Алиша стигнаха със спринт до асансьора. Нямаше време да поставят взрива. Първоначалният им замисъл беше под въпрос. Алиша грабна взрива от пода на асансьора, грабна Питър през кръста, метна го през капака и сама се спусна след него, падна долу с дрънчене.

— Грабвай кабела! — изкрещя тя.

Момент на неразбиране.

— Грабвай и го дръж!

Дали я разбра какво е намислила? Нямаше значение. Питър се подчини. Алиша хвърли пакета с взрива на покрива на асансьора, насочи пушката си надолу към пластинката с кабелите и дръпна спусъка.

Освободени от тежестта на асансьорната кабина, противотежестите потънаха надолу. Рязко придръпвано и след това мощно, все по-бързо ускорение ги изстреля към небето. Питър усети изкачването като неясно движение, съсредоточено само в ръцете му, единствената му връзка с живота. Ако не беше Алиша, можеше да се пусне, но застанала под него, тя с желязната си хватка играеше ролята на поддръжка и му пречеше да се плъзне надолу по кабела в бездната. Преплели ръце и крака, двамата се въртяха неудържимо, пометени от физическите усещания, които надхвърляха способността на Питър да осмисля. Той не видя виралите, изскочили от шахтата след тях, отскачащи от стена на стена, всеки отскок ги изпращаше все по-нагоре, скъсяваше разстоянието между тях.

Но Алиша ги усещаше. За разлика от Питър, чиито сетива бяха чисто човешки, тя притежаваше вътрешен жироскоп, какъвто имаха и преследвачите им. Осъзнаваше времето, мястото и движението и беше способна на постоянно осмисляне, което й позволи да поддържа хватката, но също и да насочи пушката си надолу. Искаше да изстреля гранатата, целта й беше пакетът с взрив на покрива на асансьора.

Алиша стреля.