Дийн Кунц
Шепоти (1)

1.

Във вторник на разсъмване Лос Анджелис потрепери. Стъклата на прозорците затракаха. Звънчетата във вътрешните дворове, поклащани обикновено от вятъра, весело зазвъняха, макар че сега нямаше вятър. От кухненските полици в някои домове изпопадаха чинии.

В началото на сутрешния пиков час новинарската радиостанция KFWB направи от земетресението съобщение №1. Силата на труса бе измерена — 4,8 по скалата на Рихтер. В края на пиковия час новината вече заемаше трето място в класацията след съобщение за бомбен атентат в Рим и сблъскване на пет автомобила на аутобана Санта Моника. Все пак нямаше разрушени сгради. По пладне само неколцина жители на Лос Анджелис (най-вече онези, които през последната година се бяха преместили в западната част на града) сметнаха, че могат да отделят на събитието минутка внимание по време на обяда си.

Мъжът в сивия микробус „Додж“ изобщо не усети земния трус. Той се намираше в северозападния край на града и караше на юг по аутобана към Сан Диего, когато земетресението започна. Тъй като е трудно, когато си на път с кола, да почувстваш движението на земните пластове, освен ако трусът не е особено силен, мъжът не го усети и разбра за него, едва когато спря да закуси в един ресторант и чу клиентите да говорят за това.

Веднага разбра, че земетресението е знак точно за него. Беше му изпратен, за да го увери, че мисията му в Лос Анджелис ще бъде успешна… или да го предупреди, че ще се провали. Но кое ли от тези две неща означаваше?

Мъжът размишляваше над този въпрос докато закусваше. Беше едър и силен (висок метър и деветдесет и два, с тегло сто и шест килограма — само мускули) и му трябваше час и половина, за да се нахрани. Започна с две яйца, бекон, пържени дреболии, препечен хляб и чаша мляко. Дъвчеше бавно, методично, очите му гледаха втренчено храната, сякаш бе изпаднал в транс. Когато изпразни чинията си, той поиска цяла камара палачинки и още една чаша мляко. След палачинките изяде един омлет със сирене, гарниран с три парчета канадски бекон, още една порция препечен хляб и чаша портокалов сок.

Когато поръчваше третата си закуска, той вече беше тема номер едно сред работниците в кухнята. Сервитьорката, която го обслужваше, беше весела, червенокоса жена на име Хелън, но и другите келнерки намериха благовиден предлог, за да минат покрай него и хубаво да го огледат. Мъжът усещаше, че го наблюдават с интерес, но нехаеше.

Когато накрая поиска от Хелън сметката, тя му рече:

— Сигурно си дървар или нещо подобно.

Той вдигна поглед и й се усмихна вдървено. Макар за първи път да влизаше в този ресторант и макар че бе срещнал Хелън само преди деветдесет минути, мъжът знаеше съвсем точно какво ще каже тя. Беше го чувал стотици пъти преди това.

Тя се усмихна смутено, но сините й очи не се отместиха от него.

— Искам да кажа, ядеш колкото за трима.

— Да, така е.

Хелън стоеше до сепарето, опряла единия си хълбок в ръба на масата, леко наведена напред и даваща му да разбере по неособено деликатен начин, че може да я има.

— Толкова много ядеш, а нямаш грам тлъстина.

Все още усмихнат, мъжът се запита каква ли ще е Хелън в леглото. Представи си как я сграбчва и се забива в нея… а после си представи как сграбчва гърлото й и стиска ли, стиска, докато лицето й стане мораво и очите й изскочат от орбитите си.

Тя го гледаше замислено, сякаш се чудеше дали той задоволява всичките си апетити по този първичен и всеотдаен начин, както беше към храната.

— Сигурно изразходваш много енергия.

— Вдигам тежести — отвърна мъжът.

— Като Арнолд Шварценегер.

— Да.

Шията й беше грациозна и нежна. Знаеше, че може да я прекърши като суха клонка, мисълта за това го стопли и той се почувства щастлив.

— Ама ръцете ти са наистина яки — каза тя нежно, наслаждавайки се на гледката.

Той беше по къси ръкави и Хелън докосна с пръст ръката му.

— Предполагам, че с това напомпано желязо е без значение колко ядеш. Храната просто се превръща в още мускули.

— Ами, горе-долу е така — отвърна мъжът. — Но и метаболизмът ми е добър.

— Хъ?

— Много от калориите ми изгарят в нервна енергия.

— Ти?! Нервен?!

— Скоклив съм като сиамска котка.

— Не вярвам. Бас държа, че нищо на света не може да те притесни — рече Хелън.

Тя беше хубава жена, около тридесетгодишна, с десет години по-млада от него и сигурно щеше да я има, ако я пожелаеше. Щеше да се наложи да я поухажва малко, не много. Просто колкото тя да може да си мисли, че е била отнесена от вихъра, нещо като Рет и Скарлет О’Хара, и че той насила я е напъхал в леглото си. Разбира се ако трябваше да се люби с нея, трябваше след това и да я убие — да прободе гърдите й с нож или да пререже гърлото й. Но мъжът не желаеше това. Не си струваше нито главоболието, нито риска. Хелън просто не беше неговият тип. Той не убиваше червенокоси.

Остави й хубав бакшиш, плати сметката си на касата до входа и излезе навън. След прохладата от климатичната инсталация в ресторанта септемврийската жега го блъсна в лицето така, сякаш някой го удари с възглавница. Докато отиваше към микробуса, мъжът усещаше, че Хелън го наблюдава, но той не се обърна.

От ресторанта мъжът подкара към търговската част на града. Като стигна там, остави колата в края на голям паркинг, под сянката на една палма с фурми и колкото е възможно по-далече от магазините. Прехвърли се през седалките на фургона и се озова в задната му част, където превозваше стоката, дръпна бамбуковото перденце, отделящо предната част на колата, и се изпъна върху един раздърпан и твърде къс за него дюшек. Беше карал цяла нощ без почивка, чак от Сейнт Хелена в лозарския край. Сега, след обилната закуска в корема си, почувства, че му се доспива.

Четири часа по-късно мъжът се събуди от лош сън. Беше изпотен и трепереше — едновременно гореше и се тресеше като от студ. Бе се вкопчил с едната си ръка в дюшека, а другата размахваше във въздуха. Опитваше се да извика, ала гласът му бе заседнал някъде дълбоко в гърлото. От гърдите му се изтръгна сух, задъхан вопъл.

Отначало не разбра къде се намира. Единствената светлина в задната част на фургона се процеждаше през трите цепнатини в бамбуковия транспарант. Беше горещо и задушно. Мъжът се надигна, опипа с ръка металните стени, примига с очи срещу оскъдната си покъщнина и постепенно се ориентира. Когато най-сетне разбра, че се намира във фургона, той се успокои и отново се отпусна назад върху дюшека.

Опита се да си спомни какъв бе кошмарът му, но не успя. Беше свикнал с това. Всяка нощ, без изключение, сънуваше един и същ ужасен кошмар, от който се събуждаше разтреперан, с пресъхнала уста и разтуптяно сърце. Ала никога не успяваше да си спомни какво го беше изплашило. Въпреки че вече знаеше къде се намира, тъмнината го изнервяше. Непрекъснато долавяше шум на нещо, спотайващо се в мрака — тихо, забързано шумолене, от което космите на тила му щръкваха, макар да знаеше, че просто така му се е сторило. Той повдигна бамбуковото перденце и примига, докато очите му свикнаха със светлината.

Мъжът взе кожения вързоп, който беше на пода до дюшека. Вързопът бе притегнат с тъмнокафява връв. Развърза възела и разгъна меката тъкан — бяха четири парчета от кожа, всяко едно от които бе навито върху другото. В средата имаше два ножа. Бяха много остри. Бе ги наточвал дълго и внимателно, а сега нежно опипваше остриетата им. Когато взе единия в ръката си, усети нещо особено и прекрасно — сякаш държеше ножа на някой магьосник, зареден с вълшебна енергия, която сега се вливаше в него.

Слънцето се бе скрило зад очертанията на палмата, под чиято сянка бе паркиран микробусът. Сега светлината струеше през предното стъкло, зад гърба му и се отразяваше в приличащата на лед стомана. Остриетата святкаха студено.

Когато погледът му се спря върху тях, тънките му устни трепнаха в усмивка. Въпреки кошмара, сънят го бе ободрил. Чувстваше се отпочинал и уверен. Беше напълно сигурен, че земетресението тази сутрин бе знак за него, за това, че мисията му в Лос Анджелис ще е успешна. Щеше да открие жената. Щеше да се добере до нея! Днес!! Или най-късно в сряда!!! Мисълта за гладкото й, топло тяло и за кадифената й кожа разтегли устните му в широка, доволна усмивка.

* * *

Във вторник следобед Хилари Томас отиде в Бевърли Хилс, за да напазарува. Върна се вкъщи привечер и паркира тъмнокафявия си мерцедес в алеята до главния вход. Сега, когато моделиерите бяха решили, че жените най-после трябва да изглеждат отново женствени, Хилари бе купила всички онези дрехи, които не бе успяла да намери по време на трескавата еуфория спрямо военните униформи, определяща модата през изминалите шест години. Трябваше да се връща до колата три пъти, за да изпразни багажника й.

Като вдигаше последния пакет, тя изведнъж усети, че някой я следи. Обърна се и погледна към улицата. Късното слънце клонеше към западния хоризонт, лъчите му огряваха къщите и се процеждаха измежду нарязаните листа на палмите, обагряйки всичко със златисти оттенъци. Две деца играеха на тревата пред долната къща, а до тях по алеята щастливо се разхождаше клепоух кокер шпаньол. Освен тях, нямаше никой друг наоколо и мястото изглеждаше неестествено пусто. Две коли и един сив „Додж“ бяха паркирани от другата страна на улицата, но доколкото Хилари можеше да види, в тях нямаше никой.

Понякога човек изглупява, каза си тя. Кой ще вземе да я следи?

Но когато отнесе последния пакет и се върна, за да прибере колата в гаража, Хилари отново със сигурност усети, че я наблюдават.

* * *

По-късно, малко преди полунощ, както четеше в леглото си, внезапно й се стори, че чува някакъв шум долу. Тя остави книгата и се ослуша.

Нещо потракваше в кухнята… Близо до задната врата… Точно под спалнята й.

Хилари стана и облече халата си от тъмносиня коприна, купен днес следобед.

В горното чекмедже на нощния шкаф имаше зареден пистолет. Тя се поколеба, заслушана в шума долу, после реши да вземе оръжието със себе си.

Чувстваше, че се държи малко глупаво. Това, което бе чула, беше навярно обикновеният домашен шум, появяващ се от време на време във всяка къща. От друга страна обаче Хилари живееше тук вече шест месеца и никога до сега не беше чувала подобни звуци.

Тя застана най-горе на стълбите, наведе се напред, взирайки се в тъмното, и каза:

— Кой е там?

Никой не отговори.

Насочила напред оръжието с дясната си ръка, Хилари слезе по стълбите и мина през всекидневната. Дишането й беше учестено и неравно. Тя не можеше да овладее треперенето на ръката си, стискаща автоматичния пистолет. Запали всички лампи, покрай които мина. Вече беше в задната част на къщата, но още чуваше странния шум долу. Ала когато влезе в кухнята и запали осветлението, шумът вече го нямаше — беше тихо.

В кухнята всичко изглеждаше както преди. Подът беше покрит с тъмни, чамови дъски, изпъстрени с чворове. Шкафовете бяха от същото тъмно дърво с лъскави, бели, керамични дръжки. Умивалникът и повърхността около него бяха покрити с бели плочки — гладки и чисти. Медните кухненски съдове, окачени на най-горния рафт, близо до тавана, блестяха на изкуствената светлина. Нямаше никой тук, а и не се виждаха признаци да е влизал някой преди нея.

Хилари спря при вратата, очаквайки шумът да се появи отново.

Нищо. Чуваше се само бръмченето на хладилника.

Най-накрая мина покрай излъскания, централен кухненски блок и опита да отвори задната врата. Тя бе заключена.

Хилари запали осветлението в задния двор и прибра сенника, покриващ прозореца над умивалника. Навън, отдясно на къщата красиво проблясваше петнадесетметровият басейн. Огромният, сенчест розариум беше разположен от лявата му страна. Сред тъмнозелените листа десетина цвята се бяха разпукнали и грееха като ярки фосфорни сияния. Навън цареше тишина и покой.

Било е обикновен домашен шум, помисли си Хилари. Господи, станала съм истинска, плашлива стара мома!

Направи си сандвич, взе една бутилка студена бира и ги отнесе горе. Остави запалени лампите на първия етаж, защото усещаше, че това би разколебало всеки бандит… ако наистина имаше някой, скрит в къщата.

Не след дълго тя започна да се чувства глупаво, затова че бе оставила осветена почти цялата къща.

Хилари знаеше точно какво не е наред в нея. Безпокойството й беше симптом на една болест, наречена „Аз не заслужавам такова щастие“ — психическо заболяване, което тя много добре познаваше. Беше започнала от никъде, от нищо, а сега имаше всичко. Подсъзнателно се боеше, че Бог ще я забележи и ще реши, че тя не заслужава това благополучие. Тогава всичко, което бе натрупала, щеше да бъде пометено: къщата, колата, парите в банката… Новият й живот беше сякаш някаква фантазия, някаква вълшебна приказка — твърде хубава, за да продължи вечно.

Не! По дяволите, не!!! Трябваше да престане да се омаловажава и да се преструва, че успехът й е резултат на добър шанс. Късметът нямаше нищо общо с това. Родена в къща на отчаянието и отхранена не с мляко и обич, а с несигурност и страх, безразлична за баща си и просто изтърпявана от майка си, отгледана в дом, където самосъжалението и горчивината бяха задушили всяка надежда, тя бе израснала, разбира се, без да има истинското усещане за себе си. Години наред се бе борила с комплекса си за малоценност. Беше се излекувала. Разбираше себе си и нямаше да позволи онези стари съмнения отново да се надигнат в нея. Никой няма да й отнеме къщата, колата и парите. Тя наистина ги заслужаваше. Беше работила усърдно и имаше талант. Бе получила работа, не защото е роднина или приятелка на някого. Когато пристигна в Лос Анджелис, не познаваше никого. Никой не й тръсна торба с пари в скута, само защото е хубава. Привлечени от богатството на индустрията за развлеченията и от обещанията за слава, тълпи от красиви жени пристигаха в Лос Анджелис всеки ден и обикновено с тях се отнасяха по-зле, отколкото с животни. Хилари се бе изкачила на върха по една-единствена причина — беше добра писателка, блестящ творец, енергична художничка с богато въображение, знаеща как да прави филми, за които хората плащаха, само и само да могат да ги видят. Беше спечелила с труд всеки цент, който получаваше, и боговете нямаха причини да бъдат отмъстителни.

— Така че, успокой се — каза си тя на глас.

В кухнята нямаше никой. Хилари просто си въобразяваше.

Тя изяде сандвича и изпи бирата си. После слезе долу и угаси осветлението. Заспа дълбоко.

* * *

Следващият ден бе един от най-хубавите в живота й. А също и един от най-лошите.

Срядата започна добре. Небето беше ясно, въздухът — ароматен и свеж. Утринната светлина притежаваше онова особено качество, което се срещаше само в Южна Калифорния и то само в определени дни — беше кристалночиста и все пак топла, като слънчевите лъчи в картината на някой художник кубист. Създаваше усещането, че въздухът всеки момент ще се разтвори като театрална завеса и ще ни покаже един друг свят, различен от този, в който живеем.

Хилари Томас прекара сутринта в градината. Тя заемаше около два декара, беше оградена със стени и се намираше зад двуетажната къща в съвременен, испански стил. Тук се отглеждаха около десетина вида рози — в лехи, увити около дървени решетки, или като храсти. Имаше рози от вида Фрау Карл Друшки, Мадам Пиер Ожер, мускусна роза, Сувенир дьо ла Мезон, както и голямо разнообразие от съвременни хибриди. Градината искреше от бели и червени рози, оранжеви, жълти, розови и пурпурни. Имаше дори зелени рози. Някои от цветовете бяха големи колкото чаени чинийки, други бяха толкова малки, че можеха да се проврат през венчална халка. Кадифенозеленият килим от трева бе изпъстрен с разноцветни розови венчелистчета, довеяни от вятъра.

Повечето сутрини Хилари работеше сред растенията по два-три часа. Колкото и изнервена да беше, преди да влезе в градината, тук тя се отпускаше изцяло и излизаше напълно успокоена.

Можеше да си позволи градинар. Все още получаваше пари от първия си филмов хит „Аризонецът Пийт“, отпреди две години, който постигна огромен успех. Новият филм „Студено сърце“, пуснат в кината преди по-малко от два месеца, вървеше дори още по-добре от „Пийт“.

Къщата й в Уестууд, с дванадесет стаи и разположена между Бел Еър и Бевърли Хилс, струваше цяло състояние и все пак преди шест месеца тя бе платила за нея в брой. В средите на шоубизнеса всички я наричаха „гореща собственост“. И точно така се чувстваше: запалена и гореща. Гореше в своите планове и възможности. Усещането бе превъзходно. Беше дяволски преуспяла сценаристка — гореща собственост, наистина! Можеше да наеме цял взвод от градинари, стига да пожелаеше.

Грижеше се за цветята и дърветата сама, защото градината означаваше за нея нещо много. Тя беше символът на нейното убежище.

Хилари бе отгледана в западнал жилищен блок в едно от най-лошите предградия на Чикаго. Дори сега, дори тук, в ухаещата си розова градина тя можеше да затвори очи и да види всяка подробност от онова място в далечното минало. Пощенските кутии във входа бяха разбити от престъпници, търсещи чекове, изпратени от службите за социални помощи. Коридорите бяха тесни и слабо осветени. Стаите бяха малки и неугледни, мебелите — износени и изтърбушени. В кухнята газовата печка беше направо антика и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изпусне газ и ще експлодира. През цялото време Хилари бе живяла в страх от неравномерния й, пресеклив пламък. Хладилникът беше пожълтял от старост. Той бръмчеше и тракаше, а горещият му мотор привличаше „местните диви животни“, както казваше баща й. Застанала сега в прекрасната си градина, Хилари ясно си спомни дивите животни, сред които бе прекарала детството си, и потрепери. Въпреки че тя и майка й поддържаха безупречна чистота в стаите и макар да използваха огромни количества инсектициди, те не можаха да се отърват от хлебарките, защото проклетите гадини минаваха през тънките стени, идвайки от другите апартаменти, където хората не бяха така чисти.

Най-яркият й детски спомен беше гледката от единствения прозорец на тясната й стая. Тук Хилари бе прекарала безброй мъчителни и самотни часове, докато майка й и баща й се караха оттатък. За нея стаята й беше убежище от онези ужасни кавги с писъци и ругатни и от напрегнатото мълчание, когато родителите й не си говореха. Гледката от прозореца не беше много вдъхновяваща — виждаше се само тухлената и почерняла от саждите стена на разположеното в отсрещния край задно стълбище, широко метър и половина и свързващо отделните жилища. Прозорецът в стаята на Хилари не се отваряше. Беше затворен завинаги и запечатан с блажна боя. Тя можеше да види къс небе, само ако прилепеше лицето си към стъклото и погледнеше право нагоре в тясната шахта.

Отчаяна и решена да избяга от мизерния свят, в който живееше, малката Хилари се научи да използва въображението си и да вижда през тухлената стена. Тя политаше на крилете на фантазията си и изведнъж пред нея се откриваха хълмисти равнини, понякога безбрежната шир на Тихи океан, или високи планински вериги. В повечето случаи обаче Хилари си представяше градина — вълшебно място, в което цареше покой и ведрина, с равно подрязани храсти и дървени решетки, обвити от бодливите стебла на розите. В тази градина на нейната фантазия имаше много маси и столове от ковано желязо, боядисани в бяло. Чадъри на пъстри ивици хвърляха прохладни сенки сред бакърените отблясъци на слънцето. Жените бяха облечени в дълги рокли, а мъжете — в летни костюми. Всички пиеха студени напитки и разговаряха оживено.

Сега аз живея в този свят на мечтите, мислеше си Хилари. Това бленувано място е действителност и аз го притежавам.

Поддържането на розите и другите растения (палми, папрати, кактуси и още десетина други вида) не беше бреме, а радост. С всяка минута, прекарана в работа сред цветята, тя осъзнаваше колко много беше постигнала.

На обяд Хилари остави сечивата и взе душ. Стоя дълго под горещата струя, сякаш искаше да измие не само мръсотията и потта, но и грозните спомени. В онзи потискащ, чикагски апартамент, в тясната баня с размери метър на метър, където всичко кранове течаха и каналът се запушваше поне един път на месец, никога нямаше достатъчно топла вода.

Приготви си непретенциозен обяд и седна в остъкленото патио с изглед към розите. Докато хапваше по малко от сиренето и по някой резен ябълка, тя преглеждаше вестниците и списанията от бранша — „Холивуд Рипортър“ и „Дейли Върайъти“, пристигнали със сутрешната поща. Хенк Грант споменаваше името й в своята статия, поместена в „Рипортър“, по-точно в списъка на хората от киното и телевизията, които днес щяха да празнуват рождения си ден. За жена, току-що навършила двадесет и девет години, тя наистина бе постигнала много.

Днес изпълнителният съвет на „Уорнър Брадърс“ разглеждаше „Часът на единака“, последния й сценарий. До края на работния ден трябваше или да го купят, или да го отхвърлят. Нервна и нетърпелива, Хилари очакваше телефона да позвъни и в същото време се страхуваше от него, защото можеше да й донесе лоши новини. Това начинание бе по-важно за нея от всичко друго, което бе правила до сега.

Беше написала сценария без да е подсигурена от предварително сключен договор, разчитайки на интуицията си, и бе решила да го продаде само ако успее да сключи договор, според който тя да бъде режисьор и да има правото върху завършеното копие. В „Уорнърс“ бяха намекнали вече, че ще платят рекордна сума за сценария, стига тя да се съгласи да промени условията на продажбата. Хилари знаеше, че иска много. Въпреки това обаче, тъй като беше преуспяла авторка на сценарии, исканията й не бяха чак толкова неразумни. Макар и неохотно „Уорнърс“ щяха да се съгласят тя да бъде режисьор. Хилари можеше да се обзаложи за това. Болното място беше правата върху завършеното копие. Тази чест — правото да решиш какво да се появи на екрана и какво не, пълните права върху всяка снимка, всеки кадър и всеки нюанс във филма, обикновено се оказваше на режисьори, които отдавна се бяха наложили като автори на касови филми. Рядко такива права се даваха на начеващи режисьори, а най-малко пък на начеващи режисьорки. Настойчивото й желание да има правата над крайния продукт можеше да провали сделката.

С надеждата да се разсее и да не мисли за предстоящото решение на „Уорнър Брадърс“, Хилари прекара сряда следобед в студиото си, което имаше изглед към басейна. Бюрото й беше голямо и масивно, направено от дъбово дърво по поръчка. Имаше десетина чекмеджета и около двадесет преградки. Върху него бяха поставени няколко фигурки от бледолилав кристал, пречупващи меката светлина, отразяваща се от медните обковки на стенните лампи. Опита се да поработи върху втория ръкопис на една статия, която пишеше за сп. „Филмов коментар“, но не й вървеше. Мисълта й непрекъснато се връщаше върху „Часът на единака“.

В четири часа телефонът иззвъня и тя подскочи изненадано, макар да очакваше този звук целия следобед. Беше Уоли Топелис.

— Обажда ти се твоят агент, детето ми. Трябва да поговорим.

— Нали това правим в момента?

— Искам да кажа „очи в очи“.

— О! — рече Хилари с посърнал глас. — Значи новините са лоши.

— Това ли ти казах?

— Но ако беше нещо хубаво — упорстваше Хилари, — щеше да ми го кажеш по телефона. Очи в очи означава, че искаш да ми го предадеш по-безболезнено.

— Ти си класически пример на песимизъм, момичето ми.

— Очи в очи значи, че искаш да ми държиш ръката и да ме уговаряш да не се самоубия.

— Адски хубаво е, че точно тази твоя склонност към мелодрамата никога не се появява в писанията ти.

— Ако „Уорнър“ са отхвърлили сценария, просто ми кажи.

— Не са решили още, агънцето ми.

— Мога да го понеса.

— Ще ме чуеш ли най-после? Сделката не е пропаднала. Все още обмислям нещата и искам да обсъдя с тебе следващия си ход. Това е всичко. Не е толкова зловещо, както виждаш. Ще можем ли да се срещнем след половин час?

— Къде?

— Аз съм в хотел „Бевърли Хилс“.

— В ресторант „Поло“ ли?

— Естествено.

* * *

Когато Хилари зави по булевард Сънсет, тя си помисли, че хотел „Бевърли Хилс“ изглежда нереален — като мираж, трепкащ в лятната мараня. Просторната сграда, която на места се показваше иззад величествените палми и тучната зеленина, беше като приказно видение. Както винаги розовата гипсова мазилка не изглеждаше толкова крещяща, колкото тя си мислеше, че е. Стените бяха сякаш прозрачни — като че ли светеха с някаква мека, вътрешна светлина. По свой собствен начин хотелът беше доста изискан. Навярно и доста декадентски, но във всички случаи и без съмнение беше шик. До главния вход стегнатите в униформи пикола паркираха и предаваха колите на клиентите: два ролс-ройса, три мерцедеса, едно червено мазерати.

Бедняшкият квартал на Чикаго остана някъде далече в миналото, мислеше си Хилари щастлива.

Когато влезе в ресторант „Поло“, вътре вече имаше пет-шест актьори и актриси, известни лица, а също и двама влиятелни босове от киното. Но никой от тях не седеше на маса номер три. Общо взето тя беше най-желаната маса, защото бе точно срещу входа и позволяваше на седящите около нея да виждат всеки, който влиза, както и те на свой ред да бъдат видени от всички. Уоли Топелис седеше на маса номер три, защото беше най-влиятелният импресарио в Холивуд и защото бе очаровал управителя на ресторанта така, както очароваше всички, които срещаше. Той беше дребен и сух мъж, около петдесетгодишен и много добре облечен. Бялата му коса бе гъста и лъскава, имаше равно подрязан бял мустак. Видът му бе доста изискан — точно човекът, който трябваше да седи на трета маса. Топелис говореше по телефона, който бяха донесли и включили специално за него. Когато видя, че Хилари идва към масата, той бързо приключи разговора, затвори телефона и се изправи.

— Хилари, ти си прекрасна… както обикновено.

— А ти си център на внимание… както обикновено.

Топелис се усмихна. Гласът му беше мек, заговорнически.

— Сигурно всички ни гледат.

— Сигурно.

— Тайно.

— О, разбира се — отвърна тя.

— Защото не искат ние да знаем, че те ни гледат — рече Топелис с блаженство в гласа.

Когато седнаха, Хилари каза:

— А ние не смеем да се озърнем, за да видим дали ни гледат.

— О, за бога, не!

Сините му очи искряха весело и закачливо.

— Няма да им дадем повод да си мислят, че това ни интересува.

— Пази боже!

— Би било нетактично.

— Твърде нетактично — засмя се той.

Хилари въздъхна.

— Не разбирам защо една маса може да бъде толкова по-важна от друга.

— Е, аз мога да седя тук и да се шегувам, но разбирам — отвърна й Уоли. — Въпреки всичко онова, в което са вярвали Маркс и Ленин, общественото животно, човекът се стреми към класовата система… дотолкова, доколкото тя се основава на пари и придобивки, а не на произход. Ние сме установили и подхранваме класовата система навсякъде… дори в ресторантите.

— Май отново ще трябва да чуя поредната прочута тирада на Топелис.

Сервитьорът дойде, носейки лъскава сребърна кофичка с лед и поставка. Той я сложи до масата им, усмихна се и се отдалечи. Очевидно Уоли се бе възползвал от възможността да поръча и за двамата преди нейното идване. Обаче не си бе направил труда да я уведоми какво бе поръчал.

— Не тирада — възрази Уоли. — Просто наблюдение. Хората се нуждаят от класови системи.

— Приемам. Но защо?

— Първо, хората трябва да имат стремежи и желания, надхвърлящи основните им нужди от храна и покрив над главата — непреодолими желания, които ще ги подтикват към постигането на най-различни неща. Човек би работил на две места, само и само да събере пари и да си купи къща в някой по-хубав квартал. Ако една кола е по-хубава от друга, всеки мъж (впрочем жената също, защото полът тук не е от значение) би работил двойно повече, за да може да си я купи. А щом в ресторант „Поло“ дадена маса е най-хубава, всеки, който идва тук, би искал да е достатъчно богат, прославен (или дори достатъчно скандален), за да бъде настанен на нея. Това почти маниакално желание за положение в обществото натрупва богатство, дава своя принос за националния брутен продукт и създава работни места. В края на краищата, ако Хенри Форд не бе пожелал да се издигне в обществото, той никога нямаше да създаде компания, в която сега работят десетки хиляди. Класовата система е един от двигателите на търговията. Тя ни кара да поддържаме висок жизнен стандарт. Класовата система дава на хората примамливи цели, към които да се стремят… тя дава на управителя на ресторанта усещането за доволство и значимост и прави иначе трудно поносимата му професия да изглежда привлекателна.

Хилари поклати глава.

— Все пак това, че седя на най-желаното място, не ме прави непременно по-добра от онзи, който е настанен на втората най-хубава маса в ресторанта. Сам по себе си този факт не е никакво постижение.

— Той е символ за постигнатото, за положението ти в обществото — рече Уоли.

— Все пак не виждам смисъла.

— Това е сложна игра.

— Която със сигурност знаеш да играеш.

Уоли бе очарован.

— Нима не е така?

— Никога няма да науча правилата.

— Би трябвало, агънцето ми. Тъпо е, но помага на бизнеса. Никой не желае да работи с неудачници. Играещите играта обичат да си имат работа с хора, които могат да получат най-хубавата маса в ресторант „Поло“.

Уоли Топелис бе единственият мъж, познат на Хилари, който можеше да си позволи да нарече една жена „агънцето ми“ и това да не звучи нито покровителствено, нито ласкателно. Въпреки че беше дребен на ръст, горе-долу колкото един професионален жокей, той по някакъв начин й напомняше за Кари Грант във филма „Да заловиш крадец“. В него имаше нещо от стила на Грант: отлични маниери без излишна парадност, грацията на балетист във всяко едно движение, дори в най-обикновените жестове, ненатрапващ се чар и едва доловимото усещане за веселие, сякаш Уоли намираше живота за една много мила шега.

Пристигна оберкелнерът. Уоли го рече Юджийн и го попита за децата му. Юджийн се отнасяше към Уоли така, сякаш му беше близък и Хилари разбра, че получаването на най-хубавата маса в ресторанта изискваше също да се отнасяш към персонала повече като към приятели, отколкото като към слуги.

Юджийн донесе шампанското и след като поговориха минута-две, той поднесе към Уоли бутилката за одобрение.

Хилари забеляза етикета.

— Дом Периньон?! — възкликна тя.

— Заслужаваш най-доброто, агънцето ми.

Юджийн махна станиола от гърлото на бутилката и започна да развива телта, която обхващаше тапата.

Хилари погледна смръщено Уоли.

— Ама ти наистина имаш лоши новини за мен.

— Кое те кара да мислиш така?

— Бутилка шампанско за сто долара… — рече замислено Хилари. — Предназначена е да уталожи душевната ми болка и да облекчи раните ми.

Тапата изгърмя. Юджийн добре си вършеше работата. Съвсем малко от течността вътре изби под формата на пяна.

— Такава песимистка си! — рече Уоли.

— Реалистка — възрази Хилари.

— Повечето хора биха казали: „Ах, шампанско! Какво празнуваме?“. Но не и Хилари Томас.

Юджийн наля малко от шампанското. Уоли го вкуси и кимна одобрително.

— А ние празнуваме ли? — попита Хилари.

Тя не бе помислила за такава възможност и сега изведнъж се почувства слаба.

— Всъщност да — отвърна Уоли.

Юджийн бавно напълни двете чаши и бавно намести бутилката сред парчетата лед в сребърната кофичка. Ясно беше, че му се иска да поостане още малко, за да разбере какво празнуваха Хилари и Уоли.

Очевидно бе и това, че Уоли желаеше оберкелнерът да чуе новината и да я разпространи. Усмихнат като Кари Грант, той се наведе към Хилари и каза:

— Сключихме договора с „Уорнър Брадърс“.

Тя го изгледа втренчено, премига, отвори уста да каже нещо, но не можа да издаде звук и накрая просто рече:

— Не!

— Да!

— Невъзможно!

— Възможно е!

— Не може да е така лесно.

— Казвам ти, сключихме го!

— Няма да ми позволят аз да го режисирам.

— О, напротив!

— Не ми дават правата върху завършеното копие.

— Имаш ги!

— Боже мой!

Тя бе зашеметена, вцепенена…

Юджийн поднесе поздравленията си и безшумно се оттегли.

Уоли се засмя и поклати глава.

— Знаеш ли, би могла да се представиш и по-добре. Заради Юджийн. След минута хората ще видят, че празнуваме и ще го попитат, а той ще им каже. Накарай света да мисли, че ти винаги със сигурност получаваш това, което искаш. Никога не показвай страх или съмнения, когато плуваш сред акули.

— Нали не се шегуваш за договора? Наистина ли сме получили онова, което искахме?

Уоли вдигна чашата си и рече:

— Вдигам тост! За най-сладката ми клиентка, с надеждата тя най-сетне да научи, че някои облаци от хоризонта все пак наистина са подплатени със сребро и че не всички ябълки са червиви.

Чашите им иззвънтяха, после Хилари каза:

— Сигурно в студиото са добавили безброй тежки условия. Ограничен бюджет, заплати според тарифата на профсъюзите, забрана за пускане на филма в големите кина и други подобни…

— Престани да търсиш косми в супата си — рече раздразнено Уоли.

— Не ям супа.

— Стига си остроумничила.

— Пия шампанско.

— Знаеш какво имам предвид.

Хилари се загледа в мехурчетата, които шумяха в чашата й, пълна с Дом Периньон. Чувстваше се така, сякаш стотици мехурчета се надигаха в нея — гроздове от мънички, светли мехури на радостта. Но част от нея беше като че ли коркова тапа, запушила здраво кипналото в гърдите й чувство, запазвайки го под налягане, надеждно бутилирано и запечатано. Тя се боеше да бъде прекалено щастлива. Не искаше да изкушава съдбата.

— Просто не разбирам — рече Уоли. — Изглеждаш така, сякаш сделката е пропаднала. Нали чу какво ти казах?

Хилари се усмихна.

— Съжалявам — каза тя. — Просто… когато бях дете, се научих да очаквам само най-лошото. Така никога не се разочаровах. Това е най-добрият възглед за живота, който можеш да придобиеш, живеейки с двама отявлени, върли алкохолици.

Той я погледна съчувствено.

— Родителите ти ги няма вече — каза Уоли тихо и нежно. — Мъртви са… и двамата. Нищо не могат да ти направят, Хилари. Никога повече няма да те наранят.

— През последните дванадесет години се опитвах да си докажа точно това.

— Мислила ли си за психоаналитик?

— Две години ходих на психоаналитик.

— Не ти ли помогна?

— Не много.

— Може би ако отидеш на друг лекар…

— Няма значение — отвърна Хилари. — В теорията на Фройд има празнини. Психиатрите вярват, че щом си припомниш и осъзнаеш всички травми в детството си, които са причина за неврозите ти като възрастен, ще се промениш. Смятат, че намирането на ключа е най-трудната част и ако го имаш, веднага ще можеш да отвориш вратата. Не е толкова лесно обаче.

— Трябва да искаш да се промениш — рече Уоли.

— И това не е така лесно.

Той въртеше чашата си с шампанско в своите малки и добре поддържани ръце.

— Е, ако от време на време имаш нужда от някого, с когото да си поговориш, аз съм на разположение.

— Без друго достатъчно те натоварих с моите лични проблеми през всичките тези години.

— Глупости! Почти нищо не си ми казала. Само най-основното.

— Отегчително е — рече Хилари.

— Ни най-малко, уверявам те. Историята на едно семейство, което се разпада, алкохолизъм, лудост, убийство, самоубийство, невинно дете сред целия този хаос… като сценаристка би трябвало да знаеш, че такъв материал никога не може да бъде отегчителен.

Хилари се усмихна бегло и каза:

— Просто чувствам, че трябва да се справя сама.

— Като сподели човек, обикновено му олеква…

— Да, но вече съм говорила за това с психоаналитик, говорила съм и с тебе, а ползата е минимална.

— Все пак помогнало ти е.

— Направих каквото можах. А сега трябва да поговоря за това със себе си. Трябва сама да се справя с миналото си, без да разчитам на помощта на лекар, или на твоята, което до този момент не успях да направя. — Един дълъг, тъмнокафяв кичур надвисна над окото й и Хилари го махна от лицето си, затъквайки го зад ухото. — Рано или късно ще възвърна спокойствието си. Въпрос на време е.

„Наистина ли вярвам в това?“, питаше се Хилари.

Уоли я изгледа за момент, после каза:

— Е, ти си знаеш най-добре, а за сега поне вдигни чашата си. — Той вдигна чашата с шампанско. — Бъди весела и се засмей, за да могат всички, които ни гледат, да ти завиждат и да искат да работят с тебе.

На Хилари й се прииска да се облегне назад, да пие от леденостуденото шампанско и да остави щастието напълно да я завладее, но тя не можеше да се отпусне докрай. Винаги болезнено усещаше онова едва доловимо помръкване, което ограждаше всичко, онзи дебнещ кошмар, който чакаше да скочи върху нея и да я погълне. Родителите й, Ърл и Ема, я бяха натикали в клетката на страха. Бяха затръшнали и заключили тежкия капак. Оттогава Хилари все гледаше на света от тъмния ъгъл на тази клетка. Ърл и Ема бяха вкоренили в душата й тази тиха, но вечна и непоклатима параноя, която помрачаваше всичко добро, всичко, което би трябвало да е хубаво, светло и радостно.

В този момент тя изпитваше към майка си и баща си същата болезнена, студена и силна омраза, каквато винаги бе чувствала. Годините на усилен труд и огромното разстояние, отделящи я от онези адски дни в Чикаго, изведнъж престанаха да служат като изолатор за болката.

— Какво има? — попита Уоли.

— Нищо, добре съм.

— Така пребледня изведнъж.

С усилие Хилари потисна спомените си и изтласка миналото назад в съзнанието си, където му беше мястото. Тя сложи ръка върху бузата на Уоли и го целуна.

— Извинявай. Понякога наистина съм голяма досадница. Дори не ти благодарих. Радвам се за сделката, Уоли. Наистина! Това е чудесно! Дявол да го вземе, ти си най-добрият агент в този бизнес.

— Права си — отвърна Уоли. — Най-добрият съм, но този път не беше нужно много да се трудя. Те харесаха сценария толкова много, че бяха готови да ни дадат почти всичко, само и само да бъдат сигурни, че няма да ни изпуснат. Не беше късмет, нито пък имаше нещо общо с това да си добър агент. Искам ти да го разбереш. Приеми истината, момичето ми, ти заслужаваш успеха си. Твоите сценарии са почти най-добрите, които се пишат за киното в наши дни. Можеш да продължиш да живееш в сянката на родителите си и да очакваш все най-лошото, както винаги, но отсега нататък ти ще получаваш винаги най-хубавото. Съветвам те да се опиташ да свикнеш с това.

Хилари отчаяно желаеше да му повярва и да се отдаде на оптимизма, но черните плевели на съмнението подаваха кълновете си от семето, посято в Чикаго. Тя виждаше познатите стари чудовища да надничат от най-затулените кътчета на райската картина, която Уоли бе нарисувал пред нея. Хилари беше ревностна почитателка на закона на Мърфи: „Ако нещо може да се обърка, то се обърква“.

Въпреки това сигурността, с която й говореше Уоли, я трогна и тонът му бе така убедителен, че тя се поразрови в кипящия казан на чувствата си и откри за него една лъчезарна усмивка.

— Ето, това е — рече той доволен. — Така е по-добре. Имаш толкова чаровна усмивка.

— Ще се опитам да я използвам по-често.

— А аз ще се старая да сключвам сделки, които ще те накарат да я използваш по-често.

Те пиеха шампанското и обсъждаха „Часът на единака“, после крояха планове и се смееха. Хилари не беше се смяла така от години. Постепенно настроението й се подобри. Първият, който спря при тях, за да им каже „здрасти“ и да ги попита какво празнуват, беше един от известните секссимволи в киното с леден поглед, тънки устни и наперена походка на екрана, но иначе весел по душа и малко стеснителен. Студийният изпълнителен директор, облечен в безукорен костюм, и с очи на гущер, се опита отначало увъртайки, а после по съвсем дебелашки начин да научи сюжета на „Единака“ с надеждата, че ще може да откопчи нещо и от него да скалъпи набързо един евтин телевизионен филм на седмицата.

Не след дълго хората от всички маси заприиждаха към Хилари и Уоли, за да ги поздравят, а после бързо се оттеглиха, за да поговорят помежду си за нейния успех като всеки се питаше дали ще има нещо и за него… все пак „Единака“ щеше да има нужда от продуценти, актьори, някой, който да напише музиката… Ето защо около най-хубавата маса в заведението имаше голямо раздвижване — потупване по гърба, целувки, ръкостискания.

Хилари знаеше, че по-голямата част от бляскавата клиентела на ресторант „Поло“ всъщност не бяха толкова користолюбиви, колкото изглеждаха на пръв поглед. Мнозина от тях се бяха издигнали от низините — гладни и бедни като самата нея. Макар сега да имаха капитали, вложени на сигурно място, те не можеха да не се тълпят около масата й. Бяха го правили толкова дълго, че бяха забравили как да живеят по друг начин.

Представата на хората за живота в Холивуд нямаше почти нищо общо с истинското положение на нещата. Секретарки, продавачки, чиновници, шофьори на таксита, монтьори, домакини, сервитьорки и сервитьори, хората из цялата страна, които имаха най-обикновени професии, се връщаха уморени от работа, сядаха пред телевизорите и мечтаеха за живота на кинозвездите. В колективното съзнание на всички тези хора, които си шепнеха замечтано от Хаваите до Мейн и от Флорида до Аляска, Холивуд беше бляскава смесица от вихрени забавления, лесни жени, лесни пари, море от уиски, планини от кокаин, блажено безделнически слънчеви дни, пийване до някой плувен басейн, почивки в Акапулко и Палм Спрингс, секс върху кожите на задната седалка на някой „Ролс-Ройс“. Фантазии… илюзии. Хилари знаеше, че едно общество, отдавна опорочено от продажни и некадърни политици, общество, изградено върху купища пари, над което бе надвиснала студената сянка на ядреното унищожение, се нуждаеше от своите илюзии, за да може да оцелее. В действителност хората от киното и телевизията работеха много по-усърдно от почти всички други, макар продуктът на техния труд да не беше винаги, или дори много рядко, на нужната висота. Всяка кинозвезда от успешен телевизионен сериал работеше от зори до мрак, често шестнадесет-осемнадесет часа на ден. Разбира се възнагражденията бяха огромни, но всъщност забавленията не бяха толкова вихрени, жените не бяха по-лесни от тези във Филаделфия, Хакенсак или Тампа, дните бяха слънчеви, но много рядко блажено безделнически, а сексът беше съвсем същият, както за секретарките от Бостън и продавачките от Питсбърг.

Уоли трябваше да си тръгне в шест и четвърт, защото имаше определена среща за седем часа и неколцина от хората около масата на Хилари в ресторант „Поло“ я поканиха да вечеря с тях. Тя отказа под предлог, че има предварително уговорен ангажимент.

Когато излязоха от хотела, есенната привечер все още светлееше. Няколко облаци се рееха високо горе в небето, което бе синьо като на пощенска картичка. Слънчевата светлина беше като косата на платиненоруса жена, а въздухът — изненадващо свеж, въпреки че беше средата на работната седмица в Лос Анджелис. Две двойки влюбени излязоха от един син кадилак и се отдалечиха като се смееха и бърбореха шумно. На булевард „Сънсет“ гумите на колите свистяха, моторите ревяха, клаксоните свиреха неистово в края на пиковия час, когато тълпата се опитваше да се прибере вкъщи читава и здрава.

Докато чакаха усмихнатия пиколо да докара колите им, Уоли каза на Хилари:

— Наистина ли отиваш на вечеря с някого?

— Да, със себе си. Аз със себе си.

— Виж, защо не дойдеш с мен?

— Неканена?

— Но аз току-що те поканих.

— Не желая да разстройвам плановете ти.

— Глупости! Ти ще бъдеш една разкошна добавка.

— Все пак не съм облечена като за вечеря.

— Изглеждаш чудесно!

— Искам да остана сама — каза тя.

— Не ти отива ролята на Грета Гарбо. Ела на вечеря с мене. Моля те! Това е просто неофициална вечеря в „Палм“ с един мой клиент и жена му. Той е надежден и пробивен млад автор на телевизионни сценарии. Симпатична двойка.

— Нищо ми няма, Уоли. Наистина!

— Красива жена като теб в такава вечер и такъв повод за празнуване! Нужни са свещи, тиха музика, хубаво вино… любим, с когото да го споделиш.

Хилари се усмихна.

— Уоли, ти си безнадежден романтик!

— Сериозно говоря — рече Уоли.

Тя го хвана под ръка.

— Много е мило от твоя страна, Уоли, че си загрижен за мене, но наистина нищо ми няма. Чувствам се добре, когато съм сама. Собствената ми компания ми е много приятна. Ще имам достатъчно време за сърдечни връзки с някой мъж и каране на ски в Аспен всяка събота и неделя, както и за приятелски вечери в „Палм“, след като „Часът на единака“ бъде завършен и пуснат в кината.

Уоли Топелис се намръщи.

— Ако не се научиш как да се отпускаш, няма да оцелееш за дълго в този напрегнат бизнес. Само след няколко години ще бъдеш толкова безжизнена, колкото парцалена кукла — съсипана, изтощена, износена. Повярвай ми, моето момиче, когато физическата ти енергия се изчерпа, ти изведнъж ще усетиш как заедно с нея се изпаряват духовната ти енергия и творческите ти сили.

— Настоящият проект е като водораздел за мене — каза Хилари. — Животът ми след това вече няма да е същият.

— Съгласен! Но…

— Работих усърдно, дяволски усърдно и предано за постигане на успеха. Признавам, бях обсебена от работата си. Но веднъж да се наложа като добра сценаристка и добра режисьорка, ще се почувствам уверена. Най-сетне ще мога да отхвърля демоните… моите родители, Чикаго, всички тези лоши спомени. Ще мога да се освободя и да заживея нормален живот. Но още нямам право на почивка. Ако сега се отпусна, ще се проваля. Или поне мисля, че така ще стане, а то е същото.

Уоли въздъхна.

— Окей. Но все пак щяхме добре да се позабавляваме в „Палм“.

Пиколото докара колата на Хилари. Тя прегърна Уоли.

— Утре навярно ще ти се обадя, за да се уверя, че това нещо с „Уорнър Брадърс“ не е било сън.

— За подготвянето на договора ще са нужни няколко седмици — каза Уоли. — Но не очаквам сериозни проблеми. Следващата седмица ще получим резюмето на договора и после ще можеш да свикаш студийния съвет.

Хилари му изпрати въздушна целувка, забърза към колата, даде бакшиш на момчето и потегли.

Отправи се нагоре по хълма^[1], отминавайки къщи за по един милион долара и поляни, по-зелени от самите долари. Зави наляво, после надясно, съвсем напосоки и без да знае къде точно отива. Просто караше за успокоение — една от малкото забрави, които си позволяваше. По улиците плъзнаха пурпурните сенки на сводовете от зелени клони. Нощта се стелеше над паважа, макар светлината на деня все още да се процеждаше през покрива от палми, дъбове, кленове, кедри, кипариси, хвойнови дървета и борове. Хилари включи фаровете и се взря напред в стръмно извиващия път, докато най-накрая напрежението й се поуталожи.

Не след дълго, когато нощта изпълни пространството както над зеления покрив, така и под него, Хилари спря карай един мексикански ресторант на булевард „Ла Сиенега“. Стените бяха грубо измазани с бежова на цвят боя. Имаше снимки на мексикански бандити. Усещаше се пикантната миризма на лютив сос, подправката тако и царевични питки. Сервитьорките бяха облечени в блузи по врата от домашно платно и червени, плисирани поли: модел „на юг от Музак“. Хилари си поръча енчилада със сирене, ориз и препечен фасул. Храната бе точно толкова вкусна, колкото ако бе поднесена на светлината на свещите, тиха оркестрова музика и любимият й, седнал до нея.

„Трябва да го кажа на Уоли“, помисли си Хилари, преглъщайки залъка си с помощта на глътка тъмна мексиканска бира „Дос Еквис“.

Когато обаче се замисли, тя почти чу отговора му: „Момичето ми, това не е нищо друго, освен чиста проба грубо, физиологическо разсъждение. Вярно е, че самотата не променя вкуса на храната, светлината на свещите или качеството на музиката… но това не означава, че самотата е желателна, полезна и здравословна“. Уоли просто нямаше да може да се сдържи да не подхване една от поредните си бащински нравоучителни лекции за живота. Беше й още по-тежко да го слуша и поради факта, че онова, което казваше той, бе вярно.

„По-добре нищо да не споменавам“, каза тя на себе си. Никога нямаше да може да обори Уоли Топелис.

Когато отново седна в колата, тя закопча предпазния си колан, запали мотора, включи радиото и се замисли, загледана в потока от коли по булевард „Ла Сиенега“. Днес беше рожденият й ден. Навършваше двадесет и девет години. И макар събитието да бе отбелязано в статията на Хенк Грант в „Холивудски репортер“, изглеждаше така, като че ли единствено нея я беше грижа. Е, какво от това? Тя беше самотница. Такава е била винаги. Нали сама бе казала на Уоли, че се чувства отлично в собствената си компания?

Колите профучаваха покрай нея в безкраен поток, пълни с хора, които отиваха някъде, правеха това или онова… обикновено по двойки.

Хилари не искаше още да си тръгва за вкъщи, но нямаше къде другаде да отиде.

* * *

Къщата беше тъмна.

Тревата изглеждаше повече синя, отколкото зелена на светлината на живачните прожектори.

Хилари паркира колата в гаража и се упъти към предната врата. Токчетата й ехтяха неестествено високо по каменната настилка: трак-трак-трак.

Нощта беше мека. Земята все още изпускаше слънчевата топлина. Морските вълни, от които лъхаше прохлада и които миеха брега на този пристанищен град и зиме, и лете, все още не бяха донесли онази мразовита есенна струя във въздуха. Някъде към полунощ щеше да стане много студено.

В края на поляната пееха щурци.

Хилари влезе в къщата, напипа електрическия ключ, затвори и заключи вратата. После запали светлината във всекидневната и тъкмо се насочи към преддверието, когато чу шум зад себе си и се обърна.

От килера в преддверието се показа мъж, който събори някакво палто от закачалката. После излезе от тясното пространство и силно затръшна вратата. Беше висок, около четиридесетгодишен, носеше черни широки панталони, жълт, прилепнат пуловер… и кожени ръкавици. Имаше огромни, корави мускули, каквито човек получаваше от дългогодишно вдигане на тежести. Дори китките му бяха здрави и яки. Той се спря на около три метра от нея, ухили се широко, кимна и облиза тънките си устни.

Хилари не знаеше как точно да реагира на внезапното му появяване. Не беше обикновен натрапник, не беше и съвсем непознат, нито пък някой пънкар или окъсан изрод със замъглен от наркотици поглед. Макар да нямаше нищо общо с нейната къща, тя го познаваше, въпреки че бе последният човек, когото би очаквала да види в подобна ситуация. Единственото нещо, което би я изненадало повече в този момент, беше ако милият дребничък Уоли Топелис също излезеше от килера. Не беше толкова уплашена, колкото смутена. Беше се запознала с него преди три седмици, докато търсеше тема за сценарий от лозарския район на северна Калифорния — творческа екскурзия, имаща за цел да я разведри, за да не мисли върху това дали Уоли ще успее да пласира изгодно „Часът на единака“, който тя току-що бе завършила. Мъжът пред нея беше известен и преуспяващ нагоре по долината Напа, но по дяволите, това ни най-малко не обясняваше какво прави той в нейната къща, криейки се в килера!

— Мистър Фрай — рече Хилари, притеснена.

— Здравей, Хилари.

Имаше дълбок и леко дрезгав глас, който звучеше бащински гальовно, когато я развеждаше из винарната си близо до Сейнт Хелена, но който сега бе груб, прегракнал и заплашителен.

Хилари нервно се прокашля.

— Какво правите тук?

— Дойдох да те видя.

— Защо?

— Просто трябваше да те видя.

— За какво?

Той все още се усмихваше, очите му светеха с хищническа възбуда. Усмивката му бе вълча, сякаш всеки миг щеше да скочи върху притиснатия до стената заек и да забие зъби в него.

— Как влязохте?

— Хубава…

— Какво?

— Толкова си хубава.

— Престанете!

— Търсех такава като тебе.

— Плашите ме.

— Наистина си хубава.

Фрай пристъпи към нея.

Тогава тя изведнъж ясно разбра какво искаше той. Но това бе немислимо! Истинска лудост! Защо един така богат мъж и с токово високо положение в обществото ще вземе да пътува стотици километри и да рискува богатството, репутацията и свободата си, само за да изпита удоволствието от един насилствен сексуален акт?

Той се приближи още.

Хилари се дръпна назад.

Изнасилване! Нямаше смисъл! Освен ако… Ако я убиеше след това, изобщо нямаше да поеме никакъв риск. Фрай носеше ръкавици. Нямаше да остави отпечатъци. Никакви улики. И никой нямаше да повярва, че виден и уважаван производител на вино от Сейнт Хелена ще пътува чак до Лос Анджелис, за да изнасили жена и да я убие. Дори някой да повярваше на това, той в никакъв случай не би си помислил за Фрай. Разследването на убийството никога не би се насочило към него.

Той непрестанно приближаваше към нея. Бавно, неумолимо… Стъпваше тежко, доставяше му удоволствие да засилва страха й. Когато видя в очите й, че тя е разбрала намерението му, Фрай се ухили още по-широко.

Хилари се стрелна покрай голямата каменна камина, за миг през ума й мина мисълта да грабне някое от железата, с които ровеше в жаравата, но съобрази, че няма да е достатъчно ловка, за да може да се защити с него. Фрай беше грамаден, силен и атлетичен, в отлична форма. Още преди да запрати ръжена към проклетия му бетонен череп, той щеше да скочи отгоре й.

Фрай сви огромните си длани. Кокалчетата му, върху които ръкавиците бяха прилепнали като собствена кожа, се издуха.

Хилари се втурна покрай мебелите — два стола, малка масичка и дълъг диван. Движеше се надясно с намерение да се скрие зад дивана.

— Такава хубава коса — каза той.

Някъде дълбоко в съзнанието си Хилари се питаше дали не полудява. Този мъж тук не можеше да е Бруно Фрай, с кого се бе запознала в Сейнт Хелена. Тогава нямаше дори най-лек намек за лудостта, която сега изкривяваше едрото му, запотено и мазно лице. Очите му в този момент бяха две сиво-сини парчета лед и студената страст, горяща в тях сега, бе твърде чудовищна, за да не я е забелязала, когато го видя за последен път.

В следващия миг тя видя ножа. Гледката беше като огнена струя от доменна пещ, която превърна в пара съмненията й и ги издуха на часа. Той възнамеряваше да я убие. Ножът беше затъкнат в колана над дясното му бедро. Бе пъхнат в отворен калъф и лесно можеше да го извади като само щракнеше металния ограничител, закрепен върху тесния кожен ремък. За секунда острието щеше да излезе от калъфа, стиснато в мощния му юмрук. За две секунди то щеше да се забие дълбоко в корема й, да разреже топлата плът и пихтиестите вътрешни органи като освободи ценния резервоар от човешка кръв.

— Искам те откакто те видях за първи път — каза Фрай. — Просто чаках да те пипна.

Времето сякаш спря за нея.

— Ще ми бъде хубаво с тебе, малка сладурано. Наистина хубаво.

Изведнъж всичко стана като на кинолента със забавен каданс. Всяка секунда беше минута. Тя го гледаше как приближава, сякаш бе някакво кошмарно създание и въздухът наоколо внезапно стана гъст като сироп.

В мига, когато съзря ножа, Хилари замръзна на мястото си. Вече не отстъпваше назад, макар че Фрай приближаваше. Един нож бе в състояние да направи това. Гледката я задуши, вледени сърцето й и всичко вътре в нея започна неудържимо да трепери. Странно, но много малко хора имат куража да използват нож срещу друго живо същество. Ножът, най-много от всяко друго оръжие кара убиецът да усети колко крехък е човешкият живот. В унищожението, което извършва, той ясно може да види своята собствена смъртност. Пистолет, отрова, запалителна бомба, някой тъп предмет, въже за удушаване — всички те могат да бъдат използвани относително спокойно и повечето от тях — от разстояние. Но убиецът с нож трябва да е готов да се изцапа. Той трябва да дойде съвсем наблизо, толкова близо, че да почувства топлината, струяща от нанесените от него рани. Нужно е да си особено смел или луд, за да прободеш друг човек и да не се покъртиш от шуртящата върху ръцете ти кръв.

Фрай се хвърли върху нея. Той сложи огромната си длан върху гърдите й и започна грубо да ги търка и стиска през копринената материя на роклята й.

Този груб допир я изтръгна от унеса, в който бе изпаднала. Тя отблъсна ръката му, отскубна се от хватката му и изтича зад дивана.

Смехът му беше искрен и смущаващо приятен, но в очите му светеше студена, зловеща възбуда. Това бе дяволска шега, пъкленият хумор на един побъркан. Той искаше тя да се съпротивлява, защото му харесваше да я преследва.

— Махай се! — изкрещя Хилари. — Изчезвай навън!

— Не искам навън, а навътре — каза Фрай, усмихнат и поклати глава. — Искам да вляза вътре. О, да, точно така. Искам да вляза в тебе, малка госпожичке! Искам да ти смъкна роклята от гърба, да те съблека гола и да проникна навътре, ето там. Навътре, навътре, където е топло, влажно, тъмно и меко.

За миг страхът, който размекна краката й и я накара да се изпоти и отвътре, бе заменен с едно по-мощно чувство — омраза, гняв, ярост. Това не бе нормалният гняв на жена към грубиянина, посегнал върху нейната чест и права, нито гневът на интелигентна жена, произтичащ от социалната и биологическа несправедливост на ситуацията. Беше нещо много по-първично. Той бе навлязъл в нейната частна територия, неканен, беше нахълтал в съвременната й пещера и Хилари бе обзета от първобитна ярост, която замъгли погледа й и разтуптя сърцето й. Тя се озъби и заръмжа ниско, гърлено. Реакцията й бе почти напълно несъзнателна и животинска, когато се обърна с лице към него, опитвайки се да се измъкне от капана.

Върху облегалката на дивана имаше ниска, тясна, стъклена полица, а върху нея — две четиридесетсантиметрови статуетки от най-фин порцелан. Хилари грабна едната от тях и я запрати по Фрай.

Той се наведе с примитивната и инстинктивна бързина на животно. Порцеланът се удари в каменната стена на камината и избухна като бомба — десетина по-големи и стотици по-малки парчета се поръсиха върху огнището и по килима.

— Опитай пак — рече той подигравателно.

Тя взе другата статуетка, колебаейки се. Изгледа го с присвити очи, премервайки тежестта на статуетката в ръката си, после направи фиктивно движение, сякаш замахваше.

Този финт го заблуди. Наведе се рязко встрани, за да избегне удара.

С кратък, тържествуващ вик Хилари хвърли статуетката, вече наистина.

Фрай бе твърде изненадан, за да може да се наведе отново и порцелановата статуетка го удари по слепоочието. Тя отскочи от главата му и ударът не го порази, както Хилари очакваше, но Фрай залитна и отстъпи една-две крачки. Не се срути на пода и не бе сериозно наранен. Дори не кървеше. Обаче бе ударен и болката изведнъж го промени. Перверзното му, шеговито игриво настроение се изпари. Изчезна и игривата му усмивка. Устните му се свиха сурово и образуваха тънка, права линия. Лицето му бе червено. Яростта го нави докрай, сякаш беше часовников механизъм. Напрежението обтегна мускулите на масивния му врат и те страховито набъбнаха. Фрай леко приклекна, готов за скок.

Хилари очакваше той да дойде зад дивана и обикаляйки около него да я гони. Диванът щеше да остане между нея и Фрай, докато тя намереше отново нещо, което да хвърли по него. Но когато най-сетне Фрай се раздвижи, той не си направи труда да я гони, както Хилари предполагаше. Вместо това се хвърли направо върху нея, без заобикалки, като разярен бик в атака. Наведе се над дивана, сграбчи го с две ръце, вдигна го нагоре и с едно леко движение го хвърли назад, сякаш тежеше само няколко килограма. Хилари скочи встрани, а огромният диван се стовари там, където преди миг бе стояла тя. В същата секунда Фрай се хвърли към нея, посегна да я хване и сигурно щеше да успее, ако не беше се спънал и паднал върху едното си коляно.

Гневът на Хилари отстъпи на страха й и тя се втурна да бяга. Спусна се към антрето и външната врата, но знаеше, че няма да има време да махне и двете резета, за да избяга навън. Той щеше да я настигне и да я хване. Беше дяволски близо — само на две-три крачки. Хилари хукна надясно, втурвайки се нагоре по извитото стълбище като взимаше по две стъпала наведнъж.

Тя дишаше тежко и въпреки че шумно поемаше въздух, чу как Фрай приближава. Стъпките му ехтяха като гръмотевици, той я ругаеше.

Хилари изкачи и последното стъпало и се озова на площадката на втория етаж. Тъкмо си мислеше, че е успяла да увеличи разстоянието между себе си и Фрай поне с няколко стъпки, когато той я хвана за дясното рамо и рязко я дръпна назад към себе си. Тя изпищя, но не се опита да се отскубне, както той очакваше. Вместо това Хилари се извърна към него още в момента, в който Фрай я дръпна към себе си. Тя се блъсна в него, преди още той да може да я обхване с ръце. Хилари бе така близо, че усети ерекцията му и със силен удар нагоре заби коляното си в чатала му. Фрай реагира така, сякаш бе поразен от гръм. Руменината от гнева изведнъж изчезна от лицето му и кожата му побеля като платно. Всичко стана само за миг. Той я изпусна, залитна назад и, подхлъзвайки се на първото стъпало, размаха ръце като вятърна мелница, не можа да запази равновесие, извика и се хвърли на една страна. Сграбчи перилата и с голямо усилие успя да се задържи да не падне по стълбите.

Очевидно не бе имал голям опит с жени, които оказват добра съпротива. Тя го бе изиграла два пъти. Фрай смяташе, че е по следите на хубавичко, пухкаво и безобидно зайче — покорна плячка, която щеше да бъде използвана и след това прекършена само с едно завъртане на ръката. Хилари обаче го срещна лице в лице, показвайки дългите си нокти и ги заби в него. Тя се въодушеви като забеляза колко е шокиран.

— Кучка! — процеди през зъби той, едва поемайки си въздух.

— Не! — извика Хилари. — Не се приближавай!

Струваше й се, че е героиня в някой от филмите на ужаса, които „Хамър филмс“ правеха така добре. Тя се бореше с вампир или зомби и непрекъснато се стряскаше и обезсърчаваше от свръхестествените запаси от сила и издръжливост на звяра.

— Кучка!

Хилари хукна по сумрачния коридор и влезе в спалнята. Затръшна вратата, с треперещи пръсти заопипва за ключалката в тъмното, най-накрая запали лампата и заключи.

В стаята се чуваха особени страшни звуци — силни, хрипкави, изпълнени с ужас. Тя се огледа наоколо с безумен поглед, търсейки причината, и едва след секунди осъзна, че чува собствените си пресекливи и трескави хлипове.

Хилари бе опасно близо до паниката, но знаеше, че трябва да се владее, ако иска да живее.

Внезапно Фрай натисна бравата на заключената врата, на която тя бе опряла гърба си, после се хвърли срещу разделящата ги преграда с всички сили. Вратата удържа. Но едва ли щеше да удържи още дълго — поне не толкова, че да може Хилари да се обади в полицията за помощ и да ги дочака. Сърцето й лудо биеше и тя трепереше така, сякаш стоеше сред огромно ледено поле. Беше решена обаче да не позволи на страха да я парализира. Хилари бързо прекоси голямата стая, минавайки покрай леглото, за да отиде до нощния шкаф, разположен в другия край. Тя мина покрай стената, покрита с огледала, и в тях видя собственото си отражение — една съвсем непозната жена, с изцъклени очи, разрошена и толкова бледа, сякаш отсреща я гледаше боядисаното лице на клоун.

Фрай ритна вратата. Тя силно се затресе, но не поддаде.

32-милиметровият автоматичен пистолет бе сложен върху купа от сгънати пижами в чекмеджето на нощния шкаф. Зареденият пълнител лежеше до него. Хилари взе оръжието и с трескави ръце, които едва не й изневериха, пъхна пълнителя. После се обърна с лице към вратата.

Фрай ритна ключалката. Тя не беше така здрава — просто ключалка за вътрешна врата, предназначена да не пуска деца и любопитни гости в стаята. Беше безполезна вещ срещу типове като Бруно Фрай. При третия ритник ключалката излетя от гнездо си и вратата зейна с трясък.

Задъхан и потен повече от всякога Фрай приличаше на побеснял бик. В същия миг той се подаде от тъмния коридор, прекрачвайки прага. Широкият му гръб бе леко приведен, ръцете му висяха надолу, свити в юмруци. Канеше се да наведе глава и да нападне, прегазвайки всичко по пътя си. В очите му ясно се четеше жажда за кръв — така, както ясно се открояваше и отражението му в огледалата на стената, до която стоеше Хилари. Искаше да премине като бик през стъкларски магазин и да прегази собственика.

Хилари насочи пистолета към него, държеше го твърдо с двете си ръце.

Фрай продължаваше да настъпва.

— Ще стрелям! Ще стрелям, кълна се в бога! — мълвеше трескаво тя.

Фрай спря, съзирайки пистолета едва сега, и примига срещу нея.

— Излизай! — каза Хилари.

Той не помръдна.

— По дяволите, изчезвай оттук!

Колкото и невероятно да беше, Фрай направи още една крачка към нея. Той не бе вече самодоволният, пресмятащ и забавляващ се похитител, срещу когото Хилари се бе изправила долу. Нещо бе станало с него. Дълбоко вътре някакво реле беше прещракало и освободило цяла поредица от нови схеми в главата му: нови желания, нови нужди и страсти, много по-гнусни и извратени от тези, които бе показал до сега. Не беше вече дори наполовина разумен. Държеше се като лунатик. Очите му святкаха, но не бяха студени като преди, а влажни, зачервени и трескави. По лицето му се стичаше пот. Устните му непрекъснато се движеха, въпреки че не издаваше глас — сгърчваха се, свиваха се, разтегляха се назад и оголваха зъбите му, после се цупеха по детски, свиваха се презрително, после се разтегляха в зловеща усмивчица, а след това — в злобна гримаса, най-накрая следваше изражение, за което още нямаше име. Фрай вече не бе подтикван от страст или желание да я обладае изцяло. Тайнственият мотор, който го движеше сега, бе много по-непознат от онзи, който го зареждаше с енергия само допреди няколко минути. Хилари бе обзета от особеното и налудничаво усещане, че този нов двигател по някакъв странен начин ще го снабди с необходимата сила, която ще го предпази от нараняване, за да може той да премине цял и невредим през дъжд от куршуми.

Фрай измъкна ножа, увиснал над дясното му бедро и го насочи напред.

— Не приближавай! — извика отчаяно Хилари.

— Кучка!

— Не се шегувам.

Той отново тръгна към нея.

— За бога — промълви тя, — опомни се. Ножът не струва нищо пред автомата.

Фрай беше на три-четири метра от долния край на леглото.

— Ще ти пръсна проклетата глава!

Той насочи ножа към нея, чертаейки с острието му невидими кръгове във въздуха, сякаш ножът беше талисман и Фрай прогонваше злите духове, изпречили се между него и Хилари.

Той направи още една крачка към нея.

Тя се премери в корема му така, че независимо от отката и независимо от отклонението в ляво или дясно, да може да порази някой жизненоважен орган. Хилари натисна спусъка…

Но нищо не се случи.

Моля те, Господи!

Тя гледаше втрещено пистолета, онемяла. Беше забравила да освободи предпазителя.

Фрай беше на около два и половина метра от леглото… А може би само на два метра…

Ругаейки се, Хилари натисна с пръст двете лостчета отстрани на автомата и върху черния метал се появиха две червени точки.

Тя отново се прицели и дръпна спусъка.

Нищо!

Господи! Какво? Нима това е засечка?!

Фрай се беше откъснал от околния свят до такава степен и толкова цялостно бе обхванат от лудостта си, че отначало не можа да схване проблемите на Хилари с оръжието. Когато след секунда разбра какво става, изведнъж забърза, възползвайки се от предимството си. Той се озова до леглото, покатери се отгоре му и закрачи по дюшека като човек, движещ се върху търкалящи се бъчви, подскачайки нагоре-надолу върху пружината.

Хилари бе забравила да вкара патрон в патронника. Тя бързо го стори и се дръпна две крачки назад, докато гърбът й опря в стената. Тогава стреля, без де се прицелва — просто дръпна спусъка, насочвайки оръжието към него в мига, в който той се метна отгоре й, сякаш бе демон, изскочил от някоя пукнатина в ада.

Гърмът изпълни стаята, изплющя в стените и разтрепери прозорците.

Хилари видя как ножът се пръсна на парчета. Няколко от тях излетяха от дясната ръка на Фрай, описвайки дъга. Острата стомана се разлетя нагоре и надолу, блясвайки за миг на светлината, струяща от нощната лампа.

Фрай нададе вой, когато ножът изхвръкна от ръката му. Той падна назад, претъркулвайки се от леглото. Но щом докосна пода, отново скочи на крака, придържайки ранената си ръка с другата.

Хилари знаеше, че не го е ранила. Нямаше кръв. Навярно куршумът бе ударил ножа, беше го разбил на парчета, изтръгвайки го от ръката му. Сигурно ударът бе прорязал пръстите му, по-лошо дори от удар с камшик.

Фрай виеше от болка, ревеше от гняв. Беше див, нецивилизован звук, като воя на чакал, но определено не беше стонът на животно с подвита опашка. Той все още искаше да я пипне.

Хилари стреля повторно. Фрай отново се строполи на пода, но този път остана там.

С тих стон на облекчение Хилари се облегна на стената, ала не откъсваше очи от мястото, където лежеше той — зад леглото, скрит от погледа й.

Никакъв звук.

Никакво помръдване.

Тя се притесни, че не го вижда. С изправена глава и ослушвайки се тревожно, Хилари предпазливо се насочи към долния край на леглото. Озова се в средата на стаята, после тръгна наляво, докато накрая го видя.

Той лежеше по очи върху шоколадовокафявия скъп килим. Дясната му ръка беше под него. Лявата бе протегната напред, дланта бе леко свита, неподвижните пръсти сочеха главата му. Хилари не виждаше извърнатото му лице. Поради това, че килимът бе тъмен на цвят и плюшен, което заслепяваше очите, тя не бе в състояние да каже от разстояние дали в него е попила кръв. Но явно нямаше голямо лепкаво петно, каквото Хилари очакваше да намери. Ако куршумът го бе пронизал в гърдите, локвата кръв бе може би скрита под него. Може би дори бе улучен право в челото, което бе причинило незабавна смърт и спиране на сърцето, а в този случай можеха да се очакват само няколко капки кръв.

Хилари го гледа минута-две. Не забелязваше никакво движение, нито дори слабото повдигане на гръдния кош при дишане.

Нима е мъртъв?

Бавно и плахо тя се приближи към него.

— Мистър Фрай?

Нямаше желание да се приближава твърде много. Не искаше да се излага на опасност, но й се щеше да го поогледа по-добре. Държеше автомата пред себе си, насочен към него, готова да изпрати още един куршум, ако мръднеше.

— Мистър Фрай?

Никакъв отговор.

Странно, че още се обръщаше към него с „мистър Фрай“. След всичко, което се бе случило тази вечер, след онова, което се бе опитал да й стори, тя все още беше учтива и любезна. Може би защото беше мъртъв. В смъртта и най-лошите хора заслужават смирено уважение дори от тези, които знаят, че през целия си живот покойникът е бил мошеник и лъжец. И тъй като всички ние ще умрем, принизяването на мъртвия означава да принизяваме сами себе си. При това, когато говориш лошо за умрял човек, ти сякаш се надсмиваш над онова велико и последно тайнство… и може би предизвикваш боговете да те накажат за дързостта ти.

Хилари стоеше и го гледаше. Измина още една минута.

— Знаеш ли какво, мистър Фрай? Мисля, че няма защо да рискувам с тебе. Смятам да ти пусна още един куршум и то веднага. Да! Ще ти надупча цялото теме!

Тя разбира се не бе в състояние да го стори — не бе агресивна по природа. Бе стреляла по мишени, веднага след като бе купила оръжието, но не бе убивала живо същество по-голямо от хлебарките в апартамента им в Чикаго. Беше намерила достатъчно воля да стреля по Бруно Фрай, само защото той бе непосредствена заплаха за живота й и адреналинът я бе заредил. Истерията и първичният инстинкт за оцеляване за кратко време я бяха направили годна да извърши насилие. Но сега, когато Фрай лежеше на пода, кротък и безжизнен, и който беше толкова опасен, колкото би била някоя скъсана торба, Хилари не бе в състояние да дръпне спусъка така лесно. Не можеше да стои и да гледа как главата му се отделя от трупа. Дори само при мисълта за това, стомахът й се преобърна. Но това, че го заплаши, бе хубаво, защото така нямаше съмнение за състоянието му. Ако се преструваше, възможността тя да изпразни пълнителя в тила му от упор би трябвало да го накара да се откаже от преструвките си.

— Право в главата, копеле! — извика Хилари и стреля в тавана.

Той не трепна.

Тя въздъхна и свали оръжието.

Мъртъв. Фрай беше мъртъв.

Хилари беше убила човек.

Предвкусвайки кошмара на предстоящите разпити в полицията и от страна на журналистите, тя мина покрай протегнатата ръка и се отправи към вратата на коридора.

Изведнъж Фрай не беше вече мъртъв.

Внезапно той бе по̀ жив от всякога!

Беше предугадил намеренията й. Бе разбрал точно как тя се опитва да го надхитри. Беше прозрял номера й, а нервите му бяха от стомана. Дори не беше трепнал!

Фрай протегна ръката си, доскоро скрита под него, посягайки към Хилари, сякаш беше змия, а с лявата я сграбчи за глезена. Хилари разпери ръце, изписка и падна върху него. Двамата се вкопчиха един в друг — кълбо от ръце и крака — и се затъркаляха по пода… още веднъж… и още веднъж. Фрай впи зъбите си в гърлото й, ръмжейки като куче, а тя внезапно изпита див ужас, че той ще разкъса артерията й и ще изпие всичката й кръв. Но в този миг Хилари успя да провре ръката си между него и себе си, сложи длан под брадичката му и избута главата му настрани от врата си. Претърколиха се още един път, блъскайки се силно в стената, и там останаха, замаяни и задъхани. Той бе върху нея — огромен, тежък и груб звяр, притиснал я към пода, грозно ухилен, а очите му, студени, празни и бездънни, бяха така ужасно близо до нейните. Дъхът му вонеше на лук и вкиснала бира. Той провря ръка под роклята й, разкъса чорапите й, опитвайки се да пъхне огромните си груби пръсти под пликчетата й, за да ги провре в най-интимните й части. Но това не бе ръката на любовник, а на пехливанин и мисълта за разкъсванията, които можеше да предизвика в меките й вътрешности я накара да занемее от ужас. Хилари знаеше, че Фрай можеше и да я убие по този начин, пъхайки пръстите си в нея, дърпайки, късайки и дращейки. В паниката си тя се опита да издере кобалтовосините му очи и да го ослепи, но той бързо дръпна главата си назад, където Хилари не можеше да го достигне. В този миг и двамата изведнъж се вцепениха, осъзнавайки едновременно факта, че тя не бе изпуснала оръжието си, когато бе паднала на земята. То все още бе между тях, дулото бе опряно плътно в слабините му… и макар показалецът й да беше върху блокиращото устройство, а не върху самия спусък, Хилари успя да придвижи пръста си напред с един сантиметър, постави го където трябва и напълно осъзна ситуацията.

Тежката му длан бе още върху интимната й, изпъкнала част. Бе срамно и отвратително. Кожеста, дяволска, гнусна ръка! Усещаше топлината й дори през кожената ръкавица. Фрай не късаше вече бельото й. Трепереше… ръката му трепереше.

Уплаши се копелето!

Очите му сякаш бяха свързани с нейните чрез невидима нишка, но толкова здрава, че трудно би могла да се скъса. Никой не извръщаше очи встрани.

— Само да си мръднал — рече тя тихо, — и ще ти пръсна топките!

Той премига.

— Ясно ли е? — попита Хилари, неспособна да вложи повече сила в гласа си. Дишаше тежко, почти задушена от физическото усилие и най-вече от страха.

Фрай облиза устните си.

Премига бавно.

Също като някой проклет гущер!

— Ясно ли е? — попита Хилари с повече ентусиазъм в гласа този път.

— Да.

— Вече не можеш да ме измамиш.

— Както кажеш.

Гласът му бе дълбок и дрезгав като преди и изобщо не трепна. Нито в гласа и очите му, нито в лицето му имаше нещо, което да изневери на представата за един грубиян с яки мускули. Ала ръката му в кожената ръкавица все още потрепваше върху нежната издутина между бедрата й.

— Така — рече Хилари. — А сега искам да се придвижиш съвсем бавно. Много, много бавно. Когато дам знак, ще се претърколим много бавно, докато ти дойдеш отдолу, а аз отгоре.

Без ни най-малко да й се струва забавно, Хилари разбираше, че това, което му бе казала, носеше абсурдна прилика със страстен любовен намек по средата на половия акт.

— Когато ти кажа и нито секунда преди това, ти ще се преобърнеш надясно — рече тя.

— Добре.

— Аз ще се преобърна заедно с тебе.

— Разбрано.

— Бавно и спокойно.

— Разбрано.

— И ще държа автомата там, където е сега.

Очите му все още бяха зли и студени, но лудостта и яростта му бяха изчезнали. Мисълта, че Хилари можеше да го простреля в половите органи, го бе върнала изведнъж в реалния свят… поне временно.

Тя притисна дулото на оръжието в слабините му и лицето му се сгърчи от болка.

— Сега преобръщай се! Бавно — каза Хилари.

Фрай направи всичко точно според инструкциите й; превъртя се настрани извънредно внимателно, после на гръб, без да откъсва очите си от нейните дори за секунда. Докато се преобръщаше с Фрай, Хилари се държеше за него с лявата си ръка, а с дясната стискаше автомата, с дуло, опряно в чатала му. Най-после тя се изправи върху него — едната й ръка беше заета, с другата държеше оръжието на стратегическото място.

Дясната й длан започваше да изтръпва от неудобното положение, а също и поради факта, че стискаше пистолета с всичка сила. Не смееше да го отпусне ни най-малко. Хватката й беше така здрава, че пръстите й и надлъжните мускули на ръката й я боляха от напрежение. Хилари се уплаши, че Фрай по някакъв начин ще усети изтръпването на ръката й… и че тя в крайна сметка ще изпусне оръжието, когато пръстите й станат съвсем безчувствени.

— Така — каза Хилари. — Сега ще се освободя от тебе. Ще държа автомата там, където е. Ще се измъкна бавно, надолу. Нито ще мърдаш, нито ще мигаш дори.

Той я гледаше, без да трепне.

— Разбра ли? — попита тя.

— Да.

Притиснала 32-милиметровия автомат до тестисите му, Хилари се освободи от него така, сякаш се измъкваше от легло, пълно с динамит. Коремните й мускули бяха стегнати и я боляха от напрежението. Устата й бе пресъхнала, усещаше някакъв кисел вкус. Тежкото дишане и на двамата изпълни стаята така, сякаш отнякъде нахлуваше силен вятър. Все пак слухът й бе толкова изострен, че тя успяваше да долови тиктакането на своя „Картие“^[2]. Хилари се преобърна на една страна, застана на колене, поколеба се, най-накрая се изправи в цял ръст и бързо отскочи встрани, за да не може Фрай отново да я хване.

Той седна на пода.

— Не! — извика Хилари.

— Какво?

— Лягай долу!

— Няма да ти направя нищо.

— Лягай долу!

— Само се успокой.

— Лягай долу, дявал да те вземе!

Фрай не се подчини. Просто седеше на пода.

— А сега какво?

Поклащайки пистолета пред него, тя рече:

— Казах ти да легнеш на земята. По гръб. Направи го! Веднага!

Фрай изви устни в онази грозна усмивка, която той така добре владееше.

— А аз те попитах: сега какво?

Той се опитваше отново да овладее положението, а това никак не й се харесваше. От друга страна, нима имаше някакво значение дали щеше да седи, или да лежи на пода? Дори както бе седнал, Фрай не би могъл да се изправи на крака и да прекоси разстоянието между себе си и нея, преди Хилари да стреля в него няколко пъти.

— Добре — съгласи се тя неохотно. — Остани седнал, щом искаш. Но само да си мръднал към мене и ще изпразня пълнителя в тебе. Ще ти размажа карантиите по цялата стая. Кълна се в бога, ще го направя!

Фрай се усмихна и кимна.

Разтреперана, Хилари рече:

— Сега отивам до леглото. Ще седна там и ще се обадя в полицията.

Тя тръгна заднишком, обърната настрани, както се движеха раците, пристъпвайки бавно, стъпка по стъпка. Накрая стигна до леглото. Телефонът беше върху нощния шкаф. Щом седна и вдигна телефонната слушалка, Фрай не й се подчини и се изправи.

— Хей!

Хилари остави телефона и стисна оръжието с две ръце, опитвайки се да го задържи стабилно.

Той вдигна ръце примирително с дланите към нея.

— Чакай! Почакай малко! Няма да те докосна.

— Сядай веднага!

— Ще изляза от тук — каза Фрай.

— И още как!

— Ще изляза от стаята и от къщата.

— Не!

— Ти няма да стреляш, ако просто си отида.

— Опитай и ще съжаляваш.

— Няма да го направиш — повтори той уверено. — Не си от този тип, дето лесно натискат спусъка, освен ако нямаш друг избор. Не би могла да ме убиеш хладнокръвно. Не би стреляла в гърба ми. И след милиони години не би го направила. Не и ти. Не притежаваш такава сила. Слаба си… адски слаба. — Той отново пусна отвратителната си, зловеща усмивка, сякаш се хилеше самата смърт, и пристъпи към вратата. — Можеш да повикаш ченгетата, когато си отида. — Още една крачка. — Щеше да е съвсем различно, ако бях непознат. Тогава може би щях да имам шанса да се измъкна безнаказано. Но в края на краищата можеш да им кажеш кой съм. — Още една крачка. — Виждаш ли, ти вече спечели, а аз изгубих. Сега просто се опитвам да спечеля малко време. Съвсем малко време.

Хилари знаеше, че Фрай е прав. Тя би могла да го убие, ако я нападнеше, но не беше в състояние да го застреля, докато той си отиваше.

Усещайки неизказаното й съгласие с думите му, Фрай се обърна с гръб към нея. Неговата нагла самоувереност я вбесяваше, но тя не можеше да натисне спусъка. Фрай внимателно напредваше към изхода с рамото напред. В следващия миг той смело излезе през вратата, без да си даде труд да се обърне назад. Изчезна зад счупената врата и стъпките му закънтяха в коридора.

Хилари го чу как тропаше надолу по стълбите и осъзна, че може и да не излезе от къщата. Без никой да го види, можеше да влезе в една от стаите на долния етаж и да се скрие в някой гардероб, после да почака докато полицаите дойдат и си заминат, а след това да се измъкне тайно от скривалището си и да я нападне изневиделица.

Хилари се спусна към стълбите и застана на горната площадка тъкмо навреме, за да види как Фрай завива надясно, право към антрето. Миг след това тя го чу как щрака резетата, после отвори вратата, излезе навън и я затръшна силно след себе си — тряс!

Вече почти бе стигнала долния край на стълбите, когато Хилари се усъмни, че Фрай може да не е излязъл, а само да се е престорил. Навярно бе затръшнал вратата, без да излезе. Може би я чакаше в антрето.

До този момент тя държеше оръжието отстрани, с дуло, отпуснато безопасно към пода, но сега, когато я обзеха лоши предчувствия, изведнъж го насочи напред. Слезе до долу и на последното стъпало спря, ослушвайки се дълго време. Най-сетне тръгна бавно напред и стигна до антрето. То бе празно. Вратата на килера беше отворена. Фрай не беше в килера. Наистина си беше отишъл.

Хилари затвори вратата на килера.

Отиде до външната врата, заключи я и пусна резето.

Залитайки леко, тя прескочи всекидневната и влезе в кабинета си. Той ухаеше на лимон от специалния препарат за чистене на мебели. Жените от бюрото за почистване бяха идвали вчера. Хилари запали лампата и отиде до голямото писалище. Остави оръжието по средата на гладката кожена повърхност.

Вазата върху масата до прозореца бе пълна с червени и бели рози. Техният упойващ аромат сладостно контрастираше с мириса на лимон, който се носеше из въздуха.

Хилари седна до бюрото и придърпа телефона към себе си. Започна да търси номера на полицейския участък.

Внезапно и съвсем неочаквано очите й се замъглиха от горещи сълзи. Опита се да ги задържи. Тя беше Хилари Томас, а Хилари Томас никога не плачеше. Никога! Хилари Томас можеше чудесно да се владее, благодаря! И въпреки че тя здраво стисна очи, наводнението не престана. Едри сълзи се стичаха по бузите й и към устата, а ъгълчетата я засмъдяха от солта. Сетне се търкулваха към брадичката й. Отначало Хилари плачеше в неестествено мълчание, без да издава никакъв звук. Но след минута-две тя потрепери и се затресе. От конвулсиите гласът й се освободи. Някъде в гърлото й се чу сълзливо скимтене, което бързо се усили и се превърна в пронизителен и кратък вик на отчаяние. Хилари не издържа. Тя нададе ужасен, пресеклив вой и се обгърна с две ръце. Хълцаше, хлипаше, давеше се за глътка въздух. От домашната аптечка в ъгъла на бюрото измъкна малко книжни салфетки и си издуха носа, овладя се… после пак потрепери и захлипа.

Не защото Фрай я бе наранил, плачеше тя. Той не й бе причинил някаква сериозна или непоносима болка… поне не физическа. Плачеше затова, че той все пак бе успял да я насили по някакъв начин, който Хилари не можеше да определи. Тя кипеше от срам и гняв. Макар да не бе я изнасилил и въпреки че не бе скъсал дори роклята й, Фрай бе разрушил кристалния мехур на нейния вътрешен мир, бе съборил бариерата, която Хилари с толкова труд бе издигнала и на която тя отдаваше такова голямо значение. Той бе нахлул в нейния уютен свят и бе овъргалял всичко в него с мръсните си лапи.

Тази вечер, докато седяха на най-хубавата маса в ресторант „Поло“, Уоли Топелис бе започнал да я убеждава, че тя би могла да смъкне малко гарда, поне с няколко милиметра. За първи път в своя двадесет и девет годишен живот Хилари сериозно се бе замислила над възможността да живее малко по-спокойно от преди. След всичките добри новини и под напора на увещанията на Уоли, тя се бе почувствала привлечена към идеята за живот с по-малко страх, живот с повече приятели, повече спокойствие и повече радост. Беше приказен сън този нов живот, не можеше лесно да бъде постигнат, но си струваше борбата, за да го имаш. Бруно Фрай обаче беше сграбчил тази крехка мечта за гушата и я бе удушил. Беше й напомнил, че светът е опасно място, зловещо мазе с кошмарни видения, надничащи от всеки тъмен ъгъл. Тъкмо когато Хилари се мъчеше да се измъкне от собствената си подземна дупка, за да се наслади на живота над земята, Фрай я бе ритнал право в лицето и я бе запратил точно там, откъдето бе дошла — в света на съмненията, страха и подозрението, в ужасния и сигурен свят на самотата.

Тя плачеше, защото се чувстваше насилена. И защото бе унижена. А също защото той й бе отнел надеждата и я бе стъпкал така, както училищният побойник счупва играчката на някое по-слабо дете.