Дийн Кунц
Шепоти (4)

4.

Петък сутрин. Девет часа

Двама мъже от гробището в Ейнджълс Хил на западен Лос Анджелис дойдоха в моргата, за да вземат тялото на Бруно Гюнтер Фрай. Те бяха заедно с хората от Дома на покойника „Вечен живот“ в град Сейнт Хелена, където бе живял починалият. Единият от гробарите на Ейнджълс Хил разписа необходимият документ за освобождаването и двамата мъже пренесоха трупа от хладилната камера в задната част на една катафалка-кадилак.

* * *

Франк Хауърд сякаш не беше махмурлия. Лицето му не беше посърнало, както след юнашко напиване, а изглеждаше румено и свежо. Сините му очи бяха ясни. Признанието се бе оказало така целебно за душата, както и в поговорката за признатия грях.

Отначало в офиса, а после в колата Тони почувства неудобството, което беше предусетил, и направи всичко възможно Франк да не се притеснява. След известно време Франк сякаш разбра, че нищо лошо не беше станало между тях и че партньорството им дори бе по-добро, отколкото когато и да било през изминалите три месеца. Към десет часа те вече бяха установили такава близост помежду си, която щеше да им даде възможност да действат като един организъм. Все още не бяха в пълна хармония, каквато Тони бе почувствал с Майкъл Саватино, но сега поне нямаше никакви пречки точно тази дълбока и хармонична връзка да се развие в бъдеще. Трябваше им време да се нагодят един към друг — още няколко месеца. Но те вече имаха тази духовна връзка, която щеше да направи работата им неизмеримо по-лесна, отколкото в миналото.

В петък сутринта Тони и Франк работеха по издирването на Боби Валдез. Нямаше кой знае колко следи, а първите две не бяха довели до нищо.

Справката от отдела за моторните превозни средства беше първото им разочарование. Очевидно Боби Валдез бе използвал фалшиво свидетелство за раждане и фалшиви документи за самоличност и при получаването на шофьорската си книжка на името на Хуан Мазкеза. Но последният адрес, който даваха в справката, беше този на булевард „Ла Бриа“ — апартаментите „Лас Палмерас“, откъдето Боби се бе изнесъл миналия юли. Имаше още двама с името Хуан Мазкеза. Единият беше деветнадесетгодишен младеж, който живееше във Фресно. Другият Хуан беше шестдесет и седем годишен мъж от Тъстън. И двамата имаха коли с калифорнийска регистрация, но никой от тях нямаше ягуар. Онзи Хуан Мазкеза, който бе живял на „Ла Бриа“, не бе регистрирал никаква кола, което пък означаваше, че той бе купил колата пак с фалшиво име. Явно източникът му за подправени документи беше на изключително високо ниво.

Задънена улица!

Тони и Франк се върнаха в пералнята „Ви Ви Джи“ и разпитаха работниците, които бяха работили с Боби по времето, когато той бе използвал името Мазкеза. И Тони и Франк се надяваха някой де е продължил връзката си с него дори след напускането му и евентуално да знае къде живееше Боби сега. Ала всички казваха, че Боби бил самотник. Никой не знаеше къде е отишъл.

Задънена улица!

След като си тръгнаха от „Ви Ви Джи“ двамата партньори влязоха да хапнат нещо в един малък ресторант за омлети, който Тони обичаше да посещава. Освен с основната трапезария ресторантът разполагаше и с открита, тухлена тераса, където бяха наредени дванадесет маси под чадъри на сини и бели ивици.

Тони и Франк си взеха по един омлет със сирене и салата и седнаха на терасата, облъхнати от топлия, есенен бриз.

— Утре вечер зает ли си? — попита Тони.

— Аз ли?

— Ти.

— Не, не съм.

— Добре. Уредил съм ти нещо.

— Какво?

— Среща с непозната.

— За мене?

— Ти си другата половина от уговорката.

— Ти сериозно ли?

— Обадих й се тази сутрин.

— Забрави за това — рече Франк.

— Тя е точно за тебе.

— Мразя някой да ме сватосва!

— Страхотна жена е!

— Не ме интересува.

— И сладка.

— Аз да не съм дете?!

— Че кой е казал такова нещо?!

— Не ми е нужно ти да ме уреждаш с жени.

— Понякога мъжете правят това за свои най-близки приятели, нали така?

— Аз мога сам да си намеря жена.

— Само глупак би отказал на такава мадама.

— Значи съм глупак.

Тони въздъхна.

— Както искаш — рече той.

— Виж, онова, което ти разказах снощи в „Аварийната дупка“…

— Да?

— Не съм търсил ничие съчувствие.

— Всеки се нуждае от съчувствие от време на време.

— Исках просто да разбереш защо бях в такова лошо настроение.

— И аз наистина разбрах.

— Не искам да оставаш с впечатление, че съм някой шушумига, или будала, който все налита на гадни жени.

— Изобщо нямам такова впечатление.

— Никога не съм изпадал в такова положение преди, както снощи.

— Вярвам ти.

— Никога… не съм плакал така.

— Зная.

— Предполагам, че просто съм бил уморен.

— Разбира се.

— А може да е и от алкохола.

— Може би.

— Много пих снощи.

— Доста много.

— Алкохолът ме прави сантиментален.

— Сигурно.

— Но сега съм добре.

— Някой да казва, че не си?

— Сам мога да си намеря жена, Тони.

— Както кажеш.

— Окей?

— Окей.

И двамата се съсредоточиха върху омлетите си.

Наблизо имаше две големи административни сгради и десетина секретарки в ярки рокли, тръгнали на обяд, минаха по пътеката.

Терасата беше оградена с цветя, които изпълваха със силна сладостна миризма огнено яркия слънчев ден.

Шумът, идващ от улицата, беше типичен за Лос Анджелис. Тук не се чуваше непрекъснатото и задавено джафкане на спирачките и пронизителното свирене на клаксоните, както беше в Ню Йорк, Чикаго и повечето други градове. Чуваше се само хипнотичното бръмчене на моторите и звукът от профучаващите коли, които сякаш разрязваха въздуха. Приспивен шум. Успокояващ. Като шума на вълните на брега… шум от машини и все пак по някакъв начин естествен и първичен, а също така някак подсъзнателно и необяснимо възбуждащ и еротичен. Дори шумът от уличното движение допринасяше за оформянето на личностното подсъзнание на града.

След кратко мълчание Франк рече:

— Как се казва?

— Кой?

— Не се прави на много умен!

— Джанет Ямада.

— Японка ли е?

— Във всеки случай не е италианка.

— Как изглежда?

— Интелигентна, остроумна, хубава.

— Какво работи?

— Работи в кметството.

— На колко години е?

— На тридесет и шест, тридесет и седем.

— Не е ли много млада за мене?

— За бога, та ти си само на четиридесет и пет.

— Откъде я познаваш?

— Излизали сме на среща няколко пъти — отвърна Тони.

— И нещо не се получи?

— А, не. Ние просто разбрахме, че сме много по-подходящи да бъдем приятели, отколкото любовници.

— Мислиш ли, че ще я харесам?

— Сигурен съм.

— А тя ще ме хареса ли?

— Ако не си чоплиш носа и не бъркаш с пръсти в чинията си.

— Добре — рече Франк. — Ще изляза с нея.

— Но ако ще бъде мъчение за тебе, може би ще е по-добре да забравим за това.

— Не, ще изляза. Всичко ще бъде наред.

— Не е нужно да се съгласяваш, само за да не ме обидиш.

— Дай ми телефонния й номер.

— Не, нещо не ми харесва — рече Тони. — Чувствам се така, сякаш съм те насилил…

— Не си ме насилил!

— Мисля да й се обадя и да анулирам срещата — каза Тони.

— Не, слушай! Аз…

— Не трябва да се опитвам да сватосвам хората. Хич не ме бива!

— По дяволите! Искам да изляза с нея? — възкликна Франк.

Тони широко се ухили.

— Зная — каза той.

— Значи ти току-що ме изработи, нали?

— Ти сам се изработи.

Франк се опита да го изгледа строго, но не успя и също се засмя.

— Искаш ли да излезеш и ти с нас в събота вечер? — попита Франк.

— В никакъв случай. Трябва да си стъпиш здраво на собствените крака, приятел.

— А освен това — додаде многозначително Франк, — ти не желаеш да делиш Хилари Томас с когото и да било.

— Именно!

— Мислиш ли наистина, че между вас двамата нещо се получи?

— Казваш го така, сякаш сме тръгнали да се женим. Това е просто среща.

— Но дори и за среща… няма ли да е… неудобно?

— Защо да е неудобно? — попита Тони.

— Ами, тя е толкова богата…

— Това е най-ориенталската забележка, която някога съм чувал.

— Значи не мислиш, че може да създаде трудности?

— Когато мъжът има пари, той ограничава ли избора си само върху жени, които са богати колкото него?

— Това е друго!

— Когато един крал решава да се ожени за малката кибритопродавачка, ние всички казваме, че е неописуемо романтично, а когато кралицата реши да се омъжи за кибритопродавач, решаваме, че се е оставила да я изиграят. Класически пример на правила според случая.

— Е… успех.

— На тебе също.

— Готов ли си да се връщаме на работа?

— Да — отвърна Тони. — Хайде да го открием този Боби Валдез.

— Ще бъде по-лесно, ако отидем при съдията Крейтър.

— Или при Амелия Еърхарт.

— Или Джими Хофа.

* * *

Петък следобед. Един часа

Трупът лежеше върху масата за балсамиране в сградата на гробището „Ейнджълс Хил“ в Лос Анджелис. Един етикет, закачен с тел за големия пръст на десния крак, посочваше, че тялото е на Бруно Гюнтер Фрай.

Един от техническите работници в погребалното бюро приготвяше тялото, за да бъде изпратено в Напа Каунти. Той го поля с дълготраен дезинфектиращ разтвор. Червата и другите меки органи в коремната кухина бяха извадени от трупа през единственото възможно естествено отверстие и изхвърлени на боклука. Поради това, че прободните рани, както и аутопсията, бяха от миналата вечер, нямаше много съсирена кръв и други телесни течности в трупа, но все пак и малките остатъци трябваше да бъдат почистени. Балсамиращата течност изпълни кухините.

Докато се трудеше над мъртвеца, работникът си свирукаше последния хит на Дони и Мери Озмънд.

Домът на покойника „Ейнджълс Хил“ не отговаряше за никакви козметични дефекти върху трупа. Те щяха да бъдат отстранени от чиновника на погребалното бюро в Сейнт Хелена. Работникът на „Ейнджълс Хил“ дръпна клепачите над невиждащите очи, затворени завинаги и заши устните с невидими вътрешни бодове: устата застина в слаба, но вечна усмивка. Работата бе свършена добре — опечалените нямаше да забележат шевовете… ако изобщо имаше опечалени.

След малко покойникът бе увит в плътно бяло покривало, поставен в евтин алуминиев ковчег и запечатан, което отговаряше на минималните изисквания според закона на щата за пренасяне на мъртъвци чрез обществения транспорт. В Сейнт Хелена трупът щеше да бъде положен в по-представителен ковчег, който щеше да бъде избран от семейството или приятелите на починалия.

В четири часа на петъчния следобед тялото бе закарано на летището в Лос Анджелис и поставено в отделението за багаж на пътническия самолет от „Калифорнийски въздушни линии“ с направление Монтерей, Санта Роза и Сакраменто. Трупът щеше да бъде свален на втората спирка.

В шест и половина в петък вечерта на малкото летище в Санта Роза нямаше никой от семейството на Бруно Фрай. Той нямаше роднини. Беше последният от своя род. Дядо му бе създал само едно дете на този свят — една чудесна дъщеря на име Кейтрин, а тя изобщо не бе създала деца. Бруно беше осиновен и никога не се беше женил.

На асфалтовата площадка зад малката аерогара чакаха трима души — двамата бяха от дома на покойника „Вечен живот“. Мистър Аврил Томас Танертън беше собственикът на „Вечен живот“, който обслужваше Сейнт Хелена и околните общини в района на долината Напа. Той беше на четиридесет и три години, хубав, леко закръглен, но не дебел, с гъста и буйна червеникаворуса коса, цяло съзвездие лунички, живи очи и топла и сърдечна усмивка, която с мъка успяваше да удържи. Той бе дошъл със своя двадесет и четири годишен помощник, Гари Олмстед — тънковат младеж, рядко говорещ повече от мъртвите, с които работеше. Видът на Танертън напомняше за момче от църковен хор с израз на искрена набожност, под която се криеше добродушен немирник. Обаче Олмстед имаше тъжно, скръбно и аскетично лице, напълно подходящо за професията му.

Третият човек беше Джошуа Райнхарт — местният адвокат на Бруно Фрай, който трябваше да се разпореди с неговото имущество. Той беше на шестдесет и една години и външността му подхождаше повече за един преуспял дипломат или политик. Косата му беше гъста и бяла, сресана назад от челото и слепоочията — не тебеширенобяла или жълтеникавобяла, а лъскава, сребърнобяла коса. Широко чело. Дълъг, благороднически нос. Масивна долна челюст и масивна брадичка. Очите му с цвят на кафе бяха живи и проницателни.

Тялото на Бруно Фрай беше пренесено от самолета в катафалката, а после откарано в Сейнт Хелена. Джошуа Райнхарт следваше катафалката в собствената си кола.

Нито бизнесът, нито личните ангажименти налагаха Джошуа да пътува до Санта Роза с Аврил Танертън. За всичкото това време той бе свършил доста работа за „Шейд Трий Виниърдс“, компанията, която изцяло принадлежеше на семейство Фрай от три поколения, но отдавна вече не се нуждаеше от тези доходи, тъй като компанията бе започнала да му носи много повече проблеми, отколкото пари. Джошуа Райнхарт още движеше нещата на семейство Фрай, главно защото все още помнеше как преди тридесет и пет години, когато се мъчеше да се наложи като адвокат в Напа Каунти, Кейтрин Фрай му беше оказала неоценима помощ с решението си да му повери всички семейни дела. Вчера, когато научи, че Бруно е починал, Райнхарт изобщо не се натъжи. Нито Кейтрин, нито нейният осиновен син можеха да предизвикат обич, нито пък онази специална духовна връзка, наречена приятелство — това бе сигурно. Джошуа придружи Аврил Танертън до летището на Санта Роза само защото искаше да има възможност да организира приемането на трупа и да не позволи това събитие да се превърне в цирк, ако пристигнеха журналистите. Макар Бруно да беше нестабилен, откачен, дори изцяло престъпен тип, дълбоко в себе си Джошуа бе решил, че погребението трябва да се извърши с достойнство. Чувстваше, че поне това дължи на мъртвеца. Освен това през целия си живот Джошуа бе непоколебим и предан поддръжник на долината Напа, възхвалявайки стандарта й на живот, както и чудесното й вино и не желаеше името на цялата община да бъде опетнено от престъпните деяния на един-единствен човек.

За щастие на летището нямаше никакви журналисти.

Те подкараха обратно към Сейнт Хелена през пълзящите сенки и гаснещата светлина, на изток от Санта Роза, през южния край на долината Сонома, оттам — в осем километра широката долина Напа, а след това на север към пурпурнооранжевото зарево. Докато караше след катафалката, Джошуа се любуваше на пейзажа — нещо, което правеше винаги с нарастващо удоволствие през последните тридесет и пет години. Планинските хребети, възправили се насреща, бяха обрасли с борове, ели и брези — кората на стеблата им леко светлееше под лъчите на залязващото слънце, а самите дървета се губеха от погледа. „Тези хребети са крепостни стени, помисли си Джошуа, огромни стени, предпазващи своя свят от корумпиращото влияние на една по-малко цивилизована действителност.“

Планините постепенно преминаваха в хълмисти равнини, изпъстрени с тъмнокори дъбове и покрити със суха и висока трева, която на слънцето изглеждаше така златиста и мека, че приличаше на свила. Сега обаче сред гъстеещия мрак, в който ярките цветове бледнееха, тревата проблясваше на тъмни талази заедно с поривите на лекия бриз. Отвъд малките, сякаш от миналия век, селца, върху част от хълмовете и почти по цялата тучна равнина се простираха безкрайни лозя.

През 1880-та година Робърт Луис Стивънсън написа за долината Напа следното: „Всеки къс земя отглежда различен сорт грозде. Един сорт не дава добра реколта, друг дава, трети пък е най-добър. Ето как, малко по малко, хората опипваха в тъмното, за да достигнат до своите «Кло Вожо» и «Лафит»… а виното им е поезия в бутилка“. По времето, когато Стивънсън е бил на сватбено пътешествие в долината, пишейки книгата си „Заселниците“^[1], тук е имало по-малко от четири хиляди акра лозя. С идването на Чумата, тоест на закона за забраната на алкохола, през 1920 година е имало десет хиляди акра, върху които растели винените сортове. Днес площта беше вече тридесет хиляди акра, които даваха най-сладкото грозде в света, почти без никаква киселина.

Земята в цялата долина Сонома отглеждаше грозде, а тя бе два пъти повече от земята на Напа. Закътани сред лозята, се гушеха великите изби и къщи, някои от които са били манастири, метоси и испански католически църкви в миналото. Имаше и новопостроени сгради в съвременен стил. Слава богу, помисли си Джошуа. Добре че само две-три нови винарни имат този стерилен, фабричен вид, който е обида за човешкия взор и като мана^[2] за долината. Повечето от творенията на човешката ръка или допълвала и подсилваха, или поне не нарушаваха наистина главозамайващата природна хубост на това уникално и идилично райско кътче.

Следвайки катафалката по пътя й към „Вечен живот“, Джошуа забеляза как в някои от прозорчетата на къщите лумват светлини — меки, жълти светлини, носещи в себе си топлината и цивилизацията, и противопоставяйки ги на настъпващия мрак. „Виното наистина е поезия в бутилка, мина през ума на Джошуа, и земята, от която то идва, е най-великото божие творение. Моята земя, моят дом! Какво щастие е, че съм тук, когато на света има толкова много не така хубави и не така приятни места, където бих могъл да се озова.“

Например в някой алуминиев ковчег — мъртъв!

„Вечен живот“ се намираше на стотина метра от естакадата, на юг от Сейнт Хелена. Беше голяма, бяла сграда в колониален стил с отбивка за колите встрани, отбелязана с красиво изработена табела, боядисана на ръка в подходящи тонове — бяло и зелено.

Когато стана съвсем тъмно, един-единствен прожектор светна автоматично, хвърляйки мека бяла светлина върху знака, а ниско поставените електрически лампи очертаха виещата се алея и тя грейна като кехлибареножълта дъга.

И тук във „Вечен живот“ отново нямаше никакви журналисти. Джошуа с удоволствие отбеляза, че пресата в Напа Каунти очевидно споделяше неговата силна антипатия към лошата слава.

Танертън мина с катафалката по алеята и спря в задната част на голямата бяла сграда. Той и Олмстед плъзнаха ковчега върху една количка и го вкараха вътре.

Джошуа ги намери в офиса на погребалното бюро.

Явно някой бе положил специални усилия тази стая да има весел и приветлив вид. Таванът беше покрит с красиви акустично-изолиращи плочки. Стаите бяха боядисани в светлосиньо като яйцата на червеношийката, синьо като бебешко одеялце, синьо като нов живот. Танертън докосна някакъв бутон в стената и от стереоколоните се разнесе лека, ведра, извисяваща душата музика. Не беше нито мрачна, нито тежка.

За Джошуа цялата стая вонеше на смърт, независимо от всичко, което бе извършил Аврил Танертън в старанието си да я направи уютна. Из въздуха се носеше остър мирис на балсамираща течност, замаскирана отчасти от силната и сладникава, аерозолна миризма на карамфили, бегло напомняща за погребални венци. Подът бе покрит с бели керамични плочки, току-що излъскани и беше малко хлъзгав за всеки, който не носеше обувки с гумени подметки. Танертън и Гари Олмстед носеха такива обувки, но не и Джошуа. Отначало плочките създаваха усещането за простор и чистота, но миг след това Джошуа осъзна, че подът беше такъв по строго практични съображения — трябваше да има безупречно гладка повърхност, за да устоява на корозийното действие на разплискана кръв, жлъчка и някои други, дори още по-зловредни течности.

Клиентите на Танертън — роднините на починалия, никога нямаше да бъдат допуснати в тази стая, тъй като горчивите истини за смъртта тук бяха твърде очевидни. В предната част на сградата, в стаята, където близките се прощаваха с покойника и която беше украсена с виненочервено кадифе, плюш и облицована с фурнир от тъмна дървесина, с медни абажури, където светлината беше приглушена и артистично аранжирана, фразите „спомина се“ и „предаде богу дух“ се възприемаха напълно сериозно. Атмосферата в предните стаи насърчаваше вярата в небесния живот и във възнасянето на духа. Но в работната стая с плочките и вечната миризма на балсамираща течност и лъскавите инструменти на балсаматора, спретнато подредени върху емайлирани тавички, смъртта изглеждаше потискащо клинична и неоспоримо окончателна.

Олмстед отвори алуминиевия ковчег. Аврил Танертън нави пластмасовото покривало, откривайки тялото от кръста нагоре.

Джошуа погледна восъчножълтия, сивкав труп и потръпна.

— Ужасно!

— Зная, че за вас моментът е мъчителен — рече Танертън, придавайки на гласа си рутинния, скръбен тон.

— Ни най-малко — отвърна Джошуа. — Не възнамерявам да лицемернича и да симулирам скръб. Знаех твърде малко за този човек, а онова, което знаех, не ми се нравеше особено. Връзката между нас беше стриктно служебна.

Танертън премига.

— О, ами… тогава сигурно ще искате да извършим погребението чрез някой приятел на покойника?

— Мисля, че той нямаше приятели — отвърна Джошуа.

И двамата замълчаха за миг и се втренчиха в мъртвеца.

— Ужасно! — каза отново Джошуа.

— Разбира се — рече Танертън. — Никакви козметични процедури не са извършени. Абсолютно никакви! Ако бях имал възможност да бъда при него веднага след смъртта, той щеше да изглежда много по-добре.

— Можете ли… да направите все пак нещо?

— О, разбира се, но няма да е лесно. Умрял е преди ден и половина и въпреки че е бил в хладилната камера…

— Тези рани — рече Джошуа прегракнало, изпаднал в някакъв болезнен, хипнотичен транс, все още загледан в грозните рани по корема на починалия. — Мили боже, тя здравата го е нарязала!

— По-голямата част от работата е свършена от експерта по съдебна медицина — каза Танертън. — Този малък отвор е от пробождането… и този.

— Патологът доста добре е зашил устата му — забеляза с доволство Олмстед.

— Да, нали? — рече Танертън, докосвайки стиснатите устни на трупа. — Много рядко се срещат патолози с развито естетическо чувство.

— Рядко — съгласи се Олмстед.

Джошуа поклати глава.

— Все още ми е трудно да повярвам — рече той.

— Преди пет години погребах майка му — каза Танертън. — Тогава се запознах с него. Изглеждаше малко… особен. Но тогава си рекох, че е от шока и от скръбта. Беше толкова важен човек, такава водеща фигура в общината.

— Студен — обади се Джошуа. — Беше извънредно студен и сдържан човек. Беше зъл в бизнеса си. Спечелването на някоя конкурентна битка често не беше достатъчно за него. Ако имаше някаква възможност, той винаги предпочиташе напълно да съсипе човека. Винаги съм мислил за него, че е способен да извършва жестокости и физическо насилие. Но да се опита да изнасили? Да убие?

Танертън изгледа Джошуа и рече:

— Мистър Райнхарт, чувал съм да казват за вас, че много-много не го увъртате. Имате репутация, при това отличната репутация на човек, който казва точно каквото мисли и по дяволите цената! Но…

— Но какво?

— Но когато говорите за покойник, не мислите ли, че би трябвало…

Джошуа се усмихна.

— Синко, аз съм един заядлив стар мръсник и репутацията ми съвсем не е отлична. Ни най-малко! Дотолкова, доколкото истината е моето оръжие, нямам нищо против да ранявам чувствата на живите. Ами че аз съм разплаквал деца и мили, побелели старици. Не изпитвам никакво състрадание към глупците и мръсниците, когато са живи. Тогава защо да показвам повече уважение към мъртвите?

— Просто не съм свикнал да…

— Разбира се, че не сте. Вашата професия изисква от вас да говорите само хубаво за починалия, независимо от това какъв е бил той и какви отвратителни неща е извършил, докато е бил жив. Не казвам, че вие сте виновен. Такава е работата ви.

Танертън не можа нищо да каже, а само постави капака върху ковчега.

— Хайде да уточним процедурата — предложи Джошуа. — Бих искал да се прибера у дома и да вечерям… ако изобщо имам апетит, след като изляза от тук.

Той седна на една висока табуретка, поставена пред стъкления шкаф, в който се виждаха още инструменти за балсамиране.

Танертън, един малък, гривест и луничав вулкан от енергия, крачеше нагоре-надолу пред Джошуа, докато най-накрая се спря и рече:

— Много ли е важно за близките да видят покойника, преди да го изпратят?

— Да го видят ли?

— Нали разбирате… ковчегът да бъде отворен. Ще бъде ли оскърбително за вас, ако избегнем това?

— Всъщност не съм мислил — отвърна Джошуа.

— Да ви кажа честно, не зная колко… представителен можем да го направим да изглежда — рече Танертън. — Хората от „Ейнджълс Хил“ не са го прегледали както трябва, преди да го балсамират. Лицето му е някак обтегнато, сякаш кожата се е свила. Това не ми харесва. Никак не ми харесва. Бих могъл да го напомпам оттук-оттам, но такива частични мерки никак не дават добър резултат. Колкото до козметичната страна… ами, отново трябва да ви напомня, че доста време е минало, откакто е настъпила смъртта. Искам да кажа, че той явно е лежал няколко часа на слънце, след като е починал, и преди да го намерят. После, стоял е осемнадесет часа в хладилната камера, преди да го балсамират. Със сигурност мога да го направя да изглежда много по-добре, отколкото сега, но що се отнася до това да върна свежия тен на лицето му… Разбирате ли, след всичко, което му се е случило, след като е бил при много висока и много ниска температура и след толкова много време, тъканта на кожата чувствително се е променила. Грим и пудра изобщо няма да стоят добре. Мисля, че може би…

Джошуа ставаше нетърпелив и затова го прекъсна.

— Нека ковчегът да е затворен.

— Да не го виждат?

— Да не го виждат.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Добре. А сега да видим… Как ще искате да го облечем — в някой от неговите костюми?

— Необходимо ли е? Щом ковчегът ще е затворен…

— Ще е по-лесно за мене, ако просто го увия в една от нашите погребални плащеници.

— Чудесно.

— Бяла или тъмносиня?

— Имате ли нещо на точки?

— На точки ли?

— Или на оранжеви и жълти райета?

Вечната усмивка на Танертън за малко не разчупи строгото му изражение на погребален директор. Той с мъка я задържа да не се показва. Дълбоко в себе си Джошуа го почувства. Аврил обичаше шегите. Имаше вид на безгрижен веселяк, когото всички харесваха и от когото ставаше чудесна компания за чашка. Той обаче мислеше, че представата за неговата служба изискваше от него да е мрачен и сериозен по всяко време. Аврил видимо се притесняваше, когато не можеше да се овладее и допускаше истинското му аз да се покаже на повърхността, когато само служебното му лице би трябвало да се вижда. „Този човек, помисли си Джошуа, е кандидат за шизофреничен пристъп.“

— Нека да е бяла плащеница — рече Джошуа.

— Ами ковчегът? Кой вид бихте…

— Оставям това на вас.

— Много добре. В рамките на каква цена?

— Нека да е най-доброто. Средствата му позволяват.

— Носят се слухове, че имал два или три милиона.

— Навярно два пъти повече.

— Но той не живя така.

— Нито пък умря така — отвърна Джошуа.

Танертън се замисли върху това за миг, после каза:

— Искате ли да се отслужи литургия?

— Той не ходеше на църква.

— Тогава да викаме ли свещеник?

— Ако вие желаете.

— Ще извършим малка служба на гроба — рече Танертън. — Ще прочета нещо от Библията, или навярно някоя прочувствена реч, нещо не толкоз строго определено.

Уточниха времето на погребението — в неделя, в два часа, следобед. Бруно щеше да бъде положен до Кейтрин, осиновителката му, в гробището на Напа Каунти.

Когато Джошуа се надигна да си върви, Танертън каза:

— Искрено се надявам да съм удовлетворил исканията ви до този момент. Уверявам ви, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да мине всичко като по вода.

— Е — рече Джошуа, — вие ме убедихте в едно нещо. Утре ще си напиша ново завещание. Когато ми дойде времето, аз със сигурност ще искам да ме кремират, дявол да го вземе.

Танертън кимна.

— Ние всичко можем да уредим.

— Не ми вадете душата, синко. Аз още не съм умрял.

Танертън се изчерви.

— О, но аз нямах предвид…

— Зная, зная. Успокойте се.

Танертън се прокашля смутено.

— Аз… хм… ще ви изпратя.

— Няма нужда. И сам ще намеря пътя.

Навън, зад стените на погребалния дом нощта беше бездънно черна и непрогледна. Имаше само една лампа над задната врата — стоватова електрическа крушка. Тя осветяваше само около метър-два от тежкия кадифен мрак.

В късния следобед бе излязъл ветрец, който с настъпването на нощта се бе превърнал в напорист вятър. Той духаше силно и бе мразовит. Свистеше и виеше.

Джошуа отиде до колата си, която беше извън обсега на оскъдното петно призрачна светлина. Когато отвори вратата, той доби особеното чувство, че някой го наблюдава. Обърна се към сградата, но на прозорците не се виждаха никакви лица.

Нещо се движеше в мрака… на десетина метра от колата… близо до гаража с трите врати. Джошуа по-скоро го усети, отколкото го видя. Той присви очи, ала зрението му не беше вече онова, което бе на младини. Не можа да съзре нищо особено.

От вятъра е, помисли си той. Вятърът просто шумоли в дърветата и храстите или подмята някой захвърлен вестник, или някоя суха клонка.

Но тогава нещото отново мръдна. Този път той го видя. Беше клекнало пред храстите, ограждащи алеята пред гаража. Джошуа не успя да види подробности. Беше просто сянка — по-светло пурпурнолилаво петно върху черно-синята мантия на нощта, така мека, заоблена и неопределена, както всички други сенки… само че тази се движеше.

Просто куче, помисли си Джошуа. Бездомно куче, или някой младеж, замислящ нещо лошо.

— Кой е там?

Никакъв отговор.

Джошуа направи няколко крачки, отдалечавайки се от колата.

Сянката се стрелна назад три-четири метра и застана до редицата от храсти. Скри се в едно особено тъмно петно, но още клечеше и беше нащрек.

Не е куче, рече си Джошуа. Много голямо е за куче, дявол да го вземе. Сигурно някое момче… най-вероятно с лоши намерения. Някой младеж с намерение да хулиганства.

— Кой е там?

Тишина.

— Хайде, покажи се!

Никакъв отговор. Само шепнещият вятър.

Джошуа тръгна напред между сенките към неясната фигура, ала изведнъж спря, усетил инстинктивно, че онова нещо е опасно. Страхотно опасно! Смъртоносно! Той изпита всички животински реакции при такава опасност — тръпки по гръбнака, нещо сякаш полази по тила му, после се вкамени, сърцето му заблъска лудо, устата му пресъхна, ръцете му се свиха в юмруци и слухът му сякаш стана по-остър, отколкото преди минута. Джошуа се сви, изпъвайки мощния си гръб и търсейки отбранителна позиция.

— Кой е там? — повторно извика той.

Сянката се извърна и се стрелна между храстите. Хукна през лозята, ограждащи имението на Аврил Танертън. Няколко секунди Джошуа чуваше шум от отдалечаващи се, бързи стъпки, затихващото туп-туп-туп на тежко тичащи нозе и затихващото свистене на въздух, трескаво изпълващ нечии дробове. После се чуваше само вятърът.

Поглеждайки няколко пъти през рамо, Джошуа се върна при колата си. Той влезе вътре, затвори вратата и я заключи.

Случилото се вече му се струваше нереално. Наистина ли беше видял някого в тъмнината, клекнал и дебнещ? Наистина ли онова нещо беше опасно, или той просто си въобразяваше? Когато човек прекараше час в злокобната работилница на Аврил Танертън, то той започваше да се стряска и при най-малките шумове и да търси привидения сред храстите. Когато мускулите му се отпуснаха и сърцето му се успокои, Джошуа си каза, че е бил голям глупак. Опасността, която той така силно беше усетил, погледната в ретроспекция, бе просто един фантом — игра на нощта и вятъра.

В най-лошия случай е било момче… Някой хулиган.

Джошуа подкара колата към дома си, изненадан и дори леко развеселен от ефекта, който работната стая на Танертън беше оказала върху него.

* * *

В събота вечер точно в седем часа Антъни Клеменца пристигна пред къщата на Хилари в Уестууд в един голям син джип.

Хилари излезе да го посрещне. Тя носеше прилепнала по тялото си смарагдовозелена копринена рокля с дълги ръкави и дълбоко деколте — достатъчно дълбоко, за да е примамливо, но не и неприлично. Хилари не бе излизала на среща повече от четиринадесет месеца и почти бе забравила как да се облича съобразно ритуала на ухажването. Беше обмисляла два часа какъв тоалет да сложи, нерешителна като малко момиченце. Тя прие поканата на Тони, защото бе най-интересният мъж, когото срещаше от толкова време насам… също и защото полагаше големи усилия да преодолее склонността си да се крие от околния свят. Преценката на Уоли Топелис за нея самата я бе засегнала. Той я беше предупредил, че тя всъщност използва своята положителна черта да разчита само на себе си като извинение, за да се скрие от хората. Хилари бе усетила, че Уоли казва истината.

Тя избягваше да се сприятелява и да си търси интимен приятел, защото се страхуваше от болката, която само приятелите и любовниците можеха да причинят със своя отказ и предателство. Но предпазвайки себе си от болката, Хилари в същото време изпускаше възможността да си създаде хубави връзки с добри хора, които нямаше да я предадат. Отраснала с родителите си, отявлени алкохолици, тя бе научила, че проявите на обич биваха последвани обикновено от внезапни изблици на гняв и ярост, както и на неочаквани наказания.

Хилари не се страхуваше да поема рискове в работата си и изобщо в бизнеса. Сега беше време да използва същия този авантюристичен дух в личния си живот. С бързи и енергични стъпки тя се отправи към синия джип, полюлявайки леко бедрата си. Все пак тя бе напрегната от мисълта за емоционалния риск, който поемаше с тази романтична среща, но се чувстваше свежа и женствена и много по-щастлива, както не се бе чувствала от дълго време.

Тони я заобиколи, застана от другата страна на автомобила и й отвори вратата. Покланяйки се ниско, той каза:

— Кралската каляска те очаква.

— О, сигурно има някаква грешка. Аз не съм кралица.

— За мене си кралица.

— Аз съм просто една обикновена прислужница.

— Но ти си много по-хубава от кралицата.

— Внимавай да не те чуе, защото със сигурност ще ти вземе главата.

— Твърде късно е.

— О?!

— Аз вече я загубих, загубвайки ума си по тебе.

Хилари въздъхна.

— Прекалено сладникаво ли е? — попита Тони.

— След това ми трябва да сложа в устата си резен лимон.

— Но ти хареса, нали?

— Да, признавам, че ми хареса. Предполагам, че се поддавам на ласкателства — отвърна Хилари и седна в джипа, заобиколена от шумяща, зелена коприна.

Докато караха към булевард „Уестууд“, Тони каза:

— Не си обидена, нали?

— От какво?

— От това „бъги“.

— Как мога да се обидя от един джип? Той говори ли? Има ли намерение да ме обижда?

— Не е мерцедес.

— Мерцедесът не е ролс-ройс. Ролс-ройсът не е тойота.

— Има нещо ужасно глупаво във всичко това.

— Щом ме мислиш за такава снобка, защо ме покани на вечеря?

— Не мисля, че си снобка — отвърна Тони. — Но Франк смята, че двамата ще се чувстваме неловко, защото ти си по-богата от мене.

— Е, ако съдя по личните си впечатления за Франк, бих казала, че на неговите преценки за хората не може много да се вярва.

— Има си проблеми — съгласи се Тони, завивайки наляво по булевард „Уилшър“, — но в момента се справя с тях.

— Трябва да призная, че кола като твоята не се среща често в Лос Анджелис.

— Обикновено жените ме питат дали нямам и друга кола.

— Аз пък не се интересувам дали имаш или нямаш.

— В Лос Анджелис казват, че си такъв, каквато кола караш.

— Така ли казват? Тогава ти си джип, а аз — мерцедес. Ние сме коли, не сме хора и трябва да отидем в гаража за смяна на маслото, а не в ресторанта на вечеря. Това има ли смисъл?

— Никакъв смисъл изобщо — рече Тони. — Всъщност купих си джип, за да мога да ходя на ски през зимата — три или четири пъти. С тази таратайка съм сигурен, че ще мога да мина през планинските проходи, независимо от това колко лошо е времето.

— Винаги съм искала да се науча да карам ски.

— Аз ще те науча. Трябва да почакаш само няколко седмици. Не след дълго на Мамът ще има сняг.

— Защо мислиш, че след няколко седмици ние все още ще сме приятели?

— А защо да не сме? — попита Тони.

— Може би довечера ще се скараме за нещо в ресторанта.

— За какво?

— За политиката.

— Аз мисля, че всички политици са жадни за власт копелета, некадърни дори да си завържат връзките на обувките.

— Аз също.

— Аз съм за свободната воля.

— Аз също… горе-долу.

— За това няма да можем да се скараме.

— Може би ще се скараме по въпроса за религията.

— Възпитан съм в католическата вяра, но днес не съм много ревностен привърженик на каквато и да е религия.

— Аз също.

— Май няма да можем да се скараме изобщо.

— Е — рече тя, — ние може би сме хора, които се карат за дребни и незначителни неща.

— Като например…

— Ами, след като отиваме в италиански ресторант, може би ти ще харесаш хляба с чеснова подправка, а аз ще се отвратя от него.

— И ще се караме за това?

— За това, или за фетучини, или за маникоти^[3].

— Не, там, където отиваме всичко ще ти хареса — рече Тони. — Почакай и ще видиш.

Той я заведе в „Саватинос Ристоранте“ на булевард „Санта Моника“. Беше уединено и закътано място, с капацитет за не повече от шестдесет души, но изглеждаше така, сякаш нямаше да може да събере и половината. Беше уютен и приятен ресторант, в който човек загубваше представа за времето и можеше да вечеря цели шест часа, стига сервитьорите да не го притесняваха. Светлината бе мека и топла. Записите на оперни арии, изпълнявани главно от гласовете на Джили, Карузо и Павароти се носеха от високоговорителите достатъчно силно, за да може да им се наслаждава човек и все пак не толкова силно, че да пречи на клиентите да разговарят помежду си. Салонът беше малко повече украсен от обикновеното, но върху едната от стените Хилари забеляза рисунка, която според нея беше направо чудесна. Рисунката покриваше цялата стена и изобразяваше всички онези неща в живота на италианците, които те най-много харесваха: грозде, вино, паста^[4], тъмнооки жени, смугли, красиви мъже, една любвеобилна nonna, група хора, танцуващи под звуците на акордеона, пикник под маслиновите дървета и още много други неща. Хилари никога не бе виждала дори и далечно подобие на такава рисунка, защото тя не беше нито изцяло реалистична, нито стилизирана, нито абстрактна, нито импресионистична, а някаква чудата и осиновена рожба на сюрреализма, сякаш беше някаква невероятно изобретателна кръстоска между Ендрю Уайът и Салвадор Дали.

Майкъл Саватино, собственикът, се оказа бивш полицай. Той шумно изрази радостта си, като прегърна Тони, целуна ръка на Хилари, бутна Тони леко по корема, препоръча му паста, за да понапълнее малко и настоя да ги заведе в кухнята, та да видят новата машина за капучино. Когато излязоха от кухнята, дойде жената на Майкъл, изненадващо руса хубавица, наречена Паула и прегръдките, целувките и комплиментите продължиха. Най-накрая Майкъл взе Хилари под ръка и съпроводи нея и Тони до едно ъглово сепаре. После каза на оберкелнера да донесе две бутилки от „Брунело ди Монтелчино“ на Бионди Санти, изчака виното и сам го отвори. След като напълни чашите и вдигна тост, Майкъл си тръгна, намигайки на Тони, за да покаже одобрението си, но така, че и Хилари да забележи намигването му, засмя се на себе си и намигна и на нея.

— Изглежда много симпатичен човек — каза Хилари, когато Майкъл си отиде.

— Бива си го — рече Тони.

— Ти много го харесваш.

— Аз го обичам. Той беше отличен партньор, когато работехме заедно.

Двамата неусетно се заговориха за работата на полицаите, а след това и за писането на сценарии. С Тони бе така лесно да се говори, че Хилари го почувства много близък, сякаш го познаваше от години. Нямаше и следа от онази скованост, която обикновено разваляше всяка първа среща.

По едно време Тони забеляза, че тя гледа рисунката на стената.

— Харесва ли ти? — попита я той.

— Страхотна е!

— Така ли?

— Ти не мислиш ли така?

— Добра е — отвърна Тони.

— Много по-хубава е от добра. Кой е авторът? Знаеш ли?

— Някакъв неуспял художник — отвърна Тони. — Нарисувал я в замяна на петдесет безплатни вечери.

— Само петдесет? Майкъл добре се е спазарил.

Те говориха за филми, книги, музика и театър. Храната бе почти така приятна, както и разговорът. Предястието беше леко — две тумбести палачинки: едната пълнена с натурално сирене „Рикота“, а другата с пикантна смес от нарязано на тънко говеждо месо, лук, чушки, гъби и чесън. Салатите им бяха огромни и хрупкави, покрити с парчета от сурови гъби.

Тони избра основното ястие — специалитета на заведението „Телешко Саватино“ — изключително крехко парче телешко месо с пикантен сос, гарнирано с лукови главички, подобни на перли и парчета от печени на скара zucchini.

Капучиното беше превъзходно.

Когато вечерята приключи, Хилари погледна часовника си и се изненада като видя, че бе единадесет часа и десет минути.

Майкъл Саватино спря до масата, за да се порадва на похвалите им, а после каза на Тони:

— Тази е двадесет и едно.

— О, не — двадесет и три.

— Не и по моите сметки.

— Сметките ти са грешни.

— Двадесет и едно е — настоя Майкъл.

— Двадесет и три — не се предаваше Тони. — При това трябва да бъде двадесет и три и двадесет и четири, защото все пак вечерите бяха две.

— Не, не — отвърна Майкъл. — Ние смятаме посещенията, а не броя на вечерите.

Объркана, Хилари ги прекъсна:

— Аз или полудявам, или този разговор няма никакъв смисъл!

Майкъл ядосано поклати глава към Тони. На Хилари той каза:

— Когато изрисува онази стена, исках да му платя в брой, но той не прие. Каза, че ще иска само няколко безплатни вечери. Аз настоях на сто безплатни посещения, той каза двадесет и пет. Накрая се споразумяхме на петдесет, но той подценява творбата си, което адски ме ядосва.

— Тони ли е нарисувал онази фреска? — попита Хилари.

— Той не ви ли каза?

— Не.

Тя погледна към Тони и той глуповато се усмихна.

— Затова и кара джип — рече Майкъл. — Когато иска да отиде в планината и да поработи сред природата, джипът ще го закара навсякъде.

— Той ми каза, че кара джип, защото обича да ходи на ски.

— Това също. Но най-вече го използва, за да отиде в планината да порисува. Той трябва да се гордее с картините си. Но по-лесно е да извадите зъб на някой алигатор, отколкото да накарате Тони да говори за рисуването си.

— Аз съм аматьор — рече Тони. — Няма нищо по-досадно от това някой аматьор да ти бърбори с часове за мацаниците си.

— Но фреската не е работа на аматьор — каза Майкъл.

— Определено не — съгласи се Хилари.

— Вие сте ми приятели — каза Тони — и съвсем естествено е да не скъпите похвалите си за мене. А никой от вас няма необходимата квалификация, за да бъде критик.

— Спечелил е две награди — каза Майкъл на Хилари.

— Награди ли? — попита тя Тони.

— Нищо съществено.

— И двата пъти получи най-високата награда на изложбата.

— Какви са тези изложби? — попита Хилари.

— Не бяха големи изложби — отвърна Тони.

— Той мечтае да си изкарва прехраната като художник — рече Майкъл, — но никога няма да направи нещо по този въпрос.

— Защото е само мечта — каза Тони. — Щях да съм глупак, ако си мислех, че ще мога да успея като художник.

— Всъщност никога не се е опитал — рече Майкъл на Хилари.

— Един художник не получава редовно седмичната си заплата — отвърна Тони. — Нито пък здравно или пенсионно осигуряване.

— Но ако продаваш по две картини на месец на половината цена от това, което наистина струват, ти пак ще печелиш повече, отколкото като полицай — каза Майкъл.

— А ако не продам нищо месец, два или половин година — рече Тони, — тогава кой ще ми плати наема на апартамента?

Майкъл се обърна към Хилари.

— Апартаментът му е претъпкан с картини, натрупани една върху друга. Пази там цяло съкровище, но нищо не прави.

— Той преувеличава — каза Тони на Хилари.

— Е, добре, аз се предавам! — рече Майкъл. — Може би вие, Хилари, ще успеете да му налеете малко разум в главата.

Тръгвайки си, той каза на Тони:

— Двадесет и едно.

— Двадесет и три — рече Тони.

По-късно в джипа, на път за дома й, Хилари каза:

— Защо поне не занесеш картините си в някоя изложба, за да видиш дали ще ги продадат?

— Няма да могат.

— Можеш поне да ги попиташ.

— Хилари, аз не съм достатъчно добър.

— Онази фреска беше превъзходна.

— Има голяма разлика между фреската в ресторант и художественото изкуство.

— Но фреската е художествено изкуство.

— Трябва отново да ти кажа, че ти не си експерт.

— Аз купувам картини както за удоволствие, така и за да си влагам парите.

— С помощта на директора на галерията с оглед влагането на парите, нали? — попита Тони.

— Точно така. Уайънт Стивънс в Бевърли Хилс.

— Тогава той е експертът, а не ти.

— Защо не му покажеш някои от картините си?

— Не мога да приемам отказите.

— Обзалагам се, че той няма да ги откаже.

— Не можем ли да не говорим за моите картини?

— Защо?

— Отегчавам се.

— Ти си опърничав.

— И отегчен — додаде Тони.

— За какво да говорим?

— Ами защо да не поговорим за това дали ще ме поканиш на чашка бренди при тебе?

— Ще дойдеш ли за по едно бренди?

— Коняк ли?

— Това имам.

— Каква марка?

— „Реми Мартен“.

— Най-хубавото — усмихна се Тони. — Но, боже господи, не зная. Стана ужасно късно.

— Ако не дойдеш — каза тя, — аз просто ще трябва да пия сама.

Хилари напълно се наслаждаваше на играта.

— Не мога да те оставя да пиеш сама — рече той.

— Това е един от признаците на алкохолизма.

— Така е наистина.

— Ако не влезеш вкъщи да пийнеш бренди с мене, ти ще ме тласнеш по пътя на пиянството и саморазрухата.

— Никога няма да си го простя.

Петнадесет минути по-късно те седяха един до друг на дивана пред камината, загледани в пламъците и посръбвайки „Реми Мартен“.

Хилари чувстваше главата си леко замаяна. Не от коняка, а от това, че седеше до него — чудеше се дали ще си легнат заедно още тази нощ. Тя никога не бе лягала с мъж веднага след първата среща. Обикновено Хилари бе войнствено настроена и не се оставяше любовта да я завладее, докато не минеха няколко седмици — понякога дори месеци — за да прецени човека. Доста често тя толкова дълго преценяваше, че в крайна сметка бе изгубила мъже, които биха били отлични любовници и верни приятели. Но след само една вечер, прекарана с Тони Клеменца, Хилари се чувстваше така спокойна и близка с него. Той беше дяволски привлекателен мъж. Висок, тъмен… мъжествено красив. Притежаваше вътрешния авторитет и увереността на полицай. И все пак беше внимателен. Наистина, изненадващо внимателен и чувствителен. Толкова време беше минало откакто тя бе позволила на мъж да я докосне и обладае, откакто мъж я бе имал и тя го бе имала и беше споделяла едно легло с него. Как бе позволила да мине толкова дълго време?! Хилари лесно си представяше себе си в прегръдките на Тони. Представяше си как лежи гола под него или върху него, а когато тези сладостни видения изпълниха съзнанието й, тя разбра, че той бе обзет от същите радостни мисли.

Телефонът иззвъня.

— По дяволите! — извика Хилари.

— Някой, когото не искаш да чуваш ли?

Тя се обърна и погледна към телефона — беше скъп модел — дървена кутия от орехово дърво, която стоеше върху едно бюро в ъгъла на стаята. Телефонът звънеше ли, звънеше.

— Хилари?

— Обзалагам се, че е той — рече тя.

— Кой той?

— От известно време ми се обажда някой…

Пронизителното звънене не преставаше.

— Кой ти се обажда?

— През последните два-три дни някой ми звъни по телефона, а когато вдигам слушалката, мълчи. Това е вече седми или осми път.

— И съвсем нищо ли не казва?

— Просто слуша — отвърна Хилари. — Сигурно е някой луд, на когото му е дошла тази идея, след като е прочел историята за Фрай във вестниците.

Настойчивият звън я накара да стисне зъби.

Тя се изправи и колебливо пристъпи към телефона.

Тони приближи заедно с нея.

— Телефонният ти номер го има в указателя, нали?

— Следващата седмица ще получа нов. Той няма да е вписан в указателя.

Двамата стояха пред бюрото, гледайки телефона, а той звънеше ли, звънеше.

— Той е — рече Хилари. — Кой друг би звънял толкова упорито?

Тони грабна слушалката.

— Ало?

Отсреща никой не отговори.

— Имението Томас — рече Тони. — Детектив Клеменца слуша.

Щрак!

Тони сложи обратно слушалката върху вилката.

— Затвори. Може би съм го изплашил завинаги.

— Надявам се.

— Все пак, добре че ще получиш номер, който няма да е в указателя.

— О, няма да се откажа от това.

— Ще се обадя в телефонната компания в понеделник сутринта и ще им кажа, че полицейското управление в Лос Анджелис има молба тази работа да стане час по-скоро.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се.

— Благодаря ти, Тони.

Тя обгърна тялото си с ръце. Почувства студ.

— Опитай се да не мислиш за това и да не се тревожиш — каза Тони. — Изследванията показват, че такива откачени типове, които заплашват по телефона, обикновено се облекчават след обаждането. В повечето случаи те не са агресивни.

— В повечето случаи?

— Почти никога.

Хилари вяло се усмихна.

Обаждането провали всички шансове вечерта им да завърши в едно общо легло. Тя вече не беше в настроение за любовни игри и Тони усети промяната.

— Искаш ли да остана още малко, за да видим дали няма пак да се обади?

— Много си мил — рече Хилари, — но мисля, че той не е опасен, както каза и ти. Ако беше агресивен, щеше да дойде тук, вместо да се обажда по телефона. Както и да е, ти го изплаши. Той навярно си мисли, че полицията е тук и само го чака.

— Взе ли си обратно пистолета?

Тя кимна.

— Вчера ходих в града, попълних формуляра, както трябваше да направя още щом се преместих да живея тук. Ако този, който ми звъни, дойде в къщата ми, ще мога съвсем законно да го гръмна.

— Наистина смятам, че той повече няма да те безпокои тази нощ.

— Сигурна съм, че си прав.

За първи път тази вечер двамата почувстваха известно неудобство.

— Е, аз май трябва да тръгвам.

— Късно е — съгласи се Хилари.

— Благодаря ти за коняка.

При вратата Тони каза:

— Заета ли си утре вечер?

Тя тъкмо се канеше да му откаже, когато изведнъж се сети колко хубаво се бе чувствала до него на канапето. Спомни си и за Уоли Топелис, който я предупреждаваше, че се е отдала на отшелничество. Хилари се усмихна и отговори:

— Свободна съм.

— Чудесно? Какво искаш да правиш?

— Каквото ти искаш.

Тони се замисли за миг.

— Защо да не бъде цял ден?

— Ами… защо не?

— Първо ще обядваме. Ще те взема в дванадесет часа.

— Ще бъда готова и ще те чакам.

Той я целуна леко и с обич по устните.

— До утре — каза Тони.

— До утре.

Хилари погледа малко след него, когато той си тръгна, после затвори вратата и заключи.

* * *

През целия съботен ден сутринта, следобеда и вечерта, тялото на Бруно Фрай стоя омотано в погребалното бюро „Вечен живот“. Никой не го наблюдаваше, никой не работеше с него.

В петък вечерта, след като Джошуа си тръгна, Аврил Танертън и Гари Олмстед прехвърлиха трупа в друг ковчег — украсен с плюшено кадифе и коприна и покрит отгоре с месингова обковка. Двамата увиха мъртвеца в бяло платнище, извадиха ръцете му, положиха ги отстрани на тялото и го покриха до средата на гърдите с бяло покривало от гладко кадифе. Тъй като плътта на мъртвия не бе в добро състояние, Танертън реши да не хаби усилията си, та да приведе трупа в по-приличен вид. Гари Олмстед смяташе, че е твърде долно и пренебрежително да се изпраща мъртвеца в гроба му без да е гримиран и напудрен. Ала Танертън успя да го убеди, че козметиката не може нищо да направи за сбръчканата, жълтеникавосива кожа на лицето на Бруно Фрай.

— А освен това — додаде той, — ти и аз сме последните хора в този свят, които го виждаме така. Когато затворим тази кутия довечера, тя никога няма да бъде отворена.

В девет часа и четиридесет и пет минути в петък вечерта те затвориха и заключиха капака на ковчега. След като свършиха това, Олмстед си отиде у дома при своята бледа женичка и кроткото си, чувствително синче. Аврил се качи горе: той живееше над стаите с мъртъвците.

Рано сутринта в събота Танертън тръгна за Санта Роза в сребристосивия си автомобил „Линкълн“. Взе си и сак с най-необходимото за една нощ, тъй като не възнамеряваше да се връща преди десет часа сутринта в неделя. Погребението на Бруно Фрай беше единственото, което той организираше в момента. И тъй като близките нямаше да се прощават с покойника, нямаше причини да остава в дома до службата в неделя.

Той си имаше приятелка в Санта Роза. Беше последната от един доста дълъг списък с жени. Аврил обичаше разнообразието. Името й беше Хелън Въртилиън. Беше хубава жена, малко над тридесетте, много слаба, стегната и с големи и твърди гърди, които Аврил намираше за невероятно пленителни.

Много жени се лепяха за Аврил Танертън не въпреки работата му, а именно заради нея. Разбира се някои се отдръпваха, когато разбираха, че е погребален директор. Но изненадващо голям брой жени биваха заинтригувани, дори възбудени от неговата необикновена професия.

Той разбираше какво го прави така желан за тях. Когато човек работеше с мъртъвци, част от тайнствата на смъртта сякаш попиваха в него. Независимо от луничките и момчешката му хубост, независимо от чаровната му усмивка, слабостта му към веселието и открития му характер, някои жени чувстваха, че той все пак е загадъчен и тайнствен. Подсъзнателно те си мислеха, че не могат да умрат, щом са в неговите ръце, сякаш службата му в името на мъртвите му даваше право (както и на хората около него) на някаква компенсация. Тази атавистична илюзия беше подобна на тайната надежда, която много жени лелееха, омъжени за лекари, защото подсъзнателно бяха убедени, че техните съпрузи ще могат да ги защитят от опасните микроби в нашия свят.

Ето защо през целия съботен ден, докато Аврил Танертън беше в Санта Роза и се любеше с Хелън Въртилиън, тялото на Бруно Фрай беше съвсем само в безлюдната сграда.

В неделя сутринта, два часа преди изгрев-слънце в погребалния дом изведнъж се чу някакъв шум от стъпки, но Танертън не беше там, за да го забележи.

Лампите в работната зала без прозорци изведнъж светнаха, но Танертън го нямаше, за да ги види.

Капакът на ковчега внезапно бе отключен и дръпнат встрани. Стаята се изпълни с писъци на ярост и болка, но Танертън го нямаше, за да ги чуе.

* * *

В десет часа сутринта в неделя, докато Тони пиеше сок от грейпфрут в кухнята си, телефонът иззвъня. Беше Джанет Ямада, жената, с която Тони бе уредил среща на Франк Хауърд снощи.

— Как мина? — попита Тони.

— Беше чудесно! Прекрасна вечер!

— Наистина?!

— Разбира се. Той е душичка!

— Франк… душичка!

— Ти каза, че може да е малко студен, труден за опознаване човек, но не беше така.

— Не беше ли?

— А е и толкова романтичен.

— Франк?!

— Че кой друг?

— Франк Хауърд — романтичен?!

— В днешно време почти не се срещат романтични мъже — каза Джанет. — Понякога ми се струва, че романтиката и кавалерството са били захвърлени през прозореца, когато започна сексуалната революция и движението за правата на жените. Но Франк все още държи палтото на дамата си, отваря й вратата, държи стола й, докато седне и много други такива неща. Той дори ми купи букет рози. Много са красиви!

— Мислех, че сигурно няма да можеш да го накараш да говори.

— О, не! Ние имаме много общи интереси.

— Какви например?

— Преди всичко бейзбола.

— Вярно бе, забравих, че обичаш бейзбол.

— Аз съм пристрастена към него.

— Значи говорихте си за бейзбол цялата вечер?

— О, не — отвърна Джанет. — Говорихме за много други неща. За филми…

— За филми ли?! Да не би да искаш да ми кажеш, че Франк е киноман?

— Знае старите филми на Богарт почти дословно. Припомнихме си любими диалози — той ми каза неговите, аз моите.

— Но аз му говоря за филми от три месеца, а той и дума не ми е обелил — каза Тони.

— Не е гледал много от съвременните филми, но тази вечер отиваме на кино.

— Ти пак ще се срещнеш с него?

— Да. Обадих ти се, за да ти благодаря, че ме свърза с него — рече тя.

— Е, бива ли ме за сватовник, или не?

— Исках също да ти кажа, че дори нищо да не се получи от това, аз ще бъда много нежна към него. Той ми каза за Уилма. Каква гадост! Исках да знаеш, че ми е известно какво му е сторила тя — как го е съсипала. Никога няма да му причиня болка.

Тони бе слисан.

— Казал ти е за Уилма още първата вечер?

— Каза, че преди не е могъл да говори за това, но после ти си му показал как да се справи със собствената си враждебност.

— Аз?!

— Той каза, че след като си му помогнал да приеме случилото се, вече можел да говори за него спокойно, без да чувства болка.

— Аз просто го изслушах, когато той искаше да излее душата си.

— Той смята, че ти си адски готино момче.

— Франк има дяволски точна преценка за хората, нали?

Малко по-късно в добро разположение на духа от отличното впечатление, което Франк бе направил на Джанет Ямада, и оптимистично настроен спрямо собствените си шансове за малко любов, Тони подкара към Уестууд, за да се срещне с Хилари. Тя го чакаше и излезе от къщата веднага, щом той спря колата в алеята. Хилари бе свежа и прелестна. Беше облякла черни широки панталони, съвсем бледосиня блуза от коприна и леко сако от синьо кадифе. Когато той й отвори вратата на колата, тя леко и почти плахо го целуна по бузата, а Тони усети полъх от тръпчивата й свежа миризма на лимон — нейният парфюм.

Щеше да бъде един хубав ден.

* * *

Изтощен от една почти безсънна нощ в спалнята на Хелън Въртилиън, Аврил Танертън се върна от Санта Роза малко преди десет часа сутринта в неделя.

Той не погледна вътре в ковчега.

Заедно с Гари Олмстед, Танертън отиде до гробището и подготви гроба за церемонията в два часа. Изправиха отстрани съоръжението, с което щяха да спуснат ковчега в изкопания гроб. С помощта на цветя и много свежи и зелени клонки и листа те украсиха гроба и го направиха да изглежда хубав, доколкото това бе възможно.

В дванадесет и половина вече в погребалното бюро „Вечен живот“ Танертън взе кожената бърсалка и излъска медната обковка върху ковчега на Бруно Фрай, премахвайки всякакви следи от пръсти и петна. Прекарвайки длан върху заоблените краища на ковчега, той мислеше за гърдите на Хелън Въртилиън. Танертън не погледна в ковчега.

В един часа Танертън и Олмстед натовариха покойника в катафалката.

Никой не погледна в ковчега.

В един и половина те поеха към гробището на Напа Каунти.

Джошуа Райнхарт и неколцина от местните хора следваха катафалката в собствените си коли. Като се има предвид, че погребваха богат и влиятелен мъж, погребалното шествие беше смущаващо малобройно.

Денят бе ясен и прохладен. Високите дървета хвърляха ясно очертани сенки върху шосето и катафалката минаваше през редуващи се светли и тъмни участъци.

Когато стигнаха гробището, ковчегът бе поставен върху ремъка на въоръжението за спускане, разположен точно над гроба и около него се събраха петнадесетина човека, за да присъстват на службата. Гари Олмстед зае мястото си до покритото с цветя командно табло, чрез което се управляваше съоръжението, и което щеше да спусне ковчега с покойника в изкопаната в земята дупка. Аврил застана в единия край на гроба и започна да чете прочувствени стихове от някакво тънко книжле. Джошуа Райнхарт беше до погребалния директор. Останалите дванадесет души се наредиха до гроба. Част от тях бяха лозари, дошли на погребението с жените си. Бяха дошли, защото бяха продавали гроздето си на Бруно Фрай и считаха присъствието си на неговото погребение за служебен дълг. Другите бяха служители от „Шейд Трий Виниърдс“ и техните съпруги. Причините, поради което те бяха дошли на погребението, не бяха по-различни от тези на лозарите. Никой не плачеше.

И никой нямаше желание, нито пък възможност да надникне в ковчега.

Танертън прочете и последния стих от черното книжле, погледна към Гари Олмстед и кимна. Олмстед натисна бутона върху командното табло. Мощният електромотор забръмча. Ковчегът бе спуснат бавно и безпрепятствено в зейналата яма.

* * *

Хилари не можеше да си спомни друг толкова хубав ден в живота си, колкото този първи ден, прекаран с Тони Клеменца.

За обяд те отидоха в панорамния ресторант „Ямаширо“, разположен високо в Холивуд Хилс. Храната в „Ямаширо“ не беше кой знае каква, бе дори обикновена, но обстановката и зашеметяващата гледка правеха от ресторанта отлично място, където човек би могъл да похапне за обяд или вечеря. Беше истински японски ресторант, който на времето е бил частно имение.

Заобиколен от десет акра градина, пълна с най-различни декоративни растения и кацнал на върха на планината, „Ямаширо“ предлагаше главозамайващ изглед към залива и цялата земя на Лос Анджелис. Денят беше толкова ясен, че Хилари можеше да види всичко чак до Лонг Бийч и Палос Вердес.

След като обядваха, те отидоха в Грифит Парк. Цял час се разхождаха из зоопарка на Лос Анджелис, даваха храна на мечките, а Тони много смешно имитираше животните. От зоологическата градина Тони и Хилари отидоха да видят зашеметяващото дневно представление на лазерни холограми в обсерваторията на Грифит Парк.

По-късно прекараха цял час на „Мелроуз авеню“ между „Дохени Драйв“ и булевард „Ла Сиенега“, влизаха очаровани ту в един, ту в друг антикварен магазин, без да купуват — просто разглеждаха и бъбреха със собствениците.

Когато дойде време за малък коктейл, те поеха към Малибу за един „Май Тайс“^[5] в „Тонга Лей“. Гледаха как слънцето се спуска над океана и се унасяха от шума на прибоя.

Макар Хилари да бе жителка на Лос Анджелис от доста време, нейният свят се състоеше главно от работата й, къщата й, розариума, филмовите агенции, и няколко скъпи ресторанта, в които хората от киното и телевизията се събираха, за да уговорят сделки. Никога не бе ходила в „Ямаширо“, в зоопарка, на лазерно представление, в антикварните магазини на „Мелроуз“ или в „Тонга Лей“. Всичко бе ново за нея и тя гледаше с широко отворени очи, сякаш беше туристка… или по-точно — като че ли беше затворничка, излежала дълга, дълга присъда в единична килия.

Не само местата, които посетиха, направиха деня толкова специален. Нищо от видяното не би било и на половина толкова интересно ако го бе видяла с някой друг, а не с Тони. Той бе толкова чаровен, остроумен, пълен с жизнерадостна енергия, че направи светлия ден още по-светъл.

След като бавно изпиха коктейлите си — два „Май Тайс“ за нея и два за него, те почувстваха вълчи глад. Поеха към „Сепълвида“, а после свиха на север към долината Сан Фернандо, за да вечерят в един друг ресторант, наречен „При Мел“, който Хилари не знаеше. „При Мел“ беше непретенциозно заведение и сравнително евтино, предлагащо най-прясната и апетитна храна от морето, която тя някога бе вкусвала.

Докато ядяха задушените миди и обсъждаха други любими места за хранене, Хилари изведнъж откри, че Тони знае десет пъти повече заведения от нея. Нейните познания се простираха само върху няколко скъпи ресторанта, в които се събираха основните движещи фигури на индустрията за развлечения. Закътаните малки закусвални, кафенетата от типа на „Дупка в стената“ с изненадващи домашни специалитети, ресторантчетата „Мама и татко“, които предлагаха проста, но питателна и вкусна храна — всичко това бе една нова страна на града, която Хилари не бе имала време да изучи. Тя разбра, че бе станала богата, без да знае как по-пълно да използва и се наслаждава на свободата, която парите й осигуряваха.

Ядоха твърде много миди, после пиха твърде много червено вино с твърде много малайски скариди. Пиха също и много бяло вино.

Предвид количествата, които изконсумираха, Хилари бе изненадана, че изобщо намираха време да разговарят. Те просто не млъкваха. Обикновено тя не говореше много, когато започваше да излиза с непознат мъж. Но не и с Тони! Искаше да знае какво мисли той за всичко от „Морк и Манди“ до шекспировата драма и от политиката до изкуството. Хора, кучета, религия, архитектура, спорт, Бах, мода, кулинария, женската еманципация, анимационните филми, които даваха по телевизията в събота сутрин — беше сякаш изключително неотложно и жизненоважно тя да знае какво мислеше той за всички тези и милион други неща. Хилари искаше да му каже и тя какво мисли за всичко това, а също да разбере какво мислеше той за нейните преценки. Много скоро Хилари започна да му говори за това как намира тя неговите преценки за нейните възгледи. Говореха така, сякаш току-що бяха научили, че призори Господ ще направи всички хора глухонеми. Хилари бе опиянена, но не от виното, а от лекотата и откровението на разговора. Тя бе замаяна от общуването — едно силно и упойващо питие, към което с годините бе изградила особена непоносимост.

Когато Тони я отведе в дома й и се съгласи да влезе, за да пийнат по нещо, Хилари беше сигурна, че ще си легнат заедно. Тя го желаеше твърде много. Мисълта за това я стопляше и размекваше. Знаеше, че и той я иска — виждаше желанието в очите му. Трябваше им малко време, за да се уталожи храната от вечерята. С тази мисъл в главата, Хилари наля и за двамата по чаша бяла ментовка с малко лед.

Тъкмо сядаха, когато телефонът иззвъня.

— О, не! — възкликна тя.

— Безпокои ли те пак, след като си отидох снощи?

— Не.

— А тази сутрин?

— Не.

— Може би не е той.

И двамата отидоха до телефона.

Хилари се поколеба за миг, после вдигна слушалката.

— Ало!

Тишина.

— Дявол да го вземе! — извика тя и така затръшна слушалката, че за малко да я счупи.

— Не му позволявай да те разстройва.

— Не мога — отвърна Хилари.

— Това е просто един лигав малък негодник, който не знае как да подхожда към жените. Виждал съм много такива. Ако някога успее да излезе на среща с жена и тя му се предложи на тепсия, той ще избяга и ще се разписка от ужас.

— Все пак, страхувам се.

— Няма нищо страшно. Ела тук на дивана. Седни и се опитай да забравиш.

Двамата се върнаха на дивана и известно време пиеха ментовката си мълчаливо.

Най-накрая Хилари тихо каза:

— По дяволите!

— Утре следобед ще имаш телефонен номер, който няма да е вписан в указателя и той няма да може да те безпокои повече.

— Но успя да провали тази вечер. Толкова се бях разнежила.

— На мене все още ми е приятно.

— Да, но… аз просто си мислех за нещо повече от едно обикновено пийване пред камината.

Тони втренчено я изгледа.

— Така ли? — рече той.

— А ти не го ли мислеше?

Усмивката му беше толкова специална, защото не се ограничаваше само върху устните. Цялото му лице участваше. Тъмните му изразителни очи също. Беше най-искрената и най-чаровна усмивка, каквато Хилари бе виждала някога.

— Трябва да си призная, че се надявах да вкуся нещо повече от ментовката — призна той.

— По дяволите този телефон!

Тони се наведе и я целуна. Тя разтвори устните си за него и за един кратък, сладостен миг усети езика му. Той се дръпна назад и я погледна, слагайки длан върху лицето й, сякаш беше от най-крехък порцелан.

— Смятам, че още имаме настроение за това — рече Тони.

— Ако телефонът пак позвъни…

— Няма.

Той я целуна по очите, после по устните и нежно сложи ръка на гърдите й.

Хилари се облегна назад, а той я притисна. Тя обхвана с длан ръката му и усети коравите мускули под ризата му.

Все още целувайки я, Тони погали меката й шия с върховете на пръстите си, после започна да разкопчава блузата й.

Хилари сложи ръка на бедрото му, където отново усети корави мускули под панталоните му. Толкова слаб и корав мъж! Тя плъзна длан надолу към слабините му и усети стоманената издутина и знойния жар, предизвикани от ерекцията му. Представи си как той я пронизва и как страстно се движи в нея и възбудата от предвкусването на тази наслада я накара да потрепери.

Тони усети нейната възбуда и прекъсна разкопчаването на блузата й, за да проследи с леко докосване извивката на гърдите й — там, където се показваха от сутиена й. Пръстите му сякаш оставяха студена диря върху топлата й кожа. Хилари усещаше следата от докосването така силно, както и самото докосване.

Телефонът иззвъня.

— Не му обръщай внимание.

Тя се опита да направи така, както я посъветва Тони. Обгърна го с ръце, спусна се надолу, лягайки на дивана и го придърпа към себе си. Целуна го силно, притискайки устните си в неговите, усещайки езика му и впивайки устата си в неговата.

Телефонът звънеше, звънеше, звънеше…

— Недей — рече Тони. — Говоренето с него не помага. Нека аз да опитам по друг начин и да видим какво ще стане.

Той стана от дивана и отиде до бюрото в ъгъла, вдигна слушалката, но не каза нищо. Само се ослуша.

От изражението му за Хилари стана ясно, че отсреща мълчат. Тони бе решен да чака и да не проговаря. Той погледна часовника си.

Минаха тридесет секунди… една минута… две минути.

Борбата на характери между двамата мъже по някакъв странен начин приличаше на детска игра, когато едното дете се опитва да издържи погледа на другото. И все пак в нея нямаше нищо детско. Беше зловеща надпревара. Кожата й настръхна.

Две минути и половина.

Изглеждаше така, сякаш бе минал час.

Най-накрая Тони остави слушалката.

— Затвори — рече той.

— Без да каже нищо?

— Нито дума. Но затвори пръв, а аз мисля, че това е важно. Предполагам, че съм хвърлил няколко от неговите камъни по неговата глава, което никак няма да му се хареса. Той си мисли, че ще те изплаши. Но ти очакваш обаждането и само слушаш така, както прави той. Отначало той си мисли, че ти просто се правиш на хитра и е сигурен, че ще издържи по-дълго от тебе. Но колкото по-дълго мълчиш, толкова повече той започва да се чуди дали не си му скроила някакъв номер. Дали телефонът ти не се подслушва? Дали нарочно не се бавиш, та да могат в полицията да проследят разговора? Дали ти си вдигнала слушалката, или е някой друг? Започва да си мисли такива неща, хваща го страх и затваря телефона.

— Значи е изплашен? Е, това поне звучи добре — рече Хилари.

— Съмнявам се, че ще събере смелост повторно да се обади. Поне не и докато не ти сменят телефонния номер утре. А след това вече ще е твърде късно за него.

— Все пак, ще бъда като на тръни, докато хората от телефонната централа не си свършат работата.

Тони протегна ръце и тя се сгуши в прегръдките му. Те отново се целунаха. Все още беше извънредно сладостно, хубаво, приятно, но вече не се усещаше буйният порив на страстта. И двамата помръкнаха, когато почувстваха разликата.

Върнаха се на дивана, но само за да си допият ментовката и да поговорят. Половин час след полунощ, когато Тони трябваше да си тръгва, те решиха да прекарат следващия уикенд в разглеждане на изложби. В събота щяха да отидат в галерията „Нортън Саймън“ в Пасадина, за да видят платната на немските импресионисти, а по-голямата част от неделята щяха да прекарат в галерията „Джей Пол Гети“, която се славеше с една от най-богатите художествени колекции в света. Разбира се, освен посещенията и изложбите те щяха да опитват много и най-различни вкусни ястия, да говорят и навярно да продължат нещата, откъдето бяха ги оставили на дивана (и двамата горещо се надяваха на това).

На входната врата, когато Тони си тръгваше, Хилари внезапно усети, че няма да може да изчака пет дни, за да го види отново.

— Какво ще кажеш за сряда? — попита го тя.

— Какво за сряда?

— Ще излизаш ли някъде за вечеря?

— О, навярно ще си изпържа няколко яйца, които вече отдавна престояват в хладилника.

— Холестеринът е вреден.

— А може и да изрежа плесенясалите части на хляба и да го препека. Трябва да изпия и плодовия сок, който купих преди две седмици.

— О, бедничкият!

— Ергенски живот!

— Не мога да те оставя да ядеш развалени яйца и плесенясал хляб, когато аз приготвям такава чудесна мешана салата и филе от морски език.

— Чудесна лека вечеря — каза Тони.

— Не е нужно да се тъпчем и да ни се доспива.

— Човек никога не знае кога ще му се наложи да се движи бързо.

Хилари се усмихна.

— Именно.

— Довиждане до сряда.

— В седем часа?

— Точно в седем.

Те се целунаха и Тони се отдалечи от вратата. Там, където само преди миг бе стоял, духна студен вятър, но него вече го нямаше.

Половин час по-късно, на горния етаж в леглото си, Хилари усещаше болки по цялото си тяло от мъка. Гърдите й бяха налети и напрегнати — тя копнееше да усети ръцете му върху тях, да ги докосват и обхващат леко. Затвори очи и си представи как устните му обхващат втвърдените й зърна. Коремът й потръпна, когато си помисли как той се надвесва отгоре й, опрян на силните си ръце, а после тя се възкачва отгоре, описвайки бавни чувствени кръгове. Между бедрата си усети влага и топлина — тя беше готова и чакаше. Хилари се въртя и подскача в леглото си близо час. Най-накрая стана и си взе приспивателно.

Докато сънят я оборваше, тя водеше със себе си следния сънлив диалог:

— Нима се влюбвам!

— Не, разбира се, че не.

— Може би… може би се влюбвам.

— Не. Любовта е опасно нещо.

— Може би с него ще потръгне.

— Спомни си Ърл и Ема.

— Тони е различен.

— Иска ти се — това е всичко. На тебе просто ти се иска.

— Това също.

Хилари заспа и й се присъниха различни неща. Някои от сънищата й бяха сладостни и мъгляви в края. В един от тях тя лежеше гола до Тони сред ливада, в която тревата беше сякаш перушина — високо някъде в небесата беше тази поляна, кацнала на върха на една надвиснала скала. А топлият вятър бе по-чист и слънчевата светлина по-ярка от електричеството на светкавицата, по-чист от всичко на света.

Но Хилари сънува и кошмари. В един от тях тя бе в стария чикагски апартамент. Стените се бяха разтворили над нея и когато тя погледна нагоре, таванът вече го нямаше, а Ърл и Ема я гледаха заплашително от там и се хилеха, с лица, големи като това на самия господ бог. Стените се срутиха, Хилари отвори вратата, за да избяга от апартамента и се сблъска с една огромна хлебарка — чудовищно насекомо, по-голямо от нея и очевидно възнамеряващо да я изяде жива.

* * *

В три часа сутринта Джошуа Райнхарт се събуди и миг-два сумтя и се бори с омотания чаршаф. Беше пил много вино на вечеря, което за него бе доста необикновено. Бученето в главата му бе престанало, но пикочният му мехур щеше да се пръсне. Не само природната нужда обаче го бе събудила. Той бе сънувал ужасни неща за работната стая на Танертън. В кошмара му няколко мъртъвци — всичките двойници на Бруно Фрай, се бяха надигнали от техните ковчези и масите за балсамиране от неръждаема стомана и порцеланови плочки. Джошуа се бе втурнал в нощта, за да се скрие някъде зад погребалния дом, но те бяха хукнали след него, бяха започнали да претърсват всички тъмни кътчета, олюлявайки се и викайки името му с мъртвешките си, кухи гласове.

Той лежеше по гръб в тъмното и се взираше в тавана, който не можеше да види. Единственият звук беше едва чутото бръмчене на електронния часовник върху нощния шкаф.

Преди три години, когато жена му почина, Джошуа почти не сънуваше. А и никога не бе имал кошмари — нито веднъж за петдесет и осем години. Но когато Кора се спомина, всичко се промени. Сънуваше веднъж или два пъти седмично и доста често сънят биваше лош. В много от сънищата си той загубваше нещо ужасно важно, което не можеше да определи. Винаги следваше трескаво, но безнадеждно търсене на изгубеното нещо. На Джошуа не му бе необходимо да ходи на психиатър и да плаща по петдесет долара на час, за да знае, че тези сънища бяха свързани с Кора и с внезапната й кончина. Той все още не можеше да свикне да живее без нея. Навярно никога нямаше да свикне. Другите му кошмари бяха изпълнени е възкръснали мъртъвци, които често приличаха на него — символи на собствената му смъртност. Тази нощ обаче те всички невероятно много приличаха на Бруно Фрай.

Джошуа стана от леглото, протегна се и се прозя. После се затътри към банята, без да пали лампата.

Няколко минути по-късно, когато се връщаше в леглото си, той се спря до прозореца. Докосна стъклото и усети, че е студено. Напорист вятър блъскаше прозорците. Навън се носеше вой, сякаш някакъв звяр искаше да влезе вътре. Долината бе пуста и тъмна, освен светлината в избите. Джошуа видя „Шейд Трий Виниърдс“ на север, в пазвите на планината.

Изведнъж взорът му бе привлечен от неясна бяла точка на юг от избата — едно-единствено светло петно, точно там или приблизително там, където се намираше къщата на Фрай. Светлина в дома на Фрай?! Там имаше някой! Бруно бе живял сам. Джошуа примижа, но без очилата всичко в далечината му се струваше все по-мъгляво, колкото повече се взираше. Той не можеше със сигурност да каже дали светлината бе в къщата на Фрай, или в някоя от административните сгради между дома му и главната изба. Всъщност колкото повече се взираше, толкова по-малко бе сигурен да каже дали светлината бе в къщата на Фрай, или в някоя от административните сгради между дома му и главната изба. Всъщност колкото повече се взираше, толкова по-малко бе сигурен дали това, което виждаше, е светлина. Беше блед, блуждаещ пламък — може би само отражение на луната.

Джошуа отиде до нощната масичка и затърси пипнешком очилата си. Не пожела да запали лампата, за да не пропъди нощното си видение. Преди да намери очилата си обаче, той бутна една празна стъклена чаша на пода.

Когато се върна до прозореца и погледна нагоре към планината, мистериозната светлина бе изчезнала. Въпреки това, той остана дълго до прозореца — буден и нащрек. Джошуа Райнхарт трябваше да се разпореди с имуществото на Бруно Фрай съгласно завещанието му и негов дълг бе да го запази непокътнато за тази последна процедура. Ако крадци и вандали се опитваха да ограбят къщата, то той трябваше да знае за това. Джошуа стоя още петнадесет минути до прозореца — чакаше, взираше се, но светлината повече не се появи.

Най-сетне убеден, че зрението му го е подвело, той си легна отново.

* * *

В понеделник сутринта, докато Тони и Франк издирваха евентуални улики, водещи към Боби Валдез, Франк не спираше да говори за Джанет Ямада: Джанет била толкова хубава, Джанет била толкова интелигентна и се отнасяла с толкова разбиране. Джанет — това, Джанет — онова. Тони се отегчи да слуша за Джанет Ямада, но го остави да говори на воля: хубаво беше, че Франк говореше и действаше като нормално човешко същество.

Преди да запишат часа на излизането си с полицейския седан, те говориха с двама детективи от отдела за борба с наркотиците — Еди Куеведо и Карл Хамърстайн. Мнението на тези двама специалисти беше, че Боби Валдез най-вероятно продава или кокаин, или РСР, за да се издържа, докато се посвещава на безплатното си призвание на изнасилвач. В момента най-големите пари на пазара на наркотици в Лос Анджелис идваха от тези две вещества. Един дилър все още можеше да натрупа състояние от хероин или хашиш, но те вече не бяха най-търсените средства в подземния свят на фармацията. Според наркоспециалистите, ако Боби бе замесен в наркотрафика, той би трябвало да е пласьор, продаващ директно на консуматорите — човекът на най-долното стъпало в производствената и маркетингова структура. Той на практика е бил без пукната пара, когато е излязъл от затвора миналия април, а е трябвало да има значителен капитал, за да стане производител или вносител на наркотици. „Това, което трябва да търсите, е най-обикновен уличен пласьор“, бе казал Куеведо на Франк и Тони. „Говорете с другите пласьори“ беше ги посъветвал Хамърстайн. „Ще ви дам списък с имена и адреси. Всичките имат присъди за търговия с наркотици. Повечето от тях сигурно пак се занимават с това. Просто още не сме ги хванали. Притиснете ги малко. Рано или късно ще попаднете на някого, който е виждал Боби по улиците и знае къде се спотайва.“ В списъка, който Куеведо и Хамърстайн им дадоха, имаше двадесет и четири имена.

Първите трима не си бяха вкъщи. Следващите трима се заклеха, че не познават Боби Валдез, Хуан Мазкеза или някой друг, който да съвпада с лицето от снимките.

Седмият в списъка беше Юджийн Тъкър и той успя да им помогне. Дори не беше нужно да го притискат.

Повечето тъмнокожи бяха всъщност един или друг нюанс на кафявото. Но Тъкър беше съвсем черен. Тъмнокафявите му очи бяха далеч по-светли от кожата му. Имаше рошава черна брада, прошарена тук-там от бели къдрави косми. Те, заедно с бялото на очите му, бяха единствените неща в него, които не бяха много, много тъмни. Дори панталоните и ризата му бяха черни. Беше як, с едри гърди и още по-големи ръце, а вратът му беше дебел като пощенски дирек. Изглеждаше така, сякаш чупи железопътни релси, за да поддържа формата си… или просто за развлечение.

Тъкър живееше в скъп апартамент в Холивуд Хилс. Имаше много стаи, които бяха мебелирани оскъдно, но с вкус. Във всекидневната имаше само четири неща: диван, два стола и ниска масичка. Нямаше ъглови маси или шкафове. Нямаше стереоуредба или телевизор. Нямаше дори лампи. Нощем светлината идваше от единствената лампа на тавана. Но четирите неща във всекидневната бяха с много високо качество и отлично подчертаваха красотата на всеки друг от останалите мебели. Тъкър имаше слабост към фините китайски антики. Диванът и столовете, наскоро тапицирани наново в тъмнозелено гладко кадифе, бяха ръчно изработени от палисандрово дърво на сто години, а може би и на двеста. Бяха невероятно тежки и безценни образци на съответния период и стил. Ниската масичка също бе направена от палисандрово дърво и инкрустирана със слонова кост. Тони и Франк се настаниха на дивана, а Юджийн Тъкър седна на края на единия от столовете срещу тях.

Тони прокара длан върху облегалката от палисандрово дърво и рече:

— Мистър Тъкър, това е чудесно.

Тъкър повдигна вежди учудено.

— Познавач ли сте?

— Не зная точно периода — отвърна Тони, — но достатъчно добре познавам китайското изкуство, за да бъда сигурен, че това, което сте купили на разпродажбата в „Сиърс“ съвсем не е имитация.

Тъкър се засмя, приятно изненадан, че Тони познава стойността на мебелите му.

— Зная какво мислите — каза той добродушно. — Чудите се как един бивш шарлатанин, който едва от две години е излязъл от занаята, може да си позволи всичко това. Апартамент, струващ хиляда и двеста долара на месец. Китайски антики. Чудите се дали не съм се върнал пак към търговия с хероин или някоя сродна на нея дейност.

— Всъщност — рече Тони — не това се питам. Но наистина се чудя как сте го направили. Обаче зная, че не е от продажбата на наркотици.

Тъкър се усмихна.

— Защо сте толкова сигурен?

— Ако бяхте търговец на наркотици със страст към китайските антики — отвърна Тони, — вие просто щяхте да обзаведете цялата къща с един удар, а не да купувате по една или две антики всеки път. Явно се занимавате с нещо, което носи много пари, но не толкова, колкото бихте печелили, ако продавахте наркотици, както в миналото.

Тъкър отново се засмя и изръкопляска одобрително. Той се обърна към Франк и каза:

— Партньорът ви е много проницателен.

Франк се усмихна.

— Истински Шерлок Холмс — рече той.

Тони се обърна към Тъкър.

— Защо не задоволите любопитството ми? С какво се занимавате?

Тъкър се наведе напред, внезапно се намръщи, вдигна единия си челичен юмрук и го поклати заканително. Изглеждаше огромен, злобен и много опасен. Когато заговори, тонът му беше заядлив:

— Правя дрехи.

Тони премига.

Тъкър се облегна назад и отново се засмя. Той беше един от най-щастливите хора, които Тони бе виждал някога.

— Изработвам дамско облекло — каза Тъкър. — Наистина. Името ми започна да става известно сред дизайнерите в Калифорния и един ден ще бъде най-известното. Аз ви го обещавам.

Заинтригуван, Франк каза:

— Според нашата информация вие сте излежали четири години от осемгодишна присъда за търговия с хероин и кокаин. Как сте преминали от там в дизайнерския бранш?

— Преди бях подъл и долен мръсник — рече Тъкър. — А през първите няколко месеца в затвора станах дори още по-долен от преди. За всичко, което ми се случи, обвинявах обществото. Обвинявах структурата на търговията с белия прах, обвинявах целия свят. Само в себе си не виждах никаква вина. Мислех, че съм издръжлив синковец, но се оказа, че още не бях пораснал. Човек възмъжава едва когато сам поеме отговорностите в своя живот. Много от хората никога не порастват.

— Но кое ви насочи в другата сфера? — попита Франк.

— Един дребничък факт — отвърна Тъкър. — Човече, понякога недоумявам как такова малко нещо може да промени целия живот на човека. При мене това бе едно телевизионно предаване. В новините в шест часа един от телевизионните канали показа в пет серии историята на успеха на неколцина цветнокожи в Лос Анджелис.

— Гледал съм го — рече Тони. — Беше преди повече от пет години, но още си го спомням.

— Беше много интересно — каза Тъкър. — Правеше характеристика на чернокожия гражданин, която никой не познаваше. Но отначало, преди да започнат сериите, всички си мислеха, че ще падне голяма подигравка. Представяхме си, че журналистът през цялото време ще задава един и същ идиотски въпрос: „Защо всички бедни чернокожи не заработят усърдно, за да станат богати като популярния актьор в Лас Вегас, Сами Дейвис младши?“. Но те не говориха нито с актьори, нито със спортисти.

Тони си припомни, че това предаване беше много интересен пример на журналистика, в която новините — и по-специално разказите за историите на различни хора, изглеждаха като буря в чаша вода. Журналистите бяха интервюирали чернокожи бизнесмени — мъже и жени, които се бяха изкачили на върха — хора, започнали без нищо и станали все пак милионери. Някои с недвижимо имущество, други в ресторантьорството, трети с козметични салони. Бяха десетина човека. Всички се съгласяваха, че е по-трудно да станеш богат, ако си чернокож, но твърдяха също, че не е било чак толкова трудно, както са си го представяли в началото и че било по-лесно в Лос Анджелис, отколкото в Алабама, Мисисипи, или дори Бостън и Ню Йорк. В Лос Анджелис почти всеки се движеше в скоростното платно на магистралата. Типичният жител на южна Калифорния не се приспособяваше към промяната, а активно я търсеше и участваше в нея. Тази атмосфера на изобилие и постоянно експериментиране привличаше тук много полуоткачени, а понякога и напълно откачени хора, но тя привличаше също и най-големите и изобретателни умове на страната. Ето защо много нови културни, научни и индустриални теории се зародиха в този район. Малцина са тези жители на южна Калифорния, които да понасят отживелици. Една от тях е расовият предразсъдък. Разбира се в Лос Анджелис има и неискреност по този въпрос. Но докато едно семейство на земевладелец в Джорджия може да преодолее расовите си предразсъдъци за шест поколения, то в южна Калифорния това става само за едно поколение.

Един от чернокожите бизнесмени в телевизионното предаване бе казал: „От известно време насам негрите в Лос Анджелис са мексиканците“. Но дори и това се променяше сега. На мексиканската култура се гледаше с все по-голямо уважение и мексиканците вече започнаха да изграждат своя успех. Няколко хора, интервюирани за специалното предаване в новините, бяха дали същите обяснения за невероятната изменчивост на социалните структури в южна Калифорния и за готовността, с която жителите тук приемаха промените. Те казваха, че се дължало отчасти на геологията. Когато човек живееше върху една от най-опасните зони в света, където земята можеше всеки момент да се раздвижи и промени под краката ти без всякакво предупреждение, се получаваше особена нагласа. Оказваше ли това разбиране за мимолетността някакво подсъзнателно влияние върху отношението на хората към не така драматичните промени? Някои от чернокожите милионери бяха отговорили утвърдително. Тони бе склонен да се съгласи с тях.

— В онова предаване показаха десетина чернокожи милионери — рече Юджийн Тъкър. — Много от момчетата в гетото просто освиркаха предаването и ги наричаха чичо Томовци. Но аз се замислих. Щом някои от тези хора бяха успели в света на белите, защо да не можех и аз? Бях толкова умен, колкото и те… дори навярно по-умен от някои. Тази представа за чернокожия бе напълно нова за мене, съвсем нова идея, която като електрическа лампа светна в главата ми. Лос Анджелис бе моят дом. Щом като той предлагаше по-добър шанс, защо не се бях възползвал от него? Разбира се, някои от онези хора е трябвало да действат като чичо Том по пътя си към върха. Но когато успееш, когато вече имаш милиона в банката, ти вече не си подчинен на никого, а сам си си господар. — Тъкър се усмихна. — И така, аз реших да стана богат.

— Просто ей така — рече Франк, впечатлен.

— Просто ей така.

— Силата на положителното мислене.

— На реалистичното мислене — поправи го Тъкър.

— Но защо изработка на дрехи? — попита Тони.

— Явих се на тестове, които показаха, че ще успея добре в дизайнерството или в някоя друга сфера на художествения бизнес. Ето защо аз се опитах да реша какво най-много би ми харесало да създавам. Сега, аз винаги съм обичал да избирам какво да облекат приятелките ми. Обичах да ходя на пазар с тях. А когато сложеха нещо, избрано от мене, получаваха повече комплименти, отколкото ако носеха дреха, избрана от самите тях. И тъй аз се записах в един курс към Университета специално за затворници и изучавах дизайн. Изкарах и няколко курса за бизнесмени. Когато най-накрая ме пуснаха на свобода, работих известно време в един ресторант „Фаст Фууд“. Живеех в много евтина квартира и пестях всеки цент. Направих няколко скици, платих на шивачки да ушият моделите и започнах да продавам на парче облеклото, създадено от мене. В началото не беше лесно. Дявол да го вземе, беше адски трудно! Всеки път, когато получех поръчка от някой магазин, занасях писмото на ръка до банката и срещу него теглех заем, за да завърша облеклата. Човече, със зъби и нокти се борех, за да се задържа. Но ставаше все по-добре и по-добре, а сега съм доста добре. След година ще отворя собствен магазин в хубав квартал. И не след дълго в Бевърли Хилс ще се появи надпис с името „Юджийн Тъкър“. Обещавам ви.

Тони поклати глава.

— Вие сте забележителен човек.

— Не особено — отбеляза Тъкър. — Просто живея в забележителен град и в забележително време.

Франк държеше жълтия плик със снимките на Боби Валдез „Ангела“. Той потупа с плика коляното си, погледна към Тони и каза:

— Мисля, че този път сме сбъркали адреса.

— Да, така изглежда — отвърна Тони.

Тъкър се наведе напред, както бе седнал на стола.

— Какво всъщност искате?

Тони му каза за Боби Валдез.

— Е — рече Тъкър, — може да не се движа в същите среди, както преди, но все пак съм в течение. Всяка седмица отделям по петнадесет или двадесет часа на програмата „Собствено достойнство“. Става въпрос за градската кампания за борба с наркотиците. Чувствах, че някак си имах дългове за уреждане, нали разбирате? Един доброволен участник в програмата „Собствено достойнство“ посвещава половината от времето си на разговори с млади хора, а другата половина на информационни беседи и събрания и е нещо като БА. Знаете ли какво е БА?

— Безплатни агенти.

— Правилно. Те имат телефон, на който всеки може да се обади анонимно и да даде информация за някой пласьор на наркотици в квартала. Е, ние от програмата „Собствено достойнство“ не чакаме само хората да ни потърсят. Следим районите, в които знаем, че работят пласьори. Ходим от врата на врата, говорим с родители и деца и изцеждаме от тях всичко, което знаят. За всеки търговец на наркотици имаме досие и трупаме информация, докато усетим, че почти сме спипали стоката. Тогава предаваме досиетата в полицейското управление на Лос Анджелис. Така че ако този Валдез все още търгува с наркотици, има шанс да разбера нещичко за него.

— Трябва да се съглася с Тони — обади се Франк. — Вие сте забележителен човек.

— Хей, вижте, няма защо да ме потупвате по гърба за работата ми в програмата „Собствено достойнство“. Не го правя заради похвалите. Навремето аз съм създал не един и двама наркомани от младежи, които биха могли да успеят в живота, ако аз не бях ги тласнал в погрешна посока. Ще ми трябва много, много време, за да помогна на толкова младежи, че да изравня уравнението.

Франк извади снимките от плика и ги подаде на Тъкър. Чернокожият мъж изгледа всяка една поотделно.

— Познавам това копеленце. Той е един от тридесетината пласьори, за които точно сега изграждаме досиета.

Сърцето на Тони ускори ритъм, предчувствайки предстоящото преследване.

— Само че той не използва името Валдез — рече Тъкър.

— Хуан Мазкеза?

— И това не. Мисля, че се наричаше Ортиз.

— Знаете ли къде можем да го намерим?

Тъкър се изправи.

— Нека се обадя в информационния център на „Собствено достойнство“. Те може да имат адреса му.

— Страхотно! — възкликна Франк.

Тъкър тръгна към кухнята си, за да се обади по телефона от там. После спря, обърна се и погледна към тях.

— Навярно ще се позабавя. Ако искате да убиете времето и да разгледате скиците ми, можете да отидете в моя кабинет — каза Тъкър и посочи към двойната врата в отсрещната стена на всекидневната.

— Разбира се — отвърна Тони. — Много бих искал да ги видя.

Той и Франк влязоха в кабинета и видяха, че е дори още по-оскъдно мебелиран и от всекидневната. Имаше голяма и скъпа чертожна маса, която си имаше собствена лампа. Висок стол с тапицирано седалище и облегалка с пружини беше поставен пред чертожната маса, а до стола имаше шкаф на колела, съдържащ всичко необходимо за един художник. Близо до един от прозорците имаше кукла манекен, закачливо наклонила глава на една страна и с гладки и лъскави ръце, разтворени широко. Топове от ярки платове бяха наредени до пластмасовите й нозе. Тук нямаше рафтове или шкафове, нямаше купища скици и чертожни дъски, а инструментите на художника бяха наредени до стената, направо върху пода. Явно Юджийн Тъкър бе уверен, че в крайна сметка ще успее да обзаведе цялата къща с мебели така изящни, като тези във всекидневната, а междувременно той не възнамеряваше да харчи пари за евтини и временни мебели, въпреки неудобствата.

„Типичен калифорнийски оптимизъм“, помисли си Тони.

Скици с моливи и цветни репродукции на моделите на Тъкър бяха забодени с кабарчета на стената. Роклите му, джемпърите и блузите бяха стилни и все пак раздвижени; женствени, но не и претрупани. Той имаше отлично чувство за цвят и усещане за точно онзи детайл, който би направил една дреха да изглежда по-специална. Всяка една от скиците беше очевидно творба на един много талантлив човек.

Тони все още не можеше да повярва, че едрият, очукан от живота негър си изкарваше прехраната като правеше модели дамско облекло. Но тогава той разбра също, че неговата двойствена природа не е много по-различна от тази на Тъкър. През деня той беше детектив от отдела за убийства, лишен от чувства и загрубял от всичкото насилие, с което се сблъскваше, а нощем беше художник, приведен над някое платно в малкия си апартамент, който му служеше за студио и рисуваше, рисуваше, рисуваше. По някакъв странен начин той и Юджийн бяха сродни души.

Тони и Франк разглеждаха последните скици, когато Тъкър се върна от кухнята.

— Е, какво ще кажете?

— Чудесни са — рече Тони. — Имате страхотно усещане за цвят и линия.

— Наистина сте много добър — каза Франк.

— Зная — каза Тъкър и се засмя.

— Имат ли досие за Валдез в „Собствено достойнство“? — попита Тони.

— Да, но се нарича Ортиз, както предполагах — Джими Ортиз. От това, което сме събрали за него, е ясно, че той търгува само с РСР. Зная, че не съм много убедителен, когато изразявам неодобрението си към такива хора… но пласьорите на РСР са най-долните копелета в търговията на наркотици. Искам да кажа, че РСР е отрова. Той унищожава мозъчните клетки много по-бързо от всичко друго. В досието още нямаме достатъчно информация, за да го предадем на полицията, но работим по него.

— Адресът? — попита Тони.

Тъкър му подаде хартийка, върху която адресът бе написан ситно и четливо.

— Живее в скъп жилищен блок — една пресечка на юг по булевард „Сънсет“ и само на няколко преки от „Ла Сиенега“.

— Ще го намерим — рече Тони.

— Съдейки по това, което ми казахте за него — поде отново Тъкър, — и по онова, което сме открили за него в „Собствено достойнство“, той не е човек, гдето ще вземе да се разкае, да се промени и пречисти. Най-добре е да го задържите на сигурно място много дълго време.

— Това ще се опитаме да направим — рече Франк.

Тъкър ги изпрати до вратата, после навън до вътрешната тераса, откъдето се виждаше целия Лос Анджелис и заливът.

— Не е ли грандиозно?! — възкликна въпросително Тъкър. — Какво ще кажете?

— Страхотна гледка — отвърна Тони.

— Толкова голям, голям и хубав град — рече Тъкър с гордост и обич, сякаш той сам бе създал този космополитен град. — Знаете ли, току-що научих, че бюрократите във Вашингтон направили изследване върху възможностите за придвижване на населението в Лос Анджелис. Те решили да ни наложат някаква система, но били смаяни, когато разбрали, че ще струва сто милиарда долара, за да се построи железопътна мрежа, която би могла да поеме само десет-дванадесет процента от задръстването през деня. Там все още не разбират колко голям е Западът.

Тъкър бе изпаднал в мрачен екстаз, широкото му лице светеше от удоволствие, силните му ръце жестикулираха.

— Не разбират, че Лос Анджелис означава простор — продължи Тъкър — … простор, движение, свобода. Това е град на лактите във физически и емоционален смисъл. Град на лактите и в психологическо отношение. В Лос Анджелис човек има възможност да бъде почти всичко, каквото поиска. Тук той изтръгва съдбата си от ръцете на другите и сам я оформя. Това е фантастично! Обичам го! Господи, обичам го!

Тони бе толкова смаян от дълбочината на чувствата на Тъкър към града, че му разкри и своята малка, тайна мечта.

— Винаги съм искал да бъда художник и да си изкарвам прехраната с рисуване. Защото аз рисувам.

— Тогава защо сте полицай — попита го Тъкър.

— Заради редовната заплата.

— Зарежете редовната заплата!

— Добър полицай съм, а и работата ми харесва.

— А като художник добър ли сте?

— Доста добър, мисля.

— Тогава направете скока — рече Тъкър. — Човече, та вие живеете на ръба на Западния свят, на ръба на възможностите. Скачайте, скачайте! Възбудата е страхотна, а дяволското дъно е така далече, че няма никаква опасност да се ударите в нещо твърдо и остро. Всъщност вие ще откриете точно това, което открих и аз. Защото вие няма да полетите надолу, а нагоре!

Тони и Франк заобиколиха тухлената стена и се отправиха към алеята за колите, минавайки покрай тъмнозеления жив плет със сочни и тучни листа. Седанът бе паркиран под сянката на една голяма фурмова палма.

Когато Тони отвори вратата на колата, Тъкър извика към него от вътрешната тераса:

— Скачайте! Хвърлете се и полетете!

— Голяма работа е — рече Франк, отдалечавайки се от къщата.

— Да — отвърна Тони, който се питаше какво ли е усещането при полет.

Докато пътуваха към адреса, даден им от Тъкър, Франк поговори малко за негъра, а след това говори много за Джанет Ямада. Все още размишлявайки върху съвета, който му бе дал Юджийн Тъкър, Тони слушаше партньора си само с едното ухо. Франк не забеляза, че Тони е разсеян, защото когато говореше за Джанет Ямада, той не се опитваше да разговаря, а просто изнасяше монолог.

Петнадесет минути по-късно те намериха блока, в който живееше Джими Ортиз. Гаражът за паркиране беше под земята. Пазеше се от железен, електронен портал, който се отваряше само с подаване на електронен сигнал. Така че Тони и Франк не успяха да видят дали вътре е паркиран черният ягуар.

Апартаментите бяха на две нива, разположени в произволно изградени крила и имаха открити стълби и коридори. Комплексът бе построен около огромен басейн и доста обилна зеленина. Имаше също и басейн с подводен масаж. Две момичета по бикини и един космат младеж седяха сред водовъртежа, пиеха мартини, закачаха се и се смееха, а около тях се гънеше тънката пелена на парата, издигнала се над вихъра на водата.

Франк застана до перваза на басейна за подводен масаж и ги попита къде живее Джими Ортиз. Едно от момичетата каза:

— Да не е онова сладурче с мустака?

— Има бебешко лице — рече Тони.

— Той е — каза жената.

— Сега мустаци ли си е пуснал?

— Ако е същият човек — рече тя. — Кара страхотен ягуар.

— Той е — каза Франк.

— Мисля, че живее там — рече жената, — в блок номер четири, на втория етаж, в дъното.

— Вкъщи ли е сега? — попита Франк.

Но никой не знаеше.

Тони и Франк се качиха на втория етаж в блок номер четири. Дълга открита тераса минаваше отстрани на блока и служеше за балкон на четирите апартамента, гледащи към вътрешния двор. Покрай перилата на терасата срещу първите три апартамента имаше саксии с бръшлян и други увивни растения, за да бъде осигурена и на втория етаж приятна зеленина, на каквато се радваха обитателите от партера. Срещу последния апартамент нямаше никакви растения.

Вратата беше открехната.

Очите на Тони срещнаха тези на Франк. Те се погледнаха тревожно.

Защо беше открехната вратата?

Знаеше ли Боби, че те идват?

Тони и Франк застанаха от двете страни на вратата в очакване, ослушвайки се.

Единствените звуци, които се чуваха, долитаха от щастливата тройка в басейна за подводен масаж.

Франк повдигна въпросително вежди. Тони посочи звънеца на вратата.

След кратко колебание Франк го натисна. Вътре се чу приглушен звън: донг-динг-донг.

И двамата очакваха някой да се отзове. Очите им не изпускаха вратата.

Изведнъж въздухът стана сякаш душен и потискащо застоял… влажен, гъст, подобен на сироп. Тони дишаше с мъка. Струваше му се, че дробовете му се пълнят с течност, вместо с въздух.

Никой не се отзова на звънеца.

Франк позвъни отново.

Когато и този път никой не се показа, Тони измъкна пистолета си от кобура. Чувстваше се размекнат. Стомахът му вреше от киселини.

Франк извади пистолета си, ослуша се внимателно за някакъв шум отвътре и най-накрая блъсна вратата. Тя се отвори докрай.

В антрето нямаше никой.

Тони се наведе встрани, за да може по-хубаво да погледне навътре. Всекидневната, от която се виждаше съвсем малко, беше тъмна и безлюдна. Пердетата бяха спуснати и нито една от лампите не гореше.

— Полиция! — извика Тони.

Гласът му отекна под свода на балкона. Някъде в едно от маслиновите дръвчета чуруликаше птиче.

— Излез с вдигнати ръце, Боби!

На улицата се чу клаксон на кола.

В някакъв друг апартамент иззвъня телефон — звукът беше приглушен, но доловим.

— Боби! — извика Франк. — Чу, какво каза той, нали? Ние сме полицаи! Всичко свърши. Така че просто излез от там! Хайде! Сега!!!

Долу в басейна за подводен масаж къпещите се бяха притихнали.

Изведнъж на Тони му мина налудничавата мисъл, че в десетина апартамента хората крадешком се промъкваха до прозорците си.

Франк извиси глас още повече:

— Ние не искаме да ти направим нищо лошо, Боби!

— Послушай го! — извика Тони към апартамента. — Не ни принуждавай да те нараняваме, Боби! Излез доброволно!

Боби не отговаряше.

— Ако беше вътре — рече Франк, — поне щеше да ни каже да си… таковаме майките.

— А сега какво? — попита Тони.

— Май ще трябва да влезем.

— Господи, как мразя такива гадости. Може би трябваше да повикаме помощ.

— Вероятно не е въоръжен — рече Франк.

— Шегуваш се!

— При предишните арести никога не е бил обвиняван в притежаване и носене на оръжие. Той е пъзливо, гадно копеленце, с изключение на случаите, в които преследва някоя жена.

— Той е убиец.

— За жените… само за жените представлява опасност.

Тони отново извика:

— Боби, това е последният ти шанс! Само излез оттам, майка му стара! Излизай бавно и полека!

Тишина.

Сърцето на Тони биеше до пръсване.

— Окей — рече Франк. — Хайде да свършваме с този.

— Ако не ме лъже паметта, ти влезе пръв последния път, когато вършехме нещо подобно.

— Да. Случаят „Уилки-Померой“.

— Значи сега е мой ред — рече Тони.

— Зная, че с нетърпение очакваш този момент.

— О, да.

— С цялото си сърце.

— Което сега е в петите ми.

— Хайде, тигре, хвани го!

— Прикривай ме.

— Антрето е твърде тясно, за да те прикрия добре. Няма да мога да виждам какво става встрани от тебе, веднага щом влезеш вътре.

— Ще бъда наведен толкова ниско, колкото е възможно — рече Тони.

— Движи се като патиците. Аз ще се мъча да гледам над тебе.

— Просто се постарай.

Стомахът на Тони беше свит на топка. Той пое дълбоко въздух няколко пъти, за да се успокои, но този трик нямаше никакъв благотворен ефект върху него — само сърцето му се разтуптя още повече отпреди. Най-после той се наведе и се стрелна през отворената врата, с насочен напред пистолет. Бързо прескочи хлъзгавия мозаечен под на антрето и се спря в нишата до всекидневната, търсейки с очи сенки или някакво раздвижване, очаквайки някой куршум да го простреля точно между очите.

Всекидневната бе полутъмна. Осветяваше се от тънките ивици слънчева светлина, струяща през пролуките между тежките пердета и стените. Доколкото Тони можеше да ги различи, всичките обемисти форми бяха тези на дивана, столовете и масите. Апартаментът беше пълен с големи, скъпи и съвсем безвкусни, американизирани мебели от Средиземноморието. Сноп слънчеви лъчи осветяваше покритото с червен плюш канапе, което имаше един много голям и смешен френски кралски герб от ковано желязо, закрепен отстрани на облегалката от дъбова имитация.

— Боби?

Никакъв отговор.

Някъде тиктакаше часовник.

— Ние не искаме да те нараним, Боби!

Отговори им единствено мълчанието.

Тони затаи дъх.

Чуваше се дишането на Франк.

Нищо друго.

Бавно, предпазливо той се изправи.

Никой не стреля в него.

Заопипва стената докато намери електрическия ключ. В единия от ъглите на стаята светна лампион — отстрани на абажура имаше крещяща, ярка сцена на борба с бикове. Тони видя, че всекидневната и съседната на нея трапезария бяха пусти. Франк влезе след него и пристъпи към вратата на гардероба в антрето.

Тони отстъпи назад, за да не му пречи.

Държейки пистолета си насочен напред, на височината на корема, Франк много внимателно плъзна вратата на гардероба встрани. Вътре имаше само няколко летни сака и кутия от обувки.

Като се държаха на разстояние един от друг, за да не стават лесна мишена, двамата прекосиха всекидневната. Имаше барче — вратите му бяха закрепени върху смешно големи чугунени панти. Стъклените полици вътре бяха с жълтеникав оттенък. В средата на стаята имаше кръгла и ниска маса — с масивна, осмоъгълна основа, а в центъра й бе поставен безполезен, обкован с мед мангал. Диванът и столовете с високи облегалки бяха тапицирани с огненочервено кадифе с множество златисти ресни и черни пискюли. Пердетата бяха от яркожълт брокат, килимът плътно, зелено кече. Беше невероятно грозно място за живеене.

А също и абсурдно място, където човек да умре, мислеше си Тони.

Франк и Тони минаха през трапезарията и погледнаха в кухничката. В нея цареше пълен хаос. Хладилникът и няколко от шкафовете бяха отворени. Консерви, буркани и кутии за храна бяха смъкнати от рафтовете и струпани на пода. Някои сякаш бяха захвърлени в пристъп на ярост. Няколко буркана бяха счупени. Парчета стъкло святкаха в кофата за боклук. Локва от черешов сок украсяваше жълтите плочки подобно на червено-розова амеба, а из ъглите на стаята блестяха яркочервените череши. Шоколадова заливка за десерти беше посипана по цялата готварска печка. Навсякъде беше посипано с корнфлейкс^[6], а също и с парчета от туршия, маслини, сухи спагети. Някой бе използвал горчица и гроздово желе, за да изпише четири пъти една и съща дума върху единствената незаета стена в кухнята:

Cocodrilos

Cocodrilos

Cocodrilos

Cocodrilos

Чу се шепот.

— Какво е това?

— На испански е.

— Какво означава?

— Крокодили.

— Защо крокодили?

— Не зная.

— Страшно си е — рече Франк.

Тони бе на същото мнение. Бяха попаднали в зловеща ситуация. Макар и да не разбираше какво става, Тони усещаше, че някъде там ги очакваше голяма опасност. Искаше му се да знае от коя врата ще изскочи.

Двамата погледнаха в кабинета, който беше претрупан с мебели, както другите две стаи. Боби го нямаше тук, нито пък беше в кабинетния шкаф.

Тръгнаха обратно по коридора, стъпвайки извънредно внимателно, към двете спални и баните към тях. Движеха се безшумно.

В първата спалня не откриха нищо интересно.

В голямата спалня също цареше безпорядък. Всички дрехи бяха извадени от гардероба и разхвърляни наоколо. Бяха натрупани на пода, смачкани на топки и запокитени върху леглото, увиснали от нощното шкафче, където бяха захвърлени и повечето от тях, макар и не всички, бяха разкъсани. Ръкави и яки бяха откъснати от ризите. От саката бяха откъснати ревери. Вътрешните шевове на панталоните бяха разпрани. Човекът извършил всичко това, бе действал в пристъп на сляпа ярост и все пак въпреки гнева си, той се бе проявил като изненадващо методичен и изчерпателен.

Но кой бе направил това?

Някой, който имаше зъб на Боби?

Самият Боби? Защо му беше притрябвало да безчинства в собствената си кухня и да разкъса собствените си дрехи?

Какво общо имаха крокодилите с тази работа?

Тони почувства, че те сякаш се движеха доста прибързано из апартамента, че пропускаха нещо много важно. Като че ли някъде в периферията на съзнанието му пърхаше обяснението на всички странни неща, които бяха открили, ала той не успяваше да се пресегне и да ги сграбчи.

Вратата към съседната баня беше затворена. Там бе единственото място, което не бяха проверили.

Франк се прицели с пистолета си във вратата и я държеше под око, докато говореше с Тони.

— Ако не е излязъл, преди ние да дойдем тук, трябва да е в банята.

— Кой?

За миг Франк го изгледа с недоумение.

— Боби, разбира се? Кой друг?

— Мислиш, че сам е съсипал апартамента си?

— Хм… а ти какво мислиш?

— Нещо ни убягва.

— Така ли? Какво например?

— Не знам.

Франк пристъпи към вратата на банята. Тони се поколеба, ослушвайки се за някакъв шум из апартамента.

Беше тихо като в гробница.

— Все трябва да има някой в тази баня — рече Франк.

Те заеха позиция от двете страни на вратата.

— Боби, чуваш ли ме? — извика Франк. — Не можеш да се криеш вечно тук! Излез с вдигнати ръце!

Никой не излезе.

— Дори да не си Боби Валдез… който и да си, трябва да излезеш оттам! — извика Тони.

Десет секунди… двадесет… тридесет.

Франк хвана дръжката на бравата и леко я завъртя, докато езичето изщрака леко. Той отвори вратата и бързо се хвърли назад към стената, за да избегне евентуални куршуми или светкавично запратен нож, или други предмети, показващи му, че е нежелан.

Нямаше изстрели… нищо не помръдваше.

Единственото нещо, което излезе от банята, беше ужасна воня… на урина и други изпражнения.

— Господи! — извика Тони и запуши носа и устата си.

Франк също сложи ръка върху устата и носа си.

В банята нямаше никого. Подът беше залян от светложълта урина. Върху клозета, по умивалника и върху прозрачната стъклена врата на кабината с душа имаше размазани изпражнения.

— Какво, за бога, става тук? — промълви Франк през пръстите си.

Върху стената на банята бе изписана два пъти една-единствена испанска дума:

Cocodrilos

Cocodrilos

Тони и Франк бързо се оттеглиха в средата на спалнята, стъпвайки върху раздрани ризи и съсипани костюми. Ала сега, когато вратата на банята беше отворена, те не можаха да избягат от миризмата, без да излязат от стаята навън. Ето защо Франк и Тони излязоха в коридора.

— Който и да е направил това, той наистина мрази Боби — рече Франк.

— Значи вече не мислиш, че Боби сам го е направил?

— Защо му е? Няма смисъл. Господи, толкова е зловещо, та чак настръхвам! Космите на тила ми щръкнаха!

— Страшно си е — съгласи се Тони.

Мускулите на стомаха му все още бяха болезнено напрегнати, а сърцето му бе забавило ритъма си съвсем малко в сравнение с мига, в който за първи път влязоха в апартамента.

За миг и двамата се умълчаха, ослушвайки се за някакви призрачни стъпки.

Тони видя как един малък кафяв паяк пълзеше нагоре по стената на коридора.

Най-сетне Франк свали оръжието си, извади носната си кърпа и избърса лицето си, цялото на потни вадички.

Той пъхна своя пистолет в кобура и каза:

— Ние не можем просто да си отидем и да поставим охрана. Искам да кажа, че отидохме твърде далече, открихме твърде много неща, за които липсват обяснения.

— Съгласен съм — отвърна Франк. — Трябва да извикаме помощ, да вземем разрешително за обиск и да претърсим целия апартамент.

— Какво мислиш, че ще намерим?

— Господ знае.

— В кухнята видях телефон — рече Франк.

Той тръгна надолу по коридора за всекидневната, после зави зад ъгъла и влезе в кухнята. Преди още Тони да го последва, прекрачвайки прага на трапезарията, Франк възкликна: „О, господи!“ и се опита да се дръпне назад.

— Какво има?

Тони още не бе довършил въпроса си, когато нещо силно изтрещя.

Франк извика и падна настрани, вкопчвайки се в ръба на един от шкафовете и опитвайки се да остане прав.

Чу се още едно силно изтрещяване, което сякаш срути апартамента и отекна от едната стена до другата. Едва тогава Тони осъзна, че се стреляше.

Но кухнята беше празна!

Тони посегна за пистолета си. Имаше странното усещане, че той се движи забавено, а всичко останало се развива трескаво като в забързан кадър.

Втория изстрел улучи Франк в рамото и го завъртя. Той се строполи върху разлетия черешов сок, сухи спагети, корнфлейкс и начупено стъкло.

Когато Франк падна, той вече не пречеше на Тони да вижда навътре в кухнята. За първи път той успя да съзре Боби Валдез, който се измъкваше от шкафа под умивалника, където те не бяха проверили, защото им се струваше твърде малък, за да може в него да се скрие човек.

Боби се виеше и изтегляше като змия, измъкваща се от прекалено тясна дупка. В този миг само краката му бяха все още под умивалника. Беше се обърнал настрани, издърпвайки се с една ръка, докато с другата държеше 32-милиметрово оръжие. Беше гол и изглеждаше като болен. Очите му бяха огромни, гледаха диво и бяха широко отворени, заобиколени от тъмни кръгове подпухнала кожа. Лицето му бе ужасяващо бледо, а устните безкръвни. Тони попи всички тези подробности за част от секундата — сетивата му бяха изострени от прилива на адреналин.

Франк бе почти докоснал пода, а Тони посягаше към пистолета си, когато Боби стреля трети път. Куршумът одраска сводестия таван в коридора и парчета мазилка се посипаха върху лицето на Тони.

Той се изви, хвърли се назад върху пода и така силно удари рамото си, че изохка от болка. После се изтърколи навън от трапезарията и от огневата линия. Добра се до един стол във всекидневната, скри се зад него и най-накрая извади пистолета си от кобура му.

От първия изстрел на Боби бяха минали навярно шест или седем секунди.

Някой непрекъснато повтаряше: „Исусе, Исусе, Исусе, Исусе!“ с тънък и пресеклив глас.

Внезапно Тони разбра, че чува самия себе си. Той прехапа устни и с мъка овладя обземащата го истерия.

Сега вече Тони знаеше какво го бе притеснявало през цялото време и какво бяха пропуснали. Боби Валдез продаваше РСР и това трябваше да им подскаже нещо, когато видяха в какво състояние беше апартаментът. Трябваше да се сетят, че понякога пласьорите изглупяваха и употребяваха наркотика, който продаваха. РСР, наречен още ангелски прах, беше успокоително средство за животни и лесно можеше да се сети човек как действа на коне и бикове. Но когато го взимаха хора, реакциите им варираха от изпадане в тих и спокоен транс до зловещи халюцинации и неочаквани пристъпи на ярост и буйство. Както бе казал Юджийн Тъкър, РСР беше отрова. Той буквално изяждаше мозъчните клетки и сриваше човешката психика. Натъпкан до козирката с РСР и зареден до пръсване със зловредна енергия, Боби беше направил кухнята си на пух и прах и бе нанесъл всички други щети в апартамента си. Преследван от злобни, но въображаеми крокодили, отчаяно търсещ спасение от непрекъснато щракащите челюсти, Боби се беше напъхал в шкафа под умивалника и бе затворил вратата. Тони не бе надникнал отдолу, защото не бе разбрал, че всъщност преследват един побеснял луд. Бяха претърсили внимателно и предпазливо целия апартамент, подготвени за действията на един душевно разстроен изнасилвач и потенциален убиец, ала бяха неподготвени за особените реакции на един бръщолевещ лунатик.

Безумната разсипия в кухнята и голямата спалня, явно безсмислените писания по стените, отвратителната мръсотия в банята бяха познато следствие на истерия, предизвикана от РСР. Тони не бе работил никога в отдела за борба с наркотиците и въпреки това чувстваше, че би трябвало да разпознае симптомите. Ако ги бе разтълкувал правилно, той най-вероятно щеше да погледне в шкафа под умивалника, както и навсякъде, където би могъл да се скрие човек, дори пространството да беше съвсем малко и доста неудобно за такава цел. Защото твърде често хора с ужасни халюцинации, предизвикани от РСР, се отдаваха изцяло на параноята си и се опитваха да се скрият от враждебния свят в особено малки, тесни и тъмни пространства, подобни на майчина утроба. Обаче той и Франк не бяха разтълкували обстоятелствата и сега здраво бяха загазили.

Франк бе прострелян два пъти. Беше тежко ранен. Може би на умиране. Или беше мъртъв вече?

Не!

Тони се опита да потисне тази мисъл, оглеждайки се наоколо с намерение да открие начин да вземе инициативата в свои ръце.

В кухнята Боби започна да крещи, обхванат от истински ужас:

— Hay muchos cocodrolos!

Тони преведе на себе си на английски: „Има много крокодили!“.

— Cocodrilos! Cocodrilos! Cocodrilos! Ай! Ай! Аййй!!!

Неколкократният му вик на уплаха бързо премина в нечленоразделен, болезнен вой.

„Звучи така, сякаш наистина го изяждат жив“, помисли си Тони и потръпна.

Все още крещейки, Боби се втурна от кухнята навън. Той стреля с 32-милиметровото си оръжие в пода, очевидно опитвайки се да убие един от крокодилите. Тони клекна зад стола. Боеше се, че ако се изправи, за да се прицели, щеше да бъде направен на решето, още преди да дръпне спусъка.

Боби подскачаше трескаво, явно опитвайки се да запази голите си нозе от челюстите на крокодилите, и стреляше в пода… веднъж… два пъти.

„Шест изстрела дотук“, помисли си Тони. „Три в кухнята и три тук. Колко ли патрона има още? Осем? Или може би десет?“

Боби отново стреля, после още веднъж и още веднъж. Един от куршумите рикошира в нещо. Чу се остро изсвистяване.

Тони се показа от скривалището си. Боби беше на по-малко от три метра. Тони държеше пистолета с две ръце, дулото му беше на нивото на голите гърди на Боби.

— Добре, Боби! Не мърдай! Всичко свърши!

Боби сякаш се изненада, че го вижда. Явно той толкова силно се бе дрогирал с РСР, че не бе забелязал Тони в сводестия коридор на кухнята преди по-малко от минута.

— Крокодили! — рече уплашено Боби този път на английски.

— Няма никакви крокодили — отвърна Тони.

— Големи са.

— Не, няма крокодили.

Боби изпищя, скочи и се завъртя. Опита се да стреля в пода, но пистолетът му бе празен.

— Боби — каза Тони.

Хленчейки, Боби се обърна към него.

— Боби, искам да легнеш на пода по очи.

— Те ще ме пипнат — мълвеше Боби. Очите му сякаш излизаха от орбитите си — тъмните ириси бяха заобиколени от извънредно големи бели кръгове. Той се тресеше. — Ще ме изядат!

— Чуй ме, Боби! Слушай внимателно! Няма крокодили — на тебе само така ти се вижда. Всичко е само в твоето съзнание. Чуваш ли ме?

— Те излизат от тоалетната — рече Боби, разтреперан. — И от каналите в банята, а също и от канала на умивалника. Олеле, божичко! Толкова са големи! Наистина големи! И всички те се опитват да ми отхапят члена! — Страхът му се превърна в гняв — пребледнялото му лице поруменя, устните му се разтеглиха назад във вълча гримаса. — Няма да им дам! Няма да им дам да ми отхапят члена. Ще ги убия всичките!

Тони беше отчаян от неспособността си да достигне до съзнанието на Боби, а отчаянието му беше засилено от мисълта, че Франк навярно вече губеше всичката си кръв и с всяка секунда силите му го напускаха. Той се нуждаеше от спешна медицинска помощ. Решавайки да навлезе в света на мрачните фантазии на Боби, за да може да го контролира, Тони заговори с мек и успокояващ глас.

— Чуй ме: всички тези крокодили вече се върнаха в тоалетната и в каналите. Не ги ли видя как се прибраха? Не чу ли как се хлъзгат надолу по каналите и как излизат от сградата? Те видяха, че ние идваме, за да ти помогнем и разбраха, че ние сме повече от тях. Всички до един си отидоха.

Боби се втренчи в него с изцъкления си поглед, който по нищо не приличаше на човешки.

— Всички си отидоха — рече Тони.

— Отидоха ли си?

— Никой от тях не може да ти стори нищо лошо.

— Лъжеш!

— Не, казвам ти истината. Всички крокодили се спуснаха по…

Боби хвърли празния си пистолет.

Тони се наведе, за да избегне удара.

— Ти, скапано полицейско копеле!

— Стига, Боби!

Боби направи крачка към него.

Тони отстъпи назад от голия мъж.

Боби не заобиколи стола, а ядосано го блъсна встрани и той се преобърна, макар че беше доста тежък.

Тони си припомни, че човек в пристъп на ярост при употреба на ангелски прах често проявяваше свръхчовешка сила. Не беше необичайно явление петима яки полицаи да не могат да удържат някой мършав наркоман, взел доза РСР. Имаше няколко медицински теории за факторите, причиняващи такова свръхестествено увеличаване на физическата сила, но никакви теории не можеха да помогнат на един полицай, нападнат от разярен мъж, притежаващ пет или шест пъти по-голяма сила. Тони реши, че навярно няма да може да усмири Боби с друго, освен с пистолета, макар че убежденията му бяха против използването на такава крайна мярка.

— Ще те убия — каза Боби и сви ръце в юмруци. Лицето му бе аленочервено, а в единия ъгъл на устата му изби пяна.

Тони постави между тях голямата осмоъгълна маса.

— Не мърдай, твойта кожа!

Не му се искаше да бъде принуден да убие Боби Валдез. През всичките си години на служба в полицията той бе прострелял само трима души при изпълнение на служебния си дълг. И трите пъти Тони бе натиснал спусъка при самозащита. И тримата мъже бяха останали живи.

Боби понечи да заобиколи масата. Тони също заобиколи, отдалечавайки се от него.

— Сега аз съм крокодил — рече Боби и се ухили.

— Не ме принуждавай да ти причиня зло!

Боби се спря, вдигна масата и я отмести от пътя си, а Тони се дръпна назад, докато гърбът му опря в стената. Надавайки нечленоразделен вик, Боби принуди Тони да действа импулсивно и той натисна спусъка. Куршумът разкъса лявото рамо на Боби като го завъртя и той падна на колене. Колкото и невероятно да беше, Боби отново се изправи — лявата му ръка беше цялата в кръв и висеше безпомощно отстрани на тялото му. Надавайки вик повече от гняв, отколкото от болка, Боби внезапно изтича до камината, грабна една малка месингова лопатка и я запрати към Тони, който се наведе. След това изведнъж Боби се хвърли към Тони, вдигнал високо ръжена в ръката си. Проклетото желязо удари Тони по бедрото и той извика от болката, пронизала целия му крак. Но ударът не бе толкова силен, костта му остана здрава и Тони успя да се задържи на краката си. Когато обаче Боби замахна към него втори път, целейки се в главата му, при това с много по-голяма сила, отколкото първия път, Тони падна на земята и стреля от упор право в гърдите му. Голият Боби беше отхвърлен назад, надавайки последен див крясък, строполи се върху единия от столовете, търкулна се на пода, изхвърляйки кръв на струи като някакъв зловещ фонтан, затресе се конвулсивно, захърка, задраска с нокти по килима, захапа ранената си ръка и след това изведнъж съвсем притихна.

Задъхан, разтреперан и ругаещ, Тони прибра пистолета си в кобура и олюлявайки се, грабна телефона, който се намираше върху една от ъгловите масички. Набра нула и каза на телефонистката кой е, къде се намира и от какво има нужда.

— Първо „Бърза помощ“, после полицията — каза той.

— Да, сър — отвърна момичето.

Тони затвори телефона и куцайки се отправи към кухнята.

Франк Хауърд все още лежеше на пода. Бе успял само да се обърне по гръб. Тони коленичи до него. Франк отвори очи и попита тихо:

— Ранен ли си?

— Не — отвърна Тони.

— Улучи ли го?

— Да.

— Мъртъв ли е?

— Да.

Франк изглеждаше ужасно. Лицето му беше тебеширенобяло и овлажнено от пот. Бялото на очите му имаше някакъв нездрав жълтеникав оттенък, какъвто Тони не беше виждал преди. Дясното му око беше силно кървясало. Устните му леко синееха. Дясното рамо и ръкава на сакото му бяха напоени с кръв. С лявата си ръка стискаше раната на стомаха си, но доста кръв бе изтекла изпод бледите му пръсти. Ризата и горната част на панталона му бяха мокри и лепкави.

— Как е, боли ли те? — попита Тони.

— Отначало наистина много ме болеше. Не можех да се въздържа да не викам. Но вече е по-добре. Чувствам само някакво парене и пулсиране.

Вниманието на Тони бе така изцяло погълнато от Боби Валдез, че изобщо не бе чул виковете на Франк.

— Дали ще помогне, ако ти стегна ръката с турникет?

— Не, раната е твърде високо. На рамото е — там няма как да се стегне с турникет.

— Линейката и дежурната кола са на път — каза Тони. — Обадих се по телефона.

Някъде в далечината се чуха сирени. Беше твърде скоро, за да е линейката или дежурната кола, изпратена след обаждането му. Някой навярно се бе обадил в полицията, когато бе чул стрелбата.

— Сигурно са униформени полицаи — рече Тони. — Ще сляза долу да ги посрещна. В колата сигурно имат всичко необходимо за първа помощ.

— Не ме оставяй.

— Но ако имат необходимите медицински материали…

— Имам нужда не само от първа помощ. Не ме оставяй — повтори умолително Франк.

— Окей.

— Моля те.

— Окей, Франк.

И двамата трепереха.

— Не искам да съм сам — рече Франк.

— Ще остана тук.

— Опитах се да се поизправя — рече Франк.

— Просто остани така.

— Не можах да се помръдна.

— Ще се оправиш.

— Може би съм парализиран.

— Организмът ти е понесъл сериозен удар. Това е всичко. Изгубил си кръв и е естествено да нямаш сили.

Навън пред блока сирените замлъкнаха.

— Линейката сигурно е наблизо — рече Тони.

Франк затвори очи, лицето му се сгърчи от болка и той изстена.

— Ще се оправиш, приятелю.

Франк отвори очи, и после каза:

— Ела с мене в болницата.

— Ще дойда.

— Качи се при мене в линейката.

— Не зная дали ще ме пуснат.

— Накарай ги.

— Добре, разбира се.

— Не искам да съм сам.

— Окей — отвърна Тони. — Ще ги накарам да ме пуснат в линейката дори ако трябва да ги заплаша с оръжие.

Франк слабо се усмихна, но в този миг силна болка пропъди усмивката от лицето му.

— Тони?

— Какво има, Франк?

— Би ли… подържал ръката ми?

Тони взе дясната ръка на партньора си. Дясното рамо на Франк бе разкъсано от куршума и Тони смяташе, че Франк няма да може да помръдне ръката си, но студените му пръсти обхванаха китката на Тони с изненадваща сила.

— Знаеш ли какво? — попита Франк.

— Какво?

— Трябва да направиш онова, което каза той.

— Което каза кой?

— Юджийн Тъкър. Трябва да скочиш. Поеми риска, направи от живота си това, което наистина искаш.

— Не се тревожи за мен. Трябва да пазиш силите си за възстановяването.

Франк се развълнува и поклати глава.

— Не, не, не! Послушай ме! Това е важно… това, което се опитвам да ти кажа. Адски важно е!

— Добре — рече бързо Тони. — Успокой се. Не се напрягай!

Франк се закашля и няколко кървави мехурчета се появиха върху синеещите му устни.

Сърцето на Тони блъскаше като парен чук. Къде, по дяволите, беше скапаната линейка?! Защо се бавеха толкова тези гадни копелета?

Гласът на Франк определено звучеше прегракнало и сега той на няколко пъти трябваше да спира, за да си поеме дъх.

— Ако искаш да бъдеш художник… направи го. Ти все още си достатъчно млад… за да поемеш такъв риск.

— Франк, за бога, моля те?! Пази си силите!

— Послушай ме! Не губи повече… време. Животът е така дяволски кратък… за да го пилее човек.

— Не говори така. Аз искам още много години да живея, ти също.

— Те минават толкова бързо… толкова бързо, майка му стара! Изобщо няма време!

Франк се задъха. Пръстите му още по-силно стиснаха ръката на Тони.

— Франк! Какво ти става?

Франк нищо не отговори. Потрепери, после заплака.

— Нека да отида да вземе несесера за първа помощ.

— Не ме оставяй, страх ме е.

— Ще се забавя само една минута.

— Не ме оставяй.

По лицето на Франк се стичаха сълзи.

— Добре, ще чакам тук. Те всеки миг ще дойдат.

— О, господи! — прошепна нещастно Франк.

— Но ако болката се усилва…

— Не ме… боли много.

— Тогава какво има? Нещо не е наред.

— Просто съм притеснен. Не искам никой… да разбере.

— Какво да разбере?

— Аз просто… се изпуснах. Просто… се напиках… в гащите си.

Тони не знаеше какво да каже.

— Не искам да ми се смеят — рече Франк.

— Никой няма да ти се смее.

— Но, боже мой, аз се напиках… в гащите си… като бебе.

— Сред тази мръсотия по пода кой ще забележи?

Франк се засмя, присвивайки лице от болката, която предизвика смехът му и стисна още по-силно ръката на Тони.

Разнесе се нова сирена — на няколко преки от блока. Приближаваха бързо.

— Линейката — каза Тони. — Ще са тук след минута.

Гласът на Франк отслабваше с всяка секунда.

— Страх ме е, Тони.

— Моля те, Франк! Моля те, не се страхувай. Аз съм тук. Всичко ще се оправи.

— Искам… някой да ме помни — каза Франк.

— Какво значи това?

— След като си замина… искам някой да ме помни, че съм бил на този свят.

— Ти ще бъдеш тук още дълго време.

— Кой ще ме помни?

— Аз — отвърна Тони пресипнало. — Аз ще те помня.

Сирената се чуваше вече от горната пряка, сякаш бе почти над главите ми.

— Знаеш ли какво? — рече Франк. — Аз май… ще прескоча трапа. Болката изведнъж престана.

— Така ли?

— Това е хубаво, нали?

— Да, разбира се.

Сирената млъкна веднага, щом линейката спря с изскърцване на спирачките едва ли не направо под прозорците на апартамента.

Гласът на Франк съвсем отслабна и Тони трябваше да се наведе съвсем близо до него, за да го чува.

— Тони… прегърни ме — каза Франк и ръката му отпусна китката на Тони — студените му пръсти се отвориха. — Прегърни ме, моля те. Господи! Моля те, Тони, моля те!

За миг Тони се изплаши да не влоши състоянието на раните на Франк, но после интуитивно усети, че вече нямаше значение. Той седна на пода сред боклуците и кръвта, сложи ръка под Франк и го привдигна в седящо положение. Франк слабо се закашля и лявата му ръка се плъзна надолу по корема му, откривайки раната — тя беше ужасна и нищо не можеше да се направи. От огромната дупка се подаваха червата му. Още в момента, когато Боби бе дръпнал спусъка за първи път, Франк бе започнал да умира. Той изобщо не бе имал надеждата да оцелее.

— Прегърни ме.

Тони обгърна Франк с ръцете си, доколкото това бе възможно, и го прегърна — прегърна го, както бащата приласкава уплашено дете. Прегърна го и леко го залюля, нашепвайки му нежни и утешителни думи. Той продължи да нашепва нещо напевно, дори след като вече бе сигурен, че Франк е мъртъв — нашепваше му, леко го люлееше. Люлееше го нежно и успокояващо.

* * *

В четири часа следобед, в понеделник, човек от телефонната компания пристигна в дома на Хилари. Тя му показа къде са разположени петте деривата. Човекът тъкмо се накани да започне работата си с телефона в кухнята, когато той иззвъня.

Хилари се уплаши, че може да е пак непознатия. Не й се искаше да се обажда, но служителят я гледаше в очакване и на петото позвъняване тя преодоля страха си и грабна слушалката.

— Хилари Томас?

— Да.

— Обажда се Майкъл Саватино от „Саватинос Ристоранте“.

— О, нямаше нужда да ми обяснявате. Не мога да забравя нито вас, нито чудесния ви ресторант. Вечерята беше съвършена.

— Благодаря ви. Доста се стараем, чуйте, мис Томас…

— Моля наричайте ме Хилари.

— Добре тогава… Хилари, чували ли сте се днес с Тони?

Внезапно тя усети напрежението в гласа му и разбра почти така ясно, както би могъл само ясновидец да знае, че нещо ужасно се бе случило на Тони. За миг Хилари остана без дъх и някъде в периферното й зрение запърхаха тъмни петна.

— Хилари, чувате ли ме?

— Не съм го виждала от снощи. Защо?

— Не искам да ви плаша, но нещо се е случило…

— О, господи!

— … обаче Тони не е ранен.

— Сигурен ли сте?

— Само няколко драскотини.

— В болница ли е?

— Не, не. Той наистина е добре.

Обръчът, стегнал сърцето й, леко се отпусна.

— Какво е станало?

С няколко изречения Майкъл й каза за престрелката. Можеше и Тони да е мъртъв сега. Краката й се подкосиха.

— Тони го понася тежко — рече Майкъл. — Много тежко. Когато той и Франк започнали да работят заедно, не се разбирали много добре в началото. Но нещата се променили и през последните няколко дни те се опознали доста. Фактически станали много близки помежду си.

— Къде е Тони сега?

— В апартамента си. Престрелката станала в единадесет и половина сутринта. От два часа е в жилището си. Разделих се с него преди няколко минути. Увещавах го да остана, но той настоя да отида в ресторанта, както обикновено. Предложих му да дойде с мене, но той не пожела. Тони няма никога да си го признае, но той се нуждае от някого точно сега.

— Аз ще отида при него — рече Хилари.

— Надявах се да го кажете.

Хилари поднови грима си и се преоблече. Петнадесет минути преди да приключи работата по телефоните, тя беше готова да излезе. Никога в живота си не бе изтърпявала толкова дълъг четвърт час.

Вече в колата, на път за Тони, тя си спомни какво бе почувствала в онзи мрачен миг, когато бе решила, че той е ранен сериозно или може би мъртъв. Почти й прилоша. Непоносимо чувство на загуба бе изпълнило цялото й същество. Снощи, когато беше в леглото си, очаквайки да заспи, Хилари бе спорила със себе си дали обича Тони, или не. Можеше ли тя изобщо да обича някого след физическите и психически мъки, които бе преживяла в детството си и след като се бе сблъскала с грозната двулична природа на повечето хора? А можеше ли да обича мъж, когото познаваше само от няколко дни? Спорът все още не бе приключил, но сега тя знаеше, че се страхува да не загуби Тони Клеменца по някакъв начин и то така, както никога и за никого не се бе страхувала в живота си.

Когато стигна жилищния блок, в който бе апартаментът му, Хилари паркира колата си до синия джип.

Тони живееше на горния етаж в един двуетажен жилищен блок. От някои балкони висяха стъклени фигурки, които тихо и меланхолично подрънкваха от късния следобеден бриз.

Когато Тони отвори вратата, той не се изненада от нейното появяване.

— Предполагам, че Майкъл ти се е обадил.

— Да. А защо ти не го направи? — попита тя.

— Навярно ти е казал, че съм съвсем съсипан. Както виждаш, преувеличил е.

— Той се тревожи за тебе.

— Ще се оправя — каза Тони и се насили да се усмихне. — Окей съм.

Въпреки старанието на Тони да покаже, че смъртта на Франк Хауърд не го е разтърсила чак толкова сериозно, на Хилари не убягнаха нито измъченият израз на лицето му, нито пустотата в погледа му.

Хилари искаше да го прегърне, да го утеши, но не я биваше много в обикновените й отношения с хората, а беше още по-безпомощна в ситуация като тази. Освен това тя усещаше, че Тони трябва да е готов да приеме нейната утеха, още преди тя да я предложи. В момента той не беше готов.

— Справям се — упорстваше той.

— Все пак може ли да вляза?

— О, разбира се. Извинявай.

Тони живееше в едностаен ергенски апартамент, но холът беше поне голям и просторен. Имаше висок таван и един ред големи прозорци, гледащи на север.

— Северно изложение — светлината е подходяща за художник — рече Хилари.

— Затова го и наех.

Приличаше повече на ателие, отколкото на всекидневна стая. Картини, привличащи погледа, висяха по стените. Други платна бяха сложени на пода, изправени до стените. Трети бяха натрупани на куп. Бяха общо шестдесет-седемдесет на брой. Върху два статива бяха закрепени платна, по които Тони работеше. Имаше също голяма чертожна дъска, висок въртящ се стол и кутия с четки и бои. Полици, стигащи до тавана, бяха отрупани с големи книги върху художественото изкуство. Единствените мебели, които подсказваха все пак, че стаята е всекидневна, бяха два ниски дивана, две ъглови масички, два лампиона и една ниска маса — всичко това бе подредено така, че да оформя уютен ъгъл за разговори. Макар наредбата на стаята да бе малко особена, тя излъчваше особена топлина и живот.

— Реших да се напия — каза Тони, затваряйки вратата. — Съвсем да се напия — направо да се натряскам до козирката. Тъкмо си наливах първото питие, когато ти позвъни. Искаш ли нещо?

— Ти какво пиеш? — попита Хилари.

— Бърбън с лед.

— Налей същото и за мене.

Докато Тони приготвяше напитките в кухнята, тя успя да разгледа по-отблизо картините му. Някои от тях бяха ултрареалистични. В тях детайлите бяха толкова фини и така точно премерени, така безпогрешно пресъздадени, че от гледна точка на реализма тези рисунки надминаваха чистата фотография. Други платна пък бяха сюрреалистични, но в свеж и напорист стил, който изобщо не напомняше за Дали, Ернст, Миро или Танги. Бяха най-близо до творбите на Рене Маргит, особено Маргит, нарисувал „Района на Арнхайм“ и „Фабричен букет“. Но Маргит изобщо не бе използвал такива прецизни детайли в картините си и в този смисъл творбите на Тони бяха по-реални, отколкото представите му, а това правеше сюрреалистичните елементи да изглеждат особено поразителни и неповторими.

Той се върна от кухнята с две чаши бърбън. Взимайки своята чаша, Хилари каза:

— Картините ти са толкова свежи и вълнуващи.

— Така ли?

— Майкъл е прав. Творбите ти ще се продават толкова бързо, колкото бързо можеш да ги създадеш.

— Приятно ми е да си мисля така. Хубаво е да си мечтая.

— Просто само им дай възможност…

— Както казах преди, ти си много мила, но не си експерт.

Тони не беше на себе си. Гласът му бе монотонен, вял. Той бе отегчен, изморен и потиснат.

Хилари енергично му се противопостави с надеждата да го съживи.

— Ти си мислиш, че си много умен — рече тя, — но не си. Когато става въпрос за собствените ти творби, ти си глупав. Сляп си за възможностите.

— Аз съм просто аматьор.

— Глупости.

— Доста добър аматьор.

— Понякога ти направо ме вбесяваш — рече Хилари.

— Не искам да говоря за изкуство — каза Тони.

Той пусна стереоуредбата: Бетовен, изпълняван от Орманди. После отиде до дивана отсреща.

Хилари го последва и седна до него.

— За какво искаш да говорим?

— За филми — отвърна той.

— Наистина ли?

— Или за театър.

— Онова, за което искаш да говорим, е случилото се с тебе днес.

— Не, това е последното нещо на света, за което бих говорил.

— Но ти имаш нужда да говориш за него, дори да не искаш.

— Имам нужда да забравя всичко, да го изтрия от паметта си.

— Също като щрауса — каза тя. — Мислиш, че можеш да заровиш главата си в пясъка и да се скриеш.

— Именно — отвърна Тони.

— Миналата седмица, когато исках да се скрия от целия свят и когато ти пожела вместо това да изляза с тебе, тогава каза, че не е здравословно за човек да се затваря в себе си след някакво мъчително изживяване. Каза, че е най-добре да се споделят чувствата с други хора.

— Не съм бил прав — рече Тони.

— Прав беше.

Той затвори очи и нищо не каза.

— Искаш ли да си тръгна? — попита го Хилари.

— Не.

— Ако искаш, мога да си тръгна. Няма да се обидя.

— Моля те, остани — каза той.

— Добре. За какво да говорим?

— За Бетовен и за бърбъна.

Те седяха един до друг на дивана мълчаливо, със затворени очи, облегнати назад, заслушани в музиката, посръбващи уиски, докато слънчевото зарево от яркокехлибарено се превърна в тъмнооранжево сияние, обагрило стъклата на големите прозорци. Стаята се изпълни със сенки.

* * *

Рано вечерта в понеделник Аврил Танертън откри, че някой бе влизал във „Вечен живот“ чрез взлом. Той направи това откритие, когато слезе в мазето — там се намираше неговата добре съоръжена работилница. Танертън забеляза, че едно от стъклата на прозорците в мазето бе покрито много внимателно със скоч лента и после счупено, за да може крадецът да стигне до дръжката на прозореца, който беше много по-малък от обикновените прозорци. Беше закрепен на пантите в горния си край, но дори и едър мъж би могъл да се провре през него, стига да желаеше това на всяка цена.

Аврил беше сигурен, че прозорецът не бе счупен в петък вечерта, защото той щеше да забележи. Тогава прекара цял час в работилницата, оглаждайки с шкурка последната си работа — кутия за три ловни пушки и два автомата. Аврил не вярваше някой да е толкова дързък, че да разбие стъклото посред бял ден или когато той, Танертън, си бе вкъщи. А предишната вечер — неделя, той не бе излизал никъде. Ето защо заключи, че крадецът е разбил стъклото в събота през нощта, докато той беше при Хелън Въртилиън в Санта Роза. С изключение на трупа на Бруно Фрай, във „Вечен живот“ нямаше никого в събота. Очевидно крадецът е знаел, че тогава къщата ще бъде неохранявана и беше се възползвал от случая.

Крадец ли?

Но това беше безсмислено!

Крадец?!

Той смяташе, че нищо не е откраднато от залите за покойниците на първия етаж или пък от жилището му на втория етаж. Аврил бе сигурен, че щеше да забележи, ако нещо липсваше, почти веднага след завръщането си в неделя сутринта. Освен това оръжията му си бяха все още на мястото, също и голямата му колекция от монети — тези неща можеха да бъдат крайната цел на всеки един крадец.

В работилницата си, вдясно от счупения прозорец, Танертън имаше няколко висококачествени и мощни инструмента, струващи пет-шест хиляди долара. Едни от тях бяха окачени на малка дъска с гвоздеи, а другите бяха сложени върху малки полици, които Аврил специално беше изработил за тях. От пръв поглед той разбра, че нищо не липсваше.

Нищо не бе откраднато.

Нищо не бе счупено.

Що за крадец беше този?! Нима беше влязъл просто за да поразгледа?

Аврил се втренчи замислено в парчетата счупено стъкло и скоч лентата на пода, после вдигна поглед към прозореца, обходи помещението, премисляйки ситуацията и изведнъж разбра, че все пак нещо беше взето. Нямаше ги трите торби от по петдесет килограма хоросан и цимент на прах. Миналата пролет той и Гари Олмстед бяха съборили старата дървена веранда пред погребалното бюро. Бяха заравнили мястото и изградили малка платформа с помощта на три камиона пясък. После отъпкаха мястото като истински майстори и построиха нова, тухлена веранда. Гари и Аврил бяха разрушили и старите, напукани и очукани циментови пътечки. Замениха ги с тухлени. След като приключиха работата си, която им отне пет седмици, Гари и Аврил се озоваха с три торби хоросан и цимент в повече. Не ги върнаха и не си взеха парите обратно, защото Танертън възнамеряваше да построи следващото лято широк вътрешен двор зад къщата. Сега обаче трите торби липсваха.

Това откритие, което не даваше никакъв отговор на въпросите му, само задълбочаваше загадката още повече. Озадачен и объркан, Аврил се вторачи в празното място, където преди бяха стояли торбите.

Как така един крадец няма да обърне внимание на скъпи пушки, ценни монети и други скъпоструващи предмети, а ще вземе да отмъкне три сравнително евтини торби с циментова смес?

— Ама че работа — рече си Танертън и се почеса по главата.

* * *

След като четвърт час седя до Хилари в сгъстяващия се мрак, слушайки Бетовен и изпивайки сто грама бърбън, и след като Хилари наля и на двамата отново, Тони изведнъж се отпусна и заговори за Франк Хауърд. Той разбра, че разкрива душата си пред нея, едва когато заговори. Осъзна това внезапно по средата на изречението и тогава думите му сами се изляха. Половин час той говори непрекъснато, спирайки само за да пийне от уискито, припомняйки си своите първи впечатления за Франк, първоначалното търкане между двамата, напрегнатите и веселите инциденти в съвместната им работа, пиянската вечер в „Аварийната дупка“, уредената среща с Джанет Ямада и накрая разбирането и обичта един към друг, които двамата наскоро бяха открили.

Не след дълго, когато започна да разказва за развоя на събитията в апартамента на Боби Валдез, Тони заговори бавно, колебливо, тихо. Щом затвореше очи, той виждаше онази посипана с боклуци и оплискана с кръв кухня така ясно, както виждаше собствената си всекидневна с отворени очи. Когато се опита да разкаже на Хилари какво значи да държиш в ръцете си един умиращ приятел, Тони затрепери. Беше му ужасно студено: в костите и кръвта му сякаш имаше скреж, а сърцето му бе буца лед. Зъбите му затракаха. Отпуснат на дивана, потопил се в пурпурните отблясъци, той отрони първите си сълзи за Франк Хауърд, първите парещи сълзи върху леденото му лице.

Докато плачеше, Хилари взе ръката му, после го прегърна и залюля така, както той бе прегръщал Франк. Тя взе коктейлната салфетка и избърса лицето му, после го целуна по бузите и по очите.

Отначало Хилари просто го утешаваше, а и той търсеше само утеха, но без нарочно да се стремят към това, прегръдката на Хилари започна да се променя. Тони я обгърна с ръце и вече не можеше да се каже със сигурност кой кого прегръща и утешава. Той плъзна длани нагоре по напетия й гръб — нагоре и надолу, любувайки се на изящните линии. Тони бе развълнуван от твърдата заобленост и силата на тялото й под блузата. Нейните ръце също го докосваха — галеха, опипваха и се наслаждаваха на твърдите му мускули. Тя докосна с устни ъгълчето на устата му и той жадно й отвърна, целувайки я направо по устните. Неговият език с бързо движение намери нейния и целувката изведнъж се сгорещи — стана знойна и влажна. И двамата вече дишаха тежко — по-тежко отколкото в началото, когато устните им се докоснаха за първи път.

И Тони и Хилари едновременна разбраха какво ставаше с тях и двамата замръзнаха на местата си, припомняйки си сконфузено мъртвия приятел, за когото траурът едва-що бе започнал. Ако се даряха взаимно с онова, което толкова силно желаеха и от което толкова се нуждаеха, щеше да изглежда така, сякаш се кикотеха на погребение. За миг те почувстваха, че току-що двамата бяха готови да извършат нещо напълно безумно и богохулствено.

Но желанието им бе така силно, че съмненията им дали е правилно да се любят точно тази нощ, бяха преодолени. Хилари и Тони се целунаха нежно, после жадно и целувката бе по-сладостна от всякога. Ръцете й го притегляха властно, той откликваше на докосванията й, а след това тя на неговите. Тони осъзна, че е хубаво и правилно да търсят заедно радостта. Ако се любеха сега, то това нямаше да означава неуважение към мъртвия, а реакция срещу несправедливостта на смъртта. Тяхната неутолима жажда да се любят беше резултат от много неща, едно от които беше напълно животинският инстинкт да докажат, че те са живи — напълно, несъмнено и прелестно живи!

По неизказано съгласие, двамата станаха от дивана и отидоха в спалнята.

Тони запали лампата във всекидневната, когато излизаха — светлината струеше през отворената врата и осветяваше единствено леглото. Мека, приглушена светлина… топла и златиста… Светлината сякаш обичаше Хилари, защото това не бяха просто лъчи, попадащи безизразно върху леглото, върху нея, върху Тони. Светлината я милваше, подчертавайки с любов млечно-бронзовия тен на порцеланово гладката й кожа, подсилваше блясъка на гарвановочерната й коса и искреше в големите й очи.

Те застанаха до леглото, прегърнаха се, целунаха се и Тони започна да я съблича. Откопча блузата й и я свали нежно. Разкопча сутиена й, тя го отърси от тялото си с едно гъвкаво движение и го остави да падне на земята. Гърдите й бяха красиви — пълни, заоблени и повдигнати нагоре. Зърната й бяха големи и твърди. Тони се наведе и ги целуна. Хилари взе главата му в дланите си, повдигна лицето му към себе си, потърси с устните си неговите и го целуна. Тя нададе тих стон, после въздъхна. Ръцете му трепереха от възбуда, докато разкопчаваше колана й, докато разкопчаваше и дърпаше ципа на джинсите й. Те се свлякоха надолу по дългите й крака. Хилари събу обувките и панталоните си.

Тони коленичи пред нея с намерение да свали бикините й и видя десетсантиметров белег върху лявата й страна — започваше в края на гладкия й корем и се извиваше към гърба й. Не беше белег от операция, защото всеки добър хирург би оставил само една тясна ивица. Тони бе виждал стари, добре заздравели рани от куршуми и нож и беше сигурен, че този белег беше или от огнестрелно оръжие, или от острие. Преди много време някой много тежко я бе ранил. Мисълта, че Хилари бе изтърпяла толкова много болка, събуди в него желанието да я закриля и пази. В него се надигаха стотици въпроси относно този белег, но моментът не бе подходящ, за да ги зададе. Той нежно целуна сгърчената ивица кожа и усети как тя застина. Тони чувстваше, че белегът я смущава. Искаше му се да й каже, че той не намаляваше красотата й, нито пък желанието му към нея. Всъщност този единствен, дребен недостатък само подсилваше нейното иначе невероятно съвършенство.

Щеше да я успокои обаче не с думи, а с действия. Тони дръпна бикините й и тя ги свали. Бавно, бавно той плъзна ръце по великолепните й крака — погали прелестно оформените прасци и гладки бедра. Целуна лъскавото черно пухче между бедрата й и косъмчетата погъделичкаха лицето му. Като се изправи, Тони обхвана с две ръце опънатото й задниче, леко стисна стегнатата му плът и Хилари се притисна към него. Устните им отново се сляха. Целувката трая или няколко секунди, или няколко минути, но когато свърши, тя каза:

— Побързай!

Хилари дръпна завивките на леглото и се пъхна под тях, а Тони свали дрехите си. Гол, той легна до нея в леглото и я взе в прегръдките си.

Те се докосваха и изучаваха телата си с ръце — редяха се безкрай: тъкани, форми, извивки, размери, гъвкава плът. Сладостната омая от всичко това не секваше. Твърдият му член пулсираше, а тя го галеше и докосваше.

Не след дълго, но много преди да проникне в нея, Тони усети, че по някакъв странен начин той се претопява в нея, сякаш че те двамата ставаха едно същество, но не толкова физически или сексуално, колкото духовно — сливайки се в едно цяло, благодарение на някаква наистина чудодейна, психическа осмоза. Завладян от топлината й и възбуден от обещанията за тръпнеща наслада, за които загатваше великолепното й тяло, но най-много развълнуван от неповторимите шепоти, движения, действия и реакции, които я правеха Хилари и никой друг, освен Хилари, Тони се чувстваше така, сякаш е взел някакъв непознат, екзотичен наркотик. Възприятията му се простираха далече над възможностите на неговите сетива. Струваше му се като че ли вижда през очите на Хилари така, както през своите, чувства със собствените си ръце, но и с нейните, усеща вкуса на устните й със своите, но и този на своите чрез нейните. Две съзнания се сляха в едно, две сърца синхронизираха ритъма си в едно.

Горещите й целувки го караха да иска да усети всяка част от нея, всеки сантиметър възхитителна плът и Тони го направи, като най-накрая се спря върху онова топло място, което се гушеше между бедрата й. Той разтвори стройните й крака и близна влажната й среда, разтвори с език тези тайнствени гънки от плът, намери скритата пъпчица, която леко и нежно докосна с върха на езика си, а Хилари се задъха от удоволствие.

Тя стенеше и се извиваше под неговата топла и любяща целувка.

— Тони!

Той я любеше с езика си, със зъбите, с устните си.

Тя извиваше гърба си като дъга, вкопчваше се с две ръце в чаршафа и тръпнеше конвулсивно.

Когато се повдигна към него, той я обхвана с ръце отзад и я притисна здраво към себе си.

— О, Тони! Да, Да!!!

Хилари дишаше дълбоко и учестено.

Опита се да се отдръпне от него, когато насладата стана почти непоносима, но само миг след това се хвърли към него молейки за още. После затрепери цялата, но това леко потръпване скоро се превърна в чудесни, вихрени конвулсии на чиста наслада. Дишаше в екстаз, понесена на гребена на топлата вълна, която я заливаше отвътре… отново и отново — гладките мускули се свиваха и разпускаха, свиваха и разпускаха, докато накрая тя бе напълно изчерпана. Хилари се отпусна назад и въздъхна.

Тони вдигна глава, целуна все още тръпнещия й корем, после се привдигна нагоре, за да обхване с устни и подразни зърната на гърдите й.

Хилари плъзна ръка надолу и обхвана с длани твърдия му член. Внезапно, предусещайки това последно съединяване, това пълно единство, тя бе изпълнена с нов еротичен заряд.

Той я отвори с пръстите си. Хилари държеше в ръце неговото набъбнало желание. Пусна го и Тони проникна в нея.

— Да, да, да — зашепна тя, когато той я изпълни. — Моят прекрасен Тони. Прекрасен, прекрасен Тони!!!

— Красива си!

Никога не бе изпитвал по-голяма сладост. Привдигна се на ръце над нея и погледна надолу към изящното й лице. Очите й срещнаха неговите и след миг той сякаш вече не гледаше просто към нея, а в нея и през нейните очи, надничаше в същината на Хилари Томас, в нейната душа. Тя затвори очи, миг след нея Тони направи същото, а когато отново отвори очи осъзна, че тази неповторима връзка бе запазена.

Тони се бе любил с други жени, но нито с една не постигна близостта, която имаше сега с Хилари Томас. Тъй като този акт беше така неповторим, той искаше да го накара да трае колкото е възможно по-дълго, искаше да я вземе със себе си, да я заведе до ръба на бездната и заедно да скочат. Този път обаче Тони не успяваше да се владее така, както правеше обикновено. Той се втурна към кулминацията си и не можеше да направи нищо, за да се спре. Не беше само това, че Хилари го обхващаше по-плътно, беше по-влажна и по-темпераментна от другите жени, които бе познавал. Не ставаше въпрос само за някакъв добре овладян трик с вагиналните мускули и не беше само това, че съвършените й гърди го подлудяваха и че кожата й бе по-кадифена от тази на другите жени, с които бе имал връзка. Всичко това бе истина, но фактът, че тя бе напълно неповторима за него, някак изключително неповторима — нещо, което той дори не бе успял да определи — това правеше връзката му с нея толкова непоносимо вълнуваща.

Хилари предусети шеметно приближаващия му оргазъм, сложи ръце на гърба му и го дръпна към себе си. Тони не искаше да й тежи, но тя като че ли не забелязваше теглото му. Гърдите й бяха притиснати под тежестта му, когато той се отпусна върху нея. Тя повдигна бедра и впи в него таза си, а той се движеше напред-назад все по-бързо и желанието му все повече набъбваше. Като по чудо, тя отново усети в себе си да избухва онази топла вълна в мига, когато и той започна да впръсква конвулсивно топлината си в нея. Хилари го държеше здраво притиснат към тялото си и непрекъснато шептеше името му, докато той избухваше в нея… отново и отново… топло, могъщо, без край — вътре в нея, в най-дълбоките й и потайни кътчета. Когато се изправи, мощен прилив на нежност, обич и болезнена нужда го завладяха и той разбра, че никога няма да я остави да си отиде.

* * *

По-късно те лежаха един до друг, хванати за ръце. Сърцата им постепенно успокояваха ритъма си.

Хилари бе физически и емоционално изцедена от преживяването. Количеството и изненадващата сила на кулминационните й моменти я бяха разтърсили. Тя никога не се бе чувствала така. Всеки оргазъм бе като небесен гръм, поразяващ я право в сърцето, разтърсващ всяка фибра на тялото й — електричество, което възбуждаше и което не можеше да се опише. Ала Тони й бе дал много повече от сексуалната наслада. Хилари бе усетила нещо друго, нещо ново за нея, нещо великолепно и могъщо, за което нямаше думи.

Тя осъзнаваше, че според някои хора думата „любов“ най-точно описваше чувствата й, но не беше готова да приеме това обезпокояващо определение. Много дълго време, още от детството си, Хилари неразделно свързваше в съзнанието си думите „любов“ и „болка“. Тя не можеше да повярва, че обича Тони Клеменца или пък той нея. Не смееше да повярва, защото ако го направеше, щеше да стане уязвима и беззащитна.

От друга страна, на Хилари не й се вярваше, че Тони съзнателно би я наранил. Той не беше като баща й, Ърл. Не приличаше на никого от предишните й познати. В него имаше някаква нежност, или по-скоро някаква милозливост, която я караше да се чувства съвсем сигурна в неговите ръце. Може би трябваше да опита с него. Навярно той бе този единствен мъж, за когото си струваше да се рискува.

Но после Хилари си помисли как би се чувствала, ако късметът в техните взаимоотношения им изиграеше номер, след като тя бе заложила всичко на него. Ударът би бил жесток. Хилари не знаеше дали би успяла да се съвземе след него.

Това е проблемът!

Няма лесно решение!

Но тя не искаше да мисли за него точно сега. Искаше просто да лежи до Тони и да се наслаждава на топлината, която двамата бяха създали.

Започна да си припомня сцени от техния полов акт, еротичните усещания, които я бяха оставили без сили и някои от които все още тлееха в плътта й.

Тони се обърна настрани и я погледна в лицето. Целуна шията й, след това едната й буза.

— Какво си се замислила? Давам цент, за да разбера.

— Мислите ми струват повече от това — рече тя.

— Един долар.

— Повече.

— Сто долара?

— Може би сто хиляди.

— Скъпи мисли.

— Всъщност не са мисли, а спомени.

— Ъхъ.

— Спомени за какво?

— За това, което правихме само преди няколко минути.

— Знаеш ли — рече Тони, — ти ме изненадваш. Изглеждаш толкова почтена и чиста — почти ангел. Но все пак имаш една възхитително мръснишка черта.

— Да, мога да се държа мръснишки.

— Много мръснишки!^[7]

— Харесва ли ти тялото ми?

— Имаш красиво тяло.

Известно време двамата си говореха разни безсмислици — приказки на влюбени, бъбрейки унесено. Бяха така разтопени от щастие, че всичко им се виждаше забавно.

Не след дълго, все още говорейки занесено, но с по-сериозна нотка в гласа, Тони каза:

— Ти знаеш, разбира се, че аз никога няма да те оставя да си отидеш.

Хилари усети, че той е готов да й каже нещо обвързващо, стига да можеше да е сигурен, че и тя би сторила същото. В това обаче беше проблемът — Хилари не беше готова. Изобщо не знаеше дали някога щеше да бъде готова. Тя го желаеше! О, господи, как го желаеше само!!! Не можеше да си представи нещо по-вълнуващо и блажено от техния съвместен живот — щяха да се обогатяват взаимно, да се допълват — всеки със специфичните си таланти и интереси. Но Хилари изпитваше ужас от разочарованието и болката, които щяха да дойдат, ако той престанеше да я желае. Всички онези ужасни години с Ърл и Ема в Чикаго бяха минало, но тя не можеше така лесно да пренебрегне наученото преди много, много време в онзи апартамент под наем. Боеше се да се обвързва.

Търсейки начин да избегне скрития въпрос в думите му и, надявайки се разговорът да остане весело-закачлив, Хилари каза:

— Никога няма да ме оставиш да си отида ли?

— Никога.

— Няма ли да е неудобно да работиш като полицай заедно с мене?

Тони се взря в очите й, опитвайки се да разбере дали тя бе схванала правилно думите му.

— Не ме пришпорвай, Тони — каза нервно Хилари. — Трябва ми време. Просто малко време.

— Имаш всичкото време на света.

— Точно сега съм толкова щастлива, че просто искам само да се шегувам. Сега моментът не е подходящ да бъдем сериозни.

— И аз ще се опитам да се шегувам — рече Тони.

— За какво да говорим?

— Искам да зная всичко за тебе.

— Но това звучи сериозно, а не шеговито.

— Знаеш ли какво? Ти ще бъдеш полусериозна, а аз полушеговит и ще се редуваме.

— Добре. Първи въпрос!

— Какво най-много обичаш за закуска?

— Корнфлейкс.

— Любимото ти ядене за обяд?

— Корнфлейкс.

— Любимата ти храна за вечеря?

— Корнфлейкс.

— Чакай малко!

— Какво има?

— Предположих, че си сериозна относно любимата храна за закуска, но после ми даде два шеговити отговора.

— Аз обожавам корнфлейкс.

— Сега ми дължиш два сериозни отговора.

— Давай!

— Къде си родена?

— В Чикаго.

— Там ли си отраснала?

— Да.

— Родители?

— Не зная кои са родителите ми. Излюпила съм се от яйце — патешко яйце. Било е някакво чудо. Сигурно си чел за това събитие. Има дори една католическа църква в Чикаго, която носи името на събитието — Нашата Дама на Патешкото яйце.

— Много смешно, наистина!

— Благодаря.

— Родители? — попита отново Тони.

— Не е честно — рече Хилари. — Не можеш да задаваш два пъти един и същи въпрос.

— Кой ти каза?

— Аз.

— Толкова ли е ужасно?

— Кое?

— Онова, което са направили родителите ти.

Хилари се опита да отклони въпроса.

— Защо мислиш, че са направили нещо ужасно?

— И преди съм те питал за тях. Питах те и за детството ти. Винаги си отбягвала тези въпроси. Винаги много умно и с вещина си сменяла темата. Сметна, че не съм забелязал, но не е така.

Тони погледна в дълбините на сърцето й, както никой досега. Тя почти се уплаши и затвори очи, за да не може той да прозира в нея.

— Кажи ми — настояваше той.

— Те са алкохолици.

— И двамата ли?

— Да.

— В тежка форма?

— О, да.

— Буйстват ли?

— Да.

— И?

— И не искам да говоря за това точно сега.

— Може да ти е от полза.

— Не! Моля те, Тони, щастлива съм, но ако ме накараш да говоря за тях… тогава няма вече да съм щастлива. До сега вечерта беше прекрасна. Не я разваляй.

— Рано или късно искам да ми разкажеш.

— Добре — съгласи се тя, — но не тази вечер.

Тони въздъхна.

— Добре — каза той. — А сега да видим… коя е любимата ти телевизионна звезда?

— Жабокът Кърмит.

— Коя е любимата ти телевизионна звезда, която да е човек?

— Жабокът Кърмит — отговори Хилари.

— Но аз казах да е човек този път!

— За мене той е много повече човек, отколкото други лица в телевизията.

— Имаш право! А белегът?

— Кърмит има белег?

— Имам предвид твоя белег.

— Отблъсква ли те? — попита тя, опитвайки се отново да отклони въпроса.

— Не — отвърна Тони. — Той просто те прави по-хубава.

— Така ли?

— Така е.

— Имаш ли нещо против да те проверя с детектора на лъжата?

— Тук имаш детектор на лъжата?

— Ами да — рече Хилари, протегна ръка и взе отпуснатия му член в ръката си. — Моят детектор на лъжата работи по съвсем проста схема. Няма начин да даде неверни данни. Просто взимаме главния щепсел — каза Хилари, леко стискайки органа му, — и го включваме в контакт „Б“.

— Контакт „Б“ ли?

Тя се плъзна надолу в леглото и го взе с устата си. Само за секунди той набъбна, започна да пулсира, втвърден и готов. След няколко минути вече едва успяваше да се сдържа.

Хилари вдигна поглед и се усмихна.

— Не си излъгал — каза тя.

— Пак ще повторя: ти си изненадващо развратно момиче.

— Искаш ли пак тялото ми?

— Искам пак тялото ти.

— А душата ми?

— Тя не е ли част от комплекта?

Този път тя се качи отгоре му. Движеше се напред-назад, от едната страна на другата, нагоре-надолу… Когато Тони посегна към полюшващите й се гърди, Хилари му се усмихна, а след това вече нямаше отделни движения или докосвания — всичко се сля в едно непрекъснато, гладко и супернагорещено движение, което нямаше нито начало, нито край.

В полунощ двамата отидоха до кухнята и си приготвиха една късна лека вечеря — студена закуска от сирене, желирано пиле, плодове и изстудено бяло вино. Занесоха всичко в спалнята, ядоха малко, подаваха си хапки един на друг, а след това, още преди да бяха хапнали кой знае колко, загубиха интерес към храната.

Хилари и Тони бяха като двойка тийнейджъри, завладени от собствените си тела и явно надарени с неизчерпаема енергия. Докато се люшкаха в ритмичен екстаз, Хилари остро усещаше, че това не бяха просто поредица от полови актове, в които те участваха, а важен ритуал. Беше церемония, пречистваща я изцяло от дълго трупаните страхове. Тя се оставяше в ръцете на друго човешко същество по начин, който само преди седмица би й се сторил невъзможен. Бе оставила настрана гордостта си, беше се разголила, изтощавайки себе си и предлагайки му се, рискувайки по този начин отказ, унижение, срам. Имаше съвсем малката надежда, че Тони няма да злоупотреби и той не го стори. Много от нещата, които направиха, биха изглеждали срамни с друг партньор, ала с Тони всеки акт беше екзалтиращ, извисяващ, божествен. Тя още не можеше да му каже, че го обича — не и с думи. Но го изричаше по друг начин, когато в леглото го молеше да направи с нея каквото пожелае, без да си оставя никакви резерви, отваряйки се изцяло за него, докато накрая коленичи пред него и с устните и езика си изсмука и последния грам сладост от слабините му.

Омразата й към Ърл и Ема сега бе така силна, както и когато бяха живи. Защото не друго, а тяхното влияние върху нея я правеше неспособна да изрази чувствата си към Тони. Хилари се питаше какво трябва да направи, та да счупи веригите, в които родителите й я бяха оковали.

Известно време тя и Тони лежаха в леглото прегърнати без да говорят, защото нямаше нужда от думи.

Десет минути по-късно, в четири и половина сутринта, Хилари каза:

— Трябва да си вървя.

— Остани!

— Имаш ли сили за още?

— Боже мой, не! — каза Тони. — Изцеден съм! Просто искам да те държа в прегръдките си. Остани да спиш тук.

— Ако остана, няма да можем да спим.

— А ти имаш ли сили за още?

— За съжаление не, мили мой. Обаче утре имам работа. Ти също. А и двамата сме твърде възбудени и твърде изпълнени един с друг, за да можем да си починем, щом сме в едно легло. Ще продължим да се докосваме, да бъбрим и да не се поддаваме на съня.

— Е — рече Тони, — ще трябва да свикнем да прекарваме нощите си заедно. Искам да кажа, че ще прекарваме много от тях в едно и също легло, не мислиш ли?

— Много, много нощи — съгласи се Хилари. — Първата нощ е най-страшната. Ще се нагодим един към друг, когато връзката ни се поизноси. Аз ще спя с ролки на главата и крем върху лицето.

— А аз ще започна да пуша пури и да гледам представлението на Джони Карсън.

— Срамота! — възкликна Хилари.

— Разбира се, ще е нужно малко време, за да изчезне свежестта в нашите отношения.

— Да, малко — съгласи се тя.

— Например петдесет години.

— Или шестдесет.

Двамата удължиха тръгването й с още петнадесет минути, но накрая Хилари стана и се облече. Тони нахлузи дънките си.

Във всекидневната, отправяйки се към външната врата, Хилари се спря пред една от картините му и каза:

— Искам да взема шест от най-хубавите ти картини. Ще ги занеса на Уайънт Стивънс в Бевърли Хилс и ще видя дали ще може да ти помогне.

— Няма да може.

— Искам да опитам.

— Това е една от най-хубавите галерии.

— Че защо да започваш от най-долното стъпало?

Тони я изгледа втренчено, така, сякаш виждаше друг човек. Най-накрая той каза:

— Може би ще трябва да скоча.

— Да скочиш ли?

Той й каза за пламенния съвет, даден му от Юджийн Тъкър, бившият чернокож затворник, който сега изработваше дрехи.

— Тъкър е прав — каза Хилари. — Но това дори не е скок, а просто лек подскок. Ти няма да напуснеш работата си в полицията или нещо подобно. Просто ще опипаш обстановката.

Тони сви рамене.

— Уайънт Стивънс ще ме отреже — рече той, — но предполагам, че нищо не губя, ако го оставя да го стори.

— Няма да те отреже — каза Хилари. — Избери шест от картините си — най-характерни за творчеството ти по твое мнение. Ще се опитам да уредя за нас среща с Уайънт или по-късно днес, или утре.

— Избери си още сега — рече Тони. — Вземи ги със себе си. Когато видиш Стивънс, покажи му ги.

— Но аз съм уверена, че той ще иска да се запознае с тебе.

— Ако му хареса това, което ще види, чак тогава той ще поиска да се запознае с мене. А ако изобщо хареса нещо, аз ще бъда щастлив да се видя с него.

— Тони, наистина…

— Просто не искам да съм там, когато ти каже, че работите са добри, но са просто картини на талантлив аматьор.

— Невъзможен си!

— Предпазлив.

— Такъв песимист си!

— Реалист.

Хилари нямаше време да разгледа всичките шестдесет картини, натрупани във всекидневната. С изненада разбра, че Тони има още петдесет, складирани из най-различни шкафове, както и сто графики, почти толкова акварели и безброй много предварителни скици. Тя искаше да ги види всичките, но само след като си починеше, за да може да им се наслади изцяло. Хилари избра шест от дванадесетте картини, окачени по стените във всекидневната. За да ги запазят, те внимателно ги увиха в един стар чаршаф, който Тони накъса на парчета за тази цел.

Той си сложи риза и обувки и й помогна да отнесат товара до колата й. Сложиха ги в багажника. Хилари затвори и заключи багажника и двамата се изгледаха мълчаливо, без да могат да си кажат „довиждане“.

Бяха застанали на светлината на шестметровата халогенна улична лампа. Тони я целуна леко. Нощта беше мразовита и ясна.

— Скоро ще се съмне — каза Тони.

— Искаш ли да изпееш заедно с мене „Двама сънливци“?

— Не мога да пея — отвърна той.

— Не ти вярвам — каза Хилари и се притисна към него. — Съдейки от собствен опит, ти си много добър във всичко, което вършиш.

— Развратно момиче!

— Опитвам се да бъда.

Те отново се целунаха и Тони й отвори шофьорската врата.

— Ти няма ли да работиш днес? — попита тя.

— Не. Не и след… Франк. Трябва да отида да напиша доклад, но това ще ми отнеме около час. Ще взема няколко дни отпуска. Имам много насъбрани почивки.

— Ще ти се обадя следобед.

— Ще чакам — отвърна й той.

Хилари се отдалечи, поемайки по пустите утринни улици. След няколко пресечки усети, че коремът й закъркори от глад. Тя се сети, че вкъщи нямаше необходимото, за да си приготви закуска. Възнамеряваше да напазарува след като човекът от телефонната компания привършеше работата си, но пък точно тогава й бе позвънил Майкъл Саватино и тя се бе втурнала към апартамента на Тони. На следващото кръстовище Хилари зави наляво и се упъти към денонощния магазин, за да си купи яйца и мляко.

* * *

Тони смяташе, че на Хилари ще са й нужни не повече от десет минути, за да се прибере вкъщи по безлюдните улици, но изчака петнадесет минути, преди да й се обади, за да провери дали се е върнала. Телефонът й не позвъня. Чуха се само няколко компютърни звуци — бибипкане и бръмчене, съставляващи езика на компютрите — едва след това нещо щракна, цъкна и изпука. Последва кухото, призрачно съскане, показващо, че връзката не е осъществена. Тони затвори, набра отново номера, внимавайки да избере правилно всяка цифра, но отново телефонът й не иззвъня.

Тони бе уверен, че този бе новият й номер, избран от него. Не го бе включил в телефонния указател. Когато тя му го каза, той провери, за да е сигурен, че не греши. Пък и Хилари му го бе продиктувала от фактурата за извършени услуги от телефонната компания, която беше в чантата й. Така че не можеше да има грешка.

Тони се обади на телефонистката и й каза какъв е проблемът. Жената се опита да го свърже чрез централата, но и тя не успя.

— Да не би да не е затворен както трябва?

— Смятам, че е.

— Какво можете да направите?

— Ще докладвам номера за неизправен — каза телефонистката. — „Телефонни повреди“ ще се погрижат телефона да проработи.

— Кога?

— Това да не е номер на много възрастен човек или инвалид?

— Не — отвърна Тони.

— Тогава ще мине по каналния ред за отстраняване на повредата — отвърна тя. — Един от нашите хора ще го види след осем часа тази сутрин.

— Благодаря.

Тони сложи слушалката върху вилката. Той седеше на ръба на леглото, загледан замислено в измачкания чаршаф, където Хилари бе лежала и погледна малкия къс хартия, върху който бе записан номерът й.

Неизправен ли?

Навярно техникът бе направил грешка вчера следобед, разменяйки телефоните. Възможно. Но не и правдоподобно. Всъщност не беше никак правдоподобно.

Внезапно той си спомни за анонимното телефонно обаждане, което я безпокоеше. Човек, който вършеше такива неща, беше обикновено слаб, безопасен, сексуално затормозен. Не беше способен на нормални взаимоотношения с жена и в това почти нямаше изключения. Общо взето такъв тип беше твърде интровертен и страхлив, че да се опита да изнасилва. Обикновено… почти без изключения… общо взето. Но нима не можеше да се допусне, че този откачен беше един измежду хиляда и беше опасен?

Тони сложи ръка на стомаха си. Започна да му прилошава.

Ако букмейкърите в Лас Вегас събираха облози в момента за това дали Хилари Томас би могла да бъде обект на нападение от страна на двама различни вманиачени убийци за по-малко от една седмица, то облозите срещу такава възможност биха достигнали астрономическа цифра. От друга страна по време на службата си в полицията на Лос Анджелис Тони бе виждал невъзможното да се случва отново и отново. Преди много време той се бе научил да очаква неочакваното.

Спомни си за Боби Валдез… гол… изпълзяващ от шкафа под умивалника… с див, безумен поглед… и оръжие в едната ръка.

Иззад прозорците на стаята долетя писък на птица, макар небето да не бе докоснато още от първите утринни лъчи. Писъкът беше остър, пронизителен… извисяващ се нагоре, после надолу, пак нагоре, пак надолу… а птицата прелиташе от дърво на дърво в двора. Писукаше така, сякаш я преследваше нещо много бързо, кръвожадно и безмилостно.

Върху челото на Тони избих капчици пот.

Той стана от леглото.

Нещо ставаше в дома на Хилари. Нещо лошо… нещо ужасно.

* * *

Тъй като се отби в денонощния магазин, за да купи мляко, яйца, масло и други продукти, Хилари се прибра в дома си половин час, след като бе тръгнала от Тони. Тя беше гладна и приятно уморена. Копнееше за един омлет със сирене и ситно нарязан магданоз… а после поне шест часа непробуден и дълбок, дълбок сън. Беше прекалено уморена, за да си даде труда да вкара мерцедеса в гаража. Паркира колата в алеята.

Автоматичните пръскалки ръсеха вода над тъмната трева. Чуваше се приглушеното им свирукане и съскане. Лекият бриз шумолеше в листата на високите палми.

Хилари влезе в къщата през главния вход. В хола цареше непрогледна тъмнина. Ала предвиждайки, че може би ще се върне късно, на излизане тя беше оставила лампата в антрето да свети. Когато влезе, премести пакетите в едната си ръка, а с другата затвори и заключи и двете резета.

Запали главното осветление в хола, направи две крачки и едва тогава разбра, че стаята беше съсипана. Две настолни лампи бяха направени на пух и прах, абажурите им бяха разкъсани, една витрина беше разбита и целият килим бе поръсен с хиляди парчета стъкло. Скъпите порцеланови уникати, които бяха върху полиците също бяха разбити: безброй малки парчета се валяха около камината и по пода. Диванът и креслата бяха разрязани с нож. Огромни късове дунапрен и пълнеж бяха разхвърляни из стаята. Два дървени стола, очевидно разбити в стената, сега просто бяха куп подпалки, а стената бе издраскана. Краката на чудесния ъглов шкаф от антикварния магазин бяха отчупени, всичките му чекмеджета бяха издърпани и дъната им бяха избити. Картините бяха все още на стената, където ги бе окачила, но висяха целите раздрани на тънки ивици. Пепелта от камината беше размазана върху красивия скъп килим от магазина на Едуард Фийлдс. Нито една мебел, нито едно украшение не беше пропуснато. Растенията бяха изкоренени и накъсани на парчета.

В началото Хилари бе зашеметена, но после шокът й отстъпи място на гнева й срещу вандалите.

— Копелета! — процеди през зъби тя.

Толкова щастливи часове бе прекарала Хилари, избирайки всяка вещ поотделно. Беше похарчила почти цяло състояние, но не цената на съсипаното имущество я притесняваше толкова, тъй като по-голямата част от него беше застраховано. Имаше обаче сантиментална стойност, която не можеше да бъде компенсирана. Тези бяха първите хубави неща, които тя бе притежавала и я болеше да ги загуби. В очите й блеснаха сълзи.

Потресена и невярваща, Хилари пристъпи сред развалините, преди да осъзнае, че животът й може да е в опасност. Тя се спря и се ослуша. В къщата цареше тишина.

По гръбнака й полазиха студени тръпки и за миг тя изпита ужас — стори й се, че някой диша в тила й. Извърна се и погледна назад. Нямаше никой.

Шкафът в антрето, който беше затворен, когато тя влезе в къщата, бе все още затворен. За миг Хилари се втренчи в него, изтръпнала в очакване той да се отвори. Но ако вътре имаше някой, който чакаше завръщането й, то той трябваше да е излязъл до сега.

„Това е пълна лудост!“, мислеше си Хилари. „Не може да се случи отново. Просто не може! Нечувано е, нали така?!“

Зад нея нещо прошумоля.

Тя тихо извика от уплаха и посегна със свободната си ръка, за да се предпази от нападателя.

Но нападател нямаше. Хилари все още беше сама в хола.

Въпреки всичко, тя бе уверена, че онова, което бе чула, не беше невинният и естествен домашен шум — някоя изскърцала греда или дъска. Хилари знаеше, че тя не бе единственият човек в тази къща — усещаше чуждо присъствие.

Отново същият шум!

В трапезарията…

Изхрущяване, подрънкване… сякаш някой ходеше върху парчета стъкло и порцелан. Още една стъпка…

До трапезарията се стигаше по сводестия коридор. Тя беше на около шест метра от Хилари. Там беше тъмно като в гробница.

Още една стъпка… хрус-хряс.

Тя започна да се оттегля назад, отдалечавайки се много внимателно от източника на звука, насочвайки се към външната врата, която сега й се струваше на километър и половина от нея. Как й се искаше да не беше я заключвала с резетата!

От черния, зейнал вход на трапезарията се показа мъж… Той излезе в сводестия коридор и на бледата светлина Хилари видя, че е едър, висок и с широки рамене. Мъжът се спря в мрака за миг, после влезе в ярко осветения хол.

— Не! — извика Хилари.

Поразена, тя замръзна на мястото си и вече не се оттегляше към вратата. Сърцето й лудо заблъска, устата й пресъхна… Хилари поклати глава напред-назад, напред-назад… не, не, не…

Той държеше голям и смъртоносно наострен нож. Ухили й се. Беше Бруно Фрай.

* * *

Тони беше благодарен, че улиците са пусти, защото не би могъл да понесе мисълта за забавяне. Боеше се, че без друго вече е закъснял.

Караше напористо и бързо на север по „Санта Моника“, после на запад по „Уишлър“. Джипът се движеше с над сто и десет километра в час, когато стигна до първия хълм на Бевърли Хилс в очертанията на града. Моторът ревеше, прозорците и някои от копчетата на арматурното табло леко вибрираха. Тони се спусна по хълма, но семафорът светна червено. Той не натисна спирачките, натисна предупредително клаксона и профуча през кръстовището. Стрелна се над капака за канализационната шахта — лека хлътнатина, която при шестдесет километра в час не се усещаше. Но сега, при тази скорост, едва забележимата вдлъбнатина беше като зейнала бездна под него. За част от секундата Тони фактически полетя във въздуха, удряйки главата си в тавана на колата, макар че бе сложил предпазния колан. Джипът отново докосна паважа с трясък — хилядогласен хор от тракане, чукане и остър писък на измъчена гума. Понесе се наляво, а задницата се завъртя с грозно свистене, от което кръвта в жилите му замръзна. Изпод сърдитите гуми се разнесе дим на изгоряло. Само за миг съзнанието му бе взривено от мисълта, че ще загуби контрол, но след това изведнъж Тони овладя волана и вече бе изкачил наполовина следващия хълм, без да осъзнава как точно се бе озовал там.

Той намали скоростта на шестдесет и пет километра в час, а сетне отново я вдигна до деветдесет и пет. Реши да не увеличава повече от това. Оставаше още малко. Ако огънеше някой уличен стълб с джипа или се обърнеше и се убиеше, нямаше да може да помогне на Хилари.

Тони все още продължаваше да нарушава правилника за движение. Той взе няколко завоя с такава голяма скорост, че навлезе в срещуположното платно, благодарен, че не се задаваше никаква кола. Всички пътни светлини и знаци бяха против него — както повеляваха правилата за всемирната подлост, но Тони ги пренебрегна до един. Не се безпокоеше, че ще му надупчат талона за превишена скорост и безразсъдно шофиране. Ако някой униформен полицай го спреше, той щеше да му покаже значката си и да го вземе със себе си, за да отидат до дома на Хилари. Но Тони се уповаваше единствено на бога да не бъде спиран, защото това означаваше не само да спре, но и да се представи, да обясни спешността на случая. Щеше да загуби поне една минута.

А той предчувстваше, че една минута бе от огромно значение — значението на живот или смърт за Хилари.

* * *

Когато видя Бруно Фрай да влиза в хола, Хилари помисли, че полудява. Той беше мъртъв! Мъртъв! Тя го бе промушила два пъти и бе видяла кръвта му. Беше го видяла и в моргата — студен, жълтеникаво-пепелив и бездиханен. Беше извършена аутопсия. Смъртният акт бе разписан. Мъртъвците не могат да ходят!

Въпреки това той се бе надигнал от гроба, беше излязъл от тъмната трапезария — последният неканен гост с голям нож в едната си ръка, стегната с кожена ръкавица, нетърпелив да довърши работата си, която бе започнал миналата седмица. Просто не беше възможно той да е тук!

Хилари затвори очи и се опита с усилие на волята си да го пропъди. Но миг по-късно, когато принуди сама себе се да погледне отново, той все още беше там.

Тя не бе в състояние да се движи. Искаше да избяга, но всичките й стави — хълбоците, коленете, глезените, бяха сковани, вцепенени… беше безсилна да ги задвижи. Почувства се толкова слаба и крехка, колкото една много, много стара жена. Беше сигурна, че ако успее да раздвижи крайниците си и направеше една крачка, щеше да се строполи на пода.

Не можеше да говори, но вътре в себе си пищеше.

Фрай се спря на около четири метра от нея. Единият му крак бе омотан в парче подплата, откъсната от раздраните кресла. Лицето му беше тебеширенобяло и той силно се тресеше, очевидно на ръба на истерията.

Можеше ли мъртвец да изпада в истерия?

Хилари сигурно полудяваше. Сигурно! Беше съвсем, съвсем луда! Но тя знаеше, че не е така.

Призрак ли виждаше? Ала тя не вярваше в призраци. И освен това, не бяха ли духовете нематериални, безплътни или поне прозрачни? Можеше ли един призрак да бъде така материален както този ходещ мъртвец и така убедително и ужасяващо реален като него?!

— Кучка! — каза той. — Ти, воняща кучко!

Грубият му, нисък и хрипкав глас не можеше да бъде сбъркан.

„Но гласните му струни трябва вече да са се разпаднали!“ — тази безумна мисъл мина през съзнанието на Хилари. „Гърлото му трябва да е изгнило.“

Тя усети как в нея се надига див смях. Бореше се да го овладее. Ако започнеше да се смее, никога нямаше да може да спре.

— Ти ме уби! — рече заплашително Фрай, все още на ръба на истерията.

— Не — каза Хилари. — О, не, не!

— Уби ме! — изкрещя той и замахна с ножа. — Ти ме уби! И не смей да лъжеш! Аз зная. Да не би да мислеше, че не зная? О, господи! Чувствам се толкова чужд, толкова сам, съвсем сам и опустошен! — В гласа му се долови неподправена душевна болка, примесена с гняв. — Толкова опустошен и уплашен! И всичко е заради тебе!

Фрай бавно прекоси няколкото метра, които ги разделяха, като внимателно стъпваше сред отломките.

Хилари забеляза, че очите му не бяха очи на мъртвец — изцъклени или замъглени от белезникав слой. Те бяха сиво-сини и съвсем живи — в тях гореше студена, изпепеляваща ярост.

— Този път ще останеш мъртва завинаги — каза Фрай, приближавайки. — Никога няма да се върнеш вече.

Хилари се опита да се отдалечи от него и колебливо отстъпи назад. Краката й почти й изневериха, но тя не падна. Имаше много повече сили в себе си, отколкото подозираше.

— Този път — каза Фрай, — ще взема всички предпазни мерки и няма да ти позволя да се върнеш. Ще ти изрежа шибаното сърце!

Хилари направи още една крачка назад, но беше безсмислено. Тя нямаше да може да избяга. Нямаше на разположение достатъчно време, за да стигне до вратата и да отключи и двете резета. Ако само се опиташе да го стори, той щеше начаса да скочи отгоре й и да забие ножа дълбоко в гърдите й.

— Ще набуча на кол шибаното ти сърце.

Ако хукнеше по стълбите и се опиташе да вземе пистолета си от спалнята, тя сигурно не би имала същия късмет, както миналия път. Този път той щеше да я хване още преди да е стигнала горния етаж.

— Ще ти отрежа проклетата глава.

Фрай се извиси над нея — беше на една ръка разстояние.

Хилари нямаш накъде да бяга, нито къде да се крие.

— Ще ти отрежа езика. Ще натъпча шибаната ти уста с чесън. Ще я натъпча до край с чесън, за да не можеш със сладки приказки да ги накараш да те пуснат от ада и да се върнеш.

Хилари чуваше гръмотевичните удари на сърцето си. Не можеше да диша поради силната си уплаха.

— Ще ти извадя шибаните очи.

Тя отново замръзна на мястото си, неспособна да се помръдне.

— Ще ти извадя очите и ще ги смачкам, за да не можеш да виждаш пътя за връщане.

Фрай вдигна ножа над главата си.

— Ще ти отрежа и ръцете, за да не можеш да опипваш пътя си от ада.

Ножът увисна във въздуха и остана така сякаш цяла вечност — ужасът изкриви представата на Хилари за време.

Смъртоносното острие привличаше погледа й и почти я хипнотизираше.

— Не!

Тънък сноп лъчи заигра по леко наклонения нож.

— Кучка!

И тогава острието се спусна надолу към лицето й. Светлината искреше върху стоманата. Ножът се носеше все по-надолу и по-надолу, очертавайки дълга, извита, смъртоносна дъга.

В едната си ръка Хилари държеше пакета с продуктите. Сега вече без да се замисля какво би трябвало да направи, с бързо, инстинктивно движение тя грабна плика с две ръце и замахна с него нагоре, по посока на падащия нож, отчаяно опитвайки да спре смъртоносния удар.

Острието се заби в продуктите, пробивайки кутията с прясното мляко.

Фрай нададе див, яростен рев.

Мократа кесия беше изтръгната от ръцете на Хилари. Пликът падна на пода и по килима се разсипаха мляко, яйца, стръкове лук и малки пакетчета масло.

Ножът също бе изтръгнат от ръката на мъртвеца и той спря, за да го вдигне от земята.

Хилари хукна към стълбите. Тя знаеше, че така само удължава малко неизбежния си край. Беше спечелила две-три секунди преднина, не повече. Не беше достатъчно време, за да може да се спаси.

Звънецът на вратата иззвъня.

Изненадана, Хилари спря в основата на стълбището и се обърна.

Очите им се срещнаха. Тя видя как за миг в неговите се прокрадна колебливост.

Фрай пристъпи към нея, но с много по-малко увереност, отколкото бе показал в началото. Той нервно погледна към антрето и външната врата.

Повторно иззвъняване!

Хванала се за перилата и отстъпвайки нагоре по стълбите, Хилари започна да вика за помощ, да пищи с всичка сила.

Отвън някой извика:

— Полиция!

Беше Тони.

— Полиция! Отворете вратата!

Хилари не можеше да си представи защо той беше дошъл. Тя никога не бе изпитвала по-голяма радост от човешки глас от тази, която изпитваше сега, чувайки гласа на Токи.

Фрай спря неподвижен, когато чу думата „полиция“, погледна към Хилари, после към вратата, после пак към нея, преценявайки шансовете си.

Тя продължаваше да вика.

Някъде някой разби стъкло. Фрай подскочи, изненадан. Чу се как парчетата издрънчаха върху керамичния под.

Макар че от положението си върху стълбите Хилари не виждаше антрето, тя разбра, че Тони е счупил стъклото на малкото прозорче до входната врата.

— Полиция!

Фрай я изгледа кръвнишки. Хилари никога не бе виждала толкова омраза като тази — тя бе изкривила лицето му и запалила в очите му пламъка на безумието.

— Хилари! — викаше Тони.

— Ще се върна — рече й Фрай.

Мъртвецът й обърна гръб и хукна през хола към трапезарията, възнамерявайки очевидно да се измъкне от къщата през кухнята.

Хлипайки, Хилари се втурна надолу по стълбите към тесния прозорец с разбитото стъкло, откъдето я викаше Тони.

* * *

Пъхайки пистолета си в кобура му, Тони се върна от градината зад къщата и влезе в ярко осветената кухня.

Хилари стоеше до кухненския блок в сградата на помещението. Върху плота, на сантиметър от ръката й лежеше кухненски нож.

Когато затвори вратата, Тони каза:

— В розариума няма никой.

— Заключи я! — рече Хилари.

— Какво?

— Вратата. Заключи я!

Тони заключи вратата.

— Навсякъде ли огледа? — попита тя.

— Всяко ъгълче.

— И от двете страни на къщата?

— Да.

— В храстите?

— Всеки храст.

— А сега какво? — попита Хилари.

— Ще се обадя в участъка, за да изпратят двама униформени полицаи да направят доклад.

— Няма смисъл — рече тя.

— Човек никога не знае. Може някой съсед да го е видял да обикаля тук преди това. Или някой да го е видял, когато е избягал от къщата.

— Нужно ли е един мъртвец да бяга? Един призрак може просто да изчезне, когато пожелае, нали?

— Ти да не вярваш в духове?

— Може би той не е бил дух — каза Хилари. — Навярно е бил ходещ труп. Просто най-обикновен движещ се труп, серийно производство.

— Не вярваш и в зомбита, нали?

— Не вярвам ли?

— Прекалено разумна си за това.

Хилари затвори очи и поклати глава.

— Не зная вече в какво вярвам — рече тя.

В гласа й се долови трепет, който разтревожи Тони. Тя можеше да припадне всеки момент.

— Хилари… сигурна ли си в това, което видя?

— Той беше!

— Но как е възможно?

— Беше Фрай — настояваше Хилари.

— Ти го видя в моргата миналия четвъртък.

— Тогава беше ли мъртъв?

— Разбира се, че беше.

— Кой ти каза?

— Лекарите… патологът.

— Лекарите понякога грешат.

— За това дали един човек е жив или мъртъв?!

— Често пишат за такива неща във вестниците — отвърна тя. — Решават, че някой е хвърлил топа и издават смъртен акт. Тогава изведнъж покойникът се надига и сяда на масата в погребалното бюро. Случва се, макар и не много често. Признавам, че не е ежедневие. Зная, че вероятността е едно на един милион.

— Дори едно на десет милиона.

— Но все пак се случва.

— Не и сега.

— Аз го видях! Тук… тази вечер.

Тони отиде до нея, целуна я по бузата и взе ръката й — тя беше леденостудена.

— Чуй ме, Хилари, той е мъртъв. Поради прободните рани, които ти си му нанесла, Фрай е загубил половината си кръв. Намерили са го сред огромна локва кръв. Загубил е всичката тази кръв, после е лежал под жарките лъчи на слънцето, без никой да се погрижи за него с часове. Просто не би могъл да остане жив след всичко това.

— Ами ако е могъл?

Тони повдигна ръката й към устните си и целуна бледите й пръсти.

— Не — каза той тихо, но твърдо. — Фрай е нямал друга възможност, освен да умре, при такава загуба на кръв.

Тони предполагаше, че Хилари е изпаднала в лек шок — нещо като временно късо съединение за възприятията й и краткотрайно объркване на паметта. Тя просто объркваше това нападение с другото от миналата седмица. След минута-две, когато отново се съвземеше, всичко щеше да се проясни в ума й и Хилари щеше да разбере, че човекът, който беше дошъл при нея тази нощ, не беше Бруно Фрай. Тони трябваше само да я погали малко, да й поговори тихо и успокоително и да отговаря на всичките й въпроси и невероятни предположения толкова разумно, колкото бе възможно, докато тя отново се върнеше в нормалното си състояние.

— Може би Фрай не е бил мъртъв, когато са го намерили на паркинга — каза тя. — Може би той просто е бил в кома.

— Експертът по съдебна медицина щеше да забележи по време на аутопсията.

— Но може би той изобщо не е извършил аутопсия.

— Ако той лично не е, то някой друг от екипа му я е извършил.

— Е — каза Хилари, — може би този ден те са били много заети: изведнъж са се струпали много мъртъвци на един път или нещо подобно, и са решили набързо да напишат отчета, без фактически да са свършили работата си.

— Невъзможно е — отвърна Тони. — Службата на експерта се слави с най-висок професионализъм.

— Не можем ли поне да проверим? — попита Хилари.

Тони кимна.

— Разбира се, ще го направим. Но ти забравяш, че Фрай сигурно е преминал през ръцете на един или навярно двама служители от погребалното бюро. Каквато и кръв да е била останала в него, тя е била изцедена и кухините са били запълнени с балсамираща течност.

— Сигурен ли си?

— Трябвало е или да го балсамират, или да го кремират, за да го изпратят в Сейнт Хелена. Такъв е законът.

Хилари се замисли върху това за миг, после каза:

— Ами ако този наистина е случаят на десет милиона? Ами ако Фрай е бил обявен за починал поради грешка? Или пък експертът все пак е погледнал през пръсти на аутопсията? Какво ако Фрай се е изправил на масата в погребалното бюро точно когато служителят се е канил да започне работата си по него?

— Хилари, ти си като удавник, който се хваща за сламката! Нима не разбираш, че ако такова нещо се бе случило, ние щяхме да знаем за него? Ако някой служител в погребалното бюро разбере, че пред него лежи мъртвец, който в крайна сметка се оказва жив, и че буквално е обезкървен до смърт и се нуждае от спешна медицинска помощ, то този служител ще го изпрати по най-бързия начин в близката болница. Служителят също така ще ни се обади в офиса на експерта по съдебна медицина. Или пък от болницата ще се обадят. Ние веднага бихме разбрали за това.

Хилари се замисли над думите му, загледа се в кухненския под и прехапа долната си устна.

— А какво стана с шериф Лоренски в Напа Каунти?

— Още не сме се свързали с него.

— Защо не?

— Избягва запитванията ни. Отказва да приеме поръчките за разговор по телефона или направо ги връща.

— Е, това не ти ли подсказва, че има нещо повече от очевидните факти? — попита го Хилари. — Има някакъв заговор и шерифът в Напа е част от него.

— Какъв заговор имаш предвид?

— Аз… не зная.

Тони все още говореше тихо, спокойно и все още вярваше, че тя ще откликне на внимателните му и разумни аргументи.

— Заговор между Фрай, Лоренски и самия Сатана? — каза той. — Заговор да измамят смъртта и изпълнението на служебния й дълг? Пъклен заговор за възкресяване на мъртвец? Заговор да се живее вечно по някакъв начин? Всичко това ми се вижда безсмислено. А на тебе?

— Не — рече тя раздразнено. — Наистина няма абсолютно никакъв смисъл!

— Добре. Драго ми е да го чуя. Ако ми беше казала, че има смисъл, щях да се разтревожа за тебе.

— Но, дявол да го вземе, тук става нещо наистина необикновено! Нещо изключително! И ми се струва, че шериф Лоренски няма начин да не е част от него. В края на краищата миналата седмица той излъга, за да защити Фрай. А сега ви избягва, защото няма приемливо обяснение за постъпките си. Поведението му не ти ли се струва подозрително? Не ти ли се вижда, че той е затънал до гуша в някакъв заговор?

— Не — отвърна Тони. — На мене той ми прилича на ужасно сконфузен полицай. Като служител на закона той е извършил дяволски тежко нарушение. Прикрил е местното величие, защото е мислел, че е невъзможно Фрай да бъде замесен в изнасилване и опит за убийство. Не е могъл да се свърже с Фрай миналата сряда, но ни е излъгал, че го е сторил. Бил е напълно убеден, че Фрай не е човекът, когото търсим. Но е бил в грешка. И сега ужасно се срамува от себе си.

— Така ли мислиш наистина? — попита Хилари.

— Всички в участъка мислят така.

— Е, аз не мисля така.

— Хилари…

— Аз видях Бруно Фрай тази нощ!

Вместо постепенно да се съвземе, както Тони се надяваше тя да направи, Хилари ставаше все по-зле, навлизайки все по-дълбоко в тази мрачна фантазия за възкръснали мъртъвци и заговори. И той реши да бъде твърд с нея.

— Хилари, ти не си видяла Бруно Фрай. Той не е бил тук. Не тази нощ. Той е мъртъв. Мъртъв и погребан. Тази нощ те е нападнал друг човек. Ти си изпаднала в лек шок и си объркана. Това е напълно разбираемо. Обаче…

Хилари издърпа ръката си от неговата и отстъпи една крачка назад.

— Не съм объркана. Фрай беше тук. Каза също, че пак ще дойде.

— Само преди минута ти призна, че твоята история изобщо няма смисъл, нали?

— Да — каза тя неохотно. — Така казах. Няма смисъл. Но се случи!

— Повярвай ми, виждал съм как внезапният шок може да повлияе върху хората — каза Тони. — Той изкривява възприятията и представите и…

— Ще ми помогнеш ли или не? — попита Хилари.

— Разбира се, че ще ти помогна.

— Как? Какво ще правим?

— Като начало ще докладваме нахлуването в жилището ти и нападението.

— Няма ли да бъде ужасно неудобно? — попита кисело тя. — Когато им кажа, че един мъртвец се е опитал да ме убие, няма ли те да решат да ме задържат, докато ме подложат на психиатричен тест? Ти ме познаваш дяволски по-добре от другите, но дори ти ме мислиш за луда.

— Аз не те мисля за луда — отвърна Тони, смаян от тона й. — Мисля, че си разстроена.

— По дяволите!

— Разбираемо е.

— По дяволите!

— Хилари, чуй ме. Когато дойдат униформените полицаи, няма да им казваш нищо за Фрай. Ще се успокоиш, ще се овладееш…

— Но аз се владея!

— … и ще се опиташ да си спомниш как изглежда нападателят ти. Ако уталожиш нервите си и ако дадеш на себе си поне минимален шанс, аз съм уверен, че ти ще се изненадаш от онова, което ще си спомниш. Когато бъдеш спокойна, уравновесена и по-разумна във връзка с всичко това, ще разбереш, че нападателят ти не е бил Бруно Фрай.

— Той беше.

— Може да е приличал на Фрай, но…

— Ти се държиш точно като Франк Хауърд онази нощ — рече сърдито Хилари.

Тони не губеше търпение.

— Онази нощ — отвърна той, — ти поне обвиняваше жив човек.

— Ти си просто като всички други, на които някога съм имала доверие — каза тя с треперлив глас.

— Искам да ти помогна.

— Глупости!

— Хилари, не се отвръщай от мене.

— Не аз, а ти пръв се отвърна.

— Аз те обичам.

— Тогава покажи, че е така!

— Нали съм тук? Какви други доказателства искаш?

— Вярвай ми — рече Хилари. — Това е най-доброто доказателство.

Тони виждаше, че тя е крайно неуверена и си мислеше, че Хилари е в това състояние поради лошите изживявания с хора, които бе обичала и на които бе вярвала. Тя наистина трябва да е била грубо изоставена и наранена, защото едно обикновено разочарование не би я направило толкова чувствителна, колкото бе сега. Страдайки все още от старите душевни рани, сега Хилари изискваше фанатична преданост и доверие. В мига, в който той прояви съмнение спрямо нейния разказ, тя започна да се отдръпва от него, макар че той не подлагаше на съмнение нейната честност. Но, по дяволите! Тони знаеше, че никак не е нормално да я насърчава в такива заблуди. Най-доброто, което можеше да направи за нея, беше да я приласкае нежно и да я върне към действителността.

— Фрай беше тук тази нощ — настояваше Хилари. — Беше Фрай и никой друг. Но няма да го кажа на полицаите.

— Добре — каза Тони с облекчение.

— Защото аз няма да се обаждам в полицията.

— Какво?

Без да му обясни, тя се обърна с гръб към него и отиде в кухнята.

Като я последва, минавайки през опустошената трапезария, Тони каза:

— Трябва да съобщиш за това.

— Нищо подобно не трябва да правя.

— Застрахователната ти компания няма да плати нищо, ако не съобщим в полицията.

— Ще се безпокоя за това по-късно — отвърна Хилари, като напусна трапезарията и влезе в хола.

Тони вървеше плътно зад нея, следвайки я неотклонно през съсипията и хаоса в гостната стая. Те се упътиха към стълбите.

— Забравяш нещо — каза той. — Аз съм детектив.

— Е и?

— Аз познавам положението и съм длъжен да го докладвам.

— Ами докладвай го.

— Твоето изявление ще бъде част от доклада.

— Не можеш насила да ме накараш да сътруднича, защото аз няма да го направя.

Те стигнаха до долната площадка на стълбището и той сграбчи ръката й.

— Чакай малко — рече Тони. — Моля те, почакай.

Хилари се обърна с лице към него. Страхът й бе изместен от гняв.

— Пусни ме!

— Къде отиваш?

— Горе.

— Какво ще правиш?

— Ще си взема куфара и ще отида на хотел.

— Можеш да живееш при мене — каза Тони.

— Нима искаш една луда жена да пренощува при тебе? — попита тя язвително.

— Хилари, не се дръж така.

— Може да се развилнея и да те убия, както спиш.

— Аз не смятам, че си луда.

— О, точно така. Ти мислиш, че съм само объркана. Навярно леко откачена, но не и опасна.

— Само се опитвам да ти помогна.

— По много странен начин го правиш.

— Не можеш вечно да живееш в хотел.

— Ще се върна у дома, когато го заловят.

— Но ако не направиш официално оплакване, никой няма да тръгне да го търси.

— Аз ще го търся.

— Ти?!

— Аз.

Сега вече Тони се ядоса.

— Каква игра играеш, Хилари Томас?! Жена детектив?!

— Може да наема частни агенти.

— О, така ли? — попита с презрение Тони, разбирайки, че би могъл да я отчужди от себе си още повече с такова отношение, но твърде ядосан, за да запази спокойствие. — Кой? Филип Марлоу? Джим Рокфорд? Сам Спейд?

— Ти си бил много саркастичен!

— Ти ме принуждаваш да бъда такъв. Може би сарказмът ми ще ти помогне да се опомниш.

— Моят агент случайно знае едно частно детективско бюро.

— Казвам ти, че те не се занимават с такива работи.

— Занимават се с всичко, за което им се плаща.

— Не с всичко.

— С моя случай ще се занимаят.

— Това е работа за полицейския отдел на Лос Анджелис.

— Полицаите търсят само изявени крадци, изявени похитители, изявени…

— Това е една много добра, стандартна и резултатна следователска техника — каза Тони.

— Но в този случай не върши работа.

— Защо? Защото нападателят е избягал от амбулаторията мъртвец!

— Точно така.

— Значи мислиш, че полицията трябва да търси само изявени мъртви изнасилвачи и крадци?

Погледът, който Хилари му хвърли беше изпепеляваща смес от гняв и отвращение.

— Начинът, по който трябва да бъде решен този случай — каза тя, — е да се разбере как така Бруно Фрай е бил мъртъв и студен като камък миналата седмица, а снощи изведнъж е оживял.

— Чуй се какво говориш, за бога!

Тони беше разтревожен за нея. Това упорито безразсъдство го плашеше.

— Зная какво говоря — каза му тя. — Зная и какво видях. И не само видях Бруно Фрай преди малко. Аз също така го чух. Чух специфичния му, особен и гърлен глас. Беше той и никой друг! Видях го и го чух да ме заплашва, че ще ми отреже главата и ще ми натъпче устата с чесън. Сигурно си мислеше, че съм вампир или нещо подобно.

Вампир!

Думата разтърси Тони, защото тя изненадващо и по един доста обезпокоителен начин се свързваше с няколкото неща, намерени миналия четвъртък в сивия микробус на Бруно Фрай… странни неща, за които Хилари не би могла да знае и за които Тони си спомни едва сега. В жилите му полази студ.

— Чесън ли? — попита той. — Вампири?! Хилари, за какво говориш?

Тя се изтръгна от ръцете му и тръгна нагоре по стълбите.

Тони се спусна след нея.

— Какво каза за вампирите?

Изкачваща стъпалата, без да погледне към Тони или да отговори на въпроса му, Хилари каза:

— Нали е страхотна тази моя история? Нападната съм от възкръснал мъртвец, който мисли, че аз съм вампир. Леле-мале! Сега вече със сигурност си мислиш, че напълно съм си загубила ума. Извикай специалната бяла линейка! Сложи на тази нещастна женица усмирителна риза, преди да се е наранила! Веднага я заключи в удобна и съвсем изолирана стая! Заключи вратата и хвърли ключа!

Вече в коридора на втория етаж, на метър-два от стълбището, Тони настигна Хилари, упътила се към спалнята си. Той отново сграбчи ръката й.

— Пусни ме, дявол да го вземе!

— Кажи ми какво каза той!

— Отивам на хотел и тогава сама ще се справя с тази работа.

— Искам да зная всяка негова дума!

— С нищо не можеш да ме спреш — каза му Хилари. — Сега, пусни ме!

Тони изкрещя, за да могат думите му да достигнат до нея.

— Трябва да зная какво е казал за вампирите, по дяволите!

Тя срещна погледа му. Явно осъзна страха и смущението му, защото спря да се дърпа от него.

— Какво е толкова адски важно?

— Това, за вампирите.

— Защо?

— Фрай очевидно е бил обсебен от някакъв окултизъм.

— Откъде знаеш?

— Намерихме някои неща в микробуса му.

— Какви неща?

— Не си спомням всичко… колода карти за гледане, дъска за спиритически сеанси, повече от дванадесет кръста…

— Нищо не споменаха за това във вестниците.

— Не сме го съобщавали официално за пресата — отвърна Тони. — Освен това, когато претърсихме микробуса му, описахме наличните вещи и бяхме готови да обсъдим едно евентуално съобщение, всички вестници бяха отпечатали вече историята на деня, а журналистите бяха обработили евентуалните продължения. Случаят просто не беше достатъчно пикантен, за да пишат за него в пресата цели три дни. Но нека ти кажа какво друго имаше в микробуса. Малки ленени торбички с чесън, закрепени със скоч лента над всички врати. Два много остри дървени кола. Пет-шест книги за вампири и зомбита и другите така наречени „живи мъртъвци“.

Хилари потрепери.

— Той ми каза, че ще ми изреже сърцето и ще го промуши с кол.

— Господи!

— Щял да ми изреже очите, за да не мога да виждам пътя, когато се връщам от ада. Точно така каза. Това бяха думите му. Боеше се, че аз мога да възкръсна от мъртвите, след като той ме убие. Бълнуваше като някой луд. Но пък, ето на̀, той се надигна от гроба си, нали? — засмя се Хилари без следа от веселост, но с явна нотка на истеричност в гласа. — Щял да ми отреже и ръцете, за да не мога дори да опипвам пътя си.

Тони почувства, че му прилошава като си спомни как Фрай за малко не изпълни заканата си.

— Той беше — каза Хилари. — Разбираш ли, Фрай беше!

— Би ли могъл да е някой дегизиран като него?

— Какво?

— Би ли могъл някой да се гримира така, че да прилича на него?

— Защо му е на някого да прилича на Фрай?

— Не зная.

— Какво би спечелил?

— Не зная.

— Ти ме обвини, че се хващам за сламка. Е, ти дори за сламка не се хващаш. Твоето е просто мираж… просто нищо.

— Но не би ли могъл друг мъж да се гримира, за да прилича на Фрай?

— Невъзможно. Никакъв грим не може да е така съвършен отблизо. А и фигурата беше същата — на Фрай. Същата височина и тегло. Същата конструкция. Същите мускули.

— Но ако това е бил някой гримиран като Фрай и имитиращ неговия глас…

— Така би било по-лесно за тебе — каза хладно тя. — Едно хитроумно превъплъщение, колкото и зловещо и необяснимо да е, би било по-приемливо от моята история за ходещ мъртвец. Но ти спомена гласа му, а това е още една дупка в твоята теория. Никой не би могъл да имитира този глас. О, един отличен имитатор би могъл да наподоби много точно гърлеността, думите и акцента, но не би могъл да пресъздаде хрипкавото съскане. Човек би могъл да говори така само ако ларинксът му е много голям или има заболяване на гласните струни. Фрай е роден с неправилно оформен гласов апарат. Или пък като дете гърлото му доста е пострадало. А може би и двете. Както и да е, тази нощ с мене говори Бруно Фрай, а не някакъв хитро дегизиран мъж. Мога да се обзаложа срещу всеки цент, който притежавам.

Тони виждаше, че тя е все още ядосана, но не бе толкова сигурен, че е истерична или дори объркана. Тъмните й пронизващи очи гледаха съсредоточено. Говореше с кратки и точни изречения. С всичко показваше, че е жена, която напълно се владее.

— Обаче Фрай е мъртъв — рече Тони не много уверено.

— Той беше тук.

— Но как е могъл да бъде тук?

— Както казах, точно това имам намерение да разбера.

Тони бе навлязъл в непознато пространство… такова пространство в човешкото съзнание, което се състоеше от невъзможни неща. Той си припомни донякъде една история с Шерлок Холмс. Холмс изразяваше пред Уотсън следната гледна точка: когато в процеса на разследването елиминираш всички възможности, освен една, то тя — тази, която е останала, независимо от това колко неправдоподобна и абсурдна е, се оказва истината.

Беше ли невъзможното възможно?

Можеше ли мъртвият да се движи?

Тони си спомни за необяснимата връзка между заплахите, изречени от Фрай и предметите, намерени в микробуса му. Спомни си за Шерлок Холмс и най-накрая каза:

— Добре.

— Добре какво? — попита тя.

— Добре, може би е бил Фрай.

— Беше.

— Някак си… по някакъв начин… един господ знае как той е оживял след раните си. Изглежда напълно невъзможно, но предполагам, че би трябвало да го вземем предвид.

— Какво свободомислие от твоя страна?! — каза Хилари. Все още беше наежена и нямаше лесно да му прости.

Тя отново се отдръпна от него и влезе в спалнята.

Тони я последва.

Чувстваше се леко изтръпнал. Шерлок Холмс не беше казал нищо за ефектите от това да живееш с мисълта, че нещо не е невъзможно.

Хилари извади един куфар от шкафа, сложи го върху леглото и започна да го пълни с дрехи.

Тони отиде до телефона при леглото и вдигна слушалката.

— Няма сигнал. Сигурно е прерязал жиците отвън. Трябва да използваме телефона на съседите, за да съобщим за случая.

— Нищо няма да съобщавам.

— Не се тревожи — каза й той. — Всичко се промени. Сега вече ще те поддържам.

— Твърде късно е за това — рече тя с неприязнен тон.

— Какво искаш да кажеш?

Хилари не отговори. Така рязко дръпна някаква блуза от закачалката, че последната падна и силно изтрака по дъното на шкафа.

— Да не искаш да кажеш, че все още смяташ да се криеш в хотел и да наемеш частни детективи? — попита я Тони.

— О, да! Точно това смятам да направя — отвърна тя, сгъвайки блузата.

— Но аз ти казах, че ти вярвам!

— А аз казах, че е твърде късно за това. Твърде късно, за да има някакво значение.

— Защо си толкова трудна?

Хилари не отговори. Тя сложи сгънатата блуза в куфара и се върна при шкафа за още дрехи.

— Слушай — рече Тони, — аз просто изказах няколко най-обикновени и логични съмнения. Същите, каквито би имал всеки при подобна ситуация. Фактически същите, които и ти би имала, ако аз твърдях, че съм видял жив мъртвец. Ако ролите ни бяха разменени, ти щеше да си скептично настроена. Аз нямаше да ти се сърдя така. Защо си така дяволски докачлива?

Хилари се отдалечи от шкафа с нови две блузи в ръце и започна да сгъва едната, без да поглежда към Тони.

— Вярвах ти… във всичко — каза тя.

— Не съм накърнил доверието ти.

— Ти си като всички други.

— Онова, което се случи в апартамента ми вечерта… не беше нищо особено, така ли?

Тя не му отговори.

— Значи ще ми кажеш, че онова, което си усетила тази нощ, не само с тялото си, но и със сърцето и ума си… ще ми кажеш, че не е по-различно от това, което си чувствала с всеки друг мъж?

Хилари се опита да го замрази в съзнанието си. Тя гледаше само куфара, сложи втората блуза и започна да сгъва третата. Ръцете й трепереха.

— Е, за мен беше нещо съвсем специално — каза Тони, решен да я разтопи. — Беше идеално! Много по-хубаво от това, което съм си мислил, че може да бъде. Не само сексът… а също сливането ни, споделянето. Ти влезе под кожата ми, както никоя друга жена преди тебе. Когато снощи си отиде, отнесе със себе си част от мене — част от душата ми, от сърцето ми — нещо жизненоважно за мене. Защото до края на живота си аз няма да се чувствам пълноценен човек, освен ако не съм с тебе. И така, ако мислиш, че ще те оставя просто тъй да си отидеш, дълбоко се лъжеш. Ще окажа страхотна съпротива, госпожице, само и само да те задържа.

Хилари вече не сгъваше блузата. Просто я държеше в ръце и гледаше втренчено.

Нито едно нещо в целия му живот не бе изглеждало и наполовина толкова важно, колкото това да можеше да разбере какво мислеше тя в този момент.

— Обичам те — каза той.

Все още загледана в блузата, тя му отговори с треперещ глас:

— Спазват ли се винаги ангажиментите? Спазват ли се обещанията между двама души? Когато някой казва: „Обичам те“, вярва ли го наистина? Щом родителите ми можеха да ми говорят за обич и миг след това да ме пребиват от бой, на кого мога да вярвам, по дяволите? На тебе? И защо трябва да ти вярвам? Нима краят няма да бъде разочарование и болка? Нима той не е един и същ винаги? Много по-добре съм си сама. Мога добре да се грижа за себе си. Ще се справя. Просто не желая да ме нараняват повече. Писна ми да ме раняват. Писна ми до смърт! Изобщо не смятам да се обвързвам и да поемам рискове. Не мога! Просто не мога!!!

Тони отиде при нея, хвана я за раменете и я накара насила да го погледне. Долната й устна трепереше. В ъгълчетата на прекрасните й очи блестяха сълзи, ала тя ги удържаше.

— Ти чувстваш към мене същото, което и аз чувствам към тебе — каза й той. — Зная го, усещам го, сигурен съм. Ти не ми обърна гръб, защото съм имал известни съмнения относно твоята история. Всъщност това изобщо не е важно. Обръщаш ми гръб, защото се влюбваш и си направо ужасена от този факт. Ужасена заради родителите си, заради онова, което са направили с тебе, заради всичкия побой, който са ти нанесли и заради още много други неща, за които дори не си ми казала още. Бягаш от чувствата си към мене, защото отвратителното ти детство те е осакатило душевно. Но ти ме обичаш. Обичаш ме и го знаеш.

Хилари бе занемяла. Само клатеше глава: не, не, не…

— Не ми казвай, че не е вярно — рече Тони. — Ние се нуждаем един от друг, Хилари. Аз имам нужда от тебе, защото цял живот съм се страхувал да поемам рискове по отношение на различни неща — парите, работата ми, рисуването. Винаги съм бил открит за хората, за промяна във взаимоотношенията си с тях, но никога за промяна в обстоятелствата. С тебе, заради тебе, за пръв път аз съм готов да направя няколко плахи стъпки — встрани от сигурността да бъда на държавна служба. И сега, когато се замисля сериозно за рисуването като начин да си изкарвам прехраната, аз вече не се чувствам виновен или лентяй, както навремето. Вече невинаги чувам лекциите на папа за парите и отговорността, за жестоката съдба, както преди. Когато мечтая за живота на художник, аз вече си представям по навик всички финансови кризи, през които премина нашето семейство и всички онези случаи, когато нямахме достатъчно храна и бяхме почти без покрив над главите си. Най-после съм в състояние да оставя всичко това зад себе си. Още не съм достатъчно силен, за да оставя работата си и да направя скока. Боже мой, не съм! Още не! Но заради тебе аз вече мога да се видя като работещ художник и да го приема съвсем сериозно.

По лицето на Хилари се стичаха сълзи.

— Ти си толкова добър — каза тя. — Ти си чудесен художник… с тънка чувствителност.

— А и ти се нуждаеш от мене също толкова, колкото аз от тебе — каза й Тони. — Без мене ти ще направиш черупката си още по-дебела и още по-здрава. Ще свършиш живота си огорчена и самотна. Ти винаги си била в състояние да поемеш рискове, свързани с неща — парите, работата ти. Но не си способна да рискуваш с хората. Разбра ли? В това отношение ни сме две противоположности и се допълваме. Можем да научим толкова много един от друг. Можем да се подпомагаме в израстването. Били сме сякаш половин личности и сега сме намерили липсващите половинки. Аз съм твой. Ти си моя. Блъскали сме се наоколо цял живот, опипвали сме в тъмното, опитвайки да се намерим.

Хилари изпусна жълтата блуза, която възнамеряваше да сложи в куфара, и го обгърна с ръце.

Тони я притисна към себе си и целуна солените й устни. Най-накрая той каза:

— Погледни ме в очите.

Хилари вдигна глава.

— Имаш толкова тъмни очи.

— Кажи ми — рече Тони.

— Какво да ти кажа?

— Онова, което искам да чуя.

Тя целуна ъгълчетата на устните му.

— Кажи ми го — повтори той.

— Аз… те обичам.

— Пак.

— Обичам те, Тони. Наистина… те обичам.

— Толкова трудно ли беше?

— Да, за мене беше.

— Колкото по-често го казваш, толкова по-лесно ще ти бъде.

— Ще се постарая да добия голяма практика — каза тя.

Хилари се усмихваше и плачеше едновременно.

Тони усети в гърдите си нарастващо напрежение, сякаш някакъв мехур ставаше все по-голям и по-голям, докато накрая той буквално щеше да се пръсне от щастие. Въпреки току-що прекараната безсънна нощ, Тони беше пълен с енергия, съвсем бодър, ясно усещайки специалната жена, която държеше в ръцете си: топлината й, сладостните й заоблени форми, мамещата й мекота, твърдостта на плътта и духа й, избледняващия аромат на нейния парфюм и свежия, първичен мирис на чиста коса и кожа.

— Сега, когато се намерихме, всичко ще бъде наред — каза той.

— Не преди да разберем за Бруно Фрай, или който и да е той. Или каквото и да е. Нищо няма да е наред, докато не разберем със сигурност, че той е мъртъв и погребан завинаги.

— Ако се държим заедно — каза Тони — ще се справим с всичко цели и невредими. Той няма да те докосне повече, докато аз съм до тебе, обещавам ти!

— Вярвам ти. Но… все пак… боя се от него.

— Не се страхувай.

— Не мога — рече Хилари. — Освен това смятам, че е съвсем разумно да се боим от него.

Тони си спомни за разрушенията на долния етаж, спомни си за острите дървени колове и торбичките с чесън, които бяха намерили в автобуса на Фрай и реши, че Хилари имаше право — разумно беше да се боят от Бруно Фрай.

Жив мъртвец?

Хилари потрепери. Сякаш под нейно влияние потрепери и Тони.