Дийн Кунц
Шепоти

1.

Във вторник на разсъмване Лос Анджелис потрепери. Стъклата на прозорците затракаха. Звънчетата във вътрешните дворове, поклащани обикновено от вятъра, весело зазвъняха, макар че сега нямаше вятър. От кухненските полици в някои домове изпопадаха чинии.

В началото на сутрешния пиков час новинарската радиостанция KFWB направи от земетресението съобщение №1. Силата на труса бе измерена — 4,8 по скалата на Рихтер. В края на пиковия час новината вече заемаше трето място в класацията след съобщение за бомбен атентат в Рим и сблъскване на пет автомобила на аутобана Санта Моника. Все пак нямаше разрушени сгради. По пладне само неколцина жители на Лос Анджелис (най-вече онези, които през последната година се бяха преместили в западната част на града) сметнаха, че могат да отделят на събитието минутка внимание по време на обяда си.

Мъжът в сивия микробус „Додж“ изобщо не усети земния трус. Той се намираше в северозападния край на града и караше на юг по аутобана към Сан Диего, когато земетресението започна. Тъй като е трудно, когато си на път с кола, да почувстваш движението на земните пластове, освен ако трусът не е особено силен, мъжът не го усети и разбра за него, едва когато спря да закуси в един ресторант и чу клиентите да говорят за това.

Веднага разбра, че земетресението е знак точно за него. Беше му изпратен, за да го увери, че мисията му в Лос Анджелис ще бъде успешна… или да го предупреди, че ще се провали. Но кое ли от тези две неща означаваше?

Мъжът размишляваше над този въпрос докато закусваше. Беше едър и силен (висок метър и деветдесет и два, с тегло сто и шест килограма — само мускули) и му трябваше час и половина, за да се нахрани. Започна с две яйца, бекон, пържени дреболии, препечен хляб и чаша мляко. Дъвчеше бавно, методично, очите му гледаха втренчено храната, сякаш бе изпаднал в транс. Когато изпразни чинията си, той поиска цяла камара палачинки и още една чаша мляко. След палачинките изяде един омлет със сирене, гарниран с три парчета канадски бекон, още една порция препечен хляб и чаша портокалов сок.

Когато поръчваше третата си закуска, той вече беше тема номер едно сред работниците в кухнята. Сервитьорката, която го обслужваше, беше весела, червенокоса жена на име Хелън, но и другите келнерки намериха благовиден предлог, за да минат покрай него и хубаво да го огледат. Мъжът усещаше, че го наблюдават с интерес, но нехаеше.

Когато накрая поиска от Хелън сметката, тя му рече:

— Сигурно си дървар или нещо подобно.

Той вдигна поглед и й се усмихна вдървено. Макар за първи път да влизаше в този ресторант и макар че бе срещнал Хелън само преди деветдесет минути, мъжът знаеше съвсем точно какво ще каже тя. Беше го чувал стотици пъти преди това.

Тя се усмихна смутено, но сините й очи не се отместиха от него.

— Искам да кажа, ядеш колкото за трима.

— Да, така е.

Хелън стоеше до сепарето, опряла единия си хълбок в ръба на масата, леко наведена напред и даваща му да разбере по неособено деликатен начин, че може да я има.

— Толкова много ядеш, а нямаш грам тлъстина.

Все още усмихнат, мъжът се запита каква ли ще е Хелън в леглото. Представи си как я сграбчва и се забива в нея… а после си представи как сграбчва гърлото й и стиска ли, стиска, докато лицето й стане мораво и очите й изскочат от орбитите си.

Тя го гледаше замислено, сякаш се чудеше дали той задоволява всичките си апетити по този първичен и всеотдаен начин, както беше към храната.

— Сигурно изразходваш много енергия.

— Вдигам тежести — отвърна мъжът.

— Като Арнолд Шварценегер.

— Да.

Шията й беше грациозна и нежна. Знаеше, че може да я прекърши като суха клонка, мисълта за това го стопли и той се почувства щастлив.

— Ама ръцете ти са наистина яки — каза тя нежно, наслаждавайки се на гледката.

Той беше по къси ръкави и Хелън докосна с пръст ръката му.

— Предполагам, че с това напомпано желязо е без значение колко ядеш. Храната просто се превръща в още мускули.

— Ами, горе-долу е така — отвърна мъжът. — Но и метаболизмът ми е добър.

— Хъ?

— Много от калориите ми изгарят в нервна енергия.

— Ти?! Нервен?!

— Скоклив съм като сиамска котка.

— Не вярвам. Бас държа, че нищо на света не може да те притесни — рече Хелън.

Тя беше хубава жена, около тридесетгодишна, с десет години по-млада от него и сигурно щеше да я има, ако я пожелаеше. Щеше да се наложи да я поухажва малко, не много. Просто колкото тя да може да си мисли, че е била отнесена от вихъра, нещо като Рет и Скарлет О’Хара, и че той насила я е напъхал в леглото си. Разбира се ако трябваше да се люби с нея, трябваше след това и да я убие — да прободе гърдите й с нож или да пререже гърлото й. Но мъжът не желаеше това. Не си струваше нито главоболието, нито риска. Хелън просто не беше неговият тип. Той не убиваше червенокоси.

Остави й хубав бакшиш, плати сметката си на касата до входа и излезе навън. След прохладата от климатичната инсталация в ресторанта септемврийската жега го блъсна в лицето така, сякаш някой го удари с възглавница. Докато отиваше към микробуса, мъжът усещаше, че Хелън го наблюдава, но той не се обърна.

От ресторанта мъжът подкара към търговската част на града. Като стигна там, остави колата в края на голям паркинг, под сянката на една палма с фурми и колкото е възможно по-далече от магазините. Прехвърли се през седалките на фургона и се озова в задната му част, където превозваше стоката, дръпна бамбуковото перденце, отделящо предната част на колата, и се изпъна върху един раздърпан и твърде къс за него дюшек. Беше карал цяла нощ без почивка, чак от Сейнт Хелена в лозарския край. Сега, след обилната закуска в корема си, почувства, че му се доспива.

Четири часа по-късно мъжът се събуди от лош сън. Беше изпотен и трепереше — едновременно гореше и се тресеше като от студ. Бе се вкопчил с едната си ръка в дюшека, а другата размахваше във въздуха. Опитваше се да извика, ала гласът му бе заседнал някъде дълбоко в гърлото. От гърдите му се изтръгна сух, задъхан вопъл.

Отначало не разбра къде се намира. Единствената светлина в задната част на фургона се процеждаше през трите цепнатини в бамбуковия транспарант. Беше горещо и задушно. Мъжът се надигна, опипа с ръка металните стени, примига с очи срещу оскъдната си покъщнина и постепенно се ориентира. Когато най-сетне разбра, че се намира във фургона, той се успокои и отново се отпусна назад върху дюшека.

Опита се да си спомни какъв бе кошмарът му, но не успя. Беше свикнал с това. Всяка нощ, без изключение, сънуваше един и същ ужасен кошмар, от който се събуждаше разтреперан, с пресъхнала уста и разтуптяно сърце. Ала никога не успяваше да си спомни какво го беше изплашило. Въпреки че вече знаеше къде се намира, тъмнината го изнервяше. Непрекъснато долавяше шум на нещо, спотайващо се в мрака — тихо, забързано шумолене, от което космите на тила му щръкваха, макар да знаеше, че просто така му се е сторило. Той повдигна бамбуковото перденце и примига, докато очите му свикнаха със светлината.

Мъжът взе кожения вързоп, който беше на пода до дюшека. Вързопът бе притегнат с тъмнокафява връв. Развърза възела и разгъна меката тъкан — бяха четири парчета от кожа, всяко едно от които бе навито върху другото. В средата имаше два ножа. Бяха много остри. Бе ги наточвал дълго и внимателно, а сега нежно опипваше остриетата им. Когато взе единия в ръката си, усети нещо особено и прекрасно — сякаш държеше ножа на някой магьосник, зареден с вълшебна енергия, която сега се вливаше в него.

Слънцето се бе скрило зад очертанията на палмата, под чиято сянка бе паркиран микробусът. Сега светлината струеше през предното стъкло, зад гърба му и се отразяваше в приличащата на лед стомана. Остриетата святкаха студено.

Когато погледът му се спря върху тях, тънките му устни трепнаха в усмивка. Въпреки кошмара, сънят го бе ободрил. Чувстваше се отпочинал и уверен. Беше напълно сигурен, че земетресението тази сутрин бе знак за него, за това, че мисията му в Лос Анджелис ще е успешна. Щеше да открие жената. Щеше да се добере до нея! Днес!! Или най-късно в сряда!!! Мисълта за гладкото й, топло тяло и за кадифената й кожа разтегли устните му в широка, доволна усмивка.

* * *

Във вторник следобед Хилари Томас отиде в Бевърли Хилс, за да напазарува. Върна се вкъщи привечер и паркира тъмнокафявия си мерцедес в алеята до главния вход. Сега, когато моделиерите бяха решили, че жените най-после трябва да изглеждат отново женствени, Хилари бе купила всички онези дрехи, които не бе успяла да намери по време на трескавата еуфория спрямо военните униформи, определяща модата през изминалите шест години. Трябваше да се връща до колата три пъти, за да изпразни багажника й.

Като вдигаше последния пакет, тя изведнъж усети, че някой я следи. Обърна се и погледна към улицата. Късното слънце клонеше към западния хоризонт, лъчите му огряваха къщите и се процеждаха измежду нарязаните листа на палмите, обагряйки всичко със златисти оттенъци. Две деца играеха на тревата пред долната къща, а до тях по алеята щастливо се разхождаше клепоух кокер шпаньол. Освен тях, нямаше никой друг наоколо и мястото изглеждаше неестествено пусто. Две коли и един сив „Додж“ бяха паркирани от другата страна на улицата, но доколкото Хилари можеше да види, в тях нямаше никой.

Понякога човек изглупява, каза си тя. Кой ще вземе да я следи?

Но когато отнесе последния пакет и се върна, за да прибере колата в гаража, Хилари отново със сигурност усети, че я наблюдават.

* * *

По-късно, малко преди полунощ, както четеше в леглото си, внезапно й се стори, че чува някакъв шум долу. Тя остави книгата и се ослуша.

Нещо потракваше в кухнята… Близо до задната врата… Точно под спалнята й.

Хилари стана и облече халата си от тъмносиня коприна, купен днес следобед.

В горното чекмедже на нощния шкаф имаше зареден пистолет. Тя се поколеба, заслушана в шума долу, после реши да вземе оръжието със себе си.

Чувстваше, че се държи малко глупаво. Това, което бе чула, беше навярно обикновеният домашен шум, появяващ се от време на време във всяка къща. От друга страна обаче Хилари живееше тук вече шест месеца и никога до сега не беше чувала подобни звуци.

Тя застана най-горе на стълбите, наведе се напред, взирайки се в тъмното, и каза:

— Кой е там?

Никой не отговори.

Насочила напред оръжието с дясната си ръка, Хилари слезе по стълбите и мина през всекидневната. Дишането й беше учестено и неравно. Тя не можеше да овладее треперенето на ръката си, стискаща автоматичния пистолет. Запали всички лампи, покрай които мина. Вече беше в задната част на къщата, но още чуваше странния шум долу. Ала когато влезе в кухнята и запали осветлението, шумът вече го нямаше — беше тихо.

В кухнята всичко изглеждаше както преди. Подът беше покрит с тъмни, чамови дъски, изпъстрени с чворове. Шкафовете бяха от същото тъмно дърво с лъскави, бели, керамични дръжки. Умивалникът и повърхността около него бяха покрити с бели плочки — гладки и чисти. Медните кухненски съдове, окачени на най-горния рафт, близо до тавана, блестяха на изкуствената светлина. Нямаше никой тук, а и не се виждаха признаци да е влизал някой преди нея.

Хилари спря при вратата, очаквайки шумът да се появи отново.

Нищо. Чуваше се само бръмченето на хладилника.

Най-накрая мина покрай излъскания, централен кухненски блок и опита да отвори задната врата. Тя бе заключена.

Хилари запали осветлението в задния двор и прибра сенника, покриващ прозореца над умивалника. Навън, отдясно на къщата красиво проблясваше петнадесетметровият басейн. Огромният, сенчест розариум беше разположен от лявата му страна. Сред тъмнозелените листа десетина цвята се бяха разпукнали и грееха като ярки фосфорни сияния. Навън цареше тишина и покой.

Било е обикновен домашен шум, помисли си Хилари. Господи, станала съм истинска, плашлива стара мома!

Направи си сандвич, взе една бутилка студена бира и ги отнесе горе. Остави запалени лампите на първия етаж, защото усещаше, че това би разколебало всеки бандит… ако наистина имаше някой, скрит в къщата.

Не след дълго тя започна да се чувства глупаво, затова че бе оставила осветена почти цялата къща.

Хилари знаеше точно какво не е наред в нея. Безпокойството й беше симптом на една болест, наречена „Аз не заслужавам такова щастие“ — психическо заболяване, което тя много добре познаваше. Беше започнала от никъде, от нищо, а сега имаше всичко. Подсъзнателно се боеше, че Бог ще я забележи и ще реши, че тя не заслужава това благополучие. Тогава всичко, което бе натрупала, щеше да бъде пометено: къщата, колата, парите в банката… Новият й живот беше сякаш някаква фантазия, някаква вълшебна приказка — твърде хубава, за да продължи вечно.

Не! По дяволите, не!!! Трябваше да престане да се омаловажава и да се преструва, че успехът й е резултат на добър шанс. Късметът нямаше нищо общо с това. Родена в къща на отчаянието и отхранена не с мляко и обич, а с несигурност и страх, безразлична за баща си и просто изтърпявана от майка си, отгледана в дом, където самосъжалението и горчивината бяха задушили всяка надежда, тя бе израснала, разбира се, без да има истинското усещане за себе си. Години наред се бе борила с комплекса си за малоценност. Беше се излекувала. Разбираше себе си и нямаше да позволи онези стари съмнения отново да се надигнат в нея. Никой няма да й отнеме къщата, колата и парите. Тя наистина ги заслужаваше. Беше работила усърдно и имаше талант. Бе получила работа, не защото е роднина или приятелка на някого. Когато пристигна в Лос Анджелис, не познаваше никого. Никой не й тръсна торба с пари в скута, само защото е хубава. Привлечени от богатството на индустрията за развлеченията и от обещанията за слава, тълпи от красиви жени пристигаха в Лос Анджелис всеки ден и обикновено с тях се отнасяха по-зле, отколкото с животни. Хилари се бе изкачила на върха по една-единствена причина — беше добра писателка, блестящ творец, енергична художничка с богато въображение, знаеща как да прави филми, за които хората плащаха, само и само да могат да ги видят. Беше спечелила с труд всеки цент, който получаваше, и боговете нямаха причини да бъдат отмъстителни.

— Така че, успокой се — каза си тя на глас.

В кухнята нямаше никой. Хилари просто си въобразяваше.

Тя изяде сандвича и изпи бирата си. После слезе долу и угаси осветлението. Заспа дълбоко.

* * *

Следващият ден бе един от най-хубавите в живота й. А също и един от най-лошите.

Срядата започна добре. Небето беше ясно, въздухът — ароматен и свеж. Утринната светлина притежаваше онова особено качество, което се срещаше само в Южна Калифорния и то само в определени дни — беше кристалночиста и все пак топла, като слънчевите лъчи в картината на някой художник кубист. Създаваше усещането, че въздухът всеки момент ще се разтвори като театрална завеса и ще ни покаже един друг свят, различен от този, в който живеем.

Хилари Томас прекара сутринта в градината. Тя заемаше около два декара, беше оградена със стени и се намираше зад двуетажната къща в съвременен, испански стил. Тук се отглеждаха около десетина вида рози — в лехи, увити около дървени решетки, или като храсти. Имаше рози от вида Фрау Карл Друшки, Мадам Пиер Ожер, мускусна роза, Сувенир дьо ла Мезон, както и голямо разнообразие от съвременни хибриди. Градината искреше от бели и червени рози, оранжеви, жълти, розови и пурпурни. Имаше дори зелени рози. Някои от цветовете бяха големи колкото чаени чинийки, други бяха толкова малки, че можеха да се проврат през венчална халка. Кадифенозеленият килим от трева бе изпъстрен с разноцветни розови венчелистчета, довеяни от вятъра.

Повечето сутрини Хилари работеше сред растенията по два-три часа. Колкото и изнервена да беше, преди да влезе в градината, тук тя се отпускаше изцяло и излизаше напълно успокоена.

Можеше да си позволи градинар. Все още получаваше пари от първия си филмов хит „Аризонецът Пийт“, отпреди две години, който постигна огромен успех. Новият филм „Студено сърце“, пуснат в кината преди по-малко от два месеца, вървеше дори още по-добре от „Пийт“.

Къщата й в Уестууд, с дванадесет стаи и разположена между Бел Еър и Бевърли Хилс, струваше цяло състояние и все пак преди шест месеца тя бе платила за нея в брой. В средите на шоубизнеса всички я наричаха „гореща собственост“. И точно така се чувстваше: запалена и гореща. Гореше в своите планове и възможности. Усещането бе превъзходно. Беше дяволски преуспяла сценаристка — гореща собственост, наистина! Можеше да наеме цял взвод от градинари, стига да пожелаеше.

Грижеше се за цветята и дърветата сама, защото градината означаваше за нея нещо много. Тя беше символът на нейното убежище.

Хилари бе отгледана в западнал жилищен блок в едно от най-лошите предградия на Чикаго. Дори сега, дори тук, в ухаещата си розова градина тя можеше да затвори очи и да види всяка подробност от онова място в далечното минало. Пощенските кутии във входа бяха разбити от престъпници, търсещи чекове, изпратени от службите за социални помощи. Коридорите бяха тесни и слабо осветени. Стаите бяха малки и неугледни, мебелите — износени и изтърбушени. В кухнята газовата печка беше направо антика и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изпусне газ и ще експлодира. През цялото време Хилари бе живяла в страх от неравномерния й, пресеклив пламък. Хладилникът беше пожълтял от старост. Той бръмчеше и тракаше, а горещият му мотор привличаше „местните диви животни“, както казваше баща й. Застанала сега в прекрасната си градина, Хилари ясно си спомни дивите животни, сред които бе прекарала детството си, и потрепери. Въпреки че тя и майка й поддържаха безупречна чистота в стаите и макар да използваха огромни количества инсектициди, те не можаха да се отърват от хлебарките, защото проклетите гадини минаваха през тънките стени, идвайки от другите апартаменти, където хората не бяха така чисти.

Най-яркият й детски спомен беше гледката от единствения прозорец на тясната й стая. Тук Хилари бе прекарала безброй мъчителни и самотни часове, докато майка й и баща й се караха оттатък. За нея стаята й беше убежище от онези ужасни кавги с писъци и ругатни и от напрегнатото мълчание, когато родителите й не си говореха. Гледката от прозореца не беше много вдъхновяваща — виждаше се само тухлената и почерняла от саждите стена на разположеното в отсрещния край задно стълбище, широко метър и половина и свързващо отделните жилища. Прозорецът в стаята на Хилари не се отваряше. Беше затворен завинаги и запечатан с блажна боя. Тя можеше да види къс небе, само ако прилепеше лицето си към стъклото и погледнеше право нагоре в тясната шахта.

Отчаяна и решена да избяга от мизерния свят, в който живееше, малката Хилари се научи да използва въображението си и да вижда през тухлената стена. Тя политаше на крилете на фантазията си и изведнъж пред нея се откриваха хълмисти равнини, понякога безбрежната шир на Тихи океан, или високи планински вериги. В повечето случаи обаче Хилари си представяше градина — вълшебно място, в което цареше покой и ведрина, с равно подрязани храсти и дървени решетки, обвити от бодливите стебла на розите. В тази градина на нейната фантазия имаше много маси и столове от ковано желязо, боядисани в бяло. Чадъри на пъстри ивици хвърляха прохладни сенки сред бакърените отблясъци на слънцето. Жените бяха облечени в дълги рокли, а мъжете — в летни костюми. Всички пиеха студени напитки и разговаряха оживено.

Сега аз живея в този свят на мечтите, мислеше си Хилари. Това бленувано място е действителност и аз го притежавам.

Поддържането на розите и другите растения (палми, папрати, кактуси и още десетина други вида) не беше бреме, а радост. С всяка минута, прекарана в работа сред цветята, тя осъзнаваше колко много беше постигнала.

На обяд Хилари остави сечивата и взе душ. Стоя дълго под горещата струя, сякаш искаше да измие не само мръсотията и потта, но и грозните спомени. В онзи потискащ, чикагски апартамент, в тясната баня с размери метър на метър, където всичко кранове течаха и каналът се запушваше поне един път на месец, никога нямаше достатъчно топла вода.

Приготви си непретенциозен обяд и седна в остъкленото патио с изглед към розите. Докато хапваше по малко от сиренето и по някой резен ябълка, тя преглеждаше вестниците и списанията от бранша — „Холивуд Рипортър“ и „Дейли Върайъти“, пристигнали със сутрешната поща. Хенк Грант споменаваше името й в своята статия, поместена в „Рипортър“, по-точно в списъка на хората от киното и телевизията, които днес щяха да празнуват рождения си ден. За жена, току-що навършила двадесет и девет години, тя наистина бе постигнала много.

Днес изпълнителният съвет на „Уорнър Брадърс“ разглеждаше „Часът на единака“, последния й сценарий. До края на работния ден трябваше или да го купят, или да го отхвърлят. Нервна и нетърпелива, Хилари очакваше телефона да позвъни и в същото време се страхуваше от него, защото можеше да й донесе лоши новини. Това начинание бе по-важно за нея от всичко друго, което бе правила до сега.

Беше написала сценария без да е подсигурена от предварително сключен договор, разчитайки на интуицията си, и бе решила да го продаде само ако успее да сключи договор, според който тя да бъде режисьор и да има правото върху завършеното копие. В „Уорнърс“ бяха намекнали вече, че ще платят рекордна сума за сценария, стига тя да се съгласи да промени условията на продажбата. Хилари знаеше, че иска много. Въпреки това обаче, тъй като беше преуспяла авторка на сценарии, исканията й не бяха чак толкова неразумни. Макар и неохотно „Уорнърс“ щяха да се съгласят тя да бъде режисьор. Хилари можеше да се обзаложи за това. Болното място беше правата върху завършеното копие. Тази чест — правото да решиш какво да се появи на екрана и какво не, пълните права върху всяка снимка, всеки кадър и всеки нюанс във филма, обикновено се оказваше на режисьори, които отдавна се бяха наложили като автори на касови филми. Рядко такива права се даваха на начеващи режисьори, а най-малко пък на начеващи режисьорки. Настойчивото й желание да има правата над крайния продукт можеше да провали сделката.

С надеждата да се разсее и да не мисли за предстоящото решение на „Уорнър Брадърс“, Хилари прекара сряда следобед в студиото си, което имаше изглед към басейна. Бюрото й беше голямо и масивно, направено от дъбово дърво по поръчка. Имаше десетина чекмеджета и около двадесет преградки. Върху него бяха поставени няколко фигурки от бледолилав кристал, пречупващи меката светлина, отразяваща се от медните обковки на стенните лампи. Опита се да поработи върху втория ръкопис на една статия, която пишеше за сп. „Филмов коментар“, но не й вървеше. Мисълта й непрекъснато се връщаше върху „Часът на единака“.

В четири часа телефонът иззвъня и тя подскочи изненадано, макар да очакваше този звук целия следобед. Беше Уоли Топелис.

— Обажда ти се твоят агент, детето ми. Трябва да поговорим.

— Нали това правим в момента?

— Искам да кажа „очи в очи“.

— О! — рече Хилари с посърнал глас. — Значи новините са лоши.

— Това ли ти казах?

— Но ако беше нещо хубаво — упорстваше Хилари, — щеше да ми го кажеш по телефона. Очи в очи означава, че искаш да ми го предадеш по-безболезнено.

— Ти си класически пример на песимизъм, момичето ми.

— Очи в очи значи, че искаш да ми държиш ръката и да ме уговаряш да не се самоубия.

— Адски хубаво е, че точно тази твоя склонност към мелодрамата никога не се появява в писанията ти.

— Ако „Уорнър“ са отхвърлили сценария, просто ми кажи.

— Не са решили още, агънцето ми.

— Мога да го понеса.

— Ще ме чуеш ли най-после? Сделката не е пропаднала. Все още обмислям нещата и искам да обсъдя с тебе следващия си ход. Това е всичко. Не е толкова зловещо, както виждаш. Ще можем ли да се срещнем след половин час?

— Къде?

— Аз съм в хотел „Бевърли Хилс“.

— В ресторант „Поло“ ли?

— Естествено.

* * *

Когато Хилари зави по булевард Сънсет, тя си помисли, че хотел „Бевърли Хилс“ изглежда нереален — като мираж, трепкащ в лятната мараня. Просторната сграда, която на места се показваше иззад величествените палми и тучната зеленина, беше като приказно видение. Както винаги розовата гипсова мазилка не изглеждаше толкова крещяща, колкото тя си мислеше, че е. Стените бяха сякаш прозрачни — като че ли светеха с някаква мека, вътрешна светлина. По свой собствен начин хотелът беше доста изискан. Навярно и доста декадентски, но във всички случаи и без съмнение беше шик. До главния вход стегнатите в униформи пикола паркираха и предаваха колите на клиентите: два ролс-ройса, три мерцедеса, едно червено мазерати.

Бедняшкият квартал на Чикаго остана някъде далече в миналото, мислеше си Хилари щастлива.

Когато влезе в ресторант „Поло“, вътре вече имаше пет-шест актьори и актриси, известни лица, а също и двама влиятелни босове от киното. Но никой от тях не седеше на маса номер три. Общо взето тя беше най-желаната маса, защото бе точно срещу входа и позволяваше на седящите около нея да виждат всеки, който влиза, както и те на свой ред да бъдат видени от всички. Уоли Топелис седеше на маса номер три, защото беше най-влиятелният импресарио в Холивуд и защото бе очаровал управителя на ресторанта така, както очароваше всички, които срещаше. Той беше дребен и сух мъж, около петдесетгодишен и много добре облечен. Бялата му коса бе гъста и лъскава, имаше равно подрязан бял мустак. Видът му бе доста изискан — точно човекът, който трябваше да седи на трета маса. Топелис говореше по телефона, който бяха донесли и включили специално за него. Когато видя, че Хилари идва към масата, той бързо приключи разговора, затвори телефона и се изправи.

— Хилари, ти си прекрасна… както обикновено.

— А ти си център на внимание… както обикновено.

Топелис се усмихна. Гласът му беше мек, заговорнически.

— Сигурно всички ни гледат.

— Сигурно.

— Тайно.

— О, разбира се — отвърна тя.

— Защото не искат ние да знаем, че те ни гледат — рече Топелис с блаженство в гласа.

Когато седнаха, Хилари каза:

— А ние не смеем да се озърнем, за да видим дали ни гледат.

— О, за бога, не!

Сините му очи искряха весело и закачливо.

— Няма да им дадем повод да си мислят, че това ни интересува.

— Пази боже!

— Би било нетактично.

— Твърде нетактично — засмя се той.

Хилари въздъхна.

— Не разбирам защо една маса може да бъде толкова по-важна от друга.

— Е, аз мога да седя тук и да се шегувам, но разбирам — отвърна й Уоли. — Въпреки всичко онова, в което са вярвали Маркс и Ленин, общественото животно, човекът се стреми към класовата система… дотолкова, доколкото тя се основава на пари и придобивки, а не на произход. Ние сме установили и подхранваме класовата система навсякъде… дори в ресторантите.

— Май отново ще трябва да чуя поредната прочута тирада на Топелис.

Сервитьорът дойде, носейки лъскава сребърна кофичка с лед и поставка. Той я сложи до масата им, усмихна се и се отдалечи. Очевидно Уоли се бе възползвал от възможността да поръча и за двамата преди нейното идване. Обаче не си бе направил труда да я уведоми какво бе поръчал.

— Не тирада — възрази Уоли. — Просто наблюдение. Хората се нуждаят от класови системи.

— Приемам. Но защо?

— Първо, хората трябва да имат стремежи и желания, надхвърлящи основните им нужди от храна и покрив над главата — непреодолими желания, които ще ги подтикват към постигането на най-различни неща. Човек би работил на две места, само и само да събере пари и да си купи къща в някой по-хубав квартал. Ако една кола е по-хубава от друга, всеки мъж (впрочем жената също, защото полът тук не е от значение) би работил двойно повече, за да може да си я купи. А щом в ресторант „Поло“ дадена маса е най-хубава, всеки, който идва тук, би искал да е достатъчно богат, прославен (или дори достатъчно скандален), за да бъде настанен на нея. Това почти маниакално желание за положение в обществото натрупва богатство, дава своя принос за националния брутен продукт и създава работни места. В края на краищата, ако Хенри Форд не бе пожелал да се издигне в обществото, той никога нямаше да създаде компания, в която сега работят десетки хиляди. Класовата система е един от двигателите на търговията. Тя ни кара да поддържаме висок жизнен стандарт. Класовата система дава на хората примамливи цели, към които да се стремят… тя дава на управителя на ресторанта усещането за доволство и значимост и прави иначе трудно поносимата му професия да изглежда привлекателна.

Хилари поклати глава.

— Все пак това, че седя на най-желаното място, не ме прави непременно по-добра от онзи, който е настанен на втората най-хубава маса в ресторанта. Сам по себе си този факт не е никакво постижение.

— Той е символ за постигнатото, за положението ти в обществото — рече Уоли.

— Все пак не виждам смисъла.

— Това е сложна игра.

— Която със сигурност знаеш да играеш.

Уоли бе очарован.

— Нима не е така?

— Никога няма да науча правилата.

— Би трябвало, агънцето ми. Тъпо е, но помага на бизнеса. Никой не желае да работи с неудачници. Играещите играта обичат да си имат работа с хора, които могат да получат най-хубавата маса в ресторант „Поло“.

Уоли Топелис бе единственият мъж, познат на Хилари, който можеше да си позволи да нарече една жена „агънцето ми“ и това да не звучи нито покровителствено, нито ласкателно. Въпреки че беше дребен на ръст, горе-долу колкото един професионален жокей, той по някакъв начин й напомняше за Кари Грант във филма „Да заловиш крадец“. В него имаше нещо от стила на Грант: отлични маниери без излишна парадност, грацията на балетист във всяко едно движение, дори в най-обикновените жестове, ненатрапващ се чар и едва доловимото усещане за веселие, сякаш Уоли намираше живота за една много мила шега.

Пристигна оберкелнерът. Уоли го рече Юджийн и го попита за децата му. Юджийн се отнасяше към Уоли така, сякаш му беше близък и Хилари разбра, че получаването на най-хубавата маса в ресторанта изискваше също да се отнасяш към персонала повече като към приятели, отколкото като към слуги.

Юджийн донесе шампанското и след като поговориха минута-две, той поднесе към Уоли бутилката за одобрение.

Хилари забеляза етикета.

— Дом Периньон?! — възкликна тя.

— Заслужаваш най-доброто, агънцето ми.

Юджийн махна станиола от гърлото на бутилката и започна да развива телта, която обхващаше тапата.

Хилари погледна смръщено Уоли.

— Ама ти наистина имаш лоши новини за мен.

— Кое те кара да мислиш така?

— Бутилка шампанско за сто долара… — рече замислено Хилари. — Предназначена е да уталожи душевната ми болка и да облекчи раните ми.

Тапата изгърмя. Юджийн добре си вършеше работата. Съвсем малко от течността вътре изби под формата на пяна.

— Такава песимистка си! — рече Уоли.

— Реалистка — възрази Хилари.

— Повечето хора биха казали: „Ах, шампанско! Какво празнуваме?“. Но не и Хилари Томас.

Юджийн наля малко от шампанското. Уоли го вкуси и кимна одобрително.

— А ние празнуваме ли? — попита Хилари.

Тя не бе помислила за такава възможност и сега изведнъж се почувства слаба.

— Всъщност да — отвърна Уоли.

Юджийн бавно напълни двете чаши и бавно намести бутилката сред парчетата лед в сребърната кофичка. Ясно беше, че му се иска да поостане още малко, за да разбере какво празнуваха Хилари и Уоли.

Очевидно бе и това, че Уоли желаеше оберкелнерът да чуе новината и да я разпространи. Усмихнат като Кари Грант, той се наведе към Хилари и каза:

— Сключихме договора с „Уорнър Брадърс“.

Тя го изгледа втренчено, премига, отвори уста да каже нещо, но не можа да издаде звук и накрая просто рече:

— Не!

— Да!

— Невъзможно!

— Възможно е!

— Не може да е така лесно.

— Казвам ти, сключихме го!

— Няма да ми позволят аз да го режисирам.

— О, напротив!

— Не ми дават правата върху завършеното копие.

— Имаш ги!

— Боже мой!

Тя бе зашеметена, вцепенена…

Юджийн поднесе поздравленията си и безшумно се оттегли.

Уоли се засмя и поклати глава.

— Знаеш ли, би могла да се представиш и по-добре. Заради Юджийн. След минута хората ще видят, че празнуваме и ще го попитат, а той ще им каже. Накарай света да мисли, че ти винаги със сигурност получаваш това, което искаш. Никога не показвай страх или съмнения, когато плуваш сред акули.

— Нали не се шегуваш за договора? Наистина ли сме получили онова, което искахме?

Уоли вдигна чашата си и рече:

— Вдигам тост! За най-сладката ми клиентка, с надеждата тя най-сетне да научи, че някои облаци от хоризонта все пак наистина са подплатени със сребро и че не всички ябълки са червиви.

Чашите им иззвънтяха, после Хилари каза:

— Сигурно в студиото са добавили безброй тежки условия. Ограничен бюджет, заплати според тарифата на профсъюзите, забрана за пускане на филма в големите кина и други подобни…

— Престани да търсиш косми в супата си — рече раздразнено Уоли.

— Не ям супа.

— Стига си остроумничила.

— Пия шампанско.

— Знаеш какво имам предвид.

Хилари се загледа в мехурчетата, които шумяха в чашата й, пълна с Дом Периньон. Чувстваше се така, сякаш стотици мехурчета се надигаха в нея — гроздове от мънички, светли мехури на радостта. Но част от нея беше като че ли коркова тапа, запушила здраво кипналото в гърдите й чувство, запазвайки го под налягане, надеждно бутилирано и запечатано. Тя се боеше да бъде прекалено щастлива. Не искаше да изкушава съдбата.

— Просто не разбирам — рече Уоли. — Изглеждаш така, сякаш сделката е пропаднала. Нали чу какво ти казах?

Хилари се усмихна.

— Съжалявам — каза тя. — Просто… когато бях дете, се научих да очаквам само най-лошото. Така никога не се разочаровах. Това е най-добрият възглед за живота, който можеш да придобиеш, живеейки с двама отявлени, върли алкохолици.

Той я погледна съчувствено.

— Родителите ти ги няма вече — каза Уоли тихо и нежно. — Мъртви са… и двамата. Нищо не могат да ти направят, Хилари. Никога повече няма да те наранят.

— През последните дванадесет години се опитвах да си докажа точно това.

— Мислила ли си за психоаналитик?

— Две години ходих на психоаналитик.

— Не ти ли помогна?

— Не много.

— Може би ако отидеш на друг лекар…

— Няма значение — отвърна Хилари. — В теорията на Фройд има празнини. Психиатрите вярват, че щом си припомниш и осъзнаеш всички травми в детството си, които са причина за неврозите ти като възрастен, ще се промениш. Смятат, че намирането на ключа е най-трудната част и ако го имаш, веднага ще можеш да отвориш вратата. Не е толкова лесно обаче.

— Трябва да искаш да се промениш — рече Уоли.

— И това не е така лесно.

Той въртеше чашата си с шампанско в своите малки и добре поддържани ръце.

— Е, ако от време на време имаш нужда от някого, с когото да си поговориш, аз съм на разположение.

— Без друго достатъчно те натоварих с моите лични проблеми през всичките тези години.

— Глупости! Почти нищо не си ми казала. Само най-основното.

— Отегчително е — рече Хилари.

— Ни най-малко, уверявам те. Историята на едно семейство, което се разпада, алкохолизъм, лудост, убийство, самоубийство, невинно дете сред целия този хаос… като сценаристка би трябвало да знаеш, че такъв материал никога не може да бъде отегчителен.

Хилари се усмихна бегло и каза:

— Просто чувствам, че трябва да се справя сама.

— Като сподели човек, обикновено му олеква…

— Да, но вече съм говорила за това с психоаналитик, говорила съм и с тебе, а ползата е минимална.

— Все пак помогнало ти е.

— Направих каквото можах. А сега трябва да поговоря за това със себе си. Трябва сама да се справя с миналото си, без да разчитам на помощта на лекар, или на твоята, което до този момент не успях да направя. — Един дълъг, тъмнокафяв кичур надвисна над окото й и Хилари го махна от лицето си, затъквайки го зад ухото. — Рано или късно ще възвърна спокойствието си. Въпрос на време е.

„Наистина ли вярвам в това?“, питаше се Хилари.

Уоли я изгледа за момент, после каза:

— Е, ти си знаеш най-добре, а за сега поне вдигни чашата си. — Той вдигна чашата с шампанско. — Бъди весела и се засмей, за да могат всички, които ни гледат, да ти завиждат и да искат да работят с тебе.

На Хилари й се прииска да се облегне назад, да пие от леденостуденото шампанско и да остави щастието напълно да я завладее, но тя не можеше да се отпусне докрай. Винаги болезнено усещаше онова едва доловимо помръкване, което ограждаше всичко, онзи дебнещ кошмар, който чакаше да скочи върху нея и да я погълне. Родителите й, Ърл и Ема, я бяха натикали в клетката на страха. Бяха затръшнали и заключили тежкия капак. Оттогава Хилари все гледаше на света от тъмния ъгъл на тази клетка. Ърл и Ема бяха вкоренили в душата й тази тиха, но вечна и непоклатима параноя, която помрачаваше всичко добро, всичко, което би трябвало да е хубаво, светло и радостно.

В този момент тя изпитваше към майка си и баща си същата болезнена, студена и силна омраза, каквато винаги бе чувствала. Годините на усилен труд и огромното разстояние, отделящи я от онези адски дни в Чикаго, изведнъж престанаха да служат като изолатор за болката.

— Какво има? — попита Уоли.

— Нищо, добре съм.

— Така пребледня изведнъж.

С усилие Хилари потисна спомените си и изтласка миналото назад в съзнанието си, където му беше мястото. Тя сложи ръка върху бузата на Уоли и го целуна.

— Извинявай. Понякога наистина съм голяма досадница. Дори не ти благодарих. Радвам се за сделката, Уоли. Наистина! Това е чудесно! Дявол да го вземе, ти си най-добрият агент в този бизнес.

— Права си — отвърна Уоли. — Най-добрият съм, но този път не беше нужно много да се трудя. Те харесаха сценария толкова много, че бяха готови да ни дадат почти всичко, само и само да бъдат сигурни, че няма да ни изпуснат. Не беше късмет, нито пък имаше нещо общо с това да си добър агент. Искам ти да го разбереш. Приеми истината, момичето ми, ти заслужаваш успеха си. Твоите сценарии са почти най-добрите, които се пишат за киното в наши дни. Можеш да продължиш да живееш в сянката на родителите си и да очакваш все най-лошото, както винаги, но отсега нататък ти ще получаваш винаги най-хубавото. Съветвам те да се опиташ да свикнеш с това.

Хилари отчаяно желаеше да му повярва и да се отдаде на оптимизма, но черните плевели на съмнението подаваха кълновете си от семето, посято в Чикаго. Тя виждаше познатите стари чудовища да надничат от най-затулените кътчета на райската картина, която Уоли бе нарисувал пред нея. Хилари беше ревностна почитателка на закона на Мърфи: „Ако нещо може да се обърка, то се обърква“.

Въпреки това сигурността, с която й говореше Уоли, я трогна и тонът му бе така убедителен, че тя се поразрови в кипящия казан на чувствата си и откри за него една лъчезарна усмивка.

— Ето, това е — рече той доволен. — Така е по-добре. Имаш толкова чаровна усмивка.

— Ще се опитам да я използвам по-често.

— А аз ще се старая да сключвам сделки, които ще те накарат да я използваш по-често.

Те пиеха шампанското и обсъждаха „Часът на единака“, после крояха планове и се смееха. Хилари не беше се смяла така от години. Постепенно настроението й се подобри. Първият, който спря при тях, за да им каже „здрасти“ и да ги попита какво празнуват, беше един от известните секссимволи в киното с леден поглед, тънки устни и наперена походка на екрана, но иначе весел по душа и малко стеснителен. Студийният изпълнителен директор, облечен в безукорен костюм, и с очи на гущер, се опита отначало увъртайки, а после по съвсем дебелашки начин да научи сюжета на „Единака“ с надеждата, че ще може да откопчи нещо и от него да скалъпи набързо един евтин телевизионен филм на седмицата.

Не след дълго хората от всички маси заприиждаха към Хилари и Уоли, за да ги поздравят, а после бързо се оттеглиха, за да поговорят помежду си за нейния успех като всеки се питаше дали ще има нещо и за него… все пак „Единака“ щеше да има нужда от продуценти, актьори, някой, който да напише музиката… Ето защо около най-хубавата маса в заведението имаше голямо раздвижване — потупване по гърба, целувки, ръкостискания.

Хилари знаеше, че по-голямата част от бляскавата клиентела на ресторант „Поло“ всъщност не бяха толкова користолюбиви, колкото изглеждаха на пръв поглед. Мнозина от тях се бяха издигнали от низините — гладни и бедни като самата нея. Макар сега да имаха капитали, вложени на сигурно място, те не можеха да не се тълпят около масата й. Бяха го правили толкова дълго, че бяха забравили как да живеят по друг начин.

Представата на хората за живота в Холивуд нямаше почти нищо общо с истинското положение на нещата. Секретарки, продавачки, чиновници, шофьори на таксита, монтьори, домакини, сервитьорки и сервитьори, хората из цялата страна, които имаха най-обикновени професии, се връщаха уморени от работа, сядаха пред телевизорите и мечтаеха за живота на кинозвездите. В колективното съзнание на всички тези хора, които си шепнеха замечтано от Хаваите до Мейн и от Флорида до Аляска, Холивуд беше бляскава смесица от вихрени забавления, лесни жени, лесни пари, море от уиски, планини от кокаин, блажено безделнически слънчеви дни, пийване до някой плувен басейн, почивки в Акапулко и Палм Спрингс, секс върху кожите на задната седалка на някой „Ролс-Ройс“. Фантазии… илюзии. Хилари знаеше, че едно общество, отдавна опорочено от продажни и некадърни политици, общество, изградено върху купища пари, над което бе надвиснала студената сянка на ядреното унищожение, се нуждаеше от своите илюзии, за да може да оцелее. В действителност хората от киното и телевизията работеха много по-усърдно от почти всички други, макар продуктът на техния труд да не беше винаги, или дори много рядко, на нужната висота. Всяка кинозвезда от успешен телевизионен сериал работеше от зори до мрак, често шестнадесет-осемнадесет часа на ден. Разбира се възнагражденията бяха огромни, но всъщност забавленията не бяха толкова вихрени, жените не бяха по-лесни от тези във Филаделфия, Хакенсак или Тампа, дните бяха слънчеви, но много рядко блажено безделнически, а сексът беше съвсем същият, както за секретарките от Бостън и продавачките от Питсбърг.

Уоли трябваше да си тръгне в шест и четвърт, защото имаше определена среща за седем часа и неколцина от хората около масата на Хилари в ресторант „Поло“ я поканиха да вечеря с тях. Тя отказа под предлог, че има предварително уговорен ангажимент.

Когато излязоха от хотела, есенната привечер все още светлееше. Няколко облаци се рееха високо горе в небето, което бе синьо като на пощенска картичка. Слънчевата светлина беше като косата на платиненоруса жена, а въздухът — изненадващо свеж, въпреки че беше средата на работната седмица в Лос Анджелис. Две двойки влюбени излязоха от един син кадилак и се отдалечиха като се смееха и бърбореха шумно. На булевард „Сънсет“ гумите на колите свистяха, моторите ревяха, клаксоните свиреха неистово в края на пиковия час, когато тълпата се опитваше да се прибере вкъщи читава и здрава.

Докато чакаха усмихнатия пиколо да докара колите им, Уоли каза на Хилари:

— Наистина ли отиваш на вечеря с някого?

— Да, със себе си. Аз със себе си.

— Виж, защо не дойдеш с мен?

— Неканена?

— Но аз току-що те поканих.

— Не желая да разстройвам плановете ти.

— Глупости! Ти ще бъдеш една разкошна добавка.

— Все пак не съм облечена като за вечеря.

— Изглеждаш чудесно!

— Искам да остана сама — каза тя.

— Не ти отива ролята на Грета Гарбо. Ела на вечеря с мене. Моля те! Това е просто неофициална вечеря в „Палм“ с един мой клиент и жена му. Той е надежден и пробивен млад автор на телевизионни сценарии. Симпатична двойка.

— Нищо ми няма, Уоли. Наистина!

— Красива жена като теб в такава вечер и такъв повод за празнуване! Нужни са свещи, тиха музика, хубаво вино… любим, с когото да го споделиш.

Хилари се усмихна.

— Уоли, ти си безнадежден романтик!

— Сериозно говоря — рече Уоли.

Тя го хвана под ръка.

— Много е мило от твоя страна, Уоли, че си загрижен за мене, но наистина нищо ми няма. Чувствам се добре, когато съм сама. Собствената ми компания ми е много приятна. Ще имам достатъчно време за сърдечни връзки с някой мъж и каране на ски в Аспен всяка събота и неделя, както и за приятелски вечери в „Палм“, след като „Часът на единака“ бъде завършен и пуснат в кината.

Уоли Топелис се намръщи.

— Ако не се научиш как да се отпускаш, няма да оцелееш за дълго в този напрегнат бизнес. Само след няколко години ще бъдеш толкова безжизнена, колкото парцалена кукла — съсипана, изтощена, износена. Повярвай ми, моето момиче, когато физическата ти енергия се изчерпа, ти изведнъж ще усетиш как заедно с нея се изпаряват духовната ти енергия и творческите ти сили.

— Настоящият проект е като водораздел за мене — каза Хилари. — Животът ми след това вече няма да е същият.

— Съгласен! Но…

— Работих усърдно, дяволски усърдно и предано за постигане на успеха. Признавам, бях обсебена от работата си. Но веднъж да се наложа като добра сценаристка и добра режисьорка, ще се почувствам уверена. Най-сетне ще мога да отхвърля демоните… моите родители, Чикаго, всички тези лоши спомени. Ще мога да се освободя и да заживея нормален живот. Но още нямам право на почивка. Ако сега се отпусна, ще се проваля. Или поне мисля, че така ще стане, а то е същото.

Уоли въздъхна.

— Окей. Но все пак щяхме добре да се позабавляваме в „Палм“.

Пиколото докара колата на Хилари. Тя прегърна Уоли.

— Утре навярно ще ти се обадя, за да се уверя, че това нещо с „Уорнър Брадърс“ не е било сън.

— За подготвянето на договора ще са нужни няколко седмици — каза Уоли. — Но не очаквам сериозни проблеми. Следващата седмица ще получим резюмето на договора и после ще можеш да свикаш студийния съвет.

Хилари му изпрати въздушна целувка, забърза към колата, даде бакшиш на момчето и потегли.

Отправи се нагоре по хълма^[1], отминавайки къщи за по един милион долара и поляни, по-зелени от самите долари. Зави наляво, после надясно, съвсем напосоки и без да знае къде точно отива. Просто караше за успокоение — една от малкото забрави, които си позволяваше. По улиците плъзнаха пурпурните сенки на сводовете от зелени клони. Нощта се стелеше над паважа, макар светлината на деня все още да се процеждаше през покрива от палми, дъбове, кленове, кедри, кипариси, хвойнови дървета и борове. Хилари включи фаровете и се взря напред в стръмно извиващия път, докато най-накрая напрежението й се поуталожи.

Не след дълго, когато нощта изпълни пространството както над зеления покрив, така и под него, Хилари спря карай един мексикански ресторант на булевард „Ла Сиенега“. Стените бяха грубо измазани с бежова на цвят боя. Имаше снимки на мексикански бандити. Усещаше се пикантната миризма на лютив сос, подправката тако и царевични питки. Сервитьорките бяха облечени в блузи по врата от домашно платно и червени, плисирани поли: модел „на юг от Музак“. Хилари си поръча енчилада със сирене, ориз и препечен фасул. Храната бе точно толкова вкусна, колкото ако бе поднесена на светлината на свещите, тиха оркестрова музика и любимият й, седнал до нея.

„Трябва да го кажа на Уоли“, помисли си Хилари, преглъщайки залъка си с помощта на глътка тъмна мексиканска бира „Дос Еквис“.

Когато обаче се замисли, тя почти чу отговора му: „Момичето ми, това не е нищо друго, освен чиста проба грубо, физиологическо разсъждение. Вярно е, че самотата не променя вкуса на храната, светлината на свещите или качеството на музиката… но това не означава, че самотата е желателна, полезна и здравословна“. Уоли просто нямаше да може да се сдържи да не подхване една от поредните си бащински нравоучителни лекции за живота. Беше й още по-тежко да го слуша и поради факта, че онова, което казваше той, бе вярно.

„По-добре нищо да не споменавам“, каза тя на себе си. Никога нямаше да може да обори Уоли Топелис.

Когато отново седна в колата, тя закопча предпазния си колан, запали мотора, включи радиото и се замисли, загледана в потока от коли по булевард „Ла Сиенега“. Днес беше рожденият й ден. Навършваше двадесет и девет години. И макар събитието да бе отбелязано в статията на Хенк Грант в „Холивудски репортер“, изглеждаше така, като че ли единствено нея я беше грижа. Е, какво от това? Тя беше самотница. Такава е била винаги. Нали сама бе казала на Уоли, че се чувства отлично в собствената си компания?

Колите профучаваха покрай нея в безкраен поток, пълни с хора, които отиваха някъде, правеха това или онова… обикновено по двойки.

Хилари не искаше още да си тръгва за вкъщи, но нямаше къде другаде да отиде.

* * *

Къщата беше тъмна.

Тревата изглеждаше повече синя, отколкото зелена на светлината на живачните прожектори.

Хилари паркира колата в гаража и се упъти към предната врата. Токчетата й ехтяха неестествено високо по каменната настилка: трак-трак-трак.

Нощта беше мека. Земята все още изпускаше слънчевата топлина. Морските вълни, от които лъхаше прохлада и които миеха брега на този пристанищен град и зиме, и лете, все още не бяха донесли онази мразовита есенна струя във въздуха. Някъде към полунощ щеше да стане много студено.

В края на поляната пееха щурци.

Хилари влезе в къщата, напипа електрическия ключ, затвори и заключи вратата. После запали светлината във всекидневната и тъкмо се насочи към преддверието, когато чу шум зад себе си и се обърна.

От килера в преддверието се показа мъж, който събори някакво палто от закачалката. После излезе от тясното пространство и силно затръшна вратата. Беше висок, около четиридесетгодишен, носеше черни широки панталони, жълт, прилепнат пуловер… и кожени ръкавици. Имаше огромни, корави мускули, каквито човек получаваше от дългогодишно вдигане на тежести. Дори китките му бяха здрави и яки. Той се спря на около три метра от нея, ухили се широко, кимна и облиза тънките си устни.

Хилари не знаеше как точно да реагира на внезапното му появяване. Не беше обикновен натрапник, не беше и съвсем непознат, нито пък някой пънкар или окъсан изрод със замъглен от наркотици поглед. Макар да нямаше нищо общо с нейната къща, тя го познаваше, въпреки че бе последният човек, когото би очаквала да види в подобна ситуация. Единственото нещо, което би я изненадало повече в този момент, беше ако милият дребничък Уоли Топелис също излезеше от килера. Не беше толкова уплашена, колкото смутена. Беше се запознала с него преди три седмици, докато търсеше тема за сценарий от лозарския район на северна Калифорния — творческа екскурзия, имаща за цел да я разведри, за да не мисли върху това дали Уоли ще успее да пласира изгодно „Часът на единака“, който тя току-що бе завършила. Мъжът пред нея беше известен и преуспяващ нагоре по долината Напа, но по дяволите, това ни най-малко не обясняваше какво прави той в нейната къща, криейки се в килера!

— Мистър Фрай — рече Хилари, притеснена.

— Здравей, Хилари.

Имаше дълбок и леко дрезгав глас, който звучеше бащински гальовно, когато я развеждаше из винарната си близо до Сейнт Хелена, но който сега бе груб, прегракнал и заплашителен.

Хилари нервно се прокашля.

— Какво правите тук?

— Дойдох да те видя.

— Защо?

— Просто трябваше да те видя.

— За какво?

Той все още се усмихваше, очите му светеха с хищническа възбуда. Усмивката му бе вълча, сякаш всеки миг щеше да скочи върху притиснатия до стената заек и да забие зъби в него.

— Как влязохте?

— Хубава…

— Какво?

— Толкова си хубава.

— Престанете!

— Търсех такава като тебе.

— Плашите ме.

— Наистина си хубава.

Фрай пристъпи към нея.

Тогава тя изведнъж ясно разбра какво искаше той. Но това бе немислимо! Истинска лудост! Защо един така богат мъж и с токово високо положение в обществото ще вземе да пътува стотици километри и да рискува богатството, репутацията и свободата си, само за да изпита удоволствието от един насилствен сексуален акт?

Той се приближи още.

Хилари се дръпна назад.

Изнасилване! Нямаше смисъл! Освен ако… Ако я убиеше след това, изобщо нямаше да поеме никакъв риск. Фрай носеше ръкавици. Нямаше да остави отпечатъци. Никакви улики. И никой нямаше да повярва, че виден и уважаван производител на вино от Сейнт Хелена ще пътува чак до Лос Анджелис, за да изнасили жена и да я убие. Дори някой да повярваше на това, той в никакъв случай не би си помислил за Фрай. Разследването на убийството никога не би се насочило към него.

Той непрестанно приближаваше към нея. Бавно, неумолимо… Стъпваше тежко, доставяше му удоволствие да засилва страха й. Когато видя в очите й, че тя е разбрала намерението му, Фрай се ухили още по-широко.

Хилари се стрелна покрай голямата каменна камина, за миг през ума й мина мисълта да грабне някое от железата, с които ровеше в жаравата, но съобрази, че няма да е достатъчно ловка, за да може да се защити с него. Фрай беше грамаден, силен и атлетичен, в отлична форма. Още преди да запрати ръжена към проклетия му бетонен череп, той щеше да скочи отгоре й.

Фрай сви огромните си длани. Кокалчетата му, върху които ръкавиците бяха прилепнали като собствена кожа, се издуха.

Хилари се втурна покрай мебелите — два стола, малка масичка и дълъг диван. Движеше се надясно с намерение да се скрие зад дивана.

— Такава хубава коса — каза той.

Някъде дълбоко в съзнанието си Хилари се питаше дали не полудява. Този мъж тук не можеше да е Бруно Фрай, с кого се бе запознала в Сейнт Хелена. Тогава нямаше дори най-лек намек за лудостта, която сега изкривяваше едрото му, запотено и мазно лице. Очите му в този момент бяха две сиво-сини парчета лед и студената страст, горяща в тях сега, бе твърде чудовищна, за да не я е забелязала, когато го видя за последен път.

В следващия миг тя видя ножа. Гледката беше като огнена струя от доменна пещ, която превърна в пара съмненията й и ги издуха на часа. Той възнамеряваше да я убие. Ножът беше затъкнат в колана над дясното му бедро. Бе пъхнат в отворен калъф и лесно можеше да го извади като само щракнеше металния ограничител, закрепен върху тесния кожен ремък. За секунда острието щеше да излезе от калъфа, стиснато в мощния му юмрук. За две секунди то щеше да се забие дълбоко в корема й, да разреже топлата плът и пихтиестите вътрешни органи като освободи ценния резервоар от човешка кръв.

— Искам те откакто те видях за първи път — каза Фрай. — Просто чаках да те пипна.

Времето сякаш спря за нея.

— Ще ми бъде хубаво с тебе, малка сладурано. Наистина хубаво.

Изведнъж всичко стана като на кинолента със забавен каданс. Всяка секунда беше минута. Тя го гледаше как приближава, сякаш бе някакво кошмарно създание и въздухът наоколо внезапно стана гъст като сироп.

В мига, когато съзря ножа, Хилари замръзна на мястото си. Вече не отстъпваше назад, макар че Фрай приближаваше. Един нож бе в състояние да направи това. Гледката я задуши, вледени сърцето й и всичко вътре в нея започна неудържимо да трепери. Странно, но много малко хора имат куража да използват нож срещу друго живо същество. Ножът, най-много от всяко друго оръжие кара убиецът да усети колко крехък е човешкият живот. В унищожението, което извършва, той ясно може да види своята собствена смъртност. Пистолет, отрова, запалителна бомба, някой тъп предмет, въже за удушаване — всички те могат да бъдат използвани относително спокойно и повечето от тях — от разстояние. Но убиецът с нож трябва да е готов да се изцапа. Той трябва да дойде съвсем наблизо, толкова близо, че да почувства топлината, струяща от нанесените от него рани. Нужно е да си особено смел или луд, за да прободеш друг човек и да не се покъртиш от шуртящата върху ръцете ти кръв.

Фрай се хвърли върху нея. Той сложи огромната си длан върху гърдите й и започна грубо да ги търка и стиска през копринената материя на роклята й.

Този груб допир я изтръгна от унеса, в който бе изпаднала. Тя отблъсна ръката му, отскубна се от хватката му и изтича зад дивана.

Смехът му беше искрен и смущаващо приятен, но в очите му светеше студена, зловеща възбуда. Това бе дяволска шега, пъкленият хумор на един побъркан. Той искаше тя да се съпротивлява, защото му харесваше да я преследва.

— Махай се! — изкрещя Хилари. — Изчезвай навън!

— Не искам навън, а навътре — каза Фрай, усмихнат и поклати глава. — Искам да вляза вътре. О, да, точно така. Искам да вляза в тебе, малка госпожичке! Искам да ти смъкна роклята от гърба, да те съблека гола и да проникна навътре, ето там. Навътре, навътре, където е топло, влажно, тъмно и меко.

За миг страхът, който размекна краката й и я накара да се изпоти и отвътре, бе заменен с едно по-мощно чувство — омраза, гняв, ярост. Това не бе нормалният гняв на жена към грубиянина, посегнал върху нейната чест и права, нито гневът на интелигентна жена, произтичащ от социалната и биологическа несправедливост на ситуацията. Беше нещо много по-първично. Той бе навлязъл в нейната частна територия, неканен, беше нахълтал в съвременната й пещера и Хилари бе обзета от първобитна ярост, която замъгли погледа й и разтуптя сърцето й. Тя се озъби и заръмжа ниско, гърлено. Реакцията й бе почти напълно несъзнателна и животинска, когато се обърна с лице към него, опитвайки се да се измъкне от капана.

Върху облегалката на дивана имаше ниска, тясна, стъклена полица, а върху нея — две четиридесетсантиметрови статуетки от най-фин порцелан. Хилари грабна едната от тях и я запрати по Фрай.

Той се наведе с примитивната и инстинктивна бързина на животно. Порцеланът се удари в каменната стена на камината и избухна като бомба — десетина по-големи и стотици по-малки парчета се поръсиха върху огнището и по килима.

— Опитай пак — рече той подигравателно.

Тя взе другата статуетка, колебаейки се. Изгледа го с присвити очи, премервайки тежестта на статуетката в ръката си, после направи фиктивно движение, сякаш замахваше.

Този финт го заблуди. Наведе се рязко встрани, за да избегне удара.

С кратък, тържествуващ вик Хилари хвърли статуетката, вече наистина.

Фрай бе твърде изненадан, за да може да се наведе отново и порцелановата статуетка го удари по слепоочието. Тя отскочи от главата му и ударът не го порази, както Хилари очакваше, но Фрай залитна и отстъпи една-две крачки. Не се срути на пода и не бе сериозно наранен. Дори не кървеше. Обаче бе ударен и болката изведнъж го промени. Перверзното му, шеговито игриво настроение се изпари. Изчезна и игривата му усмивка. Устните му се свиха сурово и образуваха тънка, права линия. Лицето му бе червено. Яростта го нави докрай, сякаш беше часовников механизъм. Напрежението обтегна мускулите на масивния му врат и те страховито набъбнаха. Фрай леко приклекна, готов за скок.

Хилари очакваше той да дойде зад дивана и обикаляйки около него да я гони. Диванът щеше да остане между нея и Фрай, докато тя намереше отново нещо, което да хвърли по него. Но когато най-сетне Фрай се раздвижи, той не си направи труда да я гони, както Хилари предполагаше. Вместо това се хвърли направо върху нея, без заобикалки, като разярен бик в атака. Наведе се над дивана, сграбчи го с две ръце, вдигна го нагоре и с едно леко движение го хвърли назад, сякаш тежеше само няколко килограма. Хилари скочи встрани, а огромният диван се стовари там, където преди миг бе стояла тя. В същата секунда Фрай се хвърли към нея, посегна да я хване и сигурно щеше да успее, ако не беше се спънал и паднал върху едното си коляно.

Гневът на Хилари отстъпи на страха й и тя се втурна да бяга. Спусна се към антрето и външната врата, но знаеше, че няма да има време да махне и двете резета, за да избяга навън. Той щеше да я настигне и да я хване. Беше дяволски близо — само на две-три крачки. Хилари хукна надясно, втурвайки се нагоре по извитото стълбище като взимаше по две стъпала наведнъж.

Тя дишаше тежко и въпреки че шумно поемаше въздух, чу как Фрай приближава. Стъпките му ехтяха като гръмотевици, той я ругаеше.

Хилари изкачи и последното стъпало и се озова на площадката на втория етаж. Тъкмо си мислеше, че е успяла да увеличи разстоянието между себе си и Фрай поне с няколко стъпки, когато той я хвана за дясното рамо и рязко я дръпна назад към себе си. Тя изпищя, но не се опита да се отскубне, както той очакваше. Вместо това Хилари се извърна към него още в момента, в който Фрай я дръпна към себе си. Тя се блъсна в него, преди още той да може да я обхване с ръце. Хилари бе така близо, че усети ерекцията му и със силен удар нагоре заби коляното си в чатала му. Фрай реагира така, сякаш бе поразен от гръм. Руменината от гнева изведнъж изчезна от лицето му и кожата му побеля като платно. Всичко стана само за миг. Той я изпусна, залитна назад и, подхлъзвайки се на първото стъпало, размаха ръце като вятърна мелница, не можа да запази равновесие, извика и се хвърли на една страна. Сграбчи перилата и с голямо усилие успя да се задържи да не падне по стълбите.

Очевидно не бе имал голям опит с жени, които оказват добра съпротива. Тя го бе изиграла два пъти. Фрай смяташе, че е по следите на хубавичко, пухкаво и безобидно зайче — покорна плячка, която щеше да бъде използвана и след това прекършена само с едно завъртане на ръката. Хилари обаче го срещна лице в лице, показвайки дългите си нокти и ги заби в него. Тя се въодушеви като забеляза колко е шокиран.

— Кучка! — процеди през зъби той, едва поемайки си въздух.

— Не! — извика Хилари. — Не се приближавай!

Струваше й се, че е героиня в някой от филмите на ужаса, които „Хамър филмс“ правеха така добре. Тя се бореше с вампир или зомби и непрекъснато се стряскаше и обезсърчаваше от свръхестествените запаси от сила и издръжливост на звяра.

— Кучка!

Хилари хукна по сумрачния коридор и влезе в спалнята. Затръшна вратата, с треперещи пръсти заопипва за ключалката в тъмното, най-накрая запали лампата и заключи.

В стаята се чуваха особени страшни звуци — силни, хрипкави, изпълнени с ужас. Тя се огледа наоколо с безумен поглед, търсейки причината, и едва след секунди осъзна, че чува собствените си пресекливи и трескави хлипове.

Хилари бе опасно близо до паниката, но знаеше, че трябва да се владее, ако иска да живее.

Внезапно Фрай натисна бравата на заключената врата, на която тя бе опряла гърба си, после се хвърли срещу разделящата ги преграда с всички сили. Вратата удържа. Но едва ли щеше да удържи още дълго — поне не толкова, че да може Хилари да се обади в полицията за помощ и да ги дочака. Сърцето й лудо биеше и тя трепереше така, сякаш стоеше сред огромно ледено поле. Беше решена обаче да не позволи на страха да я парализира. Хилари бързо прекоси голямата стая, минавайки покрай леглото, за да отиде до нощния шкаф, разположен в другия край. Тя мина покрай стената, покрита с огледала, и в тях видя собственото си отражение — една съвсем непозната жена, с изцъклени очи, разрошена и толкова бледа, сякаш отсреща я гледаше боядисаното лице на клоун.

Фрай ритна вратата. Тя силно се затресе, но не поддаде.

32-милиметровият автоматичен пистолет бе сложен върху купа от сгънати пижами в чекмеджето на нощния шкаф. Зареденият пълнител лежеше до него. Хилари взе оръжието и с трескави ръце, които едва не й изневериха, пъхна пълнителя. После се обърна с лице към вратата.

Фрай ритна ключалката. Тя не беше така здрава — просто ключалка за вътрешна врата, предназначена да не пуска деца и любопитни гости в стаята. Беше безполезна вещ срещу типове като Бруно Фрай. При третия ритник ключалката излетя от гнездо си и вратата зейна с трясък.

Задъхан и потен повече от всякога Фрай приличаше на побеснял бик. В същия миг той се подаде от тъмния коридор, прекрачвайки прага. Широкият му гръб бе леко приведен, ръцете му висяха надолу, свити в юмруци. Канеше се да наведе глава и да нападне, прегазвайки всичко по пътя си. В очите му ясно се четеше жажда за кръв — така, както ясно се открояваше и отражението му в огледалата на стената, до която стоеше Хилари. Искаше да премине като бик през стъкларски магазин и да прегази собственика.

Хилари насочи пистолета към него, държеше го твърдо с двете си ръце.

Фрай продължаваше да настъпва.

— Ще стрелям! Ще стрелям, кълна се в бога! — мълвеше трескаво тя.

Фрай спря, съзирайки пистолета едва сега, и примига срещу нея.

— Излизай! — каза Хилари.

Той не помръдна.

— По дяволите, изчезвай оттук!

Колкото и невероятно да беше, Фрай направи още една крачка към нея. Той не бе вече самодоволният, пресмятащ и забавляващ се похитител, срещу когото Хилари се бе изправила долу. Нещо бе станало с него. Дълбоко вътре някакво реле беше прещракало и освободило цяла поредица от нови схеми в главата му: нови желания, нови нужди и страсти, много по-гнусни и извратени от тези, които бе показал до сега. Не беше вече дори наполовина разумен. Държеше се като лунатик. Очите му святкаха, но не бяха студени като преди, а влажни, зачервени и трескави. По лицето му се стичаше пот. Устните му непрекъснато се движеха, въпреки че не издаваше глас — сгърчваха се, свиваха се, разтегляха се назад и оголваха зъбите му, после се цупеха по детски, свиваха се презрително, после се разтегляха в зловеща усмивчица, а след това — в злобна гримаса, най-накрая следваше изражение, за което още нямаше име. Фрай вече не бе подтикван от страст или желание да я обладае изцяло. Тайнственият мотор, който го движеше сега, бе много по-непознат от онзи, който го зареждаше с енергия само допреди няколко минути. Хилари бе обзета от особеното и налудничаво усещане, че този нов двигател по някакъв странен начин ще го снабди с необходимата сила, която ще го предпази от нараняване, за да може той да премине цял и невредим през дъжд от куршуми.

Фрай измъкна ножа, увиснал над дясното му бедро и го насочи напред.

— Не приближавай! — извика отчаяно Хилари.

— Кучка!

— Не се шегувам.

Той отново тръгна към нея.

— За бога — промълви тя, — опомни се. Ножът не струва нищо пред автомата.

Фрай беше на три-четири метра от долния край на леглото.

— Ще ти пръсна проклетата глава!

Той насочи ножа към нея, чертаейки с острието му невидими кръгове във въздуха, сякаш ножът беше талисман и Фрай прогонваше злите духове, изпречили се между него и Хилари.

Той направи още една крачка към нея.

Тя се премери в корема му така, че независимо от отката и независимо от отклонението в ляво или дясно, да може да порази някой жизненоважен орган. Хилари натисна спусъка…

Но нищо не се случи.

Моля те, Господи!

Тя гледаше втрещено пистолета, онемяла. Беше забравила да освободи предпазителя.

Фрай беше на около два и половина метра от леглото… А може би само на два метра…

Ругаейки се, Хилари натисна с пръст двете лостчета отстрани на автомата и върху черния метал се появиха две червени точки.

Тя отново се прицели и дръпна спусъка.

Нищо!

Господи! Какво? Нима това е засечка?!

Фрай се беше откъснал от околния свят до такава степен и толкова цялостно бе обхванат от лудостта си, че отначало не можа да схване проблемите на Хилари с оръжието. Когато след секунда разбра какво става, изведнъж забърза, възползвайки се от предимството си. Той се озова до леглото, покатери се отгоре му и закрачи по дюшека като човек, движещ се върху търкалящи се бъчви, подскачайки нагоре-надолу върху пружината.

Хилари бе забравила да вкара патрон в патронника. Тя бързо го стори и се дръпна две крачки назад, докато гърбът й опря в стената. Тогава стреля, без де се прицелва — просто дръпна спусъка, насочвайки оръжието към него в мига, в който той се метна отгоре й, сякаш бе демон, изскочил от някоя пукнатина в ада.

Гърмът изпълни стаята, изплющя в стените и разтрепери прозорците.

Хилари видя как ножът се пръсна на парчета. Няколко от тях излетяха от дясната ръка на Фрай, описвайки дъга. Острата стомана се разлетя нагоре и надолу, блясвайки за миг на светлината, струяща от нощната лампа.

Фрай нададе вой, когато ножът изхвръкна от ръката му. Той падна назад, претъркулвайки се от леглото. Но щом докосна пода, отново скочи на крака, придържайки ранената си ръка с другата.

Хилари знаеше, че не го е ранила. Нямаше кръв. Навярно куршумът бе ударил ножа, беше го разбил на парчета, изтръгвайки го от ръката му. Сигурно ударът бе прорязал пръстите му, по-лошо дори от удар с камшик.

Фрай виеше от болка, ревеше от гняв. Беше див, нецивилизован звук, като воя на чакал, но определено не беше стонът на животно с подвита опашка. Той все още искаше да я пипне.

Хилари стреля повторно. Фрай отново се строполи на пода, но този път остана там.

С тих стон на облекчение Хилари се облегна на стената, ала не откъсваше очи от мястото, където лежеше той — зад леглото, скрит от погледа й.

Никакъв звук.

Никакво помръдване.

Тя се притесни, че не го вижда. С изправена глава и ослушвайки се тревожно, Хилари предпазливо се насочи към долния край на леглото. Озова се в средата на стаята, после тръгна наляво, докато накрая го видя.

Той лежеше по очи върху шоколадовокафявия скъп килим. Дясната му ръка беше под него. Лявата бе протегната напред, дланта бе леко свита, неподвижните пръсти сочеха главата му. Хилари не виждаше извърнатото му лице. Поради това, че килимът бе тъмен на цвят и плюшен, което заслепяваше очите, тя не бе в състояние да каже от разстояние дали в него е попила кръв. Но явно нямаше голямо лепкаво петно, каквото Хилари очакваше да намери. Ако куршумът го бе пронизал в гърдите, локвата кръв бе може би скрита под него. Може би дори бе улучен право в челото, което бе причинило незабавна смърт и спиране на сърцето, а в този случай можеха да се очакват само няколко капки кръв.

Хилари го гледа минута-две. Не забелязваше никакво движение, нито дори слабото повдигане на гръдния кош при дишане.

Нима е мъртъв?

Бавно и плахо тя се приближи към него.

— Мистър Фрай?

Нямаше желание да се приближава твърде много. Не искаше да се излага на опасност, но й се щеше да го поогледа по-добре. Държеше автомата пред себе си, насочен към него, готова да изпрати още един куршум, ако мръднеше.

— Мистър Фрай?

Никакъв отговор.

Странно, че още се обръщаше към него с „мистър Фрай“. След всичко, което се бе случило тази вечер, след онова, което се бе опитал да й стори, тя все още беше учтива и любезна. Може би защото беше мъртъв. В смъртта и най-лошите хора заслужават смирено уважение дори от тези, които знаят, че през целия си живот покойникът е бил мошеник и лъжец. И тъй като всички ние ще умрем, принизяването на мъртвия означава да принизяваме сами себе си. При това, когато говориш лошо за умрял човек, ти сякаш се надсмиваш над онова велико и последно тайнство… и може би предизвикваш боговете да те накажат за дързостта ти.

Хилари стоеше и го гледаше. Измина още една минута.

— Знаеш ли какво, мистър Фрай? Мисля, че няма защо да рискувам с тебе. Смятам да ти пусна още един куршум и то веднага. Да! Ще ти надупча цялото теме!

Тя разбира се не бе в състояние да го стори — не бе агресивна по природа. Бе стреляла по мишени, веднага след като бе купила оръжието, но не бе убивала живо същество по-голямо от хлебарките в апартамента им в Чикаго. Беше намерила достатъчно воля да стреля по Бруно Фрай, само защото той бе непосредствена заплаха за живота й и адреналинът я бе заредил. Истерията и първичният инстинкт за оцеляване за кратко време я бяха направили годна да извърши насилие. Но сега, когато Фрай лежеше на пода, кротък и безжизнен, и който беше толкова опасен, колкото би била някоя скъсана торба, Хилари не бе в състояние да дръпне спусъка така лесно. Не можеше да стои и да гледа как главата му се отделя от трупа. Дори само при мисълта за това, стомахът й се преобърна. Но това, че го заплаши, бе хубаво, защото така нямаше съмнение за състоянието му. Ако се преструваше, възможността тя да изпразни пълнителя в тила му от упор би трябвало да го накара да се откаже от преструвките си.

— Право в главата, копеле! — извика Хилари и стреля в тавана.

Той не трепна.

Тя въздъхна и свали оръжието.

Мъртъв. Фрай беше мъртъв.

Хилари беше убила човек.

Предвкусвайки кошмара на предстоящите разпити в полицията и от страна на журналистите, тя мина покрай протегнатата ръка и се отправи към вратата на коридора.

Изведнъж Фрай не беше вече мъртъв.

Внезапно той бе по̀ жив от всякога!

Беше предугадил намеренията й. Бе разбрал точно как тя се опитва да го надхитри. Беше прозрял номера й, а нервите му бяха от стомана. Дори не беше трепнал!

Фрай протегна ръката си, доскоро скрита под него, посягайки към Хилари, сякаш беше змия, а с лявата я сграбчи за глезена. Хилари разпери ръце, изписка и падна върху него. Двамата се вкопчиха един в друг — кълбо от ръце и крака — и се затъркаляха по пода… още веднъж… и още веднъж. Фрай впи зъбите си в гърлото й, ръмжейки като куче, а тя внезапно изпита див ужас, че той ще разкъса артерията й и ще изпие всичката й кръв. Но в този миг Хилари успя да провре ръката си между него и себе си, сложи длан под брадичката му и избута главата му настрани от врата си. Претърколиха се още един път, блъскайки се силно в стената, и там останаха, замаяни и задъхани. Той бе върху нея — огромен, тежък и груб звяр, притиснал я към пода, грозно ухилен, а очите му, студени, празни и бездънни, бяха така ужасно близо до нейните. Дъхът му вонеше на лук и вкиснала бира. Той провря ръка под роклята й, разкъса чорапите й, опитвайки се да пъхне огромните си груби пръсти под пликчетата й, за да ги провре в най-интимните й части. Но това не бе ръката на любовник, а на пехливанин и мисълта за разкъсванията, които можеше да предизвика в меките й вътрешности я накара да занемее от ужас. Хилари знаеше, че Фрай можеше и да я убие по този начин, пъхайки пръстите си в нея, дърпайки, късайки и дращейки. В паниката си тя се опита да издере кобалтовосините му очи и да го ослепи, но той бързо дръпна главата си назад, където Хилари не можеше да го достигне. В този миг и двамата изведнъж се вцепениха, осъзнавайки едновременно факта, че тя не бе изпуснала оръжието си, когато бе паднала на земята. То все още бе между тях, дулото бе опряно плътно в слабините му… и макар показалецът й да беше върху блокиращото устройство, а не върху самия спусък, Хилари успя да придвижи пръста си напред с един сантиметър, постави го където трябва и напълно осъзна ситуацията.

Тежката му длан бе още върху интимната й, изпъкнала част. Бе срамно и отвратително. Кожеста, дяволска, гнусна ръка! Усещаше топлината й дори през кожената ръкавица. Фрай не късаше вече бельото й. Трепереше… ръката му трепереше.

Уплаши се копелето!

Очите му сякаш бяха свързани с нейните чрез невидима нишка, но толкова здрава, че трудно би могла да се скъса. Никой не извръщаше очи встрани.

— Само да си мръднал — рече тя тихо, — и ще ти пръсна топките!

Той премига.

— Ясно ли е? — попита Хилари, неспособна да вложи повече сила в гласа си. Дишаше тежко, почти задушена от физическото усилие и най-вече от страха.

Фрай облиза устните си.

Премига бавно.

Също като някой проклет гущер!

— Ясно ли е? — попита Хилари с повече ентусиазъм в гласа този път.

— Да.

— Вече не можеш да ме измамиш.

— Както кажеш.

Гласът му бе дълбок и дрезгав като преди и изобщо не трепна. Нито в гласа и очите му, нито в лицето му имаше нещо, което да изневери на представата за един грубиян с яки мускули. Ала ръката му в кожената ръкавица все още потрепваше върху нежната издутина между бедрата й.

— Така — рече Хилари. — А сега искам да се придвижиш съвсем бавно. Много, много бавно. Когато дам знак, ще се претърколим много бавно, докато ти дойдеш отдолу, а аз отгоре.

Без ни най-малко да й се струва забавно, Хилари разбираше, че това, което му бе казала, носеше абсурдна прилика със страстен любовен намек по средата на половия акт.

— Когато ти кажа и нито секунда преди това, ти ще се преобърнеш надясно — рече тя.

— Добре.

— Аз ще се преобърна заедно с тебе.

— Разбрано.

— Бавно и спокойно.

— Разбрано.

— И ще държа автомата там, където е сега.

Очите му все още бяха зли и студени, но лудостта и яростта му бяха изчезнали. Мисълта, че Хилари можеше да го простреля в половите органи, го бе върнала изведнъж в реалния свят… поне временно.

Тя притисна дулото на оръжието в слабините му и лицето му се сгърчи от болка.

— Сега преобръщай се! Бавно — каза Хилари.

Фрай направи всичко точно според инструкциите й; превъртя се настрани извънредно внимателно, после на гръб, без да откъсва очите си от нейните дори за секунда. Докато се преобръщаше с Фрай, Хилари се държеше за него с лявата си ръка, а с дясната стискаше автомата, с дуло, опряно в чатала му. Най-после тя се изправи върху него — едната й ръка беше заета, с другата държеше оръжието на стратегическото място.

Дясната й длан започваше да изтръпва от неудобното положение, а също и поради факта, че стискаше пистолета с всичка сила. Не смееше да го отпусне ни най-малко. Хватката й беше така здрава, че пръстите й и надлъжните мускули на ръката й я боляха от напрежение. Хилари се уплаши, че Фрай по някакъв начин ще усети изтръпването на ръката й… и че тя в крайна сметка ще изпусне оръжието, когато пръстите й станат съвсем безчувствени.

— Така — каза Хилари. — Сега ще се освободя от тебе. Ще държа автомата там, където е. Ще се измъкна бавно, надолу. Нито ще мърдаш, нито ще мигаш дори.

Той я гледаше, без да трепне.

— Разбра ли? — попита тя.

— Да.

Притиснала 32-милиметровия автомат до тестисите му, Хилари се освободи от него така, сякаш се измъкваше от легло, пълно с динамит. Коремните й мускули бяха стегнати и я боляха от напрежението. Устата й бе пресъхнала, усещаше някакъв кисел вкус. Тежкото дишане и на двамата изпълни стаята така, сякаш отнякъде нахлуваше силен вятър. Все пак слухът й бе толкова изострен, че тя успяваше да долови тиктакането на своя „Картие“^[2]. Хилари се преобърна на една страна, застана на колене, поколеба се, най-накрая се изправи в цял ръст и бързо отскочи встрани, за да не може Фрай отново да я хване.

Той седна на пода.

— Не! — извика Хилари.

— Какво?

— Лягай долу!

— Няма да ти направя нищо.

— Лягай долу!

— Само се успокой.

— Лягай долу, дявал да те вземе!

Фрай не се подчини. Просто седеше на пода.

— А сега какво?

Поклащайки пистолета пред него, тя рече:

— Казах ти да легнеш на земята. По гръб. Направи го! Веднага!

Фрай изви устни в онази грозна усмивка, която той така добре владееше.

— А аз те попитах: сега какво?

Той се опитваше отново да овладее положението, а това никак не й се харесваше. От друга страна, нима имаше някакво значение дали щеше да седи, или да лежи на пода? Дори както бе седнал, Фрай не би могъл да се изправи на крака и да прекоси разстоянието между себе си и нея, преди Хилари да стреля в него няколко пъти.

— Добре — съгласи се тя неохотно. — Остани седнал, щом искаш. Но само да си мръднал към мене и ще изпразня пълнителя в тебе. Ще ти размажа карантиите по цялата стая. Кълна се в бога, ще го направя!

Фрай се усмихна и кимна.

Разтреперана, Хилари рече:

— Сега отивам до леглото. Ще седна там и ще се обадя в полицията.

Тя тръгна заднишком, обърната настрани, както се движеха раците, пристъпвайки бавно, стъпка по стъпка. Накрая стигна до леглото. Телефонът беше върху нощния шкаф. Щом седна и вдигна телефонната слушалка, Фрай не й се подчини и се изправи.

— Хей!

Хилари остави телефона и стисна оръжието с две ръце, опитвайки се да го задържи стабилно.

Той вдигна ръце примирително с дланите към нея.

— Чакай! Почакай малко! Няма да те докосна.

— Сядай веднага!

— Ще изляза от тук — каза Фрай.

— И още как!

— Ще изляза от стаята и от къщата.

— Не!

— Ти няма да стреляш, ако просто си отида.

— Опитай и ще съжаляваш.

— Няма да го направиш — повтори той уверено. — Не си от този тип, дето лесно натискат спусъка, освен ако нямаш друг избор. Не би могла да ме убиеш хладнокръвно. Не би стреляла в гърба ми. И след милиони години не би го направила. Не и ти. Не притежаваш такава сила. Слаба си… адски слаба. — Той отново пусна отвратителната си, зловеща усмивка, сякаш се хилеше самата смърт, и пристъпи към вратата. — Можеш да повикаш ченгетата, когато си отида. — Още една крачка. — Щеше да е съвсем различно, ако бях непознат. Тогава може би щях да имам шанса да се измъкна безнаказано. Но в края на краищата можеш да им кажеш кой съм. — Още една крачка. — Виждаш ли, ти вече спечели, а аз изгубих. Сега просто се опитвам да спечеля малко време. Съвсем малко време.

Хилари знаеше, че Фрай е прав. Тя би могла да го убие, ако я нападнеше, но не беше в състояние да го застреля, докато той си отиваше.

Усещайки неизказаното й съгласие с думите му, Фрай се обърна с гръб към нея. Неговата нагла самоувереност я вбесяваше, но тя не можеше да натисне спусъка. Фрай внимателно напредваше към изхода с рамото напред. В следващия миг той смело излезе през вратата, без да си даде труд да се обърне назад. Изчезна зад счупената врата и стъпките му закънтяха в коридора.

Хилари го чу как тропаше надолу по стълбите и осъзна, че може и да не излезе от къщата. Без никой да го види, можеше да влезе в една от стаите на долния етаж и да се скрие в някой гардероб, после да почака докато полицаите дойдат и си заминат, а след това да се измъкне тайно от скривалището си и да я нападне изневиделица.

Хилари се спусна към стълбите и застана на горната площадка тъкмо навреме, за да види как Фрай завива надясно, право към антрето. Миг след това тя го чу как щрака резетата, после отвори вратата, излезе навън и я затръшна силно след себе си — тряс!

Вече почти бе стигнала долния край на стълбите, когато Хилари се усъмни, че Фрай може да не е излязъл, а само да се е престорил. Навярно бе затръшнал вратата, без да излезе. Може би я чакаше в антрето.

До този момент тя държеше оръжието отстрани, с дуло, отпуснато безопасно към пода, но сега, когато я обзеха лоши предчувствия, изведнъж го насочи напред. Слезе до долу и на последното стъпало спря, ослушвайки се дълго време. Най-сетне тръгна бавно напред и стигна до антрето. То бе празно. Вратата на килера беше отворена. Фрай не беше в килера. Наистина си беше отишъл.

Хилари затвори вратата на килера.

Отиде до външната врата, заключи я и пусна резето.

Залитайки леко, тя прескочи всекидневната и влезе в кабинета си. Той ухаеше на лимон от специалния препарат за чистене на мебели. Жените от бюрото за почистване бяха идвали вчера. Хилари запали лампата и отиде до голямото писалище. Остави оръжието по средата на гладката кожена повърхност.

Вазата върху масата до прозореца бе пълна с червени и бели рози. Техният упойващ аромат сладостно контрастираше с мириса на лимон, който се носеше из въздуха.

Хилари седна до бюрото и придърпа телефона към себе си. Започна да търси номера на полицейския участък.

Внезапно и съвсем неочаквано очите й се замъглиха от горещи сълзи. Опита се да ги задържи. Тя беше Хилари Томас, а Хилари Томас никога не плачеше. Никога! Хилари Томас можеше чудесно да се владее, благодаря! И въпреки че тя здраво стисна очи, наводнението не престана. Едри сълзи се стичаха по бузите й и към устата, а ъгълчетата я засмъдяха от солта. Сетне се търкулваха към брадичката й. Отначало Хилари плачеше в неестествено мълчание, без да издава никакъв звук. Но след минута-две тя потрепери и се затресе. От конвулсиите гласът й се освободи. Някъде в гърлото й се чу сълзливо скимтене, което бързо се усили и се превърна в пронизителен и кратък вик на отчаяние. Хилари не издържа. Тя нададе ужасен, пресеклив вой и се обгърна с две ръце. Хълцаше, хлипаше, давеше се за глътка въздух. От домашната аптечка в ъгъла на бюрото измъкна малко книжни салфетки и си издуха носа, овладя се… после пак потрепери и захлипа.

Не защото Фрай я бе наранил, плачеше тя. Той не й бе причинил някаква сериозна или непоносима болка… поне не физическа. Плачеше затова, че той все пак бе успял да я насили по някакъв начин, който Хилари не можеше да определи. Тя кипеше от срам и гняв. Макар да не бе я изнасилил и въпреки че не бе скъсал дори роклята й, Фрай бе разрушил кристалния мехур на нейния вътрешен мир, бе съборил бариерата, която Хилари с толкова труд бе издигнала и на която тя отдаваше такова голямо значение. Той бе нахлул в нейния уютен свят и бе овъргалял всичко в него с мръсните си лапи.

Тази вечер, докато седяха на най-хубавата маса в ресторант „Поло“, Уоли Топелис бе започнал да я убеждава, че тя би могла да смъкне малко гарда, поне с няколко милиметра. За първи път в своя двадесет и девет годишен живот Хилари сериозно се бе замислила над възможността да живее малко по-спокойно от преди. След всичките добри новини и под напора на увещанията на Уоли, тя се бе почувствала привлечена към идеята за живот с по-малко страх, живот с повече приятели, повече спокойствие и повече радост. Беше приказен сън този нов живот, не можеше лесно да бъде постигнат, но си струваше борбата, за да го имаш. Бруно Фрай обаче беше сграбчил тази крехка мечта за гушата и я бе удушил. Беше й напомнил, че светът е опасно място, зловещо мазе с кошмарни видения, надничащи от всеки тъмен ъгъл. Тъкмо когато Хилари се мъчеше да се измъкне от собствената си подземна дупка, за да се наслади на живота над земята, Фрай я бе ритнал право в лицето и я бе запратил точно там, откъдето бе дошла — в света на съмненията, страха и подозрението, в ужасния и сигурен свят на самотата.

Тя плачеше, защото се чувстваше насилена. И защото бе унижена. А също защото той й бе отнел надеждата и я бе стъпкал така, както училищният побойник счупва играчката на някое по-слабо дете.

2.

Фигури.

Те очароваха Антъни Клеменца.

При залез-слънце, преди Хилари Томас да се бе прибрала вкъщи, докато още караше през хълмовете и каньоните за разтоварване, Антъни Клеменца и неговият партньор, лейтенант Франк Хауърд разпитваха един барман в Санта Моника. През големите прозорци на западната страна на заведението лъчите на залязващото слънце образуваха непрекъснато изменящи се фигури в пурпурно и оранжево, изпъстрени със сребърни петна върху тъмнеещата повърхност на морето.

Заведението беше бар на самотниците, наречено „Рай“. Тук се срещаха хронически самотници и сексуални маниаци и от двата пола във време, когато всички традиционни заведения за такива срещи — църковни дворове, квартални дансинги, общински пикници и клубове бяха изравнени със земята, както с истинските, така и със социалните булдозери. Върху територията, която те някога бяха заемали, сега се възправяха офиси-небостъргачи, огромни кооперации от цимент и стъкло, пицарии и паркинги по на пет етажа. Барът на самотниците беше мястото, където самотникът се срещаше със самотницата, самецът срещаше нимфоманката, където срамежливата, малка секретарка от Чатсуърт се запознаваше с някой необщителен компютърен програмист от Бърбанк и където понякога изнасилвачът се срещаше със своята жертва.

За окото на Антъни Клеменца хората от „Рай“ образуваха фигури, които бяха типични за заведението. Най-красивите жени и мъже седяха извънредно изправени на високите столове около барплота или до малките маси за коктейли, кръстосали крака в геометрично съвършенство. Бяха леко наведени напред, опрели се на лактите си, за да могат по-добре да покажат чистите линии на лицата си и добре оформените си крайници. Образуваха красиви ъгловати фигури, които радваха окото, докато те се гледаха един друг и флиртуваха. По-малко привлекателните и с не така съвършената красота на каймака на заведението, но които въпреки това бяха хубави и желани, стояха или седяха в не така идеални пози, наваксвайки с поведение и очарователност онова, които не им достигаше във формите. Тяхната стойка сякаш казваше: тук се чувствам добре, спокойно ми е. Онези мъже и жени с изпънатите гърбове изобщо не ме впечатляват. Вярвам в себе си. Аз съм си аз. Тази група от хора имаха малко небрежна походка, отпускаха се грациозно по столовете и излагаха на показ приятно закръглените форми на тялото, за да прикрият леките недостатъци в конструкцията си. Третата и най-голяма група в бара се състоеше от обикновени на вид хора — нито грозни, нито хубави. Те представляваха малко оръфани, притеснени фигури, които се спотайваха из ъглите или се стрелваха от маса на маса, разтегнали лица в широки, но кухи усмивки и които шушукаха нервно изплашени, че никой няма да ги обича.

Цялостният десен на „Рай“ е тъгата, помисли си Тони Клеменца. Тъмни ивици на неудовлетворени нужди. Карираното поле на самотата. Тихо отчаяние, извезано в ярка рибена кост.

Обаче той и Франк Хауърд не бяха дошли тук, за да изучават фигурите на залязващото слънце и посетителите. Бяха тук, за да разберат нещо във връзка с Боби Валдез „Ангела“.

Миналия април Боби Валдез беше пуснат от затвора след излежаване на седем години и няколко месеца от присъдата си, която бе петнадесет години за изнасилване и убийство. Май че освобождаването му се бе оказало голяма грешка.

Преди осем години Боби бе изнасилил от три до шестнадесет жени в Лос Анджелис. В полицията имаха доказателства за три, но се съмняваха за другите. Една нощ Боби срещнал някаква жена на паркинга, заплашил я с оръжие, вмъкнал я насила в колата си, закарал я до някакъв изоставен, прашен път, високо горе на Холивуд Хилс, разкъсал дрехите й, съблякъл я, изнасилил я няколко пъти, после я избутал от колата и заминал. Бил паркирал колата на края на тясната пътека, която била всъщност ръб на дълбока и стръмна пропаст. Избутана гола от колата, жената изгубила равновесие и паднала в пропастта. Приземила се върху една счупена ограда — сцепени дървени колове и ръждясала тел… бодлива. Телените шипове лошо разкъсали тялото й и тя била пронизана от един остър чамов кол, широк десетина сантиметра, който бе влязъл през корема й и бе излязъл откъм гърба. Невероятно, но докато се бе оставила на Боби в колата, тя бе напипала някаква малка касова бележка за покупка на кредит от „Юниън 76“, беше разбрала какво докосва, бе го взела и задържала в ръката си през цялото време, докато бе намерила смъртта си в пропастта. При това в полицията станало ясно, че покойната не носела никакви други гащи, освен онези, подарени й от нейния приятел. Всеки чифт носел върху коприненото парче между краката следния избродиран надпис: СОБСТВЕНОСТ НА ХАРИ. Чифт от тези пликчета, разкъсани и изцапани, били намерени в квартирата на Боби. Те, както и малката бележка в ръката на жертвата, станали причина за арестуването на заподозрения.

За най-голямо съжаление на жителите на Калифорния, обстоятелствата се бяха сложили така, че Боби бе минал много леко. Полицаите, които го арестуваха, направиха дребна процедурна грешка при задържането, само колкото да разпалят някои съдии по повод правата, гарантирани от конституцията. Областният прокурор по това време, някой си Купърхаузен, сам бе ответник по дело, в което го обвиняваха в корупция, свързана с работата му. Осъзнавайки, че неправилното третиране на обвиняемия по време на арестуването му, би утежнило съдебната процедура и зает с мисли за спасяване на собствената си кожа от мародерите, областният прокурор бе настроен благосклонно към защитника на обвиняемия, който предложи Боби да бъде признат за виновен във връзка с три изнасилвания и едно убийство, а всички други по-сериозни обвинения да отпаднат. Повечето следователи от отдела по убийствата като Тони Клеменца чувстваха, че Купърхаузен би трябвало да се опита да му даде по-тежка присъда за средно тежко убийство, отвличане, нападение, изнасилване и содомия. Имаше прекалено много улики срещу обвиняемия. Обвинението бе претъпкано с тях… обаче късметът му бе проработил.

Днес Боби беше свободен човек.

Може би не за дълго, мислеше си Тони.

През май, един месец след освобождаването му от затвора, Боби Валдез „Ангела“ бе пропуснал редовното отбиване в полицейския участък. Беше се изнесъл от апартамента си, без да попълни необходимите формуляри за промяна в адреса в съответния отдел. Беше изчезнал.

През юни той отново започна да изнасилва… просто ей тъй. Така лесно, както някои мъже започват да пушат отново, след като са отказали цигарите за няколко години. Като подновен интерес към някое старо хоби. През юни бе нападнал две жени. През юли също две… три през август и още две в първата десетдневка на септември. След седем години и четири месеца зад решетките Боби бе обзет от силен глад за женска плът… неутолим глад.

Полицаите бяха убедени, че тези девет престъпления (а сигурно и други, за които не бе съобщено), са извършени от един човек и че този човек без съмнение е Боби Валдез. Първо, към всяка жертва бе подходено по един и същи начин. Когато жертвата излизала от колата си на паркинга, късно през нощта, към нея приближавал мъж. Той опирал оръжие в ребрата й, в корема или гърба и казвал: „Аз съм готин. Хайде с мене на купон. Нищо лошо няма да ти направя. Излъжеш ли ме, веднага ще те гръмна, но ако мируваш, нямаш проблеми“. Всеки път казвал едно и също, а жертвите го запомняли, защото „готин“ звучало особено зловещо, произнесено от нежния, тънък, едва ли не момичешки глас на Боби. Всичко съвпадало с действията му отпреди повече от осем години, когато едва-що бе започнал да изнасилва.

Освен това деветте жертви даваха изненадващо близки едно на друго описания на човека, който ги бе изнасилил. Строен, около един и седемдесет и шест, шестдесет и пет килограма, тъмна кожа на лицето, брадичка с трапчинка по средата, кафява коса и очи, женствен глас. Някои от приятелите на Боби го наричаха „Ангела“ заради нежния глас и миловидното, бебешко лице. Той беше на тридесет години, но изглеждаше така, сякаш че беше на шестнадесет. Всяка една от жертвите беше видяла лицето му и всяка твърдеше, че той приличал на дете, но се държал като закоравял, жесток, хитър и не много наред човек.

Главният барман в „Рай“ остави работата си на своите двама подчинени и разгледа трите лъскави снимки на Боби Валдез, които Франк сложи на барплота. Барманът се казваше Ото. Имаше хубава външност, тъмен тен и брада. Носеше бели панталони и синя памучна риза, разкопчана на врата. Кафявите му гърди бяха изпъстрени с ръждиво-златисти косми. Около врата му имаше златна верижка, на която висеше зъб от акула. Той вдигна поглед към Франк и се намръщи.

— От кога Санта Моника е в юрисдикцията на ченгета от Лос Анджелис?

— Изпълняваме искания на полицейския отдел в Санта Моника — отвърна Тони.

— Ъъъ?

— Полицията в Санта Моника не работи с нас по този случай — рече Франк нетърпеливо. — Сега виждал ли си някъде този мъж?

— Да, разбира се. Идвал е тук няколко пъти — рече Ото.

— Кога? — попита Франк.

— О… преди месец… или повече.

— Не и напоследък?

Двадесетминутната почивка на оркестъра тъкмо бе приключила и те подхванаха песен на Били Джоел.

Ото извиси глас, за да надвика музиката.

— Не съм го виждал поне месец. Причината да го помня, е, че не изглеждаше достатъчно голям, за да му сервирам алкохол. Поисках да видя някакви документи за самоличност и той адски се вбеси от това. Направи ми сцена.

— Каква сцена? — попита Франк.

— Пожела да види управителя.

— Само това ли?

— Нарече ме с епитети. — Ото се намръщи. — Никой не ме е обиждал така.

Тони сложи длан зад ухото си, за да може да улови гласа на бармана и да неутрализира част от музиката. Той харесваше песните на Били Джоуел, но не и когато се изпълняваха от състав, който смяташе, че с ентусиазъм и сила на звука може да се компенсира лошото качество.

— Значи наричаше те с разни имена — рече Франк. — А после?

— После се извини.

— Просто така се извини? Иска да види управителя, обижда те, а след това веднага се извинява?

— Да.

— Защо?

— Защото аз му казах — рече Ото.

Франк се наведе още повече към бармана, защото в този миг хорът оглушително закънтя.

— Извини се, просто защото ти му каза да го направи?

— Е… отначало искаше да се бием.

— Ти би ли се?

— Неее! Дори най-грамадното и гадно копеле на света да се разбеснее, аз и с пръст няма да го докосна, за да го усмиря.

— Сигурно си адски чаровен — изкрещя Франк.

Съставът привърши припева и оглушителният рев слезе от онова ниво на децибели, които бяха достатъчни, за да накарат очите на някого да изхвръкнат от орбитите му. Солистът имитираше Били Джоуел извънредно несполучливо и свиреше на китарата си не по-силно от гръмотевица.

Зашеметяваща зеленоока блондинка седеше на бара до Тони. Тя слушаше разговора и накрая каза:

— Хайде, Ото! Покажи им номера си!

— Да не си фокусник? — попита Тони Ото. — Какъв ти е номерът… караш неудобните клиенти да изчезват ли?

— Сплашва ги — рече русокосата. — Чудесно е! Хайде, Ото, покажи им какво можеш.

Ото сви рамене, бръкна под барплота и взе една висока бирена чаша от полицата. Вдигна я високо така, че да могат всички да я видят, все едно не бяха виждали бирена чаша преди. После отхапа парче от нея. Обхвана със зъби ръба и отчупи голям къс стъкло. След това се обърна и изплю острото парче в кошчето за отпадъци зад себе си.

Съставът изрева и последните акорди на песента и дари публиката с благодатна тишина.

Сред внезапно настъпилата пауза между последния затихнал тон и вялите ръкопляскания Тони чу как стъклото на бирената чаша изхрущя, когато Ото отхапа още едно парче.

— Господи — промълви Франк.

Русокосата се изкикоти.

Ото дъвчеше стъклото и го плюеше, после пак дъвчеше, докато най-накрая от чашата остана само масивното дъно, дебело два-три сантиметра, което не се поддаваше на човешки зъби и челюсти. Той хвърли остатъка в кофата за смет и се усмихна:

— Дъвча стъкло точно пред онзи, който ни създава проблеми. А и го гледам змийски през цялото време и накрая му казвам да кротува. Казвам му, че ако не кротува, ще му отхапя скапания нос.

Франк Хауърд зяпна срещу него, слисан.

— Правил ли си го някога?

— Кое? Да отхапя нечий нос ли? Неее! Достатъчно е само да ги заплаша и те започват да се държат прилично.

— Много ли такива случаи имате тук?

— Неее! Това е изискано място. Имаме си неприятности горе-долу веднъж седмично. Не повече.

— Как го правиш?

— Да дъвча стъклото ли? Има си чалъм. Но не е трудно да се научиш.

Съставът поде с грохот песента на Боб Сийгър „Все същото“, сякаш бяха банда малолетни престъпници, нахълтващи в хубава къща с намерение да я унищожат.

— Никога ли не си се порязвал? — изкрещя Тони към Ото.

— Понякога, но рядко. А и никога не съм си порязвал езика. По състоянието на езика се познава дали някой може да прави този номер добре — рече Ото. — Аз никога не съм си порязвал езика.

— Но все пак си се порязвал.

— Е да, устните няколко пъти. Но не често.

— Това обаче прави трика по-ефектен — каза русата. — Само да го видите, когато се пореже. Стои пред копелето, дето създава проблемите и се прави, че все едно нищо му няма. Оставя кръвта да си тече. — Зелените й очи светнаха от удоволствие и с някаква безумна, животинска страст, която накара Тони да се размърда нервно на стола. — Стои там с кървавите си зъби, а кръвта се стича към брадата му и казва на копелето да престане с номерата си. Няма да повярвате колко бързо мирясват.

— Аз вярвам — рече Тони и усети, че му се повдига.

Франк Хауърд поклати глава и каза:

— Абе…

— Да — отвърна Тони, неспособен да намери други думи.

— Така… А сега да се върнем на Боби Валдез — обади се отново Франк и потупа снимките, които бяха на бара.

— О, ами както ви казах — не е идвал тук поне месец.

— А онази вечер, когато си го ядосал и после си го усмирил с твоя номер, той остана ли в заведението, за да пийне?

— Сервирах му едно-две питиета.

— Значи си видял документите му?

— Да.

— Какви бяха… шофьорската му книжка ли?

— Да. Беше тридесетгодишен, бога ми! Изглеждаше така, сякаш е десетокласник, или най-много единадесетокласник, но беше на тридесет години.

— Спомняш ли си името му върху шофьорската книжка? — попита Франк.

Ото докосна с пръсти зъба от акула на верижката си.

— Име ли? Вие вече му казахте името.

— Интересува ме дали не ти е показал фалшива шофьорска книжка — рече Франк.

— Беше неговата снимка — отвърна Ото.

— Това не означава, че е истинска.

— Но човек не може да смени снимка върху шофьорска книжка, издадена в Калифорния. Нали талонът се поврежда, или нещо такова, когато си играеш с него?

— Имам предвид, че цялата книжка може да е издадена фалшива.

— Подправени документи — рече Ото с любопитство. — Подправени документи… — Той явно бе гледал няколкостотин шпионски филма по телевизията. — Да не става въпрос за някакъв шпионин?

— Май си разменихме ролите.

— Ъъъъ?

— Ние сме тези, които задават въпросите — отвърна Франк. — Просто отговори. Разбираш ли?

Барманът беше от онези хора, които реагираха бързо, буйно и отрицателно на напористи ченгета. Тъмното му лице изведнъж стана непроницаемо, очите му загледаха кухо.

Разбирайки, че всеки момент ще загубят Ото, който навярно имаше да им каже нещо важно, Тони сложи ръка върху рамото на Франк и леко го стисна.

— Нали не желаеш Ото да започне да дъвче стъкло?

— Ще ми се пак да го видя — каза русата и се ухили.

— Ти ли искаш да опиташ? — попита Франк Тони.

— Разбира се.

— Давай тогава.

Тони се усмихна на Ото.

— Виж, ти искаш да знаеш, ние също. Нищо не пречи да задоволим любопитството ти, след като ти задоволиш нашето.

Лицето на Ото се оживи отново.

— И аз тъй мисля.

— Окей — рече Тони.

— Добре, какво е направил този Боби Валдез, че толкова много ви е притрябвал?

— Извършил е нарушение срещу условното си освобождаване от затвора — отвърна Тони.

— И нападения — добави намусено Франк.

— И изнасилвания — обади се отново Тони.

— Хей, момчета — рече Ото, — ама вие нали казахте, че сте от отдел „Убийства“.

Съставът завърши песента „Все същото“ с грозен трясък от бим-бам-бум, който много наподобяваше този на дерайлиращ експресен влак. Последваха няколко минути покой, докато солистът си правеше тъпи закачки с клиентите, насядали около дансинга, обвити в дим, който според Тони идваше както от цигарите, така и от спуканите им тъпанчета. Музикантите се правеха, че си настройват инструментите.

— Когато Боби Валдез попадне на жена, която не се дава лесно, пистолетът му я плясва леко, за да бъде по-послушна — обясни Тони на Ото. — Преди пет дни е срещнал десетата си поред жертва, тя се съпротивлявала и той я ударил толкова пъти по главата с такава сила, че жената починала в болницата дванадесет часа по-късно. Това накара отдела по „Убийства“-та да се занимае със случая.

— Не разбирам — рече русата, — защо някой мъж трябва насила да взима онова, което много момичета биха дали на драго сърце.

Тя намигна на Тони, но той не й отвърна със същото.

— Преди да умре, жената ни даде описание на Боби, което съвпадаше така, сякаш е ръкавица, направена по поръчка — каза Франк. — Така че, ако знаеш нещо за това гадно копеленце, ние трябва да го чуем.

Ото не бе пропилял времето си само в гледане на шпионски филми. Беше се срещал на живо с полицията.

— Значи сега го търсите за убийство — каза той.

— Убийство — рече Тони. — Точно така.

— А защо мене питате за това?

— Седем от десетте жени е срещнал на паркингите пред баровете за самотници…

— Но не и пред нашия — прекъсна го Ото, наежен. — Нашият е много добре осветен.

— Вярно е — рече Тони. — Но ние обикаляме всички такива барове в града, говорим с барманите и редовните посетители, показваме им тези снимки, опитвайки се да открием Боби Валдез. Няколко души в един бар в Сенчъри Сити ни казаха, че май са го виждали тук, но не бяха сигурни.

— Той наистина беше тук — каза Ото.

Сега вече, след като Ото приглади щръкналата си перушина, Франк отново пое разпитването в свои ръце.

— Значи направил сцена, ти си му приложил номера с чашата и той ти показал документите си.

— Да.

— Е, какво беше името върху тях?

Ото се намръщи.

— Не съм сигурен.

— Да не е било Робърт Валдез?

— Мисля, че не.

— Опитай да си спомниш.

— Беше мексиканско име.

— Валдез е мексиканско име.

— Не, беше по̀ мексиканско от това.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… по-дълго… с повече „з“ и „к“.

— „З“ ли?

— И „к“. Знаете какво имам предвид. Нещо като Велазкез.

— Велазкез ли беше?

— Неее! Но нещо подобно.

— С „В“ ли започваше?

— Не мога да си спомня със сигурност. Казвам ви само как звучеше.

— А малкото име?

— Мисля, че си го спомням.

— Е, и?

— Хуан.

— Х-У-А-Н?

— Да. Съвсем по мексикански.

— Забеляза ли адреса върху документа?

— Не съм гледал за адреса.

— Спомена ли къде живее?

— Че защо, да не ми е роднина?!

— Изобщо не каза ли нещо за себе си?

— Просто си изпи кротко питиетата и си отиде.

— И повече не се върна?

— Точно така.

— Сигурен ли си?

— Не е идвал, поне когато аз съм бил на смяна.

— Добра памет ли имаш?

— Само за тези, които ми създават проблеми и за красавиците и красавците.

— Бихме искали да покажем тези снимки на някои от клиентите — каза Франк.

— Разбира се, защо не?

Русата, която седеше до Тони Клеменца, каза:

— Нека да ги видя по-отблизо? Може да е бил тук, когато и аз съм била. Може дори да съм говорила с него.

Тони взе снимките и се завъртя на стола.

В момента, в който той се обърна към нея, тя също се обърна и притисна в него красивите си колене. Когато взе снимките от Тони, пръстите й за миг се спряха върху неговите. Силно вярваше в установяването на контакти чрез поглед. Тя сякаш се мъчеше да пробие с поглед челото му и погледът й да излезе през тила му.

— Името ми е Джуди. А ти как се казваш?

— Тони Клеменца.

— Знаех си, че си италианец. Личи по тъмните ти, одухотворени очи.

— Всеки път ме издават.

— А и косата ти е гъста и черна. И толкова къдрава.

— И петната от спагети по ризата.

Русата погледна ризата му.

— Всъщност няма петна — каза той.

Жената се намръщи.

— Просто се пошегувах… малко майтап — рече Тони.

— О!

— Разпознаваш ли Боби Валдез?

Най-накрая тя погледна снимките.

— Тцъ! Сигурно не съм била тук, когато той е идвал. Но си го бива, нали? Сладичък е.

— Има бебешко лице.

— Все едно да си легна с малкото си братче — каза русата. — Откачена работа.

Тя се усмихна.

Тони взе снимките от нея.

— Много хубав костюм имаш — рече тя.

— Благодаря.

— Наистина хубав модел.

— Благодаря.

Това не бе просто еманципирана жена, която упражняваше правото си да бъде сексуално агресивна. Тони харесваше еманципираните момичета. Тази беше различна. Имаше нещо зловещо в нея. От онези жени, които си падаха по белезници и камшици в секса. Или дори още по-лошо. Тя го караше да се чувства така, сякаш е някакъв много апетитен залък или много вкусно канапе^[3], или последната хапка с черен хайвер върху някой сребърен поднос.

— В този бар хората не носят много костюми — каза русата.

— Сигурно не.

— Памучни ризи, дънки, кожени якета — а ла Холивуд. Така се обличат хората в заведения като това.

Тони се прокашля.

— Е — каза той притеснено, — благодаря ви за помощта и старанието.

— Харесвам мъже, които се обличат добре — каза русата.

Очите им отново се срещнаха и Тони видя онзи вълчи глад и животинска лакомия… Той имаше чувството, че ако русата го заведе в апартамента си, вратата ще хлопне зад него като някаква алчна паст и тя на часа ще се метне отгоре му. Ще започне да го дърпа и блъска и да го мята насам-натам, като че ли тя е вълна от стомашни сокове, опитващи се да го раздробят и да изсмучат хранителните вещества от него. Щеше да го използва, докато той се разпаднеше, или разтвореше и просто престанеше да съществува, освен като част от нея.

— Трябва да тръгвам на работа — каза Тони и се изхлузи от стола. — Пак ще се видим.

— Надявам се.

Цели петнадесет минути Тони и Франк показваха полицейските снимки на Боби Валдез на посетителите в „Рай“. Докато минаваха от маса на маса, съставът ревеше с такава сила парчета на „Ролинг Стоунс“, Елтън Джон и „Бий Джийс“, че зъбите на Тони съчувствено потракваха. Само си загубиха времето. Никой в „Рай“ не си спомняше убиеца с бебешкото лице.

Излизайки, Тони спря в края на дългия дъбов плот, където Ото забъркваше коктейла „Ягодова Маргарита“.

— Искам да ми кажеш нещо — изкрещя Тони, за да надвика музиката.

— Каквото пожелаеш — изрева Ото.

— Нали хората идват в такива барове, за да се запознаят?

— За да се свържат един с друг. Това е всичко.

— Тогава защо, по дяволите, тези барове наемат такива състави?

— Че какво му е на състава?

— Много неща. Но най-вече е адски шумен!

— Е, и?

— Е, как може някой да поведе интересен разговор?

— Интересен разговор ли? — рече Ото. — Ей, човече, ама те не идват за интересни разговори! Идват да се запознаят, да се огледат и да видят с кого искат да си легнат.

— Без много приказки?

— Погледни ги, бе! Само ги погледни! За какво могат да си говорят? Ако не пускаме състава да свири силно и често, те ще се пищисат.

— Има толкова влудяващо тихи заведения, които също трябва да се пълнят.

— Да знаеш само колко си прав. Та те ще отидат на друго място!

— Където музиката е силна и където ще имат нужда само от езика на тялото.

Ото сви рамене.

— Такъв е знакът на съвремието.

— Може би е трябвало да живея в друго време — каза Тони.

Навън нощта бе мека, но Тони знаеше, че ще стане студено. От морето се стелеше пелена от ситни водни капчици. Не беше още истинска мъгла, а сякаш влажен лепкав полъх изпълваше въздуха и образуваше ореоли около уличните лампи.

Франк седеше зад волана на полицейския седан, без регистрационни номера. Тони седна до него и закопча предпазния колан.

Трябваше да проверят още едно заведение, преди да свършат работата си за днес. Сутринта двама души в бара на „Сенчъри Сити“ им бяха казали, че са виждали Боби Валдез в едно заведение, наречено „Големият трус“ на булевард „Сънсет“ в Холивуд.

Уличното движение, насочено към центъра на града, беше на места натоварено, на места умерено. Понякога Франк губеше търпение и се стрелваше от едно платно в друго, провирайки се между другите коли, като натискаше ту клаксона, ту спирачките, за да изпревари останалите, ала не и тази вечер. Тази вечер той се движеше с потока от коли.

Тони се зачуди дали Франк не бе философствал нещо с Ото.

След малко Франк рече:

— Можеше да я имаш.

— Кого?

— Онази русата… Джуди.

— Но аз съм на работа, Франк.

— Можеше да уредиш нещо, за по-късно. Тя те изяждаше с очи.

— Не е мой тип.

— Страхотна е!

— Тя е убийца.

— Тя е какво?

— Би ме изяла жив.

Франк помисли върху това две секунди, после каза:

— Глупости! На драго сърце бих я мушнал.

— Знаеш къде е.

— Може би ще се присламча там по-късно, когато свършим.

— Давай — рече Тони, — а после, когато тя свърши с тебе, аз ще те посетя в дома на покойника.

— Дявол да го вземе, какво ти става?! Не е чак толкова специална. С такива човек лесно се оправя.

— Може би затова не ми се иска.

— Значи пак аз намазвам.

Тони Клеменца беше уморен. Той прекара длани по лицето си, сякаш умората бе маска, която можеше да смъкне и да се захвърли.

— Тя е адски лесна и адски добре използвана.

— Откога се извъди такъв моралист?

— Не съм — рече Тони. — Или… е, добре. Да, може би съм. Съвсем малко — просто мъничко моралист дълбоко в себе си. Бог ми е свидетел, че съм имал не една „сериозна връзка“, както се казва днес. Не съм някой светец. Но изобщо не се виждам да свалям в заведение като „Рай“: да обикалям от маса на маса, да наричам жените „лисици“ и да търся „прясно месо“. Първо на първо, няма да мога да остана сериозен, ако ще трябва да бърборя някакви дивотии, които да запълват паузите между изпълненията на състава. Как си представяш аз да казвам: „Здрасти, аз съм Тони. Как ти е името? Каква зодия си? Имаш ли любими числа? Занимаваш ли се с автотренинг? Вярваш ли в невероятната цялост на космическата енергия? Фаталистка ли си? Вярваш ли в съдбата като проява на някакво всеобхватно съзнание на вселената? Мислиш ли, че ще можем да се освободим от лошата карма, която двамата сме създали поотделно като създадем ново положително енергийно поле? Искаш ли да се чукаме?“.

— И дума не разбирам от онова, което каза, освен за чукането — рече Франк.

— Аз също. Нали точно това ти обяснявам. В заведение като „Рай“ всички дърдорят празни работи, опаковката е лъскава, а разговорчетата са изчислени така, че да хързулнат всеки в нечие легло по възможно най-лесния начин. В „Рай“ ти не питаш жената срещу тебе за нещо важно. Не я питаш за чувствата й, душевния й живот, за способностите й, страховете й, надеждите, мечтите й. Така че накрая си лягаш с една непозната. Дори по-лошо — любиш се с една лисица, изрезка от списанията за мъже — с една представа, вместо с жена, с парче месо, а не с човек, което означава, че ти изобщо не се любиш. Актът се превръща в задоволяване на телесна нужда, тоест нещо като да се почешеш където те сърби, или да се изходиш хубаво по голяма нужда. Ако мъжът сведе секса до това, то по-добре ще бъде да си остане вкъщи и да си използва ръката.

Франк натисна спирачките на червения светофар и каза:

— Но със собствената си ръка не можеш да си направиш минет.

— Господи, Франк! Понякога си адски груб!

— Просто съм практичен.

— Онова, което се опитвам да ти кажа, е, че за мене играта не си струва труда, ако не познавам партньорката си. Не съм от онези типове, които отиват на дискотека, само за да покажат на другите колко хубаво танцуват самите те. На мене ми е нужно да зная стъпките на жената срещу мене, как иска да се движи и защо, какво чувства и мисли. Сексът е дяволски по-хубав, когато жената означава нещо за тебе, ако е индивид — съвсем особена и специална личност, човешко същество с рани и ожулени места и белези от минали изживявания.

— Не мога да повярвам на ушите си! — каза Франк, тръгвайки отново, когато светофарът светна зелено. — Това е същата стара, миришеща на бром песен за секса, който не струва и който не те удовлетворява, ако по някакъв начин не е свързан с любовта.

— Не ти говоря за вечната любов — рече Тони. — Не става дума за нерушим обет за вярност докато свят светува. Можеш да обичаш някого за известно време по свой си начин. Можеш дори да обичаш жената и след като физическата ви връзка е преустановена. Аз съм приятел с всичките си предишни любовници, защото не сме гледали един на друг като на още една бройка в тефтера. Ние запазихме нещо общо дори след като вече не споделяхме едно легло. Виж, преди да бръкна в торбата, преди да ми лъсне задникът и да оголя душата си пред една жена, аз искам да бъда сигурен, че мога да й вярвам. Искам да усетя по някакъв начин, че тя е специална, скъпа за мене личност, която си струва да познавам и с която си струва да бъда едно цяло за известно време.

— Бабини деветини — каза презрително Франк.

— Така чувствам нещата.

— Нека да ти дам един съвет.

— Давай.

— Това е най-добрият съвет, който някога си получавал.

— Слушам те.

— Ако ти наистина мислиш, че има нещо, което се нарича любов, ако можеше честно да се прекръстиш и да кажеш, че има такова нещо, което се нарича любов и е така силно и истинско като омразата и страха, тогава тебе не те очаква нищо друго, освен много болка. Това е лъжа. Любовта е измислена от писателите, за да си продават книгите.

— Не говориш сериозно, нали?

— И още как! — За миг Франк откъсна очи от пътя и погледна Тони със съжаление, заобикаляйки някакъв бавнодвижещ се камион, натоварен с железни отпадъци.

— Е, аз съм с десет години по-възрастен от тебе — каза Франк. — Така, че послушай мъдростта на годините. Рано или късно ще си помислиш, че истински обичаш някое маценце и докато се навеждаш да й целунеш красивото краче, тя ще ти забие такъв ритник в задника, че направо ще ти изкара джигера. Двеста процента ти давам, че ще ти разбие сърцето, ако й позволиш да разбере, че имаш такова. Обич ли? Добре, нищо против! Обаче похот… похот е думата, приятелче. Всичко това си е само похот, а не любов. Просто трябва само да забравиш тези глупости за любовта! Забавлявай се! Взимай всеки женски задник, който ти се предлага, докато си млад. Чук и чао! По този начин нищо няма да може да те засегне. Ако непрекъснато си фантазираш за любов, тебе непрекъснато ще те взимат за глупак… и пак, и пак, докато накрая те закопаят в земята.

— Струва ми се твърде цинично.

Франк сви рамене.

Преди шест месеца той беше преживял тежък развод и още го болеше от преживяното.

— А всъщност ти не си така циничен — додаде Тони. — Май сам не си вярваш на думите.

Франк мълчеше.

— Ти си чувствителен — обади се отново Тони.

Франк отново сви рамене.

Минута-две Тони се опитваше да съживи разговора, ала Франк бе казал всичко, което бе имал да каже по въпроса. Той мълчеше подобно на сфинкс, както обикновено. Изненадващо бе, че изобщо бе говорил толкова дълго, тъй като не беше от приказливите. Всъщност като се замисли над току-що приключилата кратка дискусия, Тони разбра, че тя бе най-дългият разговор, който някога бяха водили помежду си.

Тони и Франк работеха като една двойка повече от три месеца. Тони още не беше сигурен дали двамата ще могат да се сработят.

Бяха съвсем различни един от друг в толкова много неща. Тони наистина беше приказлив, а Франк само изсумтяваше от време на време вместо отговор. Освен от работата си, Тони се интересуваше от много други неща: филми, книги, кулинарни специалитети, театър, музика, картини, ски, бягане. Доколкото му бе известно, Франк не се интересуваше почти от нищо друго, освен от работата си. Тони вярваше, че един детектив има много начини, чрез които да измъкне информация от даден свидетел като любезно отношение, учтивост, остроумие, разбирателство, внимание и грижа, чар, упорство, интелигентност, заплаха, и в редки случаи лека употреба на сила. Франк чувстваше, че може да се справи добре и само с упорство, интелигентност, заплаха и прилагане на повечко сила, отколкото се позволяваше в управлението. Другите подходи в списъка на Тони изобщо не го интересуваха. В резултат на това се налагаше Тони да го възпира тактично, но твърдо. Франк често изпадаше в буйни, гневни изблици, от които му кипваше кръвта, а очите му едва не изскачаха от орбитите си, когато твърде много неща наведнъж се объркваха. Тони от друга страна почти винаги биваше спокоен. Франк беше висок около метър и седемдесет, но бе як и набит като железобетонен блок. Тони беше над метър и осемдесет и три, слаб, дълъг, ъгловат. Франк беше рус и синеок, а Тони беше тъмен. Франк бе мрачен песимист, а Тони беше оптимист. Понякога двамата изглеждаха такива пълни противоположности, че не им се вярваше изобщо да могат да се сработят.

И все пак в някои отношения те си приличаха. Първо, не бяха ченгета, които ще работят точно осем часа и ще си заминат. И двамата много често работеха по два, а понякога и по три часа допълнително без да им се плаща и без да се оплакват. В края на някое разследване, когато доказателствата и уликите се развиваха все по-бързо и по-бързо, те дори работеха и в почивните си дни, ако сметнеха, че се налага. Никой не ги караше да работят извънредно, никой не им нареждаше. Изборът си беше изцяло техен.

Тони беше по-склонен да влага повече от себе си в работата, защото беше амбициозен. Той не възнамеряваше да остане следовател с лейтенантски чин до края на живота си. Искаше да се издигне поне до капитан, а може би и по-високо, може би чак до най-горното стъпало — до кабинета на министъра, където заплатата и пенсията бяха дяволски по-хубави от тези, на които имаше право при сегашното положение на нещата.

Тони бе отраснал в голямо италианско семейство, където пестеливостта бе религия толкова важна, колкото и римокатолицизма. Баща му Карло беше емигрирал в Америка и работеше като шивач. Старецът се трудеше неуморно и дълго, за да могат децата му да бъдат подслонени, добре облечени и нахранени, ала много често той се озоваваше на границата на несъстоятелността и фалита. В семейство Клеменца често се боледуваше и неочакваните сметки за болница и лекарства поглъщаха застрашително голям процент от спестяванията на баща му. Когато беше малък, още преди да разбира от пари и семеен бюджет, преди да знае нещо за вцепеняващия страх от бедността, Тони бе изслушал стотици, дори може би хиляди къси, красноречиви лекции за паричната отговорност. Почти ежедневно Карло го инструктираше за това колко е важно да работиш усърдно, да боравиш умело с парите, да си амбициозен и да имаш сигурна работа. Баща му би трябвало да работи в ЦРУ, в отдела по промиване на мозъците. Тони бе така изцяло пропит от доктрините на баща си, така изцяло проникнат от неговите страхове и принципи, че дори сега, когато бе на тридесет и пет години с отлична банкова сметка и стабилна работа, той се чувстваше неспокоен, когато отсъстваше от работа повече от два-три дни. Много често, когато си взимаше отпуската, тя се превръщаше в истинско мъчение, вместо да бъде удоволствие. Всяка седмица той изработваше много над определеното време, защото беше син на Карло Клеменца, а синът на Карло Клеменца не би могъл да постъпи по друг начин.

Франк Хауърд имаше други причини, за да посвети голяма част от себе си на своята работа. Той сякаш не беше по-амбициозен от обикновеното, а и нямаше парични притеснения. Според Тони, Франк работеше допълнително, защото той живееше само когато беше на работа. Да бъде детектив от отдела по „Убийства“ беше единствената роля, която знаеше как да играе и която му даваше усещането за смисъл и значимост.

Тони откъсна очи от червените стопове на колите пред тях и заразглежда лицето на партньора си. Франк не подозираше, че Тони го наблюдава. Вниманието му бе съсредоточено върху шофирането и той напрегнато се вглеждаше в непрекъснато менящия се поток от коли по булевард „Уилшър“. Зелените и червени светлини от арматурното табло осветяваха мъжественото му лице. Франк не бе красив в общоприетия смисъл на тази дума, но беше хубав посвоему: широко чело, хлътнали очи, възголям и заострен нос, добре оформена уста, която често се свиваше мрачно, подчертавайки масивната му брадичка. Лицето му несъмнено бе мъжествено и привлекателно… и от него се излъчваше нещо повече от непоклатима праволинейност. Не беше трудно да си представи човек как Франк се прибира у дома, сяда и всяка вечер без изключение изпада в нещо като транс, който траеше от часа, когато се прибираше вкъщи, до осем сутринта.

Освен желанието им да работят извънредно Франк и Тони имаха и някои други общи неща. Въпреки че мнозина цивилни детективи бяха зарязали старите правила за облеклото и сега се явяваха на работа във всякакви възможни дрехи — от дънки до спортно облекло, Тони и Франк още се придържаха към традицията и носеха официални костюми с вратовръзки. Те гледаха на себе си като на професионалисти, извършващи дейност, за която бяха нужни специални умения и образование, и която бе също толкова важна и изискваше пълно отдаване, колкото дейността на някой съдия, учител или служител от общественото осигуряване. Изискваше дори повече… а дънките просто никак не помагаха на професионалния авторитет. И двамата не пушеха, и двамата не пиеха по време на работа. Никой от тях не се опитваше да прехвърли писмената работа върху другия.

Значи все пак ще се получи синхрон между нас, мислеше си Тони. Може би с времето ще успея да го убедя да използва повече чара си и по-малко сила при работата със свидетелите. Може би ще успея да го накарам да прояви интерес към филмите и специалната храна, ако не мога да го заинтересувам с книгите, картините и театъра. Причината за това, че толкова трудно свиквам с него, е в по-високите ми стремежи. Но боже господи, да можеше само повече да говори, вместо просто да седи като дърво!

До края на кариерата си като детектив по убийствата Тони щеше да изисква много от всеки свой партньор, защото цели пет години — до 7-ми май миналата година, той бе работил с почти съвършен партньор — Майкъл Саватино. И той и Майкъл бяха отраснали в италиански семейства, имаха общи етнически спомени, болки и удоволствия. А по-важното беше, че използваха еднакви методи в работата си на полицаи и харесваха едни и същи неща в свободното си време. Майкъл бе страстен читател, киноман и отличен готвач. Дните им бяха изпъстрени с интересни и забавни разговори.

Миналия февруари Майкъл и жена му Паула отидоха в Лас Вегас за една седмица. Там отишли два пъти на кино, вечеряли два пъти в „Дупката на Батиста в стената“ — най-хубавия ресторант в града, играли малко на рулетката, не спечелили нищо, а после играли на блекджек^[4] и загубили шестдесет долара. Час преди да отпътуват Паула пуснала монета от един долар в ротативката, която показвала най-голям шанс да даде най-печелившата комбинация, дръпнала ръчката и спечелила малко повече от двеста и двадесет хиляди долара.

Работата на Майкъл като полицай не му беше призвание. Обаче също като Тони той търсеше сигурност. Завърши полицейската академия и се издигна сравнително бързо от униформен полицай до цивилен детектив, тъй като службата на цивилен агент предлагаше по-голяма финансова стабилност. През март обаче Майкъл подаде молба за напускане с два месеца предизвестие и в края на май напусна. През целия си съзнателен живот той бе искал да има ресторант. Преди малко повече от месец той отвори малък, но истински италиански ristorante на булевард „Санта Моника“, недалече от комплекса „Сенчъри Сити“.

Една мечта се бе сбъднала.

Каква е вероятността аз да осъществя мечтата си по същия начин, питаше се Тони, загледан в нощния град, през който минаваха. Каква е вероятността да отида в Лас Вегас, да спечеля двеста и двадесет хиляди долара, да напусна полицията и да се опитам да успея като художник?

Не беше необходимо да задава въпроса на глас. Мнението на Франк Хауърд не му бе нужно. Той знаеше отговора. Каква вероятност имаше ли? Почти никаква, дявол да го вземе! Беше толкова вероятно, колкото изведнъж да научи, че е отдавна забравеният син на някой богат арабски принц.

Както Майкъл Саватино цял живот бе мечтал да стане ресторантьор, така Тони Клеменца мечтаеше да припечелва хляба си като художник. Той имаше талант. Рисуваше хубави картини с най-различни средства: туш и четка, водни и темперни бои. Това не бе просто техническа сръчност и умение. Тони имаше чувствително и силно надарено творческо въображение. Навярно ако се бе родил в буржоазно семейство, притежаващо някакви макар и скромни финансови възможности, той би могъл да посещава добро училище, щеше да учи при най-добрите професори, щеше да ошлайфа дадените му от бога способности и да стане изключително успяващ художник. Вместо това, Тони се бе самообразовал със стотици книги върху художественото изкуство и чрез хилядите часове на усърдно рисуване и експериментиране с различни материали. А и Тони страдаше от злокачествена липса на самочувствие, типична за самоуките в която и да е област. Макар че бе участвал в четири изложби и бе спечелил две най-високи отличия в тази област, той не мислеше сериозно да остави работата си в полицията и да се гмурне в дълбините на артистичния свят. Това си беше само приятно фантазиране, ярка, непостижима мечта. Никой син на Карло Клеменца не би могъл да изостави редовно платена държавна служба за ужасната несигурност на свободната практика, освен ако преди това не спечелеше огромна сума на ротативките в Лас Вегас и не ги внесеше в банката.

Той завиждаше на късмета на Майкъл Саватино. Разбира се, те все още бяха близки приятели и Тони искрено се радваше за Майкъл. Беше очарован… истински. Но също му и завиждаше. В края на краищата беше човешко същество и някъде в подсъзнанието му непрекъснато светваше и угасваше все същият въпрос като някаква неонова реклама: Защо не се случи на мене?

Натискайки рязко спирачките и клаксона, Франк изтръгна Тони от мислите му. Една корвета отряза пътя им и се шмугна пред тях в потока от коли.

— Задник! — изкрещя Франк.

— Спокойно, Франк.

— Понякога отново ми се приисква да съм униформен полицай и да налагам глоби.

— Това е последното нещо, което би искал.

— Щях да му надупча задника.

— Да, но той може да се окаже дрогиран до козирката или просто някой луд. Когато работиш дълго време в пътната полиция, ти просто забравяш, че светът е пълен с малоумници. Работата ти се превръща в навик, в рутина и ти ставаш небрежен. И така ти го спираш, отиваш до него, носейки кочана с квитанциите, а той ти казва здрасти с автомата си. Може да ти отнесе главата. Не, благодарен съм, че работата ми в пътната полиция е вече минало завинаги. Като съм в отдела за убийства поне зная с какви хора ще си имам работа. Никога не забравям, че ще срещна някого с оръжие, нож или парче желязо, скрито някъде. Вероятността да се натъкнеш на някоя коварна изненада е много по-малка, когато си в отдела за убийства.

Франк не позволи да бъде въвлечен в нова дискусия. Той не откъсна очи от пътя, изръмжа намусено в отговор и отново потъна в мълчание.

Тони въздъхна. Той наблюдаваше сменящия се пейзаж с окото на художник, търсещ да открие някой неочакван детайл или неоткрита в миналото красота…

Фигури.

Всяка сцена — всеки морски или друг пейзаж, всяка улица, всяка сграда, всяка стая в сградата, всеки човек, всяко нещо имаше своите собствени фигури. Ако човек можеше да разбере фигурите, той можеше да проникне и зад фигурите, да стигне до дълбоката структура, която ги поддържаше. Ако човек схванеше метода, чрез който е постигната една повърхностна хармония, то той евентуално би разбрал най-дълбоките механизми на всеки един сюжет и би могъл да нарисува чудесна картина. Ако художникът грабне четките си и застане пред платното, без да извърши съответния анализ, то той сигурно ще нарисува хубава картина, но тя няма да е творба на изкуството.

Фигури.

Докато Франк Хауърд караше на изток по булевард „Уилшър“ на път за бара на самотните в Холивуд, наречен „Големият трус“, Тони търсеше фигури в града и нощта. Отначало, влизайки по булевард „Санта Моника“, той забеляза ниските очертания на къщите с изглед към морето и тъмните разперени сенки на палмите — фигури, излъчващи ведрина и спокойствие и усещане за пари, повече от обикновено. Като навлязоха в Уестууд, доминиращите фигури бяха образувани от прави линии: огромни небостъргачи с офиси от горе до долу, правоъгълници от светлина, струяща от някой и друг прозорец върху тъмните фасади на сградите. Тези спретнати, организирани, правоъгълни форми даваха фигурите на съвременната мисъл и колективната мощ, фигури, олицетворяващи дори още по-голямо богатство, отколкото къщите край морето в Санта Моника.

От Уестууд Франк и Тони се упътиха към Бевърли Хилс — закътания и добре изолиран джоб в пищната наметка на големия град, място, през което полицаите от Лос Анджелис можеха да минават, но където те нямаха никакъв авторитет. В Бевърли Хилс фигурите бяха нежно заоблени и разточителни, сливащи се в хармонично единство с големите къщи, паркове, зеленина, магазини само за специални хора и най-скъпите автомобили в света. От булевард „Уилшър“ до „Санта Моника“ и „Дохени“ десенът беше един — на непрекъснато увеличаващо се благосъстояние.

Поеха на север по булевард „Дохени“, изкатериха стръмните хълмове и завиха надясно по булевард „Сънсет“ към центъра на Холивуд. В продължение на няколко пресечки известният булевард^[5] напълно оправдаваше смисъла на своето име. Отдясно се намираше „Скандия“, един от най-хубавите и най-елегантни ресторанти в града и един от шестте най-хубави ресторанти в страната. Бляскави дискотеки; нощен бар със специална илюзионистка програма; още едно заведение, чийто собственик и управител бе илюзионист; кабарета; клубове на рокендрола; огромни светещи пана рекламираха последните филми и най-известните попзвезди. Светлини, светлини и още светлини. В началото си булевардът напълно отговаряше на изследванията, направени от учебните и държавни статистики, че в Лос Анджелис и предградията му живеят най-богатите хора в Америка, а може би и в света. Но след известно време, колкото повече Франк се отдалечаваше на изток, толкова повече блясъкът помръкваше. Дори Лос Анджелис страдаше от старост. Фигурите ставаха леко, но безпогрешно канцерогенни. В здравата тъкан на града бяха израснали няколко злокачествени образувания — едно-две евтини заведения; нощен бар със стриптийз; разнебитен автосервиз; малко безсрамни салони за масаж; книжарница, само за възрастни; няколко сгради, които спешно се нуждаеха от ремонт и които ставаха все повече и повече след всяка нова пресечка. Болестта не бе ограничена само в този квартал — тя се срещаше и в съседните и всеки ден отхапваше по малко от здравата плът. На Франк и Тони не се наложи да стигнат до сърцевината на тумора, тъй като бар „Големият трус“ беше все още в периферията на раковата проказа. Той изведнъж се изправи от дясната страна на пътя, блеснал в червени и сини сияния.

Вътре заведението приличаше на бар „Рай“ като изключим факта, че интериорът разполагаше с повече цветни светлини, хром и огледала, отколкото този в Санта Моника. Клиентите бяха малко по-елегантни и по-агресивни в създаването на контактите и общо взето с един нюанс по-приятни от тълпата в бар „Рай“. Но за Тони фигурите бяха същите както в Санта Моника. Фигури, говорещи за нужда, копнеж и самота. Отчаяни, плътски символи.

Барманът не можа да им помогне и единственият посетител на заведението, който имаше какво да им каже, беше висока брюнетка с виолетови очи. Тя беше сигурна, че Франк и Тони могат да намерят Боби в „Дженъс“, дискотека в Уестууд. Тя го бе видяла там предните две вечери.

Вече навън, застанали на паркинга и къпещи се в червени и сини отблясъци, Франк каза на Тони:

— Едно нещо води до друго.

— Както обикновено.

— Става късно.

— Да.

— Сега ли искаш да отидем в „Дженъс“, или да го оставим за утре?

— Сега.

— Добре.

Те направиха завой от 180 градуса и тръгнаха на запад по „Сънсет“, измъквайки се от раковата градска зона и навлизайки в зоната на блясъка на Стрип, а после минавайки отново през зеленината и разкоша, покрай хотел „Бевърли Хилс“, покрай големите къщи и безкрайните редици от палми.

Както често правеше друг път, когато подозираше, че Тони се кани да завърже разговор, така и сега Франк включи радиото в колата и се заслуша в съобщенията. Викаха неколцина униформени полицаи, осигуряващи охраната на „Уестууд“, за където пътуваха Франк и Тони. Нямаше нищо интересно на тази честота: някаква семейна кавга, сблъскване на коли на пресечката на „Уестууд“ с „Уилшър“. Някакъв подозрителен тип, който седял в кола, паркирана в малка, тиха уличка оттатък Хилгрейд, беше привлякъл вниманието на патрулиращите и трябваше да се направи проверка.

В повечето от останалите шестнадесет полицейски управления тази вечер не бе нито мирна, нито спокойна както в привилегирования „Уестууд“. В седемдесет и седми участък от управлението на Нютън и Саутуест, което обслужваше негърското население на юг от аутобана „Санта Моника“, никой от патрулиращите полицаи нямаше да скучае. Нощта в техните райони бе изпълнена с опасности. В източната част на града, в мексикано-американския квартал престъпните банди продължаваха да дават лошо име на огромната маса от мексиканско население, която строго съблюдаваше законите. Когато в три часа сутринта нощната смяна приключваше дежурството си (три часа след идването на сутрешната смяна), вече щяха да са на лице редица грозни инциденти: гангстерски издевателства в източния квартал, неколцина отрепки наръгали с ножове други отрепки, може би стрелба и един-два трупа в резултат на опитите на някои самци да докажат мъжествеността си чрез най-баналната, тъпа, но вечна и кървава церемония, която те с южняшка страст са извършвали поколения наред. На северозапад, от другата страна на хълмовете момчетата от долината пиеха дяволски много уиски, пушеха твърде много опиати и смъркаха адски много кокаин… и съответно блъскаха колите, фургоните и мотоциклетите си едни в други с ужасяваща скорост и влудяващо постоянство.

Франк тъкмо мина покрай входа за именията в Бел Еър и заизкачва хълма по посока на студентските общежития към Калифорнийския университет в Лос Анджелис, когато изведнъж ситуацията в Уестууд се оживи. От диспечерския пункт им съобщиха, че някаква жена се обадила в полицията. Информацията беше откъслечна. Изглеждало като опит за изнасилване и нападение със смъртоносно оръжие. Не беше ясно дали нападателят е все още там. Имало стрелба, но в диспечерския не бяха успели да установят от оплакването дали оръжието принадлежи на жената или на нападателя. Не знаеха също дали има ранени.

— Ще трябва да действаме слепешката — каза Тони.

— Адресът е само на няколко пресечки оттук — рече Франк.

— Ще сме там само след минута.

— Може би ще пристигнем много преди патрулната кола.

— Искаш ли да участваш?

— Разбира се.

— Ще се свържа, за да им кажа.

Тони взе микрофона, а Франк направи остър завой наляво в първата пресечка. На следващата сви отново наляво, движейки се с най-голямата възможна скорост по тясната алея.

Сърцето на Тони ускори ритъма си заедно с този на колата. Усети познатата, стара възбуда — вледеняващия страх, свит на топка в стомаха му.

Той си спомни за Паркър Хитчисън, един особено откачен, навъсен и мрачен тип, който му бе партньор и когото Тони бе изтърпял за кратко време през втората година от работа си като патрулиращ полицай, дълго преди да стане цивилен. Всеки път, когато отговаряха на повикване, всеки шибан път, независимо дали беше произшествие №3 по шифъра или просто някоя изплашена котка, заседнала на някое дърво, Паркър Хитчисън въздъхваше гробовно и казваше: „Сега вече умряхме“… докато накрая Тони почти се смахна.

Гробовният глас на Хитчисън и онези три мрачни думи все още го преследваха в случаи като този.

Сега вече умряхме?

Франк зави зад следващия ъгъл и едва не налетя върху черното „Бе Ем Ве“, паркирано твърде близо до кръстовището. Гумите изсвистяха, седанът поднесе, а Франк каза:

— Къщата трябва да е някъде тук.

Тони присви очи, загледан в неясните очертания на къщите, осветени слабо само от уличните лампи.

— Мисля, че е ето там — посочи той.

Беше голяма къща в неоиспански стил, разположена настрани от улицата, сред просторна поляна: червен, керемиден покрив; кремава, гипсова мазилка, непроницаеми стъкла, два големи фенера от ковано желязо от двете страни на главния вход.

Франк паркира колата в алеята отстрани на къщата.

И двамата излязоха от седана без регистрационни номера.

Тони бръкна под сакото си и измъкна служебния пистолет от кобура му.

* * *

След като Хилари спря да плаче, седнала пред писалището в кабинета си, тя реши, макар и все още замаяна, да се качи горе и да се приведе в приличен вид, преди да се обади в полицията. Косата й бе съвсем разрошена, роклята й бе скъсана, чорапите й висяха, раздрани на парчета и заплетени нишки. Хилари не знаеше колко бързо ще пристигнат репортерите, след като съобщението се разнесеше до всички полицейски коли, но беше сигурна, че рано или късно те ще дойдат. Тя беше нещо като обществено известна личност — бе написала сценариите за два филмови хита, а преди две години бе получила и наградата на Академията за сценария на „Аризонецът Пийт“. Хилари ценеше спокойствието си и би предпочела да избегне пресата, ако това би било възможно, но тя знаеше, че няма друг избор и че ще трябва да направи изявление и да отговори на няколко въпроса относно случилото се с нея тази нощ. Такава популярност имаше отрицателен ефект. Беше смущаващо. Да си жертва на такова деяние винаги бе унизително. Въпреки че щеше да се превърне в обект на съчувствие и загриженост, тази ситуация щеше да я накара да изглежда глупаво — още една наивница, с която всеки може да прави каквото си поиска. Тя се бе преборила успешно с Фрай, но това нямаше да има никакво значение за търсачите на сензации, на светлината на враждебните телевизионни прожектори и на сивите, груби, вестникарски снимки, Хилари щеше да изглежда слаба. Безмилостната американска публика щеше да се чуди защо тя е пуснала Фрай в къщата си. Повечето щяха да помислят, че е била изнасилена и нямаше да повярват на историята за собствената й защита. Дори щяха да помислят, че Хилари просто е поканила Фрай и си е изпросила изнасилването. По-голямата част от съчувствието, което щеше да предизвика, щеше да бъде изпъстрено с нездраво любопитство. Единственото нещо, над което Хилари имаше власт, бе нейната външност преди пристигането на вестникарите. Тя просто не можеше да позволи да я снимат с тази разбъркана коса и в жалкото състояние, в което я бе оставил Бруно Фрай.

Докато миеше лицето си, решеше косите си и се преобличаше, слагайки си копринен халат, пристегнат в талията, Хилари не осъзнаваше, че тези нейни действия ще нарушат автентичността на случилото се пред полицаите. Тя не разбираше, че привеждайки се в приличен и представителен вид, всъщност се излагаше на съмненията и презрението на поне един полицай и рискуваше да я обвинят, че лъже.

Макар и да мислеше, че добре се владее, Хилари отново се разтрепери, докато завързваше колана на халата си. Краката й омекнаха и тя трябваше да се облегне на вратата на гардероба за миг.

Кошмарни видения се блъскаха в съзнанието й — ярки раними, неканени спомени. Отначало видя как Фрай идва към нея с нож, мъртвешки ухилен, ала изведнъж се промени и се разтопи, превръщайки се в друга фигура, друг човек — баща й, Ърл Томас. После видя как Ърл приближава към нея, пиян и сърдит, ругае я и я удря с огромните си груби ръце. Хилари поклати енергично глава и с мъка отпъди видението.

Но продължаваше да трепери.

Изведнъж й се стори, че чува особени звуци някъде в къщата. Част от нея осъзнаваше, че тя просто си въобразява, ала друг един глас й казваше, че Фрай сигурно се е върнал за нея.

Когато се спусна към телефона и набра номера на полицията, Хилари вече не беше в състояние да даде спокойното и обмислено обяснение, което възнамеряваше да направи. Събитията от последния час я бяха разтърсили много по-дълбоко, отколкото си бе мислила в началото и възстановяването й от шока можеше да трае дни, дори седмици.

След като затвори телефона, тя се почувства по-добре, защото вече знаеше, че ще пристигне помощ. Слезе на долния етаж и си каза: „Спокойно. Просто запази спокойствие! Ти си Хилари Томас. Хилари Томас е твърда — твърда като стомана. Нищо не може да те уплаши. Никога! Всичко ще се оправи!“. Бяха същите думи, които като дете бе повтаряла безброй много пъти в онзи чикагски апартамент. Когато понечи да отвори първата врата, Хилари бе възвърнала самообладанието си напълно.

Тя застана в антрето и се взря през тесния прозорец с непроницаемо стъкло до входната врата. Видя как една кола спря в алеята и двама мъже излязоха от нея. Макар че не дойдоха с вой на сирени и червени сигнални светлини, Хилари разбра, че те са полицаи, отключи вратата и я отвори.

Първият мъж, застанал до площадката, бе с масивно телосложение, рус, синеок и притежаваше суровия, респектиращ глас на полицай. В дясната си ръка държеше пистолет.

— Полиция! Вие коя сте?

— Томас — отвърна тя. — Хилари Томас. Аз се обадих.

— Това ва’шта къща ли е?

— Да. Имаше един човек…

Вторият полицай, по-висок и по-тъмен от първия, изведнъж изплува от тъмнината като я прекъсна, без да й даде възможност да довърши изречението си.

— Той в къщата ли е?

— Какво?

— Човекът, който ви е нападнал, още ли е тук?

— О, не! Няма го. Отиде си.

— Накъде отиде?

— Излезе навън през тази врата.

— Имаше ли кола?

— Не зная.

— Беше ли въоръжен?

— Не! Тоест, да.

— С какво?

— Имаше нож, но вече няма.

— Накъде избяга, след като излезе от къщата?

— Не зная. Аз бях горе. Аз…

— Преди колко време напусна къщата? — попита високият, тъмнокос мъж.

— Може би петнадесет или двадесет минути.

Двамата си размениха поглед, който Хилари не разбра, но веднага усети, че не е на добро.

— Защо толкова сте се забавили да се обадите в полицията? — попита русокосият. Гласът му звучеше леко враждебно.

— Отначало… бях объркана — отвърна Хилари. — Бях изпаднала в истерия. Трябваше ми време да се успокоя.

— Двадесет минути?

— Може би само петнадесет.

Двамата детективи прибраха пистолетите си.

— Ще трябва да ни го опишете — каза тъмнокосият.

— Не само ще ви го опиша — каза Хилари като отстъпи встрани и ги пусна да влязат. — Ще ви кажа и името му.

— Името ли?

— Да. Познавам го — отвърна тя. — Човекът, който ме нападна… аз зная кой е той.

Полицаите се спогледаха.

„Къде ли сбърках?“ — помисли си Хилари.

* * *

Хилари Томас беше една от най-красивите жени, които Тони някога бе виждал. Тя като че ли имаше малко индианска кръв, косата й бе гъста и по-тъмна от неговата — лъскава и гарвановочерна. Очите й също бяха черни. Бялото около ирисите й бе чисто като току-що избит каймак. Безупречно гладката й кожа беше с млечно-бронзов оттенък, дължащ се навярно на грижливо пресметнатите часове, прекарани под лъчите на калифорнийското слънце. Лицето й бе малко дълго, но това се компенсираше от големината на очите й (огромни очи!) и от изящната форма на патрицианския й нос, а също и от почти неприлично закръглените й устни. Лицето й бе еротично, но също интелигентно и мило. В израза й се четеше и болка, особено в тези прекрасни очи — болката от нещо изживяно, от познанието. Тони допускаше, че тя не се дължеше само на преживяното от тази нощ. Част от нея се коренеше някъде дълбоко, дълбоко в миналото й.

Хилари седна в единия край на плюшения диван в кабинета си, претъпкан с книги, а Тони седна в другия край. Бяха сами.

Франк беше в кухнята и говореше с някого от управлението. На горния етаж двама униформени полицаи, Уитлок и Фармър вадеха куршуми от стената.

Не бяха извикали специалист по пръстовите отпечатъци, защото според тъжителката нападателят е бил с кожени ръкавици.

— Какво прави той? — попита Хилари Томас.

— Кой?

— Лейтенант Хауърд.

— Обажда се в управлението, за да накара някой да се свърже с канцеларията на шерифа в Напа Каунти, където живее Фрай.

— Защо?

— Ами защото шерифът ще може да разбере как Фрай е дошъл в Лос Анджелис.

— Какво значение има как е дошъл? — попита тя. — Важното е, че е тук и трябва да бъде намерен и задържан.

— Ако е взел самолета — рече Тони, — няма никакво значение. Но ако е дошъл до Лос Анджелис с кола, тогава шерифът на Напа Каунти ще може да ни каже каква кола е използвал. С описанието на колата и регистрационния номер ще имаме много по-голям шанс да го заловим, преди да стигне много далече.

Хилари се замисли за миг, после каза:

— Защо лейтенант Хауърд отиде в кухнята? Защо просто не ползва телефона, който е тук?

— Предполагам, че искаше да ви даде няколко минути да се съвземете и успокоите — каза гузно Тони.

— Мисля, че той просто не искаше аз да чуя какво ще каже.

— О, не! Той само…

— Знаете ли? — прекъсна го тя. — Имам странното усещане, че аз съм заподозряната, а не жертвата.

— Вие просто сте изнервена — рече Тони. — Изнервена сте и е разбираемо.

— Не, не става дума за това. Има нещо в отношението ви към мене. Е, не толкова във вашето… колкото в неговото.

— Франк понякога изглежда студен и безсърдечен — каза Тони, — но е добър детектив.

— Той мисли, че аз лъжа.

Тони бе изненадан от нейната проницателност, притеснено се размърда на дивана и измърмори:

— Сигурен съм, че изобщо не си мисли такива неща.

— Напротив — настоя Хилари като го изгледа право в очите. — Но не разбирам защо. Не е честно! Хайде, какво има? Къде сбърках?

— Вие сте проницателна жена — въздъхна Тони.

— Аз съм писателка. Част от работата ми е да бъда наблюдателна — по-наблюдателна от другите. А съм и упорита. Така че защо не отговорите на въпроса ми, та да се отървете от мене?

— Едно от нещата, които тревожат лейтенант Хауърд е, че вие познавате нападателя си.

— Е, и?

— Неудобно ми е — каза Тони съкрушено.

— Нека все пак да го чуя.

— Ами… — Той нервно се прокашля. — Обикновената полицейска мъдрост сочи, че ако жената, жалваща се по повод изнасилване или опит за изнасилване, познава нападателя си, то твърде вероятно е тя да е допринесла за извършване на престъплението, предразполагайки в една или друга степен извършителя.

— Глупости!

Хилари се изправи и отиде до писалището си. Стоя с гръб към него цяла минута. Тони виждаше как тя се мъчи да се овладее. Думите му я бяха разгневили извънредно много.

Когато най-накрая се обърна към него, лицето й бе поруменяло.

— Това е ужасно! — рече тя. — Възмутително! Всеки път, когато някоя жена е изнасилена от мъж, когото познава, вие всъщност смятате, че тя си го е просила.

— Е, не всеки път.

— Но повечето пъти точно това си мислите — рече сърдито Хилари.

— Не.

Тя го изгледа гневно.

— Стига сме играли на гатанки! Вие го вярвате за мене. Вярвате, че аз съм го подмамила.

— Не — отвърна Тони. — Просто обясних каква е обичайната полицейска мъдрост в такива случаи, но не съм казал, че много вярвам на тази традиционна полицейска мъдрост. Не й вярвам, обаче лейтенант Хауърд й вярва. Вие ме попитахте за него. Искахте да знаете какво мисли и аз ви казах.

Хилари сбърчи чело.

— Тогава… вие ми вярвате?

— Има ли причини да не ви вярвам?

— Случи се точно така, както ви обясних.

— Добре.

Тя го изгледа втренчено, после каза:

— Защо?

— Защо какво?

— Защо вие ми вярвате, а той не?

— Мога да се сетя само за две причини, поради които една жена би симулирала изнасилване. Но и двете нямат смисъл във вашия случай.

Хилари се облегна на бюрото, скръсти ръце на гърдите си, наклони глава и го изгледа с интерес.

— Какви причини?

— Номер едно: той има пари, а тя не. Тя иска да го спипа на тясно, надявайки се да измъкне нещо от него срещу обещанието да не го съди.

— Но аз имам пари.

— Очевидно е, че имате доста — каза Тони, оглеждайки с възхищение красиво обзаведената стая.

— Каква е другата причина?

— Мъж и жена имат любов, но той я оставя заради друга жена. Тя се чувства обидена, отритната, презряна. Иска да му го върне, да го накаже и го обвинява, че я е изнасилил.

— Откъде сте сигурен, че това не се отнася за мене? — попита Хилари.

— Гледал съм и двата ви филма и смятам, че зная как работи вашето съзнание. Вие сте много интелигентна жена, мис Томас. Не вярвам, че можете да бъдете толкова глупава, дребнава и злобна, за да изпратите един мъж в затвора само защото е наранил чувствата ви.

Хилари го наблюдаваше с неотклонно внимание.

Тони чувстваше как тя го претегля и преценява в ума си.

Явно убедена, че той не е враг, Хилари се върна и седна на дивана в облак от шумяща тъмносиня коприна. Халатът прилепваше по тялото й. Тони се опита да не показва колко е развълнуван от изумително женствените й форми.

— Съжалявам, че се ядосах — рече тя.

— Няма защо — увери я той. — Традиционната полицейска мъдрост ядосва и мене.

— Предполагам, че ако се стигне до съд, адвокатът на Фрай ще се опита да накара съдиите да повярват, че аз съм подмамила кучия син.

— Със сигурност.

— Ще му повярват ли?

— Често вярват на такива неща.

— Но той искаше не само да ме изнасили, а и да ме убие!

— Ще трябва да го докажете.

— Счупеният нож горе…

— Не може да бъде свързан с него — отвърна Тони. — По ножа липсват пръстовите му отпечатъци. А и ножът е обикновен, кухненски. Няма начин да проследим откъде го е купил и да го свържем с него.

— Но той изглеждаше като луд. Той е… неуравновесен. Съдиите ще видят това. По дяволите, вие също ще видите, когато го арестувате! Може дори да не се стигне до съд, а просто да го приберат.

— Ако е луд, то той знае много добре как да минава за нормален — каза Тони. — В края на краищата до тази нощ всички са го познавали като изключително разумен и почтен гражданин. При посещението си в неговата изба вие не сте имали впечатлението, че сте в компанията на луд човек, нали?

— Не.

— Съдът също няма да има такова впечатление.

Хилари нервно пощипна върха на носа си.

— Значи вероятно ще се измъкне сух.

— Жалко, но трябва да ви кажа, че има големи изгледи за това.

— И после пак ще ме нападне?

— Може би.

— Господи!

— Поискахте неподправената истина.

Хилари отвори широко прекрасните си очи.

— Да, наистина. И много ви благодаря, че не ми я спестихте.

Тя дори успя да се усмихне.

Тони й се усмихна в отговор. Искаше да я вземе в прегръдките си, да я притисне, да я утешава, да я целува, да я люби. Ала можеше само да седи на своето място върху дивана и да се усмихва глуповато.

— Понякога — каза той, — системата е отвратителна.

— Какви са другите причини?

— Моля?

— Според вас едната причина, поради която лейтенант Хауърд не ми вярва, е, че аз познавам нападателя си. Коя е другата причина? Какво го кара да мисли, че аз лъжа.

Тони тъкмо се накани да й отговори, когато Франк Хауърд влезе в стаята.

— Окей — каза той рязко. — Свързахме се с шерифа в Напа Каунти и поискахме от него да открие как този тип Фрай е напуснал града. Включили сме го в полицейския бюлетин въз основа на вашето описание, мис Томас. Така… взех си от колата подложката и този формуляр за полицейско сведение. — Той повдигна правоъгълното парче от пластмаса със защипан към него един-единствен лист хартия и измъкна писалка от вътрешния си джоб. — Искам да преведете лейтенант Клеменца и мене през цялото си изживяване само още веднъж, за да мога да го запиша точно с вашите думи. Тогава ще можем да се махнем.

Хилари ги заведе в антрето и започна подробно да разказва за изненадващото появяване на Бруно Фрай от гардероба до входната врата. Тони и Франк я последваха до преобърнатия диван, после се качиха горе като през цялото време й задаваха въпроси. За тези тридесет минути, в които бе попълнен полицейският формуляр и докато пресъздаваше случилото се през нощта, гласът на Хилари на няколко пъти потрепна, а Тони отново почувства силно желание да я прегърне и утеши.

В същото време от управлението позвъниха и Франк се обади по телефона от спалнята.

Тони слезе долу, за да чака Франк и да види как Хилари Томас ще се справи с репортерите.

Тя се справи отлично. Заявявайки, че е изморена и че има нужда от спокойствие, Хилари не ги допусна в къщата си. Тя излезе, застана на каменната пътека и те се скупчиха пред нея. Имаше и един новинарски екип от телевизията, снабден с миникамера и със стандартния актьор-репортер, който бе получил работата си благодарение на мъжественото си лице, пронизващ поглед и дълбок, бащински глас. Интелигентността и журналистическите способности бяха почти без значение за участниците в емисията на новините. Всъщност притежаването на по-голяма доза от тези две качества можеше да се окаже недостатък. За оптимален успех телевизионният репортер, желаещ да се издигне в професията си, трябваше да мисли по същия начин, по който бе организирана програмата му — на три-, четири- и петминутни отрязъци, никога да не разисква по-дълго какъвто и да е обект и никога да не се задълбочава. Беше дошъл и един репортер от вестника заедно с фотографа си. Не бяха така красиви като телевизионния говорител и имаха малко неугледен вид. Хилари Томас парира всичките им въпроси с лекота, отговаряйки само на онези, на които тя искаше да даде отговори, спокойно отклонявайки по-личните и по-нахални запитвания.

Тони бе особено впечатлен от вещината, с която Хилари не допусна репортерите в къщата и в най-съкровените си мисли, при това, без да ги обиди. Такова нещо не се постигаше лесно. Имаше много отлични журналисти, които можеха да се доберат до истината и да напишат чудесни истории, но имаше също толкова много и от другия вид — шопарите и шарлатаните. С издигането на така наречения „адвокатски журнализъм“, превъзнасян от „Вашингтон Поуст“ (жалко изопачаване на фактите с оглед личните, политически и обществени пристрастия на репортера и редактора), някои хора от пресата — шарлатаните и шопарите, тръгнаха на кръстоносен поход, отличаващ се с безпрецедентно своеволие. Ако някой възнегодуваше от поведението на даден журналист, от методите му или от явната му предубеденост и се осмелеше да го обиди, то въпросният журналист би могъл да реши чрез перото си да обрисува този някой така, че да изглежда като глупак, лъжец или престъпник. А себе си ще вижда като шампион в просветителската борба и в борбата срещу злото. Явно Хилари осъзнаваше тази опасност, защото майсторски се справи с тях. Тя отговори на повечето въпроси, беше мила с хората от новинарския екип, показа им своето уважение, чар и дори се усмихна за камерите. Не им каза, че познава нападателя си. Името Бруно Фрай не беше споменато. Хилари не желаеше медиите да обсъждат предишната й връзка с човека, който я бе нападнал.

Фактът, че Хилари усещаше всички тези неща, накара Тони да я прецени още веднъж. Той знаеше, че тя е талантлива и интелигентна, но сега я виждаше и като проницателна и гъвкава. Беше най-интригуващата жена, която Тони бе срещал от доста време насам.

Хилари почти бе приключила с репортерите, тактично и внимателно измъквайки се от тях, когато Франк Хауърд слезе по стълбите и застана до вратата, където беше и Тони, облъхван от хладния нощен бриз. Франк се загледа в Хилари Томас — видя я как отговори на въпроса на някакъв журналист и силно се намръщи.

— Трябва да говоря с нея.

— Какво казаха в управлението? — попита Тони.

— Точно за това трябва да говоря с нея — рече мрачно Франк.

Беше решил да не казва нито дума. Нямаше да сподели информацията си докато не беше напълно готов да го направи, дялов да го вземе — още един от досадните му навици.

— Почти приключи с тях — каза Тони.

— Прави се на много важна.

— Ни най-малко!

— Как не?! Мед й пада на сърцето!

— Справя се добре с тях — каза Тони. — Но не ми се вижда да й харесва.

— Кинаджии — рече презрително Франк. — Нуждаят се от внимание и известност, както ти и аз се нуждаем от храна.

Репортерите бяха само на три метра от тях и макар шумно да разпитваха Хилари Томас, Тони се боеше, че могат да чуят Франк.

— Не толкова високо — каза Тони.

— Не ме интересува, дори и да чуят какво мисля за тях — отвърна Франк. — Дори мога да направя изявление за вестникарите-хрътки, които измислят истории, само за да запълнят страниците на вестника.

— Да не искаш да кажеш, че тя е измислила всичко това? Но това е абсурдно!

— Ще видиш — рече Франк.

Изведнъж Тони се разтревожи. Хилари Томас извикваше храбрия рицар в него, който искаше да я защитава. Той не желаеше да я види наранена, но Франк явно щеше да разисква с нея нещо много неприятно.

— Трябва да говоря с нея — рече Франк. — И да ме вземат мътните, ако се мотая още тук, докато тя се кипри пред журналистите.

Тони сложи ръка на рамото му.

— Чакай тук. Аз ще я доведа.

Франк бе ядосан от онова, което му бяха казали по телефона. Тони знаеше, че репортерите ще забележат гнева му, а това щеше да ги подразни. Ако сметнеха, че разследването е открило нещо (особено ако то бе пикантно и скандално), те щяха да висят тук цяла нощ и да досаждат на всички. А ако Франк бе открил нещо лошо за Хилари Томас, пресата щеше да го оповести с големи заглавия, да го разтръби с онова нечестиво ликуване, което те запазваха само за специални гадости. По-късно, ако информацията на Франк се окажеше невярна, хората от телевизията най-вероятно нямаше да направят абсолютно никаква поправка, а опровержението във вестника (в случай че изобщо имаше такова) навярно щеше да се състои от четири реда на двадесета страница във втората част. Тони искаше Хилари да има възможност да опровергае онова, което Франк имаше да каже, възможност да се освободи от посетителите си, преди цялата работа да се е превърнала в евтин панаирджийски карнавал.

Той се приближи до журналистите и каза:

— Извинете, дами и господа, но смятам, че мис Хилари Томас каза повече неща на вас, отколкото на нас. Вие я изцедихте до дъно. Сега моят партньор и аз трябваше да приключим дежурството си още преди няколко часа и сме ужасно уморени. Бяхме много заети с нанасянето на побой върху несправедливо заподозрени хора, в прибирането на подкупи, така че ако ни оставите да свършим и с мис Хилари Томас, ще ви бъдем много признателни.

Репортерите се засмяха с разбиране и започнаха да му задават въпроси. Тони отговори на няколко, без да добавя нещо към това, което Хилари Томас бе казала вече. После я заведе до къщата й, влязоха вътре и той затвори вратата.

Франк беше в антрето. Гневът му не бе намалял. Изглеждаше така, сякаш от устните му щеше да започне да излиза пара.

— Мис Томас, имам да ви задам още няколко въпроса.

— Добре.

— Не са един и два. Ще ми трябва малко повече време.

— Ами… да отидем в кабинета ми.

Франк Хауърд тръгна напред.

Хилари погледна към Тони.

— Какво става? — попита го тя.

Той сви рамене.

— Не зная. Де да знаех.

Франк се озова в средата на хола, спря и се обърна към Хилари.

— Мис Томас — подхвана той.

Хилари и Тони го последваха в кабинета.

* * *

Хилари седна на плюшения диван, кръстоса крака и приглади копринения си халат. Беше нервна, чудейки се защо лейтенант Хауърд я мрази толкова много. Бе изпълнен с леден гняв, който караше очите му да светят като стоманени остриета. Тя си спомни за особените очи на Бруно Фрай и потрепери. Лейтенант Хауърд я изгледа кръвнишки. Хилари се чувстваше като подсъдима по време на Испанската инквизиция. Нямаше много да се учуди, ако Хауърд я бе посочил с пръст, обвинявайки я в магьосничество.

Любезният полицай лейтенант Клеменца, седна в кафявото кресло. Топлите отблясъци от жълтия лампион осветяваха лицето му и хвърляха сенки около устата, носа и дълбоките му очи. Така той имаше по-благ вид от обикновено. Искаше й се лейтенант Клеменца да бе задавал въпросите, но засега поне той очевидно се задоволяваше само да бъде наблюдател.

Лейтенант Хауърд се наведе над нея и я изгледа с нескривано презрение. Хилари разбра, че той се опитва да я накара да погледне встрани и да се почувства победена, играейки някакво своя полицейска версия на детската игра, при която печелеше този, който издържеше на погледа на другия. Тя отвърна на погледа му без да трепне, докато накрая Хауърд извърна очи и започна да крачи из стаята.

— Мис Томас — рече Хауърд, — има няколко неща във вашия разказ, които не ми харесват.

— Зная — отвърна Хилари. — Тревожи ви това, че познавам нападателя си. Допускате, че аз може да съм го подмамила. Нали такава е обичайната полицейска мъдрост?

Той премига изненадано, но бързо се съвзе и продължи:

— Да, това е едното, а също и фактът, че не можем да открием как е влязъл в къщата. Полицаите Уитлок и Фармър претърсиха цялото ви жилище от край до край два пъти, три пъти… и не можаха да намерят никакви следи от взлом. Нито счупени прозорци, нито счупени или изкривени с лост ключалки.

— И вие мислите, че аз съм го пуснала — рече Хилари.

— Естествено е да си го помисля.

— Ами помислете си и друго: когато бях в Напа Каунти преди няколко седмици, търсейки сюжет за сценарий, аз си изгубих ключовете в избата. Ключовете от къщата, от колата…

— С кола ли отидохте до там?

— Не, със самолет. Но всичките ми ключове бяха на един и същи ключодържател… дори ключовете на колата под наем, която взех в Санта Роза. Те бяха на верижка и аз се страхувах да не ги загубя. Затова ги сложих на своя ключодържател. Не можах да си намеря ключовете и хората от наемната служба ми изпратиха нов комплект. Когато се върнах в Лос Анджелис, трябваше да извикам ключар, за да мога да вляза в жилището си и за да ми направи ключове.

— Тогава не сменихте ли ключалките?

— Стори ми се излишен разход на пари — отвърна тя. — Ключовете, които загубих, не носеха нито адрес, нито име. Който и да ги намереше, нямаше да знае на кого са.

— И не ви хрумна, че може и да са откраднати? — попита лейтенант Хауърд.

— Не.

— Но сега мислите, че Бруно Фрай е взел ключовете с намерение да дойде тук, да ви изнасили и да ви убие.

— Да.

— Какво има против вас?

— Не зная.

— Има ли някаква причина, поради която да го е яд на вас?

— Не.

— Някакви причини да ви мрази?

— Аз почти не го познавам.

— Но той е изминал такъв дълъг път, за да дойде.

— Зная.

— Стотици километри.

— Вижте, той е луд. А лудите вършат смахнати неща.

Лейтенант Хауърд спря да крачи нагоре-надолу, застана пред нея и я изгледа страховито — лицето му сякаш бе маска на някое разгневено индианско божество.

— Не ви ли се струва странно, че един луд е успял така добре да скрие лудостта си в своя град и че ще му е била нужна желязна воля, за да я сдържа чак докато пристигне в непознатия град?

— Разбира се, че ми се вижда странно — отвърна тя. — Твърде странно, но е вярно.

— Бруно Фрай имал ли е възможност да открадне ключовете?

— Да. Един от майсторите ме покани на специална обиколка до избата. Трябваше да се катерим по решетките, отделящи варелите за ферментация на виното и бъчвите за съхранение, да се провираме през най-различни дупки. Нямаше как да си взема дамската чанта — щеше само да ми пречи. Затова я оставих в къщата.

— Къщата на Фрай ли?

— Да.

Хауърд бе наелектризиран до козирката. Всеки момент можеха да се разхвърчат искри. Той отново закрачи — от дивана до прозореца, от прозореца до библиотеката, а оттам — обратно до дивана. Широкият му гръб бе изпънат, главата му наведена напред.

Лейтенант Клеменца й се усмихна, ала това не я успокои.

— Някой в избата може ли да си спомни, че сте изгубили ключовете? — попита Хауърд.

— Предполагам. Да, разбира се. Поне половин час ги търсих. Питах наоколо, надявайки се някой да ги е намерил.

— Но никой не ги беше намерил.

— Точно така.

— Къде мислите, че може да сте ги оставили?

— Мисля, че бяха в чантата ми.

— Значи това е мястото, където си спомняте, че сте ги поставили?

— Да. Отидох с наетата кола до избата и съм сигурна, че поставих ключовете в чантата си, когато паркирах колата.

— И все пак, когато не сте ги намерили, не сте помислили, че може и да са откраднати?

— Не. Защо му е на някой да краде ключовете ми, а не парите ми? В портфейла си имах неколкостотин долара.

— Още нещо, което ме безпокои: когато сте изгонили Фрай от къщата, държейки го на мушка, защо не сте се обадили веднага в полицията?

— Но аз не се забавих.

— Двадесет минути.

— Най-много.

— Когато маниак, въоръжен с нож ви е нападнал и едва не ви е убил, двадесет минути е дяволски много време. Повечето хора веднага се обаждат в полицията. Искат да дойдем на местопрестъплението за десет секунди и изпадат в ярост, ако се забавим само няколко минути.

Хилари погледна към Клеменца, после към Хауърд, после погледна здраво сплетените си пръсти — кокалчетата им бяха побелели. Тя се изправи, както бе седнала на дивана и изпъна рамене.

— Аз… предполагам, че… съм изпаднала в нервна криза. — Беше й трудно и срамно да го признае, тъй като винаги се бе гордяла със силния си характер. — Отидох до бюрото, седнах и започнах да набирам номера на полицията… и тогава… просто… аз се разплаках. Заплаках… и известно време не можах да се овладея.

— Плакали сте двадесет минути?

— Не. Не, разбира се. Не се разплаквам лесно. Искам да кажа, не губя лесно контрол.

— Колко време ви беше необходимо, за да се овладеете?

— Не зная точно.

— Петнадесет минути?

— Не чак толкова.

— Десет минути?

— Може би пет.

— Когато се овладяхте, защо не ни се обадихте? Седели сте точно до телефона.

— Качих се горе, за да си измия лицето и да се преоблека — отвърна Хилари. — Вече ви го казах.

— Зная — рече Франк Хауърд. — Не съм забравил. Киприли сте се за журналистите.

— Не съм — отвърна Хилари като вече започваше да се дразни от него. — Не съм се киприла. Просто си помислих, че би трябвало…

— Това е четвъртото нещо, което ме безпокои във вашия разказ — прекъсна я Хауърд. — Направо ме изумява! Искам да кажа, че след като едва не са ви изнасилили и убили, след като сте изпаднали в криза и сте плакали и сте се страхували, че Фрай може да се върне и да довърши започнатата работа, вие все пак сте намерили време да се нагласите. Изумително!

— Извинете — намеси се лейтенант Клеменца, като се наведе леко напред в кафявото кресло. — Франк, зная, че имаш нещо предвид и че насочваш разговора натам. Не искам да обърквам ритъма ти на работа или нещо такова. Но не мисля, че можем да правим заключения за честността и почтеността на мис Томас въз основа на това колко време й е трябвало, за да се обади в полицията. И двамата знаем, че хората понякога изпадат в шок след такова преживяване и понякога вършат нелогични неща. Поведението на мис Томас не е чак толкова необичайно.

Хилари едва не благодари на лейтенант Клеменца за думите му, но тя усети, че между двамата детективи съществуваха известни разногласия, а Хилари Томас не желаеше да раздухва този тлеещ огън.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да карам по-отгоре?

— Искам да кажа само, че е късно и че всички сме уморени — отвърна Клеменца.

— Но признаваш, че версията й е пълна с дупки, нали?

— Не съм сигурен, че точно така бих се изразил — рече Клеменца.

— А как би се изразил?

— Нека просто да кажем, че има моменти, които още не са придобили смисъл.

Хауърд го изгледа намусено за миг, после кимна.

— Добре! Много добре! Исках само да докажа, че в нейната история има четири проблемни пункта. Ако ти ги приемаш, ще приключа много бързо с останалата част. — Франк Хауърд се обърна към Хилари. — Мис Томас, искам да опишете пред мене вашия нападател още веднъж.

— Защо? Вие знаете името му.

— Просто моя прищявка.

Хилари не разбираше накъде бие той с въпросите си. Знаеше, че й готви капан, но нямаше и най-малка представа какъв беше този капан и какво би й причинил, ако попаднеше в него.

— Добре, но само още веднъж. Бруно Фрай е висок около метър и…

— Без имена, моля.

— Какво?

— Опишете нападателя си, без да използвате имена.

— Но аз зная името му — каза кротко и търпеливо Хилари.

— Пошегувайте се малко с мене — рече Хауърд без капка шеговитост в гласа.

Хилари въздъхна и се отпусна назад върху дивана, преструвайки се на отегчена. Не желаеше Хауърд да разбере, че е уплашена. Какво, по дяволите, целеше той?

— Човекът, който ме нападна — каза тя, — беше висок метър и деветдесет и тежеше може би сто и десет килограма. Много мускулест.

— Расова принадлежност? — попита Хауърд.

— Беше бял.

— Тен на лицето?

— Светъл.

— Някакви белези или бенки?

— Не.

— Татуировки?

— Не.

— Други особени белези?

— Не.

— Да не е бил куц или сакат по някакъв начин?

— Той е един голям и як кучи син — рече сърдито Хилари.

— Цвят на косата?

— Мръснорус.

— Дълга или къса?

— Средно дълга.

— Очи?

— Имаше.

— Какво?

— Да, имаше очи.

— Мис Томас…

— Добре, добре!

— Работата е сериозна.

— Имаше сини очи. Особен, сиво-син оттенък.

— Възраст?

— Около четиридесетгодишен.

— Нещо специфично?

— Какво например?

— Споменахте нещо за гласа му.

— Точно така. Имаше дълбок глас. Боботещ и хрипкав. Дълбок и дрезгав глас.

— Добре — каза лейтенант Хауърд, поклащайки се напред-назад, очевидно доволен от себе си. — Имаме добро описание на нападателя. Сега, опишете ми Бруно Фрай.

— Току-що го направих.

— Не, не! Нали идеята е, че вие не познавате нападателя си. Играем тази игричка, за да се позабавлявам. Не помните ли? Вие току-що описахте човека, който ви е нападнал, човек без име. Сега искам да ми опишете Бруно Фрай.

Хилари се обърна към лейтенант Клеменца.

— Наистина ли се налага — попита тя раздразнено.

— Франк, не може ли по-накратко? — рече Клеменца.

— Виж, искам да докажа нещо — каза лейтенант Хауърд. — И насочвам разговора към него по най-добрия известен на мене начин. Освен това не аз, а тя се бави.

Хауърд се обърна към нея и Хилари отново усети, че я побиват тръпки така, сякаш беше изправена на съд в някакъв друг век и Хауърд беше фанатизираният служител на Светата инквизиция. Ако Клеменца би позволил, той сигурно би я сграбчил и би я разтърсвал дотогава, докато тя дадеше онези отговори, които му бяха нужни, независимо от това дали бяха истина, или не.

— Мис Томас — каза той, — ако просто отговорите на всички въпроси, ще свършим за няколко минути. Сега бихте ли описали Бруно Фрай?

Хилари отговори с погнуса.

— Метър и деветдесет, сто и десет килограма, мускулест, рус, сиво-сини очи, около четиридесетгодишен, няма белези, нито осакатявания, нито татуировки. Дълбок, дрезгав глас.

Франк Хауърд се усмихна. Усмивката му не беше дружелюбна.

— Описанието, което направихте на нападателя си напълно съвпада с това на Бруно Фрай. Нито едно несъответствие! Нито едно! И разбира се вие ни казахте, че те са едно и също лице.

Логиката на въпросите му изглеждаше абсурдна, но в тях все пак трябваше да има някакъв смисъл. Той не беше глупав. Хилари усещаше, че вече е влязла в капана, макар и да не го виждаше.

— Не желаете ли да промените становището си? — попита Хауърд. — Не бихте ли искали да кажете, че може би има някаква малка вероятност да е бил някой друг, който само прилича на Фрай?

— Аз не съм идиотка! — възкликна Хилари. — Той беше.

— Няма ли поне някаква съвсем дребна разлика между нападателя ви и Бруно Фрай? Нещо съвсем незначително? — упорстваше Хауърд.

— Не.

— Нито дори формата на носа или линията на брадичката?

— Нито дори това.

— Сигурна сте, че вашият нападател и Фрай имат напълно еднаква прическа, същите скули, същата брадичка?

— Да.

— Сигурна ли сте извън всяко съмнение, че Бруно Фрай е бил тук тази нощ?

— Да.

— Бихте ли се заклели в това пред съда?

— Да, да, да! — извика Хилари, изнервена и отегчена от безкрайните му увъртания.

— Добре тогава! Много добре! Боя се, че ако свидетелствате по този начин, вие самата ще се озовете в затвора. Лъжесвидетелството е престъпление.

— Какво? Какво искате да кажете?

Франк Хауърд й се ухили. Хиленето му беше още по-недружелюбно от усмивката му.

— Мис Томас, това, което искам да кажа, е… че вие сте лъжец.

Хилари бе така зашеметена от грубостта на обвинението и от неговата наглост, така смутена от грозната язвителност в гласа на Хауърд, че миг-два изобщо не можа да отговори. Тя дори не разбра значението на думите му.

— Лъжец сте, мис Томас — повтори Хауърд. — Чисто и просто вие лъжете.

Лейтенант Клеменца стана от кафявото кресло и каза:

— Франк, наистина ли сме на прав път?

— О, да — отвърна Хауърд. — Съвсем на прав път сме. Докато тя говореше навън с репортерите и така красиво позираше за фотографите, на мене ми се обадиха от управлението. Бяха се свързали с шерифа на Напа Каунти.

— Толкова бързо?

— Ами да. Името му е Питър Лоренски. Шериф Лоренски проверил как стои работата в избата на Фрай, точно както ние го помолихме да направи и знаете ли какво открил? Открил, че мистър Бруно Фрай не е идвал в Лос Анджелис. Бруно Фрай изобщо не е напускал дома си и точно сега, точно в тази минута той се намира в Напа Каунти, в собствената си къща, безобиден като мушица.

— Невъзможно! — извика Хилари и скочи от дивана.

Хауърд поклати глава.

— Предайте се, мис Томас! Фрай казал на шериф Лоренски, че е възнамерявал да пътува за Лос Анджелис днес и да остане една седмица. Просто за кратка почивка. Обаче не успял да приключи със счетоводните документи, анулирал резервацията и си останал у дома, за да свърши работата си.

— Шерифът греши! — възкликна Хилари. — Не може да е говорил с Бруно Фрай.

— Да не би да наричате шерифа лъжец?

— Той… сигурно е говорил с някого, който се е престорил на Фрай — рече Хилари, знаейки колко безнадеждно неприемливо звучат думите й.

— Не — рече Хауърд. — Шериф Лоренски е говорил със самия Фрай.

— Видял ли го е? Видял ли е Фрай наистина? — попита тя. — Или само е говорил по телефона с някого, който се е представил за Фрай?

— Не зная дали е бил разговор лице в лице, или по телефона — рече Хауърд, — но спомнете си, мис Томас, вие сама ни казахте за характерния глас на Фрай — изключително дълбок, хрипкав, гърлен и дрезгав. Нима искате да кажете, че някой друг би могъл с лекота да имитира такъв глас по телефона?

— Ако шериф Лоренски не познава добре Фрай, той би се заблудил и от неособено сполучливо имитиране. Той…

— Селището там е малко. Човек като Бруно Фрай, важен човек като него, е известен на всички. А и шерифът го познава много добре в разстояние на повече от двадесет години — каза тържествуващо Хауърд.

Лейтенант Клеменца изглеждаше огорчен. Макар и да не се интересуваше толкова какво ще си мисли Хауърд, за Хилари беше от особено значение Клеменца да повярва на това, което беше разказала. Пламъчето на съмнение, блеснало в очите му, я нарани толкова, колкото и бруталното отношение на Хауърд.

Хилари им обърна гръб, отиде до прозореца с колоната, който гледаше към розариума, опита се да овладее гнева си, не успя и отново се обърна с лице към тях. Тя заговори на Хауърд гневно като подчертаваше всяка дума, удряйки с юмрук по масата до прозореца:

— Бруно… Фрай… беше… тук!

Вазата, пълна с рози, се преобърна, падна от масата и се затъркаля върху плътния килим, разсипвайки вода и цветя по пода. Хилари не й обърна внимание и продължи:

— Ами обърнатият диван?! Ами счупените порцеланови статуетки, които хвърлих по него и куршумите, които изстрелях? А какво ще кажете за счупения му нож? Ами скъсаната ми рокля и раздраните чорапи?

— Би могло да е хитра инсценировка — рече Хауърд. — Вие бихте могли да направите всичко сама — да симулирате, за да подкрепите версията си.

— Това е абсурдно!

— Мис Томас — обади се Клеменца, — може би все пак наистина е бил някой друг — някой, който много е приличал на Фрай.

Дори да бе искала да отстъпи по този начин, Хилари не би могла да го направи. Като я принуди повторно да опише мъжа, който я бе нападнал, и изтръгвайки от нея неколкократни уверения, че нападателят не е бил никой друг освен Бруно Фрай, лейтенант Хауърд бе направил трудно, дори невъзможно оттеглянето й по начина, загатнат от Клеменца. Но така или иначе, тя не искаше да се оттегля или пък да премисля нещата отново. Хилари знаеше, че е права.

— Беше Фрай — каза твърдо тя. — Фрай и никой друг освен Фрай. Не съм инсценирала нищо, не съм изстреляла куршуми в стената напразно, не аз съм преобърнала дивана и не аз съм разкъсала собствените си дрехи. За бога, защо ми е да върша такива смахнати неща?! Каква причина бих имала за шаради от този род?

— Имам няколко идеи — отвърна Франк Хауърд. — Предполагам, че сте познавали Бруно Фрай от доста време и вие…

— Казах ви! Запознах се с него само преди три седмици.

— Вие казахте и други неща, за които излезе, че не са верни — отвърна Хауърд. — И така, аз мисля, че вие сте познавали Фрай от години насам или поне от доста дълго време и двамата сте имали любовна връзка…

— Не!

— … и по някаква причина той ви е зарязал. Може би просто сте му омръзнали. Може би е било заради друга жена. Имало е нещо. Така че вие не сте отишли в избата му, за да търсите сюжет за сценарий, както твърдяхте. Искали сте отново да бъдете заедно с него. Искали сте да изгладите нещата, да се целунете и сдобрите…

— Не!

— … но той изобщо не ви е обърнал внимание и отново ви е отрязал. Докато сте били там обаче, вие сте открили, че Фрай ще идва в Лос Анджелис на кратка почивка и сте решили да му го върнете. Предположили сте, че първата вечер той навярно няма да има нищо запланувано — просто спокойна, самостоятелна вечеря и ранно лягане. Била сте съвсем сигурна, че никой не би могъл да потвърди действията му след това, в случай че полицаите биха искали да знаят какво точно е вършил той въпросната вечер. И така сте решили да му скалъпите обвинение в изнасилване.

— Вървете по дяволите, това е отвратително!

— Но с вашите камъни по вашата глава — отвърна Хауърд. — Защото Фрай променил плановете си и изобщо не е дошъл в Лос Анджелис. Така че сега вие се хванахте в лъжата.

— Той беше тук! — извика Хилари. Искаше й се да сграбчи полицая за гърлото и да го тръска, докато най-накрая той разбере. — Вижте, имам един-двама приятели, които ме познават достатъчно добре, за да знаят дали съм имала интимна връзка. Ще ви дам имената им. Срещнете се с тях. Те ще ви кажат, че не съм имала нищо с Бруно Фрай. По дяволите, та те могат да ви кажат дори, че аз от известно време не съм имала нищо с когото и да било! Твърде заета съм, за да имам кой знае какъв личен живот. Работя от сутрин до вечер. Не ми остава време за романтични изживявания. И със сигурност нямам време да въртя любов с мъж, който живее в другия край на щата. Говорете с приятелите ми, те ще ви кажат.

— По традиция приятелите са крайно ненадеждни като свидетели — каза Хауърд. — Освен това любовната ви връзка с Фрай може би е именно онази, която сте пазили само за себе си, тайната, малка волност. Приемете нещата, мис Томас, вие сама се пъхнахте в капана. Фактите са такива — вие твърдите, че Фрай е бил тук тази нощ, но шерифът казва, че преди тридесет минути Фрай е бил в собствената си къща чак в другия край на щата. Ами Сейнт Хелена е на повече от шестстотин километра път със самолет и над осемстотин с кола. Той просто не би могъл да се прибере вкъщи толкова бързо. Но вие сигурно не сте и чували, че това е сериозно изопачаване на физическите закони.

— Франк, може би е най-добре аз да свърша с мис Томас — рече Клеменца.

— Какво има да се свършва? Всичко е свършено, край, капут! — Хауърд заканително размаха показалеца си към нея. — Имате дяволски късмет, мис Томас. Ако Фрай бе дошъл в Лос Анджелис и се бе стигнало до съд, вие щяхте да лъжесвидетелствате и може би щяхте да се озовете в затвора. Имате късмет и за това, че няма сигурен начин, по който бихме могли да накажем такива като вас, загдето само ни загубихте времето.

— Не съм сигурен, че сме си загубили времето — рече меко Клеменца.

— Не сме сигурни ли?! — Хауърд изгледа свирепо Хилари. — Ще ви каже едно нещо: ако Бруно Фрай реши да ви съди, кълна се в бога, че ще му стана свидетел.

С тези думи Франк Хауърд й обърна гръб и се запъти към вратата на кабинета.

Лейтенант Клеменца не помръдна от мястото си — явно искаше нещо да й каже, ала Хилари не желаеше да остави другия да си отиде, без да му зададе няколко много важни въпроса.

— Почакайте малко — рече тя.

Хауърд спря и я изгледа.

— Да?

— Сега какво? Какво смятате да направите във връзка с моето оплакване?

— Вие сериозно ли говорите?

— Да.

— Ще отида до колата, за да анулирам включването на Бруно Фрай в полицейския бюлетин и работата ми за днес е приключила. Отивам си у дома и ще си пийна няколко студени бирички.

— Нима ще ме оставите тук сама? Ами ако се върне?

— О, господи! — изръмжа Хауърд. — Няма ли да оставите най-после тези преструвки?!

Хилари пристъпи към него.

— Не ме интересува какво мислите вие или какво казва шерифът на Напа Каунти — аз не се преструвам! Не бихте ли оставили поне някой от униформените полицаи за час-два, докато извикам ключар, за да ми смени ключалките?

Хауърд поклати глава.

— Не! Да ме вземат дяволите, ако изгубя още време на колегите си или още пари от данъкоплатците, че да ви осигуря охрана, която изобщо не ви е нужна. Предайте се, всичко свърши. Вие загубихте. Приемете фактите, мис Томас.

Хауърд излезе от стаята.

Хилари отиде до кафявото кресло и седна. Тя бе изтощена, объркана, уплашена.

— Ще се погрижа Уитлок и Фармър да останат тук, докато си смените ключалките — каза Клеменца.

Хилари вдигна поглед към него.

— Благодаря ви.

Той сви рамене. Очевидно бе, че се чувства неловко.

— Съжалявам, че няма какво друго да направя.

— Не съм измислила нищо — каза тя.

— Вярвам ви.

— Фрай наистина беше тук тази нощ — упорстваше Хилари.

— Не се съмнявам, че някой е бил тук, но…

— Не просто някой, а Фрай!

— Ако вие премислите описанието, което направихте, и го промените, бихме могли да продължим да работим по случая и…

— Беше Фрай — каза тя, но вече без яд, а само уморено. — Той беше и никой друг, освен него.

Една дълга минута Клеменца я гледа с интерес. В ясните му кафяви очи се четеше съчувствие. Той беше красив мъж, но не хубавата му външност радваше така окото. В италианските му черти имаше някаква едва доловима, нежна топлота, една особена загриженост и разбиране, които така явно бяха изписани върху лицето му, че Хилари усети как той наистина е разтревожен от случилото се с нея.

— Имали сте много тежко преживяване — каза Клеменца. — То ви е разтърсило. Напълно ви разбирам. Но понякога, когато човек изпадне в шок, възприятията му се изкривяват. Може би след като имате достатъчно време да си починете, вие ще си спомните нещата… по-иначе. Ще се отбия при вас по някое време утре. Може би тогава ще можете да ми кажете още нещо.

— Не, няма да мога — каза Хилари без колебание, — но благодаря ви за… любезността.

Стори й се, че Клеменца си тръгва с неохота. Все пак той си отиде и тя остана сама в кабинета.

Минута-две не можа да намери сили да стане от креслото. Сякаш бе попаднала в тресавище и бе изразходвала всичките си сили в напразните си и отчаяни опити да се измъкне. Най-сетне Хилари стана, отиде до бюрото и вдигна телефона. Помисли си да позвъни в избата в Напа Каунти, но осъзна, че с това нищо нямаше да постигне. Знаеше само служебния телефонен номер на Фрай, но не и домашния. Дори да можеше да го научи чрез телефонни услуги (това би било малко вероятно без точния адрес) и да го набереше, едва ли щеше да получи някакво удовлетворение. Ако се опиташе да се свърже с него в дома му, имаше само два възможности: първо, никой да не се обади, което нито щеше да докаже нейната версия, нито да опровергае думите на шериф Лоренски; второ, да се обади Фрай и да я изненада. А тогава какво? Щеше да й се наложи да преразгледа събитията от тази нощ и да приеме факта, че тя се беше борила с някого, който само приличаше на Бруно Фрай. Може би възприятията й бяха толкова изкривени, че Хилари бе видяла прилика там, където всъщност липсваше такава. По какво можеше да познае човек, че изгубва връзката си с реалния свят? Как ли започваше лудостта? Дали постепенно те обладаваше, или те сграбчваше само за миг, без предупреждение? Хилари трябваше да разгледа и вероятността да е загубила здравия си разум, защото в края на краищата в историята на семейството й имаше случай на лудост. Повече от десет години един от страховете й беше този, че може да умре, както бе умрял баща й — с луд, безумен поглед, бъбрещ нещо несвързано, размахващ автомат и опитващ се да пропъди някакви несъществуващи чудовища. Има си крушката опашка…

— Видях го — рече гласно Хилари. — Бруно Фрай… в къщата ми. Тук, тази нощ. Не съм си въобразила и не съм имала халюцинации. Видях го, дявол да го вземе!

Хилари отвори телефонния указател на фирмените номера и се обади на един денонощен сервиз за ключалки и брави.

* * *

След като излезе от къщата на Хилари Томас, Бруно Фрай напусна Уестууд в сивопепелявия си додж. Той подкара фургона на запад, после на юг към Марина дел Рей — малко пристанище за лодки в края на града. Там се намираха скъпите апартаменти с градинки, още по-скъпи жилищни кооперации, магазини и немного забележителни, но щедро обзаведени ресторанти, повечето с хубав изглед към морето и хилядите „лодки за разходки“, застанали на котва в изкуствените канали.

Мъглата пълзеше покрай брега, сякаш някъде в океана димеше жарава. На места тя беше гъста, на други рядка, но през цялото време ставаше все по-плътна.

Фрай бутна микробуса си в един празен ъгъл на паркинга, близо до пристанището и цяла минута просто седя вътре, размишлявайки върху неуспеха си. Полицията щеше да го търси, ала само за кратко време — докато откриеха, че цялата вечер е бил в къщата си, в Напа Каунти. Но дори през времето, в което щяха да го търсят из Лос Анджелис, той щеше да е в безопасност, защото не знаеха какво е превозното му средство. Фрай беше сигурен, че Хилари Томас не е видяла фургона при излизането му от къщата, защото той беше паркиран на три преки разстояние от къщата й.

Хилари Томас.

Разбира се, това не беше истинското й име.

Кейтрин. Ето коя всъщност беше тя. Кейтрин.

— Воняща кучка! — изръмжа той гласно.

Тя го плашеше. През последните пет години Фрай я беше убивал поне двадесет пъти, но тя не желаеше да стои в гроба си — все оживяваше в някое ново тяло, с някое ново име, нова самоличност, хитро измислена нова среда, но той винаги разпознаваше Кейтрин, скрита във всяка нова персона. Фрай се бе срещал с нея и я беше убивал толкова много пъти, ала Кейтрин не стоеше мирно в гроба си. Знаеше как да излезе от там и това, че тя знаеше, го ужасяваше много повече, отколкото бе склонен да покаже пред нея. Изпитваше страх от Кейтрин, но не можеше да й позволи да забележи страха му, защото ако тя видеше, че Фрай се бои, щеше да го обхване целия и да го унищожи.

Но аз мога да я убия, казваше си Фрай. Правил съм го. Убивал съм я много пъти и съм заравял много от нейните тела в тайни гробове. И пак ще я убия. Пък може би този път няма да оживее.

Веднага щом изчезнеше опасността, той щеше да се върне в къщата й в Уестууд, за да се опита отново да я убие. Обаче този път Фрай беше предвидил да извърши няколко ритуала, с което се надяваше да пресече свръхестествената й сила да се съживява. Беше чел книги за възкръсващите трупове — вампири и други създания. Макар тя всъщност да не бе нито едно от тези същества, и макар да бе ужасяващо неповторима, Фрай вярваше, че някои от методите на унищожение, които действаха срещу вампирите, можеха да подействат и на нея. Ако изрежеше сърцето й, докато още биеше, или ако го прободеше с дървен кол… ако й отрежеше главата и натъпчеше устата й с чесън… Щеше да успее, о, боже, трябваше да успее!

Фрай излезе от микробуса и отиде до близкия телефонен автомат. Въздухът бе влажен и слабо ухаеше на морска сол, водорасли и машинно масло. Вълните се плискаха в перилата и корпусите на малките яхти — особен звук на изоставеност и самотност. Зад плексигласовите стени на телефонната кабина се виждаха редиците от мачти на завързаните лодки, сякаш обрулени от вятъра клони, пронизващи нощната мъгла. Почти по същото време, когато Хилари се обаждаше на полицията, Фрай позвъни на собствения си телефон в къщата си, в Напа Каунти и разказа за неуспялото си нападение върху жената.

Мъжът от другия край на линията го изслуша без да го прекъсне, после каза:

— Аз ще се справя с полицията.

Поговориха няколко минути, след което Фрай затвори. Излезе от кабината и се огледа подозрително сред настъпващия мрак и идващата на талази мъгла. Кейтрин едва ли би го проследила, но все пак той се боеше, че тя може да е там някъде в тъмното… чакаща, дебнеща. Той бе едър мъж и не би трябвало да се страхува от една жена. Обаче се боеше. Боеше се от тази, която нямаше да умре и която сега се наричаше Хилари Томас.

Фрай се върна при фургона, седна зад волана и остана така няколко минути, докато изведнъж усети, че е гладен. Почувства вълчи глад. В стомаха му нещо застърга. Не беше ял от обяд. Познаваше достатъчно добре Марина дел Рей, за да знае, че наблизо не се намираха подходящи ресторанти. Той пое на юг по аутобана „Пасифик Коуст“ към булевард „Калвър“, после на запад, след това отново на юг по „Виста дел Мар“. Налагаше се да кара бавно, защото мъглата по това шосе беше много гъста. Дори светлината от фаровете на колата се връщаше обратно и видимостта се свеждаше до десетина метра. Той се чувстваше така, сякаш караше под вода, в някакво мъгляво, фосфоресциращо море. Почти двадесет минути след обаждането си в своята къща в Напа Каунти (и почти по същото време, в което шериф Лоренски направи проверката по искане на полицията от Лос Анджелис) Фрай откри един интересен ресторант в северния край на Ел Сегундо. В мъглата се открояваше червено-жълтият неонов надпис „ГАРИДОС“. Беше мексикански ресторант, но не от онези norte-americano^[6] бардаци от хром и стъкло, където сервираха някакво подобие на comida^[7]. Беше като че ли истински мексикански ресторант.

Фрай свърна от шосето и паркира между два шикозни автомобила, снабдени с хидравлика, така популярна сред младите мексиканци. Отправяйки се към входа, Фрай мина покрай една кола с огромна лепенка на бронята, върху която бе изписано: МЕКСИКАНСКА МОЩ. А друга една съветваше: ПОДКРЕПЕТЕ ФЕРМЕРСКИЯ СЪЮЗ. Фрай вече предвкусваше енчиладите.

Отвътре „Гаридос“ приличаше повече на бар, отколкото на ресторант, но задушният топъл въздух бе изпълнен с миризмите на добрата мексиканска кухня. Отляво, по цялата дължина на големия правоъгълен салон се простираше покрития с петна и резки от нож дървен барплот. По същия начин десетина тъмнокожи и две прелестни млади сеньорити седяха на високите столове около бара или се облягаха на плота, бърборейки бързо-бързо на испански. В средната част на ресторанта се намираха дванадесет маси в редица, успоредна на барплота. Те бяха покрити с червени покривки. Всички маси бяха заети от мъже и жени, които се смееха и пиеха много, докато се хранеха. В дясно до стената имаше сепарета със столове, тапицирани с червена материя, подобна на кожа и с високи облегалки. Фрай седна в едно от сепаретата.

Сервитьорката, която се завтече към неговата маса беше ниска жена — почти толкова широка, колкото и висока, с много кръгло, но изненадващо красиво лице. Извисявайки глас над сладникавата и жална песен на Фреди Фендър, която идваше от джубокса, тя попита Фрай какво ще обича и взе поръчката му: двойна порция chili verde^[8] и две бутилки Dos Equis^[9].

Той все още носеше кожените ръкавици. Свали ги и сви ръце.

Освен една руса жена с дълбоко деколте, която седеше с някакъв мустакат мексикански самец, Фрай бе единственият в ресторант „Гаридос“, който нямаше мексиканска кръв в жилите си. Той знаеше, че някои от посетителите го наблюдават, но не го беше грижа.

Сервитьорката донесе бирата веднага. Фрай не посегна към чашата. Той долепи отвора на бутилката до устните си, затвори очи, наклони глава назад и я ливна в гърлото си. За по-малко от минута Фрай я пресуши до дъно. Втората бира изпи не така бързо, както първата, но и тя свърши, преди още момичето да му донесе вечерята. Той поръча още две бутилки.

Бруно Фрай ядеше с ненаситна стръв и цялостно отдаване, не желаещ или неспособен да откъсне очи от чинията си, забравил за всичко наоколо, навел глава, за да приеме храната, примлясквайки трескаво, като някаква безочлива ламя. Издавайки тихи, животински звуци на удоволствие, той пъхаше в устата си набодените на вилицата парчета, поглъщайки една след друга големи, плувнали в сос хапки, дъвчейки енергично и бързо с издути бузи. В единия ъгъл на масата имаше чиния с няколко топли тортили. Фрай ги използва, за да попие останалото от соса. Той омете всичко и го прокара с обилна глътка от леденостудената бира.

Тъкмо бе привършил два трети от порцията си, когато сервитьорката спря до масата му, за да го попита дали яденето му харесва, но бързо разбра, че въпросът й ще е излишен. Фрай вдигна поглед към нея — очите му бяха леко замъглени. С натежал глас, който сякаш идваше от разстояние, той поръча две палачинки, с плънка от говеждо месо, няколко енчиладас със сирене, ориз, двойно препечен фасул и още две бири. Сервитьорката широко отвори очи, но беше твърде учтива, за да коментира апетита му.

Фрай погълна и последната хапка от chili verde, преди да дойде втората му поръчка, но той не бе изтръгнат от своя транс, дори когато чинията бе вече празна. На всяка маса имаше купа, пълна с препечен, хрускав чипс. Фрай придърпа своята купа към себе си, потопи няколко парчета чипс в сосиерата с горещ сос и ги тикна в устата си, хрупайки с огромно удоволствие и шум. Когато момичето донесе още храна и бира, той изфъфли едно „благодаря“ и незабавно започна да пъха сиренките в устата си.

Фрай омете всичкия чипс, всички енчиладас и всички сосове и подправки в купите. Виждаше се как тупти жилата на якия му като на бик врат. Вените по челото му силно изпъкнаха. Потното му лице лъщеше и скоро потта започна да се стича на едри капки по бузите и врата му. Най-сетне той изгълта и последната хапка препечен фасул и я проми с бира. После бутна настрана празните чинии. Стоя така с едната ръка върху бедрото си, а другата обгърнала бутилката, загледан някъде в пространството извън сепарето. Постепенно потта върху лицето му изсъхна и той отново усети, че от джубокса се носи музика — още една песен на Фреди Фендър.

Фрай сръбна от бирата си и обходи с поглед останалите клиенти, за първи път показвайки интерес към тях. Вниманието му бе привлечено от група посетители, седнали около масата близо до вратата. Бяха две двойки. Момичетата — хубави, а мъжете — тъмнокоси красавци. И четиримата бяха по на двадесет и една-две години. Момчетата се правеха на важни — говореха малко по-високо и се смееха малко повече от обикновено. Държаха се като петли, решени на всяка цена да впечатлят кокошчиците.

Фрай реши да се позабавлява с тях. Той помисли малко, сети се какво трябва да направи и щастливо се усмихна при мисълта за суматохата, която щеше да предизвика.

Помоли сервитьорката за сметката, даде й много повече пари от онова, което струваше вечерята му и каза:

— Задръж рестото.

— Много сте щедър — рече сервитьорката усмихната, кимна и отиде на касата.

Фрай надяна кожените ръкавици.

Шестата му бутилка бира бе все още наполовина пълна. Той я взе и се измъкна от сепарето. Тръгна към изхода, но ловко се престори, че се спъва в крака на единия от столовете около масата до вратата, когато мина покрай двете двойки, привлекли вниманието му. Фрай залитна, но лесно се задържа на крака, после се наведе напред към четиримата изненадани посетители на масата, като се правеше на пиян и давайки им възможност добре да видят бутилката в ръката му.

Говореше тихо, защото не желаеше останалите клиенти в ресторанта да разберат какъв сблъсък замисляше. Той знаеше, че щеше да съумее да се справи с двамата, но не беше готов да се бие с цяла армия. Загледа се тъпо в по-едрия от двамата, ухили му се широко и изръмжа с тиха злоба, която изцяло противоречеше на усмивката му.

— Не си бутай проклятия стол в краката ми, тъп педераст!

Непознатият му се усмихваше, очаквайки някакво пиянско извинение. Когато чу обидните думи, широкото му матово лице изведнъж стана маска, а очите му се присвиха.

Преди младежът да може да се изправи, Фрай се обърна към другия и каза:

— Защо не си вземете по някоя апетитна дамичка като онази русата в дъното? Какво искате от тези мазни и олигавени курви?

След това той се отправи бързо към вратата, за да могат да се сбият извън ресторанта. Хихикайки вътрешно, Фрай бутна вратата и излезе навън, олюлявайки се. Нощната мъгла го обгърна и той забърза покрай ресторанта към паркинга в северния край, където смяташе да почака.

Беше на метър от колата си, когато чу някой да го вика на завален английски със силен испански акцент.

— Хей! Я почакай малко!

Фрай се обърна, все още преструвайки се на пиян, клатейки се напред-назад така, сякаш земята играеше под краката му.

— К’во става? — попита тъпо той.

Мъжете застанаха един до друг, като привидения в нощната мъгла. По-едрият каза:

— Абе ти за кой се мислиш, твойта кожа?

— А вие, пикльовци, да не би да си търсите белята? — попита Фрай, заваляйки нарочно думите.

— Cerdo! — рече едрият.

— Mugrinto cerdo! — каза тънкият.

— За бога! — измърмори Фрай. — Стига сте ми дрънкали на този маймунски език! Ако имате да ми кажете нещо, говорете на английски.

— Мигел те нарече прасе — каза тънкият. — А аз те нарекох мръсно прасе.

Фрай се ухили и им показа среден пръст.

Мигел, едрият младеж, се засили към Фрай, който чакаше неподвижно и се правеше, че не го забелязва. Мигел се хвърли напред, с наведена глава и стиснати юмруци. Ръцете му бяха плътно прибрани до бедрата. Той нанесе два силни удара в железния, мускулест стомах на Фрай. Загорелите тежки юмруци на младежа се стовариха върху Фрай, който пое ударите без да трепне. Чу се кух звук. Той все още държеше бутилката в ръка, както предварително го бе замислил, замахна с нея и я разби в слепоочието на Мигел. Стъклото избухна и се посипа като дъжд, издрънчавайки по асфалта. Пенестата бира се плисна върху двамата. Мигел падна на колене, надавайки ужасен стон, като че ли беше съсечен с брадва.

— Пабло! — извика той умолително към своя приятел.

Сграбчвайки с две ръце главата на ранения Мигел, Фрай го задържа в изправено положение достатъчно дълго, за да може да забие коляното си в долната част на брадичката му. Зъбите на Мигел изтракаха грозно. Когато Фрай го пусна, младежът падна настрани в безсъзнание, дъхът излезе шумно през пълните му с кръв ноздри, образувайки гроздове от мехурчета.

Когато Мигел се свлече върху влажната от мъглата настилка, Пабло се спусна към Фрай. Имаше нож — дълго и тънко острие. Навярно бе на пружина и наточено и от двете страни. Нямаше съмнение, че е смъртоносно като бръснач. Тънкият младеж не налиташе като Мигел. Той се движеше бързо и грациозно, почти като танцьор, плъзвайки се отдясно на Фрай, търсейки незащитено място и откривайки го благодарение на бързината и ловкостта и на светкавичните си удари, подобни на действията на змия. Ножът изсвистя от ляво на дясно и ако Фрай не бе отскочил назад, той щеше да разпори корема му и червата му щяха да излязат навън. Припявайки си нещо зловещо и тихо, Пабло приближаваше все повече и повече. Отново и отново замахваше към Фрай — от ляво надясно, от ляво надясно…

Докато се отдръпваше, Фрай изучаваше начина, по който Пабло използваше ножа, и когато стигна до задницата на своя фургон, вече знаеше как ще се справи с него. Пабло замахваше с ножа като описваше широки кръгове вместо къси, светкавични дъги, каквито използваха гангстерите с повече опит в борбата с ножове. Следователно, във втората част на всяко замахване, след като острието вече бе минало покрай Фрай и преди още да се бе върнало за повторно замахване, имаше около две секунди, в които ножът се отдалечаваше от Фрай и не представляваше никаква опасност — миг, в който Пабло беше уязвим. Докато тънкият младеж кръжеше, за да нанесе смъртоносния удар, сигурен, че жертвата му няма къде да избяга, Фрай издебна едно от замахванията и се хвърли напред, точно когато трябваше. Тъкмо острието го отмина и Фрай сграбчи китката на Пабло, стисна я и изви назад чак до гърба. Пабло изкрещя от болка и тънките му пръсти изпуснаха ножа. Фрай пристъпи зад него, вдигна още по-високо ръката на гърба му и удари с всичка сила лицето му в задницата на фургона. После изви ръката му още повече, така че китката достигна чак между плешките му и бе на косъм от счупване. Със свободната си ръка Фрай грабна дъното на Пабловите панталони, буквално вдигна от земята всичките му шестдесет и пет килограма и още веднъж с всичка сила го блъсна в задната врата на фургона. После трети път, четвърти път, пети път, шести път… докато виковете секнаха. Когато Фрай пусна Пабло, последният се свлече като празен чувал.

Изправил се на колене и опрян на ръцете си, Мигел плюеше кръв и лъскави бели парчета от зъбите си върху настилката.

Фрай отиде до него.

— Опитваш се да се изправиш ли, приятелче?

Като се смееше тихо, той стъпи върху пръстите на Мигел и завъртя тока на обувката си върху ръката на младежа, после се отдръпна.

Мигел изкрещя и падна на една страна.

Фрай го ритна в бедрото.

Мигел не загуби съзнание, но затвори очи, надявайки се, че Фрай просто ще си отиде. Фрай се чувстваше така, сякаш през него протичаше електрически ток с милиони билиона волта напрежение, който бушуваше в него, кипеше и пращеше, изпускайки искри. Онова, което чувстваше, не му причиняваше болка — беше взривяващо и възбуждащо усещане, като че ли всемогъщият господ бог го бе докоснал и го бе изпълнил с най-прекрасната, ярка и божествена светлина.

Мигел отвори тъмните си, подути очи.

— Вече не ти се ще да се биеш, а? — попита Фрай.

— Моля ви! — промълви Мигел през изпочупените си зъби и отекли устни.

Развеселен, Фрай опря крака си в гърлото на Мигел и го принуди да легне по гръб.

— Моля ви!

Фрай свали крака си от врата му.

— Моля ви!

Опиянен от усещането за собствената си сила, Фрай летеше, носеше се, устремяваше се високо — високо… Той ритна младежа в ребрата.

Мигел изкрещя задавено.

Смеейки се неистово, Фрай започна да го рита и го рита дотогава, докато няколко ребра не издържаха и се чу пукот.

Тогава Мигел направи нещо, което през последните минути стоически се мъчеше да не прави — той заплака.

Фрай се върна при колата си.

Пабло лежеше по гръб до задните колела. Беше в безсъзнание.

Като непрекъснато припяваше „Да-да-да-да-да-да“, Фрай обикаляше около Пабло и го риташе ту по прасците, ту по коленете, ту по бедрата и хълбоците, ту в ребрата.

Някаква кола понечи да навлезе в паркинга, но шофьорът видя какво става и не желаейки да се забърква, даде на заден ход, измъкна се от паркинга и офейка, а гумите му грозно изсвистяха.

Фрай замъкна Пабло до Мигел, нареди ги един до друг, но така, че да не стоят на пътя на автомобила му. Той не желаеше да ги прегазва. Не искаше да ги убива, защото твърде много хора в ресторанта го бяха огледали. Властите нямаше да тръгнат да преследват победителя в една обикновена улична свада, особено когато пострадалите се бяха опитали да нападнат сам мъж. Но за убийство полицаите преследваха. Ето защо Фрай се погрижи Мигел и Пабло да не бъдат прегазени.

Като си свирукаше щастливо, той се върна по „Марина дел Рей“ и спря на първата отворена бензиностанция от дясната страна на пътя. Докато служителят зареждаше резервоара, поверяваше маслото и миеше предното стъкло, Фрай отиде в мъжката тоалетна. Взе си несесера за бръснене и в разстояние на десет минути успя да се поизмие.

Когато бе на път, той спеше във фургона, а вътре не бе така удобно, както в каравана. Нямаше течаща вода. От друга страна така можеше да се придвижва много по-безпрепятствено, по-незабележимо и далеч по-анонимно, отколкото ако вземеше каравана. За да се ползва от лукса и удобствата на един малък подвижен дом, снабден с всичко, Фрай трябваше всяка вечер да спира на къмпинг, да се прикачва към отходния канал, водопроводната тръба и електрическата мрежа, да оставя името и адреса си, където и да отидеше. Беше твърде рисковано. С такава подвижна къща той щеше да оставя следи, които дори и ранен в носа копой щеше да надуши. Същото важеше и за мотелите, където ако полицаите по-късно попитаха администраторите, те със сигурност щяха да си спомнят високия и силно мускулест мъж с пронизителните сини очи.

В мъжката тоалетна на бензиностанцията Фрай свали ръкавиците си и жълтия си пуловер, изми се под мишниците и до кръста с влажна тоалетна хартия и течен сапун, напръска се с дезодорант и отново се облече. Той винаги се грижеше за чистотата си. Искаше да е чист и спретнат по всяко време.

Когато се усещаше мръсен, не само му беше неприятно, но се чувстваше и потиснат… и малко уплашен. Като че ли мръсотията събуждаше смътни спомени за някакво отдавна забравено, непоносимо изживяване, възкресяваше омразни спомени и го довеждаше близо до съзнанието му, където Фрай можеше да ги усети, но не и да ги види, да ги възприеме, но не и да ги разбере. В редките случаи, когато просто падаше в леглото, без да си даде труда да се измие, Фрай сънуваше все един и същи кошмар, който го изтръгваше от съня с вик, целият разтреперан. И макар че всички тези нощи неизменно се събуждаше без ясен спомен за съня си, Фрай се чувстваше така, сякаш току-що си бе проправил път с нокти, измъквайки се от някакво отвратително мръсно място, някаква тъмна, тясна и воняща дупка в земята.

За да не рискува кошмарът отново да се появи, което сигурно би станало, Фрай се изми в мъжката тоалетна, избръсна се набързо, нанесе с леко потупване дезинфектиращ лосион по бузите си, изми зъбите си и ходи по нужда. На сутринта щеше да отиде в друга бензиностанция и да повтори процедурата. По това време щеше също да се преоблече в нови дрехи.

Фрай плати на човека за горивото и през все по-сгъстяващата се мъгла се върна на „Марина дел Рей“. Паркира колата на същото място, откъдето се бе обадил по телефона в дома си в Напа Каунти. Той излезе от колата, отиде до уличния автомат и отново набра същия номер.

— Ало.

— Аз съм — рече Фрай.

— Всичко утихна.

— Полицаите обаждаха ли се?

— Да.

Те говориха минута-две, после Фрай се върна в микробуса.

Изпъна се върху дюшека в задната част на фургона и запали фенерчето, което държеше там. Не можеше да понася пълната тъмнина. Не беше в състояние да заспи ако нямаше някаква, макар и съвсем слаба светлина, процеждаща се изпод вратата, или нощна лампа, мъждукаща слабо в някой ъгъл. Когато беше съвсем тъмно, Фрай започваше да си въобразява, че някакви странни същества пълзят по него, спускаха се по лицето му, гърчеха се под дрехите му. Без светлина Фрай биваше нападнат от страшните и безмълвни шепоти, които той понякога чуваше още минута-две, след като се събудеше от някой кошмар — смразяващите кръвта шепоти, които разхлабваха червата му и караха сърцето му да блъска в гърдите.

Само да можеше да разбере откъде идват тези шепоти и да чуе най-сетне какво се опитваха да му кажат, той щеше да узнае за какво се отнасяше кошмарът му. Щеше да узнае какво предизвикваше вечно повтарящия се сън, вледеняващия страх и може би най-накрая щеше да се освободи от него.

Проблемът беше в това, че всеки път, когато се събудеше и чуеше шепотите — този финал след края на съня, Фрай не беше в състояние да слуша и да ги анализира. Той винаги изпадаше в паника и не искаше нищо друго, освен шепотите да изчезнат и да го оставят на мира.

Опита се да поспи на отразената от фенерчето светлина, но не можа. Непрекъснато се мяташе и въртеше. Съзнанието му трескаво работеше. Беше съвсем буден.

Фрай разбра, че недовършената работа с жената не му позволяваше да заспи. Той бе напълно узрял и готов за убийството, но то му бе отказано. Това го угнети. Чувстваше се празен, непълноценен.

Беше се опитвал да задоволи глада си за жената като бе напълнил стомаха си. Беше се помъчил да не мисли за нея, предизвиквайки онзи бой с двамата мексиканци. Храна и пълно физическо изтощение бяха двете средства, които използваше, за да потисне сексуалните си импулси и за да отклони мислите си от тайното, похотливо желание за кръв, което понякога така стръвно го изгаряше отвътре. Фрай искаше секс — брутален и груб, какъвто никоя жена доброволно не би пожелала. Ето защо, вместо това той се тъпчеше с храна. Искаше да убива и поради това прекарваше четири-пет часа като вдигаше тежести — все повече и повече, докато накрая мускулите му бухваха като козунак и желанието за насилие се изпаряваше.

Психиатрите го наричаха сублимация. Напоследък обаче този метод ставаше все по-малко и по-малко успешен в разсейването на нездравите му желания.

Жената все още бе в мислите му.

Нейната загладеност.

Извивката на бедрата и гърдите й.

Хилари Томас.

Не. Това беше само прикритие. Кейтрин.

Ето коя всъщност беше тя.

Кейтрин. Кейтрин, кучката. В ново тяло.

Ако затвореше очи, можеше да си я представи гола върху леглото, затисната от неговата тежест, с разтворени бедра, ритаща, гърчеща се, трепереща като заек, който съзира дулото на пушката. Можеше да си представи как ръката му опипва налетите й гърди, после минава надолу по стегнатия й корем, по бедрата й и подутината между тях… а после с другата ръка вдига ножа и забива сребърното му острие в нея — навътре в нейната мека, покорна плът, която му се отдаваше. Кръвта щеше да бликне и да му донесе светлото обещание за покой. Щеше да види дивия ужас и дивата, пръскаща сърцето болка в очите й, докато насочваше ножа си в гърдите й, за да достигне до все още живото й сърце и да го отскубне, докато още туптеше. Той почти усещаше нейната лепкава топла кръв и чувстваше лекия й горчиво-кисел мирис на мед. Когато това видение изпълни съзнанието му и взе връх над всичките му сетива, Фрай усети как тестисите му се напрягат, как пенисът му потръпва и става корав — още един нож, и той изпита желание да го забие в нея… навътре в нейното прекрасно тяло. Първо неговият голям, пулсиращ пенис, а после острието. Щеше да впръска в нея своя страх и своята слабост с едното оръжие, а с другото щеше да изтръгне нейната сила, нейния живот.

Фрай отвори очи.

Потеше се.

Кейтрин, кучката.

Тридесет и пет години бе живял в нейната сянка и бе вегетирал в постоянен жалък страх от нея. Преди пет години тя бе умряла от сърце и за първи път в своя живот той усети вкуса на свободата. Ала тя непрекъснато се връщаше от гроба, оприличавайки се на други жени, търсеща начин отново да го завладее.

Искаше да я използва и да я убие, за да й покаже, че тя не можеше да го изплаши вече. Тя нямаше власт над него. Сега той беше по-силен от нея.

Фрай се пресегна за кожения вързоп, който беше на пода до дюшека, развърза го и извади резервния си нож.

Нямаше да може да спи, докато не я убиеше.

Тази нощ.

Той погледна часовника си — полунощ.

Хората, излезли от кината, и останали на гости до късно, все още се завръщаха по домовете си. С напредването на нощта улиците щяха да опустеят, къщите щяха да утихнат, светлините в тях да угаснат и така шансовете някой да го забележи и да се обади в полицията ставаха незначителни.

Фрай реши да тръгне за Уестууд в два часа̀.

3.

Ключарят дойде и смени ключалките на входната и задната врата, после отиде на друго повикване в Хенкок парк.

Полицаите Фармър и Уитлок си тръгнаха.

Хилари беше сама.

Тя смяташе, че няма да може да спи, но със сигурност знаеше, че няма да може да прекара остатъка от нощта в леглото си. Когато отиде в спалнята съзнанието й се изпълни с ярки и ужасни картини: Фрай, който разбива вратата и влиза, дебне я, ухилен зловещо, неумолимо приближава леглото, скача внезапно отгоре, хуква по дюшека с високо вдигнат нож… Както преди, като в някакъв странен и необясним сън представата й за Фрай се разми, и се видоизмени в спомена за нейния баща и за миг й се стори, че не друг, а Ърл Томас бе възкръснал от мъртвите тази нощ и бе дошъл, за да я убие. Ала не само остатъчните вибрации на злото и насилието в тази стая я правеха нежелано място за прекарване на нощта. Хилари не желаеше да спи тук и по причина на счупената врата, която трябваше да бъде подменена с нова, но това можеше да стане едва утре, когато повикаше дърводелец. Предишната врата от талашит не беше много стабилна и не издържа на ударите на Фрай. Хилари реши да я замени със солидна врата от здраво дърво и желязно резе. Но ако Фрай се върнеше сега и по някакъв начин успееше да се вмъкне в къщата, той щеше спокойно да влезе в спалнята й, докато тя спеше, ако изобщо можеше да заспи.

Рано или късно той щеше да се върне. Хилари бе сигурна в това, както винаги и за всичко до сега.

Можеше да отиде на хотел, но тази идея не я привличаше много — щеше да означава, че се крие от него… че бяга. Тя бе спокойна и се гордееше със своята смелост. Никога не бягаше от някого или от нещо, а се отбраняваше с цялата си изобретателност и сила. Хилари не беше избягала от своите сприхави и озлобени родители. Тя дори не бе потърсила психологическо спасение от изгарящия спомен за последните чудовищни и кървави събития в онзи чикагски апартамент. Не бе потърсила утеха в лудостта или в удобната безпаметност — два изхода, които хората биха предпочели, ако бяха преживели същите изпитания като нея. Никога не бе отстъпвала пред безбройните предизвикателства и трудности, с които се бе сблъскала, докато правеше кариера в Холивуд — първо на актриса, после като авторка на сценарии. Много пъти беше поваляна, но тя винаги се изправяше на крака. Щеше да спечели и тази зловеща битка с Бруно Фрай дори да се налагаше да го направи сама.

По дяволите полицията!

Хилари реши да спи в една от стаите за гости, където имаше врата. Тя щеше да я заключи и барикадира. Донесе чаршафи и одеяла и ги сложи върху голямото двойно легло, а в съседната баня окачи хавлиени кърпи.

Слезе долу в кухнята и взе да рови из чекмеджетата, изваждайки различни ножове и изпробвайки тежестта и остриетата им. Големият касапски нож изглеждаше най-смъртоносен, отколкото който и да е друг от останалите, но в нейната малка ръка беше просто тежък и неудобен. При борба на късо разстояние нямаше да й бъде от полза, тъй като й трябваше пространство, за да замахне. Този нож можеше отлично да се използва за нападение, но не бе толкова добро оръжие при самозащита. Вместо него Хилари избра един обикновен кухненски нож с десетсантиметрово острие, достатъчно малък, та да се побере в джоба на халата й и достатъчно голям, за да причини значителна рана, ако се наложеше да го използва.

Мисълта да забие нож в друго живо човешко същество я изпълваше с отвращение, но тя знаеше, че е в състояние да го направи, ако животът й е в опасност. Много често в детството си Хилари криеше нож под дюшека в спалнята си. Той бе единствената й защита срещу бащините й непредсказуеми пристъпи на безумна истерия и лудост. Тя използва ножа само веднъж в онзи последен ден, когато Ърл беше започнал да бълнува поради нещо средно между делириум тременс и най-обикновена невменяемост. Баща й виждаше огромни червеи да излизат от стените и огромни раци, опитващи се да влязат през прозорците. В параноидния си и шизофреничен бяс той бе взел малкия апартамент за гъмжащ от червеи гроб и Хилари се бе спасила само защото имаше ножа.

Разбира се, един нож не можеше да се сравнява с огнестрелно оръжие. Хилари нямаше да може да го използва преди Фрай да се качеше отгоре й, а тогава навярно щеше да е твърде късно. Но този нож бе всичко, което имаше. Униформените полицаи й бяха взели пистолета, когато си тръгнаха веднага след ключаря.

Да вървят по дяволите!

След като агентите Клеменца и Хауърд си отидоха, Хилари и полицаят Фармър проведоха един влудяващ разговор относно закона за оръжията. Тя кипваше всеки път, щом си спомнеше за него.

— Мис Томас, за този пистолет…

— Какво за него?

— Трябва да имате разрешително, за да държите оръжие в къщата.

— Зная и имам.

— Мога ли да видя регистрацията?

— В чекмеджето на нощния шкаф е. Държа го при пистолета.

— Може ли колегата Уитлок да отиде и да го донесе?

— Моля, защо не?

Минута-две по-късно:

— Мис Томас, предполагам, че навремето сте живели в Сан Франциско.

— Около осем месеца. Играех известно време в театъра, опитвайки са да се наложа като актриса.

— В тази регистрация е записан адреса ви в Сан Франциско.

— Живеех в апартамент под наем в Норт Бийч, защото така беше по-евтино, а тогава нямах толкова пари. Сама жена в квартал като онзи има голяма нужда от оръжие.

— Мис Томас, не знаете ли, че трябва да попълвате нова адресна карта, когато се местите от един град в друг?

— Не.

— Наистина ли не сте осведомена?

— Вижте, аз просто пиша сценарии. Моят бизнес не са оръжията.

— Но след като държите пистолет в къщата си, вие сте задължена да познавате законите, отнасящи се до регистрацията и използването на оръжия.

— Добре, добре. Ще го регистрирам веднага, щом мога.

— Ами да, нали разбирате, ще трябва да дойдете и да го регистрирате, за да си го получите обратно.

— Да си го получа обратно ли?

— Ще трябва да го взема.

— Вие шегувате ли се?

— Такъв е законът, мис Томас.

— Ще ме оставите сама и без оръжие?

— Не смятам, че си заслужава да се тревожите за…

— Кой ви подучи за това?

— Аз просто върша работата си.

— Хауърд ви подучи, нали?

— Инспектор Хауърд спомена, че трябва да проверя регистрацията, но не каза, че…

— Боже господи!

— Трябва само да дойдете, да внесете съответната такса и да попълните необходимия формуляр… и ние ще ви върнем пистолета.

— Ами ако Фрай дойде отново тази нощ?

— Няма голяма вероятност, мис Томас.

— Но ако все пак дойде?

— Обадете ни се. В този район имаме няколко дежурни коли. Ще дойдем тук…

— … тъкмо навреме, за да повикате свещеника и линейката от моргата.

— Няма от какво да се страхувате, освен…

— … от самия страх. Кажете ми, полицай Фармър, трябваше ли да завършите специален курс по използване на клишетата, за да станете ченге?

— Просто изпълнявам дълга си, мис Томас.

— Оххх… няма смисъл.

Фармър бе взел пистолета й, а Хилари бе получила ценен урок. Полицията беше едно от оръдията на правителството. Обаче на правителството не можеше да се разчита за нищо. Ако правителството не можеше да се оправи със собствения си бюджет и не можеше да се справи с развихрилата се корупция в своя собствен кабинет и ако вече нямаше нито воля, нито средства, за да поддържа армията и да осигурява националната сигурност, тогава защо тя трябваше да очаква от правителството да спре някакъв маниак, който искаше да я нареже на парчета.

Хилари отдавна знаеше, че не е лесно да намериш някого, на когото да вярваш и да се доверяваш. Не и родителите й! Нито пък роднините й — те всички предпочитаха да стоят настрана. Нито социалните работници, които бяха книжни плъхове, и към които тя се бе обърнала за помощ като дете. Нито полицията. Всъщност сега Хилари ясно разбра, че единственият човек, на когото всеки може да разчита, е неговото собствено аз.

Добре, мислеше си тя гневно. Окей! Аз ще се справя с Бруно Фрай сама.

Как?

Все някак.

Хилари излезе от кухнята с ножа в ръка, отиде до мокрия бар с огледалата, разположен в нишата между хола и кабинета й, и си сипа щедра доза „Реми Мартен“ в голяма кристална чаша. Занесе ножа и брендито в гостната стая като напук изгасваше всички лампи след себе си.

Хилари затвори вратата, заключи я и потърси начин да я барикадира. Наляво от вратата, до стената, имаше висок скрин с чекмеджета — масивен шкаф от тъмно чамово дърво, по-висок от нея. Беше твърде тежък, за да се премести така, както беше, но тя го направи по-лек като извади всички чекмеджета и ги сложи встрани. Хилари затътри големия дървен скрин по килима, допря го плътно до вратата и сложи чекмеджетата обратно в него. За разлика от другите скринове този изобщо нямаше крака и опираше направо в пода, центърът на тежестта му бе сравнително ниско, което го правеше идеално препятствие за всеки, който се опиташе с взлом да влезе в стаята.

Хилари сложи ножа и брендито на пода в банята на гостната. Напълни ваната с гореща вода, толкова гореща, колкото можеше да търпи, съблече се и бавно влезе в нея като се мръщеше и пъхтеше, докато постепенно се потопяваше. От мига, в който Фрай я притисна към пода в спалнята и усети грубата му лапа между бедрата си да къса чорапите й, тя се почувства изцапана, омърсена. Сега Хилари се потопи във ваната с огромно удоволствие, направи голяма пяна с люляков аромат и започна енергично да се търка с хавлиената изтривалка, спирайки от време на време, за да сръбне от брендито. Най-сетне, когато се почувства съвсем чиста, тя остави сапуна настрана и се потопи още по-надолу в ароматната вода. Над нея и около нея се носеше пара, а брендито създаваше пара вътре в нея. Приятното съчетаване на вътрешна и външна топлина накара челото й да се покрие с малки капчици пот. Хилари затвори очи и се съсредоточи върху съдържанието на чашата.

Човешкото тяло не може да издържи дълго, ако не се поддържа. Тялото в края на краищата е една машина, чудесна машина, съставена от много видове тъкани и течности, химикали и минерали, една сложна и фина система с едно сърце-двигател и безброй много малки мотори, смазваща и охлаждаща система, управлявани от мозъка-компютър с движещи лостове, направени от мускули, всичко това монтирано върху една умно замислена рамка от калций. За да функционира, на тази машина са й нужни много неща и не на последно място храна, почивка и сън. Хилари си мислеше, че няма да може да спи след това, което се случи и че ще прекара нощта като котка с наострени уши, ослушваща се за приближаваща опасност. Но тази нощ тя се бе изтощила извънредно много и макар съзнанието й да не искаше да се затвори за необходимото възстановяване, подсъзнанието й знаеше, че това е необходимо и неизбежно. Когато допи брендито си, тя беше толкова сънена, че едва държеше очите си отворени.

Хилари излезе от ваната, отвори отводнителния канал и се избърса с голяма и пухкава хавлиена кърпа, докато водата шумно се оттичаше. Тя взе ножа, излезе от банята, оставяйки лампата да свети, и затвори вратата наполовина. Изгаси осветлението в гостната и стъпвайки в тиха притома сред меките светлини и кадифени сенки, остави ножа върху нощния шкаф и се пъхна гола под завивките.

Чувстваше се олекнала така, сякаш топлината бе размекнала ставите й.

Освен това главата й бе леко замаяна… от брендито.

Хилари лежеше с лице към вратата. Барикадата изглеждаше доста стабилна… непробиваема. Бруно Фрай не би могъл да мине през нея, казваше си тя. Нито дори и със стенобойна машина. Дори малък отряд не би могъл да пробие вратата. И танк не би се справил. „Ами някой голям, стар динозавър?“, питаше се тя сънливо… „Някое от онези чудовища от рода на тиранозавър рекс, както е в смешните анимационни филми? Някоя годзила…“

В два часа сутринта във вторник Хилари вече спеше.

* * *

В два часа и двадесет и пет минути сутринта във вторник Бруно Фрай мина бавно с колата си покрай имението Томас. Мъглата бе обхванала и Уестууд, но не беше така гъста, както бе близо до океана. Фрай виждаше къщата достатъчно добре, за да забележи, че навсякъде е тъмно и зад предните прозорци не се виждаше дори най-малка светлина.

Той отмина две пресечки, сви и отново подкара покрай къщата този път още по-бавно, оглеждайки внимателно колите, паркирани по улицата. Фрай смяташе, че полицаите няма да оставят охрана заради нея, но все пак не желаеше да поема никакви рискове. Колите бяха празни — нямаше патрулен пост.

Фрай остави фургона си между два автомобила „Волво“ две пресечки по-надолу и се върна пеша до къщата, минавайки през сенки от нощна влага, през бледи кръгове от приглушена светлина, струяща от обвитите в мъгла улични лампи. Докато минаваше през тревата обувките му засвистяха из мократа от росата трева, което го накара да усети колко безмерно тиха е нощта.

От едната страна на къщата имаше олеандров храст и Фрай клекна до него, после погледна в посоката, от която беше дошъл. Не беше включена никаква алармена система. Никой не го бе видял.

Той продължи до задната част на къщата и се прехвърли през заключената порта. В задния двор той погледна нагоре към стената на къщата и видя малък светъл квадрат на втория етаж. Размерите му показваха, че това е прозорец на баня. По-големите стъкла на прозорците отдясно бяха покрити с пердета, но в ъглите на драпериите се процеждаше бледа светлина.

Тя беше горе.

Фрай бе сигурен в това.

Усещаше я… подушваше я.

Кучката!

Чакаше да я вземе някой и да я използва.

Чакаше да бъде убита.

„Чака да я убия аз ли?“, запита се Фрай учудено.

Той потрепери. Искаше я. Огромното му желание го изгаряше, но Фрай се боеше от нея.

Преди винаги бе умирала лесно. И винаги бе възкръсвала в ново тяло, маскирана като нова жена, но винаги бе умирала без да оказва голяма съпротива. Този нощ обаче Кейтрин бе истинска тигрица, ужасяващо силна, умна и безстрашна. Това бе нещо ново и то никак не му хареса.

Въпреки това той трябваше да върви след нея. Ако не я преследваше във всяко едно от нейните превъплъщения и не продължаваше да я убива, Фрай никога нямаше да има покой.

Той не се опита да отключи кухненската врата с ключовете, които бе откраднал от чантата й онзи ден в избата. Навярно вече бе сменила ключалките. Но дори тя да не бе взела тези мерки, Фрай не би могъл да влезе през тази врата. Във вторник вечерта, когато за първи път се опита да влезе в къщата и когато тя си беше у дома, той откри, че тази врата не може да се отключи отвън, ако специалният секрет отвътре е пуснат. Горната ключалка се отвори без съпротивление, но долната можеше да се отвори само ако беше заключена от външната страна. Тогава Фрай не можа да влезе в къщата и трябваше да се върне на следващата вечер, сряда, преди осем часа, когато тя беше излязла да вечеря навън и можа да използва и двата ключа. Но сега тя бе вътре и дори да не беше сменила ключалките, тя беше пуснала специалния секрет отвътре, отлично охраняващ входа, независимо от броя на ключовете, които Фрай притежаваше.

Той се придвижи до ъгъла на къщата, където имаше голям прозорец с колона, гледащ към розовата градина. Той беше разделен на множество малки квадратни стъкла, оградени от тънки, черни, добре лакирани парчета дърво. Кабинетът с книгите беше от другата страна. Фрай извади малко фенерче от джоба си, запали го и насочи тесния сноп лъчи през прозореца. Като напрегна взор, той опипа дължината на перваза, а също и на средното, хоризонтално парче дърво, докато стигна до дръжката на прозореца. Тогава изгаси фенерчето. Фрай беше взел със себе си ролка изолирбанд и започна да облепва малкото квадратно парче стъкло, което беше най-близо до дръжката на прозореца. Когато покри напълно малкия квадрат, той го счупи с юмрук — ръцете му бяха в кожените ръкавици. Трябваше само един рязък и силен удар. Стъклото се счупи почти безшумно, а и парчетата не се посипаха по пода, тъй като бяха полепнали по изолиращата лента. Фрай пъхна ръката си и отвори прозореца. Повдигна го, покатери се на перваза и се вмъкна вътре като едва не се сгромоляса върху някаква малка маса до прозореца — щеше да се вдигне страхотен шум.

Той застана в средата на кабинета с разтуптяно сърце, после се ослуша за някакви шумове в къщата, за да разбере дали го бе чула.

Цареше пълна тишина.

Тя можеше да възкръсва и да се връща всеки път с ново лице, ала очевидно само до тук се простираха свръхестествените й способности. Явно не беше всевиждаща и всезнаеща. Той беше в нейната къща, но тя още не го знаеше.

Фрай се усмихна.

Извади ножа от калъфа, закрепен на колана му, и го взе в дясната си ръка.

С фенерчето с лявата си ръка той тихо обходи всички стаи на приземния етаж. Всички бяха тъмни и в тях нямаше никой.

Качвайки се по стълбите към втория етаж, Фрай се движеше близо до стената, в случай че някои от стъпалата скърцаха. Качи се на горната площадка съвсем безшумно.

Той огледа спалните, но не намери нищо интересно, докато не стигна до последната вляво. Стори му се, че под вратата се процежда светлина. Фрай изгаси фенерчето си. В непрогледната тъмнина на коридора прагът на последната стая бе отбелязан с тънка мъглива ивица, за разлика от другите. Той отиде до вратата и внимателно натисна бравата. Беше заключено.

Фрай беше я намерил.

Кейтрин.

Преструваше се, че е някоя си Хилари Томас.

Кучката! Мръсната кучка!

Кейтрин, Кейтрин, Кейтрин…

Името й кънтеше в главата му. Той здраво стисна ножа и описа няколко къси дъги в тъмното така, сякаш я пробождаше.

Легна по корем в коридора и погледна през трисантиметровия процеп в долния край на вратата. Някакъв тежък шкаф, навярно гардероб, бе подпрян от другата страна на вратата. Слаба, отразена светлина огряваше покривката на леглото, идваща от някакъв източник в дясната половина на стаята. Чест от светлината минаваше отстрани на шкафа и се процеждаше през вратата.

И от малкото, което видя, Фрай бе очарован и изпълнен с оптимизъм. Тя беше барикадирала стаята, което означаваше, че омразната кучка се боеше от него. Тя се страхуваше от него. Макар да знаеше как да възкръсва от мъртвите, тя се страхуваше да умре. Или може би този път усещаше, знаеше, че вече няма да може да се върне към живот. Фрай щеше да изпипа всичко както трябва, когато трябваше да се освободи от трупа. Щеше да е много стриктен, много повече отколкото с другите жени, чиито тела Кейтрин бе обитавала. Щеше да изреже сърцето й, да го набие на дървен кол, да отреже главата й, да я натъпче с чесън. Възнамеряваше също да вземе сърцето и главата със себе си, когато излезеше от къщата. Щеше да зарови тези ужасни трофеи в святата земя на две различни гробища и далече от мястото, където евентуално биха заровили тялото. Явно Кейтрин бе усетила, че той ще вземе извънредни мерки този път, защото му се съпротивляваше със сила и воля, които никога не бе проявявала преди.

В стаята беше много тихо.

Спеше ли?

Не, реши Фрай. Беше твърде изплашена, за да спи. Навярно седеше в леглото с пистолет в ръка.

Той си я представи като мишка, търсеща убежище от дебнещата я котка, и се почувства силен и могъщ като някаква природна стихия. Черна омраза кипеше в него. Искаше тя да се гърчи и да трепери от страх, както бе принуждавала него толкова много години. Облада го почти непреодолим импулс да й крещи — искаше да крещи името й… Кейтрин, Кейтрин… да я ругае и обижда. Успя да се овладее с невероятно усилие, което го накара да се изпоти и просълзи.

Фрай се изправи на крака, притаил се в тъмното, премисляйки възможностите си. Би могъл да се хвърли със сила срещу вратата, да я разбие, да премине през нея и да отстрани препятствието, но това със сигурност означаваше да се самоубие. Нямаше да може достатъчно бързо да премине през укрепената врата и да я изненада. Кейтрин щеше да разполага с много време, през което да се прицели и да изстреля в него пет-шест куршума. Единственото друго нещо, което би могъл да направи, бе да я чака да излезе. Ако останеше тихо в коридора през цялата нощ, спокойно прекараните часове можеха да притъпят изострената й бдителност. На сутринта тя щеше да си помисли, че всичко е наред и че Фрай изобщо няма да се върне. Когато излезеше от там, той щеше да я сграбчи и да я прикове обратно върху леглото, преди тя да разбере какво става.

Фрай прекоси коридора с две крачки и седна на земята, опрял гърба си в стената.

След няколко минути чу някакъв шум в тъмнината — някакво тихо топуркане.

Въобразявам си, каза си той. Това е пак онзи страх.

Но тогава усети как нещо пълзи по крака му нагоре, под панталона му.

В действителност нищо няма там, рече си той.

Нещо се пъхна под ръкава и запълзя нагоре по ръката му… нещо ужасно и непреодолимо. Нещо пробяга по гърба му, после нагоре по врата и върху лицето му — нещо дребно и смъртоносно. То се насочи към устата му. Фрай стисна устни. То се насочи към очите му. Фрай стисна клепачите си. Нещото изпълзя към ноздрите му и той започна истерично да бръска лицето си с ръка, за да го намери и да го махне! Не!!!

Фрай запали фенерчето си. Той беше единственото живо същество в коридора. Нищо не се движеше под крачолите му, нито под ръкава му. Нито върху лицето му.

Фрай потрепери.

Той остави фенерчето да свети.

* * *

В девет часа сутринта Хилари беше събудена от звъна на телефона. В гостната имаше дериват. Случайно копчето за усилване бе преместено до максималното ниво от някоя от чистачките, които Хилари беше наела. Пронизителният звън проникна в съня й и я накара да се изправи в леглото си стреснато.

Обаждаше се Уоли Топелис. На закуска той беше разбрал от вестниците за нападението и опита за изнасилване. Бе шокиран и разтревожен.

Преди да му разкаже нещо повече, тя го накара да й прочете статията във вестника. Хилари с облекчение разбра, че материалът бе кратък — малка снимка и кратко съобщение на шеста страница. Основаваше се изцяло на оскъдната информация, която тя и лейтенант Клеменца бяха дали на репортерите през изминалата нощ. Името Бруно Фрай не се споменаваше… нямаше и намек за това, че тя лъже, както бе убеден инспектор Франк Хауърд. Вестникарите бяха дошли и си бяха отишли във възможно най-подходящото време! За малко не успяха да разберат пикантните подробности, които биха поставили статията доста страници по-напред във вестника.

Тя каза на Уоли за всичко и той беше разярен.

— Това тъпо ченге! Ако беше си направил труда да поразпита за тебе, какъв човек си, щеше да разбере, че ти не си жената, която ще скалъпи такава история! Слушай, момичето ми, аз ще се погрижа за това. Не се тревожи. Ще задействам нещата.

— Как?

— Ще се обадя на някои познати.

— Кои?

— Какво ще кажеш за шефа на полицията като начало?

— О, разбира се.

— Хей, той ми е задължен — каза Уоли. — През последните пет години кой организираше годишните благотворителни концерти за полицията? Кой уреждаше някои от най-големите звезди в Холивуд да играят безплатно? Кой караше певци и комици да участват в безплатни представления за полицията?

— Ти?

— Дяволски права си — аз бях!

— Но какво може да направи той?

— Може да започнат повторно издирване.

— Когато един от инспекторите му се кълне, че е измама?

— Инспекторът му е мозъчно увреден.

— Предусещам, че този Франк Хауърд има много добра репутация.

— Тогава начинът, по който преценява хората, е срам. Критериите им са или твърде занижени, или съвсем смахнати.

— Може да ти струва доста труд, ако ще трябва да убеждаваш шефа на полицията в това.

— Мога да бъда изключително убедителен, агънцето ми.

— Но макар и да ти дължи услуга, как ще нареди отново да се работи по случая, без да има нови доказателства? Може да е шеф, но и той трябва да спазва правилата.

— Виж, поне ще го накарам да поговори с онзи шериф в Напа Каунти.

— А шериф Лоренски ще разкаже на директора на полицията същата история, която разказа и снощи. Ще каже, че Фрай си е бил у дома и си е пекъл курабийки, или нещо подобно.

— Тогава шерифът е некадърен глупак, който е повярвал на думите на някой от персонала на Фрай. Или е лъжец. Или може би е съучастник на Фрай по някакъв начин.

— Кажеш ли това на полицейския бос — рече Хилари, — той веднага ще изпрати да ни изследват за параноична шизофрения.

— Ако не мога да размърдам ченгетата — каза Уоли, — то тогава ще наема добри частни детективи.

— Частни разследвания?

— Зная точно такава агенция. Добри са… много по-добри от повечето полицаи. Ще разровят личния живот на Фрай и ще разберат и най-малките подробности в него. Ще се доберат до такива доказателства, които ще дадат възможност да се даде ход на разследването.

— Но не е ли много скъпо?

— Ще разделя разходите с тебе — каза Уоли.

— О, не!

— О, да!

— Много щедро от твоя страна, но…

— Изобщо не е щедро от моя страна. Ти си изключително ценно имущество, агънцето ми. Аз притежавам процент от тебе, така че каквото и да платя на частните следователи, то е просто застраховка. Искам само да защитя интересите си.

— Това са празни приказки и ти го знаеш — отвърна Хилари. — Ти си щедър, Уоли. Но не наемай още никого. Другият инспектор, за когото ти говорих, лейтенант Клеменца, каза, че ще се отбие при мене късно днес следобед, за да разбере дали не съм си спомнила още нещо. Той като че ли ми вярва, но е объркан, защото Лоренски направи голяма дупка в достоверността на разказа ми. Мисля, че Клеменца би използвал и най-малката възможност, за да може да се даде ход на разследването. Нека да почакаме, докато се срещна с него. Тогава, ако положението е все още мрачно, ще наемем твоите частни детективи.

— Е… добре — отвърна Уоли неохотно. — Но междувременно ще им се обадя да ти изпратят охрана в къщата за по-сигурно.

— Уоли, нямам нужда от бодигард.

— Как не, по дяволите!

— Бях съвсем добре снощи и…

— Слушай, момичето ми, ще изпратя някого. Край! Няма да спориш с чичо си Уоли. Ако не искаш да го пуснеш вътре, той просто ще стои отвън на стража.

— Виж, аз наистина…

— Рано или късно — рече меко Уоли — ще трябва да погледнеш истината в очите — не можеш да се бориш с живота само със собствени сили. Никой не го прави. Никой, момичето ми. От време на време всеки приема по малко помощ. Трябваше да ми се обадиш снощи.

— Не исках да те безпокоя.

— За бога, нямаше изобщо да ме безпокоиш! Аз съм твой приятел! Та ти ме обезпокои много повече с това, че не си ме безпокоила снощи! Хубаво е да си силна, независима и да разчиташ на себе си, момичето ми. Но когато изпадаш в крайност и се изолираш по този начин, това е плесница в лицето на всеки, който е загрижен за тебе. А сега, ще пуснеш ли охраната, когато пристигне?

— Окей — въздъхна Хилари.

— Добре. Той ще бъде там след около час. А ти ще ми се обадиш веднага, щом говориш с Клеменца, нали?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Спа ли изобщо снощи?

— Да, колкото и да е чудно.

— Ако не си поспала хубаво, добре е да подремнеш днес следобед.

— От тебе ще стане чудесна болногледачка — засмя се Хилари.

— Може довечера да ти донеса и една купа пилешки бульон. Довиждане, скъпа.

— Довиждане, Уоли. Благодаря ти, че ми се обади.

Когато затвори телефона, тя погледна към скрина, поставен пред вратата. След като нищо не се бе случило през нощта, барикадата изглеждаше глупаво. Уоли бе прав: най-добрият начин да се справи човек с такава ситуация, беше да наеме денонощна охрана, а след това да пусне по следите на Фрай първокласен екип от частни детективи. Първоначалният й план да реши този проблем беше напълно абсурден. Тя не можеше просто да залости всички прозорци и да си играе на „Битката на Аламо“ с Фрай.

Хилари стана от леглото, облече копринения си халат и отиде до скрина. Извади всички чекмеджета и ги сложи встрани. Когато високият скрин стана достатъчно лек, за да бъде преместен, тя го издърпа от вратата и го закара точно върху вдлъбнатината на килима, която очертаваше мястото му отпреди случилото се снощи. Сетне постави обратно чекмеджетата на местата им.

Хилари отиде до нощния шкаф, взе ножа и се усмихна замислено, разбирайки колко наивна се бе показала. Ръкопашен бой с Бруно Фрай? Отбрана с нож срещу един маниак? Как бе могла да си помисли, че ще има изобщо някакъв шанс в такава неравна схватка?! Фрай беше много пъти по-силен от нея. Направо бе имала късмет, че снощи бе успяла да се освободи от него. За щастие тогава имаше пистолет. Но ако се опиташе да се бори с него, той щеше да я накълца на кайма.

С намерение да остави ножа в кухнята и да се облече за случая, преди да е дошъл телохранителят, тя отиде до вратата, отключи, отвори я, прекрачи прага и изпищя, когато Бруно Фрай я сграбчи и притисна до стената. Главата й се удари рязко и силно в мазилката и тя се помъчи да се задържи над вълната от мрак и забвение, която пропълзя в очите й. С дясната си ръка той стискаше гърлото й и я държеше прикована. С лявата си ръка Фрай раздра халата й отпред и стисна голите й гърди като й се хилеше злобно и похотливо и я наричаше кучка и мръсница.

Сигурно бе подслушал разговора й с Уоли и бе чул, че полицаите са й отнели пистолета, защото той изобщо не се боеше от нея. Ала Хилари не бе споменала нищо за ножа пред Уоли и Фрай не беше подготвен за това. Тя заби десетсантиметровото острие в твърдия му мускулест стомах. Няколко секунди той сякаш не го усети, плъзна ръката си надолу и се опита да пъхне пръстите си във влагалището й. Когато обаче Хилари извади острието, Фрай изведнъж бе поразен от болката. Очите му се разшириха и той нададе писклив крясък. Тя заби ножа още веднъж, този път пронизвайки го по-горе и встрани, точно под ребрата. Лицето му внезапно побеля, сякаш бе само от мас и лой. Той изрева, пусна я, залитна назад, докато се сблъска с отсрещната стена, събаряйки една от картините на пода.

Хилари бе разтърсена от силен спазъм на отвращение, когато разбра какво беше направила. Но тя не изпусна ножа и бе готова да го прободе още веднъж, ако той я нападнеше.

Бруно Фрай се погледна с изненада. Ножът го бе засегнал дълбоко. От него бликаше тънка струйка кръв, която бързо мокреше пуловера и панталоните му.

Хилари не остана да чака изразът му на пълно смайване да бъде сменен от израз на агония и ярост. Тя се обърна и изтича в гостната, затръшна вратата и я заключи. Някъде, около половин минута тя чуваше как Фрай тихо стене и ругае, чу несигурните му тромави стъпки и се запита дали щеше да му стигне силата да разбие вратата. Стори й се, че го чу как влачи крака надолу по коридора към стълбището, но не можеше да бъде сигурна. Хилари се спусна към телефона. С безкръвни и вдървени пръсти тя набра централата и поиска полицията.

* * *

Кучка! Гадна кучка!!!

Фрай пъхна ръката си под жълтия пуловер и сграбчи долната рана, пробила стомаха му, защото тя кървеше много повече от другата. Той стисна двата ръба на срязаното място, мъчейки се, доколкото може, да спре изтичащия от него живот. Усети как топлата кръв прониква през шевовете на ръкавиците му и мокри пръстите му.

Почти не го болеше. Усещаше само тъпа пареща болка в стомаха и леко смъдене в лявата страна: леко ритмично пробождане в такт с ритъма на сърцето му. Това бе всичко.

Все пак той знаеше, че е ранен тежко и положението му се влошаваше с всяка секунда. Беше жалък и слаб. Огромната му сила бе изтекла от него внезапно и изцяло.

Притиснал корема си с едната ръка и хванал се за парапета с другата, Фрай слезе до долния етаж по стъпала, които толкова се люлееха, като че ли бяха стълби в някакъв странен дворец на карнавалните игри — те подскачаха нагоре-надолу и се въртяха. Когато най-сетне стигна до долу, от него течеше пот като из ведро.

Навън слънцето прониза очите му. Беше по-ярко отколкото друг път — чудовищно слънце, което изпълваше небето и лъчите му се стоварваха безмилостно върху него. Струваше му се, че то пробива през очите му и подпалва малки огньове вътре в мозъка му.

Превит на две от раните си и ругаейки, Фрай се затътри тежко по тротоара в посока юг, докато стигна пепелявосивия си додж. Успя да се привдигне на седалката зад волана и затвори вратата с такова усилие, сякаш тежеше няколко тона.

С една ръка Фрай направляваше микробуса към булевард „Уилшър“, после зави надясно, стигна до „Сепълвида“, направи ляв завой, търсейки някоя напълно усамотена телефонна кабина. Всяка неравност по шосето беше като силен удар в слънчевия му сплит. От време на време колите, минаващи покрай него, му се струваха, че се разтягат и раздуват като балони, сякаш бяха направени от някакъв магически и еластичен материал и Фрай трябваше да се съсредоточи и да положи неимоверни усилия пак да ги върне към нормалните им форми.

Кръвта продължаваше да тече от него, независимо от това колко силно стискаше раната си. Паренето в стомаха му стана по-лошо. Ритмичното пробождане се превърна в остра режеща болка. Но катастрофалната болка, която със сигурност знаеше, че ще настъпи, още не бе дошла.

Фрай кара още известно време по „Сепълвида“, докато най-накрая откри уличен автомат, който отговаряше на изискванията му. Беше в тъмния ъгъл на паркинга пред един супермаркет на около стотина метра от магазина.

Той паркира колата под ъгъл така, че тя да скрива телефона от хората в супермаркета и от случайните автомобилисти, минаващи по „Сепълвида“. Телефонът не беше в кабина, а просто имаше пластмасова качулка, предназначена да осигури идеално звукоизолиране, но която нямаше никакъв ефект върху шума. Поне работеше и като че ли бе наистина твърде уединен. Зад автомата се издигаше висока циментова ограда, отделяща паркинга на супермаркета от територията на жилищния комплекс. Отдясно имаше няколко храста и две малки палми, които закриваха телефона откъм улицата, излизаща от „Сепълвида“. Никой не можеше да го види, че е ранен. Фрай не обичаше да се навъртат любопитни.

Той се премести на седалката до шофьорската и излезе от същата врата. Когато погледна надолу и видя гъстата червена лепкава течност да се процежда между пръстите му, притиснати върху по-опасната рана, изведнъж му се зави свят и той бързо отмести поглед встрани. Трябваше да направи само три крачки, за да стигне до телефона, но всяка му се струваше по-дълга от километър.

Фрай не можа де си спомни номера на своята кредитна карта за телефон, който преди знаеше така, както помнеше рождената си дата. Затова направи поръчка за сметка на Напа Каунти.

Телефонистката изчака шест повиквания.

— Ало?

— Имам поръчан разговор за ваша сметка от г-н Бруно Фрай. Приемате ли разговора?

— Да, дайте го.

Чу се леко дращене, когато телефонистката се изключи.

— Ранен съм много лошо… наистина. Струва ми се, че… умирам — каза Фрай на човека в Напа Каунти.

— О, господи, не! Не!

— Ще трябва да се… обадя на бърза помощ — каза Фрай, — и те… ще узнаят истината.

Двамата говориха около минута. Бяха уплашени и объркани.

Изведнъж Фрай почувства как нещо в него се скъса — както се скъсва напрегната до край пружина или плик, пълен с вода. Той извика от болка.

Мъжът в Напа Каунти извика заедно с него, сякаш и той усещаше същата болка.

— Трябва да… позвъня в бърза помощ — каза Фрай.

Той затвори телефона.

Кръвта бе текла през цялото време по панталоните и в обувките му, а сега капеше върху настилката.

Фрай вдигна слушалката и я постави на металната полица до телефона. Взе монета от десет цента, оставени върху същата полица, където бе изтърсил всичките си дребни пари, но пръстите му отказваха да го слушат. Той изпусна монетата и я изгледа глупаво, когато тя се търкулна по настилката. Намери още една монета и я стисна с всичката сила, на която бе способен. Вдигна монетата така, сякаш беше оловен диск, голям колкото автомобилна гума и най-накрая я сложи в процепа на автомата. Опита се да набере нула, но не му стигнаха силите да направи дори това просто движение. Широките му рамене и големи, мускулести ръце, огромният му гръден кош, якият гръб, твърдият му, мускулест корем и масивните му бедра — всички те му изневериха.

Той не можа да се обади на „Бърза помощ“, не успяваше вече дори да стои прав. Падна, превъртя се веднъж и остана легнал по корем върху настилката.

Не можеше да се изправи.

Не можеше да вижда. Беше ослепял.

Наоколо се стелеше такъв черен мрак!

Фрай се уплаши.

Опита се да си каже, че и той ще възкръсне от мъртвите, както Кейтрин. Ще се върна и ще я пипна, мислеше си Фрай. Ще се върна и ще я пипна. Но всъщност не го вярваше.

Докато лежеше на земята и главата му все повече олекваше, внезапно го споходи необикновено, мигновено просветление и той се зачуди дали не бе сбъркал за Кейтрин, мислейки си, че тя възкръсва от мъртвите. Дали не беше си въобразявал? Нима бе убивал невинни жени, които само приличаха на нея? Невинни жени? Луд ли беше?

Нов взрив от болка задуши всички тези мисли и го накара да се съсредоточи върху всепоглъщащия мрак сред който лежеше.

Фрай усети, че нещо се движи върху него.

Разни неща пълзяха по него…

Нещата пълзяха по ръцете и краката му!

Те пълзяха и по лицето му!

Опита се да извика, но не можа.

Той чу шепотите!!

Не!!!

Червата му се изпразниха.

Шепотите се усилиха и превърнаха в яростен, кънтящ хор, който го погълна и отнесе като черна река.

* * *

В четвъртък сутринта Тони Клеменца и Франк Хауърд откриха Джили Дженкинс, стара приятелка на Боби Валдез „Ангела“. Джили бе видяла изнасилвача и убиеца с бебешкото лице през юли, но оттогава не го бе виждала. По онова време Боби тъкмо бе напуснал работата си в обществената пералня „Ви Ви Джи“ на булевард „Олимпик“. Това бе всичко, което Джили знаеше.

„Ви Ви Джи“ беше голяма, едноетажна сграда с гипсова мазилка, построена в началото на 50-те години, когато цяла една школа от богопомазани архитекти от Лос Анджелис се сетиха за първи път да смесят автентичната испанска текстура и форма с утилитарния характер на фабричния дизайн. Тони не разбираше как е възможно дори най-нечувствителният архитект да съзре красота в тази гротескна кръстоска. Върху оранжево-червения покрив бяха забучени десетина тухлени комина с отдушници от нагъната ламарина. Пет от комините димяха. Прозорците бяха поставени в тежки дървени рамки — тъмни на цвят и провинциални на вид, сякаш сградата беше casa^[10] на някой голям terrateniente^[11], но грозните фабрични стъкла бяха обвити с тел. Там, където трябваше да бъдат верандите, имаше платформи за товарене. Стените бяха прави, ъглите — остри. Отвън сградата много приличаше на кутия — съвсем различна по форма от изящните веранди и загладените ъгли на истинската испанска конструкция. Зданието приличаше на застаряваща проститутка, носеща по-фини дрехи от обичайното, опитвайки се отчаяно да мине за дама.

— Защо са го направили? — попита Тони като излезе от полицейската кола и затръшна вратата.

— Какво са направили? — попита Франк.

— Защо са търпели толкова много позорни здания? Какъв е смисълът?

— Че кое му е позорното? — примига Франк.

— Не те ли притеснява?

— Това е обществена пералня. Нямаме ли нужда от перални?

— В семейството ти няма ли някой архитект?

— Архитект ли? Не — отвърна Франк. — Защо питаш?

— Просто се чудех.

— Знаеш ли, понякога ги говориш едни такива… ама изобщо не те разбирам.

— И други са ми го казвали — рече Тони.

В служебния офис, намиращ се в предната част на сградата, те пожелаха да видят собственика, Винсент Гарамалкис. Посрещнаха ги повече от хладно. Секретарката бе направо вражески настроена. Пералнята „Ви Ви Джи“ бе платила четири глоби за четири години за даване работа на чужденци без документи. Секретарката беше сигурна, че Тони и Франк са от имиграционния отдел и отдела за натурализирани американци, но омекна малко като видя документите им и разбра, че са инспектори от полицията. Все пак тя не пожела да им съдейства, докато Тони не я убеди, че той и колегата му нямат абсолютно никакъв интерес към това каква националност имат хората, наети на работа във „Ви Ви Джи“. Най-накрая тя призна неохотно, че мистър Гарамалкис е в сградата. Тъкмо се накани да ги заведе при него, когато телефонът иззвъня. Тогава секретарката набързо ги упъти как да го намерят сами.

Огромната главна зала на пералнята миришеше на сапун, белина и пара. Мястото беше влажно, горещо и шумно. Обществените перални машини бумтяха, бръмчаха, плющяха. Огромните сушилни барабани бучаха и тътнеха монотонно. Тракането и съскането на автоматичните сгъвачи накара Тони да стисне зъби. Повечето от работниците, разтоварващи количките, здравеняците, зареждащи пералните машини и жените, които маркираха бельото, наредени в две редици покрай дългите маси — всички те говореха високо и бързо на испански език. Когато Тони и Франк преминаха от единия край на салона в другия, шумът малко намаля, тъй като работниците прекратиха разговорите си и ги изгледаха подозрително.

Винсент Гарамалкис седеше до едно очукано бюро в края на голямата зала. Бюрото бе поставено върху платформа, висока около метър. По този начин даваше възможност на големия бос да надзирава своите наемници. Гарамалкис стана, прекоси платформата и застана в края й, когато видя Тони и Франк да идват към него. Той беше нисък, набит човек, оплешивяващ, с грубовати черти и две лешниковокафяви очи, които не съответстваха на останалата част от лицето му. Гарамалкис стоеше с ръце на кръста, сякаш ги предизвикваше да навлязат в негова територия.

— Полиция — каза Франк и светкавично показа картата си.

— Дааа — рече Гарамалкис.

— Не сме от имиграционния — увери го Тони.

— Че защо трябва да се тревожа, ако сте от имиграционния? — попита Гарамалкис и зае отбранителна позиция.

— Секретарката ви беше разтревожена — отвърна Франк.

Гарамалкис ги изгледа кръвнишки и каза:

— Чист съм. Наемам само американски граждани и чужденци с разрешително.

— Ами да, разбира се — рече Франк със сарказъм, — не ще мачка сирене.

— Вижте — каза Тони, — ние наистина не се интересуваме откъде са вашите работници.

— Тогава какво искате?

— Искаме да ви зададем няколко въпроса.

— За какво?

— За този човек — рече Франк, подавайки трите полицейски снимки на Боби Валдез.

Гарамалкис ги погледна и каза:

— Какво за него?

— Познавате ли го? — попита Франк.

— Защо?

— Искаме да го намерим.

— За какво?

— Той се укрива.

— Какво е направил?

— Слушай — рече Франк, отегчен от намусените отговори на ниския набит мъж. — Аз мога да ти направя живота лек или тежък. Можем да го сторим и тук, и в града. А ако смяташ да ни разиграваш разни номера, ще намесим и имиграционния отдел и отдела за натурализираните граждани. Ни най-малко не ни пука дали си наел на работа цяла рота мексиканци, но откажеш ли да ни помогнеш, ще се погрижим да ти скапем бизнеса по всякакъв възможен начин. Ясно ли ти е? Разбра ме, нали?

— Мистър Гарамалкис — рече Тони, — баща ми беше емигрант от Италия. Дойде в тази страна с редовни документи и естествено стана американски гражданин. Но по едно време имаше някакви неприятности с имиграционната служба. Просто беше станала някаква грешка в техните досиета, някакво недоглеждане. Обаче те го преследваха цели пет седмици. Обадили му се в работата, после внезапно идваха в жилището ни по никое време. Искаха документи, удостоверения и когато татко им ги показа, служителите ревнаха, че са фалшифицирани. Имаше заплахи… много заплахи. Преди да се оправят нещата, те дори му съставиха документи за депортиране. Баща ми трябваше да наеме адвокат, какъвто не можеше да си позволи, а майка ми изпадаше в истерия почти през цялото време, докато работата не се оправи. Така че, както разбирате, не питая ни най-малка любов към имиграционната служба. Не бих си мръднал и пръста дори да им съдействам ако желаят да ви накажат. И най-малък труд не бих си дал, мистър Гарамалкис.

Ниският набит мъж погледна към Тони за миг, после поклати глава и въздъхна:

— Ама колко са гадни, а? Искам да кажа — преди една-две години, когато всички онези ирански студенти преобръщаха коли и подпалваха къщи, дали проклетите имиграционни служби се погрижиха да им изритат задниците от тук? Не, по дяволите! Служителите им бяха прекалено заети да тормозят моите служители. Хората, които работят при мене, не палят ничии домове. Не преобръщат коли, не хвърлят камъни по полицаите. Те са добри и здраво трудещи се мъже и жени. Искат само да си изкарват прехраната. Прехрана, която не могат да изкарат на юг от границата. И знаете ли защо имиграционната служба използва всичкото си време да ги преследва? Ще ви кажа защо. Разбрал съм го. Защото тези мексиканци не се съпротивляват. Те не са политически или религиозни фанатици, както повечето иранци. Не са нито луди, нито опасни. Колко по-лесно е, дявол да го вземе, да преследваш тези хора, защото обикновено кротко се подчиняват. Ах, цялата ни система е направо срам!

— Разбирам ви — рече Тони. — Сега, ако само хвърлите поглед върху тези снимки…

Но Гарамалкис не беше готов да отговаря на въпросите им. В гърдите му се бе насъбрало много и трябваше да си го излее. Прекъсвайки Тони, той каза:

— Преди четири години ме глобиха за първи път. Все същата история. Някои от мексиканските ми работници нямаха зелени карти. Други пък работеха с вече изтекли разрешителни. След като се оправих в съда, реших вече да съм на чисто. Зарекох се да назначавам на работа мексиканци само с редовни разрешителни за работа. А ако не можех да намеря достатъчно, щях да назначавам американски граждани. И знаете ли какво, аз излязох глупак. Наистина сглупих, като мислех, че ще мога да се задържа в бизнеса по този начин. Виждате ли, аз мога да си позволя да давам само минимална заплата на повечето от моите работници, но дори тогава едва успявам да закърпя положението. Проблемът е, че американците не желаят да работят за минимална заплата. Когато си американски гражданин получаваш много повече от социалните помощи за безработни, отколкото ако работиш за минимална заплата. При това социалните помощи не се облагат с данъци. Така че за около два месеца направо станах луд, опитвайки се да намеря работници и да поддържам пералнята да работи в срок. Едва не получих инфаркт. Разбирате ли, мои клиенти са хотели, мотели, ресторанти, бръснарници… и всички те искат да си получат прането бързо и на абонатни начала — оставяме чистото бельо, взимаме мръсното. Ако не бях започнал отново да давам работа на мексиканци, щях да фалирам.

Франк не желаеше да слуша повече. Той тъкмо се накани да каже нещо остро, когато Тони сложи ръка на рамото му и го стисна леко, подсказвайки му, че трябва да има търпение.

— Вижте — продължи Гарамалкис, — разбирам, че не бива да се дават социални помощи и безплатно медицинско обслужване на незаконни пришълци и други подобни. Но не виждам смисъл да бъдат депортирани само защото вършат работа, която никой друг не иска да свърши. Това е абсурдно! Срамота!

Той отново въздъхна, погледна снимките на Боби, които държеше в ръцете си и каза:

— Да, познавам този човек.

— Чухме, че преди работел тук.

— Точно така.

— Кога?

— В началото на лятото, мисля… работи целия май и малко от юни.

— След като е напуснал жилището си и не се е обадил в участъка — каза Франк на Тони.

— Не зная нищо за това — рече Гарамалкис.

— С какво име ви се представи?

— Хуан.

— Фамилно име?

— Не си спомням. Беше тук само около шест седмици. Но сигурно все още го има сред ведомостите.

Гарамалкис слезе от платформата и ги поведе обратно към други край на залата през парата, миризмата на перилни препарати и подозрителните погледи на работниците. Когато влязоха в офиса, Гарамалкис помоли секретарката да провери ведомостите и тя след минута донесе точно тази, която бе нужна. Боби бе използвал името Хуан Мазкеза. Беше дал някакъв адрес на авеню „Ла Бриа“.

— Наистина ли живееше там? — попита Франк.

Гарамалкис сви рамене.

— Работата не е от такова естество, че да се иска чак свидетелство за съдимост.

— Каза ли защо напуска?

— Не.

— Каза ли ви къде отива?

— Да не съм му майка!

— Имам предвид — спомена ли някаква друга работа?

— Не. Просто напусна.

— Ако не намерим Мазкеза на този адрес — каза Тони, — ще искаме да поговорим с някои от хората ви. Може би някой е все още приятел с него.

— Щом искате, елате — рече Гарамалкис. — Но трудно ще успеете да говорите с хората ми.

— И защо така?

— Почти никой от тях не говори английски — отвърна Гарамалкис с усмивка.

Тони също му се усмихна и каза:

— Yo leo, escribo y hablo espanol.^[12]

— Ах! — възкликна Гарамалкис, силно впечатлен.

Секретарката им направи копие на ведомостта и Тони благодари на Гарамалкис за съдействието.

После Франк и Тони се качиха в колата и включвайки се в потока от автомобили, Франк пое към авеню „Ла Бриа“.

— Трябва да ти се признае — рече той след малко.

— Кое да ми се признае — попита Тони.

— Ти измъкна много повече от него и по-бързо, отколкото аз бих могъл.

Тони бе изненадан от комплимента. За първи път в тримесечната им съвместна работа Франк признаваше, че тактиката на партньора му даваше добри резултати.

— Искаше ми се и аз да можех като тебе, да имам стила ти — рече Франк. — Не всичко, нали разбираш? Все още си мисля, че моят начин си е най-добър в повечето случаи. Обаче от време на време попадаме на такива, които не биха се разприказвали пред мене и след милион години, а на тебе за една минута ще си кажат и майчиното мляко. Да, иска ми се да имах малко от твоите маниери.

— Ти можеш да ги постигнеш.

— Ами! По никакъв начин!

— Разбира се, че можеш.

— Ти имаш подход към хората — каза Франк, — а аз нямам.

— Можеш да се научиш.

— Неее! Така както сме си, е най-добре. На лице е класическият номер: гадно ченге — симпатично ченге, само че ние не играем тези роли. При нас се получи някак естествено.

— Ти не си гадно ченге.

Франк не отговори. Като спря на червения светофар, той заговори:

— Има нещо, което искам да ти кажа и което навярно няма да ти хареса.

— Я да видим — рече Тони.

— Става въпрос за жената от снощи.

— Хилари Томас?

— Да. Хареса ти, нали?

— Ами… да, разбира се. Изглеждаше доста приятна.

— Не това имам предвид. Искам да кажа, че ти наистина я хареса. Развълнува те.

— О, не. Тя е хубава, но аз не съм…

— Не се прави на светец. Видях как я гледаше.

Светофарът светна зелено.

Те поеха отново в мълчание.

Най-сетне Тони каза:

— Прав си. Аз не охкам и не ахкам след всяко хубаво момиче, което виждам, и ти го знаеш.

— Понякога си мисля, че си евнух…

— Хилари Томас е… различна. И въпросът не е само във външността й. Тя е страхотна, разбира се, но не е само това. Харесва ми походката, поведението й. Обичам да я слушам. Не само гласа й. Нещо повече — харесва ми начинът, по който се изразява. Харесва ми начинът й на мислене.

— Харесвам външността й — рече Франк, — но мисленето й ми е безразлично.

— Тя не лъжеше — рече Тони.

— Чу, че шерифът…

— Може да е била объркана за това какво точно й се е случило, но не си е съчинила историята от въздуха. Навярно е видяла някой като Фрай и…

— Ето тук идва това, което имам да ти кажа — прекъсна го Франк — и което ти няма да искаш да чуеш.

— Слушам те.

— Колкото и да те е развълнувала, няма извинение за това, което ми направи снощи.

Тони го изгледа смутено и каза:

— Какво съм направил?

— От тебе се очаква да поддържаш партньора си в такава ситуация.

— Не разбирам.

Лицето на Франк се зачерви. Той не погледна към Тони.

— Няколко пъти снощи, докато я разпитвах, ти взе нейната страна и застана срещу мене.

— Франк, не съм имал намерение…

— Ти се опита да ми попречиш да проведа разпита, за който знаех, че е важен.

— Стори ми се, че си твърде груб с нея.

— Тогава трябваше да изразиш мнението си много по-тактично, дявол да го вземе! С очи, с жест, с докосване. Та ти го правиш във всички останали случаи. Но пред нея се хвърли да нападаш като някакъв бял рицар.

— Тя бе изживяла нещо много мъчително и…

— Глупости! — рече Франк. — Не е изживяла нищо мъчително. Всичко беше чиста измислица!

— Все още не мога да го приема.

— Защото мислиш не с тази глава, с която трябва.

— Не вярно, Франк! И не е честно!

— Щом си мислиш, че съм се държал адски грубо, защо не ме дръпна встрани и да ме попиташ какво зная?

— Попитах те, за бога! — извика Тони вече ядосан. — Попитах те веднага след разговора ти с дирекцията, докато тя беше още навън и говореше с репортерите. Исках да зная с каква информация разполагаш, но ти не ми каза.

— Не смятах, че ще те интересува — отвърна Франк. — Ти вече се умилкваше около нея като побъркано от любов момченце.

— Това са глупости и ти го знаеш! Аз съм толкова добър полицай, колкото си и ти. Не позволявам личните ми чувства да влияят на работата ми. Но знаеш ли какво? Мисля, че твоите ти влияят.

— Влияят на какво?

— Позволяваш на твоите лични чувства да ти объркат работата понякога — отвърна Тони.

— Какви ги приказваш, по дяволите?!

— Имаш този навик да криеш информация от мене, когато попаднеш на нещо интересно — рече Тони. — И сега, като се замисля… се сещам, че ти го правиш само когато в случая е замесена жена, когато става въпрос за някаква информация, с която ти би могъл да я нараниш, нещо, което би я разстроило и би я накарало да плаче. Ти криеш такива неща от мене и после ги стоварваш върху жената изневиделица по възможно най-гадния начин.

— Винаги се добирам до това, което преследвам.

— Но обикновено има по-любезни и по-лесни начини за постигането му.

— Твоят начин, предполагам.

— Само преди две минути ти прие, че моят метод работи.

Франк нищо не каза и сърдито се втренчи в потока от коли пред него.

— Знаеш ли, Франк, каквото и да ти е причинила жена ти с онзи развод, това не е причина да мразиш всяка жена, която срещаш.

— Не е вярно.

— Може би не го правиш съзнателно, но подсъзнателно…

— Не ми приказвай тези фройдистки дивотии!

— Окей! Добре — рече Тони. — Но аз мога да те обвиня в същото. Ти твърдиш, че снощи съм се държал непрофесионално, а аз твърдя, че ти си го сторил. Сега вече си мат!

Франк зави надясно по авеню „Ла Бриа“ и спря на светофара. После светна зелено и те отново тръгнаха сред все по-засилващото се движение.

Известно време и двамата мълчаха.

— Каквито слабости и недостатъци да имаш, ти си адски добър полицай — рече Тони след кратка пауза.

Франк го погледна изненадан.

— Наистина мисля така — каза Тони. — Имали сме търкания. Повечето време се дракаме за празни работи. Може би няма да можем да работим заедно. Може би трябва да подадем молба за нови партньори. Но това са само личностни различия. Въпреки факта, че си три пъти по-груб с хората, отколкото това е необходимо, ти си добър в работата си.

Франк се прокашля.

— Е… ти също.

— Благодаря.

— Само понякога си прекалено… любезен.

— А ти понякога така се вкисваш, твойта кожа!

— Ще искаш ли нов партньор?

— Още не зная.

— Аз също.

— Но ако не започнем да се разбираме по-добре, твърде опасно е да продължаваме задно. Партньори, които взаимно се изнервят, могат и да се избият.

— Зная — каза Франк. — Зная това. Светът е пълен с идиоти, наркомани и фанатици, притежаващи оръжие. Човек трябва да работи с партньора си така, сякаш е част от него самия, нещо като трета ръка. Ако ли не, има голяма вероятност да бъде пречукан.

— Тъй че, предполагам, трябва да помислим за това дали сме подходящи един за друг.

— Да — рече Франк.

Тони започна да гледа номерата на къщите, покрай които минаваха.

— Сигурно сме съвсем наблизо — каза той.

— Май че това е къщата — рече Франк, посочвайки някаква сграда.

Адресът върху ведомостта за заплащане на Хуан Мазкеза посочваше, че жилището му е разположено в блок 16-ти, в цял един комплекс от апартаменти с градини, намиращ се в квартал, зает главно от търговски сгради: сервизи, малки мотели, магазин за автомобилни гуми и денонощен магазин за хранителни стоки. Отдалече апартаментите изглеждаха някак скъпи, но отблизо Тони забеляза признаци на запуснатост и липса на поддръжка. Външните стени се нуждаеха от нова мазилка. Бяха лошо очукани и напукани. Дървените стълби, перилата и вратите — всички те имаха нужда от боядисване. Близо до входа имаше табела, на която пишеше: Апартаменти „Лас Палмерас“. Табелата беше ударена от кола и лошо огъната, но не беше подменена. Апартаментите „Лас Палмерас“ изглеждаха добре от разстояние, защото бяха оградени от зеленина, която скриваше някои от недостатъците и омекотяваше очуканите места. Но дори пейзажът издаваше запуснатостта на „Лас Палмерас“, когато човек се вглеждаше по-отблизо. Храстите не бяха подрязвани от много време, дърветата имаха нездрав вид, а жасминът беше съвсем занемарен.

Фигурата, която даваше представа за „Лас Палмерас“ в този момент, се наричаше с една дума — преход. На паркинга имаше малко коли и това още повече подсилваше усещането за преходен период. Имаше две не много скъпи, нови коли, за които някой се грижеше с много любов и те блестяха, току-що лъснати. Без съмнение принадлежаха на млади мъже и жени, изпълнени с оптимизъм, за които колите бяха символ на постижения и благополучие. Един стар, очукан и ръждясал форд се бе килнал на една страна върху спуканата си гума и изглеждаше изоставен и неизползваем. Осемгодишен мерцедес стоеше зад форда, измит и лакиран, но много по-износен. На единия заден калник имаше ръждива дупка. Някога в по-добро време собственикът бе успял да закупи автомобил за двадесет и пет хиляди долара, но сега явно не можеше да си позволи и двеста долара, колкото би струвала поправката. „Лас Палмерас“ беше мястото, където отсядаха преминаващи резиденти. За някои тук беше временна гара по пътя нагоре към светли и примамливи перспективи. За други тук бе случайното място върху скалата, последната сигурна вдлъбнатина, преди неизбежното срутване.

Когато Франк паркира до апартамента на управителката, Тони осъзна, че „Лас Палмерас“ беше метафора на Лос Анджелис^[13]. Този град на ангели беше навярно най-великата земя на възможностите, която някога светът бе познавал. Невероятни количества пари преминаваха оттук и имаше хиляди начини да се печелят тлъсти пачки. Лос Анджелис побираше в себе си достатъчно истории за преуспели мъже и жени, които можеха да запълнят цял вестник. Но това толкова зашеметяващо изобилие създаваше и много средства за самоунищожение и ги правеше леснопостижими. Всеки опиат, който бихте пожелали, бихте могли да купите в Лос Анджелис много по-лесно и бързо, отколкото в Бостън, Ню Йорк, Чикаго или Детройт. Марихуана, хашиш, хероин, кокаин, възбуждащи, потискащи, LSD, РСР… Градът беше супермаркет за наркотици. Сексът също беше по-свободен. Викторианските принципи и благоразумие капитулираха много по-бързо в Лос Анджелис, отколкото в останалата част на страната. Това бе така отчасти защото рокбизнесът бе съсредоточен тук, а сексът беше неразделна част от неговия свят.

Но имаше и други, неизмеримо по-важни фактори, които допринасяха за отприщването на средното калифорнийско либидо. Климатът имаше думата тук. Топлите, сухи дни, субтропичното слънце и състезаващите се ветрове — вятърът от пустинята и вятърът от морето — всичко това имаше мощно еротично влияние. Южняшкият темперамент на мексиканските имигранти бе оставил своя отпечатък в голяма част от населението. Но може би най-много в Калифорния човек усещаше, че е на граница на Запада, на границата на неизвестното, с лице към тайнствената бездна. Рядко това бе съзнателното чувство за граница в културно отношение, но подсъзнанието непрестанно попиваше това познание — вълнуващо и все пак малко страшно усещане. По някакъв начин всички тези неща, взети заедно, сриваха задръжките и възпламеняваха половото чувство. Разбирането за секса без мисълта за греха беше здравословно, разбира се. Но в специалната атмосфера на Лос Анджелис, където дори и най-странните плътски желания можеха лесно да бъдат задоволени, някои мъже (и жени) се пристрастяваха към секса така, както към хероина.

Тони беше видял такива неща да се случват. Имаше хора — някои специални и особени типове, които захвърляха всичко: пари, себеуважение, авторитет и се впускаха в безкрайна оргия от похотливи прегръдки и кратки, извикващи влага плътски възбуди. Ако човек не можеше да намери личното си унижение и разруха в секса и наркотиците, Лос Анджелис предлагаше широк спектър от религии на разрушението и радикални политически движения, основаващи се на насилието.

И разбира се, Лас Вегас^[14] беше само на един час път. Можеше да се пътува редовно със самолет на сравнително ниска цена или безплатно, ако човек можеше да мине за силно дрогиран. Всички тези средства за самоунищожение бяха станали действителност благодарение на изцяло невъобразимото изобилие. С богатството си и с радостната възхвала на свободата, Лос Анджелис предлагаше както златната, така и отровната ябълка: възходящия и низходящия преход. Някои хора се установяваха за малко в „Лас Палмерас“ по пътя си към висините, където грабваха ябълката и отиваха в Бел Еър или Бевърли Хилс, или в Малибу, или някъде другаде на западния бряг и заживяваха във вечно щастие. Други вкусваха забранения плод и по пътя надолу те спираха в „Лас Палмерас“, с невинаги ясната представа за това как и защо са се озовали там.

Всъщност управителката на жилищния комплекс сякаш не разбираше как точно системата на прехода я бе довела до сегашното й състояние. Името й беше Лана Хавърби. Тя минаваше четиридесетте и беше една добре загоряла блондинка в къси панталони и тънка блуза, която се държеше само на врата с презрамка. Лана имаше добро мнение за своята сексуална привлекателност. Тя ходеше и стоеше така, сякаш позираше. Краката й бяха добре, но останалата част беше много далеч от първото качество. Имаше тлъстини по корема и талията и то повече, отколкото тя си представяше, а хълбоците и задникът й бяха доста едри за толкова разголен тоалет. Гърдите й бяха толкова големи, че не бяха привлекателни, а направо скандални. Тънката блузка разкриваше дълбоката каньонообразна гънка между гърдите й, което подчертаваше големите й, изпъкнали зърна, но не придаваше на бюста й формата и поддръжката, от които той така отчаяно се нуждаеше. Когато не сменяше позата си или не я доизглаждаше, когато не преценяваше какъв ефект възпроизвежда тялото й върху Франк и Тони, тя изглеждаше объркана и смутена. Очите й сякаш невинаги бяха на фокус. Имаше навика да не довършва изреченията си. Няколко пъти Лана хвърли учуден поглед наоколо, седнала в малката си тъмна гостна и така изгледа овехтелите, износени мебели, като че ли нямаше никаква представа как беше дошла тук и колко време беше стояла. Тя наклони глава, сякаш отнякъде чуваше шепот, глас, който се опитваше всичко да й обясни, но беше далече и тя не го чуваше.

Лана Хавърби седеше на стол, а те върху канапето. Тя погледна снимките на Боби Валдез.

— Да — каза тя. — Той беше сладурче.

— Тук ли живее? — попита Франк.

— Живееше… да. Девети апартамент… нали така? Но вече не живее.

— Изнесе ли се?

— Да.

— Кога стана това?

— Ами, някъде това лято. Май че беше…

— Кога — попита Тони.

— На първи август — рече Лана.

Тя кръстоса отново голите си крака и изпъна раменете си още малко назад, за да повдигне бюста си колкото е възможно повече.

— Колко време живя той тук? — попита Франк.

— Мисля, че беше три месеца — отвърна Лана.

— Сам ли живееше?

— Искате да кажете, дали е имал маце?

— Жена, мъж, който и да е — рече Франк.

— Сам беше — рече тя. — Знаете ли, беше много сладък.

— Оставил ли е тук новия си адрес?

— Не, но ми се ще да беше.

— Защо? Да не би да не си е платил наема?

— Не, няма такова нещо. Просто бих искала да зная къде бих…

Лана отново наклони глава, заслушвайки се в шепотите.

— Където бихте какво? — попита Тони.

Лана премига.

— О, ами където бих могла да го посетя. Аз го подработвах. Да знаете как ме възбуждаше! Раздвижваше всичките ми сокове. Опитвах се да го вкарам в леглото си, но той беше някак срамежлив…

Лана не ги попита защо търсеха Боби Валдез, известен още като Хуан Мазкеза. Тони се питаше какво ли би казала тя, ако научеше, че нейното срамежливо сладурче беше агресивен и зъл похитител.

— Някой посещаваше ли го?

— Хуан ли? Не, не съм забелязала.

Тя свали крака си от другия и остана така с леко разтворени колене, наблюдавайки за реакцията на Тони.

— Каза ли къде е работил? — попита Франк.

— Когато се нанесе в началото, работеше в някаква пералня. По-късно захвана нещо друго.

— Каза ли какво беше то?

— Не. Но да знаете, че печелеше добри пари.

— Имаше ли кола? — попита Франк.

— Отначало не — отвърна Лана. — Но по-късно си взе: ягуар „две плюс две“. Ама един път кола!

— И скъпа? — каза Франк.

— Да — отвърна тя. — Плати цял куп пари за нея и то в брой — без да му му мигне окото.

— Откъде е взел толкова пари?

— Нали ви казах. На новата си работа изкарваше доста мангизи.

— Сигурна ли сте, че не знаете къде е работил?

— Напълно. Той и дума не обелваше за това. Но знаете ли, щом видях ягуара и разбрах… че няма да остане дълго тук — рече замислено Лана. — Издигаше се бързо.

Тони и Франк останаха още пет минути при Лана, задавайки й въпроси, ала тя нямаше да им каже нищо съществено. Не беше много наблюдателна личност и спомените й за Хуан Мазкеза имаха множество малки дупки, сякаш бяха проядени от молци.

Когато Тони и Франк станаха, за да си вървят, Лана се завтече към вратата преди тях. Желатинообразните й гърди заподскачаха и се затресоха заплашително. Тя обаче явно смяташе, че това е доста съблазнително. Опита се да завърти задника си и да ходи леко на пръсти, което не изглеждаше добре на нито една кокетка, прехвърлила двадесет и една години. Лана беше четиридесетгодишна, голяма и зряла жена, неспособна да открие и използва достойнствата и особената привлекателност на нейната възраст, опитваща се да мине за младо момиче. Тя беше трогателна и жалка. Застана на прага, облегна се леко на отворената врата — единият й крак бе свит в коляното — имитирайки поза, която бе виждала в списанията за мъже или на някой календар с голи жени и направо си просеше комплимент.

Франк се извъртя ребром, за да се провре през вратата, като едва успя да не се натъкне на гърдите й и тръгна надолу по пътеката към колата без да се обръща назад.

Тони се усмихна и каза:

— Благодаря ви за съдействието, мис Хавърби.

Тя вдигна очи към него и за първи път през последните петнадесет минути фокусира взора си. Издържа на погледа му и някаква живителна искра блесна в очите й — интелигентност, искрена гордост и може би някакъв остатък от собствено достойнство — нещо по-добро и по-чисто отпреди.

— Знаете ли, аз също ще се издигна и ще се махна от тук, както направи Хуан. Аз съм била не само управителка на „Лас Палмерас“. Движила съм се в някои доста богати среди.

Тони не желаеше да чуе онова, което тя имаше да му разказва, но беше хванат в капана и след това хипнотизиран, като някой човек, спрян на улицата от дух.

— Например, когато бях на двадесет и три — каза Лана — работех като сервитьорка, но се измъкнах от там и се издигнах. Значи това беше по времето, когато „Бийтълс“ тъкмо започваха, някъде преди седемнадесет години, и цялата тая работа около рока точно тогава се развихряше. Сещате се, нали? Тогава едно хубаво момиче можеше да се свърже с големите имена и да си създаде важни познанства, нали разбирате, и да ходи абсолютно навсякъде с големите състави, да пътува из цялата страна с тях. О, мамо мила, какви прекрасни времена бяха само! Като че ли тогава можеше да имаш и да направиш всичко, което пожелаеш. Те имаха всичко, онези групи, и се раздаваха. И аз бях с тях. Наистина бях. Знаете ли, спала съм с някои много известни хора… известни в цялата страна. И аз бях доста известна. Харесвах се.

Лана започна да изброява имената на най-нашумелите групи от шестдесетте години. Тони не знаеше с колко от тях тя наистина е била в интимни отношения и с колко просто си е въобразила, че е била, но му направи впечатление, че Лана не спомена отделни личности — тя беше спала с групи, а не с хора.

Той никога не си бе задавал въпроса какво става с „групарките“ — тези скокливи полужени, полудеца, които прахосваха най-хубавите си години, мъкнейки се подир рокзвездите. Но сега вече знаеше поне един от начините, по който биха свършили. Те се влачеха след идолите, предлагайки им своите нечленоразделни овации, взимайки наркотици заедно с тях, показвайки беззаветна готовност да приемат спермата на богатите и известните люде, без да се замислят за времето и за промените, които то ще донесе. После идваше ден, когато едно такова момиче, след като бе вече напълно изхабено от прекалено много алкохол, прекалено много хашиш, прекалено много кокаин и може би малко хероин, когато първите постоянни бръчки се появяха в ъглите на очите, а тези около устата станеха с една идея по-дълбоки, когато твърдите като камък гърди покажеха първите признаци на омекване, тя биваше избутвана от леглата на групата… и разбираше, че този път нямаше да има група, която да поиска да я вземе. Ако жената не беше много придирчива, тя можеше да си изкарва прехраната по този начин още няколко години. Но за някои от тях това бе краят. Тези момичета не мислеха за себе си като за проститутки; те бяха приятелки. За мнозина от тях женитбата изобщо не влизаше в сметката, защото бяха видели прекалено много и извършили прекалено много неща, за да се задоволят охотно със скучния семеен живот. Една от тези жени, Лана Хавърби, беше започнала работа в „Лас Палмерас“ — длъжност, която за нея беше временна — просто начин да живее без да плаща наем, докато отново се свържеше с хубавите хора.

— Така че аз няма да остана дълго тук — рече тя. — Скоро ще се местя. Нали знаете, всеки момент… Усещам, че ми предстоят много и хубави неща… наистина хубави изживявания, нали така?

Положението й бе неизказано тъжно и Тони не можа да измисли какво да й каже — нещо, което би имало значение за нея.

— Хм… ами… аз наистина ви желая всичко най-най-хубаво — рече глуповато той, промъкна се покрай нея и излезе през вратата.

Живата искрица изчезна от очите й и тя изведнъж отново и отчаяно се зае да позира — раменете назад, гърдите напред. Но лицето й продължаваше да бъде изнурено и унило, коремът й продължаваше да издува колана на шортите й, а бедрата й си бяха все тъй прекалено едри за момичешки игри.

— Хей — рече тя, — ако някога сте в настроение за малко и, нали разбирате… така малко да си поговорим…

— Благодаря — рече Тони.

— Искам да кажа, не се стеснявайте да се отбиете, когато не сте на работа, нали така…

— Бих могъл — излъга Тони, но в следващия миг, тъй като усети неискреността си и защото не желаеше да я остави просто така, добави: — Имате хубави крака.

Това беше вярно, но тя не умееше да приеме комплимент с финес. Лана се ухили, сложи ръце върху гърдите си и каза:

— Обикновено циците ми привличат погледите.

— Ами… ще се видим пак — каза Тони, обърна се и тръгна към колата.

След няколко крачки отново се извърна и видя, че тя стоеше до отворената врата, наклонила глава, далече от него и от апартаментите „Лас Палмерас“, заслушана в шепнещите гласове, опитващи се да й обяснят смисъла на нейния живот.

Когато Тони влезе в колата, Франк му каза:

— Помислих, че е забила ноктите си в тебе. Тъкмо се канех да повикам специалния отряд, че да те избави от нея.

Тони не се засмя.

— Тъжно е — каза той.

— Кое?

— Лана Хавърби.

— Ти да не се занасяш?

— Цялата тази история.

— Тя е просто една тъпа курва — рече Франк. — Обаче какво мислиш за ягуара на Боби?

— Ако не е ограбвал банки, има само един начин, по който е могъл да се снабди с толкова пари.

— Наркотици — каза Франк.

— Кокаин, трева, може би РСР…

— Това е цял един нов свят, в който да търсим този малък негодник — рече Франк. — Трябва да тръгнем по улиците и да попритиснем известните пласьори, момчета, които са излежавали присъди заради продажба на наркотици. Ще ги поизпотим и ако има какво да губят и знаят къде е Боби, ще ни го поднесат на тепсия.

— Междувременно — каза Тони, — смятам да се свържа с управлението.

Тони поиска справка за черен ягуар, регистриран на името на Хуан Мазкеза. Ако успееха да вкарат съобщението в спешния бюлетин за издирване, то тогава търсенето на Боби щеше да бъде част от рутинното ежедневие на всеки униформен полицай.

Това не означаваше, че веднага щяха да го намерят. Във всеки друг град, ако някой човек биваше търсен от полицията така много, както Боби, то той не би могъл да живее на свобода много време. Щяха за няколко седмици да го открият и проследят. Но Лос Анджелис се разпростираше на почти хиляда и триста квадратни километра площ. Заедно с предградията той заемаше площ на половина от тази на Ню Йорк Сити, беше десет пъти по-голям от Бостън и колкото половината от територията на щата Роуд Айлънд. Като се брояха и незаконно пребиваващите в града чужденци, които статистическите бюра не взимаха предвид, населението на Лос Анджелис общо възлизаше на близо девет милиона жители. Сред огромните лабиринти от улици, алеи, аутобани, хълмове, възвишения и каньони един умен беглец би могъл да живее на свобода месеци наред, вършейки си работата така дръзко и хладнокръвно, като че ли беше най-обикновен гражданин.

Тони включи радиото, което бяха оставили изключено цялата сутрин, повика централата и поиска издирване на Хуан Мазкеза и ягуара му.

Жената, която се обади, имаше мек и приятен глас. След като записа искането на Тони, тя го осведоми, че през последните два часа непрекъснато са ги търсели от управлението. В момента часът беше 11:45. Случаят Хилари Томас отново се разследваше и те трябваше да отидат в къщата й в Уестууд, откъдето други полицаи се обадили в 9:30 часа.

Тони захвърли микрофона и погледна към Франк.

— Знаех си! Дявол да го вземе, знаех, че не лъже!

— Не се горещи толкова — рече Франк с песимизъм в гласа. — Каквото и да е станало, тя сигурно пак си измисля, както и преди.

— Ама ти никога не отстъпваш, а?

— Не и когато знам, че съм прав.

Няколко минути по-късно те спряха пред къщата на Хилари Томас. В страничната алея имаше две репортерски коли, един голям фургон, където беше полицейската лаборатория и една дежурна кола.

Когато излязоха от седана и тръгнаха по централната алея, някакъв униформен полицай излезе от къщата и се запъти към тях. Тони го позна — казваше се Уорън Приуит. Срещнаха се по средата на алеята.

— Момчета, нали вие сте отговорили на обаждането снощи? — попита Приуит.

— Точно така — рече Франк.

— Какво става? Да не би да работите двадесет и четири часа в денонощието?

— Двадесет и шест — отвърна Франк.

— Как е жената? — попита Тони.

— Разбита е — рече Приуит.

— Но не е ранена?

— Малко синини по врата.

— Сериозно ли е?

— Не.

— Какво се е случило? — попита Франк.

Приуит им съобщи сбито онова, което Хилари Томас вече бе разказала на него.

— Има ли някакви доказателства, че тя говори истината? — попита Франк.

— Разбрах какво мислите вие по този случай — рече Приуит, — но доказателство има.

— Какво е то? — запита отново Франк.

— Нападателят влязъл в къщата през прозореца на кабинета. При това доста изкусно си е свършил работата. Облепил стъклото с лепенки, та да не се чуе шум при счупването.

— Това би могла и тя да го направи — рече Франк.

— Да счупи собствения си прозорец? — учуди се Приуит.

— Да, защо не? — отвърна Франк.

— Е — рече Приуит, — навсякъде има адски много кръв, която не е нейна.

— Колко кръв — попита Тони.

— Не чак толкова много, но не и малко — отвърна Приуит. — Има кръв на пода в коридора, голям кървав отпечатък от ръка върху стената горе, капки кръв по бравата на външната врата.

— Човешка кръв? — попита Франк.

— Хъ?! — измънка сепнато Приуит и премига.

— Питам се дали не е фалшива кръв — измама.

— О, за бога! — възкликна Тони.

— Момчетата от лабораторията дойдоха тук едва преди четиридесет и пет минути — рече Приуит. — Още нищо не са казали, но съм сигурен, че е човешка кръв. Освен това трима съседи са го видели да бяга.

— Оххх — каза тихичко Тони.

Франк гледаше нервно тревата в краката си, сякаш се опитваше да я запали с поглед.

— Напуснал е къщата, превит надве — рече Приуит. — Държал се е за стомаха и бил сгърбен, което съответства на показанията на Томас, а тя твърдеше, че го е пробола два пъти в коремната област.

— Къде е отишъл? — попита Тони.

— Имаме свидетел, който го е видял да се качва в сив додж — фургон на две преки оттук. После си заминал.

— Имате ли номера му?

— Не — рече Приуит. — Но сме пуснали съобщение. Фургонът се издирва.

Франк Хауърд вдигна поглед.

— Знаете ли, сегашното нападение може да няма връзка с онова, което тя ни разказа снощи. Станало е както с лъжливото овчарче — вторият път вълкът наистина дошъл.

— Не ти ли се струва все пак, че съвпадението е прекалено? — попита раздразнено Тони.

— Освен това, няма начин да не е свързано — рече Приуит. — Тя се кълне, че е същият човек.

Франк издържа гневния поглед на Тони и каза:

— Но не може да е Бруно Фрай. Знаеш какво каза шериф Лоренски.

— Никога не съм твърдял, че е Фрай — отвърна Тони. — Снощи, предполагам, тя е била нападната от някого, който е приличал на Фрай.

— Тя настояваше…

— Да, беше изплашена и изпаднала в истерия — рече Тони. — Не можеше да разсъждава ясно и е взела приликата за истина. Разбираемо е.

— А после казваш, че аз изграждам хипотезите си върху съвпадения — рече Франк с възмущение.

В този миг полицай Гърни, партньор на Приуит, излезе от къщата и извика:

— Хей! Открили са го! Мъжа, когото е пробола!

Тони, Франк и Приуит забързаха към входната врата.

— Току-що се обадиха от управлението — добави Гърни. — Две деца със скейтборд го открили преди двадесет и пет минути.

— Къде?

— В някакво затънтено място на „Сепълвида“ — на паркинга пред някакъв супермаркет.

— Мъртъв?

— Като пън.

— Имал ли е документи? — попита Тони.

— Да — рече Гърни. — Точно както ни каза жената. Той е Бруно Фрай.

* * *

Студено.

Климатичната инсталация тракаше някъде в стените. Реки от студен въздух струяха от два отвора в тавана.

Хилари беше облечена в синьо-зелена на цвят рокля, подходяща за есента — не от тънка лятна материя, ала не и достатъчно плътна, та да я предпази от студа. Тя обгърна тялото си с ръце и потрепери.

Лейтенант Хауърд стоеше от лявата й страна. Все още изглеждаше леко смутен. Клеменца стоеше отдясно.

Стаята не приличаше на част от морга. Беше повече като кабина в космически кораб. Хилари лесно можа да си представи как вледеняващият мраз на далечния космос обгръща отвън стените на тази сива стая. Постоянното бръмчене на климатичната инсталация наподобяваше далечния рев на ракетни двигатели. И тримата стояха пред някакъв прозорец, гледащ към друга стая, но Хилари би предпочела да види безкрайната черна бездна и далечните звезди зад дебелите стъкла. Тя почти си пожела да е на някакво междугалактическо пътешествие, вместо да чака в моргата, за да разпознае мъжа, когото бе убила.

„Аз го убих“, помисли си тя.

Тези думи звучаха в съзнанието й и я накараха да почувства още по-силен студ, отколкото преди миг. Хилари погледна часовника си. Три часът и осемнадесет минути.

— Всичко ще свърши след минута — рече бодро лейтенант Клеменца.

Докато Клеменца говореше, някакъв санитар докара подвижно легло в стаята от другата страна на прозореца. Той го разположи точно пред стъклото. Върху леглото имаше тяло, покрито с чаршаф. Санитарят смъкна чаршафа от лицето на мъртвия чак до средата на гърдите му, после отстъпи встрани.

Хилари погледна трупа и усети, че й се завива свят.

Устата й пресъхна.

Лицето на Фрай беше бледо и спокойно и тя изведнъж бе обзета от безумното усещане, че той всеки момент ще извърне глава към нея и ще отвори очи.

— Той ли е? — попита лейтенант Клеменца.

— Това е Бруно Фрай — рече тя едва чуто.

— Но това ли е мъжът, който влезе в къщата ви с взлом и ви нападна? — попита лейтенант Хауърд.

— Не започвайте пак — каза тя. — Моля ви!

— Не, не — отвърна Клеменца. — Лейтенант Хауърд вече не се съмнява във вашата история, мис Томас. Разбирате ли, ние знаем, че този човек е Бруно Фрай. Установихме това от документите му за самоличност в него. Имаме нужда само да потвърдите, че той е човекът, който ви е нападнал и когото вие сте проболи с нож.

Устата на мъртвия беше безжизнена — нито се мръщеше, нито се усмихваше, но Хилари още помнеше зловещото й хилене.

— Той е — каза тя. — Сигурна съм. Бях сигурна през цялото време и дълго ще имам кошмари.

Лейтенант Хауърд кимна на санитаря зад прозореца и той покри трупа.

През съзнанието на Хилари се стрелна още една нелепа и смразяваща кръвта мисъл: Ами ако той се изправи върху леглото и отхвърли чаршафа?

— Сега ще ви заведа у вас — каза Клеменца.

Хилари излезе от стаята първа. Беше нещастна, защото бе убила човек… но бе напълно успокоена и дори очарована, че той бе мъртъв.

* * *

Двамата инспектори я закараха до дома й в полицейския седан. Франк караше, а Тони седеше до него. Хилари Томас беше на задната седалка — раменете й бяха малко опънати назад, ръцете й — кръстосани на гърдите, като че ли усещаше студ в този топъл септемврийски ден.

Тони непрекъснато намираше поводи да се обръща назад и да я заговори. Не му се искаше да откъсне очи от нея. Беше така прелестна, че го караше да се чувства като в голяма художествена галерия — когато заставаше пред някое особено изящно платно на някого от великите майстори.

Тя му отговаряше, дори няколко пъти се усмихна, но не бе в настроение за леки и забавни разговори. Беше потънала в собствените си мисли и повечето време мълчеше и гледаше навън през страничния прозорец.

Когато навлязоха в страничната алея до къщата й и спряха пред входа, Франк Хауърд се обърна към нея и каза:

— Мис Томас… аз… хм… аз ви дължа извинение.

Тони не бе изненадан от признанието, но малко се учуди от искрената нотка на разкаяние в гласа на Франк и умоляващото изражение на лицето му. Смиреността и покорството не бяха най-силните му качества.

Хилари Томас сякаш също се изненада.

— О… ами… аз мисля, че вие просто си вършехте работата.

— Не — отвърна Франк. — Това е проблемът. Не си вършех работата. Поне не я вършех както трябва.

— Всичко свърши — каза тя.

— Но ще приемете ли извинението ми?

— Е… разбира се — рече Хилари, притеснена.

— Чувствам се много зле заради начина, по който се отнесох с вас.

— Фрай повече няма да ме безпокои — отвърна тя. — Тъй че това е единственото, което има значение, предполагам.

Тони излезе от колата и й отвори вратата. Тя не можеше да слезе сама, защото задните врати на седана нямаха дръжки от вътрешната страна — мярка срещу затворниците, наумили си да бягат. Освен това той искаше да я придружи до дома й.

— Може да се наложи да свидетелствате при съдебната експертиза — каза Тони, когато наближиха къщата.

— Защо? Когато го прободох, Фрай беше в дома ми против волята ми. Той заплашваше живота ми.

— О, няма съмнение! Това е елементарен случай на самозащита — каза бързо Тони. — Ако трябва да се явите в съда, то ще бъде само формалност. Няма абсолютно никакъв шанс да ви се отправят обвинения или нещо подобно.

Хилари отключи входната врата, отвори я, обърна се към него и лъчезарно му се усмихна.

— Благодаря ви, че ми повярвахте снощи, въпреки думите на шерифа в Напа Каунти.

— Ние ще проверим това — рече Тони. — Трябва да ни даде обяснение. Ако ви интересува, ще ви уведомя какво ни е казал.

— Наистина съм любопитна — рече тя.

— Добре. Ще ви се обадя.

— Благодаря.

— Няма за какво.

Хилари влезе в антрето.

Тони не помръдваше.

Тя се обърна към него, а той се усмихна глупаво.

— Още нещо ли има?

— Всъщност, да.

— Какво?

— Още един въпрос.

— Да?

Никога преди не се бе чувствал така непохватен с жена.

— Бихте ли вечеряли с мене в събота?

— О! — възкликна тя. — Ами… мисля, че няма да мога.

— Разбирам.

— Искам да кажа: бих искала.

— Бихте ли?

— Но всъщност нямам много време за развлечения напоследък.

— Ясно.

— Тъкмо сключих договор с „Уорнър Брадърс“, а това означава, че ще работя денем и нощем.

— Разбирам ви — каза Тони.

Той се чувстваше като гимназист, когото красавицата на класа е отрязала.

— Беше мило от ваша страна да ме поканите — каза Хилари.

— Да. Ами… успех с „Уорнър Брадърс“.

— Благодаря.

Последва размяна на усмивки.

Тони се обърна и тръгна към колата. Чу как входната врата хлопна. Той спря, извърна се и я погледна.

Едно жабче скочи от храстите право върху каменната настилка на пътеката пред Тони. Седеше по средата на алеята и му се кокореше като въртеше назад очи, за да добие необходимия ъгъл. Мъничкият му, кафяво-зелен гръден кош бързо-бързо се разширяваше и свиваше.

Тони погледна жабчето и каза:

— Твърде лесно ли се предадох?

То тъничко изквака.

— Какво губя? — попита Тони.

Жабокът отново квакна.

— Така виждам нещата: няма какво да губя.

Той заобиколи статуята на купидона и позвъни на вратата. Усети как Хилари Томас го гледа през шпионката и когато секунда по-късно тя отвори вратата, Тони заговори преди нея:

— Да не съм ужасно грозен?

— Какво?

— Нима приличам на Квазимодо или нещо такова?

— Наистина, аз…

— Не си бъркам с клечка в зъбите на публични места — каза той.

— Лейтенант Клеменца…

— Защото съм ченге, нали?

— Какво?

— Нима не знаете какво мислят някои хора?

— Какво мислят някои хора?

— Мислят, че полицаите се приемат зле от обществото.

— Е, аз не съм от тези хора.

— Не сте сноб?!

— Не, аз просто…

— Може би ми отказахте, защото нямам много пари и не живея в Уестууд.

— Лейтенант, прекарала съм по-голямата част от живота си в безпаричие и невинаги съм живяла в Уестууд.

— Тогава какво ми има питам се — рече Тони и погледна надолу към себе си, преструвайки се на учуден.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Нищо ви няма, лейтенант.

— Слава богу!

— Наистина, отказах ви само по една причина: нямам време за…

— Мис Томас, дори президентът на Съединените щати успява да си осигури по някоя свободна вечер от време на време. Дори шефът на „Дженерал Мотърс“ намира свободно време, дори папата, дори господ е почивал на седмия ден! Никой не може да е зает непрекъснато.

— Лейтенант…

— Наричай ме Тони.

— Тони, след това, което преживях през последните два дни, се боя, че няма да бъда торбата със смешките.

— Ако исках да вечерям с такава торба, щях да взема със себе си цяла тумба маймуни.

Тя отново се усмихна, а на него му се прииска да вземе красивото й лице в ръцете си и да го обсипе с целувки.

— Съжалявам — каза Хилари, — но искам да остана сама няколко дни.

— Точно това не бива да правиш след онова, което си преживяла. Трябва да излизаш, да бъдеш сред хора! Да се развеселиш. И не само аз мисля така.

Тони се обърна и посочи каменната пътека зад себе си. Жабчето още беше там. Беше се извърнало, за да ги вижда.

— Попитай мистър Жабок — каза Тони.

— Мистър Жабок ли?

— Един мой познат. Много е мъдър — рече Тони, наведе се и се втренчи в жабока.

Той примига бавно и тежко и изквака точно в подходящия момент.

— Напълно си прав — каза му Тони. — А не мислиш ли, че аз съм този, с когото тя трябва да излезе?

— Квааак! — изкряка жабокът.

— И какво ще й направиш, ако тя отново ми откаже?

— Квааак, квааак!

— Ха така! — каза Тони, кимна с доволство и се изправи.

— Е, какво каза той? — попита Хилари, усмихната. — Какво ще ми направи, ако не изляза с тебе… ще ми направи брадавици по лицето ли?

Тони я погледна със сериозно изражение и рече:

— По-лошо! Казва, че ще се вмъкне в стената на къщата, ще се изкатери чак до спалнята ти и така силно ще квака всяка нощ, че ти няма да можеш да спиш и накрая ще се предадеш.

Хилари се усмихна.

— Добре, предавам се.

— Събота вечер?

— Да.

— Ще те взема в седем.

Тони се обърна към жабчето и каза:

— Благодаря ти, приятел.

А то заподскача по пътеката, после по тревата и накрая се изгуби в храстите.

Тони погледна към Хилари.

— Благодарностите го смущават.

Тя се засмя и затвори вратата.

Тони се върна при колата и влезе вътре, свирукайки щастливо.

Франк подкара колата и го попита:

— Какво прави толкова време?

— Уредих си среща — отвърна Тони.

— С нея?

— Е, не! Със сестра й!

— Късметлия си!

— Не аз, а жабата.

— Хъ?!

— Шегувам се.

Когато отминаха няколко преки, Франк каза:

— Вече минава четири. Докато закараме тази грамада в депото и направим отчета за деня, ще стане пет.

— Искаш поне веднъж да свършим навреме, нали?

— Тъй или иначе, до утре сутринта нищо друго не можем да направим по случая Боби Валдез.

— Така е — рече Тони. — Хайде да бъдем малко непукисти.

След още няколко пресечки Франк рече:

— Искаш ли да пийнем, след като приключим дежурството?

Тони го погледна слисан. За първи път откакто работеха заедно, Франк бе предложил да отидат някъде след работа.

— Просто едно-две питиета — каза Франк. — Или имаш среща…

— Не, свободен съм.

— Знаеш ли някой бар?

— Идеалното заведение! Наричат го „Аварийната дупка“.

— Но не е наблизо до управлението, нали? Да не ходят много ченгета там?

— Доколкото зная, аз съм единственият служител на закона, който го посещава. Намира се на булевард „Санта Моника“, близо до Сенчъри Сити — само на няколко преки е от квартирата ми.

— Звучи добре — рече Франк. — Ще се видим там.

През останалата част от пътя, докато стигнаха полицейския гараж, и двамата мълчаха — мълчанието им сега беше малко по-дружелюбно отколкото друг път, но си беше все пак мълчание.

„Какво ли е намислил?“, чудеше се Тони. „Защо прословутата Франк Хауърдска резервираност изведнъж бе разбита на парчета?“

* * *

В четири и половина следобед медицинският експерт от Лос Анджелис нареди да се извърши ограничена аутопсия на трупа на Бруно Гюнтер Фрай. Ако изобщо бе възможно, тялото трябваше да бъде отворено в областта на коремните рани, колкото да може да се докаже, че тези две пробождания са били единствената причина за смъртта.

Експертът нямаше да може лично да извърши аутопсията, защото трябваше да хване самолета за Сан Франциско в 17:30 часа, за да присъства на уговорена преди това среща. Задачата беше поставена на един от патолозите в екипа.

Мъртвият бе положен в студената стая и чакаше заедно с други мъртъвци. Лежеше върху носилката, покрит с бял чаршаф.

* * *

Хилари Томас беше изтощена. Във всяка кост на тялото си усещаше тъпа болка. Всичките й стави сякаш горяха. Всеки свой мускул чувстваше така, като че ли бе преминал през скоростна центрофуга и след това наново бе оформен. Психическото напрежение имаше върху нея съвсем същия ефект, както и усиленият физически труд.

Беше също изнервена и прекалено напрегната, за да може да се възстанови с краткия сън. Всеки път, когато в къщата нещо проскърцаше — обикновените домашни шумове — тя се чудеше дали не скърцаше някоя дъска под тежестта на някой, който бе влязъл в къщата й. Когато лекият полъх на вятъра разлюляваше нарязаните листа на някоя палма и някой боров клон близо до прозореца й, Хилари си представяше как някой крадешком реже стъклото или наднича през ключалката. Ала когато тишината продължеше по-дълго време, тя усещаше нещо зловещо да се прокрадва в нея. Нервите й бяха изтънели като панталоните на някой разкайващ се, вечно на колене грешник.

Най-добрият лек, който Хилари бе открила срещу нервното напрежение, беше хубавото четиво. Тя обходи с поглед лавиците с книги в кабинета си и взе последния роман на Джеймс Клавел — една дълга история, развиваща се в Ориента. Наля си уиски, сложи лед, настани се в дълбокото кафяво кресло и започна да чете.

Двадесет минути по-късно, когато Хилари вече се потопяваше напълно в историята на Клавел, телефонът иззвъня. Тя стана и вдигна слушалката.

— Ало?

Никой не отговори.

Този, който звънеше, помълча миг-два, после затвори.

Хилари постави обратно слушалката на мястото й и се втренчи в нея замислено.

Грешно избран номер?

Сигурно.

Но защо отсреща нищо не казаха?

Някои хора са си просто такива, каза си тя. Грубияни!

Ами ако не беше грешен номер? Ами ако беше… нещо друго?

„Престани! Във всяка сянка виждаш таласъми!“, рече си сърдито Хилари. Фрай е мъртъв. Беше ужасно, но всичко свърши. Край! Заслужаваш почивка — няколко дни, за да възстановиш нервите си и да си събереш ума. Но тогава ще трябва да престанеш да се обръщаш назад, а да заживееш живота си и да гледаш само напред. Иначе ще свършиш в лудницата.

Хилари се сви в креслото, но усети студ и кожата по ръцете й настръхна. Тя отиде до шкафа, измъкна от там едно синьо-зелено плетено вълнено одеяло, отново седна в креслото и уви краката си в одеялото.

Сръбна от уискито си и отново се зачете в Клавел.

Не след дълго Хилари забрави за телефонното обаждане.

* * *

След като се разписа в управлението, Тони се прибра вкъщи, изми се и смени костюма си с дънки и риза на карета. Сложи си и едно тънко бежово сако, измина двете преки и стигна до „Аварийната дупка“.

Франк вече беше там, седнал в едно черно сепаре, все още облечен в костюма си, и пиеше скоч.

„Аварийната дупка“, или просто „Дупката“, както наричаха заведението постоянните му клиенти, беше едно рядко и ценно нещо, но вече на изчезване — тоест една най-обикновена квартална кръчма. През последните две десетилетия в отговор на непрекъснатото разчленяване и раздробяване на културата, американската кръчмарска индустрия, поне в част от градовете и предградията, се впусна бясно да се специализира. Но „Дупката“ успешно устоя на тенденцията. Не беше заведение за хомосексуалисти, нито за самотни мъже и жени, нито пък за травестити. Не беше и бар, посещаван главно от рокери или тираджии, или хора от шоу бизнеса, нито пък от полицаи или счетоводители в свободното си време. Не беше и заведение, в което сервитьорките бяха голи до кръста, нито пък бар на рокендрола, кънтри музиката или уестърните. И слава богу, не беше и бар за спортисти с онези ми ти двуметрови телевизионни екрани и куадрофоничния глас на коментатора Хауърд Косъл. „Дупката“ предлагаше само приятно приглушена светлина, чистота, любезни обноски, удобни столове и сепарета, джубокс, който не свиреше прекалено силно, хотдог, хамбургери, приготвени в миниатюрната кухничка и хубави напитки на достъпни цени.

Тони се намести в сепарето срещу Франк.

Пени, сервитьорката с пясъчножълтата коса, свежи, прасковени бузки и брадичка с трапчинка, застана до масата. Тя разроши косата на Тони и попита:

— Какво ще обичаш, Реноар?

— Един милион в брой, един ролс-ройс, вечен живот и аплодисментите на тълпата — отвърна Тони.

— А с какво ще се задоволиш?

— Бутилка „Корс“.

— Това можем да доставим — отвърна тя.

— Донесете ми още един скоч — рече Франк.

Когато сервитьорката отиде на бара, за да им изпълни поръчката, Франк отново се обади:

— Защо те нарече Реноар?

— Той е бил известен френски художник.

— Е и?

— Ами, и аз съм художник. Нито френски, нито известен. Пени просто обича да се закача с мене.

— Значи рисуваш картини? — попита Франк.

— Е, не съм бояджия.

— И защо не си ми казал до сега?

— Веднъж-два пъти направих няколко забележки по повод изящното изкуство — рече Тони, — но ти посрещна темата с подчертана липса на интерес. Всъщност беше толкова апатичен, сякаш ти говорех за положителните аспекти в граматиката на суахили, или процеса на разлагане в мъртвите бебета.

— С маслени бои ли рисуваш? — попита Франк.

— С маслени, туш, водни… от всичко по малко, но най-вече с маслени бои.

— Откога се занимаваш с това?

— От дете.

— Продавал ли си някоя картина?

— Не рисувам, за да продавам.

— Защо го правиш?

— За собствено удоволствие.

— Бих искал да видя някои от работите ти.

— Моята галерия има най-странното работно време, но съм сигурен, че може да се уреди нещо.

— Галерия?

— Апартаментът ми. Няма много мебели, но е претъпкан с картини.

Пени донесе напитките.

Двамата мълчаха известно време, а после говориха малко за Боби Валдез и пак се умълчаха.

В заведението имаше шестнадесетина души. Неколцина си бяха поръчали сандвичи. Въздухът ухаеше на цвърчаща говежда кайма и кълцан лук, от което на човек му потичаха слюнките.

Най-сетне Франк каза:

— Предполагам, че се питаш защо сме тук сега.

— За да пийнем.

— Има и друго.

Франк разбърка питието си със сламката и кубчетата лед тихичко изтракаха.

— Има някои неща, които трябва да ти кажа — додаде той.

— Мислех, че всичко си ми казал онази сутрин в колата, когато се връщахме от „Ви Ви Джи“.

— Забравѝ за онова, което ти казах тогава.

— Имаше основание да го кажеш.

— Бях задръстен с лайна — рече Франк.

— Не, може би беше прав.

— Казвам ти, задръстен бях с лайна.

— Добре де — рече Тони. — Задръстен си бил.

Франк се усмихна.

— Би могъл да поспориш с мен малко повече.

— Когато си прав, прав си — отвърна Тони.

— Сгреших за онази жена Томас.

— Ти вече й се извини, Франк.

— Някак си чувствам, че трябва да се извиня и на тебе.

— Не е необходимо.

— Но ти прозря нещо — разбра, че тя казва истината. А аз абсолютно нищичко не усетих. Бях хукнал да гоня вятъра в съвсем друга посока. Дявол да го вземе, ти дори ми напъха носа в следата и аз пак нищо не подуших.

— Е, ако стриктно се придържаме към системата на миризмите, може да се каже, че ти не успя да подушиш дирята, защото отдавна не си използвал носа си.

Франк мрачно кимна. Широкото му лице сякаш изведнъж заприлича на маска с меланхоличното изражение на ловджийска хрътка.

— Заради Уилма. Обонянието ми не е във форма заради Уилма.

— Бившата ти жена?

— Да. Ти удари право в целта тази сутрин, когато каза, че съм женомразец.

— Сигурно ти е причинила голяма болка.

— Няма значение какво ми е причинила — рече Франк. — За това, което позволих да се случи с мене, няма извинение.

— Прав си.

— Искам да кажа, човек не може да се скрие от жените, Тони.

— Те са навсякъде — съгласи се Тони.

— Господи, знаеш ли от кога не съм спал с жена?

— Не.

— Десет месеца. Откакто тя ме изостави — четири месеца преди развода.

Тони не знаеше какво да каже. Чувстваше, че не познава Франк достатъчно добре, за да разисква с него такива интимни неща като сексуалния му живот, но все пак беше ясно, че човекът отчаяно се нуждае от някого, който да го изслуша с разбиране.

— Ако не се включа скоро в играта — рече Франк, — по-добре да изчезвам и да стана монах.

Тони кимна.

— Десет месеца е наистина много време — каза той сконфузено.

Франк не отговори. Той се втренчи в уискито си, както би се втренчил в някое кристално кълбо, в което да види бъдещето си. Очевидно бе, че Франк искаше да говори за Уилма и за развода си и за това накъде да тръгне от тук нататък. Ала не му се искаше да мисли, че насилва Тони да слуша за проблемите му. Франк беше много горд. Искаше му се някой да го примамва и гали и да измъкне всичко от него с въпроси и недоизказано съчувствие.

— Уилма друг ли си намери, или какво? — попита Тони и веднага разбра, че е ударил в целта прекалено бързо.

Франк още не беше готов да говори за това и се престори, че не чу въпроса.

— Това, които ме тревожи, е, че ми пречи на работата. Винаги съм бил адски добър във всичко, което съм захващал. Почти идеален, нищо че сам си го казвам. Но всичко свърши с развода. Тогава намразих жените и много скоро намразих и работата си. — Франк отпи голяма глътка от уискито си. — И какво, майната му, става с онзи скапан и побъркан шериф в Напа Каунти? Защо ще лъже, за да предпази Бруно Фрай?

— Ще разберем, рано или късно — отвърна Тони.

— Искаш ли още едно?

— Може.

Тони разбра, че дълго ще останат в „Дупката“. Франк искаше да говори за Уилма, искаше да се избави от всичката отрова, която се бе насъбрала в него и бе разяждала сърцето му почти година, но не можеше да я излее отведнъж, а само капка по капка.

* * *

Този ден имаше голям урожай за Смъртта в Лос Анджелис. Мнозина бяха умрели по естествен начин и следователно нямаше да минат под скалпела на експерта по съдебна медицина. Кабинетът по съдебна медицина трябваше да се занимае с девет трупа. Имаше две жертви на автомобилно произшествие и за тях сигурно щеше да бъде образувано дело по обвинение за престъпно нехайство. Двама мъже бяха починали от огнестрелни рани. Едно дете очевидно бе починало поради побой, нанесен от пияния му и зъл баща. Една жена се бе удавила в собствения си басейн и двама младежи бяха умрели от наркотик в свръхдоза. Там беше и Бруно Фрай.

В седем часа и десет минути в четвъртък вечерта, с надеждата да навакса изоставането в работата си, патологът в градската морга направи ограничена аутопсия на трупа на Бруно Гюнтер Фрай от мъжки пол, бял, възраст — 40 години. Лекарят не сметна за нужно да разрязва тялото му извън коремната област с двете рани, защото той много бързо успя да установи, че мъжът определено бе починал само от тези две коремни пробождания и никакви други. Горната рана не бе фатална — ножът беше срязал мускулите и закачил леко едната половина на белия дроб. Но долната рана беше фатална — острието беше срязало стомаха, пробивайки артерията на пилора и наранявайки панкреаса. Жертвата бе починала вследствие на масиран вътрешен кръвоизлив.

Патологът заши срязванията, които беше направил, както и двете засъхнали вече рани. После попи и почисти остатъците от кръв, жлъчка и частици от зашития стомах и огромен гръден кош.

Мъртвият бе преместен от масата за аутопсия (тя все още бе покрита с петна и в улеите от неръждаема стомана се виждаше червеникавокафява течност от кръв и жлъчка) върху санитарната количка. Санитарят забута количката към хладилната зала, където другите тела, отворени и изследвани, после отново зашити, чакаха търпеливо погребалните си церемонии и гробовете си.

След като санитарят си отиде, Бруно Фрай лежеше притихнал и неподвижен, блажен в компанията на мъртвите така, както никога в компанията на живите.

* * *

Франк Хауърд се напиваше. Той си бе свалил сакото и вратовръзката и откопчал горните копчета на ризата си. Косата му беше разрошена, защото непрекъснато заравяше пръстите си в нея. Очите му бяха кървясали, а широкото му лице — подпухнало. Заваляше някои думи и от време на време се повтаряше, но толкова пъти повтаряше едно и също нещо, че Тони трябваше да го побутва да продължи така, както се побутва игла върху развалена грамофонна плоча. На всяка бутилка бира на Тони, той гаврътваше две чаши уиски.

Колкото повече пиеше, толкова повече говореше за жените в своя живот. Колкото повече отиваше към пълната пиянска забрава, толкова повече се приближаваше до агонията на своя живот — загубата на две съпруги.

През втората година от службата си в полицейския отдел в Лос Анджелис Франк Хауърд се бе запознал с първата си жена, Барбара Ан. Била продавачка на бижутериен щанд в един универсален магазин в центъра на града и му помогнала веднъж да избере подарък за майка си. Била така очарователна, нежна и мъничка, толкова красива и тъмноока, че той просто не устоял и я поканил на среща, макар и да бил сигурен, че тя ще му откаже. Обаче Барбара Ан приела. След седем месеца сключили брак. Барбара Ан обичала всичко да планира. Дълго преди сватбата тя изготвила подробен план на техния съвместен живот през първите четири години. Тя трябвало да продължи да работи в универсалния магазин, но от нейната заплата не трябвало да харчат нито грош. Всичките й пари трябвало да се внасят в спестовната й книжка, за да могат по-късно да ги използват при закупуването на къща. Налагало се също да опитат да спестят от неговата заплата толкова, колкото било възможно, като живеели в удобен и чист, но доста евтин едностаен апартамент. Трябвало да продадат понтиака на Франк, защото той гълтал бензин като ламя и защото живеели достатъчно близо до универсалния магазин, до който Барбара Ан ходела пеша. Така че нейният фолксваген бил достатъчен, за да може Франк да отива с него на работа и да се връща. Парите от продажбата на понтиака щели да бъдат първата вноска за бъдещата къща. Тя планирала дори менюто за всеки ден от първите шест месеца — все хранителни ястия в рамките на един много икономичен бюджет. Франк обожавал тази нейна слабост към строго разпределяне на финансите, отчасти защото му се струвала толкова невероятна и несъответстваща. Тя била весела, закачлива жена, на всичко се смеела, понякога била дори вятърничава и импулсивна в някои неща извън сферата на парите. Била отличен партньор в леглото. Винаги имала желание да се любят и била дяволски добра в тази работа. Барбара Ан не била плановичка в сферата на плътските удоволствия — не планирала техните сексуални контакти. Те винаги били внезапни, изненадващи и страстни. Тя обаче планирала да купят къщата само след като съберат четиридесет процента от пазарната й стойност. Знаела също колко стаи трябвало да има в къщата, точно колко голяма трябвало да бъде всяка стая. Начертала план на идеалната къща и го сложила в едно чекмедже, изваждайки го от време на време, за да го погледа и да си помечтае. Много искала да имат деца, но била планирала да не забременява докато не се установели в собствената си къща. Барбара Ан предвидила почти всички възможности… освен една — рак. Тя се разболяла от злокачествен рак на лимфните жлези, който бил открит две години и два дни от женитбата й с Франк и на третия месец от поставянето на диагнозата Барбара Ан починала.

Тони седеше в сепарето на „Аварийната дупка“, бирата пред него ставаше все по-топла, а той слушаше Франк Хауърд и все повече разбираше, че той за първи път споделяше с някого мъката си. Барбара Ан бе починала през 1958-ма година, преди двадесет и две години и през всичкото време оттогава насам Франк не бе казвал на никого за болката, която бе чувствал, виждайки я как гасне и си отива. Тази болка не беше намаляла. Тя и сега жестоко го разяждаше, както тогава. Той пийна още от уискито си и се помъчи да намери думи, за да опише агонията си. Тони бе смаян от чувствителността му и от дълбочината на чувството, скрити така добре зад суровото тевтонско лице и тези иначе студени сини очи.

Смъртта на Барбара Ан превърнала Франк в един слаб, неадекватен и нещастен мъж, но той сурово потискал сълзите и мъката си, защото се страхувал, че ако веднъж се поддаде, повече никога няма да може да се съвземе. Беше усетил в себе си саморазрушителни импулси: пагубна страст към алкохола, която дори не подозирал преди смъртта на жена си; склонност да кара колата прекалено бързо и лекомислено, макар преди това да е бил винаги внимателен шофьор. За да разведри психическото си състояние, да се спаси от самия себе си, Франк потушил част от болката си като се отдал изцяло на служебните си задължения, отдал живота си на полицейското управление, опитвайки се да забрави Барбара Ан в безкрайните часове на полицейски обязаности. Загубата й прогорила в душата му дупка, която никога не могла да бъде запълнена, но с времето той успял да я замаскира като прекарвал дълги часове в службата си и изцяло се отдал на работата в полицията.

Франк преживял цели деветнадесет години, дори преуспял чрез строгия си режим на отявлен работоман. Като униформен полицай той не бил в състояние да удължава работното си време, затова се записал да учи във вечерните курсове към Академията — пет дни в седмицата и съботите и завършил специалността „Науката в криминологията“. Той използвал дипломата си и безупречната си репутация, за да се издигне до редовете на цивилните агенти, където вече можел да се труди и след изтичане на работното си време, без да е нужно да прави номера с разписанието на дежурствата при диспечера. По време на работата си по десет, дванадесет и четиринадесет часа на ден, Франк не мислел за нищо друго, освен за случаите, по които работел. Дори в свободното си вземе той мислел за текущите полицейски разследвания, като изключвал за всичко друго на този свят, разсъждавал върху тях, докато стоял под душа и докато се опитвал да заспи нощем, предъвквал ги заедно с ранната си закуска сутрин или късните си самотни вечери. Не четял нищо друго, освен учебници по криминология и научни изследвания на изявени криминални типове. Цели деветнадесет години той бе ченге на ченгетата, детектив на детективите.

И тогава срещнал Уилма Комптън.

Облягайки се назад в сепарето на „Аварийната дупка“, Франк едва не се задави като произнесе името й. Той прокара длан по влажното си от пот лице, зарови пръсти в косата си и каза:

— Искам още един двоен скоч.

С голямо усилие той изговаряше всяка сричка, но така изглеждаше дори още по-пиян, отколкото ако заваляше думите и фъфлеше.

— Разбира се — отвърна Тони. — Още един скоч. Но не трябва ли да похапнем нещо?

— Не съм гладен — рече Франк.

— Тук правят страхотни сандвичи със сирене — каза Тони. — Хайде да си вземем два сандвича и малко пържени картофи.

— Не. За мене само скоч.

Тони настоя и най-накрая Франк се съгласи на един сандвич със сирене, но без пържени картофи.

Пени взе поръчката за храната, но когато чу, че Франк иска още един скоч, изрази неодобрението си, казвайки, че това не е много на хубаво.

— Не съм с кола — отвърна Франк, наблягайки на всяка сричка. — Дойдох с такси, защото имах намерение да се напия до умопомрачение. Ще се прибера вкъщи пак с такси. Така че, моля те, малка сладурано с цепната брадичка, донеси ми още един такъв, чудесен, двоен скоч.

Тони кимна към Пени.

— Ако не може да си хване такси по-късно, аз ще го откарам.

Сервитьорката донесе новите им питиета. Недопитата чаша бира стоеше пред Тони, но бирата бе вече топла и безвкусна и Пени я отнесе.

Уилма Комптън.

Уилма била дванадесет години по-млада от Франк — на тридесет и една, когато се срещнали за първи път. Била очарователна, нежна и мъничка, красива, тъмноока. Стройни крака. Пищни форми, възбуждаща извивка на бедрата, малко, стегнато задниче, прищипната в талията и гърди, малко по-големи, отколкото отивали на ръста й. Не била чак толкова прелестна или очарователна, или нежна и мъничка, колкото Барбара Ан. Нямала пъргавия ум на Барбара Ан, нито нейния упорит характер и състрадателна душа. Но поне външно достатъчно приличала на отдавна починалата жена, за да събуди интереса на Франк към една романтична връзка.

Уилма била келнерка в едно кафене, където често обядвали полицаи. Когато тя за шести пореден път сервирала на Франк, той я поканил да излязат заедно и тя казала „да“. След четвъртото си излизане, те спали заедно. Уилма имала същото желание, енергия и готовност да експериментира в секса както и Барбара Ан, което я правело превъзходна любовница. Макар и на моменти тя да била прекалено много заинтересувана от собственото си задоволяване, а не толкова от неговото, Франк успявал да убеди себе си, че тази нейна себичност ще премине. Според него тя била просто резултат от факта, че Уилма не била имала пълноценна връзка от дълго време. Освен това той бил горд, че може лесно да я възбужда и така изцяло да я задоволява. За първи път след Барбара Ан любовта била част от сексуалния живот на Франк, а той смятал, че и Уилма изпитвала същото чувство към него. След като спали заедно цели два месеца, Франк помолил Уилма да се омъжи за него. Тя казала „не“ и след това вече не искала да се среща с него. Той можел да я вижда и говори с нея само когато се отбивал в кафенето.

Уилма била възхитително пряма в обясненията си за причините, поради които му отказала. Тя имала желание да се омъжи и активно си търсела подходящ съпруг, но подходящият съпруг трябвало да има много пари в банката и хубава работа. Един полицай, казвала тя, никога не би имал достатъчно пари, за да й осигури охолството и сигурността, които тя търсела. Първият й брак се провалил главно, защото тя и съпругът й постоянно се карали за сметки и пари. Тя открила, че безпаричието изгаря любовта в една интимна връзка и я превръща в пепел от горчивини и гняв. Това било ужасно изживяване за нея и тя била решила твърдо никога повече да не изпитва подобно нещо. Не изключвала женитбата по любов, но финансовата сигурност трябвало да присъства на всяка цена. Бояла се, че може би думите й ще му се сторят безсърдечни, но тя не можела още веднъж да понесе предишната болка. Докато говорела за това, гласът й затреперил, а очите й се напълнили със сълзи. Уилма не желаела още една любов да бъде унищожена поради липса на пари — това било непростимо тъжно и потискащо.

Странно, но решението й да си намери съпруг с пари не намалило уважението на Франк към нея и пламенните му чувства. Тъй като досега години преди това бил прекарал в самота, той жадувал връзката да продължи, дори ако трябвало за това да носи най-големите розови очила в света, само за да поддържа романтичната илюзия. Той й разкрил своето финансово положение, буквално я молил да погледне спестовната му книжка и облигациите, които притежавал — всичко възлизало на тридесет и две хиляди долара. Казал й каква заплата получава и че щял да може да се пенсионира сравнително млад — щял да получи добра пенсия и да е достатъчно млад, за да използва чест от техните спестявания и да започне някакъв бизнес, та да спечели още пари. Ако Уилма търсела сигурност, той бил човекът за нея.

Тридесет и две хиляди долара и пенсията на полицай не били достатъчни за Уилма Комптън. „Искам да кажа, рекла тя, добри парички са, но пък ти нямаш къща, Франк, или нещо такова.“ Уилма опипвала спестовната книжка и облигациите му така, сякаш изпитвала сексуално удоволствие при допира, но тогава тя ги върнала на Франк и казала: „Съжалявам, Франк, но аз се стремя към нещо повече от това. Все още съм млада, а изглеждам и с пет години по-млада от възрастта си. Имам още време… да се огледам. Боя се, че дори тридесет и две хиляди долара не са кой знае колко пари в днешно време. Страхувам се, че може да не са достатъчно, ако се наложи да преживеем някоя криза. А аз не искам да започвам нищо с тебе, щом има риск то да се превърне в… омраза… и злоба… както стана с предишния ми брак“.

Франк бил съсипан.

— Господи, държах се като голям глупак — изплака Франк и удари с юмрук по масата, за да подчертае сякаш глупостта си. — Бях решил, че тя е точно като Барбара Ан — нещо специално… рядко и безценно същество. Въпреки онова, което вършеше и въпреки че беше груба, студена и безчувствена, аз все й намирах извинения. Чудесни извинения! Елегантни, сложни, вдъхновени извинения. Глупак! Бях глупак, глупак… тъпак… магаре! Господи!!!

— Постъпката ти е разбираема — рече Тони.

— Глупава беше.

— Бил си самотен дълго време — каза Тони. — Имал си две толкова прекрасни години с Барбара Ан. Смятал си, че никога няма да намериш нещо дори наполовина толкова хубаво, а и не си искал да се задоволиш с по-малко. Следователно изключил си за света наоколо. Убедил си се, че никой не ти е нужен. Но всички ние имаме нужда от някого, Франк. Имаме нужда от хора, които да обичаме. Жаждата за любов и другарство е така характерна за нас хората, както необходимостта от храна и вода. Така че нуждата се е трупала в тебе през всичките тези години и когато си видял жена, приличаща на Барбара Ан, когато си видял Уилма, не си могъл повече да сдържаш нуждата си. Деветнадесет години на желание и копнеж изведнъж са се отприщили в тебе. Нямало е как да не действаш малко като луд. Би било чудесно, ако Уилма се бе оказала добра жена, която да те заслужава. Но знаеш ли, чудно ми е, че никоя като Уилма не е успяла още преди години да забие ноктите си в тебе.

— Аз бях мухльо!

— Не.

— Бях идиот!

— Не, Франк. Бил си човек — рече Тони. — Това е. Просто човек като всички нас.

Пени донесе сандвичите със сирене.

Франк си поръча още един двоен скоч.

— Знаеш ли кое накара Уилма да промени решението си? — попита Франк. — Искаш ли да знаеш защо в крайна сметка тя се омъжи за мене?

— Разбира се — отвърна Тони. — Но защо първо не си изядеш сандвича?

Франк не обърна внимание на сандвича.

— Баща ми почина и ми остави всичко. Отначало изглеждаше, че има всичко на всичко тридесет хиляди долара, но аз открих, че старецът е събрал цял куп застрахователни полици за живот от по пет и десет хиляди долара през последните тридесет години. След като платих данъка, сумата възлезе на деветдесет хиляди долара.

— Не думай!

— С онова, което вече имах — каза Франк, — парите се оказаха достатъчни за Уилма.

— Може би щеше да е по-добре, ако баща ти беше умрял беден — рече Тони.

Зачервените очи на Франк се просълзиха и за момент изглеждаше така, сякаш ще заплаче. Но той бързо премига и задържа сълзите си. С глас, натежал от мъка и отчаяние, Франк каза:

— Срам ме е да призная, но когато разбрах за сумата от застрахователните полици, аз престанах да скърбя за смъртта на баща ми. Застраховките пристигнаха една седмица след погребението и в мига, в който ги открих, аз си помислих: Уилма. Изведнъж бях така дяволски щастлив, че място не можех да си намеря. Колкото се отнасяше до мене, аз нехаех за баща си — той можеше спокойно да е умрял и преди двадесет години. Повдига ми се като си помисля как се държах. Искам да кажа, че баща ми и аз не бяхме много близки, но би трябвало много повече да скърбя, отколкото се оказа в действителност. Боже господи, бях такова егоистично копеле, Тони!

— Стига, Франк! Всичко е свършено — рече Тони. — А и както ти казах, действал си малко налудничаво. Всъщност не си могъл да бъдеш отговорен за постъпките си.

Франк покри с длани лицето си и остана така цяла минута, потрепервайки конвулсивно, но без да плаче. Най-накрая той вдигна поглед и каза:

— Така че, когато Уилма видя моите почти сто и двадесет и пет хиляди долара, тя пожела да се омъжи за мене. За осем месеца Уилма ме остави гол като пушка.

— Но имуществото е било от брака — каза Тони. — Как е могла да вземе повече от половината?

— О, тя не взе нищо при развода.

— Какво?

— Нито грош!

— Защо?

— Всичко бе пропиляно до тогава.

— Пропиляно?

— Уффф!

— Похарчи всички пари?

— Открадна ги — отвърна безизразно Франк.

Тони остави сандвича си и попи устата си със салфетката.

— Открадна ги? Как?

Франк беше съвсем пиян, но изведнъж заговори с необикновена яснота и точност. Струваше му се, че най-важното в цялата му история е неговото обвинение срещу нея да бъде ясно и разбрано. Тя не му бе оставила нищо друго, освен възмущението му и сега той искаше да го сподели с Тони.

— Веднага щом се върнахме от медения си месец, тя обяви, че поема счетоводството и че тя ще се грижи за всички банкови операции, ще следи вложените пари, ще изготвя балансовите отчети. Записа се в курс по планирани вложения в една бизнес школа и изработи нашия подробен семеен бюджет. Тя беше напълно решена и категорично, много делова, и аз наистина се зарадвах, защото тя така много приличаше на Барбара Ан.

— Ти си й казал, че Барбара Ан е правила тези неща?

— Да. О, господи, да! Сам направих така, че да ме ограби. Наистина!

Внезапно на Тони му се отщя да яде.

Франк зарови треперещи пръсти в косата си.

— Разбираш ли, нямаше начин да я подозирам. Искам да кажа, че тя винаги беше толкова добра към мене, готвеше любимите ми ястия, питаше ме как е минал денят ми, когато се връщах у дома и ме слушаше с такъв интерес! Не искаше нито много дрехи, нито бижута, нищо! Излизахме от време на време да вечеряме навън и понякога ходехме на кино, но тя винаги казваше, че е излишно пръскане на пари. Казваше, че й е също толкова приятно, и че се чувства също толкова щастлива, ако си седи вкъщи с мене, гледа телевизия и просто двамата си приказваме. Уилма изобщо не бързаше да купуваме къща. Беше толкова… сговорчива и непретенциозна. Масажираше ме, когато се връщах от работа у дома, целият схванат и с болки. А в леглото беше приказна! Направо съвършена! Освен че… освен че през всичкото това време, докато ми е готвила, докато ме е слушала, масажирала и се е любила с мене така, та чак ми е изсмуквала мозъка, тя…

— Тя е изтеглила парите от спестяванията ви?

— До последния долар. Всичко, освен една дългосрочна полица за десет хиляди долара.

— И след това тя просто си замина?

Франк потрепери.

— Един ден се върнах от работа и намерих бележка от Уилма. В бележката пишеше: „Ако искаш да знаеш къде съм, потърси мистър Фрайборн“. Фрайборн беше адвокат. Тя си го беше наела да се заеме с развода. Бях зашеметен. Искам да кажа, че тя никога не беше показала… Както и да е, Фрайборн не пожела да ми каже къде е. Той ми обясни, че разводът щял да бъде уреден бързо, защото Уилма не искала никаква издръжка от мене, или каквото и да било друго. Не искала нито цент, каза ми Фрайборн. Просто искала свободата си. Беше страшен удар за мене. Наистина страшен! Господи, та аз не можех изобщо да проумея в какво бях сбъркал! За малко щях да полудея, питайки се къде беше грешката ми. Мислех си, че бих могъл да се променя, да се науча да бъда по-добър и да си я върна обратно. И тогава… два дни по-късно, когато ми се наложи да напиша един чек, видях, че в книжката има само три долара. Отидох в банката, после в спестовната каса и след това вече знаех защо тя не е искала нито цент. Уилма вече ги беше взела — всичките!

— И ти я остави да се измъкне безнаказано? — попита Тони.

Франк пийна още малко скоч. Потеше се, а лицето му беше подпухнало и бяло като платно.

— Отначало аз просто бях като изтръпнал… не зная… сигурно съм приличал на човек, който се кани да се самоубие. Не че се опитах да се самоубия, но ми беше все едно дали ще живея, или не. Бях неадекватен, сякаш бях в транс или нещо такова.

— Но след време все пак се опомни, нали?

— Отчасти. Все още съм като изтръпнал, но поне частично се съвзех — каза Франк. — Тогава се засрамих от себе си. Бях такъв будала, такова тъпо копеле! Не исках никой да знае, дори адвокатът ми!

— Това е първата ти наистина глупава постъпка — рече Тони. — Останалото мога да разбера, но другото…

— Струваше ми се някак си, че ако позволя другите да научат как Уилма ме е измамила, то те няма да повярват нито на една дума, която съм им казал за Барбара Ан. Боях се от хората да не помисля, че Барбара Ан ме е мамила, също както Уилма, а за мен беше много важно, по-важно от всичко на света, паметта на Барбара Ан да остане неопетнена. Зная, че сега това изглежда малко налудничаво, но тогава мислех така.

Тони се чудеше какво да каже.

— И тъй, разводът мина като по вода — рече Франк. — Нямаше дълги разправии относно уреждането на подробностите. Всъщност аз повече не видях Уилма, освен за няколко минути в съда и не съм говорил с нея от онази сутрин, в която тя ме напусна.

— Къде е тя сега? Знаеш ли?

Франк допи уискито си. Когато отново заговори, гласът му беше различен — съвсем тих, почти шепот. Не защото искаше да запази тайната на своята история от останалите посетители на заведението, а по-скоро защото като че ли нямаше достатъчно сили, за да говори с нормален глас.

— След като разводът приключи, аз се поинтересувах от нея. Изтеглих малък заем срещу дългосрочната полица, която тя ми беше оставила и наех частен детектив, за да мога да разбера къде живее и с какво се занимава Уилма. Той откри много интересни неща за нея. Доста интересни неща. Тя се омъжила отново само девет дни след окончателния ни развод. За някакъв мъж на име Чък Позли от Ориндж Каунти. Той е собственик на една от игралните зали в търговския център на Коста Меза. Има някъде седемдесет или осемдесет хиляди долара. Изглежда Уилма сериозно е мислила да се омъжи за него, точно когато съм наследил парите от баща ми. И какво прави тя тогава? Омъжва се за мене, издоява ме до последния грош и после отива при този Чък Позли с моите пари. Те използвали част от парите й, за да отворят още два игрални салона и май доста добре печелят в момента.

— О, господи! — промълви Тони.

Тази сутрин той не знаеше почти нищо за Франк Хауърд, а сега знаеше едва ли не всичко. Повече, отколкото би искал да знае. Тони беше добър слушател — това бе истинско щастие, но и нещастие за него. Предишният му партньор, Майкъл Саватино, често му казваше, че е отличен детектив, главно защото хората го харесвали и му имали доверие и имали желание да говорят с него за каквото и да е. А причината да искат да говорят с него, според Майкъл, беше тази, че Тони бе добър слушател. А Майкъл казваше, че добрият слушател е голяма и рядка ценност в един свят на самовглъбеност, самоизтъкване и самовлюбеност. Тони изслушваше охотно и с внимание всякакви хора, защото като художник, привлечен главно от скрити мотиви и невидими фигури, той търсеше цялостния модел на смисъла на човешкото съществуване. Дори сега, когато слушаше Франк, той си спомни онзи цитат от Емерсън, който бе прочел преди много време: „Сфинксът трябва сам да разреши загадката си. Ако цялата история се заключава в един човек, то тя може напълно да се обясни само чрез индивидуалния опит“. Всички мъже, жени и деца са вълнуващи загадки, невероятни мистерии и Тони почти никога не се отегчаваше от техните истории.

Франк продължаваше да говори съвсем тихо и Тони трябваше да се наведе напред, за да го чува.

— Позли е знаел какво си е била наумила Уилма за мене — подхвана отново Франк. — Те изглежда са се срещали в определени дни през седмицата, докато аз съм бил на работа. През цялото време се е правела на идеалната съпруга, скубела е парите ми и се е чукала с оня Позли. Колкото повече мислех за това, толкова повече се вбесявах, докато най-накрая реших да кажа на адвоката си всичко, което трябваше да направя още в началото.

— Но е било твърде късно?

— Ами да, горе-долу така се оказа. О, аз бих могъл да започна да я съдя, но фактът, че не я бях обвинил в кражба по-рано, по време на развода, щеше да бъде в моя вреда и да бъде използван срещу мене. Щях да пръсна сума пари по адвокати, такси и навярно в края на краищата пак щях да загубя делото. И така реших да обърна гръб на всичко. Смятах да се потопя изцяло в работата си и да забравя, както бях направил след смъртта на Барбара Ан. Но аз бях разкъсан много по-лошо, отколкото си представях. Вече не можех да изпълнявам добре служебните си задължения. Всяка жена, с която си имах работа… не зная. Предполагам, че просто… аз просто виждах Уилма във всички жени. И при най-малък повод аз ставах направо зъл с всяка една жена, която трябваше да разпитвам и не след дълго започвах да се държа прекалено грубо с всеки свидетел, било то мъж или жена. Започвах да губя чувството си за ориентация и перспектива, пропусках важни улики, дето дете би могло… ужасно изоставах от партньора си и ето ме тук сега.

Гласът му затихваше с всеки миг и Франк се отказа да се бори за яснота в говора. Думите му започваха да стават все по-трудно разбираеми.

— След като Барбара Ан умря — продължи той, — аз поне имах работата си. Все пак имах нещо. Но Уилма ми взе всичко. Взе ми парите и себеуважението, взе ми даже и амбицията. Просто хич не ми пука за ниш’о, значи. — Франк се изхлузи от сепарето, изправи се и се олюля, сякаш беше играчка — клоун с пружинени крака. — ’звинявай. Шшъ трябва да пикая.

Франк се заклатушка към мъжката тоалетна, заобикаляйки широко всеки, когото срещнеше по пътя си.

Тони въздъхна и затвори очи. Той бе уморен — почувства умората и в тялото, и в душата си.

Пени дойде до масата и каза:

— Ще му направиш голяма услуга, ако го откараш у тях сега. На сутринта ще се чувства като недоклан козел.

— А как се чувства недоклан козел?

— Много по-зле от здравия козел, но далеч по-зле от умрелия — отвърна тя.

Тони плати сметката и зачака партньора си. Пет минути по-късно той взе сакото и вратовръзката на Франк и тръгна да го търси.

Мъжката тоалетна беше малка — една клозетна чиния, един писоар и един умивалник. Миришеше силно на дезинфекционен препарат с боров аромат и съвсем слабо на урина.

Франк стоеше до едната стена, цялата покрита с неприлични рисунки. Беше с гръб към вратата, когато Тони влезе. Удряше едновременно с двете си ръце стената над главата си. Чуваше се силно бумтене, от което тясната стаичка с високия таван цялата се тресеше. БАМ — БАМ-БАМ-БАМ-БАМ-БАМ-БАМ! Ударите не се чуваха в заведението, защото там имаше непрекъснат шум от разговори и музика, но вътре в тясната тоалетна ушите на Тони писнаха.

— Франк!

БАМ-БАМ-БАМ-БАМ-БАМ-БАМ-БАМ!

Тони отиде при него и сложи ръка на рамото му, дръпна го леко от стената и го обърна към себе си.

Франк плачеше. Очите му бяха прорязани с червени жилки и пълни със сълзи. Едри сълзи се търкаляха по лицето му. Устните му бяха подути и отпуснати и от време на време потръпваше от мъка. Но той плачеше беззвучно — нито хлипаше, нито стенеше. Гласът му бе заседнал назад в гърлото.

— Няма нищо — рече Тони. — Всичко ще се оправи. Уилма не ти е нужна. Много по-добре си без нея. Имаш приятели. Ние ще ти помогнем да превъзмогнеш това, Франк, само ако ни позволиш. Аз те обичам. Наистина те обичам, Франк.

Франк затвори очи. Долната му устна увисна и той мъчително изхлипа, все още беззвучно. Чуваше се само как тежко и шумно поема въздух. Заопипва наоколо, за да се подпре някъде и да се изправи. Тони го прихвана през кръста.

— Исскам да си вър’я — изфъфли Франк. — Просссто исскам да си вър’я.

— Добре. Ще те закарам. Само почакай малко.

Прегърнали се един друг, като стари приятели от войната, те излязоха от „Аварийната дупка“, извървяха две преки до апартамента на Тони и се качиха в колата му.

Бяха вече на половината път до квартирата на Франк, когато той пое дълбоко въздух и каза:

— Тони… страх ме е.

Тони го изгледа.

Франк се бе сгърбил на седалката си, изглеждаше дребен и слаб. Дрехите му сякаш бяха твърде големи за него. По лицето му блестяха сълзи.

— От какво се боиш? — попита Тони.

— Не искам да бъда сам — отвърна Франк, плачейки тихо и треперейки от прекомерното количество алкохол. Но трепереше и от друго — от някакъв неясен страх.

— Ти не си сам — рече Тони.

— Страх ме е… да умра сам.

— Не си сам, а и не си тръгнал да умираш, Франк.

— Всички остаряваме… толкова бързо… И после… иска ми се някой да е до мене.

— Ще намериш някого.

— Искам някого, който ще ме помни и обича.

— Не се тревожи — рече несигурно Тони.

— Това ме плаши.

— Ще намериш някого.

— Никога!

— Напротив, ще намериш.

— Никога, никога! — каза Франк, затвори очи и опря главата си върху страничния прозорец.

Когато стигнаха блока, в който живееше, той вече спеше като дете. Тони се опита да го събуди, но Франк не можа да се разсъни напълно. Препъвайки се, мърморейки и въздишайки тежко, той позволи на Тони отчасти да го заведе и отчасти да го пренесе до жилището му. Тони го закрепи на стената до входната врата, задържа го с една ръка да не падне, а с другата зарови в джобовете му, докато най-накрая намери ключа. Когато най-сетне се добраха до спалнята, Франк се срути върху леглото като полуизпразнен чувал и захърка.

Тони го съблече по долни гащи. Дръпна покривката на леглото, изтърколи Франк върху долния чаршаф, после дръпна горния чаршаф и одеялото върху него. Франк само се сгуши и изхърка.

В кухнята, в чекмеджето до умивалника Тони намери молив, тефтер и едно роло със скоч лента. Написа бележка на Франк и я залепи върху вратата на хладилника.

Драги Франк,

Когато се събудиш сутринта, ти ще си спомниш всичко, което ми разказа, и навярно ще ти стане малко неудобно. Не се притеснявай! Онова, което ми довери ще си остане само между нас. А утре аз ще ти разкажа някои ужасно срамни тайни за мене, така че да сме квит. В края на краищата нали приятелите са за това — за да може човек да се изповяда и пречисти душата си.

Тони

На излизане Тони заключи вратата.

Докато караше към дома си, той си мислеше за клетия Франк, който живееше съвсем сам и осъзна, че собственото му положение не бе кой знае колко по-добро. Баща му, Карло, беше все още жив, но напоследък често боледуваше и навярно нямаше да може да изкара и пет години… най-много десет. Братята и сестрите на Тони бяха пръснати из цялата страна, но никой от тях не му беше сродна душа. Той имаше много приятели, но човек искаше не само приятели около себе си, когато остарееше и усетеше края си. Тони знаеше какво има предвид Франк. Когато човек легнеше на смъртното си легло, имаше само неколцина души, чиито ръце би могъл да стисне и които да му влеят смелост: ръцете на съпругата или съпруга, на децата, на родителите. Той разбираше, че животът, който изграждаше за себе си, когато бъдеше завършен, щеше да се окаже един празен храм на самотата. Тони беше на тридесет и пет години, все още млад, но никога не се бе замислял сериозно за женитба. Внезапно той доби усещането, че неговият живот се изплъзва през пръстите му. Годините минаваха толкова неизказано бързо. Струваше му се, че вчера бе на двадесет и пет години, ала беше изминало всъщност цяло десетилетие.

Може би Хилари Томас е жената, помисли си Тони, паркирайки колата си пред своето жилище. Тя не е като другите. Веднага си личеше. Беше много различна. Навярно и тя си мислеше за него, че е различен. Би могло да стане нещо между тях. Нали така?

Известно време Тони седя в джипа, загледан в нощното небе и мислейки си за Хилари Томас, за старостта и за смъртта.

* * *

В десет и половина вечерта, когато Хилари беше дълбоко погълната от книгата на Джеймс Клавел и тъкмо когато си похапваше сирене и ябълки, телефонът иззвъня.

— Ало?

От другата страна никой не се обади.

— Кой е там?

Нищо.

Тя тресна слушалката. Така трябваше да се постъпва: когато някой ви тероризира по телефона или ви говори мръсни думи, просто затваряте. Не насърчавайте нахалника! Просто затворете бързо и шумно. Хилари сигурно му бе пробила тъпанчето, но това не й достави удоволствие. Тя бе сигурна, че това не беше погрешно набран номер. Не можеше да се случи два пъти за една вечер и в двата случая без никакво извинение. А имаше и нещо застрашително в мълчанието отсреща, някаква неизказана заплаха.

Дори след като получи наградата на Академията, Хилари не бе почувствала необходимостта да запази в тайна телефонния си номер. Писателите не бяха такива знаменитости като актьорите и дори режисьорите. Масовият зрител никога не се интересуваше, нито помнеше кой е спечелил наградата за сценария на някой хит в киното. Повечето от писателите, запазили телефонните си номера в тайна, го бяха направили поради това, че даваше по-голям престиж. Когато някой изтормозен драскач не вписваше телефонния си номер в указателя, означаваше, че той е толкова зает, щото просто, видите ли, няма никакво време дори и за много редките, нежелани обаждания. Хилари обаче нямаше такива проблеми със собственото си его и вписването на телефонния й номер в указателя й се струваше също толкова анонимно, колкото и ако не го бе вписала.

Разбира се, това може би вече не отговаряше на истината. Навярно след като масмедиите бяха разгласили за двата й сблъсъка с Бруно Фрай, Хилари беше станала обект на общ интерес. Двата й сценария не бяха успели да я направят толкова популярна. Историята на една жена, която се бе преборила с един евентуален похитител и втория път го беше убила, би могла доста да възбуди някой психопат. Сигурно някое животно бе поискало да си докаже, че то ще успее там, където Бруно Фрай се беше провалил.

Хилари реши да се обади в телефонната централа сутринта и да поиска нов номер, който да не се вписва в указателя.

* * *

В полунощ градската морга, според думите на експерта по медицина, беше тиха като гробница. Слабо осветеният коридор беше пуст. В лабораторията бе тъмно. Стаята, пълна с трупове беше студена, мрачна и спокойна, освен бръмченето на инсталацията, която през отворите в стените нагнетяваше студен въздух.

С настъпването на петъчната сутрин в моргата имаше само един дежурен, който се намираше в малката стая до тази на експерта. Дежурният седеше на стол с пружинена облегалка пред едно грозно метално бюро, покрито с орехов фурнир. Казваше се Албърт Уолуиц. Беше двадесет и девет годишен, разведен и баща на едно дете — дъщеря на име Ребека. Жена му бе спечелила делото за родителските права над Беки. Сега и двамата живееха в Сан Диего. Албърт нямаше нищо против да взима гробарската смяна (извинете за израза!). Той записа разни неща в няколко картона, после просто седя и слуша малко радио, след това писа в още няколко картона и прочете две-три глави от един наистина хубав роман на Стивън Кинг за някакви вампири, развилнели се в Ню Инглънд. А ако градът останеше спокоен, ако униформените бикове и момчетата от касапския отряд не започнеха да бутат носилките с трупове от сбивания и катастрофи, дежурството му щеше да бъде „бижу“ чак до сутринта, когато дойдеше време да си тръгва.

Десет минути след полунощ телефонът иззвъня.

Албърт вдигна слушалката:

— Моргата.

Тишина.

— Ало? — каза Албърт.

Човекът от другата страна на линията изстена от болка и заплака.

— Кой се обажда?

Мъжът отсреща плачеше и не можа да отговори.

Стенанията бяха мъчителни, сякаш пародия на скръб, някакво преувеличено, истерично хлипане — най-страшното нещо, което Албърт бе чувал някога.

— Ако ми кажете какво има, може би ще мога да ви помогна.

Човекът отсреща затвори.

Албърт се втренчи за миг в слушалката, после сви рамене и също затвори.

Опита се да продължи четенето на романа на Стивън Кинг — там, където беше прекъснал, но изведнъж му се счу, че нещо шумоли при вратата зад него. Той се обърна няколко пъти, но там нямаше никого и нищо.

4.

Петък сутрин. Девет часа

Двама мъже от гробището в Ейнджълс Хил на западен Лос Анджелис дойдоха в моргата, за да вземат тялото на Бруно Гюнтер Фрай. Те бяха заедно с хората от Дома на покойника „Вечен живот“ в град Сейнт Хелена, където бе живял починалият. Единият от гробарите на Ейнджълс Хил разписа необходимият документ за освобождаването и двамата мъже пренесоха трупа от хладилната камера в задната част на една катафалка-кадилак.

* * *

Франк Хауърд сякаш не беше махмурлия. Лицето му не беше посърнало, както след юнашко напиване, а изглеждаше румено и свежо. Сините му очи бяха ясни. Признанието се бе оказало така целебно за душата, както и в поговорката за признатия грях.

Отначало в офиса, а после в колата Тони почувства неудобството, което беше предусетил, и направи всичко възможно Франк да не се притеснява. След известно време Франк сякаш разбра, че нищо лошо не беше станало между тях и че партньорството им дори бе по-добро, отколкото когато и да било през изминалите три месеца. Към десет часа те вече бяха установили такава близост помежду си, която щеше да им даде възможност да действат като един организъм. Все още не бяха в пълна хармония, каквато Тони бе почувствал с Майкъл Саватино, но сега поне нямаше никакви пречки точно тази дълбока и хармонична връзка да се развие в бъдеще. Трябваше им време да се нагодят един към друг — още няколко месеца. Но те вече имаха тази духовна връзка, която щеше да направи работата им неизмеримо по-лесна, отколкото в миналото.

В петък сутринта Тони и Франк работеха по издирването на Боби Валдез. Нямаше кой знае колко следи, а първите две не бяха довели до нищо.

Справката от отдела за моторните превозни средства беше първото им разочарование. Очевидно Боби Валдез бе използвал фалшиво свидетелство за раждане и фалшиви документи за самоличност и при получаването на шофьорската си книжка на името на Хуан Мазкеза. Но последният адрес, който даваха в справката, беше този на булевард „Ла Бриа“ — апартаментите „Лас Палмерас“, откъдето Боби се бе изнесъл миналия юли. Имаше още двама с името Хуан Мазкеза. Единият беше деветнадесетгодишен младеж, който живееше във Фресно. Другият Хуан беше шестдесет и седем годишен мъж от Тъстън. И двамата имаха коли с калифорнийска регистрация, но никой от тях нямаше ягуар. Онзи Хуан Мазкеза, който бе живял на „Ла Бриа“, не бе регистрирал никаква кола, което пък означаваше, че той бе купил колата пак с фалшиво име. Явно източникът му за подправени документи беше на изключително високо ниво.

Задънена улица!

Тони и Франк се върнаха в пералнята „Ви Ви Джи“ и разпитаха работниците, които бяха работили с Боби по времето, когато той бе използвал името Мазкеза. И Тони и Франк се надяваха някой де е продължил връзката си с него дори след напускането му и евентуално да знае къде живееше Боби сега. Ала всички казваха, че Боби бил самотник. Никой не знаеше къде е отишъл.

Задънена улица!

След като си тръгнаха от „Ви Ви Джи“ двамата партньори влязоха да хапнат нещо в един малък ресторант за омлети, който Тони обичаше да посещава. Освен с основната трапезария ресторантът разполагаше и с открита, тухлена тераса, където бяха наредени дванадесет маси под чадъри на сини и бели ивици.

Тони и Франк си взеха по един омлет със сирене и салата и седнаха на терасата, облъхнати от топлия, есенен бриз.

— Утре вечер зает ли си? — попита Тони.

— Аз ли?

— Ти.

— Не, не съм.

— Добре. Уредил съм ти нещо.

— Какво?

— Среща с непозната.

— За мене?

— Ти си другата половина от уговорката.

— Ти сериозно ли?

— Обадих й се тази сутрин.

— Забрави за това — рече Франк.

— Тя е точно за тебе.

— Мразя някой да ме сватосва!

— Страхотна жена е!

— Не ме интересува.

— И сладка.

— Аз да не съм дете?!

— Че кой е казал такова нещо?!

— Не ми е нужно ти да ме уреждаш с жени.

— Понякога мъжете правят това за свои най-близки приятели, нали така?

— Аз мога сам да си намеря жена.

— Само глупак би отказал на такава мадама.

— Значи съм глупак.

Тони въздъхна.

— Както искаш — рече той.

— Виж, онова, което ти разказах снощи в „Аварийната дупка“…

— Да?

— Не съм търсил ничие съчувствие.

— Всеки се нуждае от съчувствие от време на време.

— Исках просто да разбереш защо бях в такова лошо настроение.

— И аз наистина разбрах.

— Не искам да оставаш с впечатление, че съм някой шушумига, или будала, който все налита на гадни жени.

— Изобщо нямам такова впечатление.

— Никога не съм изпадал в такова положение преди, както снощи.

— Вярвам ти.

— Никога… не съм плакал така.

— Зная.

— Предполагам, че просто съм бил уморен.

— Разбира се.

— А може да е и от алкохола.

— Може би.

— Много пих снощи.

— Доста много.

— Алкохолът ме прави сантиментален.

— Сигурно.

— Но сега съм добре.

— Някой да казва, че не си?

— Сам мога да си намеря жена, Тони.

— Както кажеш.

— Окей?

— Окей.

И двамата се съсредоточиха върху омлетите си.

Наблизо имаше две големи административни сгради и десетина секретарки в ярки рокли, тръгнали на обяд, минаха по пътеката.

Терасата беше оградена с цветя, които изпълваха със силна сладостна миризма огнено яркия слънчев ден.

Шумът, идващ от улицата, беше типичен за Лос Анджелис. Тук не се чуваше непрекъснатото и задавено джафкане на спирачките и пронизителното свирене на клаксоните, както беше в Ню Йорк, Чикаго и повечето други градове. Чуваше се само хипнотичното бръмчене на моторите и звукът от профучаващите коли, които сякаш разрязваха въздуха. Приспивен шум. Успокояващ. Като шума на вълните на брега… шум от машини и все пак по някакъв начин естествен и първичен, а също така някак подсъзнателно и необяснимо възбуждащ и еротичен. Дори шумът от уличното движение допринасяше за оформянето на личностното подсъзнание на града.

След кратко мълчание Франк рече:

— Как се казва?

— Кой?

— Не се прави на много умен!

— Джанет Ямада.

— Японка ли е?

— Във всеки случай не е италианка.

— Как изглежда?

— Интелигентна, остроумна, хубава.

— Какво работи?

— Работи в кметството.

— На колко години е?

— На тридесет и шест, тридесет и седем.

— Не е ли много млада за мене?

— За бога, та ти си само на четиридесет и пет.

— Откъде я познаваш?

— Излизали сме на среща няколко пъти — отвърна Тони.

— И нещо не се получи?

— А, не. Ние просто разбрахме, че сме много по-подходящи да бъдем приятели, отколкото любовници.

— Мислиш ли, че ще я харесам?

— Сигурен съм.

— А тя ще ме хареса ли?

— Ако не си чоплиш носа и не бъркаш с пръсти в чинията си.

— Добре — рече Франк. — Ще изляза с нея.

— Но ако ще бъде мъчение за тебе, може би ще е по-добре да забравим за това.

— Не, ще изляза. Всичко ще бъде наред.

— Не е нужно да се съгласяваш, само за да не ме обидиш.

— Дай ми телефонния й номер.

— Не, нещо не ми харесва — рече Тони. — Чувствам се така, сякаш съм те насилил…

— Не си ме насилил!

— Мисля да й се обадя и да анулирам срещата — каза Тони.

— Не, слушай! Аз…

— Не трябва да се опитвам да сватосвам хората. Хич не ме бива!

— По дяволите! Искам да изляза с нея? — възкликна Франк.

Тони широко се ухили.

— Зная — каза той.

— Значи ти току-що ме изработи, нали?

— Ти сам се изработи.

Франк се опита да го изгледа строго, но не успя и също се засмя.

— Искаш ли да излезеш и ти с нас в събота вечер? — попита Франк.

— В никакъв случай. Трябва да си стъпиш здраво на собствените крака, приятел.

— А освен това — додаде многозначително Франк, — ти не желаеш да делиш Хилари Томас с когото и да било.

— Именно!

— Мислиш ли наистина, че между вас двамата нещо се получи?

— Казваш го така, сякаш сме тръгнали да се женим. Това е просто среща.

— Но дори и за среща… няма ли да е… неудобно?

— Защо да е неудобно? — попита Тони.

— Ами, тя е толкова богата…

— Това е най-ориенталската забележка, която някога съм чувал.

— Значи не мислиш, че може да създаде трудности?

— Когато мъжът има пари, той ограничава ли избора си само върху жени, които са богати колкото него?

— Това е друго!

— Когато един крал решава да се ожени за малката кибритопродавачка, ние всички казваме, че е неописуемо романтично, а когато кралицата реши да се омъжи за кибритопродавач, решаваме, че се е оставила да я изиграят. Класически пример на правила според случая.

— Е… успех.

— На тебе също.

— Готов ли си да се връщаме на работа?

— Да — отвърна Тони. — Хайде да го открием този Боби Валдез.

— Ще бъде по-лесно, ако отидем при съдията Крейтър.

— Или при Амелия Еърхарт.

— Или Джими Хофа.

* * *

Петък следобед. Един часа

Трупът лежеше върху масата за балсамиране в сградата на гробището „Ейнджълс Хил“ в Лос Анджелис. Един етикет, закачен с тел за големия пръст на десния крак, посочваше, че тялото е на Бруно Гюнтер Фрай.

Един от техническите работници в погребалното бюро приготвяше тялото, за да бъде изпратено в Напа Каунти. Той го поля с дълготраен дезинфектиращ разтвор. Червата и другите меки органи в коремната кухина бяха извадени от трупа през единственото възможно естествено отверстие и изхвърлени на боклука. Поради това, че прободните рани, както и аутопсията, бяха от миналата вечер, нямаше много съсирена кръв и други телесни течности в трупа, но все пак и малките остатъци трябваше да бъдат почистени. Балсамиращата течност изпълни кухините.

Докато се трудеше над мъртвеца, работникът си свирукаше последния хит на Дони и Мери Озмънд.

Домът на покойника „Ейнджълс Хил“ не отговаряше за никакви козметични дефекти върху трупа. Те щяха да бъдат отстранени от чиновника на погребалното бюро в Сейнт Хелена. Работникът на „Ейнджълс Хил“ дръпна клепачите над невиждащите очи, затворени завинаги и заши устните с невидими вътрешни бодове: устата застина в слаба, но вечна усмивка. Работата бе свършена добре — опечалените нямаше да забележат шевовете… ако изобщо имаше опечалени.

След малко покойникът бе увит в плътно бяло покривало, поставен в евтин алуминиев ковчег и запечатан, което отговаряше на минималните изисквания според закона на щата за пренасяне на мъртъвци чрез обществения транспорт. В Сейнт Хелена трупът щеше да бъде положен в по-представителен ковчег, който щеше да бъде избран от семейството или приятелите на починалия.

В четири часа на петъчния следобед тялото бе закарано на летището в Лос Анджелис и поставено в отделението за багаж на пътническия самолет от „Калифорнийски въздушни линии“ с направление Монтерей, Санта Роза и Сакраменто. Трупът щеше да бъде свален на втората спирка.

В шест и половина в петък вечерта на малкото летище в Санта Роза нямаше никой от семейството на Бруно Фрай. Той нямаше роднини. Беше последният от своя род. Дядо му бе създал само едно дете на този свят — една чудесна дъщеря на име Кейтрин, а тя изобщо не бе създала деца. Бруно беше осиновен и никога не се беше женил.

На асфалтовата площадка зад малката аерогара чакаха трима души — двамата бяха от дома на покойника „Вечен живот“. Мистър Аврил Томас Танертън беше собственикът на „Вечен живот“, който обслужваше Сейнт Хелена и околните общини в района на долината Напа. Той беше на четиридесет и три години, хубав, леко закръглен, но не дебел, с гъста и буйна червеникаворуса коса, цяло съзвездие лунички, живи очи и топла и сърдечна усмивка, която с мъка успяваше да удържи. Той бе дошъл със своя двадесет и четири годишен помощник, Гари Олмстед — тънковат младеж, рядко говорещ повече от мъртвите, с които работеше. Видът на Танертън напомняше за момче от църковен хор с израз на искрена набожност, под която се криеше добродушен немирник. Обаче Олмстед имаше тъжно, скръбно и аскетично лице, напълно подходящо за професията му.

Третият човек беше Джошуа Райнхарт — местният адвокат на Бруно Фрай, който трябваше да се разпореди с неговото имущество. Той беше на шестдесет и една години и външността му подхождаше повече за един преуспял дипломат или политик. Косата му беше гъста и бяла, сресана назад от челото и слепоочията — не тебеширенобяла или жълтеникавобяла, а лъскава, сребърнобяла коса. Широко чело. Дълъг, благороднически нос. Масивна долна челюст и масивна брадичка. Очите му с цвят на кафе бяха живи и проницателни.

Тялото на Бруно Фрай беше пренесено от самолета в катафалката, а после откарано в Сейнт Хелена. Джошуа Райнхарт следваше катафалката в собствената си кола.

Нито бизнесът, нито личните ангажименти налагаха Джошуа да пътува до Санта Роза с Аврил Танертън. За всичкото това време той бе свършил доста работа за „Шейд Трий Виниърдс“, компанията, която изцяло принадлежеше на семейство Фрай от три поколения, но отдавна вече не се нуждаеше от тези доходи, тъй като компанията бе започнала да му носи много повече проблеми, отколкото пари. Джошуа Райнхарт още движеше нещата на семейство Фрай, главно защото все още помнеше как преди тридесет и пет години, когато се мъчеше да се наложи като адвокат в Напа Каунти, Кейтрин Фрай му беше оказала неоценима помощ с решението си да му повери всички семейни дела. Вчера, когато научи, че Бруно е починал, Райнхарт изобщо не се натъжи. Нито Кейтрин, нито нейният осиновен син можеха да предизвикат обич, нито пък онази специална духовна връзка, наречена приятелство — това бе сигурно. Джошуа придружи Аврил Танертън до летището на Санта Роза само защото искаше да има възможност да организира приемането на трупа и да не позволи това събитие да се превърне в цирк, ако пристигнеха журналистите. Макар Бруно да беше нестабилен, откачен, дори изцяло престъпен тип, дълбоко в себе си Джошуа бе решил, че погребението трябва да се извърши с достойнство. Чувстваше, че поне това дължи на мъртвеца. Освен това през целия си живот Джошуа бе непоколебим и предан поддръжник на долината Напа, възхвалявайки стандарта й на живот, както и чудесното й вино и не желаеше името на цялата община да бъде опетнено от престъпните деяния на един-единствен човек.

За щастие на летището нямаше никакви журналисти.

Те подкараха обратно към Сейнт Хелена през пълзящите сенки и гаснещата светлина, на изток от Санта Роза, през южния край на долината Сонома, оттам — в осем километра широката долина Напа, а след това на север към пурпурнооранжевото зарево. Докато караше след катафалката, Джошуа се любуваше на пейзажа — нещо, което правеше винаги с нарастващо удоволствие през последните тридесет и пет години. Планинските хребети, възправили се насреща, бяха обрасли с борове, ели и брези — кората на стеблата им леко светлееше под лъчите на залязващото слънце, а самите дървета се губеха от погледа. „Тези хребети са крепостни стени, помисли си Джошуа, огромни стени, предпазващи своя свят от корумпиращото влияние на една по-малко цивилизована действителност.“

Планините постепенно преминаваха в хълмисти равнини, изпъстрени с тъмнокори дъбове и покрити със суха и висока трева, която на слънцето изглеждаше така златиста и мека, че приличаше на свила. Сега обаче сред гъстеещия мрак, в който ярките цветове бледнееха, тревата проблясваше на тъмни талази заедно с поривите на лекия бриз. Отвъд малките, сякаш от миналия век, селца, върху част от хълмовете и почти по цялата тучна равнина се простираха безкрайни лозя.

През 1880-та година Робърт Луис Стивънсън написа за долината Напа следното: „Всеки къс земя отглежда различен сорт грозде. Един сорт не дава добра реколта, друг дава, трети пък е най-добър. Ето как, малко по малко, хората опипваха в тъмното, за да достигнат до своите «Кло Вожо» и «Лафит»… а виното им е поезия в бутилка“. По времето, когато Стивънсън е бил на сватбено пътешествие в долината, пишейки книгата си „Заселниците“^[15], тук е имало по-малко от четири хиляди акра лозя. С идването на Чумата, тоест на закона за забраната на алкохола, през 1920 година е имало десет хиляди акра, върху които растели винените сортове. Днес площта беше вече тридесет хиляди акра, които даваха най-сладкото грозде в света, почти без никаква киселина.

Земята в цялата долина Сонома отглеждаше грозде, а тя бе два пъти повече от земята на Напа. Закътани сред лозята, се гушеха великите изби и къщи, някои от които са били манастири, метоси и испански католически църкви в миналото. Имаше и новопостроени сгради в съвременен стил. Слава богу, помисли си Джошуа. Добре че само две-три нови винарни имат този стерилен, фабричен вид, който е обида за човешкия взор и като мана^[16] за долината. Повечето от творенията на човешката ръка или допълвала и подсилваха, или поне не нарушаваха наистина главозамайващата природна хубост на това уникално и идилично райско кътче.

Следвайки катафалката по пътя й към „Вечен живот“, Джошуа забеляза как в някои от прозорчетата на къщите лумват светлини — меки, жълти светлини, носещи в себе си топлината и цивилизацията, и противопоставяйки ги на настъпващия мрак. „Виното наистина е поезия в бутилка, мина през ума на Джошуа, и земята, от която то идва, е най-великото божие творение. Моята земя, моят дом! Какво щастие е, че съм тук, когато на света има толкова много не така хубави и не така приятни места, където бих могъл да се озова.“

Например в някой алуминиев ковчег — мъртъв!

„Вечен живот“ се намираше на стотина метра от естакадата, на юг от Сейнт Хелена. Беше голяма, бяла сграда в колониален стил с отбивка за колите встрани, отбелязана с красиво изработена табела, боядисана на ръка в подходящи тонове — бяло и зелено.

Когато стана съвсем тъмно, един-единствен прожектор светна автоматично, хвърляйки мека бяла светлина върху знака, а ниско поставените електрически лампи очертаха виещата се алея и тя грейна като кехлибареножълта дъга.

И тук във „Вечен живот“ отново нямаше никакви журналисти. Джошуа с удоволствие отбеляза, че пресата в Напа Каунти очевидно споделяше неговата силна антипатия към лошата слава.

Танертън мина с катафалката по алеята и спря в задната част на голямата бяла сграда. Той и Олмстед плъзнаха ковчега върху една количка и го вкараха вътре.

Джошуа ги намери в офиса на погребалното бюро.

Явно някой бе положил специални усилия тази стая да има весел и приветлив вид. Таванът беше покрит с красиви акустично-изолиращи плочки. Стаите бяха боядисани в светлосиньо като яйцата на червеношийката, синьо като бебешко одеялце, синьо като нов живот. Танертън докосна някакъв бутон в стената и от стереоколоните се разнесе лека, ведра, извисяваща душата музика. Не беше нито мрачна, нито тежка.

За Джошуа цялата стая вонеше на смърт, независимо от всичко, което бе извършил Аврил Танертън в старанието си да я направи уютна. Из въздуха се носеше остър мирис на балсамираща течност, замаскирана отчасти от силната и сладникава, аерозолна миризма на карамфили, бегло напомняща за погребални венци. Подът бе покрит с бели керамични плочки, току-що излъскани и беше малко хлъзгав за всеки, който не носеше обувки с гумени подметки. Танертън и Гари Олмстед носеха такива обувки, но не и Джошуа. Отначало плочките създаваха усещането за простор и чистота, но миг след това Джошуа осъзна, че подът беше такъв по строго практични съображения — трябваше да има безупречно гладка повърхност, за да устоява на корозийното действие на разплискана кръв, жлъчка и някои други, дори още по-зловредни течности.

Клиентите на Танертън — роднините на починалия, никога нямаше да бъдат допуснати в тази стая, тъй като горчивите истини за смъртта тук бяха твърде очевидни. В предната част на сградата, в стаята, където близките се прощаваха с покойника и която беше украсена с виненочервено кадифе, плюш и облицована с фурнир от тъмна дървесина, с медни абажури, където светлината беше приглушена и артистично аранжирана, фразите „спомина се“ и „предаде богу дух“ се възприемаха напълно сериозно. Атмосферата в предните стаи насърчаваше вярата в небесния живот и във възнасянето на духа. Но в работната стая с плочките и вечната миризма на балсамираща течност и лъскавите инструменти на балсаматора, спретнато подредени върху емайлирани тавички, смъртта изглеждаше потискащо клинична и неоспоримо окончателна.

Олмстед отвори алуминиевия ковчег. Аврил Танертън нави пластмасовото покривало, откривайки тялото от кръста нагоре.

Джошуа погледна восъчножълтия, сивкав труп и потръпна.

— Ужасно!

— Зная, че за вас моментът е мъчителен — рече Танертън, придавайки на гласа си рутинния, скръбен тон.

— Ни най-малко — отвърна Джошуа. — Не възнамерявам да лицемернича и да симулирам скръб. Знаех твърде малко за този човек, а онова, което знаех, не ми се нравеше особено. Връзката между нас беше стриктно служебна.

Танертън премига.

— О, ами… тогава сигурно ще искате да извършим погребението чрез някой приятел на покойника?

— Мисля, че той нямаше приятели — отвърна Джошуа.

И двамата замълчаха за миг и се втренчиха в мъртвеца.

— Ужасно! — каза отново Джошуа.

— Разбира се — рече Танертън. — Никакви козметични процедури не са извършени. Абсолютно никакви! Ако бях имал възможност да бъда при него веднага след смъртта, той щеше да изглежда много по-добре.

— Можете ли… да направите все пак нещо?

— О, разбира се, но няма да е лесно. Умрял е преди ден и половина и въпреки че е бил в хладилната камера…

— Тези рани — рече Джошуа прегракнало, изпаднал в някакъв болезнен, хипнотичен транс, все още загледан в грозните рани по корема на починалия. — Мили боже, тя здравата го е нарязала!

— По-голямата част от работата е свършена от експерта по съдебна медицина — каза Танертън. — Този малък отвор е от пробождането… и този.

— Патологът доста добре е зашил устата му — забеляза с доволство Олмстед.

— Да, нали? — рече Танертън, докосвайки стиснатите устни на трупа. — Много рядко се срещат патолози с развито естетическо чувство.

— Рядко — съгласи се Олмстед.

Джошуа поклати глава.

— Все още ми е трудно да повярвам — рече той.

— Преди пет години погребах майка му — каза Танертън. — Тогава се запознах с него. Изглеждаше малко… особен. Но тогава си рекох, че е от шока и от скръбта. Беше толкова важен човек, такава водеща фигура в общината.

— Студен — обади се Джошуа. — Беше извънредно студен и сдържан човек. Беше зъл в бизнеса си. Спечелването на някоя конкурентна битка често не беше достатъчно за него. Ако имаше някаква възможност, той винаги предпочиташе напълно да съсипе човека. Винаги съм мислил за него, че е способен да извършва жестокости и физическо насилие. Но да се опита да изнасили? Да убие?

Танертън изгледа Джошуа и рече:

— Мистър Райнхарт, чувал съм да казват за вас, че много-много не го увъртате. Имате репутация, при това отличната репутация на човек, който казва точно каквото мисли и по дяволите цената! Но…

— Но какво?

— Но когато говорите за покойник, не мислите ли, че би трябвало…

Джошуа се усмихна.

— Синко, аз съм един заядлив стар мръсник и репутацията ми съвсем не е отлична. Ни най-малко! Дотолкова, доколкото истината е моето оръжие, нямам нищо против да ранявам чувствата на живите. Ами че аз съм разплаквал деца и мили, побелели старици. Не изпитвам никакво състрадание към глупците и мръсниците, когато са живи. Тогава защо да показвам повече уважение към мъртвите?

— Просто не съм свикнал да…

— Разбира се, че не сте. Вашата професия изисква от вас да говорите само хубаво за починалия, независимо от това какъв е бил той и какви отвратителни неща е извършил, докато е бил жив. Не казвам, че вие сте виновен. Такава е работата ви.

Танертън не можа нищо да каже, а само постави капака върху ковчега.

— Хайде да уточним процедурата — предложи Джошуа. — Бих искал да се прибера у дома и да вечерям… ако изобщо имам апетит, след като изляза от тук.

Той седна на една висока табуретка, поставена пред стъкления шкаф, в който се виждаха още инструменти за балсамиране.

Танертън, един малък, гривест и луничав вулкан от енергия, крачеше нагоре-надолу пред Джошуа, докато най-накрая се спря и рече:

— Много ли е важно за близките да видят покойника, преди да го изпратят?

— Да го видят ли?

— Нали разбирате… ковчегът да бъде отворен. Ще бъде ли оскърбително за вас, ако избегнем това?

— Всъщност не съм мислил — отвърна Джошуа.

— Да ви кажа честно, не зная колко… представителен можем да го направим да изглежда — рече Танертън. — Хората от „Ейнджълс Хил“ не са го прегледали както трябва, преди да го балсамират. Лицето му е някак обтегнато, сякаш кожата се е свила. Това не ми харесва. Никак не ми харесва. Бих могъл да го напомпам оттук-оттам, но такива частични мерки никак не дават добър резултат. Колкото до козметичната страна… ами, отново трябва да ви напомня, че доста време е минало, откакто е настъпила смъртта. Искам да кажа, че той явно е лежал няколко часа на слънце, след като е починал, и преди да го намерят. После, стоял е осемнадесет часа в хладилната камера, преди да го балсамират. Със сигурност мога да го направя да изглежда много по-добре, отколкото сега, но що се отнася до това да върна свежия тен на лицето му… Разбирате ли, след всичко, което му се е случило, след като е бил при много висока и много ниска температура и след толкова много време, тъканта на кожата чувствително се е променила. Грим и пудра изобщо няма да стоят добре. Мисля, че може би…

Джошуа ставаше нетърпелив и затова го прекъсна.

— Нека ковчегът да е затворен.

— Да не го виждат?

— Да не го виждат.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Добре. А сега да видим… Как ще искате да го облечем — в някой от неговите костюми?

— Необходимо ли е? Щом ковчегът ще е затворен…

— Ще е по-лесно за мене, ако просто го увия в една от нашите погребални плащеници.

— Чудесно.

— Бяла или тъмносиня?

— Имате ли нещо на точки?

— На точки ли?

— Или на оранжеви и жълти райета?

Вечната усмивка на Танертън за малко не разчупи строгото му изражение на погребален директор. Той с мъка я задържа да не се показва. Дълбоко в себе си Джошуа го почувства. Аврил обичаше шегите. Имаше вид на безгрижен веселяк, когото всички харесваха и от когото ставаше чудесна компания за чашка. Той обаче мислеше, че представата за неговата служба изискваше от него да е мрачен и сериозен по всяко време. Аврил видимо се притесняваше, когато не можеше да се овладее и допускаше истинското му аз да се покаже на повърхността, когато само служебното му лице би трябвало да се вижда. „Този човек, помисли си Джошуа, е кандидат за шизофреничен пристъп.“

— Нека да е бяла плащеница — рече Джошуа.

— Ами ковчегът? Кой вид бихте…

— Оставям това на вас.

— Много добре. В рамките на каква цена?

— Нека да е най-доброто. Средствата му позволяват.

— Носят се слухове, че имал два или три милиона.

— Навярно два пъти повече.

— Но той не живя така.

— Нито пък умря така — отвърна Джошуа.

Танертън се замисли върху това за миг, после каза:

— Искате ли да се отслужи литургия?

— Той не ходеше на църква.

— Тогава да викаме ли свещеник?

— Ако вие желаете.

— Ще извършим малка служба на гроба — рече Танертън. — Ще прочета нещо от Библията, или навярно някоя прочувствена реч, нещо не толкоз строго определено.

Уточниха времето на погребението — в неделя, в два часа, следобед. Бруно щеше да бъде положен до Кейтрин, осиновителката му, в гробището на Напа Каунти.

Когато Джошуа се надигна да си върви, Танертън каза:

— Искрено се надявам да съм удовлетворил исканията ви до този момент. Уверявам ви, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да мине всичко като по вода.

— Е — рече Джошуа, — вие ме убедихте в едно нещо. Утре ще си напиша ново завещание. Когато ми дойде времето, аз със сигурност ще искам да ме кремират, дявол да го вземе.

Танертън кимна.

— Ние всичко можем да уредим.

— Не ми вадете душата, синко. Аз още не съм умрял.

Танертън се изчерви.

— О, но аз нямах предвид…

— Зная, зная. Успокойте се.

Танертън се прокашля смутено.

— Аз… хм… ще ви изпратя.

— Няма нужда. И сам ще намеря пътя.

Навън, зад стените на погребалния дом нощта беше бездънно черна и непрогледна. Имаше само една лампа над задната врата — стоватова електрическа крушка. Тя осветяваше само около метър-два от тежкия кадифен мрак.

В късния следобед бе излязъл ветрец, който с настъпването на нощта се бе превърнал в напорист вятър. Той духаше силно и бе мразовит. Свистеше и виеше.

Джошуа отиде до колата си, която беше извън обсега на оскъдното петно призрачна светлина. Когато отвори вратата, той доби особеното чувство, че някой го наблюдава. Обърна се към сградата, но на прозорците не се виждаха никакви лица.

Нещо се движеше в мрака… на десетина метра от колата… близо до гаража с трите врати. Джошуа по-скоро го усети, отколкото го видя. Той присви очи, ала зрението му не беше вече онова, което бе на младини. Не можа да съзре нищо особено.

От вятъра е, помисли си той. Вятърът просто шумоли в дърветата и храстите или подмята някой захвърлен вестник, или някоя суха клонка.

Но тогава нещото отново мръдна. Този път той го видя. Беше клекнало пред храстите, ограждащи алеята пред гаража. Джошуа не успя да види подробности. Беше просто сянка — по-светло пурпурнолилаво петно върху черно-синята мантия на нощта, така мека, заоблена и неопределена, както всички други сенки… само че тази се движеше.

Просто куче, помисли си Джошуа. Бездомно куче, или някой младеж, замислящ нещо лошо.

— Кой е там?

Никакъв отговор.

Джошуа направи няколко крачки, отдалечавайки се от колата.

Сянката се стрелна назад три-четири метра и застана до редицата от храсти. Скри се в едно особено тъмно петно, но още клечеше и беше нащрек.

Не е куче, рече си Джошуа. Много голямо е за куче, дявол да го вземе. Сигурно някое момче… най-вероятно с лоши намерения. Някой младеж с намерение да хулиганства.

— Кой е там?

Тишина.

— Хайде, покажи се!

Никакъв отговор. Само шепнещият вятър.

Джошуа тръгна напред между сенките към неясната фигура, ала изведнъж спря, усетил инстинктивно, че онова нещо е опасно. Страхотно опасно! Смъртоносно! Той изпита всички животински реакции при такава опасност — тръпки по гръбнака, нещо сякаш полази по тила му, после се вкамени, сърцето му заблъска лудо, устата му пресъхна, ръцете му се свиха в юмруци и слухът му сякаш стана по-остър, отколкото преди минута. Джошуа се сви, изпъвайки мощния си гръб и търсейки отбранителна позиция.

— Кой е там? — повторно извика той.

Сянката се извърна и се стрелна между храстите. Хукна през лозята, ограждащи имението на Аврил Танертън. Няколко секунди Джошуа чуваше шум от отдалечаващи се, бързи стъпки, затихващото туп-туп-туп на тежко тичащи нозе и затихващото свистене на въздух, трескаво изпълващ нечии дробове. После се чуваше само вятърът.

Поглеждайки няколко пъти през рамо, Джошуа се върна при колата си. Той влезе вътре, затвори вратата и я заключи.

Случилото се вече му се струваше нереално. Наистина ли беше видял някого в тъмнината, клекнал и дебнещ? Наистина ли онова нещо беше опасно, или той просто си въобразяваше? Когато човек прекараше час в злокобната работилница на Аврил Танертън, то той започваше да се стряска и при най-малките шумове и да търси привидения сред храстите. Когато мускулите му се отпуснаха и сърцето му се успокои, Джошуа си каза, че е бил голям глупак. Опасността, която той така силно беше усетил, погледната в ретроспекция, бе просто един фантом — игра на нощта и вятъра.

В най-лошия случай е било момче… Някой хулиган.

Джошуа подкара колата към дома си, изненадан и дори леко развеселен от ефекта, който работната стая на Танертън беше оказала върху него.

* * *

В събота вечер точно в седем часа Антъни Клеменца пристигна пред къщата на Хилари в Уестууд в един голям син джип.

Хилари излезе да го посрещне. Тя носеше прилепнала по тялото си смарагдовозелена копринена рокля с дълги ръкави и дълбоко деколте — достатъчно дълбоко, за да е примамливо, но не и неприлично. Хилари не бе излизала на среща повече от четиринадесет месеца и почти бе забравила как да се облича съобразно ритуала на ухажването. Беше обмисляла два часа какъв тоалет да сложи, нерешителна като малко момиченце. Тя прие поканата на Тони, защото бе най-интересният мъж, когото срещаше от толкова време насам… също и защото полагаше големи усилия да преодолее склонността си да се крие от околния свят. Преценката на Уоли Топелис за нея самата я бе засегнала. Той я беше предупредил, че тя всъщност използва своята положителна черта да разчита само на себе си като извинение, за да се скрие от хората. Хилари бе усетила, че Уоли казва истината.

Тя избягваше да се сприятелява и да си търси интимен приятел, защото се страхуваше от болката, която само приятелите и любовниците можеха да причинят със своя отказ и предателство. Но предпазвайки себе си от болката, Хилари в същото време изпускаше възможността да си създаде хубави връзки с добри хора, които нямаше да я предадат. Отраснала с родителите си, отявлени алкохолици, тя бе научила, че проявите на обич биваха последвани обикновено от внезапни изблици на гняв и ярост, както и на неочаквани наказания.

Хилари не се страхуваше да поема рискове в работата си и изобщо в бизнеса. Сега беше време да използва същия този авантюристичен дух в личния си живот. С бързи и енергични стъпки тя се отправи към синия джип, полюлявайки леко бедрата си. Все пак тя бе напрегната от мисълта за емоционалния риск, който поемаше с тази романтична среща, но се чувстваше свежа и женствена и много по-щастлива, както не се бе чувствала от дълго време.

Тони я заобиколи, застана от другата страна на автомобила и й отвори вратата. Покланяйки се ниско, той каза:

— Кралската каляска те очаква.

— О, сигурно има някаква грешка. Аз не съм кралица.

— За мене си кралица.

— Аз съм просто една обикновена прислужница.

— Но ти си много по-хубава от кралицата.

— Внимавай да не те чуе, защото със сигурност ще ти вземе главата.

— Твърде късно е.

— О?!

— Аз вече я загубих, загубвайки ума си по тебе.

Хилари въздъхна.

— Прекалено сладникаво ли е? — попита Тони.

— След това ми трябва да сложа в устата си резен лимон.

— Но ти хареса, нали?

— Да, признавам, че ми хареса. Предполагам, че се поддавам на ласкателства — отвърна Хилари и седна в джипа, заобиколена от шумяща, зелена коприна.

Докато караха към булевард „Уестууд“, Тони каза:

— Не си обидена, нали?

— От какво?

— От това „бъги“.

— Как мога да се обидя от един джип? Той говори ли? Има ли намерение да ме обижда?

— Не е мерцедес.

— Мерцедесът не е ролс-ройс. Ролс-ройсът не е тойота.

— Има нещо ужасно глупаво във всичко това.

— Щом ме мислиш за такава снобка, защо ме покани на вечеря?

— Не мисля, че си снобка — отвърна Тони. — Но Франк смята, че двамата ще се чувстваме неловко, защото ти си по-богата от мене.

— Е, ако съдя по личните си впечатления за Франк, бих казала, че на неговите преценки за хората не може много да се вярва.

— Има си проблеми — съгласи се Тони, завивайки наляво по булевард „Уилшър“, — но в момента се справя с тях.

— Трябва да призная, че кола като твоята не се среща често в Лос Анджелис.

— Обикновено жените ме питат дали нямам и друга кола.

— Аз пък не се интересувам дали имаш или нямаш.

— В Лос Анджелис казват, че си такъв, каквато кола караш.

— Така ли казват? Тогава ти си джип, а аз — мерцедес. Ние сме коли, не сме хора и трябва да отидем в гаража за смяна на маслото, а не в ресторанта на вечеря. Това има ли смисъл?

— Никакъв смисъл изобщо — рече Тони. — Всъщност купих си джип, за да мога да ходя на ски през зимата — три или четири пъти. С тази таратайка съм сигурен, че ще мога да мина през планинските проходи, независимо от това колко лошо е времето.

— Винаги съм искала да се науча да карам ски.

— Аз ще те науча. Трябва да почакаш само няколко седмици. Не след дълго на Мамът ще има сняг.

— Защо мислиш, че след няколко седмици ние все още ще сме приятели?

— А защо да не сме? — попита Тони.

— Може би довечера ще се скараме за нещо в ресторанта.

— За какво?

— За политиката.

— Аз мисля, че всички политици са жадни за власт копелета, некадърни дори да си завържат връзките на обувките.

— Аз също.

— Аз съм за свободната воля.

— Аз също… горе-долу.

— За това няма да можем да се скараме.

— Може би ще се скараме по въпроса за религията.

— Възпитан съм в католическата вяра, но днес не съм много ревностен привърженик на каквато и да е религия.

— Аз също.

— Май няма да можем да се скараме изобщо.

— Е — рече тя, — ние може би сме хора, които се карат за дребни и незначителни неща.

— Като например…

— Ами, след като отиваме в италиански ресторант, може би ти ще харесаш хляба с чеснова подправка, а аз ще се отвратя от него.

— И ще се караме за това?

— За това, или за фетучини, или за маникоти^[17].

— Не, там, където отиваме всичко ще ти хареса — рече Тони. — Почакай и ще видиш.

Той я заведе в „Саватинос Ристоранте“ на булевард „Санта Моника“. Беше уединено и закътано място, с капацитет за не повече от шестдесет души, но изглеждаше така, сякаш нямаше да може да събере и половината. Беше уютен и приятен ресторант, в който човек загубваше представа за времето и можеше да вечеря цели шест часа, стига сервитьорите да не го притесняваха. Светлината бе мека и топла. Записите на оперни арии, изпълнявани главно от гласовете на Джили, Карузо и Павароти се носеха от високоговорителите достатъчно силно, за да може да им се наслаждава човек и все пак не толкова силно, че да пречи на клиентите да разговарят помежду си. Салонът беше малко повече украсен от обикновеното, но върху едната от стените Хилари забеляза рисунка, която според нея беше направо чудесна. Рисунката покриваше цялата стена и изобразяваше всички онези неща в живота на италианците, които те най-много харесваха: грозде, вино, паста^[18], тъмнооки жени, смугли, красиви мъже, една любвеобилна nonna, група хора, танцуващи под звуците на акордеона, пикник под маслиновите дървета и още много други неща. Хилари никога не бе виждала дори и далечно подобие на такава рисунка, защото тя не беше нито изцяло реалистична, нито стилизирана, нито абстрактна, нито импресионистична, а някаква чудата и осиновена рожба на сюрреализма, сякаш беше някаква невероятно изобретателна кръстоска между Ендрю Уайът и Салвадор Дали.

Майкъл Саватино, собственикът, се оказа бивш полицай. Той шумно изрази радостта си, като прегърна Тони, целуна ръка на Хилари, бутна Тони леко по корема, препоръча му паста, за да понапълнее малко и настоя да ги заведе в кухнята, та да видят новата машина за капучино. Когато излязоха от кухнята, дойде жената на Майкъл, изненадващо руса хубавица, наречена Паула и прегръдките, целувките и комплиментите продължиха. Най-накрая Майкъл взе Хилари под ръка и съпроводи нея и Тони до едно ъглово сепаре. После каза на оберкелнера да донесе две бутилки от „Брунело ди Монтелчино“ на Бионди Санти, изчака виното и сам го отвори. След като напълни чашите и вдигна тост, Майкъл си тръгна, намигайки на Тони, за да покаже одобрението си, но така, че и Хилари да забележи намигването му, засмя се на себе си и намигна и на нея.

— Изглежда много симпатичен човек — каза Хилари, когато Майкъл си отиде.

— Бива си го — рече Тони.

— Ти много го харесваш.

— Аз го обичам. Той беше отличен партньор, когато работехме заедно.

Двамата неусетно се заговориха за работата на полицаите, а след това и за писането на сценарии. С Тони бе така лесно да се говори, че Хилари го почувства много близък, сякаш го познаваше от години. Нямаше и следа от онази скованост, която обикновено разваляше всяка първа среща.

По едно време Тони забеляза, че тя гледа рисунката на стената.

— Харесва ли ти? — попита я той.

— Страхотна е!

— Така ли?

— Ти не мислиш ли така?

— Добра е — отвърна Тони.

— Много по-хубава е от добра. Кой е авторът? Знаеш ли?

— Някакъв неуспял художник — отвърна Тони. — Нарисувал я в замяна на петдесет безплатни вечери.

— Само петдесет? Майкъл добре се е спазарил.

Те говориха за филми, книги, музика и театър. Храната бе почти така приятна, както и разговорът. Предястието беше леко — две тумбести палачинки: едната пълнена с натурално сирене „Рикота“, а другата с пикантна смес от нарязано на тънко говеждо месо, лук, чушки, гъби и чесън. Салатите им бяха огромни и хрупкави, покрити с парчета от сурови гъби.

Тони избра основното ястие — специалитета на заведението „Телешко Саватино“ — изключително крехко парче телешко месо с пикантен сос, гарнирано с лукови главички, подобни на перли и парчета от печени на скара zucchini.

Капучиното беше превъзходно.

Когато вечерята приключи, Хилари погледна часовника си и се изненада като видя, че бе единадесет часа и десет минути.

Майкъл Саватино спря до масата, за да се порадва на похвалите им, а после каза на Тони:

— Тази е двадесет и едно.

— О, не — двадесет и три.

— Не и по моите сметки.

— Сметките ти са грешни.

— Двадесет и едно е — настоя Майкъл.

— Двадесет и три — не се предаваше Тони. — При това трябва да бъде двадесет и три и двадесет и четири, защото все пак вечерите бяха две.

— Не, не — отвърна Майкъл. — Ние смятаме посещенията, а не броя на вечерите.

Объркана, Хилари ги прекъсна:

— Аз или полудявам, или този разговор няма никакъв смисъл!

Майкъл ядосано поклати глава към Тони. На Хилари той каза:

— Когато изрисува онази стена, исках да му платя в брой, но той не прие. Каза, че ще иска само няколко безплатни вечери. Аз настоях на сто безплатни посещения, той каза двадесет и пет. Накрая се споразумяхме на петдесет, но той подценява творбата си, което адски ме ядосва.

— Тони ли е нарисувал онази фреска? — попита Хилари.

— Той не ви ли каза?

— Не.

Тя погледна към Тони и той глуповато се усмихна.

— Затова и кара джип — рече Майкъл. — Когато иска да отиде в планината и да поработи сред природата, джипът ще го закара навсякъде.

— Той ми каза, че кара джип, защото обича да ходи на ски.

— Това също. Но най-вече го използва, за да отиде в планината да порисува. Той трябва да се гордее с картините си. Но по-лесно е да извадите зъб на някой алигатор, отколкото да накарате Тони да говори за рисуването си.

— Аз съм аматьор — рече Тони. — Няма нищо по-досадно от това някой аматьор да ти бърбори с часове за мацаниците си.

— Но фреската не е работа на аматьор — каза Майкъл.

— Определено не — съгласи се Хилари.

— Вие сте ми приятели — каза Тони — и съвсем естествено е да не скъпите похвалите си за мене. А никой от вас няма необходимата квалификация, за да бъде критик.

— Спечелил е две награди — каза Майкъл на Хилари.

— Награди ли? — попита тя Тони.

— Нищо съществено.

— И двата пъти получи най-високата награда на изложбата.

— Какви са тези изложби? — попита Хилари.

— Не бяха големи изложби — отвърна Тони.

— Той мечтае да си изкарва прехраната като художник — рече Майкъл, — но никога няма да направи нещо по този въпрос.

— Защото е само мечта — каза Тони. — Щях да съм глупак, ако си мислех, че ще мога да успея като художник.

— Всъщност никога не се е опитал — рече Майкъл на Хилари.

— Един художник не получава редовно седмичната си заплата — отвърна Тони. — Нито пък здравно или пенсионно осигуряване.

— Но ако продаваш по две картини на месец на половината цена от това, което наистина струват, ти пак ще печелиш повече, отколкото като полицай — каза Майкъл.

— А ако не продам нищо месец, два или половин година — рече Тони, — тогава кой ще ми плати наема на апартамента?

Майкъл се обърна към Хилари.

— Апартаментът му е претъпкан с картини, натрупани една върху друга. Пази там цяло съкровище, но нищо не прави.

— Той преувеличава — каза Тони на Хилари.

— Е, добре, аз се предавам! — рече Майкъл. — Може би вие, Хилари, ще успеете да му налеете малко разум в главата.

Тръгвайки си, той каза на Тони:

— Двадесет и едно.

— Двадесет и три — рече Тони.

По-късно в джипа, на път за дома й, Хилари каза:

— Защо поне не занесеш картините си в някоя изложба, за да видиш дали ще ги продадат?

— Няма да могат.

— Можеш поне да ги попиташ.

— Хилари, аз не съм достатъчно добър.

— Онази фреска беше превъзходна.

— Има голяма разлика между фреската в ресторант и художественото изкуство.

— Но фреската е художествено изкуство.

— Трябва отново да ти кажа, че ти не си експерт.

— Аз купувам картини както за удоволствие, така и за да си влагам парите.

— С помощта на директора на галерията с оглед влагането на парите, нали? — попита Тони.

— Точно така. Уайънт Стивънс в Бевърли Хилс.

— Тогава той е експертът, а не ти.

— Защо не му покажеш някои от картините си?

— Не мога да приемам отказите.

— Обзалагам се, че той няма да ги откаже.

— Не можем ли да не говорим за моите картини?

— Защо?

— Отегчавам се.

— Ти си опърничав.

— И отегчен — додаде Тони.

— За какво да говорим?

— Ами защо да не поговорим за това дали ще ме поканиш на чашка бренди при тебе?

— Ще дойдеш ли за по едно бренди?

— Коняк ли?

— Това имам.

— Каква марка?

— „Реми Мартен“.

— Най-хубавото — усмихна се Тони. — Но, боже господи, не зная. Стана ужасно късно.

— Ако не дойдеш — каза тя, — аз просто ще трябва да пия сама.

Хилари напълно се наслаждаваше на играта.

— Не мога да те оставя да пиеш сама — рече той.

— Това е един от признаците на алкохолизма.

— Така е наистина.

— Ако не влезеш вкъщи да пийнеш бренди с мене, ти ще ме тласнеш по пътя на пиянството и саморазрухата.

— Никога няма да си го простя.

Петнадесет минути по-късно те седяха един до друг на дивана пред камината, загледани в пламъците и посръбвайки „Реми Мартен“.

Хилари чувстваше главата си леко замаяна. Не от коняка, а от това, че седеше до него — чудеше се дали ще си легнат заедно още тази нощ. Тя никога не бе лягала с мъж веднага след първата среща. Обикновено Хилари бе войнствено настроена и не се оставяше любовта да я завладее, докато не минеха няколко седмици — понякога дори месеци — за да прецени човека. Доста често тя толкова дълго преценяваше, че в крайна сметка бе изгубила мъже, които биха били отлични любовници и верни приятели. Но след само една вечер, прекарана с Тони Клеменца, Хилари се чувстваше така спокойна и близка с него. Той беше дяволски привлекателен мъж. Висок, тъмен… мъжествено красив. Притежаваше вътрешния авторитет и увереността на полицай. И все пак беше внимателен. Наистина, изненадващо внимателен и чувствителен. Толкова време беше минало откакто тя бе позволила на мъж да я докосне и обладае, откакто мъж я бе имал и тя го бе имала и беше споделяла едно легло с него. Как бе позволила да мине толкова дълго време?! Хилари лесно си представяше себе си в прегръдките на Тони. Представяше си как лежи гола под него или върху него, а когато тези сладостни видения изпълниха съзнанието й, тя разбра, че той бе обзет от същите радостни мисли.

Телефонът иззвъня.

— По дяволите! — извика Хилари.

— Някой, когото не искаш да чуваш ли?

Тя се обърна и погледна към телефона — беше скъп модел — дървена кутия от орехово дърво, която стоеше върху едно бюро в ъгъла на стаята. Телефонът звънеше ли, звънеше.

— Хилари?

— Обзалагам се, че е той — рече тя.

— Кой той?

— От известно време ми се обажда някой…

Пронизителното звънене не преставаше.

— Кой ти се обажда?

— През последните два-три дни някой ми звъни по телефона, а когато вдигам слушалката, мълчи. Това е вече седми или осми път.

— И съвсем нищо ли не казва?

— Просто слуша — отвърна Хилари. — Сигурно е някой луд, на когото му е дошла тази идея, след като е прочел историята за Фрай във вестниците.

Настойчивият звън я накара да стисне зъби.

Тя се изправи и колебливо пристъпи към телефона.

Тони приближи заедно с нея.

— Телефонният ти номер го има в указателя, нали?

— Следващата седмица ще получа нов. Той няма да е вписан в указателя.

Двамата стояха пред бюрото, гледайки телефона, а той звънеше ли, звънеше.

— Той е — рече Хилари. — Кой друг би звънял толкова упорито?

Тони грабна слушалката.

— Ало?

Отсреща никой не отговори.

— Имението Томас — рече Тони. — Детектив Клеменца слуша.

Щрак!

Тони сложи обратно слушалката върху вилката.

— Затвори. Може би съм го изплашил завинаги.

— Надявам се.

— Все пак, добре че ще получиш номер, който няма да е в указателя.

— О, няма да се откажа от това.

— Ще се обадя в телефонната компания в понеделник сутринта и ще им кажа, че полицейското управление в Лос Анджелис има молба тази работа да стане час по-скоро.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се.

— Благодаря ти, Тони.

Тя обгърна тялото си с ръце. Почувства студ.

— Опитай се да не мислиш за това и да не се тревожиш — каза Тони. — Изследванията показват, че такива откачени типове, които заплашват по телефона, обикновено се облекчават след обаждането. В повечето случаи те не са агресивни.

— В повечето случаи?

— Почти никога.

Хилари вяло се усмихна.

Обаждането провали всички шансове вечерта им да завърши в едно общо легло. Тя вече не беше в настроение за любовни игри и Тони усети промяната.

— Искаш ли да остана още малко, за да видим дали няма пак да се обади?

— Много си мил — рече Хилари, — но мисля, че той не е опасен, както каза и ти. Ако беше агресивен, щеше да дойде тук, вместо да се обажда по телефона. Както и да е, ти го изплаши. Той навярно си мисли, че полицията е тук и само го чака.

— Взе ли си обратно пистолета?

Тя кимна.

— Вчера ходих в града, попълних формуляра, както трябваше да направя още щом се преместих да живея тук. Ако този, който ми звъни, дойде в къщата ми, ще мога съвсем законно да го гръмна.

— Наистина смятам, че той повече няма да те безпокои тази нощ.

— Сигурна съм, че си прав.

За първи път тази вечер двамата почувстваха известно неудобство.

— Е, аз май трябва да тръгвам.

— Късно е — съгласи се Хилари.

— Благодаря ти за коняка.

При вратата Тони каза:

— Заета ли си утре вечер?

Тя тъкмо се канеше да му откаже, когато изведнъж се сети колко хубаво се бе чувствала до него на канапето. Спомни си и за Уоли Топелис, който я предупреждаваше, че се е отдала на отшелничество. Хилари се усмихна и отговори:

— Свободна съм.

— Чудесно? Какво искаш да правиш?

— Каквото ти искаш.

Тони се замисли за миг.

— Защо да не бъде цял ден?

— Ами… защо не?

— Първо ще обядваме. Ще те взема в дванадесет часа.

— Ще бъда готова и ще те чакам.

Той я целуна леко и с обич по устните.

— До утре — каза Тони.

— До утре.

Хилари погледа малко след него, когато той си тръгна, после затвори вратата и заключи.

* * *

През целия съботен ден сутринта, следобеда и вечерта, тялото на Бруно Фрай стоя омотано в погребалното бюро „Вечен живот“. Никой не го наблюдаваше, никой не работеше с него.

В петък вечерта, след като Джошуа си тръгна, Аврил Танертън и Гари Олмстед прехвърлиха трупа в друг ковчег — украсен с плюшено кадифе и коприна и покрит отгоре с месингова обковка. Двамата увиха мъртвеца в бяло платнище, извадиха ръцете му, положиха ги отстрани на тялото и го покриха до средата на гърдите с бяло покривало от гладко кадифе. Тъй като плътта на мъртвия не бе в добро състояние, Танертън реши да не хаби усилията си, та да приведе трупа в по-приличен вид. Гари Олмстед смяташе, че е твърде долно и пренебрежително да се изпраща мъртвеца в гроба му без да е гримиран и напудрен. Ала Танертън успя да го убеди, че козметиката не може нищо да направи за сбръчканата, жълтеникавосива кожа на лицето на Бруно Фрай.

— А освен това — додаде той, — ти и аз сме последните хора в този свят, които го виждаме така. Когато затворим тази кутия довечера, тя никога няма да бъде отворена.

В девет часа и четиридесет и пет минути в петък вечерта те затвориха и заключиха капака на ковчега. След като свършиха това, Олмстед си отиде у дома при своята бледа женичка и кроткото си, чувствително синче. Аврил се качи горе: той живееше над стаите с мъртъвците.

Рано сутринта в събота Танертън тръгна за Санта Роза в сребристосивия си автомобил „Линкълн“. Взе си и сак с най-необходимото за една нощ, тъй като не възнамеряваше да се връща преди десет часа сутринта в неделя. Погребението на Бруно Фрай беше единственото, което той организираше в момента. И тъй като близките нямаше да се прощават с покойника, нямаше причини да остава в дома до службата в неделя.

Той си имаше приятелка в Санта Роза. Беше последната от един доста дълъг списък с жени. Аврил обичаше разнообразието. Името й беше Хелън Въртилиън. Беше хубава жена, малко над тридесетте, много слаба, стегната и с големи и твърди гърди, които Аврил намираше за невероятно пленителни.

Много жени се лепяха за Аврил Танертън не въпреки работата му, а именно заради нея. Разбира се някои се отдръпваха, когато разбираха, че е погребален директор. Но изненадващо голям брой жени биваха заинтригувани, дори възбудени от неговата необикновена професия.

Той разбираше какво го прави така желан за тях. Когато човек работеше с мъртъвци, част от тайнствата на смъртта сякаш попиваха в него. Независимо от луничките и момчешката му хубост, независимо от чаровната му усмивка, слабостта му към веселието и открития му характер, някои жени чувстваха, че той все пак е загадъчен и тайнствен. Подсъзнателно те си мислеха, че не могат да умрат, щом са в неговите ръце, сякаш службата му в името на мъртвите му даваше право (както и на хората около него) на някаква компенсация. Тази атавистична илюзия беше подобна на тайната надежда, която много жени лелееха, омъжени за лекари, защото подсъзнателно бяха убедени, че техните съпрузи ще могат да ги защитят от опасните микроби в нашия свят.

Ето защо през целия съботен ден, докато Аврил Танертън беше в Санта Роза и се любеше с Хелън Въртилиън, тялото на Бруно Фрай беше съвсем само в безлюдната сграда.

В неделя сутринта, два часа преди изгрев-слънце в погребалния дом изведнъж се чу някакъв шум от стъпки, но Танертън не беше там, за да го забележи.

Лампите в работната зала без прозорци изведнъж светнаха, но Танертън го нямаше, за да ги види.

Капакът на ковчега внезапно бе отключен и дръпнат встрани. Стаята се изпълни с писъци на ярост и болка, но Танертън го нямаше, за да ги чуе.

* * *

В десет часа сутринта в неделя, докато Тони пиеше сок от грейпфрут в кухнята си, телефонът иззвъня. Беше Джанет Ямада, жената, с която Тони бе уредил среща на Франк Хауърд снощи.

— Как мина? — попита Тони.

— Беше чудесно! Прекрасна вечер!

— Наистина?!

— Разбира се. Той е душичка!

— Франк… душичка!

— Ти каза, че може да е малко студен, труден за опознаване човек, но не беше така.

— Не беше ли?

— А е и толкова романтичен.

— Франк?!

— Че кой друг?

— Франк Хауърд — романтичен?!

— В днешно време почти не се срещат романтични мъже — каза Джанет. — Понякога ми се струва, че романтиката и кавалерството са били захвърлени през прозореца, когато започна сексуалната революция и движението за правата на жените. Но Франк все още държи палтото на дамата си, отваря й вратата, държи стола й, докато седне и много други такива неща. Той дори ми купи букет рози. Много са красиви!

— Мислех, че сигурно няма да можеш да го накараш да говори.

— О, не! Ние имаме много общи интереси.

— Какви например?

— Преди всичко бейзбола.

— Вярно бе, забравих, че обичаш бейзбол.

— Аз съм пристрастена към него.

— Значи говорихте си за бейзбол цялата вечер?

— О, не — отвърна Джанет. — Говорихме за много други неща. За филми…

— За филми ли?! Да не би да искаш да ми кажеш, че Франк е киноман?

— Знае старите филми на Богарт почти дословно. Припомнихме си любими диалози — той ми каза неговите, аз моите.

— Но аз му говоря за филми от три месеца, а той и дума не ми е обелил — каза Тони.

— Не е гледал много от съвременните филми, но тази вечер отиваме на кино.

— Ти пак ще се срещнеш с него?

— Да. Обадих ти се, за да ти благодаря, че ме свърза с него — рече тя.

— Е, бива ли ме за сватовник, или не?

— Исках също да ти кажа, че дори нищо да не се получи от това, аз ще бъда много нежна към него. Той ми каза за Уилма. Каква гадост! Исках да знаеш, че ми е известно какво му е сторила тя — как го е съсипала. Никога няма да му причиня болка.

Тони бе слисан.

— Казал ти е за Уилма още първата вечер?

— Каза, че преди не е могъл да говори за това, но после ти си му показал как да се справи със собствената си враждебност.

— Аз?!

— Той каза, че след като си му помогнал да приеме случилото се, вече можел да говори за него спокойно, без да чувства болка.

— Аз просто го изслушах, когато той искаше да излее душата си.

— Той смята, че ти си адски готино момче.

— Франк има дяволски точна преценка за хората, нали?

Малко по-късно в добро разположение на духа от отличното впечатление, което Франк бе направил на Джанет Ямада, и оптимистично настроен спрямо собствените си шансове за малко любов, Тони подкара към Уестууд, за да се срещне с Хилари. Тя го чакаше и излезе от къщата веднага, щом той спря колата в алеята. Хилари бе свежа и прелестна. Беше облякла черни широки панталони, съвсем бледосиня блуза от коприна и леко сако от синьо кадифе. Когато той й отвори вратата на колата, тя леко и почти плахо го целуна по бузата, а Тони усети полъх от тръпчивата й свежа миризма на лимон — нейният парфюм.

Щеше да бъде един хубав ден.

* * *

Изтощен от една почти безсънна нощ в спалнята на Хелън Въртилиън, Аврил Танертън се върна от Санта Роза малко преди десет часа сутринта в неделя.

Той не погледна вътре в ковчега.

Заедно с Гари Олмстед, Танертън отиде до гробището и подготви гроба за церемонията в два часа. Изправиха отстрани съоръжението, с което щяха да спуснат ковчега в изкопания гроб. С помощта на цветя и много свежи и зелени клонки и листа те украсиха гроба и го направиха да изглежда хубав, доколкото това бе възможно.

В дванадесет и половина вече в погребалното бюро „Вечен живот“ Танертън взе кожената бърсалка и излъска медната обковка върху ковчега на Бруно Фрай, премахвайки всякакви следи от пръсти и петна. Прекарвайки длан върху заоблените краища на ковчега, той мислеше за гърдите на Хелън Въртилиън. Танертън не погледна в ковчега.

В един часа Танертън и Олмстед натовариха покойника в катафалката.

Никой не погледна в ковчега.

В един и половина те поеха към гробището на Напа Каунти.

Джошуа Райнхарт и неколцина от местните хора следваха катафалката в собствените си коли. Като се има предвид, че погребваха богат и влиятелен мъж, погребалното шествие беше смущаващо малобройно.

Денят бе ясен и прохладен. Високите дървета хвърляха ясно очертани сенки върху шосето и катафалката минаваше през редуващи се светли и тъмни участъци.

Когато стигнаха гробището, ковчегът бе поставен върху ремъка на въоръжението за спускане, разположен точно над гроба и около него се събраха петнадесетина човека, за да присъстват на службата. Гари Олмстед зае мястото си до покритото с цветя командно табло, чрез което се управляваше съоръжението, и което щеше да спусне ковчега с покойника в изкопаната в земята дупка. Аврил застана в единия край на гроба и започна да чете прочувствени стихове от някакво тънко книжле. Джошуа Райнхарт беше до погребалния директор. Останалите дванадесет души се наредиха до гроба. Част от тях бяха лозари, дошли на погребението с жените си. Бяха дошли, защото бяха продавали гроздето си на Бруно Фрай и считаха присъствието си на неговото погребение за служебен дълг. Другите бяха служители от „Шейд Трий Виниърдс“ и техните съпруги. Причините, поради което те бяха дошли на погребението, не бяха по-различни от тези на лозарите. Никой не плачеше.

И никой нямаше желание, нито пък възможност да надникне в ковчега.

Танертън прочете и последния стих от черното книжле, погледна към Гари Олмстед и кимна. Олмстед натисна бутона върху командното табло. Мощният електромотор забръмча. Ковчегът бе спуснат бавно и безпрепятствено в зейналата яма.

* * *

Хилари не можеше да си спомни друг толкова хубав ден в живота си, колкото този първи ден, прекаран с Тони Клеменца.

За обяд те отидоха в панорамния ресторант „Ямаширо“, разположен високо в Холивуд Хилс. Храната в „Ямаширо“ не беше кой знае каква, бе дори обикновена, но обстановката и зашеметяващата гледка правеха от ресторанта отлично място, където човек би могъл да похапне за обяд или вечеря. Беше истински японски ресторант, който на времето е бил частно имение.

Заобиколен от десет акра градина, пълна с най-различни декоративни растения и кацнал на върха на планината, „Ямаширо“ предлагаше главозамайващ изглед към залива и цялата земя на Лос Анджелис. Денят беше толкова ясен, че Хилари можеше да види всичко чак до Лонг Бийч и Палос Вердес.

След като обядваха, те отидоха в Грифит Парк. Цял час се разхождаха из зоопарка на Лос Анджелис, даваха храна на мечките, а Тони много смешно имитираше животните. От зоологическата градина Тони и Хилари отидоха да видят зашеметяващото дневно представление на лазерни холограми в обсерваторията на Грифит Парк.

По-късно прекараха цял час на „Мелроуз авеню“ между „Дохени Драйв“ и булевард „Ла Сиенега“, влизаха очаровани ту в един, ту в друг антикварен магазин, без да купуват — просто разглеждаха и бъбреха със собствениците.

Когато дойде време за малък коктейл, те поеха към Малибу за един „Май Тайс“^[19] в „Тонга Лей“. Гледаха как слънцето се спуска над океана и се унасяха от шума на прибоя.

Макар Хилари да бе жителка на Лос Анджелис от доста време, нейният свят се състоеше главно от работата й, къщата й, розариума, филмовите агенции, и няколко скъпи ресторанта, в които хората от киното и телевизията се събираха, за да уговорят сделки. Никога не бе ходила в „Ямаширо“, в зоопарка, на лазерно представление, в антикварните магазини на „Мелроуз“ или в „Тонга Лей“. Всичко бе ново за нея и тя гледаше с широко отворени очи, сякаш беше туристка… или по-точно — като че ли беше затворничка, излежала дълга, дълга присъда в единична килия.

Не само местата, които посетиха, направиха деня толкова специален. Нищо от видяното не би било и на половина толкова интересно ако го бе видяла с някой друг, а не с Тони. Той бе толкова чаровен, остроумен, пълен с жизнерадостна енергия, че направи светлия ден още по-светъл.

След като бавно изпиха коктейлите си — два „Май Тайс“ за нея и два за него, те почувстваха вълчи глад. Поеха към „Сепълвида“, а после свиха на север към долината Сан Фернандо, за да вечерят в един друг ресторант, наречен „При Мел“, който Хилари не знаеше. „При Мел“ беше непретенциозно заведение и сравнително евтино, предлагащо най-прясната и апетитна храна от морето, която тя някога бе вкусвала.

Докато ядяха задушените миди и обсъждаха други любими места за хранене, Хилари изведнъж откри, че Тони знае десет пъти повече заведения от нея. Нейните познания се простираха само върху няколко скъпи ресторанта, в които се събираха основните движещи фигури на индустрията за развлечения. Закътаните малки закусвални, кафенетата от типа на „Дупка в стената“ с изненадващи домашни специалитети, ресторантчетата „Мама и татко“, които предлагаха проста, но питателна и вкусна храна — всичко това бе една нова страна на града, която Хилари не бе имала време да изучи. Тя разбра, че бе станала богата, без да знае как по-пълно да използва и се наслаждава на свободата, която парите й осигуряваха.

Ядоха твърде много миди, после пиха твърде много червено вино с твърде много малайски скариди. Пиха също и много бяло вино.

Предвид количествата, които изконсумираха, Хилари бе изненадана, че изобщо намираха време да разговарят. Те просто не млъкваха. Обикновено тя не говореше много, когато започваше да излиза с непознат мъж. Но не и с Тони! Искаше да знае какво мисли той за всичко от „Морк и Манди“ до шекспировата драма и от политиката до изкуството. Хора, кучета, религия, архитектура, спорт, Бах, мода, кулинария, женската еманципация, анимационните филми, които даваха по телевизията в събота сутрин — беше сякаш изключително неотложно и жизненоважно тя да знае какво мислеше той за всички тези и милион други неща. Хилари искаше да му каже и тя какво мисли за всичко това, а също да разбере какво мислеше той за нейните преценки. Много скоро Хилари започна да му говори за това как намира тя неговите преценки за нейните възгледи. Говореха така, сякаш току-що бяха научили, че призори Господ ще направи всички хора глухонеми. Хилари бе опиянена, но не от виното, а от лекотата и откровението на разговора. Тя бе замаяна от общуването — едно силно и упойващо питие, към което с годините бе изградила особена непоносимост.

Когато Тони я отведе в дома й и се съгласи да влезе, за да пийнат по нещо, Хилари беше сигурна, че ще си легнат заедно. Тя го желаеше твърде много. Мисълта за това я стопляше и размекваше. Знаеше, че и той я иска — виждаше желанието в очите му. Трябваше им малко време, за да се уталожи храната от вечерята. С тази мисъл в главата, Хилари наля и за двамата по чаша бяла ментовка с малко лед.

Тъкмо сядаха, когато телефонът иззвъня.

— О, не! — възкликна тя.

— Безпокои ли те пак, след като си отидох снощи?

— Не.

— А тази сутрин?

— Не.

— Може би не е той.

И двамата отидоха до телефона.

Хилари се поколеба за миг, после вдигна слушалката.

— Ало!

Тишина.

— Дявол да го вземе! — извика тя и така затръшна слушалката, че за малко да я счупи.

— Не му позволявай да те разстройва.

— Не мога — отвърна Хилари.

— Това е просто един лигав малък негодник, който не знае как да подхожда към жените. Виждал съм много такива. Ако някога успее да излезе на среща с жена и тя му се предложи на тепсия, той ще избяга и ще се разписка от ужас.

— Все пак, страхувам се.

— Няма нищо страшно. Ела тук на дивана. Седни и се опитай да забравиш.

Двамата се върнаха на дивана и известно време пиеха ментовката си мълчаливо.

Най-накрая Хилари тихо каза:

— По дяволите!

— Утре следобед ще имаш телефонен номер, който няма да е вписан в указателя и той няма да може да те безпокои повече.

— Но успя да провали тази вечер. Толкова се бях разнежила.

— На мене все още ми е приятно.

— Да, но… аз просто си мислех за нещо повече от едно обикновено пийване пред камината.

Тони втренчено я изгледа.

— Така ли? — рече той.

— А ти не го ли мислеше?

Усмивката му беше толкова специална, защото не се ограничаваше само върху устните. Цялото му лице участваше. Тъмните му изразителни очи също. Беше най-искрената и най-чаровна усмивка, каквато Хилари бе виждала някога.

— Трябва да си призная, че се надявах да вкуся нещо повече от ментовката — призна той.

— По дяволите този телефон!

Тони се наведе и я целуна. Тя разтвори устните си за него и за един кратък, сладостен миг усети езика му. Той се дръпна назад и я погледна, слагайки длан върху лицето й, сякаш беше от най-крехък порцелан.

— Смятам, че още имаме настроение за това — рече Тони.

— Ако телефонът пак позвъни…

— Няма.

Той я целуна по очите, после по устните и нежно сложи ръка на гърдите й.

Хилари се облегна назад, а той я притисна. Тя обхвана с длан ръката му и усети коравите мускули под ризата му.

Все още целувайки я, Тони погали меката й шия с върховете на пръстите си, после започна да разкопчава блузата й.

Хилари сложи ръка на бедрото му, където отново усети корави мускули под панталоните му. Толкова слаб и корав мъж! Тя плъзна длан надолу към слабините му и усети стоманената издутина и знойния жар, предизвикани от ерекцията му. Представи си как той я пронизва и как страстно се движи в нея и възбудата от предвкусването на тази наслада я накара да потрепери.

Тони усети нейната възбуда и прекъсна разкопчаването на блузата й, за да проследи с леко докосване извивката на гърдите й — там, където се показваха от сутиена й. Пръстите му сякаш оставяха студена диря върху топлата й кожа. Хилари усещаше следата от докосването така силно, както и самото докосване.

Телефонът иззвъня.

— Не му обръщай внимание.

Тя се опита да направи така, както я посъветва Тони. Обгърна го с ръце, спусна се надолу, лягайки на дивана и го придърпа към себе си. Целуна го силно, притискайки устните си в неговите, усещайки езика му и впивайки устата си в неговата.

Телефонът звънеше, звънеше, звънеше…

— Недей — рече Тони. — Говоренето с него не помага. Нека аз да опитам по друг начин и да видим какво ще стане.

Той стана от дивана и отиде до бюрото в ъгъла, вдигна слушалката, но не каза нищо. Само се ослуша.

От изражението му за Хилари стана ясно, че отсреща мълчат. Тони бе решен да чака и да не проговаря. Той погледна часовника си.

Минаха тридесет секунди… една минута… две минути.

Борбата на характери между двамата мъже по някакъв странен начин приличаше на детска игра, когато едното дете се опитва да издържи погледа на другото. И все пак в нея нямаше нищо детско. Беше зловеща надпревара. Кожата й настръхна.

Две минути и половина.

Изглеждаше така, сякаш бе минал час.

Най-накрая Тони остави слушалката.

— Затвори — рече той.

— Без да каже нищо?

— Нито дума. Но затвори пръв, а аз мисля, че това е важно. Предполагам, че съм хвърлил няколко от неговите камъни по неговата глава, което никак няма да му се хареса. Той си мисли, че ще те изплаши. Но ти очакваш обаждането и само слушаш така, както прави той. Отначало той си мисли, че ти просто се правиш на хитра и е сигурен, че ще издържи по-дълго от тебе. Но колкото по-дълго мълчиш, толкова повече той започва да се чуди дали не си му скроила някакъв номер. Дали телефонът ти не се подслушва? Дали нарочно не се бавиш, та да могат в полицията да проследят разговора? Дали ти си вдигнала слушалката, или е някой друг? Започва да си мисли такива неща, хваща го страх и затваря телефона.

— Значи е изплашен? Е, това поне звучи добре — рече Хилари.

— Съмнявам се, че ще събере смелост повторно да се обади. Поне не и докато не ти сменят телефонния номер утре. А след това вече ще е твърде късно за него.

— Все пак, ще бъда като на тръни, докато хората от телефонната централа не си свършат работата.

Тони протегна ръце и тя се сгуши в прегръдките му. Те отново се целунаха. Все още беше извънредно сладостно, хубаво, приятно, но вече не се усещаше буйният порив на страстта. И двамата помръкнаха, когато почувстваха разликата.

Върнаха се на дивана, но само за да си допият ментовката и да поговорят. Половин час след полунощ, когато Тони трябваше да си тръгва, те решиха да прекарат следващия уикенд в разглеждане на изложби. В събота щяха да отидат в галерията „Нортън Саймън“ в Пасадина, за да видят платната на немските импресионисти, а по-голямата част от неделята щяха да прекарат в галерията „Джей Пол Гети“, която се славеше с една от най-богатите художествени колекции в света. Разбира се, освен посещенията и изложбите те щяха да опитват много и най-различни вкусни ястия, да говорят и навярно да продължат нещата, откъдето бяха ги оставили на дивана (и двамата горещо се надяваха на това).

На входната врата, когато Тони си тръгваше, Хилари внезапно усети, че няма да може да изчака пет дни, за да го види отново.

— Какво ще кажеш за сряда? — попита го тя.

— Какво за сряда?

— Ще излизаш ли някъде за вечеря?

— О, навярно ще си изпържа няколко яйца, които вече отдавна престояват в хладилника.

— Холестеринът е вреден.

— А може и да изрежа плесенясалите части на хляба и да го препека. Трябва да изпия и плодовия сок, който купих преди две седмици.

— О, бедничкият!

— Ергенски живот!

— Не мога да те оставя да ядеш развалени яйца и плесенясал хляб, когато аз приготвям такава чудесна мешана салата и филе от морски език.

— Чудесна лека вечеря — каза Тони.

— Не е нужно да се тъпчем и да ни се доспива.

— Човек никога не знае кога ще му се наложи да се движи бързо.

Хилари се усмихна.

— Именно.

— Довиждане до сряда.

— В седем часа?

— Точно в седем.

Те се целунаха и Тони се отдалечи от вратата. Там, където само преди миг бе стоял, духна студен вятър, но него вече го нямаше.

Половин час по-късно, на горния етаж в леглото си, Хилари усещаше болки по цялото си тяло от мъка. Гърдите й бяха налети и напрегнати — тя копнееше да усети ръцете му върху тях, да ги докосват и обхващат леко. Затвори очи и си представи как устните му обхващат втвърдените й зърна. Коремът й потръпна, когато си помисли как той се надвесва отгоре й, опрян на силните си ръце, а после тя се възкачва отгоре, описвайки бавни чувствени кръгове. Между бедрата си усети влага и топлина — тя беше готова и чакаше. Хилари се въртя и подскача в леглото си близо час. Най-накрая стана и си взе приспивателно.

Докато сънят я оборваше, тя водеше със себе си следния сънлив диалог:

— Нима се влюбвам!

— Не, разбира се, че не.

— Може би… може би се влюбвам.

— Не. Любовта е опасно нещо.

— Може би с него ще потръгне.

— Спомни си Ърл и Ема.

— Тони е различен.

— Иска ти се — това е всичко. На тебе просто ти се иска.

— Това също.

Хилари заспа и й се присъниха различни неща. Някои от сънищата й бяха сладостни и мъгляви в края. В един от тях тя лежеше гола до Тони сред ливада, в която тревата беше сякаш перушина — високо някъде в небесата беше тази поляна, кацнала на върха на една надвиснала скала. А топлият вятър бе по-чист и слънчевата светлина по-ярка от електричеството на светкавицата, по-чист от всичко на света.

Но Хилари сънува и кошмари. В един от тях тя бе в стария чикагски апартамент. Стените се бяха разтворили над нея и когато тя погледна нагоре, таванът вече го нямаше, а Ърл и Ема я гледаха заплашително от там и се хилеха, с лица, големи като това на самия господ бог. Стените се срутиха, Хилари отвори вратата, за да избяга от апартамента и се сблъска с една огромна хлебарка — чудовищно насекомо, по-голямо от нея и очевидно възнамеряващо да я изяде жива.

* * *

В три часа сутринта Джошуа Райнхарт се събуди и миг-два сумтя и се бори с омотания чаршаф. Беше пил много вино на вечеря, което за него бе доста необикновено. Бученето в главата му бе престанало, но пикочният му мехур щеше да се пръсне. Не само природната нужда обаче го бе събудила. Той бе сънувал ужасни неща за работната стая на Танертън. В кошмара му няколко мъртъвци — всичките двойници на Бруно Фрай, се бяха надигнали от техните ковчези и масите за балсамиране от неръждаема стомана и порцеланови плочки. Джошуа се бе втурнал в нощта, за да се скрие някъде зад погребалния дом, но те бяха хукнали след него, бяха започнали да претърсват всички тъмни кътчета, олюлявайки се и викайки името му с мъртвешките си, кухи гласове.

Той лежеше по гръб в тъмното и се взираше в тавана, който не можеше да види. Единственият звук беше едва чутото бръмчене на електронния часовник върху нощния шкаф.

Преди три години, когато жена му почина, Джошуа почти не сънуваше. А и никога не бе имал кошмари — нито веднъж за петдесет и осем години. Но когато Кора се спомина, всичко се промени. Сънуваше веднъж или два пъти седмично и доста често сънят биваше лош. В много от сънищата си той загубваше нещо ужасно важно, което не можеше да определи. Винаги следваше трескаво, но безнадеждно търсене на изгубеното нещо. На Джошуа не му бе необходимо да ходи на психиатър и да плаща по петдесет долара на час, за да знае, че тези сънища бяха свързани с Кора и с внезапната й кончина. Той все още не можеше да свикне да живее без нея. Навярно никога нямаше да свикне. Другите му кошмари бяха изпълнени е възкръснали мъртъвци, които често приличаха на него — символи на собствената му смъртност. Тази нощ обаче те всички невероятно много приличаха на Бруно Фрай.

Джошуа стана от леглото, протегна се и се прозя. После се затътри към банята, без да пали лампата.

Няколко минути по-късно, когато се връщаше в леглото си, той се спря до прозореца. Докосна стъклото и усети, че е студено. Напорист вятър блъскаше прозорците. Навън се носеше вой, сякаш някакъв звяр искаше да влезе вътре. Долината бе пуста и тъмна, освен светлината в избите. Джошуа видя „Шейд Трий Виниърдс“ на север, в пазвите на планината.

Изведнъж взорът му бе привлечен от неясна бяла точка на юг от избата — едно-единствено светло петно, точно там или приблизително там, където се намираше къщата на Фрай. Светлина в дома на Фрай?! Там имаше някой! Бруно бе живял сам. Джошуа примижа, но без очилата всичко в далечината му се струваше все по-мъгляво, колкото повече се взираше. Той не можеше със сигурност да каже дали светлината бе в къщата на Фрай, или в някоя от административните сгради между дома му и главната изба. Всъщност колкото повече се взираше, толкова по-малко бе сигурен да каже дали светлината бе в къщата на Фрай, или в някоя от административните сгради между дома му и главната изба. Всъщност колкото повече се взираше, толкова по-малко бе сигурен дали това, което виждаше, е светлина. Беше блед, блуждаещ пламък — може би само отражение на луната.

Джошуа отиде до нощната масичка и затърси пипнешком очилата си. Не пожела да запали лампата, за да не пропъди нощното си видение. Преди да намери очилата си обаче, той бутна една празна стъклена чаша на пода.

Когато се върна до прозореца и погледна нагоре към планината, мистериозната светлина бе изчезнала. Въпреки това, той остана дълго до прозореца — буден и нащрек. Джошуа Райнхарт трябваше да се разпореди с имуществото на Бруно Фрай съгласно завещанието му и негов дълг бе да го запази непокътнато за тази последна процедура. Ако крадци и вандали се опитваха да ограбят къщата, то той трябваше да знае за това. Джошуа стоя още петнадесет минути до прозореца — чакаше, взираше се, но светлината повече не се появи.

Най-сетне убеден, че зрението му го е подвело, той си легна отново.

* * *

В понеделник сутринта, докато Тони и Франк издирваха евентуални улики, водещи към Боби Валдез, Франк не спираше да говори за Джанет Ямада: Джанет била толкова хубава, Джанет била толкова интелигентна и се отнасяла с толкова разбиране. Джанет — това, Джанет — онова. Тони се отегчи да слуша за Джанет Ямада, но го остави да говори на воля: хубаво беше, че Франк говореше и действаше като нормално човешко същество.

Преди да запишат часа на излизането си с полицейския седан, те говориха с двама детективи от отдела за борба с наркотиците — Еди Куеведо и Карл Хамърстайн. Мнението на тези двама специалисти беше, че Боби Валдез най-вероятно продава или кокаин, или РСР, за да се издържа, докато се посвещава на безплатното си призвание на изнасилвач. В момента най-големите пари на пазара на наркотици в Лос Анджелис идваха от тези две вещества. Един дилър все още можеше да натрупа състояние от хероин или хашиш, но те вече не бяха най-търсените средства в подземния свят на фармацията. Според наркоспециалистите, ако Боби бе замесен в наркотрафика, той би трябвало да е пласьор, продаващ директно на консуматорите — човекът на най-долното стъпало в производствената и маркетингова структура. Той на практика е бил без пукната пара, когато е излязъл от затвора миналия април, а е трябвало да има значителен капитал, за да стане производител или вносител на наркотици. „Това, което трябва да търсите, е най-обикновен уличен пласьор“, бе казал Куеведо на Франк и Тони. „Говорете с другите пласьори“ беше ги посъветвал Хамърстайн. „Ще ви дам списък с имена и адреси. Всичките имат присъди за търговия с наркотици. Повечето от тях сигурно пак се занимават с това. Просто още не сме ги хванали. Притиснете ги малко. Рано или късно ще попаднете на някого, който е виждал Боби по улиците и знае къде се спотайва.“ В списъка, който Куеведо и Хамърстайн им дадоха, имаше двадесет и четири имена.

Първите трима не си бяха вкъщи. Следващите трима се заклеха, че не познават Боби Валдез, Хуан Мазкеза или някой друг, който да съвпада с лицето от снимките.

Седмият в списъка беше Юджийн Тъкър и той успя да им помогне. Дори не беше нужно да го притискат.

Повечето тъмнокожи бяха всъщност един или друг нюанс на кафявото. Но Тъкър беше съвсем черен. Тъмнокафявите му очи бяха далеч по-светли от кожата му. Имаше рошава черна брада, прошарена тук-там от бели къдрави косми. Те, заедно с бялото на очите му, бяха единствените неща в него, които не бяха много, много тъмни. Дори панталоните и ризата му бяха черни. Беше як, с едри гърди и още по-големи ръце, а вратът му беше дебел като пощенски дирек. Изглеждаше така, сякаш чупи железопътни релси, за да поддържа формата си… или просто за развлечение.

Тъкър живееше в скъп апартамент в Холивуд Хилс. Имаше много стаи, които бяха мебелирани оскъдно, но с вкус. Във всекидневната имаше само четири неща: диван, два стола и ниска масичка. Нямаше ъглови маси или шкафове. Нямаше стереоуредба или телевизор. Нямаше дори лампи. Нощем светлината идваше от единствената лампа на тавана. Но четирите неща във всекидневната бяха с много високо качество и отлично подчертаваха красотата на всеки друг от останалите мебели. Тъкър имаше слабост към фините китайски антики. Диванът и столовете, наскоро тапицирани наново в тъмнозелено гладко кадифе, бяха ръчно изработени от палисандрово дърво на сто години, а може би и на двеста. Бяха невероятно тежки и безценни образци на съответния период и стил. Ниската масичка също бе направена от палисандрово дърво и инкрустирана със слонова кост. Тони и Франк се настаниха на дивана, а Юджийн Тъкър седна на края на единия от столовете срещу тях.

Тони прокара длан върху облегалката от палисандрово дърво и рече:

— Мистър Тъкър, това е чудесно.

Тъкър повдигна вежди учудено.

— Познавач ли сте?

— Не зная точно периода — отвърна Тони, — но достатъчно добре познавам китайското изкуство, за да бъда сигурен, че това, което сте купили на разпродажбата в „Сиърс“ съвсем не е имитация.

Тъкър се засмя, приятно изненадан, че Тони познава стойността на мебелите му.

— Зная какво мислите — каза той добродушно. — Чудите се как един бивш шарлатанин, който едва от две години е излязъл от занаята, може да си позволи всичко това. Апартамент, струващ хиляда и двеста долара на месец. Китайски антики. Чудите се дали не съм се върнал пак към търговия с хероин или някоя сродна на нея дейност.

— Всъщност — рече Тони — не това се питам. Но наистина се чудя как сте го направили. Обаче зная, че не е от продажбата на наркотици.

Тъкър се усмихна.

— Защо сте толкова сигурен?

— Ако бяхте търговец на наркотици със страст към китайските антики — отвърна Тони, — вие просто щяхте да обзаведете цялата къща с един удар, а не да купувате по една или две антики всеки път. Явно се занимавате с нещо, което носи много пари, но не толкова, колкото бихте печелили, ако продавахте наркотици, както в миналото.

Тъкър отново се засмя и изръкопляска одобрително. Той се обърна към Франк и каза:

— Партньорът ви е много проницателен.

Франк се усмихна.

— Истински Шерлок Холмс — рече той.

Тони се обърна към Тъкър.

— Защо не задоволите любопитството ми? С какво се занимавате?

Тъкър се наведе напред, внезапно се намръщи, вдигна единия си челичен юмрук и го поклати заканително. Изглеждаше огромен, злобен и много опасен. Когато заговори, тонът му беше заядлив:

— Правя дрехи.

Тони премига.

Тъкър се облегна назад и отново се засмя. Той беше един от най-щастливите хора, които Тони бе виждал някога.

— Изработвам дамско облекло — каза Тъкър. — Наистина. Името ми започна да става известно сред дизайнерите в Калифорния и един ден ще бъде най-известното. Аз ви го обещавам.

Заинтригуван, Франк каза:

— Според нашата информация вие сте излежали четири години от осемгодишна присъда за търговия с хероин и кокаин. Как сте преминали от там в дизайнерския бранш?

— Преди бях подъл и долен мръсник — рече Тъкър. — А през първите няколко месеца в затвора станах дори още по-долен от преди. За всичко, което ми се случи, обвинявах обществото. Обвинявах структурата на търговията с белия прах, обвинявах целия свят. Само в себе си не виждах никаква вина. Мислех, че съм издръжлив синковец, но се оказа, че още не бях пораснал. Човек възмъжава едва когато сам поеме отговорностите в своя живот. Много от хората никога не порастват.

— Но кое ви насочи в другата сфера? — попита Франк.

— Един дребничък факт — отвърна Тъкър. — Човече, понякога недоумявам как такова малко нещо може да промени целия живот на човека. При мене това бе едно телевизионно предаване. В новините в шест часа един от телевизионните канали показа в пет серии историята на успеха на неколцина цветнокожи в Лос Анджелис.

— Гледал съм го — рече Тони. — Беше преди повече от пет години, но още си го спомням.

— Беше много интересно — каза Тъкър. — Правеше характеристика на чернокожия гражданин, която никой не познаваше. Но отначало, преди да започнат сериите, всички си мислеха, че ще падне голяма подигравка. Представяхме си, че журналистът през цялото време ще задава един и същ идиотски въпрос: „Защо всички бедни чернокожи не заработят усърдно, за да станат богати като популярния актьор в Лас Вегас, Сами Дейвис младши?“. Но те не говориха нито с актьори, нито със спортисти.

Тони си припомни, че това предаване беше много интересен пример на журналистика, в която новините — и по-специално разказите за историите на различни хора, изглеждаха като буря в чаша вода. Журналистите бяха интервюирали чернокожи бизнесмени — мъже и жени, които се бяха изкачили на върха — хора, започнали без нищо и станали все пак милионери. Някои с недвижимо имущество, други в ресторантьорството, трети с козметични салони. Бяха десетина човека. Всички се съгласяваха, че е по-трудно да станеш богат, ако си чернокож, но твърдяха също, че не е било чак толкова трудно, както са си го представяли в началото и че било по-лесно в Лос Анджелис, отколкото в Алабама, Мисисипи, или дори Бостън и Ню Йорк. В Лос Анджелис почти всеки се движеше в скоростното платно на магистралата. Типичният жител на южна Калифорния не се приспособяваше към промяната, а активно я търсеше и участваше в нея. Тази атмосфера на изобилие и постоянно експериментиране привличаше тук много полуоткачени, а понякога и напълно откачени хора, но тя привличаше също и най-големите и изобретателни умове на страната. Ето защо много нови културни, научни и индустриални теории се зародиха в този район. Малцина са тези жители на южна Калифорния, които да понасят отживелици. Една от тях е расовият предразсъдък. Разбира се в Лос Анджелис има и неискреност по този въпрос. Но докато едно семейство на земевладелец в Джорджия може да преодолее расовите си предразсъдъци за шест поколения, то в южна Калифорния това става само за едно поколение.

Един от чернокожите бизнесмени в телевизионното предаване бе казал: „От известно време насам негрите в Лос Анджелис са мексиканците“. Но дори и това се променяше сега. На мексиканската култура се гледаше с все по-голямо уважение и мексиканците вече започнаха да изграждат своя успех. Няколко хора, интервюирани за специалното предаване в новините, бяха дали същите обяснения за невероятната изменчивост на социалните структури в южна Калифорния и за готовността, с която жителите тук приемаха промените. Те казваха, че се дължало отчасти на геологията. Когато човек живееше върху една от най-опасните зони в света, където земята можеше всеки момент да се раздвижи и промени под краката ти без всякакво предупреждение, се получаваше особена нагласа. Оказваше ли това разбиране за мимолетността някакво подсъзнателно влияние върху отношението на хората към не така драматичните промени? Някои от чернокожите милионери бяха отговорили утвърдително. Тони бе склонен да се съгласи с тях.

— В онова предаване показаха десетина чернокожи милионери — рече Юджийн Тъкър. — Много от момчетата в гетото просто освиркаха предаването и ги наричаха чичо Томовци. Но аз се замислих. Щом някои от тези хора бяха успели в света на белите, защо да не можех и аз? Бях толкова умен, колкото и те… дори навярно по-умен от някои. Тази представа за чернокожия бе напълно нова за мене, съвсем нова идея, която като електрическа лампа светна в главата ми. Лос Анджелис бе моят дом. Щом като той предлагаше по-добър шанс, защо не се бях възползвал от него? Разбира се, някои от онези хора е трябвало да действат като чичо Том по пътя си към върха. Но когато успееш, когато вече имаш милиона в банката, ти вече не си подчинен на никого, а сам си си господар. — Тъкър се усмихна. — И така, аз реших да стана богат.

— Просто ей така — рече Франк, впечатлен.

— Просто ей така.

— Силата на положителното мислене.

— На реалистичното мислене — поправи го Тъкър.

— Но защо изработка на дрехи? — попита Тони.

— Явих се на тестове, които показаха, че ще успея добре в дизайнерството или в някоя друга сфера на художествения бизнес. Ето защо аз се опитах да реша какво най-много би ми харесало да създавам. Сега, аз винаги съм обичал да избирам какво да облекат приятелките ми. Обичах да ходя на пазар с тях. А когато сложеха нещо, избрано от мене, получаваха повече комплименти, отколкото ако носеха дреха, избрана от самите тях. И тъй аз се записах в един курс към Университета специално за затворници и изучавах дизайн. Изкарах и няколко курса за бизнесмени. Когато най-накрая ме пуснаха на свобода, работих известно време в един ресторант „Фаст Фууд“. Живеех в много евтина квартира и пестях всеки цент. Направих няколко скици, платих на шивачки да ушият моделите и започнах да продавам на парче облеклото, създадено от мене. В началото не беше лесно. Дявол да го вземе, беше адски трудно! Всеки път, когато получех поръчка от някой магазин, занасях писмото на ръка до банката и срещу него теглех заем, за да завърша облеклата. Човече, със зъби и нокти се борех, за да се задържа. Но ставаше все по-добре и по-добре, а сега съм доста добре. След година ще отворя собствен магазин в хубав квартал. И не след дълго в Бевърли Хилс ще се появи надпис с името „Юджийн Тъкър“. Обещавам ви.

Тони поклати глава.

— Вие сте забележителен човек.

— Не особено — отбеляза Тъкър. — Просто живея в забележителен град и в забележително време.

Франк държеше жълтия плик със снимките на Боби Валдез „Ангела“. Той потупа с плика коляното си, погледна към Тони и каза:

— Мисля, че този път сме сбъркали адреса.

— Да, така изглежда — отвърна Тони.

Тъкър се наведе напред, както бе седнал на стола.

— Какво всъщност искате?

Тони му каза за Боби Валдез.

— Е — рече Тъкър, — може да не се движа в същите среди, както преди, но все пак съм в течение. Всяка седмица отделям по петнадесет или двадесет часа на програмата „Собствено достойнство“. Става въпрос за градската кампания за борба с наркотиците. Чувствах, че някак си имах дългове за уреждане, нали разбирате? Един доброволен участник в програмата „Собствено достойнство“ посвещава половината от времето си на разговори с млади хора, а другата половина на информационни беседи и събрания и е нещо като БА. Знаете ли какво е БА?

— Безплатни агенти.

— Правилно. Те имат телефон, на който всеки може да се обади анонимно и да даде информация за някой пласьор на наркотици в квартала. Е, ние от програмата „Собствено достойнство“ не чакаме само хората да ни потърсят. Следим районите, в които знаем, че работят пласьори. Ходим от врата на врата, говорим с родители и деца и изцеждаме от тях всичко, което знаят. За всеки търговец на наркотици имаме досие и трупаме информация, докато усетим, че почти сме спипали стоката. Тогава предаваме досиетата в полицейското управление на Лос Анджелис. Така че ако този Валдез все още търгува с наркотици, има шанс да разбера нещичко за него.

— Трябва да се съглася с Тони — обади се Франк. — Вие сте забележителен човек.

— Хей, вижте, няма защо да ме потупвате по гърба за работата ми в програмата „Собствено достойнство“. Не го правя заради похвалите. Навремето аз съм създал не един и двама наркомани от младежи, които биха могли да успеят в живота, ако аз не бях ги тласнал в погрешна посока. Ще ми трябва много, много време, за да помогна на толкова младежи, че да изравня уравнението.

Франк извади снимките от плика и ги подаде на Тъкър. Чернокожият мъж изгледа всяка една поотделно.

— Познавам това копеленце. Той е един от тридесетината пласьори, за които точно сега изграждаме досиета.

Сърцето на Тони ускори ритъм, предчувствайки предстоящото преследване.

— Само че той не използва името Валдез — рече Тъкър.

— Хуан Мазкеза?

— И това не. Мисля, че се наричаше Ортиз.

— Знаете ли къде можем да го намерим?

Тъкър се изправи.

— Нека се обадя в информационния център на „Собствено достойнство“. Те може да имат адреса му.

— Страхотно! — възкликна Франк.

Тъкър тръгна към кухнята си, за да се обади по телефона от там. После спря, обърна се и погледна към тях.

— Навярно ще се позабавя. Ако искате да убиете времето и да разгледате скиците ми, можете да отидете в моя кабинет — каза Тъкър и посочи към двойната врата в отсрещната стена на всекидневната.

— Разбира се — отвърна Тони. — Много бих искал да ги видя.

Той и Франк влязоха в кабинета и видяха, че е дори още по-оскъдно мебелиран и от всекидневната. Имаше голяма и скъпа чертожна маса, която си имаше собствена лампа. Висок стол с тапицирано седалище и облегалка с пружини беше поставен пред чертожната маса, а до стола имаше шкаф на колела, съдържащ всичко необходимо за един художник. Близо до един от прозорците имаше кукла манекен, закачливо наклонила глава на една страна и с гладки и лъскави ръце, разтворени широко. Топове от ярки платове бяха наредени до пластмасовите й нозе. Тук нямаше рафтове или шкафове, нямаше купища скици и чертожни дъски, а инструментите на художника бяха наредени до стената, направо върху пода. Явно Юджийн Тъкър бе уверен, че в крайна сметка ще успее да обзаведе цялата къща с мебели така изящни, като тези във всекидневната, а междувременно той не възнамеряваше да харчи пари за евтини и временни мебели, въпреки неудобствата.

„Типичен калифорнийски оптимизъм“, помисли си Тони.

Скици с моливи и цветни репродукции на моделите на Тъкър бяха забодени с кабарчета на стената. Роклите му, джемпърите и блузите бяха стилни и все пак раздвижени; женствени, но не и претрупани. Той имаше отлично чувство за цвят и усещане за точно онзи детайл, който би направил една дреха да изглежда по-специална. Всяка една от скиците беше очевидно творба на един много талантлив човек.

Тони все още не можеше да повярва, че едрият, очукан от живота негър си изкарваше прехраната като правеше модели дамско облекло. Но тогава той разбра също, че неговата двойствена природа не е много по-различна от тази на Тъкър. През деня той беше детектив от отдела за убийства, лишен от чувства и загрубял от всичкото насилие, с което се сблъскваше, а нощем беше художник, приведен над някое платно в малкия си апартамент, който му служеше за студио и рисуваше, рисуваше, рисуваше. По някакъв странен начин той и Юджийн бяха сродни души.

Тони и Франк разглеждаха последните скици, когато Тъкър се върна от кухнята.

— Е, какво ще кажете?

— Чудесни са — рече Тони. — Имате страхотно усещане за цвят и линия.

— Наистина сте много добър — каза Франк.

— Зная — каза Тъкър и се засмя.

— Имат ли досие за Валдез в „Собствено достойнство“? — попита Тони.

— Да, но се нарича Ортиз, както предполагах — Джими Ортиз. От това, което сме събрали за него, е ясно, че той търгува само с РСР. Зная, че не съм много убедителен, когато изразявам неодобрението си към такива хора… но пласьорите на РСР са най-долните копелета в търговията на наркотици. Искам да кажа, че РСР е отрова. Той унищожава мозъчните клетки много по-бързо от всичко друго. В досието още нямаме достатъчно информация, за да го предадем на полицията, но работим по него.

— Адресът? — попита Тони.

Тъкър му подаде хартийка, върху която адресът бе написан ситно и четливо.

— Живее в скъп жилищен блок — една пресечка на юг по булевард „Сънсет“ и само на няколко преки от „Ла Сиенега“.

— Ще го намерим — рече Тони.

— Съдейки по това, което ми казахте за него — поде отново Тъкър, — и по онова, което сме открили за него в „Собствено достойнство“, той не е човек, гдето ще вземе да се разкае, да се промени и пречисти. Най-добре е да го задържите на сигурно място много дълго време.

— Това ще се опитаме да направим — рече Франк.

Тъкър ги изпрати до вратата, после навън до вътрешната тераса, откъдето се виждаше целия Лос Анджелис и заливът.

— Не е ли грандиозно?! — възкликна въпросително Тъкър. — Какво ще кажете?

— Страхотна гледка — отвърна Тони.

— Толкова голям, голям и хубав град — рече Тъкър с гордост и обич, сякаш той сам бе създал този космополитен град. — Знаете ли, току-що научих, че бюрократите във Вашингтон направили изследване върху възможностите за придвижване на населението в Лос Анджелис. Те решили да ни наложат някаква система, но били смаяни, когато разбрали, че ще струва сто милиарда долара, за да се построи железопътна мрежа, която би могла да поеме само десет-дванадесет процента от задръстването през деня. Там все още не разбират колко голям е Западът.

Тъкър бе изпаднал в мрачен екстаз, широкото му лице светеше от удоволствие, силните му ръце жестикулираха.

— Не разбират, че Лос Анджелис означава простор — продължи Тъкър — … простор, движение, свобода. Това е град на лактите във физически и емоционален смисъл. Град на лактите и в психологическо отношение. В Лос Анджелис човек има възможност да бъде почти всичко, каквото поиска. Тук той изтръгва съдбата си от ръцете на другите и сам я оформя. Това е фантастично! Обичам го! Господи, обичам го!

Тони бе толкова смаян от дълбочината на чувствата на Тъкър към града, че му разкри и своята малка, тайна мечта.

— Винаги съм искал да бъда художник и да си изкарвам прехраната с рисуване. Защото аз рисувам.

— Тогава защо сте полицай — попита го Тъкър.

— Заради редовната заплата.

— Зарежете редовната заплата!

— Добър полицай съм, а и работата ми харесва.

— А като художник добър ли сте?

— Доста добър, мисля.

— Тогава направете скока — рече Тъкър. — Човече, та вие живеете на ръба на Западния свят, на ръба на възможностите. Скачайте, скачайте! Възбудата е страхотна, а дяволското дъно е така далече, че няма никаква опасност да се ударите в нещо твърдо и остро. Всъщност вие ще откриете точно това, което открих и аз. Защото вие няма да полетите надолу, а нагоре!

Тони и Франк заобиколиха тухлената стена и се отправиха към алеята за колите, минавайки покрай тъмнозеления жив плет със сочни и тучни листа. Седанът бе паркиран под сянката на една голяма фурмова палма.

Когато Тони отвори вратата на колата, Тъкър извика към него от вътрешната тераса:

— Скачайте! Хвърлете се и полетете!

— Голяма работа е — рече Франк, отдалечавайки се от къщата.

— Да — отвърна Тони, който се питаше какво ли е усещането при полет.

Докато пътуваха към адреса, даден им от Тъкър, Франк поговори малко за негъра, а след това говори много за Джанет Ямада. Все още размишлявайки върху съвета, който му бе дал Юджийн Тъкър, Тони слушаше партньора си само с едното ухо. Франк не забеляза, че Тони е разсеян, защото когато говореше за Джанет Ямада, той не се опитваше да разговаря, а просто изнасяше монолог.

Петнадесет минути по-късно те намериха блока, в който живееше Джими Ортиз. Гаражът за паркиране беше под земята. Пазеше се от железен, електронен портал, който се отваряше само с подаване на електронен сигнал. Така че Тони и Франк не успяха да видят дали вътре е паркиран черният ягуар.

Апартаментите бяха на две нива, разположени в произволно изградени крила и имаха открити стълби и коридори. Комплексът бе построен около огромен басейн и доста обилна зеленина. Имаше също и басейн с подводен масаж. Две момичета по бикини и един космат младеж седяха сред водовъртежа, пиеха мартини, закачаха се и се смееха, а около тях се гънеше тънката пелена на парата, издигнала се над вихъра на водата.

Франк застана до перваза на басейна за подводен масаж и ги попита къде живее Джими Ортиз. Едно от момичетата каза:

— Да не е онова сладурче с мустака?

— Има бебешко лице — рече Тони.

— Той е — каза жената.

— Сега мустаци ли си е пуснал?

— Ако е същият човек — рече тя. — Кара страхотен ягуар.

— Той е — каза Франк.

— Мисля, че живее там — рече жената, — в блок номер четири, на втория етаж, в дъното.

— Вкъщи ли е сега? — попита Франк.

Но никой не знаеше.

Тони и Франк се качиха на втория етаж в блок номер четири. Дълга открита тераса минаваше отстрани на блока и служеше за балкон на четирите апартамента, гледащи към вътрешния двор. Покрай перилата на терасата срещу първите три апартамента имаше саксии с бръшлян и други увивни растения, за да бъде осигурена и на втория етаж приятна зеленина, на каквато се радваха обитателите от партера. Срещу последния апартамент нямаше никакви растения.

Вратата беше открехната.

Очите на Тони срещнаха тези на Франк. Те се погледнаха тревожно.

Защо беше открехната вратата?

Знаеше ли Боби, че те идват?

Тони и Франк застанаха от двете страни на вратата в очакване, ослушвайки се.

Единствените звуци, които се чуваха, долитаха от щастливата тройка в басейна за подводен масаж.

Франк повдигна въпросително вежди. Тони посочи звънеца на вратата.

След кратко колебание Франк го натисна. Вътре се чу приглушен звън: донг-динг-донг.

И двамата очакваха някой да се отзове. Очите им не изпускаха вратата.

Изведнъж въздухът стана сякаш душен и потискащо застоял… влажен, гъст, подобен на сироп. Тони дишаше с мъка. Струваше му се, че дробовете му се пълнят с течност, вместо с въздух.

Никой не се отзова на звънеца.

Франк позвъни отново.

Когато и този път никой не се показа, Тони измъкна пистолета си от кобура. Чувстваше се размекнат. Стомахът му вреше от киселини.

Франк извади пистолета си, ослуша се внимателно за някакъв шум отвътре и най-накрая блъсна вратата. Тя се отвори докрай.

В антрето нямаше никой.

Тони се наведе встрани, за да може по-хубаво да погледне навътре. Всекидневната, от която се виждаше съвсем малко, беше тъмна и безлюдна. Пердетата бяха спуснати и нито една от лампите не гореше.

— Полиция! — извика Тони.

Гласът му отекна под свода на балкона. Някъде в едно от маслиновите дръвчета чуруликаше птиче.

— Излез с вдигнати ръце, Боби!

На улицата се чу клаксон на кола.

В някакъв друг апартамент иззвъня телефон — звукът беше приглушен, но доловим.

— Боби! — извика Франк. — Чу, какво каза той, нали? Ние сме полицаи! Всичко свърши. Така че просто излез от там! Хайде! Сега!!!

Долу в басейна за подводен масаж къпещите се бяха притихнали.

Изведнъж на Тони му мина налудничавата мисъл, че в десетина апартамента хората крадешком се промъкваха до прозорците си.

Франк извиси глас още повече:

— Ние не искаме да ти направим нищо лошо, Боби!

— Послушай го! — извика Тони към апартамента. — Не ни принуждавай да те нараняваме, Боби! Излез доброволно!

Боби не отговаряше.

— Ако беше вътре — рече Франк, — поне щеше да ни каже да си… таковаме майките.

— А сега какво? — попита Тони.

— Май ще трябва да влезем.

— Господи, как мразя такива гадости. Може би трябваше да повикаме помощ.

— Вероятно не е въоръжен — рече Франк.

— Шегуваш се!

— При предишните арести никога не е бил обвиняван в притежаване и носене на оръжие. Той е пъзливо, гадно копеленце, с изключение на случаите, в които преследва някоя жена.

— Той е убиец.

— За жените… само за жените представлява опасност.

Тони отново извика:

— Боби, това е последният ти шанс! Само излез оттам, майка му стара! Излизай бавно и полека!

Тишина.

Сърцето на Тони биеше до пръсване.

— Окей — рече Франк. — Хайде да свършваме с този.

— Ако не ме лъже паметта, ти влезе пръв последния път, когато вършехме нещо подобно.

— Да. Случаят „Уилки-Померой“.

— Значи сега е мой ред — рече Тони.

— Зная, че с нетърпение очакваш този момент.

— О, да.

— С цялото си сърце.

— Което сега е в петите ми.

— Хайде, тигре, хвани го!

— Прикривай ме.

— Антрето е твърде тясно, за да те прикрия добре. Няма да мога да виждам какво става встрани от тебе, веднага щом влезеш вътре.

— Ще бъда наведен толкова ниско, колкото е възможно — рече Тони.

— Движи се като патиците. Аз ще се мъча да гледам над тебе.

— Просто се постарай.

Стомахът на Тони беше свит на топка. Той пое дълбоко въздух няколко пъти, за да се успокои, но този трик нямаше никакъв благотворен ефект върху него — само сърцето му се разтуптя още повече отпреди. Най-после той се наведе и се стрелна през отворената врата, с насочен напред пистолет. Бързо прескочи хлъзгавия мозаечен под на антрето и се спря в нишата до всекидневната, търсейки с очи сенки или някакво раздвижване, очаквайки някой куршум да го простреля точно между очите.

Всекидневната бе полутъмна. Осветяваше се от тънките ивици слънчева светлина, струяща през пролуките между тежките пердета и стените. Доколкото Тони можеше да ги различи, всичките обемисти форми бяха тези на дивана, столовете и масите. Апартаментът беше пълен с големи, скъпи и съвсем безвкусни, американизирани мебели от Средиземноморието. Сноп слънчеви лъчи осветяваше покритото с червен плюш канапе, което имаше един много голям и смешен френски кралски герб от ковано желязо, закрепен отстрани на облегалката от дъбова имитация.

— Боби?

Никакъв отговор.

Някъде тиктакаше часовник.

— Ние не искаме да те нараним, Боби!

Отговори им единствено мълчанието.

Тони затаи дъх.

Чуваше се дишането на Франк.

Нищо друго.

Бавно, предпазливо той се изправи.

Никой не стреля в него.

Заопипва стената докато намери електрическия ключ. В единия от ъглите на стаята светна лампион — отстрани на абажура имаше крещяща, ярка сцена на борба с бикове. Тони видя, че всекидневната и съседната на нея трапезария бяха пусти. Франк влезе след него и пристъпи към вратата на гардероба в антрето.

Тони отстъпи назад, за да не му пречи.

Държейки пистолета си насочен напред, на височината на корема, Франк много внимателно плъзна вратата на гардероба встрани. Вътре имаше само няколко летни сака и кутия от обувки.

Като се държаха на разстояние един от друг, за да не стават лесна мишена, двамата прекосиха всекидневната. Имаше барче — вратите му бяха закрепени върху смешно големи чугунени панти. Стъклените полици вътре бяха с жълтеникав оттенък. В средата на стаята имаше кръгла и ниска маса — с масивна, осмоъгълна основа, а в центъра й бе поставен безполезен, обкован с мед мангал. Диванът и столовете с високи облегалки бяха тапицирани с огненочервено кадифе с множество златисти ресни и черни пискюли. Пердетата бяха от яркожълт брокат, килимът плътно, зелено кече. Беше невероятно грозно място за живеене.

А също и абсурдно място, където човек да умре, мислеше си Тони.

Франк и Тони минаха през трапезарията и погледнаха в кухничката. В нея цареше пълен хаос. Хладилникът и няколко от шкафовете бяха отворени. Консерви, буркани и кутии за храна бяха смъкнати от рафтовете и струпани на пода. Някои сякаш бяха захвърлени в пристъп на ярост. Няколко буркана бяха счупени. Парчета стъкло святкаха в кофата за боклук. Локва от черешов сок украсяваше жълтите плочки подобно на червено-розова амеба, а из ъглите на стаята блестяха яркочервените череши. Шоколадова заливка за десерти беше посипана по цялата готварска печка. Навсякъде беше посипано с корнфлейкс^[20], а също и с парчета от туршия, маслини, сухи спагети. Някой бе използвал горчица и гроздово желе, за да изпише четири пъти една и съща дума върху единствената незаета стена в кухнята:

Cocodrilos

Cocodrilos

Cocodrilos

Cocodrilos

Чу се шепот.

— Какво е това?

— На испански е.

— Какво означава?

— Крокодили.

— Защо крокодили?

— Не зная.

— Страшно си е — рече Франк.

Тони бе на същото мнение. Бяха попаднали в зловеща ситуация. Макар и да не разбираше какво става, Тони усещаше, че някъде там ги очакваше голяма опасност. Искаше му се да знае от коя врата ще изскочи.

Двамата погледнаха в кабинета, който беше претрупан с мебели, както другите две стаи. Боби го нямаше тук, нито пък беше в кабинетния шкаф.

Тръгнаха обратно по коридора, стъпвайки извънредно внимателно, към двете спални и баните към тях. Движеха се безшумно.

В първата спалня не откриха нищо интересно.

В голямата спалня също цареше безпорядък. Всички дрехи бяха извадени от гардероба и разхвърляни наоколо. Бяха натрупани на пода, смачкани на топки и запокитени върху леглото, увиснали от нощното шкафче, където бяха захвърлени и повечето от тях, макар и не всички, бяха разкъсани. Ръкави и яки бяха откъснати от ризите. От саката бяха откъснати ревери. Вътрешните шевове на панталоните бяха разпрани. Човекът извършил всичко това, бе действал в пристъп на сляпа ярост и все пак въпреки гнева си, той се бе проявил като изненадващо методичен и изчерпателен.

Но кой бе направил това?

Някой, който имаше зъб на Боби?

Самият Боби? Защо му беше притрябвало да безчинства в собствената си кухня и да разкъса собствените си дрехи?

Какво общо имаха крокодилите с тази работа?

Тони почувства, че те сякаш се движеха доста прибързано из апартамента, че пропускаха нещо много важно. Като че ли някъде в периферията на съзнанието му пърхаше обяснението на всички странни неща, които бяха открили, ала той не успяваше да се пресегне и да ги сграбчи.

Вратата към съседната баня беше затворена. Там бе единственото място, което не бяха проверили.

Франк се прицели с пистолета си във вратата и я държеше под око, докато говореше с Тони.

— Ако не е излязъл, преди ние да дойдем тук, трябва да е в банята.

— Кой?

За миг Франк го изгледа с недоумение.

— Боби, разбира се? Кой друг?

— Мислиш, че сам е съсипал апартамента си?

— Хм… а ти какво мислиш?

— Нещо ни убягва.

— Така ли? Какво например?

— Не знам.

Франк пристъпи към вратата на банята. Тони се поколеба, ослушвайки се за някакъв шум из апартамента.

Беше тихо като в гробница.

— Все трябва да има някой в тази баня — рече Франк.

Те заеха позиция от двете страни на вратата.

— Боби, чуваш ли ме? — извика Франк. — Не можеш да се криеш вечно тук! Излез с вдигнати ръце!

Никой не излезе.

— Дори да не си Боби Валдез… който и да си, трябва да излезеш оттам! — извика Тони.

Десет секунди… двадесет… тридесет.

Франк хвана дръжката на бравата и леко я завъртя, докато езичето изщрака леко. Той отвори вратата и бързо се хвърли назад към стената, за да избегне евентуални куршуми или светкавично запратен нож, или други предмети, показващи му, че е нежелан.

Нямаше изстрели… нищо не помръдваше.

Единственото нещо, което излезе от банята, беше ужасна воня… на урина и други изпражнения.

— Господи! — извика Тони и запуши носа и устата си.

Франк също сложи ръка върху устата и носа си.

В банята нямаше никого. Подът беше залян от светложълта урина. Върху клозета, по умивалника и върху прозрачната стъклена врата на кабината с душа имаше размазани изпражнения.

— Какво, за бога, става тук? — промълви Франк през пръстите си.

Върху стената на банята бе изписана два пъти една-единствена испанска дума:

Cocodrilos

Cocodrilos

Тони и Франк бързо се оттеглиха в средата на спалнята, стъпвайки върху раздрани ризи и съсипани костюми. Ала сега, когато вратата на банята беше отворена, те не можаха да избягат от миризмата, без да излязат от стаята навън. Ето защо Франк и Тони излязоха в коридора.

— Който и да е направил това, той наистина мрази Боби — рече Франк.

— Значи вече не мислиш, че Боби сам го е направил?

— Защо му е? Няма смисъл. Господи, толкова е зловещо, та чак настръхвам! Космите на тила ми щръкнаха!

— Страшно си е — съгласи се Тони.

Мускулите на стомаха му все още бяха болезнено напрегнати, а сърцето му бе забавило ритъма си съвсем малко в сравнение с мига, в който за първи път влязоха в апартамента.

За миг и двамата се умълчаха, ослушвайки се за някакви призрачни стъпки.

Тони видя как един малък кафяв паяк пълзеше нагоре по стената на коридора.

Най-сетне Франк свали оръжието си, извади носната си кърпа и избърса лицето си, цялото на потни вадички.

Той пъхна своя пистолет в кобура и каза:

— Ние не можем просто да си отидем и да поставим охрана. Искам да кажа, че отидохме твърде далече, открихме твърде много неща, за които липсват обяснения.

— Съгласен съм — отвърна Франк. — Трябва да извикаме помощ, да вземем разрешително за обиск и да претърсим целия апартамент.

— Какво мислиш, че ще намерим?

— Господ знае.

— В кухнята видях телефон — рече Франк.

Той тръгна надолу по коридора за всекидневната, после зави зад ъгъла и влезе в кухнята. Преди още Тони да го последва, прекрачвайки прага на трапезарията, Франк възкликна: „О, господи!“ и се опита да се дръпне назад.

— Какво има?

Тони още не бе довършил въпроса си, когато нещо силно изтрещя.

Франк извика и падна настрани, вкопчвайки се в ръба на един от шкафовете и опитвайки се да остане прав.

Чу се още едно силно изтрещяване, което сякаш срути апартамента и отекна от едната стена до другата. Едва тогава Тони осъзна, че се стреляше.

Но кухнята беше празна!

Тони посегна за пистолета си. Имаше странното усещане, че той се движи забавено, а всичко останало се развива трескаво като в забързан кадър.

Втория изстрел улучи Франк в рамото и го завъртя. Той се строполи върху разлетия черешов сок, сухи спагети, корнфлейкс и начупено стъкло.

Когато Франк падна, той вече не пречеше на Тони да вижда навътре в кухнята. За първи път той успя да съзре Боби Валдез, който се измъкваше от шкафа под умивалника, където те не бяха проверили, защото им се струваше твърде малък, за да може в него да се скрие човек.

Боби се виеше и изтегляше като змия, измъкваща се от прекалено тясна дупка. В този миг само краката му бяха все още под умивалника. Беше се обърнал настрани, издърпвайки се с една ръка, докато с другата държеше 32-милиметрово оръжие. Беше гол и изглеждаше като болен. Очите му бяха огромни, гледаха диво и бяха широко отворени, заобиколени от тъмни кръгове подпухнала кожа. Лицето му бе ужасяващо бледо, а устните безкръвни. Тони попи всички тези подробности за част от секундата — сетивата му бяха изострени от прилива на адреналин.

Франк бе почти докоснал пода, а Тони посягаше към пистолета си, когато Боби стреля трети път. Куршумът одраска сводестия таван в коридора и парчета мазилка се посипаха върху лицето на Тони.

Той се изви, хвърли се назад върху пода и така силно удари рамото си, че изохка от болка. После се изтърколи навън от трапезарията и от огневата линия. Добра се до един стол във всекидневната, скри се зад него и най-накрая извади пистолета си от кобура му.

От първия изстрел на Боби бяха минали навярно шест или седем секунди.

Някой непрекъснато повтаряше: „Исусе, Исусе, Исусе, Исусе!“ с тънък и пресеклив глас.

Внезапно Тони разбра, че чува самия себе си. Той прехапа устни и с мъка овладя обземащата го истерия.

Сега вече Тони знаеше какво го бе притеснявало през цялото време и какво бяха пропуснали. Боби Валдез продаваше РСР и това трябваше да им подскаже нещо, когато видяха в какво състояние беше апартаментът. Трябваше да се сетят, че понякога пласьорите изглупяваха и употребяваха наркотика, който продаваха. РСР, наречен още ангелски прах, беше успокоително средство за животни и лесно можеше да се сети човек как действа на коне и бикове. Но когато го взимаха хора, реакциите им варираха от изпадане в тих и спокоен транс до зловещи халюцинации и неочаквани пристъпи на ярост и буйство. Както бе казал Юджийн Тъкър, РСР беше отрова. Той буквално изяждаше мозъчните клетки и сриваше човешката психика. Натъпкан до козирката с РСР и зареден до пръсване със зловредна енергия, Боби беше направил кухнята си на пух и прах и бе нанесъл всички други щети в апартамента си. Преследван от злобни, но въображаеми крокодили, отчаяно търсещ спасение от непрекъснато щракащите челюсти, Боби се беше напъхал в шкафа под умивалника и бе затворил вратата. Тони не бе надникнал отдолу, защото не бе разбрал, че всъщност преследват един побеснял луд. Бяха претърсили внимателно и предпазливо целия апартамент, подготвени за действията на един душевно разстроен изнасилвач и потенциален убиец, ала бяха неподготвени за особените реакции на един бръщолевещ лунатик.

Безумната разсипия в кухнята и голямата спалня, явно безсмислените писания по стените, отвратителната мръсотия в банята бяха познато следствие на истерия, предизвикана от РСР. Тони не бе работил никога в отдела за борба с наркотиците и въпреки това чувстваше, че би трябвало да разпознае симптомите. Ако ги бе разтълкувал правилно, той най-вероятно щеше да погледне в шкафа под умивалника, както и навсякъде, където би могъл да се скрие човек, дори пространството да беше съвсем малко и доста неудобно за такава цел. Защото твърде често хора с ужасни халюцинации, предизвикани от РСР, се отдаваха изцяло на параноята си и се опитваха да се скрият от враждебния свят в особено малки, тесни и тъмни пространства, подобни на майчина утроба. Обаче той и Франк не бяха разтълкували обстоятелствата и сега здраво бяха загазили.

Франк бе прострелян два пъти. Беше тежко ранен. Може би на умиране. Или беше мъртъв вече?

Не!

Тони се опита да потисне тази мисъл, оглеждайки се наоколо с намерение да открие начин да вземе инициативата в свои ръце.

В кухнята Боби започна да крещи, обхванат от истински ужас:

— Hay muchos cocodrolos!

Тони преведе на себе си на английски: „Има много крокодили!“.

— Cocodrilos! Cocodrilos! Cocodrilos! Ай! Ай! Аййй!!!

Неколкократният му вик на уплаха бързо премина в нечленоразделен, болезнен вой.

„Звучи така, сякаш наистина го изяждат жив“, помисли си Тони и потръпна.

Все още крещейки, Боби се втурна от кухнята навън. Той стреля с 32-милиметровото си оръжие в пода, очевидно опитвайки се да убие един от крокодилите. Тони клекна зад стола. Боеше се, че ако се изправи, за да се прицели, щеше да бъде направен на решето, още преди да дръпне спусъка.

Боби подскачаше трескаво, явно опитвайки се да запази голите си нозе от челюстите на крокодилите, и стреляше в пода… веднъж… два пъти.

„Шест изстрела дотук“, помисли си Тони. „Три в кухнята и три тук. Колко ли патрона има още? Осем? Или може би десет?“

Боби отново стреля, после още веднъж и още веднъж. Един от куршумите рикошира в нещо. Чу се остро изсвистяване.

Тони се показа от скривалището си. Боби беше на по-малко от три метра. Тони държеше пистолета с две ръце, дулото му беше на нивото на голите гърди на Боби.

— Добре, Боби! Не мърдай! Всичко свърши!

Боби сякаш се изненада, че го вижда. Явно той толкова силно се бе дрогирал с РСР, че не бе забелязал Тони в сводестия коридор на кухнята преди по-малко от минута.

— Крокодили! — рече уплашено Боби този път на английски.

— Няма никакви крокодили — отвърна Тони.

— Големи са.

— Не, няма крокодили.

Боби изпищя, скочи и се завъртя. Опита се да стреля в пода, но пистолетът му бе празен.

— Боби — каза Тони.

Хленчейки, Боби се обърна към него.

— Боби, искам да легнеш на пода по очи.

— Те ще ме пипнат — мълвеше Боби. Очите му сякаш излизаха от орбитите си — тъмните ириси бяха заобиколени от извънредно големи бели кръгове. Той се тресеше. — Ще ме изядат!

— Чуй ме, Боби! Слушай внимателно! Няма крокодили — на тебе само така ти се вижда. Всичко е само в твоето съзнание. Чуваш ли ме?

— Те излизат от тоалетната — рече Боби, разтреперан. — И от каналите в банята, а също и от канала на умивалника. Олеле, божичко! Толкова са големи! Наистина големи! И всички те се опитват да ми отхапят члена! — Страхът му се превърна в гняв — пребледнялото му лице поруменя, устните му се разтеглиха назад във вълча гримаса. — Няма да им дам! Няма да им дам да ми отхапят члена. Ще ги убия всичките!

Тони беше отчаян от неспособността си да достигне до съзнанието на Боби, а отчаянието му беше засилено от мисълта, че Франк навярно вече губеше всичката си кръв и с всяка секунда силите му го напускаха. Той се нуждаеше от спешна медицинска помощ. Решавайки да навлезе в света на мрачните фантазии на Боби, за да може да го контролира, Тони заговори с мек и успокояващ глас.

— Чуй ме: всички тези крокодили вече се върнаха в тоалетната и в каналите. Не ги ли видя как се прибраха? Не чу ли как се хлъзгат надолу по каналите и как излизат от сградата? Те видяха, че ние идваме, за да ти помогнем и разбраха, че ние сме повече от тях. Всички до един си отидоха.

Боби се втренчи в него с изцъкления си поглед, който по нищо не приличаше на човешки.

— Всички си отидоха — рече Тони.

— Отидоха ли си?

— Никой от тях не може да ти стори нищо лошо.

— Лъжеш!

— Не, казвам ти истината. Всички крокодили се спуснаха по…

Боби хвърли празния си пистолет.

Тони се наведе, за да избегне удара.

— Ти, скапано полицейско копеле!

— Стига, Боби!

Боби направи крачка към него.

Тони отстъпи назад от голия мъж.

Боби не заобиколи стола, а ядосано го блъсна встрани и той се преобърна, макар че беше доста тежък.

Тони си припомни, че човек в пристъп на ярост при употреба на ангелски прах често проявяваше свръхчовешка сила. Не беше необичайно явление петима яки полицаи да не могат да удържат някой мършав наркоман, взел доза РСР. Имаше няколко медицински теории за факторите, причиняващи такова свръхестествено увеличаване на физическата сила, но никакви теории не можеха да помогнат на един полицай, нападнат от разярен мъж, притежаващ пет или шест пъти по-голяма сила. Тони реши, че навярно няма да може да усмири Боби с друго, освен с пистолета, макар че убежденията му бяха против използването на такава крайна мярка.

— Ще те убия — каза Боби и сви ръце в юмруци. Лицето му бе аленочервено, а в единия ъгъл на устата му изби пяна.

Тони постави между тях голямата осмоъгълна маса.

— Не мърдай, твойта кожа!

Не му се искаше да бъде принуден да убие Боби Валдез. През всичките си години на служба в полицията той бе прострелял само трима души при изпълнение на служебния си дълг. И трите пъти Тони бе натиснал спусъка при самозащита. И тримата мъже бяха останали живи.

Боби понечи да заобиколи масата. Тони също заобиколи, отдалечавайки се от него.

— Сега аз съм крокодил — рече Боби и се ухили.

— Не ме принуждавай да ти причиня зло!

Боби се спря, вдигна масата и я отмести от пътя си, а Тони се дръпна назад, докато гърбът му опря в стената. Надавайки нечленоразделен вик, Боби принуди Тони да действа импулсивно и той натисна спусъка. Куршумът разкъса лявото рамо на Боби като го завъртя и той падна на колене. Колкото и невероятно да беше, Боби отново се изправи — лявата му ръка беше цялата в кръв и висеше безпомощно отстрани на тялото му. Надавайки вик повече от гняв, отколкото от болка, Боби внезапно изтича до камината, грабна една малка месингова лопатка и я запрати към Тони, който се наведе. След това изведнъж Боби се хвърли към Тони, вдигнал високо ръжена в ръката си. Проклетото желязо удари Тони по бедрото и той извика от болката, пронизала целия му крак. Но ударът не бе толкова силен, костта му остана здрава и Тони успя да се задържи на краката си. Когато обаче Боби замахна към него втори път, целейки се в главата му, при това с много по-голяма сила, отколкото първия път, Тони падна на земята и стреля от упор право в гърдите му. Голият Боби беше отхвърлен назад, надавайки последен див крясък, строполи се върху единия от столовете, търкулна се на пода, изхвърляйки кръв на струи като някакъв зловещ фонтан, затресе се конвулсивно, захърка, задраска с нокти по килима, захапа ранената си ръка и след това изведнъж съвсем притихна.

Задъхан, разтреперан и ругаещ, Тони прибра пистолета си в кобура и олюлявайки се, грабна телефона, който се намираше върху една от ъгловите масички. Набра нула и каза на телефонистката кой е, къде се намира и от какво има нужда.

— Първо „Бърза помощ“, после полицията — каза той.

— Да, сър — отвърна момичето.

Тони затвори телефона и куцайки се отправи към кухнята.

Франк Хауърд все още лежеше на пода. Бе успял само да се обърне по гръб. Тони коленичи до него. Франк отвори очи и попита тихо:

— Ранен ли си?

— Не — отвърна Тони.

— Улучи ли го?

— Да.

— Мъртъв ли е?

— Да.

Франк изглеждаше ужасно. Лицето му беше тебеширенобяло и овлажнено от пот. Бялото на очите му имаше някакъв нездрав жълтеникав оттенък, какъвто Тони не беше виждал преди. Дясното му око беше силно кървясало. Устните му леко синееха. Дясното рамо и ръкава на сакото му бяха напоени с кръв. С лявата си ръка стискаше раната на стомаха си, но доста кръв бе изтекла изпод бледите му пръсти. Ризата и горната част на панталона му бяха мокри и лепкави.

— Как е, боли ли те? — попита Тони.

— Отначало наистина много ме болеше. Не можех да се въздържа да не викам. Но вече е по-добре. Чувствам само някакво парене и пулсиране.

Вниманието на Тони бе така изцяло погълнато от Боби Валдез, че изобщо не бе чул виковете на Франк.

— Дали ще помогне, ако ти стегна ръката с турникет?

— Не, раната е твърде високо. На рамото е — там няма как да се стегне с турникет.

— Линейката и дежурната кола са на път — каза Тони. — Обадих се по телефона.

Някъде в далечината се чуха сирени. Беше твърде скоро, за да е линейката или дежурната кола, изпратена след обаждането му. Някой навярно се бе обадил в полицията, когато бе чул стрелбата.

— Сигурно са униформени полицаи — рече Тони. — Ще сляза долу да ги посрещна. В колата сигурно имат всичко необходимо за първа помощ.

— Не ме оставяй.

— Но ако имат необходимите медицински материали…

— Имам нужда не само от първа помощ. Не ме оставяй — повтори умолително Франк.

— Окей.

— Моля те.

— Окей, Франк.

И двамата трепереха.

— Не искам да съм сам — рече Франк.

— Ще остана тук.

— Опитах се да се поизправя — рече Франк.

— Просто остани така.

— Не можах да се помръдна.

— Ще се оправиш.

— Може би съм парализиран.

— Организмът ти е понесъл сериозен удар. Това е всичко. Изгубил си кръв и е естествено да нямаш сили.

Навън пред блока сирените замлъкнаха.

— Линейката сигурно е наблизо — рече Тони.

Франк затвори очи, лицето му се сгърчи от болка и той изстена.

— Ще се оправиш, приятелю.

Франк отвори очи, и после каза:

— Ела с мене в болницата.

— Ще дойда.

— Качи се при мене в линейката.

— Не зная дали ще ме пуснат.

— Накарай ги.

— Добре, разбира се.

— Не искам да съм сам.

— Окей — отвърна Тони. — Ще ги накарам да ме пуснат в линейката дори ако трябва да ги заплаша с оръжие.

Франк слабо се усмихна, но в този миг силна болка пропъди усмивката от лицето му.

— Тони?

— Какво има, Франк?

— Би ли… подържал ръката ми?

Тони взе дясната ръка на партньора си. Дясното рамо на Франк бе разкъсано от куршума и Тони смяташе, че Франк няма да може да помръдне ръката си, но студените му пръсти обхванаха китката на Тони с изненадваща сила.

— Знаеш ли какво? — попита Франк.

— Какво?

— Трябва да направиш онова, което каза той.

— Което каза кой?

— Юджийн Тъкър. Трябва да скочиш. Поеми риска, направи от живота си това, което наистина искаш.

— Не се тревожи за мен. Трябва да пазиш силите си за възстановяването.

Франк се развълнува и поклати глава.

— Не, не, не! Послушай ме! Това е важно… това, което се опитвам да ти кажа. Адски важно е!

— Добре — рече бързо Тони. — Успокой се. Не се напрягай!

Франк се закашля и няколко кървави мехурчета се появиха върху синеещите му устни.

Сърцето на Тони блъскаше като парен чук. Къде, по дяволите, беше скапаната линейка?! Защо се бавеха толкова тези гадни копелета?

Гласът на Франк определено звучеше прегракнало и сега той на няколко пъти трябваше да спира, за да си поеме дъх.

— Ако искаш да бъдеш художник… направи го. Ти все още си достатъчно млад… за да поемеш такъв риск.

— Франк, за бога, моля те?! Пази си силите!

— Послушай ме! Не губи повече… време. Животът е така дяволски кратък… за да го пилее човек.

— Не говори така. Аз искам още много години да живея, ти също.

— Те минават толкова бързо… толкова бързо, майка му стара! Изобщо няма време!

Франк се задъха. Пръстите му още по-силно стиснаха ръката на Тони.

— Франк! Какво ти става?

Франк нищо не отговори. Потрепери, после заплака.

— Нека да отида да вземе несесера за първа помощ.

— Не ме оставяй, страх ме е.

— Ще се забавя само една минута.

— Не ме оставяй.

По лицето на Франк се стичаха сълзи.

— Добре, ще чакам тук. Те всеки миг ще дойдат.

— О, господи! — прошепна нещастно Франк.

— Но ако болката се усилва…

— Не ме… боли много.

— Тогава какво има? Нещо не е наред.

— Просто съм притеснен. Не искам никой… да разбере.

— Какво да разбере?

— Аз просто… се изпуснах. Просто… се напиках… в гащите си.

Тони не знаеше какво да каже.

— Не искам да ми се смеят — рече Франк.

— Никой няма да ти се смее.

— Но, боже мой, аз се напиках… в гащите си… като бебе.

— Сред тази мръсотия по пода кой ще забележи?

Франк се засмя, присвивайки лице от болката, която предизвика смехът му и стисна още по-силно ръката на Тони.

Разнесе се нова сирена — на няколко преки от блока. Приближаваха бързо.

— Линейката — каза Тони. — Ще са тук след минута.

Гласът на Франк отслабваше с всяка секунда.

— Страх ме е, Тони.

— Моля те, Франк! Моля те, не се страхувай. Аз съм тук. Всичко ще се оправи.

— Искам… някой да ме помни — каза Франк.

— Какво значи това?

— След като си замина… искам някой да ме помни, че съм бил на този свят.

— Ти ще бъдеш тук още дълго време.

— Кой ще ме помни?

— Аз — отвърна Тони пресипнало. — Аз ще те помня.

Сирената се чуваше вече от горната пряка, сякаш бе почти над главите ми.

— Знаеш ли какво? — рече Франк. — Аз май… ще прескоча трапа. Болката изведнъж престана.

— Така ли?

— Това е хубаво, нали?

— Да, разбира се.

Сирената млъкна веднага, щом линейката спря с изскърцване на спирачките едва ли не направо под прозорците на апартамента.

Гласът на Франк съвсем отслабна и Тони трябваше да се наведе съвсем близо до него, за да го чува.

— Тони… прегърни ме — каза Франк и ръката му отпусна китката на Тони — студените му пръсти се отвориха. — Прегърни ме, моля те. Господи! Моля те, Тони, моля те!

За миг Тони се изплаши да не влоши състоянието на раните на Франк, но после интуитивно усети, че вече нямаше значение. Той седна на пода сред боклуците и кръвта, сложи ръка под Франк и го привдигна в седящо положение. Франк слабо се закашля и лявата му ръка се плъзна надолу по корема му, откривайки раната — тя беше ужасна и нищо не можеше да се направи. От огромната дупка се подаваха червата му. Още в момента, когато Боби бе дръпнал спусъка за първи път, Франк бе започнал да умира. Той изобщо не бе имал надеждата да оцелее.

— Прегърни ме.

Тони обгърна Франк с ръцете си, доколкото това бе възможно, и го прегърна — прегърна го, както бащата приласкава уплашено дете. Прегърна го и леко го залюля, нашепвайки му нежни и утешителни думи. Той продължи да нашепва нещо напевно, дори след като вече бе сигурен, че Франк е мъртъв — нашепваше му, леко го люлееше. Люлееше го нежно и успокояващо.

* * *

В четири часа следобед, в понеделник, човек от телефонната компания пристигна в дома на Хилари. Тя му показа къде са разположени петте деривата. Човекът тъкмо се накани да започне работата си с телефона в кухнята, когато той иззвъня.

Хилари се уплаши, че може да е пак непознатия. Не й се искаше да се обажда, но служителят я гледаше в очакване и на петото позвъняване тя преодоля страха си и грабна слушалката.

— Хилари Томас?

— Да.

— Обажда се Майкъл Саватино от „Саватинос Ристоранте“.

— О, нямаше нужда да ми обяснявате. Не мога да забравя нито вас, нито чудесния ви ресторант. Вечерята беше съвършена.

— Благодаря ви. Доста се стараем, чуйте, мис Томас…

— Моля наричайте ме Хилари.

— Добре тогава… Хилари, чували ли сте се днес с Тони?

Внезапно тя усети напрежението в гласа му и разбра почти така ясно, както би могъл само ясновидец да знае, че нещо ужасно се бе случило на Тони. За миг Хилари остана без дъх и някъде в периферното й зрение запърхаха тъмни петна.

— Хилари, чувате ли ме?

— Не съм го виждала от снощи. Защо?

— Не искам да ви плаша, но нещо се е случило…

— О, господи!

— … обаче Тони не е ранен.

— Сигурен ли сте?

— Само няколко драскотини.

— В болница ли е?

— Не, не. Той наистина е добре.

Обръчът, стегнал сърцето й, леко се отпусна.

— Какво е станало?

С няколко изречения Майкъл й каза за престрелката. Можеше и Тони да е мъртъв сега. Краката й се подкосиха.

— Тони го понася тежко — рече Майкъл. — Много тежко. Когато той и Франк започнали да работят заедно, не се разбирали много добре в началото. Но нещата се променили и през последните няколко дни те се опознали доста. Фактически станали много близки помежду си.

— Къде е Тони сега?

— В апартамента си. Престрелката станала в единадесет и половина сутринта. От два часа е в жилището си. Разделих се с него преди няколко минути. Увещавах го да остана, но той настоя да отида в ресторанта, както обикновено. Предложих му да дойде с мене, но той не пожела. Тони няма никога да си го признае, но той се нуждае от някого точно сега.

— Аз ще отида при него — рече Хилари.

— Надявах се да го кажете.

Хилари поднови грима си и се преоблече. Петнадесет минути преди да приключи работата по телефоните, тя беше готова да излезе. Никога в живота си не бе изтърпявала толкова дълъг четвърт час.

Вече в колата, на път за Тони, тя си спомни какво бе почувствала в онзи мрачен миг, когато бе решила, че той е ранен сериозно или може би мъртъв. Почти й прилоша. Непоносимо чувство на загуба бе изпълнило цялото й същество. Снощи, когато беше в леглото си, очаквайки да заспи, Хилари бе спорила със себе си дали обича Тони, или не. Можеше ли тя изобщо да обича някого след физическите и психически мъки, които бе преживяла в детството си и след като се бе сблъскала с грозната двулична природа на повечето хора? А можеше ли да обича мъж, когото познаваше само от няколко дни? Спорът все още не бе приключил, но сега тя знаеше, че се страхува да не загуби Тони Клеменца по някакъв начин и то така, както никога и за никого не се бе страхувала в живота си.

Когато стигна жилищния блок, в който бе апартаментът му, Хилари паркира колата си до синия джип.

Тони живееше на горния етаж в един двуетажен жилищен блок. От някои балкони висяха стъклени фигурки, които тихо и меланхолично подрънкваха от късния следобеден бриз.

Когато Тони отвори вратата, той не се изненада от нейното появяване.

— Предполагам, че Майкъл ти се е обадил.

— Да. А защо ти не го направи? — попита тя.

— Навярно ти е казал, че съм съвсем съсипан. Както виждаш, преувеличил е.

— Той се тревожи за тебе.

— Ще се оправя — каза Тони и се насили да се усмихне. — Окей съм.

Въпреки старанието на Тони да покаже, че смъртта на Франк Хауърд не го е разтърсила чак толкова сериозно, на Хилари не убягнаха нито измъченият израз на лицето му, нито пустотата в погледа му.

Хилари искаше да го прегърне, да го утеши, но не я биваше много в обикновените й отношения с хората, а беше още по-безпомощна в ситуация като тази. Освен това тя усещаше, че Тони трябва да е готов да приеме нейната утеха, още преди тя да я предложи. В момента той не беше готов.

— Справям се — упорстваше той.

— Все пак може ли да вляза?

— О, разбира се. Извинявай.

Тони живееше в едностаен ергенски апартамент, но холът беше поне голям и просторен. Имаше висок таван и един ред големи прозорци, гледащи на север.

— Северно изложение — светлината е подходяща за художник — рече Хилари.

— Затова го и наех.

Приличаше повече на ателие, отколкото на всекидневна стая. Картини, привличащи погледа, висяха по стените. Други платна бяха сложени на пода, изправени до стените. Трети бяха натрупани на куп. Бяха общо шестдесет-седемдесет на брой. Върху два статива бяха закрепени платна, по които Тони работеше. Имаше също голяма чертожна дъска, висок въртящ се стол и кутия с четки и бои. Полици, стигащи до тавана, бяха отрупани с големи книги върху художественото изкуство. Единствените мебели, които подсказваха все пак, че стаята е всекидневна, бяха два ниски дивана, две ъглови масички, два лампиона и една ниска маса — всичко това бе подредено така, че да оформя уютен ъгъл за разговори. Макар наредбата на стаята да бе малко особена, тя излъчваше особена топлина и живот.

— Реших да се напия — каза Тони, затваряйки вратата. — Съвсем да се напия — направо да се натряскам до козирката. Тъкмо си наливах първото питие, когато ти позвъни. Искаш ли нещо?

— Ти какво пиеш? — попита Хилари.

— Бърбън с лед.

— Налей същото и за мене.

Докато Тони приготвяше напитките в кухнята, тя успя да разгледа по-отблизо картините му. Някои от тях бяха ултрареалистични. В тях детайлите бяха толкова фини и така точно премерени, така безпогрешно пресъздадени, че от гледна точка на реализма тези рисунки надминаваха чистата фотография. Други платна пък бяха сюрреалистични, но в свеж и напорист стил, който изобщо не напомняше за Дали, Ернст, Миро или Танги. Бяха най-близо до творбите на Рене Маргит, особено Маргит, нарисувал „Района на Арнхайм“ и „Фабричен букет“. Но Маргит изобщо не бе използвал такива прецизни детайли в картините си и в този смисъл творбите на Тони бяха по-реални, отколкото представите му, а това правеше сюрреалистичните елементи да изглеждат особено поразителни и неповторими.

Той се върна от кухнята с две чаши бърбън. Взимайки своята чаша, Хилари каза:

— Картините ти са толкова свежи и вълнуващи.

— Така ли?

— Майкъл е прав. Творбите ти ще се продават толкова бързо, колкото бързо можеш да ги създадеш.

— Приятно ми е да си мисля така. Хубаво е да си мечтая.

— Просто само им дай възможност…

— Както казах преди, ти си много мила, но не си експерт.

Тони не беше на себе си. Гласът му бе монотонен, вял. Той бе отегчен, изморен и потиснат.

Хилари енергично му се противопостави с надеждата да го съживи.

— Ти си мислиш, че си много умен — рече тя, — но не си. Когато става въпрос за собствените ти творби, ти си глупав. Сляп си за възможностите.

— Аз съм просто аматьор.

— Глупости.

— Доста добър аматьор.

— Понякога ти направо ме вбесяваш — рече Хилари.

— Не искам да говоря за изкуство — каза Тони.

Той пусна стереоуредбата: Бетовен, изпълняван от Орманди. После отиде до дивана отсреща.

Хилари го последва и седна до него.

— За какво искаш да говорим?

— За филми — отвърна той.

— Наистина ли?

— Или за театър.

— Онова, за което искаш да говорим, е случилото се с тебе днес.

— Не, това е последното нещо на света, за което бих говорил.

— Но ти имаш нужда да говориш за него, дори да не искаш.

— Имам нужда да забравя всичко, да го изтрия от паметта си.

— Също като щрауса — каза тя. — Мислиш, че можеш да заровиш главата си в пясъка и да се скриеш.

— Именно — отвърна Тони.

— Миналата седмица, когато исках да се скрия от целия свят и когато ти пожела вместо това да изляза с тебе, тогава каза, че не е здравословно за човек да се затваря в себе си след някакво мъчително изживяване. Каза, че е най-добре да се споделят чувствата с други хора.

— Не съм бил прав — рече Тони.

— Прав беше.

Той затвори очи и нищо не каза.

— Искаш ли да си тръгна? — попита го Хилари.

— Не.

— Ако искаш, мога да си тръгна. Няма да се обидя.

— Моля те, остани — каза той.

— Добре. За какво да говорим?

— За Бетовен и за бърбъна.

Те седяха един до друг на дивана мълчаливо, със затворени очи, облегнати назад, заслушани в музиката, посръбващи уиски, докато слънчевото зарево от яркокехлибарено се превърна в тъмнооранжево сияние, обагрило стъклата на големите прозорци. Стаята се изпълни със сенки.

* * *

Рано вечерта в понеделник Аврил Танертън откри, че някой бе влизал във „Вечен живот“ чрез взлом. Той направи това откритие, когато слезе в мазето — там се намираше неговата добре съоръжена работилница. Танертън забеляза, че едно от стъклата на прозорците в мазето бе покрито много внимателно със скоч лента и после счупено, за да може крадецът да стигне до дръжката на прозореца, който беше много по-малък от обикновените прозорци. Беше закрепен на пантите в горния си край, но дори и едър мъж би могъл да се провре през него, стига да желаеше това на всяка цена.

Аврил беше сигурен, че прозорецът не бе счупен в петък вечерта, защото той щеше да забележи. Тогава прекара цял час в работилницата, оглаждайки с шкурка последната си работа — кутия за три ловни пушки и два автомата. Аврил не вярваше някой да е толкова дързък, че да разбие стъклото посред бял ден или когато той, Танертън, си бе вкъщи. А предишната вечер — неделя, той не бе излизал никъде. Ето защо заключи, че крадецът е разбил стъклото в събота през нощта, докато той беше при Хелън Въртилиън в Санта Роза. С изключение на трупа на Бруно Фрай, във „Вечен живот“ нямаше никого в събота. Очевидно крадецът е знаел, че тогава къщата ще бъде неохранявана и беше се възползвал от случая.

Крадец ли?

Но това беше безсмислено!

Крадец?!

Той смяташе, че нищо не е откраднато от залите за покойниците на първия етаж или пък от жилището му на втория етаж. Аврил бе сигурен, че щеше да забележи, ако нещо липсваше, почти веднага след завръщането си в неделя сутринта. Освен това оръжията му си бяха все още на мястото, също и голямата му колекция от монети — тези неща можеха да бъдат крайната цел на всеки един крадец.

В работилницата си, вдясно от счупения прозорец, Танертън имаше няколко висококачествени и мощни инструмента, струващи пет-шест хиляди долара. Едни от тях бяха окачени на малка дъска с гвоздеи, а другите бяха сложени върху малки полици, които Аврил специално беше изработил за тях. От пръв поглед той разбра, че нищо не липсваше.

Нищо не бе откраднато.

Нищо не бе счупено.

Що за крадец беше този?! Нима беше влязъл просто за да поразгледа?

Аврил се втренчи замислено в парчетата счупено стъкло и скоч лентата на пода, после вдигна поглед към прозореца, обходи помещението, премисляйки ситуацията и изведнъж разбра, че все пак нещо беше взето. Нямаше ги трите торби от по петдесет килограма хоросан и цимент на прах. Миналата пролет той и Гари Олмстед бяха съборили старата дървена веранда пред погребалното бюро. Бяха заравнили мястото и изградили малка платформа с помощта на три камиона пясък. После отъпкаха мястото като истински майстори и построиха нова, тухлена веранда. Гари и Аврил бяха разрушили и старите, напукани и очукани циментови пътечки. Замениха ги с тухлени. След като приключиха работата си, която им отне пет седмици, Гари и Аврил се озоваха с три торби хоросан и цимент в повече. Не ги върнаха и не си взеха парите обратно, защото Танертън възнамеряваше да построи следващото лято широк вътрешен двор зад къщата. Сега обаче трите торби липсваха.

Това откритие, което не даваше никакъв отговор на въпросите му, само задълбочаваше загадката още повече. Озадачен и объркан, Аврил се вторачи в празното място, където преди бяха стояли торбите.

Как така един крадец няма да обърне внимание на скъпи пушки, ценни монети и други скъпоструващи предмети, а ще вземе да отмъкне три сравнително евтини торби с циментова смес?

— Ама че работа — рече си Танертън и се почеса по главата.

* * *

След като четвърт час седя до Хилари в сгъстяващия се мрак, слушайки Бетовен и изпивайки сто грама бърбън, и след като Хилари наля и на двамата отново, Тони изведнъж се отпусна и заговори за Франк Хауърд. Той разбра, че разкрива душата си пред нея, едва когато заговори. Осъзна това внезапно по средата на изречението и тогава думите му сами се изляха. Половин час той говори непрекъснато, спирайки само за да пийне от уискито, припомняйки си своите първи впечатления за Франк, първоначалното търкане между двамата, напрегнатите и веселите инциденти в съвместната им работа, пиянската вечер в „Аварийната дупка“, уредената среща с Джанет Ямада и накрая разбирането и обичта един към друг, които двамата наскоро бяха открили.

Не след дълго, когато започна да разказва за развоя на събитията в апартамента на Боби Валдез, Тони заговори бавно, колебливо, тихо. Щом затвореше очи, той виждаше онази посипана с боклуци и оплискана с кръв кухня така ясно, както виждаше собствената си всекидневна с отворени очи. Когато се опита да разкаже на Хилари какво значи да държиш в ръцете си един умиращ приятел, Тони затрепери. Беше му ужасно студено: в костите и кръвта му сякаш имаше скреж, а сърцето му бе буца лед. Зъбите му затракаха. Отпуснат на дивана, потопил се в пурпурните отблясъци, той отрони първите си сълзи за Франк Хауърд, първите парещи сълзи върху леденото му лице.

Докато плачеше, Хилари взе ръката му, после го прегърна и залюля така, както той бе прегръщал Франк. Тя взе коктейлната салфетка и избърса лицето му, после го целуна по бузите и по очите.

Отначало Хилари просто го утешаваше, а и той търсеше само утеха, но без нарочно да се стремят към това, прегръдката на Хилари започна да се променя. Тони я обгърна с ръце и вече не можеше да се каже със сигурност кой кого прегръща и утешава. Той плъзна длани нагоре по напетия й гръб — нагоре и надолу, любувайки се на изящните линии. Тони бе развълнуван от твърдата заобленост и силата на тялото й под блузата. Нейните ръце също го докосваха — галеха, опипваха и се наслаждаваха на твърдите му мускули. Тя докосна с устни ъгълчето на устата му и той жадно й отвърна, целувайки я направо по устните. Неговият език с бързо движение намери нейния и целувката изведнъж се сгорещи — стана знойна и влажна. И двамата вече дишаха тежко — по-тежко отколкото в началото, когато устните им се докоснаха за първи път.

И Тони и Хилари едновременна разбраха какво ставаше с тях и двамата замръзнаха на местата си, припомняйки си сконфузено мъртвия приятел, за когото траурът едва-що бе започнал. Ако се даряха взаимно с онова, което толкова силно желаеха и от което толкова се нуждаеха, щеше да изглежда така, сякаш се кикотеха на погребение. За миг те почувстваха, че току-що двамата бяха готови да извършат нещо напълно безумно и богохулствено.

Но желанието им бе така силно, че съмненията им дали е правилно да се любят точно тази нощ, бяха преодолени. Хилари и Тони се целунаха нежно, после жадно и целувката бе по-сладостна от всякога. Ръцете й го притегляха властно, той откликваше на докосванията й, а след това тя на неговите. Тони осъзна, че е хубаво и правилно да търсят заедно радостта. Ако се любеха сега, то това нямаше да означава неуважение към мъртвия, а реакция срещу несправедливостта на смъртта. Тяхната неутолима жажда да се любят беше резултат от много неща, едно от които беше напълно животинският инстинкт да докажат, че те са живи — напълно, несъмнено и прелестно живи!

По неизказано съгласие, двамата станаха от дивана и отидоха в спалнята.

Тони запали лампата във всекидневната, когато излизаха — светлината струеше през отворената врата и осветяваше единствено леглото. Мека, приглушена светлина… топла и златиста… Светлината сякаш обичаше Хилари, защото това не бяха просто лъчи, попадащи безизразно върху леглото, върху нея, върху Тони. Светлината я милваше, подчертавайки с любов млечно-бронзовия тен на порцеланово гладката й кожа, подсилваше блясъка на гарвановочерната й коса и искреше в големите й очи.

Те застанаха до леглото, прегърнаха се, целунаха се и Тони започна да я съблича. Откопча блузата й и я свали нежно. Разкопча сутиена й, тя го отърси от тялото си с едно гъвкаво движение и го остави да падне на земята. Гърдите й бяха красиви — пълни, заоблени и повдигнати нагоре. Зърната й бяха големи и твърди. Тони се наведе и ги целуна. Хилари взе главата му в дланите си, повдигна лицето му към себе си, потърси с устните си неговите и го целуна. Тя нададе тих стон, после въздъхна. Ръцете му трепереха от възбуда, докато разкопчаваше колана й, докато разкопчаваше и дърпаше ципа на джинсите й. Те се свлякоха надолу по дългите й крака. Хилари събу обувките и панталоните си.

Тони коленичи пред нея с намерение да свали бикините й и видя десетсантиметров белег върху лявата й страна — започваше в края на гладкия й корем и се извиваше към гърба й. Не беше белег от операция, защото всеки добър хирург би оставил само една тясна ивица. Тони бе виждал стари, добре заздравели рани от куршуми и нож и беше сигурен, че този белег беше или от огнестрелно оръжие, или от острие. Преди много време някой много тежко я бе ранил. Мисълта, че Хилари бе изтърпяла толкова много болка, събуди в него желанието да я закриля и пази. В него се надигаха стотици въпроси относно този белег, но моментът не бе подходящ, за да ги зададе. Той нежно целуна сгърчената ивица кожа и усети как тя застина. Тони чувстваше, че белегът я смущава. Искаше му се да й каже, че той не намаляваше красотата й, нито пък желанието му към нея. Всъщност този единствен, дребен недостатък само подсилваше нейното иначе невероятно съвършенство.

Щеше да я успокои обаче не с думи, а с действия. Тони дръпна бикините й и тя ги свали. Бавно, бавно той плъзна ръце по великолепните й крака — погали прелестно оформените прасци и гладки бедра. Целуна лъскавото черно пухче между бедрата й и косъмчетата погъделичкаха лицето му. Като се изправи, Тони обхвана с две ръце опънатото й задниче, леко стисна стегнатата му плът и Хилари се притисна към него. Устните им отново се сляха. Целувката трая или няколко секунди, или няколко минути, но когато свърши, тя каза:

— Побързай!

Хилари дръпна завивките на леглото и се пъхна под тях, а Тони свали дрехите си. Гол, той легна до нея в леглото и я взе в прегръдките си.

Те се докосваха и изучаваха телата си с ръце — редяха се безкрай: тъкани, форми, извивки, размери, гъвкава плът. Сладостната омая от всичко това не секваше. Твърдият му член пулсираше, а тя го галеше и докосваше.

Не след дълго, но много преди да проникне в нея, Тони усети, че по някакъв странен начин той се претопява в нея, сякаш че те двамата ставаха едно същество, но не толкова физически или сексуално, колкото духовно — сливайки се в едно цяло, благодарение на някаква наистина чудодейна, психическа осмоза. Завладян от топлината й и възбуден от обещанията за тръпнеща наслада, за които загатваше великолепното й тяло, но най-много развълнуван от неповторимите шепоти, движения, действия и реакции, които я правеха Хилари и никой друг, освен Хилари, Тони се чувстваше така, сякаш е взел някакъв непознат, екзотичен наркотик. Възприятията му се простираха далече над възможностите на неговите сетива. Струваше му се като че ли вижда през очите на Хилари така, както през своите, чувства със собствените си ръце, но и с нейните, усеща вкуса на устните й със своите, но и този на своите чрез нейните. Две съзнания се сляха в едно, две сърца синхронизираха ритъма си в едно.

Горещите й целувки го караха да иска да усети всяка част от нея, всеки сантиметър възхитителна плът и Тони го направи, като най-накрая се спря върху онова топло място, което се гушеше между бедрата й. Той разтвори стройните й крака и близна влажната й среда, разтвори с език тези тайнствени гънки от плът, намери скритата пъпчица, която леко и нежно докосна с върха на езика си, а Хилари се задъха от удоволствие.

Тя стенеше и се извиваше под неговата топла и любяща целувка.

— Тони!

Той я любеше с езика си, със зъбите, с устните си.

Тя извиваше гърба си като дъга, вкопчваше се с две ръце в чаршафа и тръпнеше конвулсивно.

Когато се повдигна към него, той я обхвана с ръце отзад и я притисна здраво към себе си.

— О, Тони! Да, Да!!!

Хилари дишаше дълбоко и учестено.

Опита се да се отдръпне от него, когато насладата стана почти непоносима, но само миг след това се хвърли към него молейки за още. После затрепери цялата, но това леко потръпване скоро се превърна в чудесни, вихрени конвулсии на чиста наслада. Дишаше в екстаз, понесена на гребена на топлата вълна, която я заливаше отвътре… отново и отново — гладките мускули се свиваха и разпускаха, свиваха и разпускаха, докато накрая тя бе напълно изчерпана. Хилари се отпусна назад и въздъхна.

Тони вдигна глава, целуна все още тръпнещия й корем, после се привдигна нагоре, за да обхване с устни и подразни зърната на гърдите й.

Хилари плъзна ръка надолу и обхвана с длани твърдия му член. Внезапно, предусещайки това последно съединяване, това пълно единство, тя бе изпълнена с нов еротичен заряд.

Той я отвори с пръстите си. Хилари държеше в ръце неговото набъбнало желание. Пусна го и Тони проникна в нея.

— Да, да, да — зашепна тя, когато той я изпълни. — Моят прекрасен Тони. Прекрасен, прекрасен Тони!!!

— Красива си!

Никога не бе изпитвал по-голяма сладост. Привдигна се на ръце над нея и погледна надолу към изящното й лице. Очите й срещнаха неговите и след миг той сякаш вече не гледаше просто към нея, а в нея и през нейните очи, надничаше в същината на Хилари Томас, в нейната душа. Тя затвори очи, миг след нея Тони направи същото, а когато отново отвори очи осъзна, че тази неповторима връзка бе запазена.

Тони се бе любил с други жени, но нито с една не постигна близостта, която имаше сега с Хилари Томас. Тъй като този акт беше така неповторим, той искаше да го накара да трае колкото е възможно по-дълго, искаше да я вземе със себе си, да я заведе до ръба на бездната и заедно да скочат. Този път обаче Тони не успяваше да се владее така, както правеше обикновено. Той се втурна към кулминацията си и не можеше да направи нищо, за да се спре. Не беше само това, че Хилари го обхващаше по-плътно, беше по-влажна и по-темпераментна от другите жени, които бе познавал. Не ставаше въпрос само за някакъв добре овладян трик с вагиналните мускули и не беше само това, че съвършените й гърди го подлудяваха и че кожата й бе по-кадифена от тази на другите жени, с които бе имал връзка. Всичко това бе истина, но фактът, че тя бе напълно неповторима за него, някак изключително неповторима — нещо, което той дори не бе успял да определи — това правеше връзката му с нея толкова непоносимо вълнуваща.

Хилари предусети шеметно приближаващия му оргазъм, сложи ръце на гърба му и го дръпна към себе си. Тони не искаше да й тежи, но тя като че ли не забелязваше теглото му. Гърдите й бяха притиснати под тежестта му, когато той се отпусна върху нея. Тя повдигна бедра и впи в него таза си, а той се движеше напред-назад все по-бързо и желанието му все повече набъбваше. Като по чудо, тя отново усети в себе си да избухва онази топла вълна в мига, когато и той започна да впръсква конвулсивно топлината си в нея. Хилари го държеше здраво притиснат към тялото си и непрекъснато шептеше името му, докато той избухваше в нея… отново и отново… топло, могъщо, без край — вътре в нея, в най-дълбоките й и потайни кътчета. Когато се изправи, мощен прилив на нежност, обич и болезнена нужда го завладяха и той разбра, че никога няма да я остави да си отиде.

* * *

По-късно те лежаха един до друг, хванати за ръце. Сърцата им постепенно успокояваха ритъма си.

Хилари бе физически и емоционално изцедена от преживяването. Количеството и изненадващата сила на кулминационните й моменти я бяха разтърсили. Тя никога не се бе чувствала така. Всеки оргазъм бе като небесен гръм, поразяващ я право в сърцето, разтърсващ всяка фибра на тялото й — електричество, което възбуждаше и което не можеше да се опише. Ала Тони й бе дал много повече от сексуалната наслада. Хилари бе усетила нещо друго, нещо ново за нея, нещо великолепно и могъщо, за което нямаше думи.

Тя осъзнаваше, че според някои хора думата „любов“ най-точно описваше чувствата й, но не беше готова да приеме това обезпокояващо определение. Много дълго време, още от детството си, Хилари неразделно свързваше в съзнанието си думите „любов“ и „болка“. Тя не можеше да повярва, че обича Тони Клеменца или пък той нея. Не смееше да повярва, защото ако го направеше, щеше да стане уязвима и беззащитна.

От друга страна, на Хилари не й се вярваше, че Тони съзнателно би я наранил. Той не беше като баща й, Ърл. Не приличаше на никого от предишните й познати. В него имаше някаква нежност, или по-скоро някаква милозливост, която я караше да се чувства съвсем сигурна в неговите ръце. Може би трябваше да опита с него. Навярно той бе този единствен мъж, за когото си струваше да се рискува.

Но после Хилари си помисли как би се чувствала, ако късметът в техните взаимоотношения им изиграеше номер, след като тя бе заложила всичко на него. Ударът би бил жесток. Хилари не знаеше дали би успяла да се съвземе след него.

Това е проблемът!

Няма лесно решение!

Но тя не искаше да мисли за него точно сега. Искаше просто да лежи до Тони и да се наслаждава на топлината, която двамата бяха създали.

Започна да си припомня сцени от техния полов акт, еротичните усещания, които я бяха оставили без сили и някои от които все още тлееха в плътта й.

Тони се обърна настрани и я погледна в лицето. Целуна шията й, след това едната й буза.

— Какво си се замислила? Давам цент, за да разбера.

— Мислите ми струват повече от това — рече тя.

— Един долар.

— Повече.

— Сто долара?

— Може би сто хиляди.

— Скъпи мисли.

— Всъщност не са мисли, а спомени.

— Ъхъ.

— Спомени за какво?

— За това, което правихме само преди няколко минути.

— Знаеш ли — рече Тони, — ти ме изненадваш. Изглеждаш толкова почтена и чиста — почти ангел. Но все пак имаш една възхитително мръснишка черта.

— Да, мога да се държа мръснишки.

— Много мръснишки!^[21]

— Харесва ли ти тялото ми?

— Имаш красиво тяло.

Известно време двамата си говореха разни безсмислици — приказки на влюбени, бъбрейки унесено. Бяха така разтопени от щастие, че всичко им се виждаше забавно.

Не след дълго, все още говорейки занесено, но с по-сериозна нотка в гласа, Тони каза:

— Ти знаеш, разбира се, че аз никога няма да те оставя да си отидеш.

Хилари усети, че той е готов да й каже нещо обвързващо, стига да можеше да е сигурен, че и тя би сторила същото. В това обаче беше проблемът — Хилари не беше готова. Изобщо не знаеше дали някога щеше да бъде готова. Тя го желаеше! О, господи, как го желаеше само!!! Не можеше да си представи нещо по-вълнуващо и блажено от техния съвместен живот — щяха да се обогатяват взаимно, да се допълват — всеки със специфичните си таланти и интереси. Но Хилари изпитваше ужас от разочарованието и болката, които щяха да дойдат, ако той престанеше да я желае. Всички онези ужасни години с Ърл и Ема в Чикаго бяха минало, но тя не можеше така лесно да пренебрегне наученото преди много, много време в онзи апартамент под наем. Боеше се да се обвързва.

Търсейки начин да избегне скрития въпрос в думите му и, надявайки се разговорът да остане весело-закачлив, Хилари каза:

— Никога няма да ме оставиш да си отида ли?

— Никога.

— Няма ли да е неудобно да работиш като полицай заедно с мене?

Тони се взря в очите й, опитвайки се да разбере дали тя бе схванала правилно думите му.

— Не ме пришпорвай, Тони — каза нервно Хилари. — Трябва ми време. Просто малко време.

— Имаш всичкото време на света.

— Точно сега съм толкова щастлива, че просто искам само да се шегувам. Сега моментът не е подходящ да бъдем сериозни.

— И аз ще се опитам да се шегувам — рече Тони.

— За какво да говорим?

— Искам да зная всичко за тебе.

— Но това звучи сериозно, а не шеговито.

— Знаеш ли какво? Ти ще бъдеш полусериозна, а аз полушеговит и ще се редуваме.

— Добре. Първи въпрос!

— Какво най-много обичаш за закуска?

— Корнфлейкс.

— Любимото ти ядене за обяд?

— Корнфлейкс.

— Любимата ти храна за вечеря?

— Корнфлейкс.

— Чакай малко!

— Какво има?

— Предположих, че си сериозна относно любимата храна за закуска, но после ми даде два шеговити отговора.

— Аз обожавам корнфлейкс.

— Сега ми дължиш два сериозни отговора.

— Давай!

— Къде си родена?

— В Чикаго.

— Там ли си отраснала?

— Да.

— Родители?

— Не зная кои са родителите ми. Излюпила съм се от яйце — патешко яйце. Било е някакво чудо. Сигурно си чел за това събитие. Има дори една католическа църква в Чикаго, която носи името на събитието — Нашата Дама на Патешкото яйце.

— Много смешно, наистина!

— Благодаря.

— Родители? — попита отново Тони.

— Не е честно — рече Хилари. — Не можеш да задаваш два пъти един и същи въпрос.

— Кой ти каза?

— Аз.

— Толкова ли е ужасно?

— Кое?

— Онова, което са направили родителите ти.

Хилари се опита да отклони въпроса.

— Защо мислиш, че са направили нещо ужасно?

— И преди съм те питал за тях. Питах те и за детството ти. Винаги си отбягвала тези въпроси. Винаги много умно и с вещина си сменяла темата. Сметна, че не съм забелязал, но не е така.

Тони погледна в дълбините на сърцето й, както никой досега. Тя почти се уплаши и затвори очи, за да не може той да прозира в нея.

— Кажи ми — настояваше той.

— Те са алкохолици.

— И двамата ли?

— Да.

— В тежка форма?

— О, да.

— Буйстват ли?

— Да.

— И?

— И не искам да говоря за това точно сега.

— Може да ти е от полза.

— Не! Моля те, Тони, щастлива съм, но ако ме накараш да говоря за тях… тогава няма вече да съм щастлива. До сега вечерта беше прекрасна. Не я разваляй.

— Рано или късно искам да ми разкажеш.

— Добре — съгласи се тя, — но не тази вечер.

Тони въздъхна.

— Добре — каза той. — А сега да видим… коя е любимата ти телевизионна звезда?

— Жабокът Кърмит.

— Коя е любимата ти телевизионна звезда, която да е човек?

— Жабокът Кърмит — отговори Хилари.

— Но аз казах да е човек този път!

— За мене той е много повече човек, отколкото други лица в телевизията.

— Имаш право! А белегът?

— Кърмит има белег?

— Имам предвид твоя белег.

— Отблъсква ли те? — попита тя, опитвайки се отново да отклони въпроса.

— Не — отвърна Тони. — Той просто те прави по-хубава.

— Така ли?

— Така е.

— Имаш ли нещо против да те проверя с детектора на лъжата?

— Тук имаш детектор на лъжата?

— Ами да — рече Хилари, протегна ръка и взе отпуснатия му член в ръката си. — Моят детектор на лъжата работи по съвсем проста схема. Няма начин да даде неверни данни. Просто взимаме главния щепсел — каза Хилари, леко стискайки органа му, — и го включваме в контакт „Б“.

— Контакт „Б“ ли?

Тя се плъзна надолу в леглото и го взе с устата си. Само за секунди той набъбна, започна да пулсира, втвърден и готов. След няколко минути вече едва успяваше да се сдържа.

Хилари вдигна поглед и се усмихна.

— Не си излъгал — каза тя.

— Пак ще повторя: ти си изненадващо развратно момиче.

— Искаш ли пак тялото ми?

— Искам пак тялото ти.

— А душата ми?

— Тя не е ли част от комплекта?

Този път тя се качи отгоре му. Движеше се напред-назад, от едната страна на другата, нагоре-надолу… Когато Тони посегна към полюшващите й се гърди, Хилари му се усмихна, а след това вече нямаше отделни движения или докосвания — всичко се сля в едно непрекъснато, гладко и супернагорещено движение, което нямаше нито начало, нито край.

В полунощ двамата отидоха до кухнята и си приготвиха една късна лека вечеря — студена закуска от сирене, желирано пиле, плодове и изстудено бяло вино. Занесоха всичко в спалнята, ядоха малко, подаваха си хапки един на друг, а след това, още преди да бяха хапнали кой знае колко, загубиха интерес към храната.

Хилари и Тони бяха като двойка тийнейджъри, завладени от собствените си тела и явно надарени с неизчерпаема енергия. Докато се люшкаха в ритмичен екстаз, Хилари остро усещаше, че това не бяха просто поредица от полови актове, в които те участваха, а важен ритуал. Беше церемония, пречистваща я изцяло от дълго трупаните страхове. Тя се оставяше в ръцете на друго човешко същество по начин, който само преди седмица би й се сторил невъзможен. Бе оставила настрана гордостта си, беше се разголила, изтощавайки себе си и предлагайки му се, рискувайки по този начин отказ, унижение, срам. Имаше съвсем малката надежда, че Тони няма да злоупотреби и той не го стори. Много от нещата, които направиха, биха изглеждали срамни с друг партньор, ала с Тони всеки акт беше екзалтиращ, извисяващ, божествен. Тя още не можеше да му каже, че го обича — не и с думи. Но го изричаше по друг начин, когато в леглото го молеше да направи с нея каквото пожелае, без да си оставя никакви резерви, отваряйки се изцяло за него, докато накрая коленичи пред него и с устните и езика си изсмука и последния грам сладост от слабините му.

Омразата й към Ърл и Ема сега бе така силна, както и когато бяха живи. Защото не друго, а тяхното влияние върху нея я правеше неспособна да изрази чувствата си към Тони. Хилари се питаше какво трябва да направи, та да счупи веригите, в които родителите й я бяха оковали.

Известно време тя и Тони лежаха в леглото прегърнати без да говорят, защото нямаше нужда от думи.

Десет минути по-късно, в четири и половина сутринта, Хилари каза:

— Трябва да си вървя.

— Остани!

— Имаш ли сили за още?

— Боже мой, не! — каза Тони. — Изцеден съм! Просто искам да те държа в прегръдките си. Остани да спиш тук.

— Ако остана, няма да можем да спим.

— А ти имаш ли сили за още?

— За съжаление не, мили мой. Обаче утре имам работа. Ти също. А и двамата сме твърде възбудени и твърде изпълнени един с друг, за да можем да си починем, щом сме в едно легло. Ще продължим да се докосваме, да бъбрим и да не се поддаваме на съня.

— Е — рече Тони, — ще трябва да свикнем да прекарваме нощите си заедно. Искам да кажа, че ще прекарваме много от тях в едно и също легло, не мислиш ли?

— Много, много нощи — съгласи се Хилари. — Първата нощ е най-страшната. Ще се нагодим един към друг, когато връзката ни се поизноси. Аз ще спя с ролки на главата и крем върху лицето.

— А аз ще започна да пуша пури и да гледам представлението на Джони Карсън.

— Срамота! — възкликна Хилари.

— Разбира се, ще е нужно малко време, за да изчезне свежестта в нашите отношения.

— Да, малко — съгласи се тя.

— Например петдесет години.

— Или шестдесет.

Двамата удължиха тръгването й с още петнадесет минути, но накрая Хилари стана и се облече. Тони нахлузи дънките си.

Във всекидневната, отправяйки се към външната врата, Хилари се спря пред една от картините му и каза:

— Искам да взема шест от най-хубавите ти картини. Ще ги занеса на Уайънт Стивънс в Бевърли Хилс и ще видя дали ще може да ти помогне.

— Няма да може.

— Искам да опитам.

— Това е една от най-хубавите галерии.

— Че защо да започваш от най-долното стъпало?

Тони я изгледа втренчено, така, сякаш виждаше друг човек. Най-накрая той каза:

— Може би ще трябва да скоча.

— Да скочиш ли?

Той й каза за пламенния съвет, даден му от Юджийн Тъкър, бившият чернокож затворник, който сега изработваше дрехи.

— Тъкър е прав — каза Хилари. — Но това дори не е скок, а просто лек подскок. Ти няма да напуснеш работата си в полицията или нещо подобно. Просто ще опипаш обстановката.

Тони сви рамене.

— Уайънт Стивънс ще ме отреже — рече той, — но предполагам, че нищо не губя, ако го оставя да го стори.

— Няма да те отреже — каза Хилари. — Избери шест от картините си — най-характерни за творчеството ти по твое мнение. Ще се опитам да уредя за нас среща с Уайънт или по-късно днес, или утре.

— Избери си още сега — рече Тони. — Вземи ги със себе си. Когато видиш Стивънс, покажи му ги.

— Но аз съм уверена, че той ще иска да се запознае с тебе.

— Ако му хареса това, което ще види, чак тогава той ще поиска да се запознае с мене. А ако изобщо хареса нещо, аз ще бъда щастлив да се видя с него.

— Тони, наистина…

— Просто не искам да съм там, когато ти каже, че работите са добри, но са просто картини на талантлив аматьор.

— Невъзможен си!

— Предпазлив.

— Такъв песимист си!

— Реалист.

Хилари нямаше време да разгледа всичките шестдесет картини, натрупани във всекидневната. С изненада разбра, че Тони има още петдесет, складирани из най-различни шкафове, както и сто графики, почти толкова акварели и безброй много предварителни скици. Тя искаше да ги види всичките, но само след като си починеше, за да може да им се наслади изцяло. Хилари избра шест от дванадесетте картини, окачени по стените във всекидневната. За да ги запазят, те внимателно ги увиха в един стар чаршаф, който Тони накъса на парчета за тази цел.

Той си сложи риза и обувки и й помогна да отнесат товара до колата й. Сложиха ги в багажника. Хилари затвори и заключи багажника и двамата се изгледаха мълчаливо, без да могат да си кажат „довиждане“.

Бяха застанали на светлината на шестметровата халогенна улична лампа. Тони я целуна леко. Нощта беше мразовита и ясна.

— Скоро ще се съмне — каза Тони.

— Искаш ли да изпееш заедно с мене „Двама сънливци“?

— Не мога да пея — отвърна той.

— Не ти вярвам — каза Хилари и се притисна към него. — Съдейки от собствен опит, ти си много добър във всичко, което вършиш.

— Развратно момиче!

— Опитвам се да бъда.

Те отново се целунаха и Тони й отвори шофьорската врата.

— Ти няма ли да работиш днес? — попита тя.

— Не. Не и след… Франк. Трябва да отида да напиша доклад, но това ще ми отнеме около час. Ще взема няколко дни отпуска. Имам много насъбрани почивки.

— Ще ти се обадя следобед.

— Ще чакам — отвърна й той.

Хилари се отдалечи, поемайки по пустите утринни улици. След няколко пресечки усети, че коремът й закъркори от глад. Тя се сети, че вкъщи нямаше необходимото, за да си приготви закуска. Възнамеряваше да напазарува след като човекът от телефонната компания привършеше работата си, но пък точно тогава й бе позвънил Майкъл Саватино и тя се бе втурнала към апартамента на Тони. На следващото кръстовище Хилари зави наляво и се упъти към денонощния магазин, за да си купи яйца и мляко.

* * *

Тони смяташе, че на Хилари ще са й нужни не повече от десет минути, за да се прибере вкъщи по безлюдните улици, но изчака петнадесет минути, преди да й се обади, за да провери дали се е върнала. Телефонът й не позвъня. Чуха се само няколко компютърни звуци — бибипкане и бръмчене, съставляващи езика на компютрите — едва след това нещо щракна, цъкна и изпука. Последва кухото, призрачно съскане, показващо, че връзката не е осъществена. Тони затвори, набра отново номера, внимавайки да избере правилно всяка цифра, но отново телефонът й не иззвъня.

Тони бе уверен, че този бе новият й номер, избран от него. Не го бе включил в телефонния указател. Когато тя му го каза, той провери, за да е сигурен, че не греши. Пък и Хилари му го бе продиктувала от фактурата за извършени услуги от телефонната компания, която беше в чантата й. Така че не можеше да има грешка.

Тони се обади на телефонистката и й каза какъв е проблемът. Жената се опита да го свърже чрез централата, но и тя не успя.

— Да не би да не е затворен както трябва?

— Смятам, че е.

— Какво можете да направите?

— Ще докладвам номера за неизправен — каза телефонистката. — „Телефонни повреди“ ще се погрижат телефона да проработи.

— Кога?

— Това да не е номер на много възрастен човек или инвалид?

— Не — отвърна Тони.

— Тогава ще мине по каналния ред за отстраняване на повредата — отвърна тя. — Един от нашите хора ще го види след осем часа тази сутрин.

— Благодаря.

Тони сложи слушалката върху вилката. Той седеше на ръба на леглото, загледан замислено в измачкания чаршаф, където Хилари бе лежала и погледна малкия къс хартия, върху който бе записан номерът й.

Неизправен ли?

Навярно техникът бе направил грешка вчера следобед, разменяйки телефоните. Възможно. Но не и правдоподобно. Всъщност не беше никак правдоподобно.

Внезапно той си спомни за анонимното телефонно обаждане, което я безпокоеше. Човек, който вършеше такива неща, беше обикновено слаб, безопасен, сексуално затормозен. Не беше способен на нормални взаимоотношения с жена и в това почти нямаше изключения. Общо взето такъв тип беше твърде интровертен и страхлив, че да се опита да изнасилва. Обикновено… почти без изключения… общо взето. Но нима не можеше да се допусне, че този откачен беше един измежду хиляда и беше опасен?

Тони сложи ръка на стомаха си. Започна да му прилошава.

Ако букмейкърите в Лас Вегас събираха облози в момента за това дали Хилари Томас би могла да бъде обект на нападение от страна на двама различни вманиачени убийци за по-малко от една седмица, то облозите срещу такава възможност биха достигнали астрономическа цифра. От друга страна по време на службата си в полицията на Лос Анджелис Тони бе виждал невъзможното да се случва отново и отново. Преди много време той се бе научил да очаква неочакваното.

Спомни си за Боби Валдез… гол… изпълзяващ от шкафа под умивалника… с див, безумен поглед… и оръжие в едната ръка.

Иззад прозорците на стаята долетя писък на птица, макар небето да не бе докоснато още от първите утринни лъчи. Писъкът беше остър, пронизителен… извисяващ се нагоре, после надолу, пак нагоре, пак надолу… а птицата прелиташе от дърво на дърво в двора. Писукаше така, сякаш я преследваше нещо много бързо, кръвожадно и безмилостно.

Върху челото на Тони избих капчици пот.

Той стана от леглото.

Нещо ставаше в дома на Хилари. Нещо лошо… нещо ужасно.

* * *

Тъй като се отби в денонощния магазин, за да купи мляко, яйца, масло и други продукти, Хилари се прибра в дома си половин час, след като бе тръгнала от Тони. Тя беше гладна и приятно уморена. Копнееше за един омлет със сирене и ситно нарязан магданоз… а после поне шест часа непробуден и дълбок, дълбок сън. Беше прекалено уморена, за да си даде труда да вкара мерцедеса в гаража. Паркира колата в алеята.

Автоматичните пръскалки ръсеха вода над тъмната трева. Чуваше се приглушеното им свирукане и съскане. Лекият бриз шумолеше в листата на високите палми.

Хилари влезе в къщата през главния вход. В хола цареше непрогледна тъмнина. Ала предвиждайки, че може би ще се върне късно, на излизане тя беше оставила лампата в антрето да свети. Когато влезе, премести пакетите в едната си ръка, а с другата затвори и заключи и двете резета.

Запали главното осветление в хола, направи две крачки и едва тогава разбра, че стаята беше съсипана. Две настолни лампи бяха направени на пух и прах, абажурите им бяха разкъсани, една витрина беше разбита и целият килим бе поръсен с хиляди парчета стъкло. Скъпите порцеланови уникати, които бяха върху полиците също бяха разбити: безброй малки парчета се валяха около камината и по пода. Диванът и креслата бяха разрязани с нож. Огромни късове дунапрен и пълнеж бяха разхвърляни из стаята. Два дървени стола, очевидно разбити в стената, сега просто бяха куп подпалки, а стената бе издраскана. Краката на чудесния ъглов шкаф от антикварния магазин бяха отчупени, всичките му чекмеджета бяха издърпани и дъната им бяха избити. Картините бяха все още на стената, където ги бе окачила, но висяха целите раздрани на тънки ивици. Пепелта от камината беше размазана върху красивия скъп килим от магазина на Едуард Фийлдс. Нито една мебел, нито едно украшение не беше пропуснато. Растенията бяха изкоренени и накъсани на парчета.

В началото Хилари бе зашеметена, но после шокът й отстъпи място на гнева й срещу вандалите.

— Копелета! — процеди през зъби тя.

Толкова щастливи часове бе прекарала Хилари, избирайки всяка вещ поотделно. Беше похарчила почти цяло състояние, но не цената на съсипаното имущество я притесняваше толкова, тъй като по-голямата част от него беше застраховано. Имаше обаче сантиментална стойност, която не можеше да бъде компенсирана. Тези бяха първите хубави неща, които тя бе притежавала и я болеше да ги загуби. В очите й блеснаха сълзи.

Потресена и невярваща, Хилари пристъпи сред развалините, преди да осъзнае, че животът й може да е в опасност. Тя се спря и се ослуша. В къщата цареше тишина.

По гръбнака й полазиха студени тръпки и за миг тя изпита ужас — стори й се, че някой диша в тила й. Извърна се и погледна назад. Нямаше никой.

Шкафът в антрето, който беше затворен, когато тя влезе в къщата, бе все още затворен. За миг Хилари се втренчи в него, изтръпнала в очакване той да се отвори. Но ако вътре имаше някой, който чакаше завръщането й, то той трябваше да е излязъл до сега.

„Това е пълна лудост!“, мислеше си Хилари. „Не може да се случи отново. Просто не може! Нечувано е, нали така?!“

Зад нея нещо прошумоля.

Тя тихо извика от уплаха и посегна със свободната си ръка, за да се предпази от нападателя.

Но нападател нямаше. Хилари все още беше сама в хола.

Въпреки всичко, тя бе уверена, че онова, което бе чула, не беше невинният и естествен домашен шум — някоя изскърцала греда или дъска. Хилари знаеше, че тя не бе единственият човек в тази къща — усещаше чуждо присъствие.

Отново същият шум!

В трапезарията…

Изхрущяване, подрънкване… сякаш някой ходеше върху парчета стъкло и порцелан. Още една стъпка…

До трапезарията се стигаше по сводестия коридор. Тя беше на около шест метра от Хилари. Там беше тъмно като в гробница.

Още една стъпка… хрус-хряс.

Тя започна да се оттегля назад, отдалечавайки се много внимателно от източника на звука, насочвайки се към външната врата, която сега й се струваше на километър и половина от нея. Как й се искаше да не беше я заключвала с резетата!

От черния, зейнал вход на трапезарията се показа мъж… Той излезе в сводестия коридор и на бледата светлина Хилари видя, че е едър, висок и с широки рамене. Мъжът се спря в мрака за миг, после влезе в ярко осветения хол.

— Не! — извика Хилари.

Поразена, тя замръзна на мястото си и вече не се оттегляше към вратата. Сърцето й лудо заблъска, устата й пресъхна… Хилари поклати глава напред-назад, напред-назад… не, не, не…

Той държеше голям и смъртоносно наострен нож. Ухили й се. Беше Бруно Фрай.

* * *

Тони беше благодарен, че улиците са пусти, защото не би могъл да понесе мисълта за забавяне. Боеше се, че без друго вече е закъснял.

Караше напористо и бързо на север по „Санта Моника“, после на запад по „Уишлър“. Джипът се движеше с над сто и десет километра в час, когато стигна до първия хълм на Бевърли Хилс в очертанията на града. Моторът ревеше, прозорците и някои от копчетата на арматурното табло леко вибрираха. Тони се спусна по хълма, но семафорът светна червено. Той не натисна спирачките, натисна предупредително клаксона и профуча през кръстовището. Стрелна се над капака за канализационната шахта — лека хлътнатина, която при шестдесет километра в час не се усещаше. Но сега, при тази скорост, едва забележимата вдлъбнатина беше като зейнала бездна под него. За част от секундата Тони фактически полетя във въздуха, удряйки главата си в тавана на колата, макар че бе сложил предпазния колан. Джипът отново докосна паважа с трясък — хилядогласен хор от тракане, чукане и остър писък на измъчена гума. Понесе се наляво, а задницата се завъртя с грозно свистене, от което кръвта в жилите му замръзна. Изпод сърдитите гуми се разнесе дим на изгоряло. Само за миг съзнанието му бе взривено от мисълта, че ще загуби контрол, но след това изведнъж Тони овладя волана и вече бе изкачил наполовина следващия хълм, без да осъзнава как точно се бе озовал там.

Той намали скоростта на шестдесет и пет километра в час, а сетне отново я вдигна до деветдесет и пет. Реши да не увеличава повече от това. Оставаше още малко. Ако огънеше някой уличен стълб с джипа или се обърнеше и се убиеше, нямаше да може да помогне на Хилари.

Тони все още продължаваше да нарушава правилника за движение. Той взе няколко завоя с такава голяма скорост, че навлезе в срещуположното платно, благодарен, че не се задаваше никаква кола. Всички пътни светлини и знаци бяха против него — както повеляваха правилата за всемирната подлост, но Тони ги пренебрегна до един. Не се безпокоеше, че ще му надупчат талона за превишена скорост и безразсъдно шофиране. Ако някой униформен полицай го спреше, той щеше да му покаже значката си и да го вземе със себе си, за да отидат до дома на Хилари. Но Тони се уповаваше единствено на бога да не бъде спиран, защото това означаваше не само да спре, но и да се представи, да обясни спешността на случая. Щеше да загуби поне една минута.

А той предчувстваше, че една минута бе от огромно значение — значението на живот или смърт за Хилари.

* * *

Когато видя Бруно Фрай да влиза в хола, Хилари помисли, че полудява. Той беше мъртъв! Мъртъв! Тя го бе промушила два пъти и бе видяла кръвта му. Беше го видяла и в моргата — студен, жълтеникаво-пепелив и бездиханен. Беше извършена аутопсия. Смъртният акт бе разписан. Мъртъвците не могат да ходят!

Въпреки това той се бе надигнал от гроба, беше излязъл от тъмната трапезария — последният неканен гост с голям нож в едната си ръка, стегната с кожена ръкавица, нетърпелив да довърши работата си, която бе започнал миналата седмица. Просто не беше възможно той да е тук!

Хилари затвори очи и се опита с усилие на волята си да го пропъди. Но миг по-късно, когато принуди сама себе се да погледне отново, той все още беше там.

Тя не бе в състояние да се движи. Искаше да избяга, но всичките й стави — хълбоците, коленете, глезените, бяха сковани, вцепенени… беше безсилна да ги задвижи. Почувства се толкова слаба и крехка, колкото една много, много стара жена. Беше сигурна, че ако успее да раздвижи крайниците си и направеше една крачка, щеше да се строполи на пода.

Не можеше да говори, но вътре в себе си пищеше.

Фрай се спря на около четири метра от нея. Единият му крак бе омотан в парче подплата, откъсната от раздраните кресла. Лицето му беше тебеширенобяло и той силно се тресеше, очевидно на ръба на истерията.

Можеше ли мъртвец да изпада в истерия?

Хилари сигурно полудяваше. Сигурно! Беше съвсем, съвсем луда! Но тя знаеше, че не е така.

Призрак ли виждаше? Ала тя не вярваше в призраци. И освен това, не бяха ли духовете нематериални, безплътни или поне прозрачни? Можеше ли един призрак да бъде така материален както този ходещ мъртвец и така убедително и ужасяващо реален като него?!

— Кучка! — каза той. — Ти, воняща кучко!

Грубият му, нисък и хрипкав глас не можеше да бъде сбъркан.

„Но гласните му струни трябва вече да са се разпаднали!“ — тази безумна мисъл мина през съзнанието на Хилари. „Гърлото му трябва да е изгнило.“

Тя усети как в нея се надига див смях. Бореше се да го овладее. Ако започнеше да се смее, никога нямаше да може да спре.

— Ти ме уби! — рече заплашително Фрай, все още на ръба на истерията.

— Не — каза Хилари. — О, не, не!

— Уби ме! — изкрещя той и замахна с ножа. — Ти ме уби! И не смей да лъжеш! Аз зная. Да не би да мислеше, че не зная? О, господи! Чувствам се толкова чужд, толкова сам, съвсем сам и опустошен! — В гласа му се долови неподправена душевна болка, примесена с гняв. — Толкова опустошен и уплашен! И всичко е заради тебе!

Фрай бавно прекоси няколкото метра, които ги разделяха, като внимателно стъпваше сред отломките.

Хилари забеляза, че очите му не бяха очи на мъртвец — изцъклени или замъглени от белезникав слой. Те бяха сиво-сини и съвсем живи — в тях гореше студена, изпепеляваща ярост.

— Този път ще останеш мъртва завинаги — каза Фрай, приближавайки. — Никога няма да се върнеш вече.

Хилари се опита да се отдалечи от него и колебливо отстъпи назад. Краката й почти й изневериха, но тя не падна. Имаше много повече сили в себе си, отколкото подозираше.

— Този път — каза Фрай, — ще взема всички предпазни мерки и няма да ти позволя да се върнеш. Ще ти изрежа шибаното сърце!

Хилари направи още една крачка назад, но беше безсмислено. Тя нямаше да може да избяга. Нямаше на разположение достатъчно време, за да стигне до вратата и да отключи и двете резета. Ако само се опиташе да го стори, той щеше начаса да скочи отгоре й и да забие ножа дълбоко в гърдите й.

— Ще набуча на кол шибаното ти сърце.

Ако хукнеше по стълбите и се опиташе да вземе пистолета си от спалнята, тя сигурно не би имала същия късмет, както миналия път. Този път той щеше да я хване още преди да е стигнала горния етаж.

— Ще ти отрежа проклетата глава.

Фрай се извиси над нея — беше на една ръка разстояние.

Хилари нямаш накъде да бяга, нито къде да се крие.

— Ще ти отрежа езика. Ще натъпча шибаната ти уста с чесън. Ще я натъпча до край с чесън, за да не можеш със сладки приказки да ги накараш да те пуснат от ада и да се върнеш.

Хилари чуваше гръмотевичните удари на сърцето си. Не можеше да диша поради силната си уплаха.

— Ще ти извадя шибаните очи.

Тя отново замръзна на мястото си, неспособна да се помръдне.

— Ще ти извадя очите и ще ги смачкам, за да не можеш да виждаш пътя за връщане.

Фрай вдигна ножа над главата си.

— Ще ти отрежа и ръцете, за да не можеш да опипваш пътя си от ада.

Ножът увисна във въздуха и остана така сякаш цяла вечност — ужасът изкриви представата на Хилари за време.

Смъртоносното острие привличаше погледа й и почти я хипнотизираше.

— Не!

Тънък сноп лъчи заигра по леко наклонения нож.

— Кучка!

И тогава острието се спусна надолу към лицето й. Светлината искреше върху стоманата. Ножът се носеше все по-надолу и по-надолу, очертавайки дълга, извита, смъртоносна дъга.

В едната си ръка Хилари държеше пакета с продуктите. Сега вече без да се замисля какво би трябвало да направи, с бързо, инстинктивно движение тя грабна плика с две ръце и замахна с него нагоре, по посока на падащия нож, отчаяно опитвайки да спре смъртоносния удар.

Острието се заби в продуктите, пробивайки кутията с прясното мляко.

Фрай нададе див, яростен рев.

Мократа кесия беше изтръгната от ръцете на Хилари. Пликът падна на пода и по килима се разсипаха мляко, яйца, стръкове лук и малки пакетчета масло.

Ножът също бе изтръгнат от ръката на мъртвеца и той спря, за да го вдигне от земята.

Хилари хукна към стълбите. Тя знаеше, че така само удължава малко неизбежния си край. Беше спечелила две-три секунди преднина, не повече. Не беше достатъчно време, за да може да се спаси.

Звънецът на вратата иззвъня.

Изненадана, Хилари спря в основата на стълбището и се обърна.

Очите им се срещнаха. Тя видя как за миг в неговите се прокрадна колебливост.

Фрай пристъпи към нея, но с много по-малко увереност, отколкото бе показал в началото. Той нервно погледна към антрето и външната врата.

Повторно иззвъняване!

Хванала се за перилата и отстъпвайки нагоре по стълбите, Хилари започна да вика за помощ, да пищи с всичка сила.

Отвън някой извика:

— Полиция!

Беше Тони.

— Полиция! Отворете вратата!

Хилари не можеше да си представи защо той беше дошъл. Тя никога не бе изпитвала по-голяма радост от човешки глас от тази, която изпитваше сега, чувайки гласа на Токи.

Фрай спря неподвижен, когато чу думата „полиция“, погледна към Хилари, после към вратата, после пак към нея, преценявайки шансовете си.

Тя продължаваше да вика.

Някъде някой разби стъкло. Фрай подскочи, изненадан. Чу се как парчетата издрънчаха върху керамичния под.

Макар че от положението си върху стълбите Хилари не виждаше антрето, тя разбра, че Тони е счупил стъклото на малкото прозорче до входната врата.

— Полиция!

Фрай я изгледа кръвнишки. Хилари никога не бе виждала толкова омраза като тази — тя бе изкривила лицето му и запалила в очите му пламъка на безумието.

— Хилари! — викаше Тони.

— Ще се върна — рече й Фрай.

Мъртвецът й обърна гръб и хукна през хола към трапезарията, възнамерявайки очевидно да се измъкне от къщата през кухнята.

Хлипайки, Хилари се втурна надолу по стълбите към тесния прозорец с разбитото стъкло, откъдето я викаше Тони.

* * *

Пъхайки пистолета си в кобура му, Тони се върна от градината зад къщата и влезе в ярко осветената кухня.

Хилари стоеше до кухненския блок в сградата на помещението. Върху плота, на сантиметър от ръката й лежеше кухненски нож.

Когато затвори вратата, Тони каза:

— В розариума няма никой.

— Заключи я! — рече Хилари.

— Какво?

— Вратата. Заключи я!

Тони заключи вратата.

— Навсякъде ли огледа? — попита тя.

— Всяко ъгълче.

— И от двете страни на къщата?

— Да.

— В храстите?

— Всеки храст.

— А сега какво? — попита Хилари.

— Ще се обадя в участъка, за да изпратят двама униформени полицаи да направят доклад.

— Няма смисъл — рече тя.

— Човек никога не знае. Може някой съсед да го е видял да обикаля тук преди това. Или някой да го е видял, когато е избягал от къщата.

— Нужно ли е един мъртвец да бяга? Един призрак може просто да изчезне, когато пожелае, нали?

— Ти да не вярваш в духове?

— Може би той не е бил дух — каза Хилари. — Навярно е бил ходещ труп. Просто най-обикновен движещ се труп, серийно производство.

— Не вярваш и в зомбита, нали?

— Не вярвам ли?

— Прекалено разумна си за това.

Хилари затвори очи и поклати глава.

— Не зная вече в какво вярвам — рече тя.

В гласа й се долови трепет, който разтревожи Тони. Тя можеше да припадне всеки момент.

— Хилари… сигурна ли си в това, което видя?

— Той беше!

— Но как е възможно?

— Беше Фрай — настояваше Хилари.

— Ти го видя в моргата миналия четвъртък.

— Тогава беше ли мъртъв?

— Разбира се, че беше.

— Кой ти каза?

— Лекарите… патологът.

— Лекарите понякога грешат.

— За това дали един човек е жив или мъртъв?!

— Често пишат за такива неща във вестниците — отвърна тя. — Решават, че някой е хвърлил топа и издават смъртен акт. Тогава изведнъж покойникът се надига и сяда на масата в погребалното бюро. Случва се, макар и не много често. Признавам, че не е ежедневие. Зная, че вероятността е едно на един милион.

— Дори едно на десет милиона.

— Но все пак се случва.

— Не и сега.

— Аз го видях! Тук… тази вечер.

Тони отиде до нея, целуна я по бузата и взе ръката й — тя беше леденостудена.

— Чуй ме, Хилари, той е мъртъв. Поради прободните рани, които ти си му нанесла, Фрай е загубил половината си кръв. Намерили са го сред огромна локва кръв. Загубил е всичката тази кръв, после е лежал под жарките лъчи на слънцето, без никой да се погрижи за него с часове. Просто не би могъл да остане жив след всичко това.

— Ами ако е могъл?

Тони повдигна ръката й към устните си и целуна бледите й пръсти.

— Не — каза той тихо, но твърдо. — Фрай е нямал друга възможност, освен да умре, при такава загуба на кръв.

Тони предполагаше, че Хилари е изпаднала в лек шок — нещо като временно късо съединение за възприятията й и краткотрайно объркване на паметта. Тя просто объркваше това нападение с другото от миналата седмица. След минута-две, когато отново се съвземеше, всичко щеше да се проясни в ума й и Хилари щеше да разбере, че човекът, който беше дошъл при нея тази нощ, не беше Бруно Фрай. Тони трябваше само да я погали малко, да й поговори тихо и успокоително и да отговаря на всичките й въпроси и невероятни предположения толкова разумно, колкото бе възможно, докато тя отново се върнеше в нормалното си състояние.

— Може би Фрай не е бил мъртъв, когато са го намерили на паркинга — каза тя. — Може би той просто е бил в кома.

— Експертът по съдебна медицина щеше да забележи по време на аутопсията.

— Но може би той изобщо не е извършил аутопсия.

— Ако той лично не е, то някой друг от екипа му я е извършил.

— Е — каза Хилари, — може би този ден те са били много заети: изведнъж са се струпали много мъртъвци на един път или нещо подобно, и са решили набързо да напишат отчета, без фактически да са свършили работата си.

— Невъзможно е — отвърна Тони. — Службата на експерта се слави с най-висок професионализъм.

— Не можем ли поне да проверим? — попита Хилари.

Тони кимна.

— Разбира се, ще го направим. Но ти забравяш, че Фрай сигурно е преминал през ръцете на един или навярно двама служители от погребалното бюро. Каквато и кръв да е била останала в него, тя е била изцедена и кухините са били запълнени с балсамираща течност.

— Сигурен ли си?

— Трябвало е или да го балсамират, или да го кремират, за да го изпратят в Сейнт Хелена. Такъв е законът.

Хилари се замисли върху това за миг, после каза:

— Ами ако този наистина е случаят на десет милиона? Ами ако Фрай е бил обявен за починал поради грешка? Или пък експертът все пак е погледнал през пръсти на аутопсията? Какво ако Фрай се е изправил на масата в погребалното бюро точно когато служителят се е канил да започне работата си по него?

— Хилари, ти си като удавник, който се хваща за сламката! Нима не разбираш, че ако такова нещо се бе случило, ние щяхме да знаем за него? Ако някой служител в погребалното бюро разбере, че пред него лежи мъртвец, който в крайна сметка се оказва жив, и че буквално е обезкървен до смърт и се нуждае от спешна медицинска помощ, то този служител ще го изпрати по най-бързия начин в близката болница. Служителят също така ще ни се обади в офиса на експерта по съдебна медицина. Или пък от болницата ще се обадят. Ние веднага бихме разбрали за това.

Хилари се замисли над думите му, загледа се в кухненския под и прехапа долната си устна.

— А какво стана с шериф Лоренски в Напа Каунти?

— Още не сме се свързали с него.

— Защо не?

— Избягва запитванията ни. Отказва да приеме поръчките за разговор по телефона или направо ги връща.

— Е, това не ти ли подсказва, че има нещо повече от очевидните факти? — попита го Хилари. — Има някакъв заговор и шерифът в Напа е част от него.

— Какъв заговор имаш предвид?

— Аз… не зная.

Тони все още говореше тихо, спокойно и все още вярваше, че тя ще откликне на внимателните му и разумни аргументи.

— Заговор между Фрай, Лоренски и самия Сатана? — каза той. — Заговор да измамят смъртта и изпълнението на служебния й дълг? Пъклен заговор за възкресяване на мъртвец? Заговор да се живее вечно по някакъв начин? Всичко това ми се вижда безсмислено. А на тебе?

— Не — рече тя раздразнено. — Наистина няма абсолютно никакъв смисъл!

— Добре. Драго ми е да го чуя. Ако ми беше казала, че има смисъл, щях да се разтревожа за тебе.

— Но, дявол да го вземе, тук става нещо наистина необикновено! Нещо изключително! И ми се струва, че шериф Лоренски няма начин да не е част от него. В края на краищата миналата седмица той излъга, за да защити Фрай. А сега ви избягва, защото няма приемливо обяснение за постъпките си. Поведението му не ти ли се струва подозрително? Не ти ли се вижда, че той е затънал до гуша в някакъв заговор?

— Не — отвърна Тони. — На мене той ми прилича на ужасно сконфузен полицай. Като служител на закона той е извършил дяволски тежко нарушение. Прикрил е местното величие, защото е мислел, че е невъзможно Фрай да бъде замесен в изнасилване и опит за убийство. Не е могъл да се свърже с Фрай миналата сряда, но ни е излъгал, че го е сторил. Бил е напълно убеден, че Фрай не е човекът, когото търсим. Но е бил в грешка. И сега ужасно се срамува от себе си.

— Така ли мислиш наистина? — попита Хилари.

— Всички в участъка мислят така.

— Е, аз не мисля така.

— Хилари…

— Аз видях Бруно Фрай тази нощ!

Вместо постепенно да се съвземе, както Тони се надяваше тя да направи, Хилари ставаше все по-зле, навлизайки все по-дълбоко в тази мрачна фантазия за възкръснали мъртъвци и заговори. И той реши да бъде твърд с нея.

— Хилари, ти не си видяла Бруно Фрай. Той не е бил тук. Не тази нощ. Той е мъртъв. Мъртъв и погребан. Тази нощ те е нападнал друг човек. Ти си изпаднала в лек шок и си объркана. Това е напълно разбираемо. Обаче…

Хилари издърпа ръката си от неговата и отстъпи една крачка назад.

— Не съм объркана. Фрай беше тук. Каза също, че пак ще дойде.

— Само преди минута ти призна, че твоята история изобщо няма смисъл, нали?

— Да — каза тя неохотно. — Така казах. Няма смисъл. Но се случи!

— Повярвай ми, виждал съм как внезапният шок може да повлияе върху хората — каза Тони. — Той изкривява възприятията и представите и…

— Ще ми помогнеш ли или не? — попита Хилари.

— Разбира се, че ще ти помогна.

— Как? Какво ще правим?

— Като начало ще докладваме нахлуването в жилището ти и нападението.

— Няма ли да бъде ужасно неудобно? — попита кисело тя. — Когато им кажа, че един мъртвец се е опитал да ме убие, няма ли те да решат да ме задържат, докато ме подложат на психиатричен тест? Ти ме познаваш дяволски по-добре от другите, но дори ти ме мислиш за луда.

— Аз не те мисля за луда — отвърна Тони, смаян от тона й. — Мисля, че си разстроена.

— По дяволите!

— Разбираемо е.

— По дяволите!

— Хилари, чуй ме. Когато дойдат униформените полицаи, няма да им казваш нищо за Фрай. Ще се успокоиш, ще се овладееш…

— Но аз се владея!

— … и ще се опиташ да си спомниш как изглежда нападателят ти. Ако уталожиш нервите си и ако дадеш на себе си поне минимален шанс, аз съм уверен, че ти ще се изненадаш от онова, което ще си спомниш. Когато бъдеш спокойна, уравновесена и по-разумна във връзка с всичко това, ще разбереш, че нападателят ти не е бил Бруно Фрай.

— Той беше.

— Може да е приличал на Фрай, но…

— Ти се държиш точно като Франк Хауърд онази нощ — рече сърдито Хилари.

Тони не губеше търпение.

— Онази нощ — отвърна той, — ти поне обвиняваше жив човек.

— Ти си просто като всички други, на които някога съм имала доверие — каза тя с треперлив глас.

— Искам да ти помогна.

— Глупости!

— Хилари, не се отвръщай от мене.

— Не аз, а ти пръв се отвърна.

— Аз те обичам.

— Тогава покажи, че е така!

— Нали съм тук? Какви други доказателства искаш?

— Вярвай ми — рече Хилари. — Това е най-доброто доказателство.

Тони виждаше, че тя е крайно неуверена и си мислеше, че Хилари е в това състояние поради лошите изживявания с хора, които бе обичала и на които бе вярвала. Тя наистина трябва да е била грубо изоставена и наранена, защото едно обикновено разочарование не би я направило толкова чувствителна, колкото бе сега. Страдайки все още от старите душевни рани, сега Хилари изискваше фанатична преданост и доверие. В мига, в който той прояви съмнение спрямо нейния разказ, тя започна да се отдръпва от него, макар че той не подлагаше на съмнение нейната честност. Но, по дяволите! Тони знаеше, че никак не е нормално да я насърчава в такива заблуди. Най-доброто, което можеше да направи за нея, беше да я приласкае нежно и да я върне към действителността.

— Фрай беше тук тази нощ — настояваше Хилари. — Беше Фрай и никой друг. Но няма да го кажа на полицаите.

— Добре — каза Тони с облекчение.

— Защото аз няма да се обаждам в полицията.

— Какво?

Без да му обясни, тя се обърна с гръб към него и отиде в кухнята.

Като я последва, минавайки през опустошената трапезария, Тони каза:

— Трябва да съобщиш за това.

— Нищо подобно не трябва да правя.

— Застрахователната ти компания няма да плати нищо, ако не съобщим в полицията.

— Ще се безпокоя за това по-късно — отвърна Хилари, като напусна трапезарията и влезе в хола.

Тони вървеше плътно зад нея, следвайки я неотклонно през съсипията и хаоса в гостната стая. Те се упътиха към стълбите.

— Забравяш нещо — каза той. — Аз съм детектив.

— Е и?

— Аз познавам положението и съм длъжен да го докладвам.

— Ами докладвай го.

— Твоето изявление ще бъде част от доклада.

— Не можеш насила да ме накараш да сътруднича, защото аз няма да го направя.

Те стигнаха до долната площадка на стълбището и той сграбчи ръката й.

— Чакай малко — рече Тони. — Моля те, почакай.

Хилари се обърна с лице към него. Страхът й бе изместен от гняв.

— Пусни ме!

— Къде отиваш?

— Горе.

— Какво ще правиш?

— Ще си взема куфара и ще отида на хотел.

— Можеш да живееш при мене — каза Тони.

— Нима искаш една луда жена да пренощува при тебе? — попита тя язвително.

— Хилари, не се дръж така.

— Може да се развилнея и да те убия, както спиш.

— Аз не смятам, че си луда.

— О, точно така. Ти мислиш, че съм само объркана. Навярно леко откачена, но не и опасна.

— Само се опитвам да ти помогна.

— По много странен начин го правиш.

— Не можеш вечно да живееш в хотел.

— Ще се върна у дома, когато го заловят.

— Но ако не направиш официално оплакване, никой няма да тръгне да го търси.

— Аз ще го търся.

— Ти?!

— Аз.

Сега вече Тони се ядоса.

— Каква игра играеш, Хилари Томас?! Жена детектив?!

— Може да наема частни агенти.

— О, така ли? — попита с презрение Тони, разбирайки, че би могъл да я отчужди от себе си още повече с такова отношение, но твърде ядосан, за да запази спокойствие. — Кой? Филип Марлоу? Джим Рокфорд? Сам Спейд?

— Ти си бил много саркастичен!

— Ти ме принуждаваш да бъда такъв. Може би сарказмът ми ще ти помогне да се опомниш.

— Моят агент случайно знае едно частно детективско бюро.

— Казвам ти, че те не се занимават с такива работи.

— Занимават се с всичко, за което им се плаща.

— Не с всичко.

— С моя случай ще се занимаят.

— Това е работа за полицейския отдел на Лос Анджелис.

— Полицаите търсят само изявени крадци, изявени похитители, изявени…

— Това е една много добра, стандартна и резултатна следователска техника — каза Тони.

— Но в този случай не върши работа.

— Защо? Защото нападателят е избягал от амбулаторията мъртвец!

— Точно така.

— Значи мислиш, че полицията трябва да търси само изявени мъртви изнасилвачи и крадци?

Погледът, който Хилари му хвърли беше изпепеляваща смес от гняв и отвращение.

— Начинът, по който трябва да бъде решен този случай — каза тя, — е да се разбере как така Бруно Фрай е бил мъртъв и студен като камък миналата седмица, а снощи изведнъж е оживял.

— Чуй се какво говориш, за бога!

Тони беше разтревожен за нея. Това упорито безразсъдство го плашеше.

— Зная какво говоря — каза му тя. — Зная и какво видях. И не само видях Бруно Фрай преди малко. Аз също така го чух. Чух специфичния му, особен и гърлен глас. Беше той и никой друг! Видях го и го чух да ме заплашва, че ще ми отреже главата и ще ми натъпче устата с чесън. Сигурно си мислеше, че съм вампир или нещо подобно.

Вампир!

Думата разтърси Тони, защото тя изненадващо и по един доста обезпокоителен начин се свързваше с няколкото неща, намерени миналия четвъртък в сивия микробус на Бруно Фрай… странни неща, за които Хилари не би могла да знае и за които Тони си спомни едва сега. В жилите му полази студ.

— Чесън ли? — попита той. — Вампири?! Хилари, за какво говориш?

Тя се изтръгна от ръцете му и тръгна нагоре по стълбите.

Тони се спусна след нея.

— Какво каза за вампирите?

Изкачваща стъпалата, без да погледне към Тони или да отговори на въпроса му, Хилари каза:

— Нали е страхотна тази моя история? Нападната съм от възкръснал мъртвец, който мисли, че аз съм вампир. Леле-мале! Сега вече със сигурност си мислиш, че напълно съм си загубила ума. Извикай специалната бяла линейка! Сложи на тази нещастна женица усмирителна риза, преди да се е наранила! Веднага я заключи в удобна и съвсем изолирана стая! Заключи вратата и хвърли ключа!

Вече в коридора на втория етаж, на метър-два от стълбището, Тони настигна Хилари, упътила се към спалнята си. Той отново сграбчи ръката й.

— Пусни ме, дявол да го вземе!

— Кажи ми какво каза той!

— Отивам на хотел и тогава сама ще се справя с тази работа.

— Искам да зная всяка негова дума!

— С нищо не можеш да ме спреш — каза му Хилари. — Сега, пусни ме!

Тони изкрещя, за да могат думите му да достигнат до нея.

— Трябва да зная какво е казал за вампирите, по дяволите!

Тя срещна погледа му. Явно осъзна страха и смущението му, защото спря да се дърпа от него.

— Какво е толкова адски важно?

— Това, за вампирите.

— Защо?

— Фрай очевидно е бил обсебен от някакъв окултизъм.

— Откъде знаеш?

— Намерихме някои неща в микробуса му.

— Какви неща?

— Не си спомням всичко… колода карти за гледане, дъска за спиритически сеанси, повече от дванадесет кръста…

— Нищо не споменаха за това във вестниците.

— Не сме го съобщавали официално за пресата — отвърна Тони. — Освен това, когато претърсихме микробуса му, описахме наличните вещи и бяхме готови да обсъдим едно евентуално съобщение, всички вестници бяха отпечатали вече историята на деня, а журналистите бяха обработили евентуалните продължения. Случаят просто не беше достатъчно пикантен, за да пишат за него в пресата цели три дни. Но нека ти кажа какво друго имаше в микробуса. Малки ленени торбички с чесън, закрепени със скоч лента над всички врати. Два много остри дървени кола. Пет-шест книги за вампири и зомбита и другите така наречени „живи мъртъвци“.

Хилари потрепери.

— Той ми каза, че ще ми изреже сърцето и ще го промуши с кол.

— Господи!

— Щял да ми изреже очите, за да не мога да виждам пътя, когато се връщам от ада. Точно така каза. Това бяха думите му. Боеше се, че аз мога да възкръсна от мъртвите, след като той ме убие. Бълнуваше като някой луд. Но пък, ето на̀, той се надигна от гроба си, нали? — засмя се Хилари без следа от веселост, но с явна нотка на истеричност в гласа. — Щял да ми отреже и ръцете, за да не мога дори да опипвам пътя си.

Тони почувства, че му прилошава като си спомни как Фрай за малко не изпълни заканата си.

— Той беше — каза Хилари. — Разбираш ли, Фрай беше!

— Би ли могъл да е някой дегизиран като него?

— Какво?

— Би ли могъл някой да се гримира така, че да прилича на него?

— Защо му е на някого да прилича на Фрай?

— Не зная.

— Какво би спечелил?

— Не зная.

— Ти ме обвини, че се хващам за сламка. Е, ти дори за сламка не се хващаш. Твоето е просто мираж… просто нищо.

— Но не би ли могъл друг мъж да се гримира, за да прилича на Фрай?

— Невъзможно. Никакъв грим не може да е така съвършен отблизо. А и фигурата беше същата — на Фрай. Същата височина и тегло. Същата конструкция. Същите мускули.

— Но ако това е бил някой гримиран като Фрай и имитиращ неговия глас…

— Така би било по-лесно за тебе — каза хладно тя. — Едно хитроумно превъплъщение, колкото и зловещо и необяснимо да е, би било по-приемливо от моята история за ходещ мъртвец. Но ти спомена гласа му, а това е още една дупка в твоята теория. Никой не би могъл да имитира този глас. О, един отличен имитатор би могъл да наподоби много точно гърлеността, думите и акцента, но не би могъл да пресъздаде хрипкавото съскане. Човек би могъл да говори така само ако ларинксът му е много голям или има заболяване на гласните струни. Фрай е роден с неправилно оформен гласов апарат. Или пък като дете гърлото му доста е пострадало. А може би и двете. Както и да е, тази нощ с мене говори Бруно Фрай, а не някакъв хитро дегизиран мъж. Мога да се обзаложа срещу всеки цент, който притежавам.

Тони виждаше, че тя е все още ядосана, но не бе толкова сигурен, че е истерична или дори объркана. Тъмните й пронизващи очи гледаха съсредоточено. Говореше с кратки и точни изречения. С всичко показваше, че е жена, която напълно се владее.

— Обаче Фрай е мъртъв — рече Тони не много уверено.

— Той беше тук.

— Но как е могъл да бъде тук?

— Както казах, точно това имам намерение да разбера.

Тони бе навлязъл в непознато пространство… такова пространство в човешкото съзнание, което се състоеше от невъзможни неща. Той си припомни донякъде една история с Шерлок Холмс. Холмс изразяваше пред Уотсън следната гледна точка: когато в процеса на разследването елиминираш всички възможности, освен една, то тя — тази, която е останала, независимо от това колко неправдоподобна и абсурдна е, се оказва истината.

Беше ли невъзможното възможно?

Можеше ли мъртвият да се движи?

Тони си спомни за необяснимата връзка между заплахите, изречени от Фрай и предметите, намерени в микробуса му. Спомни си за Шерлок Холмс и най-накрая каза:

— Добре.

— Добре какво? — попита тя.

— Добре, може би е бил Фрай.

— Беше.

— Някак си… по някакъв начин… един господ знае как той е оживял след раните си. Изглежда напълно невъзможно, но предполагам, че би трябвало да го вземем предвид.

— Какво свободомислие от твоя страна?! — каза Хилари. Все още беше наежена и нямаше лесно да му прости.

Тя отново се отдръпна от него и влезе в спалнята.

Тони я последва.

Чувстваше се леко изтръпнал. Шерлок Холмс не беше казал нищо за ефектите от това да живееш с мисълта, че нещо не е невъзможно.

Хилари извади един куфар от шкафа, сложи го върху леглото и започна да го пълни с дрехи.

Тони отиде до телефона при леглото и вдигна слушалката.

— Няма сигнал. Сигурно е прерязал жиците отвън. Трябва да използваме телефона на съседите, за да съобщим за случая.

— Нищо няма да съобщавам.

— Не се тревожи — каза й той. — Всичко се промени. Сега вече ще те поддържам.

— Твърде късно е за това — рече тя с неприязнен тон.

— Какво искаш да кажеш?

Хилари не отговори. Така рязко дръпна някаква блуза от закачалката, че последната падна и силно изтрака по дъното на шкафа.

— Да не искаш да кажеш, че все още смяташ да се криеш в хотел и да наемеш частни детективи? — попита я Тони.

— О, да! Точно това смятам да направя — отвърна тя, сгъвайки блузата.

— Но аз ти казах, че ти вярвам!

— А аз казах, че е твърде късно за това. Твърде късно, за да има някакво значение.

— Защо си толкова трудна?

Хилари не отговори. Тя сложи сгънатата блуза в куфара и се върна при шкафа за още дрехи.

— Слушай — рече Тони, — аз просто изказах няколко най-обикновени и логични съмнения. Същите, каквито би имал всеки при подобна ситуация. Фактически същите, които и ти би имала, ако аз твърдях, че съм видял жив мъртвец. Ако ролите ни бяха разменени, ти щеше да си скептично настроена. Аз нямаше да ти се сърдя така. Защо си така дяволски докачлива?

Хилари се отдалечи от шкафа с нови две блузи в ръце и започна да сгъва едната, без да поглежда към Тони.

— Вярвах ти… във всичко — каза тя.

— Не съм накърнил доверието ти.

— Ти си като всички други.

— Онова, което се случи в апартамента ми вечерта… не беше нищо особено, така ли?

Тя не му отговори.

— Значи ще ми кажеш, че онова, което си усетила тази нощ, не само с тялото си, но и със сърцето и ума си… ще ми кажеш, че не е по-различно от това, което си чувствала с всеки друг мъж?

Хилари се опита да го замрази в съзнанието си. Тя гледаше само куфара, сложи втората блуза и започна да сгъва третата. Ръцете й трепереха.

— Е, за мен беше нещо съвсем специално — каза Тони, решен да я разтопи. — Беше идеално! Много по-хубаво от това, което съм си мислил, че може да бъде. Не само сексът… а също сливането ни, споделянето. Ти влезе под кожата ми, както никоя друга жена преди тебе. Когато снощи си отиде, отнесе със себе си част от мене — част от душата ми, от сърцето ми — нещо жизненоважно за мене. Защото до края на живота си аз няма да се чувствам пълноценен човек, освен ако не съм с тебе. И така, ако мислиш, че ще те оставя просто тъй да си отидеш, дълбоко се лъжеш. Ще окажа страхотна съпротива, госпожице, само и само да те задържа.

Хилари вече не сгъваше блузата. Просто я държеше в ръце и гледаше втренчено.

Нито едно нещо в целия му живот не бе изглеждало и наполовина толкова важно, колкото това да можеше да разбере какво мислеше тя в този момент.

— Обичам те — каза той.

Все още загледана в блузата, тя му отговори с треперещ глас:

— Спазват ли се винаги ангажиментите? Спазват ли се обещанията между двама души? Когато някой казва: „Обичам те“, вярва ли го наистина? Щом родителите ми можеха да ми говорят за обич и миг след това да ме пребиват от бой, на кого мога да вярвам, по дяволите? На тебе? И защо трябва да ти вярвам? Нима краят няма да бъде разочарование и болка? Нима той не е един и същ винаги? Много по-добре съм си сама. Мога добре да се грижа за себе си. Ще се справя. Просто не желая да ме нараняват повече. Писна ми да ме раняват. Писна ми до смърт! Изобщо не смятам да се обвързвам и да поемам рискове. Не мога! Просто не мога!!!

Тони отиде при нея, хвана я за раменете и я накара насила да го погледне. Долната й устна трепереше. В ъгълчетата на прекрасните й очи блестяха сълзи, ала тя ги удържаше.

— Ти чувстваш към мене същото, което и аз чувствам към тебе — каза й той. — Зная го, усещам го, сигурен съм. Ти не ми обърна гръб, защото съм имал известни съмнения относно твоята история. Всъщност това изобщо не е важно. Обръщаш ми гръб, защото се влюбваш и си направо ужасена от този факт. Ужасена заради родителите си, заради онова, което са направили с тебе, заради всичкия побой, който са ти нанесли и заради още много други неща, за които дори не си ми казала още. Бягаш от чувствата си към мене, защото отвратителното ти детство те е осакатило душевно. Но ти ме обичаш. Обичаш ме и го знаеш.

Хилари бе занемяла. Само клатеше глава: не, не, не…

— Не ми казвай, че не е вярно — рече Тони. — Ние се нуждаем един от друг, Хилари. Аз имам нужда от тебе, защото цял живот съм се страхувал да поемам рискове по отношение на различни неща — парите, работата ми, рисуването. Винаги съм бил открит за хората, за промяна във взаимоотношенията си с тях, но никога за промяна в обстоятелствата. С тебе, заради тебе, за пръв път аз съм готов да направя няколко плахи стъпки — встрани от сигурността да бъда на държавна служба. И сега, когато се замисля сериозно за рисуването като начин да си изкарвам прехраната, аз вече не се чувствам виновен или лентяй, както навремето. Вече невинаги чувам лекциите на папа за парите и отговорността, за жестоката съдба, както преди. Когато мечтая за живота на художник, аз вече си представям по навик всички финансови кризи, през които премина нашето семейство и всички онези случаи, когато нямахме достатъчно храна и бяхме почти без покрив над главите си. Най-после съм в състояние да оставя всичко това зад себе си. Още не съм достатъчно силен, за да оставя работата си и да направя скока. Боже мой, не съм! Още не! Но заради тебе аз вече мога да се видя като работещ художник и да го приема съвсем сериозно.

По лицето на Хилари се стичаха сълзи.

— Ти си толкова добър — каза тя. — Ти си чудесен художник… с тънка чувствителност.

— А и ти се нуждаеш от мене също толкова, колкото аз от тебе — каза й Тони. — Без мене ти ще направиш черупката си още по-дебела и още по-здрава. Ще свършиш живота си огорчена и самотна. Ти винаги си била в състояние да поемеш рискове, свързани с неща — парите, работата ти. Но не си способна да рискуваш с хората. Разбра ли? В това отношение ни сме две противоположности и се допълваме. Можем да научим толкова много един от друг. Можем да се подпомагаме в израстването. Били сме сякаш половин личности и сега сме намерили липсващите половинки. Аз съм твой. Ти си моя. Блъскали сме се наоколо цял живот, опипвали сме в тъмното, опитвайки да се намерим.

Хилари изпусна жълтата блуза, която възнамеряваше да сложи в куфара, и го обгърна с ръце.

Тони я притисна към себе си и целуна солените й устни. Най-накрая той каза:

— Погледни ме в очите.

Хилари вдигна глава.

— Имаш толкова тъмни очи.

— Кажи ми — рече Тони.

— Какво да ти кажа?

— Онова, което искам да чуя.

Тя целуна ъгълчетата на устните му.

— Кажи ми го — повтори той.

— Аз… те обичам.

— Пак.

— Обичам те, Тони. Наистина… те обичам.

— Толкова трудно ли беше?

— Да, за мене беше.

— Колкото по-често го казваш, толкова по-лесно ще ти бъде.

— Ще се постарая да добия голяма практика — каза тя.

Хилари се усмихваше и плачеше едновременно.

Тони усети в гърдите си нарастващо напрежение, сякаш някакъв мехур ставаше все по-голям и по-голям, докато накрая той буквално щеше да се пръсне от щастие. Въпреки току-що прекараната безсънна нощ, Тони беше пълен с енергия, съвсем бодър, ясно усещайки специалната жена, която държеше в ръцете си: топлината й, сладостните й заоблени форми, мамещата й мекота, твърдостта на плътта и духа й, избледняващия аромат на нейния парфюм и свежия, първичен мирис на чиста коса и кожа.

— Сега, когато се намерихме, всичко ще бъде наред — каза той.

— Не преди да разберем за Бруно Фрай, или който и да е той. Или каквото и да е. Нищо няма да е наред, докато не разберем със сигурност, че той е мъртъв и погребан завинаги.

— Ако се държим заедно — каза Тони — ще се справим с всичко цели и невредими. Той няма да те докосне повече, докато аз съм до тебе, обещавам ти!

— Вярвам ти. Но… все пак… боя се от него.

— Не се страхувай.

— Не мога — рече Хилари. — Освен това смятам, че е съвсем разумно да се боим от него.

Тони си спомни за разрушенията на долния етаж, спомни си за острите дървени колове и торбичките с чесън, които бяха намерили в автобуса на Фрай и реши, че Хилари имаше право — разумно беше да се боят от Бруно Фрай.

Жив мъртвец?

Хилари потрепери. Сякаш под нейно влияние потрепери и Тони.

5.

Във вторник сутринта, за втори път в разстояние на осем дни, Лос Анджелис беше разтърсен от средно по сила земетресение. Достигна 4,6 по скалата на Рихтер според измерванията на „Кал Тех“ и трая двадесет и три секунди.

Нямаше сериозни щети и повечето жители на Лос Анджелис говореха за труса, колкото да пуснат някоя шега. Бяха измислили една и за арабите — че искали да завземат част от страната, заради неплатените дългове на петролните компании. Същата вечер в своето телевизионно шоу Джони Карсън каза, че Доли Партън е предизвикала сеизмични размествания, защото твърде внезапно е станала от леглото си. За новите заселници обаче тези двадесет и три секунди изобщо не бяха смешни и те не можеха да повярват, че някога ще могат да свикнат с мисълта за движещата се под краката им земя. След години, разбира се, те също щяха да измислят вицове за поредния земен трус.

Докато не дойдеше истинският, големият.

Неизказаният, дълбоко стаен и подсъзнателен страх от голямото земетресение — трусът, който щеше да сложи край на всички трусове, беше причината калифорнийци да се шегуват за по-малките разтърсвания и размествания на земните пластове. Ако човек непрекъснато разсъждаваше върху възможностите за катаклизъм и се замислеше прекалено много над несигурността на земята, то той щеше да бъде парализиран от страх. Животът трябваше да се живее, независимо от рисковете. Все пак големият можеше да не настъпи и след сто години. Или може би никога. Повече хора умираха от полярния студ на изток, отколкото от земетресенията в Калифорния. Беше също толкова опасно да живееш сред ураганите във Флорида и равнините на Средния Запад, където вилнееше торнадото, колкото и да имаш къща в седловината на Сан Андреас. А като се имаше предвид също, че всяка нация се сдобиваше или търсеше да се сдобие с ядрени оръжия, гневът на земята не изглеждаше така страшен, както взривоопасния гняв на хората.

Ако трябваше да се погледне в перспектива опасността от земетресения, калифорнийци бяха направили от нея тема за вицове, бяха намерили за уместно да се шегуват с потенциалната катастрофа и да се преструват, че животът върху нестабилната земя не ги притеснява ни най-малко.

Но този вторник, както и във всички други дни, когато земята чувствително се размърдваше, имаше много повече хора, които превишаваха допустимата скорост по аутобаните, бързайки за работа, за игра, бързайки към семействата и приятелите си, бързайки към любовниците си. И никой от тях не си даваше сметка, че живее по-шеметно, отколкото в понеделник. Имаше повече мъже, които поискаха от съпругите си развод, отколкото в дни без земетресение. Повече съпруги напуснаха мъжете си в този ден, отколкото в понеделник. Повече хора решиха да сключат брак. Много повече комарджии решиха да заминат за Лас Вегас, отколкото в друг ден. Бизнесът на проститутките изведнъж процъфтя. Също така имаше и чувствително повишаване на сексуалната активност между съпрузи, любовници, неопитни юноши, правещи първите си плахи стъпки в тази област. Неоспорими доказателства за този еротичен аспект на сеизмичната активност не съществуваха. Но през годините в няколко зоологически градини социолозите и психолозите — бихейвиористи наблюдаваха нашите прародители — горилите, шимпанзетата и орангутаните — да се съвкупяват невероятно много пъти в часовете след големи и средни по сила земетресения. Логично би било да се заключи, че поне в примитивните си органи за възпроизводство, човекът не беше кой знае колко по-различен от своите първобитни братовчеди.

Повечето калифорнийци тайно вярваха, че са идеално пригодени да живеят в земетръсна зона, но имаше пътища, незнайни за тях, по които психологическият стрес продължаваше да ги оформя и променя. Страхът от надвисналата опасност от катаклизъм беше вечният шепот на агитиращото подсъзнание — твърде влиятелен шепот, който оформяше човешката нагласа и характер повече, отколкото би ни се искало да вярваме.

Разбира се, този шепот беше един от многото.

* * *

Хилари не беше изненадана от начина, по който нейният разказ бе посрещнат в полицията. Тя се опита да не се разстройва.

По-малко от пет минути, след като Тони се бе обадил от съседски телефон и тридесет и пет минути преди земетресението, двама униформени полицаи пристигнаха в дома на Хилари в черно-бялата дежурна кола с пуснати светлини и изключена сирена. С типичната си, отегчена, професионална експедитивност и учтивост те надлежно записаха версията на Хилари за случилото се, отбелязаха мястото, през което похитителят беше влязъл в къщата (отново прозореца на кабинета), направиха списък на нанесените щети в хола и трапезарията и събраха всичката необходима информация за правилното оформяне на един полицейски доклад. Тъй като Хилари каза, че похитителят е носел ръкавици, полицаите не счетоха за нужно да извикат човек от лабораторията за пръстови отпечатъци.

Полицаите бяха заинтригувани от твърденията й, че нападателят е бил същият човек, когото тя смяташе, че е убила миналия четвъртък. Интересът им нямаше нищо общо с желанието да определят дали тя бе права в описанието на виновника. Те веднага разбраха каква е работата, още щом чуха разказа й. Ако питаха тях, нямаше абсолютно никакъв шанс извършителят да е Бруно Фрай. Те я помолиха да повтори и потрети описанието на случилото се като често я прекъсваха с въпроси. Полицаите обаче просто се опитваха да определят дали тя наистина греши, дали не е изпаднала в истерия, дали не е объркана и дали не лъже. След известно време те решиха, че Хилари е леко объркана поради шока и че объркването й е подсилено от приликата на извършителя с Бруно Фрай.

— Ще работим по описанието, което сте ни дали — каза единият от тях.

— Обаче не можем да включим мъртвец в служебния ни бюлетин — каза другият. — Сигурен съм, че разбирате това.

— Беше Бруно Фрай — не отстъпваше Хилари.

— Ами, просто няма как да постъпим в този случай, мис Томас.

Въпреки че Тони подкрепи версията й колкото можа, при условие че не беше видял извършителят, аргументите и постът му в полицейския отдел на Лос Анджелис не направиха почти никакво впечатление на униформените полицаи. Те слушаха учтиво, кимнаха безброй пъти, но останаха непоклатими.

Двадесет минути след сутрешното земетресение Тони и Хилари стояха до входната врата и гледаха как черно-бялата полицейска кола потегли от алеята.

Отчаяна, тя каза:

— А сега какво?

— Сега ще приготвиш куфара си и ще отидем до моя апартамент, а аз ще се обадя в службата и ще поговоря с Хари Лабък.

— Кой е той?

— Началникът ми — капитан Лабък. Той адски добре ме познава и доста се уважаваме. Знае, че не рискувам, без да съм проверил нещо както трябва. Ще го помоля отново да прегледа случая Бруно Фрай, да го проучи по-основно. А Хари ще може да понатисне шериф Лоренски повече, отколкото до сега. Не се тревожи. Все ще мога да задвижа нещата по някакъв начин.

Но четиридесет и пет минути по-късно, в кухнята на своя апартамент, след като говори с Хари Лабък, Тони не беше никак доволен. Капитанът изслуша всичко, което Тони му каза и не се усъмни, че Хилари навярно е видяла Бруно Фрай, но Хари не виждаше никакви основателни причини, за да назначи ново разследване по случая Фрай във връзка с престъпление, извършено след неговата смърт. Той не бе готов да разгледа случая като един от един милион, тоест медицинското лице било в грешка и Фрай е преживял огромната загуба на кръв, аутопсията и съхранението в хладилната камера на моргата. Хари прояви съчувствие, говореше меко и с безгранично търпение, но явно мислеше, че на описанието на Хилари не може да се разчита, тъй като възприятията й бяха изкривени от ужаса и истерията.

Тони седна до нея върху една от високите табуретки пред импровизирания барплот и й предаде какво бе казал Лабък.

— Истерия! — възкликна Хилари. — Господи, писна ми от тази дума! Всички мислят, че съм изпаднала в паника. Всички са така дяволски сигурни, че съм се превърнала в едно побъркано от страх плямпало. Хм, от всички жени, които познавам, аз съм тази, за която има най-малка вероятност да си загуби ума в такава ситуация.

— Съгласен съм с тебе — каза Тони. — Просто ти предадох как Хари вижда нещата.

— По дяволите!

— Именно.

— И това, че ти си на моя страна нямаше никакво значение.

Тони направи гримаса.

— Мисли, че заради случилото се с Франк аз не съм се съвзел напълно.

— Значи казва, че и ти си изпаднал в истерия.

— Просто разстроен и малко объркан.

— Така ли каза наистина?

— Да.

Спомняйки си, че Тони бе използвал същите думи за нея, когато за първи път чу разказа й за възкръсналия мъртвец, Хилари каза:

— Може би си го заслужаваш.

— Може би.

— Какво каза Лабък, когато му съобщи за заплахите — кол, промушен през сърцето, уста, натъпкана с чесън и всичките други работи?

— Съгласи се, че е наистина невероятно съвпадение.

— Само това? Просто съвпадение?!

— За сега — рече Тони, — той ще гледа на случая по този начин.

— По дяволите!

— Не го каза гласно, но съм почти сигурен в това, което си мисли. А то е, че по някое време през изминалата седмица аз съм ти казал какво сме намерили в микробуса на Фрай.

— Но ти не си ми казал.

— Знаеш, че не съм, а и аз зная, че не съм. Но предполагам, че така ще си мислят всички.

— Но нали каза, че ти и Лабък сте близки и взаимно се уважавате?

— Близки сме и се уважаваме — отвърна Тони, — но както ти казах вече, той мисли, че аз не съм на себе си в момента. Предполага, че ще се съвзема, когато премине шокът от смъртта на моя партньор. Смята, че тогава ще променя мнението си относно твоята версия. Аз съм сигурен, че няма да го променя, защото зная, че е нямало как ти да разбереш за окултните книги и другите джунджурии в микробуса на Фрай. А и аз имам предчувствие, при това доста силно, че Фрай по някакъв начин се е върнал. Господ знае как! Но ми е нужно повече от предчувствие, за да успея да убедя Хари и не го виня, че е скептичен.

— А междувременно?

— Междувременно отделът по убийствата не се интересува от случая. Не е в нашата юрисдикция. Ще се третира като всеки друг случай на влизане с взлом и опит за нападение от неизвестен извършител или извършители.

Хилари се намръщи.

— Което означава, че почти нищо няма да бъде направено.

— За съжаление боя се, че е точно така. Полицията не може почти нищо да направи във връзка с такова оплакване като твоето. Такъв случай обикновено се решава след като мине много време, когато полицаите фактически заловят престъпника на местопрестъплението в момент на влизане в друга къща, нападайки друга жена и признавайки, че е извършил и много други предишни, неразкрити престъпления.

Хилари стана от високия стол и започна да крачи из малката кухня.

— Нещо особено и опасно се случва тук. Аз не мога да чакам цяла седмица да убеждаваш Лабък. Фрай каза, че ще се върне. Той ще продължи да се опитва да ме убие, докато единият от нас умре — напълно и невъзвратимо. Той може да изскочи навсякъде и по всяко време.

— Ще бъдеш в безопасност, ако останеш тук, докато разрешим случая — рече Тони, — или поне докато се доберем до нещо, с което да убедим Хари Лабък. Тук ще си на сигурно място. Фрай — ако това е Фрай — няма да знае къде да те намери.

— Как можеш да бъдеш сигурен в това? — попита го Хилари.

— Той не е вездесъщ.

— Нима?

Тони се намуси.

— Чакай малко сега! Да не искаш да ми кажеш, че той притежава свръхестествени сили или е ясновидец, или нещо подобно?

— Нищо такова няма да ти кажа — рече Хилари, — но няма и да го изключа като възможност. Слушай, след като веднъж си приел факта, че Фрай по някакъв начин е жив, как изобщо можеш да изключваш каквото и да било? Бих могла да повярвам в джуджета, в таласъми и дори в дядо Мраз. Всъщност, искам да кажа… че той просто може да ни е проследил.

Тони вдигна вежди въпросително.

— Да ни е проследил от твоята къща?

— Напълно възможно е.

— Не, не е.

— Сигурен ли си?

— Когато дойдох при тебе, той избяга.

Хилари престана да крачи нагоре-надолу, застана в средата на кухнята и обгърна тялото си с ръце.

— Може да е останал някъде близо до къщата и просто да е наблюдавал и чакал да види какво ще направим и къде ще отидем.

— Твърде малко вероятно е. Дори да е останал някъде около къщата, той сигурно е офейкал, когато е видял полицейската кола.

— Не можеш да допускаш такова нещо — рече Хилари. — В най-добрия случай ние си имаме работа с луд човек. А в най-лошия се сблъскваме с неизвестността, с нещо, което е извън сферата на нашите познания до такава степен, че опасността е непредсказуема. И в двата случая не можеш да очакваш Фрай да разсъждава и да се държи като обикновен човек. Какъвто и да е, той определено не е обикновен.

Тони се втренчи в нея за миг, после уморено прекара длан по лицето си.

— Права си.

— Значи, сигурен си, че не са ни проследили до тук?

— Е… не съм се оглеждал за опашка — каза Тони. — И през ум не ми минаваше.

— Нито пък на мене. Едва преди малко се сетих. Ако питаш мене, точно в тази минута той може да е някъде навън и да наблюдава апартамента.

Тази мисъл обезпокои Тони и той се изправи.

— Но трябва да е доста нагъл, за да направи такъв номер.

— Той е нагъл!

Тони кимна.

— Да, отново си права.

Той остана неподвижен за момент, замислен, после излезе от кухнята.

Хилари го последва.

— Къде отиваш?

Тони прекоси всекидневната и се упъти към входната врата.

— Ти стой тук, докато аз огледам наоколо.

— И дума да не става — каза решително Хилари. — И аз идвам с тебе.

Той се спря с ръка върху дръжката на вратата.

— Ако Фрай е някъде отвън и ни държи под око, ще си в много по-голяма безопасност да останеш тук.

— А какво ще стане, ако така, както те чакам, изведнъж вместо тебе… се появи той?

— Посред бял ден е — каза Тони. — Нищо няма да ми се случи.

— Насилието не се ограничава само в тъмното — отвърна Хилари. — Толкова много хора биват убити посред бял ден. Ти си полицай и би трябвало да го знаеш.

— Имам пистолет и мога да се погрижа за себе си.

Хилари поклати глава. Беше непоколебима.

— Нямам никакво намерение да седя тук и да си гриза ноктите. Да вървим!

Като излязоха навън, те застанаха до перилата на общия балкон и огледаха колите на паркинга пред блока. По това време на деня нямаше много. Повечето хора бяха отишли на работа още преди час и половина. Слънчевите лъчи ярко блестяха върху предните стъкла като в огледала.

— Мисля, че разпознавам всичките коли — каза Тони, — те са на хората, които живеят тук.

— Сигурен ли си?

— Не съвсем.

— Виждаш ли хора в тях?

Тони присви очи.

— Не мога да кажа, защото слънцето много блести.

— Хайде да погледнем отблизо — рече Хилари.

Долу на паркинга те видяха, че колите са празни. Наоколо нямаше шляещи се непознати.

— Разбира се — обади се Тони, — дори да е съвсем нагъл, той не би ни дебнал от прага. И тъй като в блока се влиза и излиза по една и съща пътека, той би могъл да ни следи от разстояние.

Двамата излязоха от ограденото пространство и тръгнаха по тротоара. Погледнаха на север, после на юг по засенчената от дървета улица. Това беше квартал на апартаменти с градинки, градски къщи и кооперации и почти всички бяха лишени от нормални паркинги. Ето защо дори в този утринен час от седмицата и двете страни на улицата бяха задръстени от паркирани коли.

— Искаш ли да ги проверим? — попита Хилари.

— Само ще си загубим времето. Ако има бинокъл, той ще може да наблюдава тази улица от четири преки разстояние. Ние трябва да отидем четири преки нагоре или надолу, но дори в този случай той може просто да подкара колата и да си замине.

— Обаче щом го направи, ние ще го забележим. Няма да можем да го спрем, но поне ще знаем със сигурност, че ни е последвал. Ще знаем също каква кола кара.

— Не и ако е на две или три преки от нас — рече Тони. — Няма да сме достатъчно близо, за да бъдем сигурни, че е той. А и той може просто да излезе от колата си, да се разходи нанякъде и после да се върне, когато ние си отидем.

За Хилари въздухът беше тежък като олово. Някак мъчително вдишваше. Щеше да е много горещ ден, особено за края на септември и доста влажен, особено за Лос Анджелис, където климатът бе почти винаги сух. Небето беше бездънно, ясно и синьо като волтова дъга. От паважа вече се виеха призрачните змийчета на жегата. Лекият бриз донасяше отнякъде висок гърлен смях. В плувния басейн между няколкото къщи от другата страна на улицата играеха деца. В ден като този беше трудно да вярваш във възкръснали мъртъвци.

— Тогава как ще разберем дали той е тук и ни наблюдава? — рече Хилари и въздъхна.

— Няма начин да сме сигурни.

— Боях се, че точно това ще кажеш.

Тя погледна надолу по улицата, изпъстрена със светли и тъмни петна. Ужасът, наметнат с плащ от слънчеви лъчи. Страхът се криеше зад красивите палми, ослепително бяла гипсова мазилка и червени тухлени покриви в испански стил.

— Авеню „Параноя“ — каза Хилари.

— Град Параноя, докато всичко това свърши.

Тони и Хилари обърнаха гръб на улицата и през асфалтовия паркинг се върнаха при блока, в който живееше той.

— Сега какво? — попита Хилари.

— Мисля, че и двамата имаме нужда от сън.

Хилари не се бе чувствала никога толкова уморена. Очите й бяха зачервени и я смъдяха от безсъние. Чувстваше болка и от ярката слънчева светлина. Устата й беше пресъхнала, усещаше такъв вкус, като че ли беше сдъвкала картон. По зъбите й имаше неприятен катранен слой, езикът й бе обложен с нещо лепкаво. Болеше я всяка кост, всеки мускул, всяко сухожилие… от глава до пети. Не й помагаше много и осъзнаването, че сегашното й състояние беше поне на половина резултат от психическо, а не толкова физическо изтощение.

— Зная, че имаме нужда от сън — каза тя. — Но мислиш ли, че наистина ще можеш?

— Зная какво имаш предвид. Адски съм изморен, но мозъкът ми препуска. Няма да може лесно да изключи.

— Имам един-два въпроса, които искам да задам на експерта по съдебна медицина — каза Хилари. — Или на онзи, който е извършил аутопсията. И навярно след като получа отговорите, ще мога да подремна.

— Добре — отвърна Тони. — Заключваме апартамента и отиваме в моргата още сега.

Няколко минути по-късно, докато пътуваха с джипа на Тони, те се оглеждаха за опашка, но никой не ги следеше. Разбира се това не означаваше, че Фрай не седеше в някоя от онези коли, паркирани в улицата с дърветата. Ако ги беше проследил по-рано от къщата на Хилари, той нямаше нужда да ходи след тях, защото вече знаеше разположението на тяхната квартира.

— Ами ако влезе с взлом, докато ни няма? — попита Хилари. — И да се скрие вътре, за да ни чака докато се върнем?

— Имам две резета на външната врата — каза Тони, — едното е най-доброто резе, което може да се купи с пари. Той просто ще трябва да разбие самата врата. Единственият друг начин е да разбие някой от прозорците откъм терасата. Когато се върнем, веднага ще разберем дали той е вътре.

— Ами ако намери някакъв друг начин?

— Няма друг — отвърна Тони. — Ако ще влиза през някой от другите прозорци, ще трябва да се изкачи до втория етаж по голата стена, а посред бял ден няма как да не го забележат. Не се тревожи. Позицията на нашия отбор е бетон.

— Може да влезе през някоя врата, нали разбираш? — рече Хилари. — Както правят духовете… или пък да се превърне в дим и да се провре през ключалката…

— Ти не вярваш в такива щуротии — рече Тони.

Хилари кимна.

— Прав си.

— Фрай не притежава свръхестествени сили. За да влезе в къщата ти снощи, все пак е трябвало да счупи стъклото на прозореца.

Двамата тръгнаха към центъра на града, включвайки се в натовареното улично движение.

Умората й сякаш стигаше до мозъка на костите й и подкопаваше иначе силната й морална устойчивост срещу гибелната болест на недоверието в себе си. Ето защо сега тя беше необикновено уязвима. За първи път, откакто бе съзряла Фрай да излиза от трапезарията й, Хилари започна да се пита дали наистина бе видяла онова, което мислеше, че е видяла.

— Да не съм луда? — попита тя Тони.

Той я погледна, след това отново впери поглед в колите пред тях.

— Не, не си луда. Видяла си нещо. Не ти си нанесла щети в собствената си къща. И изобщо не си си въобразила, че нападателят ти прилича на Бруно Фрай. Признавам, че точно така си мислех в началото, но сега зная, че не си сбъркала.

— Но… жив мъртвец?! Не е ли прекалено много, за да може човек да повярва?

— Точно толкова трудно е, ако приемем другата теория — че двама независими един от друг маниаци, страдащи от едни и същи халюцинации, и двамата обхванати от параноичен страх от вампири са те нападнали в разстояние на една седмица. Всъщност мисля, че е малко по-лесно да повярваме, че Фрай е останал жив по някакъв начин.

— Навярно си го прихванал от мене.

— Какво съм прихванал?

— Лудостта.

Тони се усмихна.

— Лудостта не е като най-обикновената простуда. Тя не се предава чрез кашлица… или целувка.

— Не си ли чувал за „масова психоза“?

Тони натисна спирачките на червения светофар и каза:

— Масова психоза ли? Това да не е някаква социална програма за социално слаби и невменяеми, които нямат достатъчно средства, за да си платят за собствен психиатър?

— Как можеш да се шегуваш в такъв момент?

— Най-вече в такъв момент.

— А какво ще кажеш за масовата истерия?

— Не е любимото ми развлечение.

— Искам да кажа, че точно това навярно се случва сега!

— Не, невъзможно е — отвърна той. — Ние сме само двама. Няма масовост.

Хилари се усмихна.

— Господи, добре че си тук. Не ми се мисли за това как бих се борила сама!

— Никога вече няма да си сама.

Хилари сложи ръка на рамото му.

Стигнаха в моргата в единадесет и четвърт.

* * *

В службата на експерта по съдебни медицина Хилари и Тони научиха от секретарката, че шефът не е извършил аутопсията на трупа на Бруно Фрай. Миналият четвъртък и петък шефът е бил в Сан Франциско, за да изнесе лекции. Аутопсията е била извършена от един асистент, друг лекар от екипа на шефа.

Тази новина вдъхна на Хилари надежда за едно по-просто обяснение на тайнственото завръщане на Бруно Фрай от гроба. Навярно асистентът, на когото е била възложена работата, е бил небрежен и мързелив и свободен от надзора на шефа си, е зарязал аутопсията, попълвайки фалшив формуляр.

Надеждата й умря в мига, в който видя Айра Голдфийлд, въпросния млад лекар. Той беше малко над тридесетте, хубав мъж с пронизителни сини очи и гъсти, руси къдрици. Беше дружелюбен, енергичен, умен и очевидно твърде погълнат от работата си и твърде посветен на нея, за да се задоволи с нещо по-малко от отлично свършена работа.

Голдфийлд ги придружи до малката зала, миришеща на боров дезинфекционен разтвор и цигари. Седнаха до една правоъгълна маса, върху която имаше пет-шест медицински справочника формуляри за лабораторни тестове и компютърни разпечатки.

— Разбира се — рече Голдфийлд. — Спомням си го. Бруно Греъм… не… Гюнтер. Бруно Гюнтер Фрай. Две прободни рани. Едната почти повърхностна, а другата много дълбока и смъртоносна. Едни от най-развитите коремни мускули, които някога съм виждал. — Голдфийлд премига срещу Хилари и додаде: — О, да, вие сте жената, която… го е намушкала.

— При самозащита — обади се Тони.

— Нито за миг не се съмнявам — увери го Голдфийлд. — Казвам ви като професионалист, че би било почти невъзможно мис Томас да осъществи успешно нападение над този мъж. Той беше огромен и би я отблъснал с такава лекота, с каквато някой от нас би отблъснал малко дете. — Голдфийлд отново погледна към Хилари. — Според полицейския доклад и съобщенията във вестниците, които прочетох, Фрай ви е нападнал без да знае, че сте държали в ръката си нож.

— Точно така. Той мислеше, че не съм въоръжена.

Голдфийлд кимна.

— Иначе не би могло и да бъде. Като се има предвид несъответствието в размерите на телата, този е единственият начин, по който бихте могли да го нараните, без да пострадате сериозно вие самата. Искам да кажа, че двуглавите и триглави мускули на ръцете на този човек бяха наистина изумителни. Преди десет или петнадесет години той би могъл успешно да участва в състезания по културизъм. Имали сте страхотен късмет, мис Томас. Ако не го бяхте изненадали, той щеше да ви прекърши на две. Почти буквално на две, при това без никакво усилие. — Голдфийлд поклати глава все още под впечатлението от фигурата на Фрай. — Та какво искате да ме питате за него?

Тони погледна към Хилари, а тя сви рамене.

— Май няма смисъл, след като вече ви посетихме.

Голдфийлд погледна Тони, после Хилари и върху красивото му лице се изписа подкупваща и любопитна усмивка.

Тони се прокашля.

— Съгласен съм с Хилари. Като че ли наистина няма смисъл… след като вече се запознахме с вас.

— Дойдохте тук толкова мрачни и тайнствени — рече любезно Голдфийлд, — че събудихте интереса ми. Нима така ще ме оставите?

— Ами, ние дойдохме тук — каза Тони, — за да разберем дали наистина е имало аутопсия.

Голдфийлд не можа да разбере.

— Но вие сте знаели, че е имало, още преди да пожелаете да ме видите — каза той. — Агнес — секретарката, сигурно ви е казала…

— Искахме да го чуем от вас — рече Хилари.

— Аз все още не разбирам.

— Знаехме, че е попълнен формуляр за извършена аутопсия — каза Тони, — но не бяхме сигурни, че работата наистина е извършена.

— Сега обаче, след като се запознахме с вас — изрече бързо Хилари, — ние нямаме никакви съмнения за това.

Голдфийлд наклони глава.

— Искате да кажете… мислели сте, че аз съм попълнил фалшиви данни, без да си дам труда да го отворя.

Той сякаш не беше обиден, а просто изненадан.

— Мислехме, че има съвсем малка възможност — призна Тони. — Съвсем, съвсем малка възможност.

— Не и в тази служба по съдебна медицина. Шефът е един стар и строг КС^[22] и ни държи изкъсо. Само някой да не си свърши работата и старецът ще го разчекне.

От тона на Голдфийлд личеше, че той обича и извънредно много се възхищава от главния експерт.

— Значи вие не сте имали съмнение, че Бруно Фрай е бил… мъртъв? — рече Хилари.

Голдфийлд я изгледа със зяпнала уста, сякаш току-що го бяха помолили да застане на главата си и да рецитира стихове.

— Мъртъв ли? Ама разбира се, че беше мъртъв!

— Извършихте пълна аутопсия, нали? — попита Тони.

— Да, отворих го… — Голдфийлд изведнъж замлъкна, помисли секунда-две, после каза: — Не, не беше пълна аутопсия в смисъла, който вие навярно влагате. Не беше медицинска, показна дисекция на всяка част от тялото. Тук имахме много работа тогава. Пристигнаха много трупове, а не ни достигат работници. Но без друго не беше нужно да отварям Фрай отгоре до долу. Раната ниско в коремната област беше предизвикала смъртта му. Нямаше смисъл да отварям гръдния му кош и да преглеждам сърцето му. Нищо нямаше да помогне, ако бях претеглил всичките му органи и бях надничал в черепа му. Прегледах го отвън много старателно и тогава отворих двете рани, за да установя степента на нараняването и за да бъда сигурен, че поне едната от тях бе причината за настъпилата смърт. Ако той не бе намушкан в къщата ви, когато ви е нападнал… ако обстоятелствата на неговата кончина не бяха така ясни, аз навярно щях да поработя повече с него. Но беше ясно, че няма да бъдат предявени обвинения за убийство. Освен това аз съм абсолютно сигурен, че раната в корема е причинила смъртта му.

— Възможно ли е той просто да е бил само в дълбока кома, когато сте го прегледали? — попита Хилари.

— Кома ли?! Боже мой не! Господи Исусе, Не!

Голдфийлд стана и започна да крачи нагоре-надолу в тясната стая. После продължи:

— Прегледахме Фрай за пулс, дишане, активност на зениците и дори за мозъчни импулси. Човекът беше съвсем мъртъв, мис Томас. — Голдфийлд се върна на масата, изгледа ги и добави: — Мъртъв и студен като камък. Когато го видях, в тялото му нямаше достатъчно кръв, за да поддържа и най-малката искра живот. Кожата му беше в напреднал стадий на посиняване, което означава, че кръвта, която още е била в тъканите, се е стекла в най-долните части на тялото… най-долните части в този случай съответстваха на положението, в което то е било намерено, когато човекът е умрял. На тези места плътта беше леко подута и морава. Не можеше да има грешка в тези неща, а и нямаше начин да не ги забележа.

Тони бутна стола си назад и се изправи.

— Извинете, че ви загубихме времето, д-р Голдфийлд.

— А аз се извинявам за неуместното предположение, че може би не сте си свършили съвестно работата — каза Хилари като също се изправи.

— Чакайте малко — рече Голдфийлд. — Не може така да ме оставите в неизвестност. За какво става дума?

Хилари погледна към Тони. Също като нея той някак не желаеше да разисква жив мъртвец с лекаря.

— Хайде — подкани ги д-р Голдфийлд, — никой от вас не изглежда глупав. Имали сте причина, за да дойдете тук.

— Снощи — започна Тони, — още един мъж се вмъкна в къщата на Хилари и се опита да я убие. Той е приличал досущ на Бруно Фрай.

— Сериозно ли говорите? — попита Голдфийлд.

— О, да — отвърна Хилари. — Съвсем сериозно.

— И вие сте помислили…

— Да.

— Господи, какъв ужас — да го видите и да си помислите, че е възкръснал от мъртвите! — възкликна Голдфийлд. — Но това, което мога да ви кажа, е, че приликата със сигурност е случайна. Защото Бруно Фрай е мъртъв. По-мъртъв не би могъл да бъде.

Хилари и Тони благодариха на Голдфийлд за времето и търпението му и той ги изпрати до приемната.

Тони спря на рецепцията и попита Агнес — секретарката — за името на погребалното бюро, което бе изискало тялото на Фрай.

Тя погледна в папките и каза:

— Бюрото беше „Ейнджъл Хил“.

Хилари записа адреса.

— Нима все още мислите… — започна Голдфийлд.

— Не — прекъсна го Тони, — но от друга страна трябва все пак да проверим всяко едно обстоятелство. Поне така са ме учили в полицейската академия.

Заслонил с ръка очите си, намръщен, Голдфийлд ги наблюдаваше как се отдалечават.

* * *

Като стигнаха погребалното бюро „Ейнджъл Хил“, Хилари остана в джипа, а Тони влезе вътре, за да поговори със служителя, който беше обработил тялото на Бруно Фрай. Бяха се разбрали помежду си, че Тони би получил информацията по-бързо, ако влезеше сам и покажеше полицейската си значка.

„Ейнджъл Хил“ беше голяма фирма с цяла флота от катафалки, дванадесет просторни параклиса за прощаване с покойниците и голям персонал от балсаматори и техници. Дори в канцеларията светлината беше приглушена и успокояваща, а цветовете, макар и строги, бяха доста наситени. Подът беше покрит с тежък плюш от стена до стена. Украсата имаше за цел да създава атмосфера на смълчано благоговение пред тайнството на смъртта. За Тони обаче всичко това означаваше едно-единствено нещо — крещящо процъфтяване на погребалния бизнес.

Администраторката беше симпатична блондинка в сива пола и целомъдрена блуза. Гласът й беше мек, напевен, шептящ, но не съдържаше и най-лек оттенък на сексуален подтекст или предизвикателство. Беше глас, внимателно школуван така, че да дава утешение, прочувствено упование в Бога, уважение и стаено, но искрено съчувствие. Тони се запита дали тя използваше същия хладен и погребален тон, когато трябваше да насърчи любовника си в леглото и тази мисъл го вцепени.

Администраторката намери досието на Бруно Фрай и откри името на техническото лице, което бе обработило трупа.

— Сам Хардести. Мисля, че точно сега Сам е в една от подготвителните зали. Имаме няколко новоприети — рече тя така, сякаш работеше в болница, а не в погребално бюро. — Ще видим дали ще може да ви отдели няколко минути. Не зная до къде е стигнал в обработването, но ако може да се освободи, ще се срещне с вас в барчето за персонала.

Тя заведе Тони в барчето, за да чака. Помещението беше малко, но приятно. Удобни столове бяха наредени покрай стените. Имаше пепелници и всякакви видове списания… кафемашина, машина за газирана вода. Имаше и табло, изпълнено с най-различни съобщения за отборите по боулинг, продажби на гаражи и стари коли.

Тони прелистваше циклостилна брошура от четири страници, озаглавена Съобщения за служителите на „Ейнджъл Хил“, когато Сам Хардести дойде от някоя от подготвителните зали. Той отчайващо много приличаше на автомонтьор. Носеше измачкан бял комбинезон с цип отпред. Върху предния му джоб бяха защипани няколко малки инструмента, чието предназначение Тони не би искал да знае. Хардести беше млад мъж — още нямаше тридесет. Беше с дълга кестенява коса и остри черти на лицето.

— Детектив Клеменца?

— Да.

Хардести протегна ръка, а Тони я стисна с неохота, чудейки се какво ли са докосвали пръстите му малко преди това.

— Сузи ми каза, че сте искали да говорите с мене за един от нашите обекти.

Гласът на Хардести беше обработен от същия треньор, който бе школувал гласа и на русата администраторка Сузи.

— Разбрах, че вие сте обработили тялото на Бруно Фрай преди изпращането му в Санта Роза миналия четвъртък — каза Тони.

— Точно така. Ние си сътрудничим с погребалния дом в Сейнт Хелена.

— Бихте ли ми казали какво точно направихте с тялото след като го взехте от моргата?

Хардести го изгледа с любопитство.

— Ами, донесохме покойника тук и го обработихме.

— И не сте спирали никъде по пътя от моргата до тук?

— Не.

— От мига на приемането на тялото, до мига на оставянето му на летището имало ли е момент, в който то да не е било наблюдавано от човек.

— Да не е било наблюдавано ли? Само за минута-две. Всичко беше много припряно, защото трябваше да качим покойника на борда на самолета за следобедния полет в петък. Ама вие ще ми кажете ли за какво става дума? Какво търсите?

— И аз не зная — отвърна Тони, — но ако задам достатъчно много въпроси, може и да разбера. Вие ли го балсамирахте?

— Разбира се — отговори Хардести. — Трябваше да го направим, защото щеше да се превозва с обществен транспорт. Законът изисква да извадим всички меки органи и да балсамираме покойника преди да го качим на общественото превозно средство.

— Да ги извадите ли? — попита Тони.

— Боя се, че не е много приятно — рече Хардести, — но червата, стомаха и някои други органи представляват истински проблем за нас. Пълни с разлагащи се остатъци, както е с тези органи, те загниват много по-бързо, отколкото другите тъкани. За да избегнем неприятната миризма и смущаващо шумните избухвания на натрупани газове при прощаването на близките с покойника, а също и за доброто съхранение на тялото дори и след погребението, необходимо е да извадим възможно най-много от меките органи. Използваме телескопичен инструмент с подвижна кука в единия край. Пъхаме го в аналното отверстие и…

Тони усети как кръвта се отдръпва от лицето му и той спря обясненията на Хардести с бързо движение на ръката.

— Благодаря ви. Струва ми се, че това е всичко, което исках да чуя. Добих представа.

— Предупредих ви, че няма да е особено приятно. — Хардести свъси чело и каза замислено: — Не зная какво търсите, но в тази работа с Фрай наистина имаше нещо особено.

— И какво е то?

— Случи се два дни след превозването на покойника в Санта Роза — отвърна Хардести. — Беше неделя следобед: не вчера, а онзи ден. Обади се някакъв човек, който искаше да говори с техническото лице, обработило трупа на Бруно Фрай. Бях тук, защото почивните ми дни са сряда и четвъртък. Така че аз се обадих на телефона. Мъжът беше много ядосан и ме обвини, че съм извършил работата върху трупа набързо и немарливо. Но тава не беше вярно. Направих най-доброто, което бе възможно при дадените обстоятелства. Мъртвият беше лежал на слънце няколко часа, а после бе съхраняван в хладилната камера. Освен това имаше две прободни рани и шевове от аутопсията. Нека ви кажа, мистър Клеменца, плътта му не беше в много добро състояние, когато го получих. Имам предвид, че той просто нямаше как да изглежда като жив. Освен това аз не бях отговорен за грима. За това се погрижи директорът на погребалното бюро в Сейнт Хелена. Опитах се да кажа по телефона на този човек, че не съм виновен, но той не ми даде възможност да взема думата.

— Каза ли си името?

— Не. Просто ставаше все по-сърдит и по-сърдит. Той ми крещеше и плачеше — държеше са като откачен. Сякаш наистина агонизираше. Помислих си, че е роднина на покойника и че се е побъркал от скръб. Ето защо бях толкова търпелив с него. Но после, когато вече изпадна в истерия, мъжът ми каза, че той е Бруно Фрай.

— Той какво?

— Да, каза ми, че той е Бруно Фрай и че един ден ще се върне и ще ме разкъса на парчета заради това, което съм направил с него.

— Какво друго каза?

— Това беше всичко. Веднага щом започна с тези приказки, разбрах, че е чалнат, и му затворих.

Тони се почувства така, сякаш току-що му бяха прелели в жилите ледена вода. Беше изстинал както отвътре, така и отвън.

Сам Хардести забеляза, че Тони е шокиран и каза:

— Какво има?

— Чудех се дали трима души стигат за това истерията да се нарече масова?

— Хъ?!

— Имаше ли нещо особено в гласа на мъжа, който се обади?

— Откъде знаете това?

— Много дълбок глас, нали?

— Той боботеше — отвърна Хардести.

— А беше ли дрезгав и прегракнал?

— Точно така. Познавате ли го?

— Боя се, че да.

— Кой е той?

— Няма да повярвате, ако ви кажа.

— Опитайте — рече Хардести.

Тони поклати глава.

— Съжалявам, това е строго секретно полицейско разследване.

Хардести беше разочарован. Любезната усмивка изчезна от лицето му.

— Е, мистър Хардести, много ми помогнахте. Благодаря за времето и вниманието, което ми отделихте.

Хардести сви рамене.

— За нищо.

„Обаче е голямо нещо“, мислеше си Тони. „Наистина голямо! Но аз изобщо не зная какво означава.“

В малкия коридор пред служебното барче двамата тръгнаха в различни посоки, но след няколко крачки Тони се обърна и извика леко:

— Мистър Хардести?

Хардести спря и се обърна.

— Да?

— Отговорете ми на един личен въпрос.

— Какъв е той?

— Какво ви накара да се решите… да работите тази работа?

— Любимият ми чичо беше директор на погребално бюро.

— Разбирам.

— Беше толкова забавен. Особено с децата. Той обичаше децата. Аз исках да бъда като него — рече Хардести. — Винаги имах чувството, че чичо Алекс знае някаква огромна и ужасно важна тайна. Той ни правеше много фокуси — за нас, децата. Но не беше само това. Винаги съм мислил, че онова, с което той си изкарваше прехраната, също е било магия и тайнство и че благодарение на работата си той е научил нещо, което никой друг не е знаел.

— Научихте ли тази тайна?

— Да — рече Хардести. — Мисля, че може би съм я разбрал.

— Ще ми кажете ли?

— Разбира се. Онова, което чичо Алекс знаеше и което аз също научих, е, че човек трябва да се отнася към мъртвите със същата грижа и същото уважение, с което се отнася и към живите. Ние не можем просто да ги изтрием от паметта си, да ги погребем и да ги забравим. Уроците, които сме научили от тях, са все още с нас. Нещата, които са сторили за нас и вместо нас, са все още в паметта ни, оформят ни, променят ни. И поради начина, по който сме били променяни, ние оказваме специално влияние върху хора, които ще бъдат живи дълго след като ние умрем. Така че в известен смисъл мъртвите всъщност никога не умират. Те просто се прераждат… отново и отново.

Тони го изгледа изпитателно, не знаейки какво точно да каже. Но после въпросът му дойде съвсем внезапно:

— Религиозен човек ли сте, мистър Хардести?

— Не бях, когато в началото започнах работа — отговори той. — Но сега съм. Сега наистина съм!

— Да, вярвам ви.

Тони излезе навън, качи се на седалката зад волана на джипа и затръшна вратата.

— Е? — рече Хилари. — Той балсамирал ли е Фрай?

— По-лошо.

— Какво е по-лошо?

— Сигурно няма да искаш да го чуеш.

Той й разказа за телефонното обаждане на човека, който заявил, че е Бруно Фрай.

— Аххх! — възкликна тихо Хилари. — Забравѝ за масовата психоза! Това вече е доказателство!

— Доказателство за какво? Че Фрай е жив? Той не може да е жив. Освен другите неща, които ме е гнус дори да спомена, той е бил балсамиран. Никой не може да издържи дори дълбока кома, след като артериите и вените му са пълни с балсамираща течност, а не с кръв.

— Но това телефонно обаждане поне доказва, че се е случило нещо необикновено.

— Не непременно — отвърна Тони.

— Можеш ли да кажеш това на твоя капитан?

— Няма смисъл да го правя. За Хари Лабък това ще изглежда точно толкова зловещо, колкото обаждане от страна на някой откачен — измама.

— Но гласът!

— Няма да е достатъчно, за да убедим Хари.

Тя въздъхна.

— Тогава какво ще правим сега?

— Трябва здраво да помислим — отвърна Тони, — да разгледаме ситуацията от всеки възможен ъгъл и да видим дали не сме пропуснали нещо.

— Не можем ли да мислим, докато обядваме? — попита Хилари. — Умирам от глад.

— Къде искаш да се нахраним?

— Тъй като и двамата сме изморени и съсипани, предлагам да отидем в някое малко и закътано заведение.

— Задно сепаре в бар „Кейси“?

— Отлично — отвърна Хилари.

Докато караше към Уестууд, Тони мислеше за Хардести и за това как в известен смисъл мъртвите всъщност не са мъртви.

* * *

Бруно Фрай се опъна на задната седалка на микробуса и се опита да подремне.

Това не беше същият микробус, с който бе отишъл в Лос Анджелис миналата седмица. Онова превозно средство беше задържано от полицията, а после бе освободено от Джошуа Райнхарт, изпълнител на завещанието на Фрай във връзка с имуществото му и отговорен за правилното ликвидиране на авоарите. Сегашният микробус не беше сив като предишния, а тъмносин с бели, контрастиращи линии. Вчера Фрай беше платил за него в брой в дилърския офис на „Додж“ в предградията на Сан Франциско. Беше хубава машина.

Почти целия ден вчера бе пътувал и беше пристигнал в Лос Анджелис снощи. Бе отишъл право в къщата на Кейтрин в Уестууд.

Този път тя използваше името Хилари Томас, но той знаеше, че е Кейтрин.

Кейтрин.

Отново се върна от гроба.

Мръсната кучка!

Беше се вмъкнал в къщата, но нея я нямаше. После тя си бе дошла малко преди зазоряване и той почти я беше спипал. Още не можеше да разбере откъде изведнъж се бе взела полицията.

През последните четири часа той бе ходил с микробуса до къщата й пет пъти, но не забеляза нищо съществено. Не знаеше дали тя е вътре, или не.

Той беше смутен… объркан… и уплашен. Не знаеше какво трябва да прави по-нататък, нито пък как да я намери. Мислите му ставаха все по-особени и накъсани — трудно ги овладяваше. Чувстваше се опиянен, замаян, не на себе си, макар че не беше пил нищо.

Беше уморен… толкова уморен. Не беше мигнал от нощта в неделя. А и тогава не бе спал много. Да можеше някак да си навакса със спането, отново щеше да мисли както трябва.

И тогава пак щеше да подгони кучката…

Да й изреже сърцето… да го прониже с дървен кол.

Да я убие. Да я убие веднъж завинаги.

Но първо да поспи.

Той се опъна на пода на микробуса, благодарен за слънчевата светлина, която струеше през предното стъкло над седалките и стигаше чак до багажника. Фрай се боеше да спи на тъмно.

Наблизо лежеше кръст…

А също и два остри дървени кола.

Беше напълнил няколко ленени торбички с чесън и беше залепил със скоч лента по една от тях над всяка врата.

Тези неща навярно щяха да го предпазят от Кейтрин, но не можеха да отпъдят кошмара. Той щеше да го споходи и сега, щом заспеше, както винаги и Фрай щеше да се събуди със задавен в гърлото вик. И както всеки път той нямаше да може да си спомни какво бе сънувал. Ала след като се събудеше, щеше да чуе шепотите — високи, но неразбираеми шепоти, и щеше да почувства как нещо се движи по тялото му, по цялото му тяло, по лицето му… как се опитва да влезе в устата и в носа му. Това беше ужасно нещо! И през тази минута или две, докато тези усещания избледнееха, той горещо желаеше да е мъртъв.

Ужасяваше се от съня, но имаше нужда от него. Фрай затвори очи.

* * *

Както обикновено обедната глъч в основната зала на бар „Кейси“ беше почти оглушителна.

Но в другия край на заведението, зад описващия елипса барплот се намираха няколко сепарета с навес. Всяко от тях беше оградено от трите страни като голяма изповедалня и в тези отдалечени кътчета шумотевицата от разговорите в главната зала беше поносим. Ограждащата решетка служеше като един вид параван и дори създаваше по-голям уют, отколкото самите сепарета.

Наполовина привършила обяда си, Хилари вдигна поглед от своята чиния и каза:

— Сетих се.

Тони остави сандвича си.

— Какво се сети?

— Фрай сигурно има брат.

— Брат ли?

— Това обяснява всичко.

— Мислиш, че си убила Фрай миналия четвъртък… а след това, снощи те е нападнал брат му?

— Такава прилика може да има само между братя.

— Ами гласът?

— Може да са наследили един и същи глас.

— Вероятно е възможно да се наследи нисък и гърлен глас, но особената дрезгавост, която ти описа? Това също ли може да се наследи?

— Защо не?

— Снощи ти каза, че единственият начин човек да придобие такъв глас е или да преживее сериозна травма на гърлото, или да се роди с дефекти в ларинкса.

— Значи не съм била права — отвърна тя. — Или и двамата братя са се родили с едни и същи дефекти.

— Шанс едно на един милион.

— Но не е невъзможно.

Тони отпи от бирата си и каза:

— Навярно рождени братя могат да имат едни и същи фигури, едни и същи конструкции на лицата, същия цвят на очите, същия глас… но може ли да имат и еднакви психически отклонения?

Хилари отпи от собствената си бира и се замисли над думите му за миг. После каза:

— Острите психически заболявания са продукт на заобикалящата среда.

— Така мислеха преди, но вече не са толкова сигурни в това.

— Е, заради теорията ми поне допусни, че психичните отклонения са продукт на заобикалящата среда. Двама братя биват отгледани в една и съща къща от едни и същи родители… в една и съща заобикаляща среда. Не можем ли да приемем, че те ще развият и едни и същи психически отклонения?

Тони почеса брадичката си.

— Може би. Спомням си…

— Какво?

— Ходих на един курс в университета по патологична психология като част от една програма за студенти по криминология четвърта година — отвърна Тони. — Опитваха се да ни научат как да разпознаваме и как да се справяме с различните видове психопати. Беше добра идея. Ако един полицай може да идентифицира специфичния случай на психическо заболяване, когато види за първи път невменяемо лице, и ако той има някакво, макар и малко разбиране за това как този тип психопат мисли и реагира, то тогава полицаят има много по-добър шанс да се справи с лицето бързо и сигурно. Гледахме много филми за психичноболни. Един от тях беше невероятно изследване на майка и дъщеря, които бяха параноидни шизофренички. Страдаха от едни и същи видения.

— Ето на̀! — възкликна възбудено Хилари.

— Но това беше изключително рядък случай.

— Нашият също е рядък.

— Не съм сигурен. Онзи май че беше единственият открит до тогава.

— Но все пак е възможно!

— Струва си да помисли човек, предполагам.

— Един брат…

Двамата се заловиха със сандвичите си и пак започнаха да се хранят. Всеки се бе втренчил замислено в чинията си. Изведнъж Тони каза:

— По дяволите! Току-що се сетих нещо, което прави на пух и прах братската теория…

— Какво?

— Предполагам, че си чела съобщенията във вестниците от миналия петък и събота.

— Не всичко — отвърна Хилари. — Просто ми беше… не зная… някак притеснително да чета за себе си като за жертва. Прочетох една статия и тя ми беше достатъчна.

— И не се ли сещаш какво пишеше в тази статия?

Хилари се намръщи, опитвайки са да проумее думите на Тони и после внезапно разбра.

— О, да. Фрай няма брат.

— Нито брат, нито сестра. Няма никого. Той е бил единственият наследник на винарната след смъртта на майка си, последния член на рода Фрай.

Хилари не искаше да изостави теорията за братята. Това обяснение беше единственото, което придаваше смисъл на последните зловещи събития. Но тя не можеше да измисли нещо, с което отново да се залови за тази теория.

Привършиха с храната си мълчаливо.

Най-сетне Тони рече:

— Не можеш вечно да се криеш от него. А и не можем просто да седим и да чакаме той да те нападне.

— Не ми харесва идеята да бъда примамка в капан.

— Така или иначе, отговорът не е тук, в Лос Анджелис.

Хилари кимна.

— И аз мислех същото.

— Трябва да отидем в Сейнт Хелена.

— И да говорим с шериф Лоренски.

— Може да са ни нужни няколко дни — каза тя.

— Както ти казах, имам много натрупани отпуски и почивки от неползвани болнични — няколко седмици. И за първи път в живота си не ми се иска да се връщам на работа.

— Окей — рече Хилари. — Кога тръгваме?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Но не днес. И двамата сме твърде уморени. Имаме нужда от сън. Освен това искам да дам картините ти в Уайънт Стивънс. Трябва да уговоря среща с някой застрахователен агент, който да оцени изпочупената ми покъщнина. Трябва също да се обадя в бюрото за чистене да оправят хаоса, докато ме няма. И ако тази седмица няма да мога да говоря с хората от „Уорнър Брадърс“ за „Часът на единака“, тогава трябва поне да се извиня… или да съобщя на Уоли Топелис да поднесе извиненията от мое име.

— А аз трябва да направя най-после окончателния доклад за престрелката — каза Тони. — Трябваше да го направя тази сутрин. А ще бъда нужен и за дознанието, разбира се. Винаги има дознание, когато е убит полицай… или когато полицай убие някого. Но не вярвам да са го насрочили за по-рано от следващата седмица. Ако все пак са го направили, ще трябва да ги помоля да го отложат.

— И така, кога заминаваме за Сейнт Хелена?

— Утре — отвърна той. — Погребението на Франк е в девет часа. Аз искам да отида. Значи, нека да видим дали има полет някъде около обяд.

— Звучи добре.

— Имаме много работа. Най-добре е да тръгваме.

— Още едно нещо само — каза Хилари. — Не мисля, че трябва да оставаме в твоя апартамент тази нощ.

Тони се пресегна през масата и взе ръката й.

— Сигурен съм, че там не може да те нападне. Ако се опита, ти имаш мен, а аз имам пистолет. Може да е с тяло на мистър „Вселена“, но едно оръжие винаги успешно изравнява шансовете.

Тя поклати глава.

— Не, макар и да е безопасно, аз няма да мога да спя там, Тони. Ще бъда будна цялата нощ и непрекъснато ще се ослушвам за шум откъм вратата и прозорците.

— Къде искаш да нощуваш?

— След като си свършим работата днес следобед, предлагам да си стегнем багажа за пътуването, да напуснем апартамента ти, да се уверим, че никой не ни следи и да си вземем стая в хотел близо до летището.

Тони стисна ръката й.

— Окей. Щом това ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Да.

— Казват, че е по-добре да си в безопасност, отколкото да съжаляваш след това.

* * *

Във вторник следобед, в 4 часа и 10 минути в Сейнт Хелена Джошуа Райнхарт затвори телефона в кабинета си и се облегна доволно назад. През последните два дни той бе свършил много работа. Сега Джошуа се завъртя на стола си и се загледа през прозореца в далечните планини и близки лозя.

Почти целия понеделник бе прекарал на телефона с банкерите, брокерите и финансовите съветници на Бруно Фрай. Имаше много и безкрайни дискусии за това как трябва да се борави с авоарите, докато имението бъде ликвидирано най-накрая. Имаше и доста разгорещени дебати за най-печелившите начини, по които те биха могли да се освободят от тези авоари, когато му дойде времето. Работата беше наистина тежка и отегчителна, тъй като Фрай имаше огромни спестявания от най-различен характер и в най-различни банки, плюс облигационни бонове, огромен брой борсови ценни книжа, както и капиталовложения в недвижимо имущество… и много, много други.

Джошуа прекара вторник сутринта, а също и ранния следобед, уреждайки по телефона с някои високо уважавани познавачи на изкуството в Калифорния да пътуват до Сейнт Хелена, за да класират и оценят различните и обширни колекции, които семейство Фрай беше натрупало през последните шестдесет-седемдесет години.

Лио, родоначалникът — бащата на Кейтрин, покойник вече от четиридесет години, беше започнал всичко по съвсем обикновен начин — той много харесваше сложно измайсторените и ръчно рендосвани, дървени канелки, каквито слагаха на бирените и винени бъчви в някои европейски страни. Повечето от тях имаха формата на глави: зяпащи, ахкащи, хилещи се, плачещи или ревящи, или зъбещи се глави на демони, ангели, клоуни, вълци, елфи, феи, вещици, джуджета и други създания. По времето, когато умря, Лио имаше около две хиляди от тези канелки. Кейтрин споделяше интереса на баща си към колекционирането, докато той беше жив, а след смъртта му тя превърна колекционирането в смисъл на своя живот. Желанието й да придобива красиви неща се превърна в страст, а страстта след време се превърна в мания. (Джошуа си спомни как блестяха очите й и как тя бъбреше разпалено при всяка нова покупка. Той знаеше, че има нещо нездраво в отчаяната й забързаност да напълни всяка стая, всеки шкаф, всяко чекмедже с красиви предмети, но пък богатите имаха право на своите ексцентричности и мании, стига да не вредяха на никого.)

Кейтрин купуваше емайлирани кутийки, пейзажи от края на миналия и началото на нашия век, кристални статуетки, лампи с цветни абажури и цветни стъкла, старинни брошки-камео и много други неща, не защото те бяха отлични капиталовложения (всъщност точно такива си бяха!), а защото тя ги искаше, нуждаеше се от тях, както наркоманът винаги има нужда от още една доза.

Тя пълнеше огромната си къща с тези експозиции, прекарваше дълги часове в почистване, лъскане и грижи за всичко. Бруно запази тази традиция на почти лудешка треска за придобиване на неща и сега двете къщи — построената от Лио през 1918-та година и построената от Бруно преди пет години, бяха препълнени със съкровища.

Във вторник Джошуа се обади на някои художествени галерии и престижни търговски къщи в Сан Франциско и Лос Анджелис и всички те бяха радостни и нетърпеливи да изпратят своите познавачи, защото от изложението на колекциите на Фрай щяха да спечелят няколко доста тлъсти комисиони. Двама мъже от Сан Франциско и двама от Лос Анджелис щяха да пристигнат в събота сутринта и уверен, че те ще останат няколко дни, за да могат да направят каталог на имуществото на Фрай, Джошуа им направи резервация в местния мотел.

В 4 часа и 10 минути във вторник следобед Джошуа започваше да усеща, че е овладял положението. За първи път, откакто го уведомиха за смъртта на Бруно, той започваше да добива представа за това колко време ще му трябва, за да изпълни задълженията си на изпълнител на завещанието. Отначало Джошуа се тревожеше, че имотите ще бъдат в такова объркано състояние, че той ще остане с години затънал в работа до гуша или поне няколко месеца. Но сега, след като бе прегледал завещанието (беше го написал преди пет години) и след като бе разбрал колко напред беше отишъл Бруно благодарение на своите опитни финансови съветници, той бе уверен, че целият въпрос можеше да бъде уреден за няколко седмици.

Работата му бе улеснена от три фактора, които рядко биваха на лице при уреждането на мултимилионно състояние. Първо, нямаше живи роднини, за да оспорват завещанието или да създават други проблеми. Второ, цялото имущество след приспадане на различните данъци и такси беше оставено на една-единствена благотворителна организация, ясно упомената в завещанието. Трето, за толкова богат мъж, Бруно Фрай беше влагал парите си по най-обикновен начин и изпълнителят на завещанието имаше пред себе си един сравнително прост балансов отчет с лесноразбираеми дебити и кредити. Три седмици щяха да стигнат, за да свърши всичко. Най-много четири.

Откакто преди три години почина жена му Кора, Джошуа болезнено усещаше колко е кратък човешкият живот и този път той ревниво го пазеше. Не желаеше да изгуби и един скъпоценен ден, а чувстваше, че всяка минута, посветена на уреждането на имота на Бруно Фрай, е загубена безвъзвратно. Разбира се, Джошуа щеше да получи една солидна сума за своите юридически услуги, но той вече имаше всичките пари, които щяха да му бъдат нужни. Притежаваше значителни недвижими имоти в долината, включая няколкостотин акра от най-хубавата земя, върху която се отглеждаше грозде. Тази земя беше обработвана и стопанисвана от негови работници, а гроздето отиваше в две големи винарни, които винаги искаха още и още. Имаше един период, в който той за кратко време се бе замисли дали да не помоли съда да го освободи от неговите задължения. Една от банките на Фрай щеше да поеме работата с голямо удоволствие. Беше мислил също да предаде работата на Кен Гейвинс и Рой Дженели, двамата умни, млади адвокати, които Джошуа беше взел като партньори преди седем години. Но силното му чувство за преданост му бе попречило да се възползва от лесния начин. Тъй като Кейтрин Фрай му бе дала тласъка, за да преуспее в долината Напа преди тридесет и пет години, той чувстваше, че й дължи времето, което му бе необходимо, за да може лично да ръководи правилното и достопочтено разпадане на семейната империя Фрай.

Три седмици.

После той щеше да има възможност да прекара повече време с нещата, които харесваше: да чете хубави книги, да плува, да лети с новия самолет, който си бе купил, да се научи да готви нови ястия, да прекарва по някой и друг уикенд в Рено. Кен и Рой вършеха по-голямата част от адвокатската работа през тези дни и доста добре се справяха, дявол да го вземе! Джошуа още не се бе оттеглил напълно, но седеше на ръба на пенсионирането си и си клатеше краката над цяла бездна от свободно време, което му се искаше да бе могъл да намери и използва, докато Кора бе все още жива.

В 16 часа и 20 минути, доволен от прогреса на работата по мнението Фрай, и успокоен от прекрасната гледка към есенната долина, която се откриваше през прозорците му, Джошуа стана от стола и отиде до рецепцията. Карен Фар блъскаше като фурия по клавиатурата на електрическата „Ай Би Ем“, която би реагирала също толкова добре и на съвсем леко докосване. Карен беше дребно момиче, бледо, синеоко, с мек глас, но захващаше всяка работа с много енергия и ентусиазъм.

— Каня се да се почерпя с уиски по-рано днес — каза й Джошуа. — Ако някой позвъни и поиска да говори с мене, кажете му, че съм се отдал на отвратително пиянство и състоянието ми не ми позволява да се дотътря до телефона.

— А те ще кажат: „Какво? Я повторете!“.

Джошуа се засмя.

— Вие сте чудесно и очарователно момиче, мис Фар. Такъв прелестно пъргав мозък и език за такова малко женче като вас!

— А вие, макар и да не сте ирландец, имате особено отношение към почерпките. Хайде, вървете да си пийнете уискито. Аз ще удържа досадната паплач.

Влязъл отново в кабинета си, Джошуа отвори барчето в ъгъла, сложи лед в една чаша и си наля щедра доза от „Джек Даниълс“, черен етикет. Беше отпил едва втората си глътка от питието, когато някой почука на вратата.

— Влез!

Карен отвори и влезе.

— Обаждат се от…

— Мислех, че получих разрешение да си пия на спокойствие.

— Не се цупете — рече тя.

— Това е част от имиджа ми.

— Казах му, че ви няма. Но после, когато чух какво иска, реших, че може би вие би трябвало да си поговорите с него. Много е странно!

— Кой е той?

— Някой си мистър Престън от обединена банка „Фърст Пасифик“ в Сан Франциско. Става въпрос за имението Фрай.

— Какво толкова странно има?

— По-добре той да ви каже.

Джошуа въздъхна.

— Много добре.

— Той е на втора линия.

Джошуа отиде до бюрото си, седна, вдигна слушалката и каза:

— Добър ден, мистър Престън.

— Мистър Райнхарт?

— Същият. Какво мога да направя за вас?

— От офиса в „Шейд Трий Виниърдс“ ми съобщиха, че вие сте изпълнител на завещанието на Фрай.

— Точно така.

— Известно ли ви е, че мистър Бруно Фрай имаше банкови сметки в нашия главен клон тук, в Сан Франциско?

— Обединена банка „Фърст Пасифик“? Не, не ми е известно.

— Сметка за спестявания, чекова книжка и сейф за ценности — рече Престън.

— Той е имал няколко сметки в различни банки. Имал е и списък на банките, но вашата не беше в списъка. А и не съм попадал на някакви документи или анулирани чекове от вашата банка.

— От това се страхувах — каза Престън.

Джошуа се намръщи.

— Не разбирам. Има ли някакви проблеми със сметките във „Фърст Пасифик“?

Престън се поколеба за миг, после каза:

— Мистър Райнхарт, имал ли е брат мистър Фрай?

— Не. Защо питате?

— Да е наемал някога на работа свой двойник?

— Моля?!

— Имал ли е нужда някога от свой двойник, някой, който да минава за него самия дори при много внимателно вглеждане?

— Да не би да се шегувате с мене, мистър Престън?

— Зная, че въпросът ми е доста странен, но мистър Бруно Фрай беше много богат човек. В наши дни с цялата тази надигаща се вълна от тероризъм и всякакви там психопати, пуснати на свобода, богатите хора често наемат телохранители, а понякога и… но не често. Признавам, че е рядкост, но в някои особени случаи… те дори смятат за нужно да наемат на работа и свои двойници, просто за сигурност.

— С всичкото дължимо уважение към вашия красив град — рече Джошуа, — искам да ви обърна внимание, че мистър Фрай живееше в долината Напа, а не в Сан Франциско. Тук нямаме такава престъпност. Мистър Фрай не е имал нужда от двойник и съм сигурен, че никога не е наемал такъв от съображения за сигурност.

— Ние току-що открихме, че мистър Фрай е бил убит миналия четвъртък — каза Престън.

— Е и?

— По мнението на нашите адвокати, от нашата банка не може да се търси отговорност.

— За какво? — попита раздразнено Джошуа.

— Като изпълнител на завещанието вие имате задължението да ни уведомите за смъртта на нашия клиент. Докато не получим такова съобщение, или не научим от трето лице, както всъщност стана, ние нямаме причини да смятаме, че сметката е замразена.

— Зная това.

Отпуснат в креслото си, втренчил се замислено в чашата си с уиски върху бюрото, и опасяващ се, че Престън може да му каже нещо, което да обезпокои розовото му, сладко безгрижие, Джошуа реши да бъде малко по-рязък, за да ускори разговора.

— Мистър Престън — поде отново той, — зная, че банковият бизнес трябва да бъде ръководен разумно и без да се бърза, както е подобаващо на една институция, боравеща с хорските пари, изкарани с пот на челото. Но бих искал някак да разчистите пътя и да намерите начин по-бързо да стигнете до целта.

— Миналия четвъртък, половин час преди да затворим и няколко часа след убийството на мистър Фрай в Лос Анджелис, един човек, който е приличал на мистър Фрай влязъл в нашия главен клон. Имал е персонални чекове на името Бруно Фрай. Човекът написал чек и в сметката останали само сто долара.

Джошуа се изправи в креслото си.

— Колко е изтеглил?

— Шест хиляди от чековата сметка.

— Ох!

— После представил спестовната си книжка и изтеглил всичко, оставяйки само петстотин долара в сметката за спестявания.

— И колко е изтеглил от там?

— Още дванадесет хиляди.

— Осемнадесет хиляди долара?

— Да. Плюс онова, което евентуално е взел от сейфа.

— И там ли е пипал?

— Да. Но, разбира се, ние не знаем какво е взел от там — рече Престън, замълча за миг и добави окуражително: — Навярно нищо.

Джошуа бе смаян.

— Как е могла вашата банка да даде такава голяма сума в брой, без да поиска документи за самоличност?

— Но ние поискахме — възрази Престън. — И вие трябва да разберете, че той изглеждаше точно като мистър Фрай. През последните пет години мистър Фрай е идвал тук по два или три пъти всеки месец. И всеки път той внасяше по няколко хиляди долара в чековата си сметка. Това ни караше да го познаваме добре. Хората го помнеха. Миналия четвъртък нашата касиерка го е познала и не видяла нищо подозрително, особено след като представил персоналните чекове и спестовната книжка и…

— Но това не са документи за самоличност!

— Жената на гишето поискала документи, въпреки че го е познала. Такива са нашите изисквания при теглене на големи суми в брой и тя постъпила точно според правилника. Човекът й показал редовна шофьорска книжка, издадена в Калифорния и със снимка на името на Бруно Фрай. Мистър Райнхарт, уверявам ви, че нашата „Фърст Пасифик“ не е действала безотговорно в този случай.

— Имате ли намерение да обследвате жената на гишето? — попита Джошуа.

— Вече започнахме обследване.

— Драго ми е да го чуя.

— Но съм сигурен, че то никак няма да помогне — отвърна Пренсън. — Тя работи при нас повече от шестнадесет години.

— Същата жена ли го е завела до сейфа?

— Не. Била е друга служителка. Нея също я обследваме.

— Това е дяволски сериозен проблем!

— Не е нужно да ми го казвате — рече с горчивина Престън. — През всичките ми години в банката такова нещо не ми се бе случвало. Преди да се обадя на вас, аз уведомих властите — щатската и федералната банкова власт, както и адвокатите на „Фърст Пасифик“.

— Навярно ще трябва утре да дойда при вас и да поговоря с хората ви.

— Бих искал да го направите.

— Да кажем — десет часа?

— Когато е удобно на вас — каза Престън. — Ще бъда на ваше разположение през целия ден.

— Тогава нека бъде в десет.

— Ужасно съжалявам за случилото се. Но, разбира се, загубата ще бъде възстановена от федералната застраховка.

— Освен съдържанието на сейфа — отвърна Джошуа… — То не е застраховано.

Точно това обстоятелство силно беше разтревожило Престън и двамата го знаеха.

— Сейфът може да е бил много по-ценен, отколкото спестяванията и чековете, взети заедно — додаде Джошуа.

— А може и да е бил празен, още преди човекът да го отвори — рече бързо Престън.

— Ще се видим утре сутринта, мистър Престън.

Джошуа затвори и се втренчи в телефона.

Най-сетне той отново отпи от уискито си. И изведнъж се сети за светлината, която бе видял в къщата на Бруно Фрай в три часа сутринта в понеделник. Беше я забелязал, връщайки се от банята в леглото си, ала когато си бе сложил очилата, вече нямаше никаква светлина. Джошуа си бе помислил, че му се е привидяло. Но може би светлината да е била истинска. Може човекът, който бе измъкнал онези пари в обединената банка „Фърст Пасифик“ да е бил в къщата на Бруно и да е търсел нещо.

Джошуа бе влизал вътре вчера, беше обходил всичко за пет минути, та да е сигурен, че нищо не е пипано, и не бе забелязал нищо нередно.

Защо Бруно бе пазил в тайна банковите си сметки в Сан Франциско?

Имаше ли някой таен негов човек, двойник?

Кой? И защо?

По дяволите!

Явно ръководенето на цялостното уреждане на финансовото състояние на имуществото на Фрай не бе толкова бърза и лесна работа, колкото Джошуа бе предполагал.

* * *

В шест часа, във вторник вечерта, когато Тони паркира джипа в улицата, минаваща покрай блока му, Хилари беше така бодра, както не се бе чувствала през целия ден. Тя бе достигнала втората фаза на една изострена чувствителност, която се получаваше след четиридесет и осем часа безсъние — внезапно тялото и съзнанието решаваха да направят възможно най-доброто от това насилствено будуване. Внезапно плътта и духът биваха обновени по някакъв чудодеен химически път. Тя вече не се прозяваше, зрението й, което бе замъглено в периферията си, изведнъж се проясни. Смазващата умора отстъпи. Хилари знаеше обаче, че това е краткотрайно, временно подобрение след свръхизтощение. След час-два тази изненадваща жизненост щеше да доведе до бързо и неизбежно сгромолясване, подобно на спада след прилива на сили поради употребата на амфетамин. Много скоро тя щеше да се почувства така изцедена, че нямаше да може да се държи на краката си.

Тя и Тони се бяха справили успешно с всичките си задачи: застрахователния агент, бюрото за почистване, полицейските доклади и всичко станало. Единствената задача, която им бе създала известна трудност, беше срещата им в галерията на Уайънт Стивънс в Бевърли Хилс. Нито Уайънт, нито асистентката му Бети бяха там, а пълната млада жена, която ги заместваше, нямаше желание да задържи картините на Тони. Тя не искаше да поема отговорност, но Хилари най-после успя да я убеди, че тя няма да бъде съдена, ако някоя от картините бъде случайно изцапана или скъсана. Хилари написа бележка на Уайънт, обяснявайки накратко произхода на Тони. След това той и тя отидоха в „Топелис и съдружници“, за да помолят Уоли да извини Хилари пред „Уорнър Брадърс“. Сега пистата бе чиста. Утре, след погребението на Франк Хауърд те щяха да летят със самолет на авиокомпанията „Пасифик Еъруейс“ в 11 часа и 55 минути. Щяха да слязат в Сан Франциско и от там да хванат местния самолет, който да ги отведе в Напа.

След това с кола под наем щяха да стигнат до Сейнт Хелена.

А после щяха да стъпят върху родната земя на Бруно Фрай.

А после… какво?

 

 

Тони паркира джипа и изключи двигателя.

— Забравих да те попитам дали си успял да наемеш стая в хотел — каза Хилари.

— Секретарката на Уоли направи резервация от мое име, докато ти и Уоли разговаряхте в кабинета му.

— Близо до летището?

— Да.

— Не е с две отделни легла, надявам се.

— Едно голямо легло.

— Добре — каза тя. — Искам да ме прегърнеш, когато заспивам.

Тони се наведе и я целуна.

За двадесет минути те напълниха два куфара и четири чанти и ги отнесоха в джипа. През цялото време Хилари нервно очакваше Фрай да изскочи от някоя сянка или ъгъл и да се ухили зловещо.

Нищо такова не се случи.

Те потеглиха към летището по обиколен път, който непрекъснато криволичеше и извиваше. Хилари наблюдаваше колите зад тях.

Никой не ги следеше.

Стигнаха в хотела в 19:30 часа. С известна доза старомодна благопристойност, която се стори на Хилари доста забавна, Тони регистрира нея и себе си като съпрузи.

Стаята им беше на осмия етаж. Беше тиха стая в сини и зелени нюанси.

Когато пиколото излезе, двамата останаха до леглото известно време прегърнати, споделяйки умората си и проверявайки сякаш на кого колко сила му бе останала.

Нито той, нито тя се чувстваха способни да излязат, за да вечерят навън. Тони поръча храна чрез румсървиса, а оттам му казаха, че ще им донесат вечерята след половин час.

Хилари и той влязоха заедно в банята. Насапунисаха се и се изплакнаха един друг с удоволствие, но то всъщност нямаше сексуален подтекст. И двамата бяха твърде уморени за такава страст. Взаимното къпане беше просто успокояващо, нежно, галещо.

Ядоха сандвичи и пържени картофи.

Изпиха половин бутилка „Гаме розе“ на Робърт Мондави.

Говориха съвсем малко.

Сложиха върху една от лампите хавлиена кърпа и я оставиха да свети през цялата нощ, защото за втори път в живота си Хилари се боеше да спи на тъмно.

Двамата заспаха.

Осем ча̀са по-късно в пет и половина сутринта тя се събуди от лош сън — Ърл и Ема бяха възкръснали, също като Бруно Фрай. И тримата я преследваха по един тъмен коридор, който ставаше все по-тесен, по-тесен… и по-тесен.

Хилари не можа да заспи отново. Тя лежеше на бледата жълтеникава светлина от приспособената нощна лампа и гледаше как Тони спи.

В шест и половина той се събуди, обърна се към нея, примига, докосна лицето й, гърдите й и те се любиха… За малко тя забрави за Бруно Фрай, но по-късно, когато се обличаше за погребението на Франк, страхът отново я връхлетя.

— Наистина ли мислиш, че трябва да отидем в Сейнт Хелена?

— Трябва да отидем — отвърна Тони.

— Но какво ли ще ни се случи там?

— Нищо няма да ни се случи — рече той. — Ще се оправим.

— Не съм много сигурна — каза Хилари.

— Ще разберем какво става.

— Точно там е работата — каза с тревога тя. — Имам чувството, че е по-добре да не знаем.

* * *

Кейтрин я нямаше.

Беше излязла, кучката.

Кучката се криеше.

Бруно се събуди в синия додж в шест и половина вечерта във вторник. Събуди се, стреснат от кошмара, който така и не можеше добре да си спомни, уплашен от неразгадаемите шепоти. Нещо пълзеше по него: по ръцете, по лицето, в косата му, дори под дрехите му. То се опитваше да проникне в тялото му, да се промъкне вътре през ушите и устата, и ноздрите му… нещо невъобразимо мръсно и злобно. Бруно изкрещя и започна панически да се дращи, докато най-накрая осъзна къде се намира. Тогава ужасните шепоти постепенно замряха и въображаемото пълзящо нещо си отиде. Няколко минути той лежа, обърнат настрани, свит като ембрион и плака от облекчение.

Един час по-късно, след като вечеря в „Макдоналдс“, той отиде в Уестууд. Ходи с микробуса до къщата й пет-шест пъти, после паркира на едно място, нагоре по улицата в една по-голяма сянка сред уличните светлини. Фрай наблюдаваше къщата й цялата нощ.

Нея я нямаше.

Той беше приготвил ленените торбички с чесъна и острите дървени колове и кръста и чашата със светената вода. Беше взел и двата много остри ножа и малка дърварска брадвичка, с която щеше да отреже главата й. Той имаше куража, волята и решителността.

Но нея я нямаше.

Когато за първи път осъзна, че тя се е измъкнала и навярно няма да се върне с дни или дори седмици, Фрай се вбеси. Ругаеше я, проклинаше я и плачеше от мъка и отчаяние.

После постепенно се съвзе. Казваше си, че не всичко е загубено. Той щеше да я намери.

Беше я намирал безброй пъти преди.

6.

В сряда сутринта Джошуа летя направо за Сан Франциско в собствения си турбо „Скайлейн“ RG. Беше самолет за чудо и приказ със средна скорост 173 възела и максимален пробег над хиляда и шестстотин километра.

Преди години беше започнал да взима уроци по пилотиране, малко след като умря Кора. Почти през целия си живот той беше мечтал да е пилот, но никога не можа да намери време да се научи, докато не стана на петдесет и осем години. Когато съдбата му отне Кора така неочаквано, той осъзна, че е глупак — глупак, който мислеше смъртта за нещастие, спохождащо само другите хора. Беше живял живота си така, сякаш имаше нескончаеми запаси от него, сякаш можеше да харчи, да харчи от него, все едно че щеше да живее вечно. Мислеше си, че има предостатъчно време, за да осъществи тези бленувани пътешествия до Европа и до Ориента. Смяташе, че има всичкото време на света, за да си почива, да пътува и да се забавлява. Ето защо той винаги отлагаше пътуванията, почивките, отпуските… отлагаше ги, докато се установи и наложи като добър адвокат, а после докато изплати всичките ипотеки върху недвижимия имот, а после докато бизнесът с гроздето тръгне добре, а после…

И тогава изведнъж на Кора й свърши времето. Тя ужасно му липсваше и Джошуа все още бе изпълнен с угризения на съвестта загдето бе отлагал толкова дълго толкова много неща. Той и Кора бяха живели щастливо в много отношения. Съвместният им живот бе изключително добър — отличен почти по всички норми и правила. Никога не бяха почувствали нуждата — храна, подслон или пък разкош. Винаги бяха имали достатъчно пари. Но никога достатъчно време. Джошуа не преставаше да мисли какво би могло да бъде, ако… Но той не можеше да върне Кора, обаче бе решен да грабне толкова много радости, колкото можеше през оставащите години до края на живота му. Тъй като не беше общителен и защото чувстваше, че от десет човека девет бяха невежи и/или злонамерени, повечето от удоволствията на Джошуа бяха самостоятелни занимания. Но въпреки че предпочиташе уединението, почти всички тези удоволствия бяха не така удовлетворяващи, както ако беше ги споделил с Кора. Летенето беше едно от изключенията към правилото. В своя самолет високо над земята Джошуа се чувстваше сякаш освободен от всички задръжки, не само от силите на земното притегляне, освободен от всичко, освен от оковите на съжалението и угризенията.

Ободрен и обновен от полета, Джошуа кацна в Сан Франциско малко след девет часа. След по-малко от час той вече беше в обединена банка „Фърст Пасифик“. Ръкува се с мистър Роналд Престън, с когото беше говорил по телефона във вторник следобед.

Престън беше вицепрезидентът на банката и кабинетът му беше обзаведен разточително. Имаше много истинска кожена мебел и гладко полирано тиково дърво. Беше изпълнен с пух и плюш тузарски кабинет.

Престън, от друга страна, беше висок и тънък. Изглеждаше крехък и чуплив. Имаше тъмен цвят на лицето и добре подрязани мустаци. Говореше много бързо и често-често жестикулираше с ръце — като машина, която даваше на късо и от която хвърчаха искри. Беше нервен.

Престън беше и доста делови. Беше подготвил папка с подробен материал върху сметката на Бруно Фрай с обяснение за всяка от петте години, през които Фрай бе имал отношения с „Фърст Пасифик“. Папката съдържаше списък на сметките със спестявания — вноски и тегления; друг списък с датите, на които Фрай беше отварял сейфа; ясни фотокопия на местните баланси от чековите сметки, увеличени от снимки, направени върху микрофилмова лента и също такива копия на всеки чек, написан по тази сметка.

— На пръв поглед — каза Престън, — може да ви се стори, че не съм ви дал копия от всички чекове, които мистър Фрай е написал. Но нека ви уверя в противното. Просто нямаше много чекове. Имало е голямо движение на пари — вноски и тегления. Но през първите три години и половина мистър Фрай е писал само по два чека месечно. През последната година и половина той е пишел по три чека всеки месец и винаги за едни и същи предявители.

Джошуа не си даде труд да отвори папката.

— Ще разгледам тези неща по-късно. А сега искам да разпитам касиерката, която е изплатила сумите по чековете и от спестовните сметки.

В ъгъла на стаята имаше кръгла маса за конференции. Около нея бяха наредени шест тапицирани стола с високи облегалки. Това място Джошуа избра за разпита.

Касиерката, Синтия Уилис, беше уверена и доста привлекателна, тридесет и седем-осем годишна негърка. Беше облякла синя пола и снежнобяла блуза. Косата й беше прибрана, ноктите й бяха добре оформени и ярко лакирани. Тя се държеше с достойнство и грация. Когато Джошуа й показа стола, тя седна срещу него, но гърбът й остана съвсем изправен. Престън застана до бюрото си. Ядеше се вътрешно, но мълчеше.

Джошуа отвори плика, който беше донесъл със себе си и извади петнадесет снимки на хора, които живееха или бяха живели някога в Сейнт Хелена. Той ги пръсна върху масата и каза:

— Мис Уилис…

— Мисис Уилис — поправи го тя.

— Извинете. Мисис Уилис, искам да погледнете всяка една от тези фотографии и ми кажете после коя е на Бруно Фрай. Но само след като ги разгледате.

Тя прегледа снимките за една минута и взе две от тях.

— И двете са негови.

— Сигурна ли сте?

— Напълно — отвърна тя. — Това не беше кой знае какъв тест. Другите тринадесет изобщо не приличат на него.

Жената се беше справила отлично — много по-добре, отколкото той бе очаквал. Много от снимките бяха неясни, а някои бяха направени при слаба светлина. Джошуа умишлено използваше лошо направени снимки, за да направи разпознаването по-трудно, отколкото би било иначе. Ала мисис Уилис не се поколеба. И макар тя да твърдеше, че другите тринадесет не изглеждаха като Фрай, няколко всъщност приличаха… малко. Джошуа бе избрал двама-трима човека, които приличаха на Фрай, поне когато камерата не беше добре фокусирана, но този трик не беше заблудил Синтия Уилис. Нито пък хитрината да бъдат включени две снимки на Фрай — две снимки до раменете, но иначе различни една от друга.

Почуквайки с показалеца си върху двете фотографии, мисис Уилис каза:

— Това беше човекът, който дойде в банката миналия четвъртък следобед.

— Бил е убит миналия четвъртък сутринта в Лос Анджелис — рече Джошуа.

— Не вярвам на това — каза твърдо тя. — Сигурно има някаква грешка.

— Видях трупа му — каза й Джошуа. — Ние го погребахме в Сейнт Хелена миналата неделя.

Тя поклати глава.

— Значи сте погребали друг човек. Сигурно сте погребали не когото е трябвало.

— Но аз познавам Бруно Фрай, откакто той навърши пет години — каза Джошуа. — Не мога да сгреша.

— А аз зная кого видях — рече мисис Уилис учтиво, но упорито.

Тя не погледна към Престън. Беше твърде горда, за да прекроява отговорите си според неговите изисквания. Знаеше, че е добър работник и не се страхуваше от шефа си. Като се изправи на стола дори още повече от преди, Синтия Уилис каза:

— Мистър Престън има право на свое мнение. Но в крайна сметка той не видя мъжа. Аз го видях. Беше мистър Фрай. Той идваше в банката два или три пъти в месеца през последните пет години. Винаги внасяше поне по две хиляди долара в чековата си сметка… понякога дори по три хиляди долара. И винаги в брой. В брой! Това е необичайно. И то разбира се, го открояваше от другите. А също и начинът, по който изглежда… всичките му мускули и…

— Сигурен съм, че той не прави всичките си вноски на вашето гише.

— Невинаги — съгласи се тя, — но повечето пъти, да. И се заклевам, че той изтегли онези суми миналия четвъртък. Ако изобщо го познавате, мистър Райнхарт, вие знаете, че дори не е нужно да виждам мистър Фрай, за да зная, че е той. Бих го познала и с вързани очи заради особения му глас.

— Гласът може да се имитира — каза Престън, включвайки се за първи път в разговора.

— Не и този — рече мисис Уилис.

— Би могло — каза Джошуа, — но не е много лесно.

— А и тези очи — вметна мисис Уилис. — Бяха почти толкова особени, колкото и гласът му.

Заинтригуван от забележката й, Джошуа се наведе напред и каза:

— Какво за очите?

— Бяха студени — отвърна Синтия Уилис. — И не само защото бяха сиво-сини на цвят. Бяха много студени, зли очи. Повечето време той сякаш не можеше да погледне човек право в лицето. Очите му непрекъснато шареха и отбягваха погледите на другите, като че ли мистър Фрай се страхуваше да не би някой да прочете мислите му, или нещо такова. И после, в тези много редки мигове, когато той все пак ме поглеждаше… тези негови очи ме караха да чувствам, че гледам някого, който… хм… не е съвсем с всичкия си.

Както винаги, дипломатичният банков чиновник Престън бързо се намеси:

— Мисис Уилис, сигурен съм, че мистър Райнхарт би искал вие да се придържате към обективните факти в случая. Ако вмъквате вашето лично мнение, това само ще замъгли нещата и ще направи задачата му по-трудна.

Мисис Уилис поклати глава.

— Всичко, което зная, е, че мъжът, дошъл тук миналия четвъртък, имаше същите очи.

Джошуа беше леко шокиран от тази забележка, защото и той често си бе мислил, че очите на Бруно разкриват една измъчена душа: в тях имаше уплаха, мъка, ала също и безсърдечна, ледена, убийствена студенина, която Синтия Уилис беше забелязала.

Джошуа я разпитва още тридесет минути на различни теми, които включваха: мъжа, изтеглил парите на Фрай; обичайните процедури, които се извършваха при теглене на големи суми в брой; процедурите, които тя бе извършила миналия четвъртък; вида на документите за самоличност, представени й от измамника; семейният й живот; съпруга й; децата й; служебната й характеристика; настоящото й финансово състояние и още пет-шест други неща. Той бе суров с нея, дори груб, когато усещаше, че това може да помогне на случая. Мрачната перспектива да прекара още няколко седмици в работа по имуществото на Фрай поради възникналите нови обстоятелства и нетърпелив да намери бързо решение на загадката, Джошуа търсеше причини да обвини Синтия Уилис в съучастничество при изтеглянето на парите от сметките на Фрай, ала накрая нищо не откри. Впрочем към края на разпита той започна доста да я харесва, а също и да й вярва. Джошуа стигна до там, че дори й се извини за острия си и на моменти свадлив тон, а такова извинение беше изключителна рядкост за него.

След като мисис Уилис се върна на гишето си, Роналд Престън въведе Джейн Симънс в стаята. Тя беше жената, придружила двойника на Фрай до подземието със сейфовете. Беше на двадесет и седем години, червенокоса със зелени очи, месест нос и кисел нрав. Плачливият й глас и ядните й отговори събудиха най-злите инстинкти в Джошуа. Колкото по-груб ставаше той, толкова повече се мусеше тя. Джошуа разбра, че Симънс съвсем не се изразява така ясно и с лекота, както Синтия Уилис и той не я хареса, за разлика от негърката. Нито пък й се извини. Но Джошуа беше сигурен, че поне за този случай тя казваше истината така, както и мисис Уилис.

Когато Джейн Симънс излезе от стаята, Престън каза:

— Е, какво мислите?

— Не ми се вярва нито едната, нито другата да са участвали в измамата.

Престън си отдъхна, но се опита да не го показва.

— Но този мъж, който се представя за Фрай — добави Джошуа, — сигурно невероятно много прилича на него.

— Мис Симънс е много проницателно момиче — рече Престън. — Щом тя казва, че той е изглеждал точно като Фрай, приликата наистина трябва да е забележителна.

— Мис Симънс е безнадеждна киселица — каза сърдито Джошуа. — Ако тя беше единствената свидетелка, аз щях да съм загубен.

Престън изненадано премига.

— Обаче — продължи Джошуа, — вашата мисис Уилис е извънредно наблюдателна. И адски умна. А също и уверена в себе си, без да е нахална. Ако бях на ваше място, бих направил повече за нея. Не бих я оставил да е само една касиерка.

Престън се прокашля.

— Е… ами, сега какво?

— Искам да видя съдържанието на онзи сейф.

— Предполагам, че ключът на мистър Фрай не е у вас.

— Не. Още не се е върнал от оня свят, за да ми го даде.

— Мислех, че може да се е намерил между вещите му, след като говорих с вас вчера.

— Не. Предполагам, че ако мошеникът е използвал ключа, то той все още е у него.

— Но как го е взел все пак? — попита Престън, учуден. — Ако му е бил даден от мистър Фрай, то това хвърля нова светлина върху събитията. Това би променило сегашното становище на банката. Ако мистър Фрай е бил в заговор с двойника, за да вземат парите…

— Мистър Фрай не би могъл да е в заговор. Той е бил мъртъв вече. А сега, няма ли да видим какво има в сейфа?

— Без наличието на двата ключа, ще трябва да го разбием.

— Моля ви, уредете това — каза Джошуа.

Тридесет и пет минути по-късно той и Престън вече стояха в страничното подземие на банката, докато инженерът измъкваше разбитата ключалка. Миг след това той извади цялата касетка от гнездото й в стената и я подаде на Роналд Престън, а Престън я връчи на Джошуа.

— Обикновено — каза малко вдървено Престън, — съпровождаме клиентите си до някоя от нашите кабини, за да могат да прегледат съдържанието на сейфовете си на спокойствие. Обаче, тъй като има голяма вероятност да предявите иск за изчезнали ценности, и тъй като срещу банката може да бъде заведено дело, настоявам да отворите касетката в мое присъствие.

— Нямате никакво законно основание да настоявате за подобно нещо — възрази кисело Джошуа. — Нито пък аз имам намерение да нанасям удар на банката ви с някакво си измислено дело и затова ще задоволя любопитството ви още сега.

Джошуа вдигна капака на касетката. Вътре имаше бял плик за писмо и нищо друго. Той взе писмото, подаде празната метална кутия на Престън и разкъса плика. В плика имаше един-единствен бял лист хартия, написан на пишеща машина с дата и подпис.

Беше най-странното нещо, което Джошуа някога бе чел.

Струваше му се, че е написано от човек, изпаднал в делириум:

Четвъртък, 25-и септември

До всички, за които това може да се отнася:

Майка ми, Кейтрин Ан Фрай, умря преди пет години, но тя непрекъснато възкръсва в нови тела. Намерила е начин да се връща от оня свят и се опитва да ме убие. В момента живее в Лос Анджелис под името Хилари Томас. Тази сутрин тя ме прободе с нож и аз умрях в Лос Анджелис. Възнамерявам да се върна там и да я убия, преди тя отново да ме убие. Защото ако ме убие два пъти, аз ще си остана мъртъв. Нямам нейната магия. Не мога да се връщам от оня свят. Не и ако ме убие два пъти.

Чувствам се толкова празен и разсипан. Тя ме уби и аз вече не съм цял.

Оставям тази бележка, в случай че Кейтрин отново спечели. Докато не умра втори път, това си е моя лична война и на никого другиго. Не мога открито да поискам охрана от полицията. Направя ли го, всички ще знаят какъв съм и кой съм. Всички ще знаят какво съм крил през целия си живот и ще хвърлят камъни по мене, докато умра. Но убие ли ме пак, вече няма да има значение дали всеки ще разбере какъв съм, защото вече ще съм умрял втори път. Ако пък ме убие, онзи, който намери това писмо трябва да поеме отговорността да я спре.

Трябва да й отрежете главата, да напълните устата й с чесън. Изрежете сърцето й и го набодете на остър кол. Заровете главата и сърцето й в различни гробища. Тя не е вампир, но мисля, че тези неща могат да помогнат. Ако бъде убита по такъв начин, може да си остане мъртва.

Тя се връща от оня свят.

Под текста на писмото се намираше съвършено подправеният му подпис с мастило. Трябваше да е фалшификация, разбира се. Фрай е бил вече мъртъв, когато тези редове са били написани.

Кожата на тила на Джошуа изтръпна и незнайно как той се сети за петъчната вечер: на излизане от погребалното бюро на Аврил Танертън, в непрогледната черна нощ той беше усетил нещо опасно… съвсем наблизо, нечие зло присъствие в тъмнината — нещо приклекнало, дебнещо.

— Какво е това? — попита Престън.

Джошуа му подаде писмото.

Престън го прочете и беше изумен.

— Мили боже!

— Сигурно е сложено в сейфа от крадеца, който е изцедил всички сметки — каза Джошуа.

— Но защо ще прави такова нещо?

— Може да е измама — отвърна Джошуа. — Който и да е този човек, той очевидно си пада по историите с духове. Знаел е, че ние ще разкрием кражбата от спестяванията и чековите сметки на Фрай и е решил да се позабавлява с нас.

— Все пак е толкова… странно — каза Престън. — Тоест човек би очаквал възхваляваща собствения успех бележка, нещо, което би ни натрило носовете, а не това. Не ми изглежда да го е писал някой изпечен шегаджия. Макар и да е толкова зловеща, някак си няма смисъл. Звучи толкова… искрено.

— Ако смятате, че не е най-обикновена измама, тогава какво мислите, че е? — попита го Джошуа. — Нима искате да ми кажете, че Бруно Фрай сам е написал писмото, след като е умрял?

— А… не! Разбира се, че не!

— Тогава какво?

Банкерът погледна писмото в ръцете си.

— Тогава бих казал, че този крадец, този човек… който така извънредно много прилича на мистър Фрай, говори като мистър Фрай, има шофьорска книжка на името Фрай и е имал сметки във „Фърст Пасифик“… този мъж съвсем не се преструва, че е мистър Фрай. Той всъщност мисли, че е самият мистър Фрай.

Престън вдигна поглед към Джошуа и продължи:

— Не вярвам, че един най-обикновен престъпник, който обича да си прави шеги, би съчинил такова писмо. В него има някаква искрена лудост.

Джошуа кимна.

— Боя се, че трябва да се съглася с вас. Но откъде се е взел този двойник? Кой е той? Откога се разхожда наоколо? Знаел ли е Бруно, че такъв човек съществува? И защо двойникът също ще се страхува от Кейтрин Фрай и ще я мрази като Бруно? Как може и двамата да страдат от една и съща психоза — вярването, че тя е възкръснала от мъртвите? Има хиляди въпроси! Наистина не ми го побира умът!

— Така е — рече Престън, — но аз не мога да ви отговоря. Обаче имам едно предложение. Трябва да кажем на тази Хилари Томас, че може би я грози сериозна опасност.

* * *

След погребението на Франк Хауърд, извършено с всички полицейски почести, Тони и Хилари се качиха на самолета в Лос Анджелис в 11 часа и 45 минути. Докато летяха на север, Хилари се опитваше да бъде весела и забавна, защото тя бе забелязала колко много се бе разстроил Тони и как отново си беше припомнил ужасната престрелка в понеделник сутринта. Отначало той седеше отпуснат и замислен на стола си като едва-едва й отговаряше. Но след малко Тони сякаш осъзна, че тя е решена да го развесели и навярно защото не желаеше усилията й да останат невъзнаградени, отново намери изчезналата си усмивка и започна полека да се измъква от депресията си.

Кацнаха навреме на международното летище в Сан Франциско, но полетът по вътрешни линии за Напа в 14:00 часа бе отменен за 15:00 часа поради дребни технически неизправности.

За да убият времето, двамата обядваха в ресторанта на летището с изглед към оживените писти. Изненадващо хубавото кафе беше единственото достойнство на заведението — сандвичите бяха сякаш от каучук, а пържените картофи бяха клисави.

Като наближи времето за тръгване, Хилари започна да се страхува от пътуването. С всяка минута тя ставаше все по-притеснена и изплашена.

Тони забеляза промяната в нея.

— Какво има?

— Не зная точно. Чувствам, че някак… ами, може би не трябва. Вероятно се пъхаме право в устата на лъва.

— Фрай е тук, в Лос Анджелис — отвърна й Тони. — Той няма начин да научи, че ти заминаваш за Сейнт Хелена.

— Няма ли?

— Още ли вярваш, че това е нещо свръхестествено и е свързано с духове, таласъми и бог знае какво?

— Не изключвам нищо.

— Накрая ще намерим някакво логично обяснение.

— И да намерим, и да не намерим, имам това усещане… това тягостно предчувствие.

* * *

След бързия, но отличен обяд в служебния ресторант на „Фърст Пасифик“ Джошуа Райнхарт и Роналд Престън се срещнаха в кабинета на Престън с представители на федералната и щатската банкова власт. Бюрократите бяха отегчителни, зле подготвени и явно некадърни. Но Джошуа ги изтърпя, отговори на всичките им въпроси, попълни нужните формуляри, тъй като беше негов дълг да използва федералната застрахователна система, за да може да възстанови на имението Фрай откраднатите средства.

Докато бюрократите си отиваха, пристигна Уорън Сакет, агент от ФБР. Тъй като парите бяха откраднати от банка, включена в списъка на институциите, ползващи се от специални федерални привилегии, престъплението попадаше в компетенцията на Бюрото.

Сакет — висок, енергичен мъж с фини черти, седна на масата до Джошуа и Престън и даде два пъти повече информация, отколкото групата на бюрократите за два пъти по-малко време, отколкото беше нужно на онези книжни плъхове. Сакет съобщи на Джошуа, че той (Джошуа) ще бъде най-подробно и щателно обследван, което щеше да бъде част от цялостното разследване. Но Джошуа вече знаеше това, а и нямаше причини да се страхува. Сакет се съгласи, че Хилари Томас е може би в опасност и пое задължението да информира полицията в Лос Анджелис за възникналото извънредно положение така, че както полицията, така и канцеларията на ФБР в Лос Анджелис да бъдат готови да се погрижат за нея.

Макар Сакет да беше учтив, компетентен и изчерпателен, Джошуа осъзнаваше, че ФБР нямаше да може да разреши случая за няколко дни… освен ако мошеникът, представящ се за Бруно Фрай, сам не влезеше в офиса им и не си признаеше. За тях това не беше спешен въпрос. В страна, обременена от различни откачени терористични групи, организирани престъпни мафии и корумпирани политици, ФБР не можеше изцяло да се ангажира със случай като този, където бяха откраднати осемнадесет хиляди долара. По всяка вероятност Сакет щеше да бъде единственият агент, работещ по случая през цялото време. Той щеше да започне бавно да обследва всички, замесени в историята Фрай, щеше да направи изчерпателен преглед на всички банки в Южна Калифорния, за да види дали Бруно Фрай има и други тайни сметки. Сакет нямаше да стигне до Сейнт Хелена поне два-три дни. А ако не попаднеше на никакви по-сериозни улики през първите седем до десет дни, той навярно щеше да започне да работи по случая само на половин работен ден.

Когато агентът свърши с въпросите, Джошуа се обърна към Роналд Престън и каза:

— Сър, вярвам, че липсващите осемнадесет хиляди ще бъдат възстановени за кратко време.

— Хм… — Престън неспокойно опипа педантичните си мустачки, — трябва да почакаме докато Федералната застрахователна компания одобри искането.

Джошуа погледна към Сакет.

— Трябва ли да мисля, че Федералната застрахователна компания ще чака вие да ги уверите, че нито аз, нито някой наследник по завещанието сме участвали в изтеглянето на тези осемнадесет хиляди долара?

— Навярно да — отвърна Сакет. — Все пак случаят е доста особен.

— Но може да мине доста време, преди вие да сте в състояние да представите такива уверения — рече Джошуа.

— Няма да ви караме да чакате повече от разумното — отвърна Сакет. — Най-много три месеца.

Джошуа въздъхна.

— Надявах се да свърша с имението бързо.

Сакет сви рамене.

— Навярно няма да ми са нужни три месеца. Възможно е всичко да се разреши бързо. Никога не се знае. За ден-два може дори да намеря този тип, който се представя за Фрай. Тогава ще мога да дам на Федералната застрахователна компания зелена улица.

— Но вие не очаквате, че ще го разрешите толкова бързо.

— Ситуацията е толкова особена, че не бих могъл да се обвързвам със срокове — отвърна Сакет.

— Проклятие — рече уморено Джошуа.

След няколко минути, когато Джошуа прекосяваше студения мраморен под на фоайето, излизайки от банката, мисис Уилис го повика. Тя беше дежурна на гише. Джошуа отиде при нея, а тя му каза:

— Знаете ли какво бих направила, ако бях на ваше място?

— Какво? — попита я той.

— Щях да го изровя! Човека, когото сте погребали — изровете го!

— Бруно Фрай?

— Вие не сте погребали Бруно Фрай. — Мисис Уилис беше непреклонна: тя стисна устните си и поклати глава с много строго изражение на лицето. — Не. Ако мистър Фрай има двойник, то той не се разхожда наоколо. Двойникът е онзи, който е на два метра под земята и на главата си вместо шапка има гранитна плоча. Истинският мистър Фрай беше тук миналия четвъртък. Бих се заклела във всеки съд. Главата си залагам.

— Но ако не Фрай е бил убит в Лос Анджелис, къде е тогава истинският Фрай сега? Защо е избягал? Какво, за бога, става тук?

— Това не зная — отвърна Синтия Уилис. — Зная само какво видях. Изровете го, мистър Райнхарт. Ще откриете, вярвам, че сте погребали друг човек.

* * *

В 15 часа и 20 минути в сряда Джошуа кацна на летището в покрайнините на град Напа. С население 45 хиляди души, Напа съвсем не беше голям град, и фактически той така се сливаше с окръжаващите го лозя, че изглеждаше още по-малък и уютен, отколкото всъщност беше. Но за Джошуа, който отдавна бе свикнал със спокойствието в малкия, провинциален град Сейнт Хелена, Напа беше също толкова шумен, колкото и Сан Франциско и той беше нетърпелив да се махне оттук.

Колата му беше на паркинга на летището, където я беше оставил тази сутрин. Джошуа не пое към дома си или към офиса, а направо към къщата на Бруно Фрай в Сейнт Хелена.

Обикновено Джошуа беше извънредно чувствителен за красотата на долината. Но не и днес. Сега той караше, без да забелязва нищо, докато не се показа имението Фрай.

Част от „Шейд Трий Виниърдс“ — семейния бизнес на Фрай, заемаше плодороден, равнинен чернозем, но по-голямата част беше разположена върху хълмовете в западната част на долината. Винарната, залата за дегустации, обширните изби и другите сгради на компанията — всичките от камък, секвоя и дъбови конструкции, сякаш изникнали направо от земята, бяха разположени върху голямо равно плато, близо до най-западната част на имението Фрай. Всички сгради бяха обърнати на изток и имаха изглед към цялата долина и безкрайните редици от лозя. Гърбът на сградите беше опрян в една петдесетметрова скала, която се бе образувала вследствие на силно земно разместване, откъснало я от последния хълм, намиращ се в основата на стръмно издигащите се Маякамас Маунтинс.

Над скалата, върху голия връх на хълма, се издигаше къщата, която Лио Фрай — бащата на Кейтрин, бе построил, идвайки за първи път в долината на виното през 1918-та година.

Лио бил саможив, с прусашки характер мъж, който ценял уединението си повече от всичко друго. Той търсел място за къщата, от което да се вижда красотата на цялата долина плюс пълно уединение. Върхът на хълма бил точно това, което Лио търсел. Въпреки че през 1918-та година вече бил вдовец, и въпреки че имал само едно малко дете, а в дадения момент не възнамерявал повторно да се жени, той все пак построил на върха на хълма голяма къща с дванадесет стаи във викториански стил. Сградата имала много еркерни прозорци, фронтони и всякакви други архитектурни труфила. Тя имала изглед към винарната, която Лио по-късно основал върху платото по-долу. До къщата можеше да се стигне само по два начина. Първият беше чрез въздушна линия — система, която се състоеше от кабели, трансмисии, електрически мотори и една четириместна гондола, отнасяща посетителите от долната станция (площадка на втория етаж в ъгъла на винарната) до горната станция, намираща се на върха на хълма, но малко на север от къщата. Вторият начин беше посредством двойното, зигзагообразно стълбище, закрепено за скалата. Тези триста и двадесет стъпала се използваха само ако се повредеше въздушната линия… и то само ако беше невъзможно да се изчака отстраняването на повредата.

Къщата беше не само уединена, тя беше и отдалечена.

Щом отби от шосето и сви по дългия черен път, водещ до винарната „Шейд Трий“, Джошуа се опита да си спомни всичко, което знаеше за Лио Фрай. Нямаше какво толкова да се знае. Кейтрин рядко говореше за баща си, а Лио не бе оставил след себе си много приятели.

Тъй като Джошуа бе дошъл в долината през 1945-а, няколко години след смъртта на Лио, той не го познаваше, но беше чувал достатъчно много истории за него, та да може да си изгради представа за духа, жадувал толкова уединение в къщата на върха. Лио Фрай беше студен, суров, хладнокръвен, упорит. Колоритна личност, малко егоцентричен, но с желязна ръка властелин. Той доста приличаше на феодал от далечните времена, на някой аристократ от средните векове, който предпочиташе да живее в добре укрепен замък, недосегаем за кирливата тълпа.

Кейтрин бе продължила да живее в къщата след смъртта на баща си. Тя отгледа Бруно в тези стаи с високи тавани — един свят, толкова чужд за връстниците на Бруно. Викториански свят с високи до кръста ламперии и тапети на цветчета, изящно вити корнизи, поставки за краката, стенни часовници и дантелени покривки. И така, майка и син бяха живели заедно, докато той навърши тридесет и пет години, по което време Кейтрин умря от сърце.

Сега, докато караше нагоре по застланата с чакъл алея, към винарната, Джошуа погледна над каменните и дървени сгради. Той вдигна поглед към голямата къща, застанала като гигантска пирамида на върха на скалата.

Беше странно възрастен мъж да живее с майка си толкова дълго, колкото Бруно бе живял с Кейтрин. Естествено, бяха плъзнали разни слухове и одумки. Общото мнение в Сейнт Хелена беше, че Бруно имал слаб или никакъв интерес към жени, че страстите и чувствата му били тайно насочени към млади мъже. Предполагаше се, че той задоволява желанията си по време на своите периодични пътувания до Сан Франциско, далече от погледа на своите съседи в долината. Евентуалният хомосексуализъм на Бруно не беше кой знае какъв скандал в Сейнт Хелена. Местните хора не говореха много за това. Тях всъщност не ги беше много грижа. Въпреки че Сейнт Хелена беше малък град, жителите му минаваха за светски хора — дължеше се на винопроизводството.

Но сега Джошуа се питаше дали общото мнение за Бруно Фрай не бе погрешно. Като се имаха предвид събитията от последната седмица, тайната на този мъж започваше да изглежда много по-тъмна и безкрайно по-ужасна от един най-обикновен хомосексуализъм.

Веднага след погребението на Кейтрин, дълбоко потресен от нейната смърт, Бруно се бе изнесъл от къщата на скалата. Той взе дрехите си, както и огромни колекции от картини, метални скулптури и книги, с които сам се беше сдобил. Остави всичко, което бе принадлежало на Кейтрин. Дрехите й бяха оставени да висят в гардеробите, а други бяха сгънати и поставени в шкафовете. Старинните й мебели, картини, порцелан, кристали, музикални кутии, емайлирани кутийки — всички тези неща (и още много други) можеха да се продадат на търг срещу значителна сума. Ала Бруно настоя всяка вещ да си бъде на мястото, точно така, както я беше поставила Кейтрин, непобутната и недокосната. Той затвори и заключи прозорците, дръпна транспарантите и пердетата, затвори и заключи външните капаци както на първия, така и на втория етаж, заключи вратите, запечата цялата къща, сякаш тя беше гробница, в която той можеше вечно да съхрани спомена за своята майка осиновителка.

Когато Бруно си нае апартамент и започна да прави планове за строеж на нова къща сред лозята, Джошуа се опита да го убеди, че беше глупаво да оставя мебелировката на къщата върху скалата неохранявана. Бруно настояваше, че къщата е масивна и че отдалечеността й я правеше малко вероятен обект за нападение от страна на крадци — особено като се имаше предвид, че в долината почти не се чуваше за кражба. Двата подхода към къщата — извитото стълбище и въздушната линия, навлизаха дълбоко в територията на имението Фрай, зад винарната. Линията се пускаше само с ключ. Освен това (Бруно бе спорил по този въпрос), никой друг с изключение на него и Джошуа не знаеха, че в старата къща са останали много ценни неща. Бруно беше категоричен. Вещите на Кейтрин не трябваше да бъдат пипани. И най-накрая с неохота и прискърбие Джошуа отстъпи пред желанието на клиента си.

Доколкото Джошуа знаеше, никой не бе влизал в къщата на скалата от пет години — от деня, в който Бруно се изнесе.

Лифтът беше добре поддържан, въпреки че единственият човек, който го караше, беше Джилбърт Ълман, механик, който беше нает на работа в „Шейд Трий Виниърдс“, за да поддържа в добра форма камионите и селскостопанските съоръжения. Джил имаше и задачата системно да проверява и поправя лифта, което изискваше по няколко часа всеки месец. Утре или най-късно в петък Джошуа щеше да се качи с лифта до върха на скалата и да отвори къщата: всяка врата, всеки прозорец, за да може хубаво да се проветри преди идването на оценителите от Лос Анджелис и Сан Франциско в събота сутринта.

В момента Джошуа ни най-малко не се интересуваше от усамотеното викторианско укрепление на Лио Фрай. Той имаше работа в по-съвременната и значително по-достъпна къща на Бруно. Джошуа стигна до паркинга към винарната, където пътят свършваше, там сви наляво и пое по една извънредно тясна алея, която извиваше на юг през слънчевите лозя. От двете страни на неравната и напукана асфалтова пътека се редяха лозите. Карайки по нея, Джошуа се спусна по един хълм, прекоси плитка долчинка, изкачи се по друг хълм и внезапно пътеката свърши на двеста метра южно от винарната, където на една поляна се намираше къщата на Бруно. Тя бе едноетажно здание, подобно на ранчо, изградено от секвоя и камък в сянката на един от огромните дъбове, които се виждаха тук-там из огромното имение и даваха името на компанията^[23] на Фрай.

Джошуа слезе от колата и отиде до входната врата на къщата. Върху електриковосиньото небе се виждаха едно-две бели облачета. Ветрецът, духащ откъм обраслите с борове върхове на планините Маякамас, носеше чист и свеж въздух.

Той отключи вратата, влезе вътре и застана в антрето за миг, ослушвайки се. Не бе сигурен какво точно очакваше да чуе.

Може би стъпки.

Или гласът на Бруно.

Но тишината бе пълна.

Джошуа прекоси цялата къща, за да стигне до кабинета на Фрай в другия й край. Вътрешната украса доказваше, че Бруно бе придобил маниакалната страст на Кейтрин да събира и трупа красиви неща. Върху някои от стените бяха окачени толкова много картини, че рамките им се допираха плътно и погледът просто не можеше да бъде привлечен от отделно платно сред такова тържество на форми и багри. Навсякъде имаше витрини, пълни със стъклени фигурки, бронзови статуетки, кристални преспапиета и фигури от предколумбовия период на Америка. Всяка стая беше претъпкана с мебели, но всеки един от тях беше отличен пример за периода и стила, към които принадлежеше. В огромния кабинет имаше петстотин-шестстотин редки книги. Много от тях бяха ограничени издания, подвързани с кожа. В една витрина имаше няколко десетки красиво изработени фигурки от слонова кост. Имаше и шест ужасно скъпи, съвършено гладки кристални топки, най-малката — колкото портокал, а най-голямата — колкото баскетболна топка. Останалите се вместваха между тези два размера.

Джошуа дръпна пердетата и откри прозорците. В стаята нахлу бледа светлина. Той запали месинговата лампа и седна в един съвременен стол с тапицирана облегалка пред едно английско писалище от 18-ти век. От джоба на сакото си Джошуа измъкна писмото, което беше намерил в сейфа на обединена банка „Фърст Пасифик“. Всъщност това бе само ксероксно копие. Уорън Сакет, агентът от ФБР, беше задържал оригинала. Джошуа разгъна листа и го поднесе към очите си така, че да може да го вижда. После се обърна към поставката с пишещата машина, придърпа я към себе си, сложи в машината бял лист и бързо натрака първото изречение на писмото:

Майка ми Кейтрин Ан Фрай умря преди пет години, но продължава да се връща от онзи свят в нови тела.

Джошуа постави копието до напечатаното върху листа и ги сравни. Шрифтът беше същият. И на двата листа малкото „е“ беше запълнено цялото с мастило, защото от доста време буквите не бяха почиствани. Както малкото „е“, така и малкото „а“ излизаха по-бледо, а малкото „д“ излизаше малко по-нагоре от другите букви. Писмото беше написано на машината на Бруно Фрай.

Двойникът — човекът, който се беше представил за Бруно Фрай в банката в Сан Франциско миналия четвъртък, явно притежаваше ключ от къщата. Но как го бе получил? Най-очевидната възможност беше, Бруно да му го е дал, което означаваше, че човекът е бил на работа при Бруно — наемен двойник.

Джошуа се облегна назад и се загледа в ксероксното копие на писмото и в съзнанието му избухна цял фойерверк от въпроси. Защо Бруно е смятал, че му трябва двойник? Къде е намерил двойник с такава забележителна прилика? Преди колко време двойникът е започнал да работи при него? Каква работа е вършел? И колко пъти Джошуа е говорил с двойника, мислейки, че е самият Фрай? Навярно не веднъж. Може би по-често е говорил със самия Бруно. Нямаше как да разбере. Двойникът бил ли е тук в къщата в четвъртък сутринта, когато Бруно е умирал в Лос Анджелис? По всяка вероятност, да. Все пак писмото бе напечатано тук, за да бъде оставено после в сейфа. Значи тук е научил за смъртта. Но как е разбрал толкова бързо? Тялото на Бруно е било намерено до един уличен телефон… Възможно ли е, последното нещо, което Бруно е направил, да е било обаждането му по телефона на този двойник? Да, възможно е. Дори твърде вероятно. Регистрите на телефонната компания трябва да се проверят. Но какво си бяха казали тези мъже, когато единият бе умирал? Допустимо ли е те да са страдали от една и съща психоза — че Кейтрин се връща от оня свят?

Джошуа потрепери.

Сгъна писмото и го сложи обратно в джоба на сакото си.

За първи път той усети колко мрачни бяха тези стаи… претъпкани с мебели и скъпи украшения; прозорци, покрити с тежки завеси; подовете, покрити с килими в тъмни цветове. Изведнъж къщата му се стори много по-изолирана, отколкото тази на Лио на върха на скалата.

Шум… в другата стая.

Както заобикаляше бюрото, Джошуа замръзна на мястото си. Той почака, ослуша се. „Въобразявам си“, каза си Джошуа, за да си вдъхне смелост.

Той бързо прекоси къщата, стигна до входната врата и осъзна, че шумът наистина е бил въображаем. Никой не го нападна. Въпреки това, когато излезе, затвори вратата и я заключи, той въздъхна от облекчение.

В колата, на път за офиса си в Сейнт Хелена, Джошуа се сети и за други въпроси. Кой всъщност бе умрял в Лос Анджелис миналата седмица — Фрай или двойникът му? Кой от двамата бе ходил в обединена банка „Фърст Пасифик“ в четвъртък — истинският човек или подобието му? Докато не намереше отговорите на тези въпроси, как би могъл да уреди имуществените дела? Имаше безброй много въпроси, но дяволски малко отговори.

Когато няколко минути по-късно паркира колата зад офиса си, той разбра, че ще трябва сериозно да помисли върху съвета на мисис Уилис. Вероятно гробът на Бруно Фрай трябваше да бъде изровен, за да се види кой точно е погребан там.

* * *

Тони и Хилари кацнаха в Напа, взеха кола под наем и пристигнаха в канцеларията на шерифа на Напа Каунти в 16 часа и 20 минути в сряда. Тук атмосферата изобщо не беше сънлива, както често казваха по телевизията за шерифските офиси. Двама млади заместници и двама чиновници бяха ангажирани с подреждане на папки и писмена работа.

Секретарката на шерифа, която имаше и задълженията на администраторка, седеше зад голямо метално бюро, обозначено с метална табелка, поставена пред пишещата й машина: МАРША ПЕЛЕТРИНО. Тя беше жена със сковани и тежки движения и сурови черти на лицето, ала гласът й беше мек, кадифен и секси. Усмивката й беше също много по-приятна и подкупваща, отколкото Хилари бе очаквала.

Когато Марша Пелетрино отвори вратата между приемната и частния кабинет на Питър Лоренски и обяви, че Тони и Хилари желаят да го видят, Лоренски веднага разбра кои са те и не направи никакъв опит да ги избегне, както те бяха мислили, че ще направи. Той излезе от кабинета си и смутен стисна ръцете им. Изглеждаше сконфузен. Явно Лоренски не гореше от желание да обяснява защо беше дал фалшиво алиби на Бруно Фрай миналата сряда вечер, но въпреки нескритото си неудобство, той ги покани в кабинета си, за да поприказват.

Хилари някак си се разочарова от Лоренски. Той не беше някой развлечен шкембелия, с вечната пура в уста, когото човек можеше да намрази, или някой селяндур, какъвто Хилари очакваше. Не беше и някое провинциално чудовище — властелин, който би излъгал, само и само да защити местния богаташ Бруно Фрай. Лоренски беше тридесетинагодишен, висок, рус, спретнат, словоохотлив, дружелюбен и явно посветен на работата си — един добър юрист. В очите му светеше доброта, а гласът му беше мек и учтив. По някакъв начин той й напомняше за Тони. Шерифските канцеларии бяха чисти и в тях цареше спартански ред. Там се работеше много. Хората, които се трудеха с Лоренски — заместниците му и другите служители, не бяха подопечни малоумници, а интелигентни и енергични труженици. След като вече бе прекарала една-две минути в кабинета на шерифа, Хилари знаеше, че мистерията Фрай нямаше прост отговор — нямаше никакъв явен и лесно разкриваем заговор.

В кабинета тя и Тони седнаха върху една дървена пейка, направена малко по-удобна чрез дунапренови възглавници, облечени в рипсено кадифе. Лоренски издърпа един стол и седна върху него, обръщайки го с облегалката напред и кръстосвайки ръце върху нея.

Той обезоръжи Хилари и Тони като заговори направо по същество и не се пощади.

— Боя се, че към цялата работа аз подходих съвсем непрофесионално — каза Лоренски. — Отбягвах телефонните обаждания на вашия отдел.

— По тази причина ние сме тук — каза Тони.

— Това… официално посещение ли е? — попита Лоренски леко озадачен.

— Не — рече Тони. — Тук съм като обикновен гражданин, а не като полицай.

— През последните дни имахме твърде необикновени и обезпокоителни изживявания — каза Хилари. — Случиха се невероятни неща и ние се надяваме, че вие ще можете да ни обясните.

— Нещо повече от нападението на Фрай срещу вас? — попита Лоренски учудено.

— Ще ви разкажем — подхвана Тони, — но първо искаме да знаем защо отбягвахте и не отговаряхте на обажданията на нашия отдел.

Лоренски кимна и се изчерви.

— Просто не знаех какво да кажа. Постъпих глупаво като гарантирах за Фрай. Предполагам, че просто съм се надявал всичко да се размине.

— А защо гарантирахте за него? — попита Хилари.

— Просто… разбирате ли… аз наистина мислех, че си е вкъщи онази нощ.

— Говорихте ли с него? — попита Хилари.

— Не — отвърна Лоренски и се прокашля. — Разбирате ли, когато са се обадили вечерта, на телефона е бил дежурният офицер Тим Ларсън. Той е един от най-добрите ми хора. Работи при мене от седем години. Голям работяга е. И… когато от полицията в Лос Анджелис се обадили за Бруно Фрай, Тим решил, че е по-добре да ми позвъни, за да разбере дали аз не искам да поема случая, тъй като Фрай беше един от знатните граждани на областта. Онази вечер си бях у дома. Дъщеря ми имаше рожден ден. Колкото до моето семейство, това е специален случай и този път поне бях решил да не позволя на работата ми да се намесва в личния ми живот. Толкова малко време отделям за децата…

— Разбирам — рече Тони. — Личи, че доста се работи тук. А и аз съм достатъчно запознат с полицейската дейност, за да зная, че добрата работа изисква дяволски много време — повече от осем часа на ден.

— Бих казал дванадесет часа на ден или шест-седем дни в седмицата — отвърна шерифът. — Както и да е, Тим ми позвъни онази вечер, а аз му казах той да се оправя. Разбирате ли… преди всичко запитването беше толкова абсурдно! Тоест, Фрай беше изтъкнат бизнесмен, дори милионер, бога ми! Как би могъл да захвърли всичко това, само за да изнасили някого? И така, казах на Тим да провери случая и веднага да ми докладва, щом научи нещо. Както споменах, той е много кадърен офицер. Освен това, Тим познаваше Фрай по-добре от мене. Преди да стане полицай, той е работил пет години в главния офис на „Шейд Трий Виниърдс“. През това време той е виждал Фрай почти всеки ден.

— Значи полицаят Ларсън е направил проверката за Фрай миналата сряда, вечерта? — попита Тони.

— Да, той отново ми се обади вкъщи. Каза ми, че Фрай си е у дома, а не в Лос Анджелис. Така аз се обадих в полицейския участък на Лос Анджелис и излязох голям глупак.

Хилари се намръщи и рече:

— Не разбирам. Да не би да казвате, че Тим Ларсън ви е излъгал?

На Лоренски не му се щеше да отговаря на този въпрос. Той стана и започна да крачи нагоре-надолу, загледан навъсено в пода. Най-накрая каза:

— Аз вярвам на Тим Ларсън. Винаги съм му вярвал. Той е добър човек. Един от най-добрите. Но това просто не мога да си го обясня.

— Имал ли е някаква причина да прикрива Фрай? — попита Тони.

— Имате предвид, дали са били близки? Не, няма такова нещо. Дори не бяха приятели. Той само беше работил за Фрай… и не го харесваше.

— Той каза ли ви, че е видял Бруно Фрай онази вечер? — попита Хилари?

— Тогава — поде шерифът, — аз просто реших, че го е видял. Но по-късно, Тим ми каза друго — той смятал, че може да идентифицира Фрай по телефона и че не е имало нужда да ходи с патрулната кола чак до къщата му, за да го види. Както сигурно знаете, Бруно Фрай имаше много характерен, много особен глас.

— И така Ларсън е говорил с някого, който е имитирал гласа на Фрай — рече Тони.

Лоренски го погледна.

— Така казва Тим — такова е неговото оправдание. Но някак не пасва. Кой би могъл да бъде? Защо би го прикривал за изнасилване и убийство? Къде е този човек сега? Освен това, гласът на Фрай не може лесно да се имитира.

— Тогава какво мислите? — попита Хилари.

Лоренски поклати глава.

— Не зная какво да мисля. Разсъждавам върху това вече цяла седмица. Искам да вярвам на моя служител. Но как да му вярвам? Тук става нещо… но какво? Докато науча нещо по въпроса, съм пуснал Тим в неплатен отпуск.

Тони погледна Хилари, после отново шерифа и каза:

— Когато чуете онова, което имаме да ви разкажем, мисля, че ще можете да вярвате на служителя си Ларсън.

— Обаче — додаде Хилари, — пак няма да можете нищо да разберете. Ние сме още по-навътре в нещата и въпреки това не знаем какво става.

И тя му разказа как Бруно Фрай бе влязъл в къщата й във вторник сутринта, пет дни след смъртта си.

* * *

В кабинета си в Сейнт Хелена Джошуа Райнхарт седеше зад бюрото си пред чаша „Джак Даниълс“ черен етикет и преглеждаше документите в папката, която Роналд Престън му беше дал в Сан Франциско. Между другите неща, тя съдържаше фотокопия на месечните извлечения, увеличени от микрофилмова лента, плюс подобни фотокопия на лицевата и обратна страна на всеки чек, който Фрай беше написал. Тъй като Фрай беше запазил сметките си в тайна и то в такава закътана банка, с която нямаше никакъв друг бизнес, Джошуа беше убеден, че подробното разнищване на тези снимки и записи ще даде улики, които да помогнат за разкриването на двойника.

През първите три години и половина, когато сметката е била активна, Бруно е пишел по два чека всеки месец. Никога повече, никога по-малко. И чековете винаги бяха до едни и същи хора — Рита Янси и Латам Хоторн. Тези имена не означаваха нищо за Джошуа.

По причини, които не бяха уточнени, мисис Янси получаваше по петстотин долара месечно. Единственото нещо, което Джошуа можа да разбере от това, беше, че Рита Янси навярно живееше в Холистър, Калифорния, защото тя внасяше и последния долар в една банка в Холистър.

Нито един от чековете до Латам Хоторн не бяха за една и съща сума. Те варираха от няколкостотин до пет-шест хиляди долара. Явно Хоторн живееше в Сан Франциско, защото всичките му вноски бяха направени в един и същи клон на банка „Уелс Фарго“ в този град. Чековете на Хоторн бяха джиросани и имаха печат, върху който пишеше:

Само за внасяне на сметката на

Латам Хоторн

Книжар-антиквар и окултист

Джошуа се загледа в последната дума. Окултист. Навярно бе производна от „окултен“ и сигурно с нея Хоторн имаше за цел да обясни професията си или поне едната половина, тъй като другата беше продажба на антикварни книги. Джошуа си мислеше, че знае какво означава тази дума, но не беше сигурен.

Две стаи от кабинета му бяха заети от учебници по право и справочна литература. Имаше три речника и той провери „окултист“ и в трите. В първите два думата я нямаше, но третият даваше определение, много близко на онова, което Джошуа очакваше. Окултист беше някой, който вярваше в ритуали и свръхестествените сили на различните „окултни науки“, включващи, но не и ограничени от астрологията, гледането на ръка, черната магия, бялата магия, демонологията и сатанизма. Според речника, окултист можеше да бъде и онзи, който продаваше вещи и атрибути, необходими на човек, желаещ да се впусна в тези науки: книги, костюми, карти, магически инструменти, свети реликви, редки билки, свещи от свинска лой и други.

През петте години, разделящи смъртта на Кейтрин от неговата собствена кончина, Бруно Фрай бе платил повече от сто и тридесет хиляди долара на Латам Хоторн. Върху чековете не беше отбелязано нищо. Не беше видно какво е получил Фрай за всичките тези пари.

Джошуа си напълни отново чашата с уиски и се върна при бюрото.

Папката с тайните сметки на Фрай показваше, че той бе писал по два чека месечно през последната година и половина. Един за Рита Янси и един за Латам Хоторн, както преди. Но сега имаше и трети чек за д-р Никълъс У. Ръдж. Всички чекове за лекаря бяха внесени в Сан Франциско в клона на „Банк ъв Америка“, така че според Джошуа докторът живееше в този град.

Джошуа поръча разговор със Сан Франциско, откъдето поиска „Телефонни услуги“, после още веднъж „Телефонни услуги“, но за номера с код за областта 408, която включваше град Холистър. За по-малко от пет минути той научи номерата на Хоторн, Ръдж и Рита Янси.

Обади се първо на жената Янси.

Тя отговори при второто позвъняване.

— Ало?

— Рита Янси?

— Точно така — отвърна жената. Гласът й беше приятен, нежен, мелодичен. — Кой се обажда?

— Казвам се Джошуа Райнхарт. Обаждам се от Сейнт Хелена. Аз съм изпълнител на завещанието на покойния Бруно Фрай.

Тя мълчеше.

— Мисис Янси?

— Искате да кажете, че е умрял?

— Не знаехте ли?

— Как бих могла да зная?

— Писаха във вестниците.

— Никога не чета вестници — отвърна Рита Янси с променен глас. Той не беше вече приятен, а груб и студен.

— Почина миналия четвъртък — каза Джошуа.

Тя не каза нищо.

— Добре ли сте? — попита Джошуа.

— Какво искате от мене?

— Ами, като изпълнител на завещанието на Фрай, едно от задълженията ми е да се уверя, че всички дългове на мистър Фрай са платени, преди имотите да се дадат на наследниците.

— Е и?

— Открих, че мистър Фрай ви е плащал по петстотин долара на месец и си помислих, че това може би е била вноска за погасяване на някакъв дълг.

Рита Янси не отговори. Джошуа чуваше дишането й.

— Мисис Янси?

— Не ми дължи нито цент — отвърна тя.

— Значи не е погасявал дълг към вас?

— Не.

— Да не сте работили за него или нещо подобно?

Тя се поколеба, а после — щрак!

— Мисис Янси?

Никакъв отговор. Чуваше се само съскането на междуградската линия и някакво далечно пращене поради статично електричество.

Джошуа отново набра номера й.

— Ало? — каза тя.

— Аз съм, мисис Янси. Очевидно ни прекъснаха.

Щрак!

Той помисли да й позвъни трети път, но реши, че тя просто ще му затвори телефона. Нещо не можеше да се държи както трябва. Очевидно, че имаше някаква тайна — тайна, която беше споделила с Бруно, а сега се опитваше да скрие от Джошуа. Но от всичко това само любопитството на Джошуа бе пораснало. Той бе повече от сигурен, че всеки от хората, на които се плащаше чрез банката в Сан Франциско, можеше да му каже нещо, което би обяснило съществуването на двойника на Бруно Фрай. Ако само успееше да ги накара да проговорят, сигурно щеше да може да уреди въпроса с имението сравнително бързо все пак.

Като остави слушалката, Джошуа каза:

— Не можеш така лесно да се отървеш от мене, Рита.

Утре трябваше до лети със самолета си до Холистър и да се срещне с нея лично.

След малко той позвъни на д-р Никълъс Ръдж. Обади му се автоматичният секретар и Джошуа остави съобщение, както на домашния му, така и на служебния му телефон.

При третото си обаждане той попадна на златна мина, макар и не чак толкова доходна, колкото Джошуа се бе надявал. Латам Хоторн си беше вкъщи и говореше с охота. Гласът му беше носов. В произношението му се долавяше британски акцент, какъвто се срещаше само във висшето общество.

— Продал съм му доста книги — отговори Хоторн на въпроса на Джошуа.

— Само книги?

— Точно така.

— Толкова много пари само за книги…

— Той беше превъзходен клиент.

— Но това са сто и тридесет хиляди долара?

— Похарчени за почти пет години.

— И все пак…

— А, знаете ли, повечето от книгите бяха изключителна рядкост.

— Бихте ли искали да ги закупите отново от имението му? — попита го Джошуа с намерение да провери доколко е честен.

— Да ги закупя обратно ли? О, да! Ще се радвам да го сторя! Съвсем сигурен съм.

— Колко?

— Е, не мога да кажа точно, преди да съм ги видял.

— Направете съвсем грубо предположение. Колко?

— Вижте, ако томовете са повредени — оръфани, окъсани, надраскани и какво ли още не, тогава работата е съвсем друга.

— Да кажем, че те са съвършено запазени. Колко бихте предложили?

— Ако са в състоянието, в което ги продадох на мистър Фрай, готов съм да предложа доста повече от онова, което той първоначално ми плати. Много от заглавията в колекцията му поскъпнаха.

— Колко? — попита Джошуа.

— Вие сте упорит човек!

— Едно от многото ми достойнства. Хайде, мистър Хоторн. Аз не ви карам да се обвързвате с нещо, а просто да направите преценка.

— Ами, ако колекцията все още съдържа всички книги, които му продадох и ако те всички са напълно запазени… бих предложил… като имам предвид и печалба за себе си, разбира се… около двеста хиляди долара.

— Ще откупите същите книги със седемдесет хиляди долара повече, отколкото той ви е платил?

— Съвсем грубо пресметнато, да.

— Цената доста чувствително се е покачила.

— Дължи се на интереса в тази област — отвърна Хоторн. — С всеки ден идват все повече и повече хора.

— И каква е тази област? — попита Джошуа. — Какви книги колекционираше той?

— Не сте ли ги виждали?

— Мисля, че са в библиотеката в кабинета му — отвърна Джошуа. — Много от тях са доста стари книги и не малко са в кожена подвързия. Не знаех тогава, че са толкова необикновени. Не съм имал време да ги разгледам по-отблизо.

— Бяха окултни книги — рече Хоторн. — Продавам само книги, третиращи окултизма и неговите многобройни прояви. Голям процент от стокооборота ми са забранени книги, такива, които са били запретени от църквата или държавата в предишни епохи, такива, които не са върнати към живот от нашите съвременни и скептично настроени издатели. Имам и ограничени издания. Постоянните ми клиенти са повече от двеста души. Един от тях живее в Сан Хосе и събира книги само върху индуския мистицизъм. А една жена от Марин Каунти е събрала огромна колекция от книги за сатанизма, включително десетина малко известни заглавия, издадени само на латински. Друга жена в Сиатъл изкупи буквално всичко написано за превъплъщенията на духа. Мога да задоволя всеки вкус. Не си правя просто четки, като казвам, че съм най-известният и надежден дилър на окултна литература в тази страна.

— Но сигурен съм, че не всички ваши клиенти харчат толкова, колкото е похарчил мистър Фрай.

— О, разбира се, че не. Има само двама или трима други като него — с неговите възможности. Но имам няколко десетки клиенти, които отделят по около десет хиляди долара годишно за своите покупки.

— Невероятно! — възкликна Джошуа.

— Не чак толкова — отвърна Хоторн. — Тези хора чувстват, че са на ръба на някакво голямо откритие, пред прага на някаква величествена тайна — загадката на живота. Някои от тях търсят безсмъртието. Дори търсят заклинания и ритуали, които могат да им донесат несметни богатства и неограничена власт над другите. Мотивите им са убедителни. Ако те наистина вярват, че малко от забраненото познание ще им донесе онова, което искат, то тези хора са готови да платят буквално всичко, за да го получат.

Джошуа се завъртя на стола си и погледна през прозореца. Ниски сиви облаци се стелеха от запад над мрачните есенни върхове на планините Маякамас и се спускаха надолу към долината.

— Кой точно аспект на окултизма интересуваше мистър Фрай? — попита Джошуа.

— Той колекционираше два вида книги, не много пряко свързани с една и съща, обща тема — отвърна Хоторн. — Привличаше го възможността да общува с мъртвите: сеанси, почуквания по масата, гласове на духове, ектоплазмени привидения, усилени трептения в етера, автоматично писане и други подобни. Ала от всичко най-много го привличаха книгите за възкръснали мъртъвци.

— Вампири ли? — попита Джошуа, мислейки си за странното писмо в сейфа.

— Да — отвърна Хоторн. — Вампири, зомбита, създания от този род. Не спираше да купува такива книги. Разбира се, не казвам, че се интересуваше от романи на ужаса и евтини сензации. Събираше само сериозни научни публицистични проучвания… и някои подбрани книги за тайни езотерични учения.

— Например?

— Ами, например… в областта на езотеричното… той плати шест хиляди долара — за собственоръчно написания дневник на Кристиян Марсдън.

— Кой е Кристиян Марсдън? — попита Джошуа.

— Преди четиринадесет години Марсдън беше арестуван за убийството на девет души, както в Сан Франциско, така и извън него. Вестникарите го нарекоха Вампирът Голдън Гейт^[24], защото той винаги изпиваше кръвта на жертвите си.

— А, да — каза Джошуа.

— А също нарязваше жертвите си на парчета.

— Да.

— Отрязваше им ръцете, краката и главите.

— Сега си го спомням, за съжаление. Отвратителен случай — рече Джошуа.

Мръсносивите облаци все още се кълбяха над планините на западния хоризонт, постоянно настъпвайки към Сейнт Хелена.

— Марсдън си водел дневник по време на своята едногодишна страст към убийствата — каза Хоторн. — Дневникът е много любопитна творба. Той вярвал, че един мъртвец на име Ейдриън Тренч се опитвал да завладее тялото му и да възкръсне чрез него. Марсдън съвсем искрено чувствал, че непрекъснато и отчаяно се бори да овладее собствената си плът.

— Така че, когато е убивал, всъщност не е бил той, а този Ейдриън Тренч.

— Това е написал в дневника си — отвърна Хоторн. — По някакви причини, които той не обяснява, Марсдън вярвал, че злият дух на Ейдриън Тренч имал нужда от кръвта на други хора, за да овладее тялото на Марсдън.

— Доста налудничава история, за да бъде представена на здравомислещите съдии — рече подигравателно Джошуа.

— Марсдън наистина беше изпратен в лудница — каза Хоторн. — Шест години след това умря там. Но не се е преструвал на луд, за да избегне затвора. Той всъщност вярваше, че духът на Ейдриън Тренч се опитва да го избута от собственото му тяло.

— Шизофрения?

— Вероятно — съгласи се Хоторн. — Но мисля, че не бива да изключваме възможността Марсдън да е бил нормален и просто да е съобщавал за един феномен на паранормалното.

— Повторете, моля?

— Искам да кажа, че Марсдън може наистина да е бил обладан от дух по един или друг начин.

— Не може да бъде! — възкликна Джошуа.

— Ако трябва да парафразираме Шекспир… на небето и земята има толкова много неща, които ние не разбираме и не можем да разберем.

През големия прозорец на кабинета се виждаше как черно-сивата грамада от облаци продължава да настъпва към долината. Слънцето се скри на запад, зад Маякамас и за Сейнт Хелена есенният мрак настъпи по-рано.

Наблюдавайки последните слънчеви отблясъци, Джошуа каза:

— Защо мистър Фрай е искал дневника на Марсдън толкова много?

— Той смяташе, че изживява същото като Марсдън — обясни Хоторн.

— Искате да кажете — Бруно е мислел, че някой мъртвец се е опитвал да овладее тялото му?

— Не — отвърна Хоторн. — Не, той не се идентифицираше с Марсдън, а с жертвите му. Мистър Фрай казваше, че майка му — мисля, че името й беше Кейтрин — е дошла от оня свят и се е вселила в чуждо тяло, замисляйки да го убие. Той се надяваше, че дневникът ще му подскаже как да се справи с нея.

Джошуа се почувства така, сякаш някой току-що бе инжектирал във вените му леденостудена вода.

— Бруно никога не е споменавал такова нещо пред мене — каза той.

— О, той пазеше това в строга тайна. Навярно аз съм единственият човек, на когото той я е разкрил. Мистър Фрай ми вярваше, защото аз се отнасях с разбиране към интереса му спрямо окултизма. Но въпреки това, той го спомена само веднъж. Мистър Фрай страстно вярваше, че тя е дошла от оня свят и беше истински уплашен, че ще стане нейна жертва. По-късно обаче съжаляваше, че ми е казал.

Джошуа се изправи на стола си слисан, ужасен.

— Мистър Хоторн, миналата седмица мистър Фрай се опита да убие една жена в Лос Анджелис.

— Да, зная.

— Искал е да я убие, защото мислел, че това всъщност е майка му, която се крие в чуждо тяло.

— Така ли? Колко интересно!

— Мили боже! Сър, вие сте знаели какво е замислял той! Защо не сте направили нещо?

Хоторн запази своето спокойствие и ведрост.

— Какво бих могъл да направя?

— Бихте могли да съобщите в полицията. Те може би щяха да го разпитат и да обсъдят възможността за евентуална медицинска помощ.

— Мистър Фрай не е извършил престъпление — отвърна Хоторн. — Освен това вие допускате, че той е бил луд, а аз изобщо не мисля така.

— Вие се шегувате! — възкликна Джошуа, невярващ на ушите си.

— Ни най-малко. Навярно майката на Фрай все пак е дошла от оня сват, за да го убие. Може би дори е успяла.

— За бога! Онази жена в Лос Анджелис не беше майка му!

— Може би да — отвърна Хоторн, — а може би и не.

Макар все още да седеше на кабинетния си стол, който солидно бе стъпил върху земята, Джошуа почувства по някакъв странен начин, че губи равновесие. Беше си представял Хоторн като доста културен, любезен, учен човек, заел се със странния си бизнес главно поради печалбите, които той носеше. Ала сега Джошуа се питаше дали тази представа не беше изцяло погрешна. Навярно Латам Хоторн беше също толкова странен, колкото и стоката, която продаваше.

— Мистър Хоторн, вие явно сте много кадърен и успяващ бизнесмен. Също така говорите като високо образован мъж. Изразявате се с много по-голяма лекота, отколкото повечето хора, които срещам. Имайки предвид всичко това, за мене е трудно да повярвам, че вие приемате сериозно такива неща като сеанси, мистицизъм, възкръсване на мъртъвци.

— Нищо не ми е чуждо — рече Хоторн. — Всъщност мисля, че моето желание да вярвам, е по-малко учудващо от вашия упорит отказ да го сторите. Не разбирам как интелигентен мъж като вас не осъзнава, че има много светове освен нашия и действителности извън тази, в която живеем.

— О, аз вярвам, че светът е пълен със загадки и че ние само отчасти възприемаме естеството на реалността — отвърна Джошуа. — Няма да споря за това с вас. Но аз също мисля, че с времето нашите възприятия ще се изострят и загадките ще бъдат обяснени от учени, от разумни хора, работещи в лабораториите си, а не от тамяна и суеверното поклонничество, или религиозно припяващото празнословие.

— Аз не вярвам на учените — рече Хоторн. — Сатанист съм и намирам отговори на въпросите си в тази дисциплина.

— Боготворене на дявола? — попита Джошуа. Окултистът все още го изненадваше.

— Много грубо казано. Вярвам в Другия Бог и Господаря на Мрака. Неговото време идва, мистър Джошуа.

Хоторн говореше спокойно, любезно, като че ли не обсъждаше нищо по-необикновено и противоречиво от метеорологичната прогноза.

— С нетърпение чакам деня — продължи той, — в който Той ще отхвърли Христос и всички по-дребни богове и ще се възкачи на земния си трон. Колко славен ден ще бъде този! Всички, посветени на други религии ще бъдат поробени или съсечени. Свещениците им ще бъдат обезглавени и хвърлени на кучетата. Монахините ще бъдат разкъсвани по улиците. Църквите, джамиите, синагогите и храмовете ще бъдат използвани за тържеството на черните служби. Всяко човешко същество върху лицето на земята ще боготвори Него, новородени ще бъдат принасяни в жертва на олтарите и Велзевул ще властва вовеки веков. Скоро, мистър Райнхарт! Има толкова много предзнаменования и поличби. Съвсем, съвсем скоро! И аз с нетърпение чакам.

Джошуа не можа да намери думи. Въпреки лудостта, която се сипеше от устата на Хоторн, речта му беше като на разумен и нормален човек. Той не говореше високопарно, нито крещеше. В гласа му нямаше и помен от някаква маниакалност или истеричност. Джошуа беше обезпокоен от външното самообладание и повърхностната любезност на Хоторн много повече, отколкото ако той се зъбеше, крещеше и се пенеше. Беше все едно да срещнеш някой непознат на коктейл, да се заприказваш с него, да започнеш да го харесваш, и след това внезапно да разбереш, че той носи латексова маска вместо лице и че зад тази маска е грозният и хилещ се череп на самата смърт. Карнавален костюм за празника на Вси светии^[25], но с обратен знак. Демонът, маскиран като обикновен човек. Кошмар по Едгар По, пресъздаден на живо.

Джошуа потрепери.

— Не можем ли да се срещнем? — попита Хоторн. — С нетърпение чакам тази възможност — да разгледам колекцията от книги на мистър Фрай, която той купи от мене. Мога да дойда там при вас почти по всяко време. Кой ден ще е най-удобен за вас?

Джошуа не гореше от желание да се среща и да си има работа с този мъж. Той реши да възпре окултиста, докато дойдеха първо другите оценители и видеха книгите. Навярно някой от другите познавачи щеше да осъзнае стойността на колекцията от книги и щеше да предложи приемлива цена, за да ги купи. Тогава нямаше да е необходимо да има вземане-даване с Латам Хоторн.

— Ще трябва пак да ви се обадя по този въпрос — каза Джошуа. — Има много други неща, които трябва да уредя преди това. Имотът е голям и сложен. Ще ми трябват доста седмици докато оправя всичко.

— Ще чакам да ми се обадите.

— Две неща преди да затворите — рече Джошуа.

— Да?

— Казвал ли ви е мистър Фрай защо е имал такъв панически страх от майка си?

— Не зная какво му е сторила — отвърна Хоторн, — но той я мразеше с цялото си сърце. Никога не съм виждал такава неподправена, черна омраза, както когато говореше за нея.

— Познавах и двамата — реше Джошуа. — Никога не съм виждал подобно нещо между тях. Винаги съм мислел, че той я обожава.

— Тогава сигурно е било тайна омраза, която мистър Фрай е хранил доста дълго време — отвърна Хоторн.

— Но какво толкова е могла да му направи?

— Както споменах вече, той никога не ми каза. Но имаше нещо дълбоко, нещо толкова ужасно, че той просто не можеше да се насили да го сподели с някого. Казахте, че ще ме попитате за две неща. Кое е другото?

— Бруно споменавал ли е нещо за съществуването на двойник?

— Двойник ли?

— Който да изглежда също като него. Някой, който да минава за него самия.

— Като се имат предвид едрата фигура и особеният му глас, намирането на двойник не би било лесно.

— Очевидно той е успял. Опитвам се да разбера защо му е бил необходим.

— Този двойник не може ли да ви каже сам? Той сигурно знае защо е бил нает.

— Не мога да го открия.

— Разбирам — рече Хоторн. — Хм, мистър Фрай никога не е отварял дума за това пред мене, но просто се сетих…

— Да?

— За една причина, поради която той би си наел двойник.

— Каква е тя?

— Да обърка майка си, когато тя се върне от оня свят, за да го убие.

— Разбира се — рече със сарказъм Джошуа. — Какъв глупак съм да не се сетя!

— Вие не ме разбирате — рече Хоторн. — Зная, че сте скептик. Аз фактически не казвам, че тя се е върнала от оня свят. Нямам достатъчно информация, за да реша такова нещо, но мистър Фрай беше абсолютно сигурен, че майка му вече се е връщала от гроба. Навярно си е мислил, че като наеме двойник, ще си осигури някаква защита.

Джошуа трябваше да признае, че идеята на Хоторн беше повече от смислена.

— Това, което ми казвате, е, че ако искам да разреша загадката, ще трябва да се напъхам в главата на Фрай и да се опитам да мисля като него, като параноиден шизофреник.

— Ако той изобщо е бил параноиден шизофреник — каза Хоторн. — Както споменах преди, нищо не ми е чуждо.

— За мене пък много неща са чужди — рече Джошуа. — Е… благодаря ви за вниманието и времето, което ми отделихте, мистър Хоторн.

— За нищо. Ще чакам да ми се обадите.

„Не се престаравай чак толкова“, помисли си Джошуа.

След като затвори телефона, той стана и се приближи към големия прозорец, от който се виждаше долината. Върху земята сега плъзваха сенки — от сивите облаци, чиито краища бяха обагрени в пурпурно от гаснещата светлина. Денят се сменяше с нощ някак много бързо и когато изведнъж студеният вятър заблъска прозорците и стъклата затракаха, на Джошуа му се стори, че и есента по същия начин, неестествено бързо се сменяше със зима. Беше сякаш мрачна и дъждовна януарска вечер, а не началото на октомври.

В съзнанието на Джошуа думите на Хоторн се виеха като нишките на черна паяжина, изтъкана от някой чудовищен паяк: Неговото време идва, мистър Райнхарт. Има толкова много предзнаменования и поличби! Скоро… съвсем скоро!

През последните петнадесет години светът сякаш се сгромолясваше безкрай и нищо не можеше да го спре. Бяха се навъдили много такива типове като Хоторн. И по-лоши дори… много, много по-лоши. Мнозина от тях бяха политически лидери, защото точно такава работа избираха те — както често правят чакалите, да търсят власт над другите. Побъркани инженери, във всяка една нация, те слагат ръка на командния пулт на планетата и, хилейки се налудничаво, насочват машината към дерайлиране.

„Нима живеем във време, когато краят на земята се вижда?“, питаше се Джошуа. „Нима е дошло времето на второто пришествие?“

„Глупости!“, рече си той мислено. „Ти просто пренасяш собствените си внушения за морал върху възприятията си за света, старче. Загуби Кора и си съвсем сам. Изведнъж усещаш, че остаряваш и че времето ти свършва. Сега си обладан от една невероятно грандоманска и егоцентрична представа, че целият свят ще се срути с тебе, когато ти умреш. Но единственият страшен съд, който много скоро ще настъпи, е съвсем личен. Земята ще продължава да се върти и след като тебе вече те няма. Тя ще съществува още дълго, дълго време“, каза си накрая Джошуа.

Но той всъщност не беше сигурен в това. Въздухът бе сякаш зареден с лоши излъчвания.

Някой почука на вратата. Беше Карен Фар, неговата усърдна, млада секретарка.

— Нямах представа, че сте още тук — рече Джошуа и погледна часовника си. — Трябваше да си тръгнете преди един час.

— Обядът ми отне малко повече време днес. Имам да наваксвам малко.

— Работата е важна част от нашия живот, мила моя, но не й посвещавайте всичкото си време. Идете си у дома. Утре ще наваксате.

— За десет минути ще съм свършила — каза тя. — А и току-що влязоха двама души. Искат да ви видят.

— Нямам никакви срещи за днес.

— Дошли са чак от Лос Анджелис. Той се казва Антъни Клеменца, а жената с него е Хилари Томас. Тя е тази, която…

— Зная коя е! — рече стреснато Джошуа. — На всяка цена ги покани да влязат!

Той стана и излезе иззад писалището си, за да посрещне посетителите си в средата на стаята. Представиха се един на друг смутено, сетне Джошуа се погрижи те да се настанят удобно, предложи им напитки, наля и на двамата „Джек Даниълс“ и придърпа един стол срещу дивана, върху който бяха седнали те един до друг.

В Тони Клеменца имаше нещо, което привличаше Джошуа. Изглеждаше уверен в себе си и компетентен.

Хилари Томас излъчваше бодра самоувереност и спокойна, ненатрапваща се компетентност така, както и Тони. Тя беше и болезнено прелестна.

За миг сякаш никой не знаеше какво да каже. Тримата се изгледаха тревожно, после внимателно отпиха от чашите си.

Джошуа заговори пръв.

— Никога не съм вярвал много в ясновидството, но бога ми, точно сега имам предчувствие. Не сте дошли от толкова далече, само за да ми кажете за миналите сряда и четвъртък, нали? Нещо се е случило от тогава.

— Случиха се много работи — отвърна Тони. — Но нито една от тях няма смисъл, по дяволите!

— Шериф Лоренски ни изпрати при вас — каза Хилари.

— Надяваме се да можете да отговорите на въпросите ни.

— И аз имам въпроси — рече Джошуа.

Хилари наклони глава и го изгледа с любопитство.

— Мисля, че и аз имам предчувствие — каза тя. — И тук нещо се е случило, нали?

Джошуа отпи от чаша си.

— Ако бях суеверен, аз навярно щях да ви кажа, че… някъде там… има възкръснал мъртвец, който се разхожда между живите.

Навън и последният слънчев лъч угасна на небосклона. Черна, непрогледна нощ погълна долината, която преди миг се виждаше от прозореца. Студен вятър заблъска стъклата на многобройните прозорци, търсейки пролуки. Той съскаше и виеше, но в кабинета на Джошуа се разля непозната топлина, защото той, Тони и Хилари се бяха събрали заедно — и тримата знаеха по нещо от загадката на очевидното възкръсване на Бруно Фрай.

* * *

Бруно Фрай спа, изпънат по гръб, в задната част на синия си микробус, оставен на паркинга до единадесет часа преди обяд. Той се събуди от кошмара, в който силно ехтяха заплашителни и все пак безсмислени шепоти. За миг-два Бруно Фрай остана неподвижен в претъпканата и полутъмна задна част на автомобила, обгръщайки тялото си с ръце, обзет от чувството на такава отчайваща самота и изоставеност, и толкова уплашен, че започна да хленчи и да плаче като дете.

„Мъртъв съм!“, мислеше си той. „Мъртъв! Кучката ме уби. Мъртъв! Гадната воняща кучка ме намушка с нож в корема!“

Фрай постепенно се успокои и престана да плаче. Тогава в съзнанието му се появи обезпокояваща мисъл: „Но ако съм мъртъв… как е възможно да седя все още тук? Как е възможно да съм жив и мъртъв едновременно?“.

Той опипа корема си — нямаше слаби места, рани от нож или белези.

Внезапно мислите му се проясниха. Сякаш от съзнанието му се вдигна сива мъгла и за една минута всичко блесна в ярка, ослепителна светлина. Фрай започна да се пита дали Кейтрин наистина бе дошла от оня свят. Ами ако Хилари Томас си беше Хилари Томас, а не Кейтрин Ан Фрай? Луд ли беше той, загдето искаше да я убие? Ами всичките други жени, които бе убил през последните пет години — бяха ли те наистина лица, в които Кейтрин се бе спотайвала? Или бяха просто обикновени хора — невинни жени, които не заслужаваха да умрат?

Бруно седна на пода на микробуса, потресен и слисан от тази нова перспектива.

А шепотите, които всяка нощ изпълваха сънищата му, ужасяващите шепоти, които го разтреперваха…

Изведнъж той разбра, че ако се съсредоточеше достатъчно и ако усърдно са разровеше в детските си спомени, щеше да узнае какви бяха тези шепоти и какво означаваха… Бруно си спомни две тежки, дървени врати в земята. Спомни си как Кейтрин отваряше тези врати и го избутваше навън в тъмното. Спомни си как затръшваше вратите и щракваше резетата след него, спомни си стъпала, които водеха надолу, надолу в земята…

Не!

Той запуши с длан ушите си, сякаш можеше да пропъди нежеланите спомени така лесно, както можеше да заглуши неприятен шум.

Фрай бе плувнал в пот. Тресеше се, тресеше се…

— Не! — извика той. — Не, не, не!

Откакто се помнеше, Фрай искаше да разбере кой шепнеше в неговите кошмари. Беше копнял да разкрие какво се опитваха да му кажат тези шепоти, за да може евентуално да ги изгони завинаги от сънищата си. Но сега, когато беше на прага да разбере, Бруно осъзна, че познанието беше по-ужасяващо и съсипващо, отколкото неизвестността и обхванат от паника, той се отвърна от омразното разкритие, преди да беше достигнал до него.

Сега микробусът отново се изпълни — с шепоти, ехтящи гласове и призрачни шумове.

Бруно изкрещя ужасен и започна да се извива напред-назад върху пода.

По него отново запълзяха странни същества. Опитваха се да пълзят по ръцете му, по гърдите и гърба му. Опитваха се да стигнат лицето му… да се проврат между устните и зъбите му. Опитваха се да се напъхат в ноздрите му.

Бруно крещеше, извиваше се, блъскаше ги, шляпаше ги и безпомощно размахваше ръце.

Но халюцинациите се подхранваха от мрака, а в микробуса беше прекалено светло, за да придобият тези гротескни привидения материалност. Бруно видя, че върху него няма нищо и постепенно паниката изчезна, оставяйки го напълно съсипан.

Няколко минути той просто седя там, опрял гръб в стената на микробуса, попивайки потното си лице с носната си кърпа и усещайки как накъсаното му дишане става все по-леко и по-леко.

Най-накрая Фрай реши, че е време отново да тръгне и да търси кучката. Тя беше там… чакаше, криеше се някъде в града. Трябваше да я открие и да я убие преди тя да намереше начин да го убие.

Краткият миг на психическо проясняване, светкавицата, осветила за момент съзнанието му, бяха изчезнали така, сякаш никога не бяха съществували. Той бе забравил въпросите, съмненията… още веднъж Бруно Фрай беше напълно сигурен, че Кейтрин се бе върнала от оня свят и някой трябваше да я спре.

По-късно, след като обядва набързо, той пристигна в Уестууд и паркира автомобила нагоре в улицата, недалече от къщата на Хилари Томас. Фрай отново се премести в задната част на микробуса и започна да наблюдава къщата от едно странично прозорче.

В алеята до къщата на Томас беше паркиран някакъв фирмен микробус. Беше боядисан в бяло и синьо, а отстрани в златист цвят се мъдреше следният надпис:

Жени за всичко!

Седмично почистване, пролетно почистване, организиране на тържества!

Дори мием прозорци!

Три жени в бели униформи работеха в къщата. Те излизаха, отиваха до микробуса и пак се връщаха в къщата. Носеха четки, метли и прахосмукачки, кофи и парцали. Изнасяха големи найлонови торби, пълни с боклуци, внасяха машини за парно чистене на килими, изнасяха части от мебелите, крито Фрай беше изпочупил по време на своето вилнеене вчера призори.

Въпреки че наблюдава целия следобед, той дори за миг не зърна Хилари Томас и беше убеден, че тя не си е у дома. Всъщност Фрай смяташе, че тя няма да се върне, преди да е сигурна, че вече няма опасност и че той е мъртъв.

— Но не аз ще умра! — каза той високо, докато изучаваше с поглед къщата. — Чуваш ли ме, кучко? Аз пръв ще те пречукам! Ще те спипам, преди ти да имаш възможност да ме пипнеш! Ще ти отрежа шибаната глава!

Най-сетне, малко след пет часа, чистачките изнесоха съоръженията си и ги натовариха в багажника на микробуса. Заключиха къщата и си заминаха.

Фрай ги последва.

Те бяха единственият начин да се добере до Хилари Томас. Кучката ги беше наела и те сигурно знаеха къде е тя. Само да можеше да придърпа настрани някоя от чистачките и да я принуди да говори, щеше да разбере къде се крие Кейтрин.

Главният офис на „Жени за всичко“ се намираше в едноетажна сграда с гипсова мазилка, разположена на мръсна странична уличка близо до Пико. Микробусът, който Фрай следеше, спря на паркинга край сградата до осем други микробуса със същите фирмени надписи в бяло, синьо и златисто.

Фрай мина покрай редицата от еднакви бели микробуси, стигна до следващата пресечка, където направи завой и тръгна обратно по пътя, по който бе дошъл. Стигна до офиса точно когато трите жени влизаха вътре. Нито една от тях не го забеляза, нито пък осъзна, че доджът беше същият микробус, който бе стоял до имението Томас през целия ден. Фрай паркира до бордюра от другата страна на улицата, срещу бюрото за чистене, под шумолящите листа на една фурмова палма. Остана там и зачака да се появи отново някоя от жените.

През следващите десет минути от „Жени за всичко“ излязоха много чистачки в бели униформи, но нито една от тях не беше от тези, които почистваха къщата на Хилари Томас същия следобед. И тогава Фрай видя една позната жена. Тя излезе от офиса и се запъти към някакъв жълт датсун. Беше млада, около двадесетгодишна, с права кафява коса почти до кръста. Жената вървеше с изправен гръб и вирната глава. Стъпваше бързо и пъргаво. Вятърът прилепваше униформата около бедрата и хълбоците й, развяваше подгъва над красивите й колене. Тя се качи в датсуна и излезе от паркинга, зави наляво и подкара към Пико.

Фрай се поколеба, опитвайки се да реши дали тя бе най-подходящият обект, питайки се дали младата жена ще изчака другите две. Но нещо му подсказваше, че тази е подходяща. Той запали мотора на доджа и се отлепи от бордюра.

За да се прикрие, Фрай се стараеше да пусне между себе си и жълтия датсун други коли. Следеше я от улица в улица по възможно най-дискретния начин и тя изобщо не подозираше, че я следят.

Жената живееше в Калвър Сити, само на няколко преки от филмовото студио „MGM“. Жилището й беше едно малко бунгало с красиви орнаменти, разположено в улица, пълна с малки и красиво оформени бунгала. Някои от къщичките бяха разнебитени и стари и се нуждаеха от ремонт — сиви, запуснати, мрачни. Ала повечето от тях бяха добре поддържани за гордост на стопаните си — бяха прясно боядисани и имаха дървени капаци в контрастиращи цветове, малки, спретнати веранди, тук-там по някой цветен прозорец, или някоя врата с непроницаемо стъкло, фенер от ковано желязо и червени керемидени покриви. Кварталът не беше богаташки, но имаше богата атмосфера.

В къщичката на чистачката беше тъмно, когато тя пристигна. Влезе вътре и запали осветлението в предните стаи.

Бруно паркира доджа на отсрещната страна на улицата в сенките, които бяха по-тъмни от току-що настъпилата нощ. Той изгаси фаровете, изгаси мотора и отвори единия от страничните прозорци. Кварталът беше необезпокояван от нищо — почти не се чуваше звук. Единствените шумове идваха от дърветата, поклащани от вятъра, от някоя минаваща кола, от далечно стерео или радио, по което свиреха „суинг“. Беше парче на Бени Гудман от 40-те години, но заглавието убягваше на Бруно. Саксофонната мелодия долиташе до него откъслечно, носена от пристъпите на вятъра. Той седеше зад волана на микробуса, чакаше, ослушваше се и наблюдаваше.

В 18 часа и 40 минути Фрай реши, че младата жена живееше сама и нямаше нито съпруг, нито приятел. Ако при нея имаше мъж, то той вече щеше да се е върнал от работа.

Фрай почака още пет минути за всеки случай. Парчето на Бени Гудман свърши. Това бе единствената промяна.

В 18 часа и 45 минути той слезе от автобуса, прекоси улицата и застана пред къщата й.

Къщичката бе разположена върху съвсем малка площ и съседите бяха твърде наблизо, което не допадаше много на Бруно, но поне наоколо имаше достатъчно много дървета и храсти, които скриваха входа на къщата на чистачката от любопитните погледи на съседите от двете й страни. Въпреки това обаче той трябваше да действа светкавично: да се вмъкне бързо в бунгалото, без да вдига много шум, преди още тя да е успяла да се развика.

Бруно изкачи двете ниски стъпала и се озова върху верандата. Дъските отдолу леко изскърцаха. Той натисна звънеца.

Жената отвори вратата.

— Да? — рече тя като се усмихна, озадачена.

На вратата беше прикрепена предпазна верига. Беше по-дебела и по-здрава, отколкото други подобни вериги, но не носеше и една десета полза от онази, която трябваше да носи. Човек много по-дребен от Бруно Фрай би могъл да отскубне тази верига от основите й с няколко по-силни удара по вратата. За Бруно беше необходимо да удари силно само веднъж с масивното си рамо, точно когато тя се усмихна и каза „Да?“. Вратата отлетя навътре, разхвърчаха се трески, а част от скъсаната верига падна на пода и силно издрънча.

С един скок Бруно се озова вътре, затръшвайки вратата след себе си. Беше напълно сигурен, че никой не го бе видял да влиза.

Жената лежеше по гръб на пода. Вратата я бе съборила.

Тя все още носеше бялата си униформа. Полата бе вдигната до бедрата й. Имаше хубави крака.

Фрай застана на едно коляно до нея.

Жената беше замаяна. Отвори очи и се опита да погледне, но й трябваше една секунда, за да фокусира зрението си.

Той опря острието на ножа в гърлото й.

— Ако викнеш, ще ти прережа гръкляна. Разбра ли?

Объркването изчезна от топлите й кафяви очи и бе сменено от страх. Тя започна да трепери. В ъгълчетата на очите й се насъбраха сълзи, заблестяха, но си останаха там.

Раздразнен, Фрай натисна по-силно острието на ножа и върху кожата й се образува малка червена капка.

Тя сгърчи лице.

— Никакви викове — рече той. — Разбра ли ме?

— Да — каза тя с мъка.

— Ще бъдеш ли послушна?

— Моля ви! Моля ви не ме наранявайте!

— Няма да те нараня — каза Фрай. — Ако си мълчиш, ако си добра, ако ми помогнеш, тогава няма да има нужда да те наранявам. Но ако викаш или се опиташ да избягаш, ще те нарежа на парчета. Ясно ли е?

— Да — отвърна тихичко тя.

— Ще бъдеш ли послушна?

— Да.

— Сама ли живееш тук?

— Да.

— Нямаш съпруг?

— Не.

— Приятел?

— Той не живее тук.

— Очакваш ли го тази вечер?

— Не.

— Да не лъжеш?

— Истина е, кълна се.

Под тъмния тен кожата й беше бледа.

— Ако ме лъжеш — рече Фрай, — ще ти направя хубавото лице на ленти.

Той повдигна ножа и опря острието в бузата й.

Момичето затвори очи и потрепери.

— Очакваш ли някого изобщо?

— Не.

— Как се казваш?

— Сали.

— Окей, Сали, искам да ти задам няколко въпроса, но не тук и не в това положение.

Момичето отвори очи. Под миглите й напираха сълзи. Една се търкулна по бузата й. Тя преглътна с мъка.

— Какво искате?

— Имам няколко въпроса за Кейтрин.

Момичето свъси чело.

— Не познавам никаква Кейтрин.

— Ти я знаеш като Хилари Томас.

Бръчката на челото й стана по-дълбока.

— Жената от Уестууд?

— Вие чистихте къщата й днес.

— Но… аз не я познавам. Никога не съм я познавала.

— И това ще разберем.

— Това е истината. Не зная нищо за нея.

— Може би знаеш много повече, отколкото си мислиш.

— Не, наистина не зная!

— Хайде — каза Фрай, силейки се усмивката да не слиза от лицето му и тонът му да остане дружелюбен, — нека да отидем в спалнята, където можем да си поговорим по-удобно.

Тя затрепери по-силно, сякаш имаше епилептичен припадък.

— Ще ме изнасилите, нали?

— Не, няма.

— Напротив, ще ме изнасилите.

Фрай една успяваше да сдържи гнева си. Той се вбесяваше от това, че тя спори с него. Вбесяваше се, че тя беше адски скована и едва се движеше. Щеше му се да забие ножа в корема й и така да изкопчи информацията от нея, но разбира се, нямаше как да направи това. Искаше да знае къде се крие Хилари Томас. Струваше му се, че най-добрият начин да получи тази информация е като огъне тази жена така, както се огъваше парче стоманена тел, бутайки я непрекъснато напред-назад, докато най-накрая се счупеше. Щеше да я бутне на едната страна със заплахи, после на другата с мили думи и ласкателства. Щеше да сменя лекото насилие с дружелюбност и симпатия. Фрай нито за миг не се замисляше над възможността момичето да му каже с готовност всичко, което знаеше. За неговия начин на мислене тя беше наета от Хилари Томас, а оттам и от Кейтрин — следователно беше част от плана на Кейтрин да го убие. Тази жена не беше просто невинна наблюдателка. Тя беше прислужница на Кейтрин, конспираторка, а може би и възкръснала мъртва. Той очакваше, че тя ще крие информация от него и че би му я съобщила, само ако я принуди да го стори.

— Обещавам, че няма да те изнасиля — рече тихо и нежно Фрай, — но докато те разпитвам, искам да лежиш по гръб, за да ти е по-трудно да станеш и да избягаш. Ще се чувствам по-спокоен, ако си по гръб. Значи щом ще трябва да лежиш известно време, но по-добре да лежиш на мек дюшек, отколкото на твърдия под. Мисля единствено за твоето удобство, Сали.

— Добре ми е тук — рече нервно тя.

— Не ставай глупава — каза той. — Освен това, ако някой дойде и позвъни на входа… той може да ни чуе и да си помисли, че нещо не е наред. В спалнята ще сме по-уединени. Хайде, сега. Хайде, хоп!

Тя се изправи.

Фрай държеше ножа, опрян в нея.

Двамата влязоха в спалнята.

* * *

Хилари не беше много по алкохола, но се радваше, че има на разположение чаша хубаво уиски, както бе седнала на дивана в кабинета на Джошуа Райнхарт и слушаше разказа на адвоката. Той съобщи на нея и на Тони за изчезналите пари в Сан Франциско, за двойника, оставил странното писмо в сейфа… за своите собствени засилващи се подозрения относно самоличността на мъжа, който лежеше в гроба на Бруно Фрай.

— Възнамерявате ли да изровите тялото? — попита Тони.

— Още не — отвърна Джошуа. — Има няколко неща, които трябва да проверя преди това. Ако не отпаднат, може да получа достатъчно информация и да не се наложи да изравяме тялото.

Джошуа им разказа за Рита Янси в Холистър, за д-р Никълъс Ръдж в Сан Франциско и предаде разговора, който наскоро бе провел с Латам Хоторн.

Въпреки че в стаята беше топло и въпреки топлите вълни от уискито, Хилари почувства студ чак до мозъка на костите си.

— Този Хоторн сякаш е пуснат от някоя лудница.

Джошуа въздъхна.

— Понякога си мисля, че ако затворим всички луди в болнични заведения, отвън ще останат малцина.

Тони се наведе напред и каза:

— Вярвате ли, че Хоторн наистина не е знаел за двойника?

— Да — отвърна Джошуа. — Колкото и да е странно, вярвам му. Може да е откачен на тема сатанизъм и може да няма особено висок морал в някои области, дори може и да е опасен, но не ми се стори да е двуличен човек. Колкото и невероятно да ви се струва, мисля, че той вероятно е доста честен човек в повечето случаи и не смятам, че от него можем да научим нещо допълнително. Навярно д-р Ръдж или Рита Янси ще могат да ни бъдат повече от полза. Но стига за това. Нека сега чуя вие какво имате да ми кажете. Какво се е случило? Какво ви води чак тук, в Сейнт Хелена?

Хилари и Тони се редуваха, докато разказваха за събитията от последните дни.

Когато свършиха, Джошуа изгледа Хилари за миг, после поклати глава и каза:

— Имате страхотен кураж, млада госпожице!

— Не и аз! — отвърна тя. — Аз съм страхлива. Изплашена съм до смърт. Вече няколко дни съм изплашена до смърт.

— Това, че сте изплашена, не значи, че сте страхлива. И страхливецът и героят действат по силата на страха и принудата. Единствената разлика между тях е тази, че страхливецът просто се предава на страха си, докато човекът, надарен със смелост, тържествува въпреки страха. Ако бяхте страхлива, щяхте да избягате за един месец някъде на почивка — в Европа или Хавайските острови, или на някое друго подобно място и щяхте да разчитате времето да разреши загадката Фрай. Но ето, вие сте дошли тук, в родния град на Бруно, където можете да очаквате още по-голяма опасност, отколкото в Лос Анджелис. Не са много нещата, които могат да ме възхитят, но аз наистина съм възхитен от смелостта ви.

Хилари се изчерви. Тя погледна към Тони, после към чашата си с уиски.

— Ако бях смела — рече Хилари, — щях да остана в града и да му организирам капан, използвайки себе си за примамка. Тук всъщност няма голяма опасност за мене. Все пак той е в Лос Анджелис и ме търси и няма начин да разбере къде съм.

* * *

Спалнята.

От леглото Сали го наблюдаваше с широко отворени и изпълнени с ужас очи.

Фрай обходи цялата стая и прерови чекмеджетата. После дойде при нея.

Вратлето й беше тънко и гладко. Капката кръв бе образувала вадичка, стигаща до вдлъбнатината в основата на грациозно извитата й шия.

Тя видя, че той гледа кръвта й, протегна ръка, докосна кървавата следа и се втренчи в изцапаните си пръсти.

— Не се безпокой — каза той. — Просто драскотина.

Спалнята на Сали в задната част на къщичката беше обзаведена изцяло в кафеникави нюанси. Три от стените бяха боядисани в бежово, а четвъртата беше покрита със зебло. Килимът беше шоколадовокафяв на цвят. Покривката на леглото и пердетата към нея бяха в бежово-кафяв цвят (кафе със сметана) и с някакви абстрактни шарки — съвсем неопределени фигури в естествени оттенъци, успокояващи окото. Добре лакираната махагонова мебел лъщеше там, където я докосваха меките кехлибарени отблясъци, идващи от двете нощни лампи с месингови поставки, сложени върху двете шкафчета.

Момичето лежеше по гръб върху леглото. Краката й бяха опрени един до друг, ръцете й бяха покрай тялото, стиснати в юмруци. Тя все още беше в бялата си униформа, която бе дръпната целомъдрено над коленете й. Дългата й кестенява коса беше разпиляна като ветрило около главата й. Сали беше много хубава.

Бруно седеше на леглото до нея.

— Къде е Кейтрин?

Тя премига. От очите й се стичаха сълзи. Сали плачеше, но тихо, боеше се да издаде хленч, вик или стон. Страхуваше се, че и най-малкият звук ще го накара да я намушка с ножа.

— Къде е Кейтрин? — повтори въпроса си той.

— Казах ви, не познавам никоя на име Кейтрин — отвърна тя. Говореше на пресекулки и треперливо. Всяка отделна дума беше борба. Чувствената й долна устна трепереше, докато говореше.

— Знаеш кого имам предвид — рече той рязко. — Не ми играй номера. Сега тя се нарича Хилари Томас.

— Моля ви! Моля ви… пуснете ме!

Фрай вдигна ножа над дясното й око и го насочи към все по-разширяващата се зеница.

— Къде е Хилари Томас?

— О, господи — простена разтреперано Сали. — Вижте, мистър, има някакво объркване… грешка. Правите голяма грешка!

— Искаш да загубиш около си ли?

Изпод косата й рукна пот.

— Искаш да си полусляпа, така ли? — попита той.

— Не зная къде е тя — отвърна ужасена Сали.

— Не ме лъжи!

— Не лъжа, кълна се!

Фрай я гледа миг-два.

Сега вече потта избиваше и по горната й устна — малки, блестящи капчици.

Той свали ножа.

Сали видимо си отдъхна.

Фрай я изненада, удряйки я по лицето с другата си ръка, но така силно, че зъбите й изтракаха, очите й се преобърнаха в орбитите си.

— Кучка!

Сали изведнъж избухна в сълзи. Заплака тихо и се дръпна от него.

— Ти трябва да знаеш къде е — каза той. — Тя те е наела.

— Ние работим редовно за нея. Тя просто се обади и помоли за специално почистване, без да каже къде се намира.

— Тя беше ли в дома си, когато вие отидохте там?

— Не.

— Тогава как влязохте?

— Хъ?

— Кой ви даде ключ?

— О! О, да — рече Сали, леко разведрена, виждайки пред себе си някакъв изход. — Агентът й. Литературният й агент. Първо трябваше да се отбием в офиса му, за да вземем ключа.

— Къде е това?

— Бевърли Хилс. Трябва да отидете и да говорите с агента й, ако искате да знаете къде е. Него трябва да видите. Той ще може да ви каже къде да я намерите.

— Как се казва?

Сали се поколеба.

— Особено име беше. Видях го написано на хартия… но не съм сигурна, че си го спомням точно…

Фрай отново вдигна ножа над окото й.

— Топелис — рече тя.

И Сали му го каза по букви.

— Не зная къде е мис Томас — добави тя, — но мистър Топелис ще знае. Сигурна съм.

Фрай свали ножа.

Сали бе извънредно напрегната, но малко се поотпусна. Той се втренчи в нея. Нещо се размърда в подсъзнанието му… спомен… някакъв грозен факт изплува.

— Косата ти — Рече Фрай. — Имаш тъмна коса. А и очите ти — толкова са тъмни.

— Какво има — попита разтревожена Сали, внезапно осъзнавайки, че още не й се е разминало.

— Имаш същата коса и очи и същия цвят на кожата като нея — каза той.

— Не разбирам… не разбирам какво става! Вие ме плашите!

— Нима си мислеше, че ще можеш да ме измамиш?

Фрай й се хилеше, доволен от това, че тя не бе успяла да го измами с хитрия си ход.

Той разбра! Разбра!!!

— Мислеше си, че аз ще отида да се видя с Топелис — рече Бруно, — за да ти дам възможност да се измъкнеш, а?

— Топелис знае къде е тя. Той знае, а аз не. Аз наистина нищо не зная.

— Но сега аз зная къде е тя — каза Бруно.

— Ако знаете, тогава можете просто да ме пуснете.

Фрай се засмя.

Разменили сте си телата, нали? Сали го изгледа втренчено.

— Какво?!

— По някакъв начин си се измъкнала от онази Томас и си обладала това момиче, нали?

Сали вече не плачеше. Страхът й гореше така силно, че бе изсушил сълзите й.

Кучката!

Мръсната кучка!

— Нима наистина си мислеше, че ще можеш да ме измамиш? — попита той, като отново доволно се засмя. — След всичко, което ми стори, как си могла да си помислиш, че няма да те позная?

В гласа на Сали отекна ужас.

— Нищо лошо не съм ви сторила! Думите ви нямат смисъл за мене. О, боже! О, боже мой! Мили боже! Какво искате от мене?

Бруно се наведе към нея и приближи лицето си до нейното. Взря се в очите й и каза:

— Вътре си, нали? Вътре си, тук, дълбоко и се криеш от мене, нали? Нали, Майко? Виждам те, Майко! Виждам те тук вътре!

* * *

Няколко едри капки дъжд се пръснаха върху стъклата на прозореца с колоните в кабинета на Джошуа Райнхарт.

Нощният вятър виеше.

— Все още не разбирам защо Фрай е избрал мене — каза Хилари. — Когато дойдох тук, за да търся сюжет за сценарий, той се държа приятелски с мене и отговори на всичките ми въпроси за винопроизводството. Прекарахме два или три часа заедно и по нищо не личеше, че той е нещо друго, а не най-обикновен бизнесмен. И само няколко седмици след това идва в къщата ми с нож. А според писмото в сейфа, той мисли, че аз съм неговата майка, вселила се в ново тяло. Защо точно аз?

Джошуа се размърда на стола си.

— Гледах ви и си мислех…

— Какво?

— Може би ви е избрал, защото… Хм, вие съвсем малко приличате на Кейтрин.

— Да не искате да кажете, че пак става дума за двойница? — удиви се Тони.

— Не — отвърна Джошуа. — Приликата е съвсем бегла.

— Добре — рече Тони. — Още един двойник щеше да ми дойде твърде много.

Джошуа стана, отиде до Хилари, постави ръката си под брадичката й и повдигна лицето й. Обърна го на ляво, после надясно.

— Косата, очите, матовата кожа — рече той замислено. — … Да, всичко това е подобно. Има и други неща, по които вашето лице напомня смътно за Кейтрин. Приликата е просто мимолетна. А и тя не беше така привлекателна като вас.

Когато Джошуа свали ръката си, Хилари стана и отиде до бюрото на адвоката. Прехвърляйки в ума си онова, което беше научила през последния час, тя съсредоточено се взираше в прилежно подредените върху писалището неща: попивателна, телбод машинка, нож за разрязване на писма, преспапие.

— Нещо не е наред ли? — попита Тони.

Вятърът отново изрева и нов фонтан от капки опръска стъклата на прозорците.

Хилари се обърна с лице към двамата мъже.

— Нека ви обобщя ситуацията. Искам да видя дали правилно съм схванала нещата.

— Мисля, че никой от нас още не ги е схванал както трябва — рече Джошуа, сядайки отново на стола си. — Цялата проклета история е прекалено заплетена, за да бъда подредена в спретната, права линия.

— Точно това искам да докажа — каза Хилари. — Мисля, че открих още една заплетеност.

— Казвай — рече Тони.

— Доколкото знаем — поде Хилари, — скоро след смъртта на майка си Бруно решава, че тя се е върнала от оня свят. Близо пет години той купува книги за възкръснали мъртъвци от Латам Хоторн. Пет години той живее в страх от Кейтрин. Най-накрая, когато ме вижда, той си казва, че аз съм новото тяло, което тя използва. Но защо му е трябвало толкова много време?

— Не съм сигурен, че ви разбирам — обади се Джошуа.

— Защо са му трябвали цели пет години, за да се спре върху някого… пет дълги години, за да избере тялото, подходящата цел на своите страхове?

Джошуа сви рамене.

— Той е луд. Не можем да очакваме разсъжденията му да са логични и разбираеми.

Ала Тони веднага усети накъде биеше Хилари с въпросите си. Той седна на ръба на дивана и свъси чело, озадачен.

— Мисля, че зная какво ще кажеш — рече той. — Боже мой, направо настръхвам!

Джошуа погледна първо единия, после другия и каза:

— Сигурно оглупявам на стари години. Ще каже ли някой на стария глупак за какво става въпрос?

— Може би аз не съм първата жена, за която Бруно Фрай е мислил, че е майка му — отвърна Хилари. — Може би е убил други жени, преди да нападне мене.

Джошуа я изгледа с отворена уста.

— Невъзможно!

— Защо?

— Щяхме да знаем, ако беше хукнал да убива жени през последните пет години. Щяхме да го хванем?!

— Не е задължително — рече Тони. — Вманиачените убийци често са много внимателни и умни хора. Някои от тях изготвят извънредно подробни планове… и все пак те имат необичайната способност да поемат неочаквани рискове и да успяват, когато нещо непредвидено срине плановете им. Невинаги е лесно да ги хванете.

Джошуа прекара длан през снежнобялата си гъста коса, подобна на грива.

— На ако Бруно е убил други жени… къде са телата им?

— Не и в Сейнт Хелена — отвърна Хилари. — Макар че д-р Джекил^[26] е бил шизофреник, половинката от неговата личност е била нащрек, когато наблизо е имало познати хора. Почти сигурно е, че Фрай не би убивал в родния си град. Нито в долината.

— Сан Франциско — каза Тони. — Явно той е ходил там редовно.

— Който и да е град в северната част на щата — рече Хилари. — Всяко място, стига да е достатъчно далече от долината Напа, за да не го познава никой.

— Я чакайте? — възкликна Джошуа. — Почакайте малко! Дори да е ходил в други градове и да е намирал жени, които са приличали до известна степен на Кейтрин и дори да е убивал в други градове… той все пак трябва да е оставял трупове след себе си. Би трябвало да има сходство в начините, по които ги е убивал — прилики, които властите биха забелязали. Те щяха да търсят един съвременник на Джек Изкормвача. Щяхме да го чуем в новините.

— Ако убийствата са извършени в разстояние на пет години в различни градове и различни области, полицията навярно не би направила връзката между тях — рече Тони. — Този щат е голям. Стотици хиляди квадратни километра. Има стотици полицейски организации, но между тях рядко се осъществява онзи обмен на информация, който би трябвало да бъде. Всъщност има само един сигурен начин за тях да определят връзката между няколко отделни убийства — това е, когато две, за предпочитане три, убийства се случват в сравнително кратък период от време, на територията на една и съща полицейска организация, в една и съща област или в един и същи град.

Хилари се отдалечи от бюрото и отново седна на дивана.

— Значи е възможно — каза тя, чувствайки студ, сякаш мразовитият октомврийски вятър нахлу в стаята. — Възможно е да е убивал жени — две, шест, десет, петнадесет, а може би и повече… през последните пет години и аз съм първата, която му е създала трудности.

— Не само е възможно, но е доста вероятно — рече Тони. — Бих казал дори, че можем да сме почти сигурни.

Ксероксното копие на писмото, намерено в сейфа, лежеше върху писмената маса пред него. Той го взе и прочете на глас първото изречение:

— Майка ми, Кейтрин Ан Фрай умря преди пет години, но непрекъснато възкръсва в нови тела.

— Тела — каза Хилари.

— Това е ключовата дума — обади се Тони. — Не „тяло“ в единствено число, а „тела“ в множествено число. От това мисля, че можем да заключим следното: той я е убивал няколко пъти и си е мислил, че тя се е връщала от оня свят не веднъж.

Лицето на Джошуа беше пепелявосиво на цвят.

— Но ако сте прави… аз съм… ние всички в Сейнт Хелена сме живели до едно извънредно зло и жестоко чудовище. И дори не сме подозирали.

Тони гледаше мрачно.

— Звярът от Ада се движи между нас, облечен като най-обикновен човек.

— Това пък откъде е? — попита Джошуа.

— Съзнанието ми е като боклукчийска кофа — рече Тони. — Не изхвърля почти нищо, независимо дали искам да го помня, или не. Спомних си един цитат от часовете по католическо вероучение преди много години. Той е от писанията на един от светците, но не помня кой. „Звярът от Ада се движи между нас, облечен като най-обикновен човек. Ако дяволът ти разкрие истинското си лице в момент, когато си се отвърнал от Христос, тогава няма да имаш закрила и той ликувайки ще изгълта сърцето ти, ще те накъса на парчета и ще отнесе безсмъртната ти душа в черната бездна.“

— Все едно че чувам Латам Хоторн — каза Джошуа.

Навън вятърът свирепо виеше.

* * *

Фрай сложи ножа върху нощния шкаф така, че Сали да не може да го достигне, после сграбчи реверите на униформата й и разкъса предницата й. Копчетата изхвръкнаха като коркови тапи.

Сали беше парализирана от страх. Тя не му се противопостави… не можеше.

Той й се ухили и каза:

— Е, майко. Сега вече ще си разчистя сметките с тебе.

Фрай разпра униформената й рокля от горе до долу и тя остана само по сутиен, бикини и чорапи — стройно, красиво тяло. Фрай сграбчи чашките на сутиена й и го дръпна надолу. Презрамките се забиха в кожата й, а после се скъсаха. Платът се разкъса, ластиците изплющяха.

Гърдите й бяха големи за ръста и конструкцията й — закръглени и пълни с твърди и тъмни зърна. Той грубо ги стисна.

— Да, да, да, да, да! — повтаряше той с гърления си, хрипкав глас така, че тази единствена дума заприлича на зловещо припяване, на сатанинска молитва.

Фрай изтръгна обувките от краката й, първо десния, после левия, и ги захвърли настрани. Едната се удари в огледалото над тоалетната масичка и го разби на парчета.

Звукът от счупено стъкло изтръгна жената от нейния дълбок транс и тя се опита да се отскубне от него, ала страхът бе изцедил силите й. Безрезултатно Сали се извиваше и пърхаше в ръцете му.

Той я удържаше с лекота. Удари я през лицето два пъти, но толкова силно, че челюстта й хлътна, тя загуби съзнание и от ъгълчето на устата към брадичката й се проточи тънка струйка кръв.

— Ти, мръсна кучко! — изрева Фрай вбесен. — Никакъв секс, а? Ти ми казваше, че нямам право на секс! Казваше ми, че никога няма да имам право на секс. Не съм можел да поема такъв риск — някоя жена да разбере какъв съм. Е, ти вече знаеш какъв съм, Майко! Вече знаеш тайната ми! Не е нужно вече нищо да крия от тебе! Ти знаеш, че аз съм различен от другите мъже. Знаеш, че пишката ми не е като на другите мъже. Знаеш кой е бил баща ми! Ти знаеш! Знаеш, че пишката ми е като неговата. Няма защо да крия от тебе, Майко. Ще я напъхам в тебе, Майко! Ще ти я напъхам чак догоре! Чуваш ли ме?! Чуваш ли?!

Жената плачеше и мяташе главата си от едната страна на другата.

— Не, не, не! О, боже!

Но после тя се овладя, срещна погледа му и се втренчи в очите му… а той виждаше Кейтрин зад тези кафяви очи, взиращи се в него.

— Чуйте ме! — извика тя. — Моля ви, послушайте ме! Вие сте болен! Вие сте много болен! Съвсем сте объркан и имате нужда от помощ!

— Млъкни, млъкни, млъкни!

Фрай я удари отново, този път по-силно отпреди. Направи широк замах и пестникът му срещна едната страна на лицето й.

Всеки акт на насилие го възбуждаше. В него се надигаше желание при звука от всеки удар, от болезнените й стонове, тъничките й писъци, от начина, по който нежната й плът се зачервяваше и подуваше. Гледката на изкривеното й от болка лице и широко отворените й ужасени очи сгорещиха похотта му до бяло.

Фрай се тресеше от желание… трепереше, гърчеше се. Дишаше като бик. Очите му бяха широко отворени. Устата му отделяше толкова много слюнка, че трябваше да преглъща всяка секунда, за да не му потекат лигите по брадата.

Той мачкаше прекрасните й гърди, стискаше ги, галеше ги, пак ги мачкаше.

Сали бе забравила ужаса и отново бе изпаднала в онзи полутранс — неподвижна и нащрек.

От една страна Бруно я мразеше и нехаеше за това, че силно я нараняваше. Той искаше да й причини болка. Искаше тя да страда за всичко, което му беше причинила… и дори най-вече заради това, че го бе родила на този свят.

Но от друга страна той се срамуваше от това, че докосваше гърдите на майка си, срамуваше се, че иска да пъхне члена си в нея. Ето защо, докато я мачкаше и стискаше, той й обясняваше, за да оправдае постъпките си.

— Ти ми казваше, че ако се опитам да правя любов с жена, тя веднага ще разбере, че аз не съм човешко същество. Ти казваше, че тя щяла да види разликата и щяла да разбере. Щяла да извика полицията, щели да ме отведат и да ме изгорят на клада, защото щели да разберат кой е баща ми. Но ти вече знаеш! За тебе не е изненада. Така че ще използвам члена си при тебе, Майко. Ще го напъхам в тебе, Майко, и никой няма да ме изгори!

Той никога не бе помислял такова нещо, докато тя беше жива. Тя го беше превърнала в безнадежден страхливец. Но когато се върна от оня свят за първи път в ново тяло, Бруно вече беше вкусил свободата и беше изпълнен с дързост и нови идеи. Той разбра веднага, че трябва да я убие, за да й попречи да обсеби живота му отново или да го завлече със себе си в гроба. Обаче той разбра и това, че би могъл да се люби с нея без никаква опасност, защото тя вече знаеше тайната му. Не друг, а тя му бе казала истината за самия него. Беше му я казвала десет хиляди пъти. Тя знаеше, че баща му е демон — зло и омразно нещо, защото тя бе изнасилена от нечовешко създание и заплодена против волята й. По време на бременността си тя беше носила широки рокли, за да скрива състоянието си. Когато времето за раждане наближило, тя заминала за Сан Франциско, за да роди под грижите на извънредно мълчалива акушерка. По-късно тя бе казала на хората в Сейнт Хелена, че Бруно е незаконно дете на една нейна приятелка от колежа, която загазила и която умряла скоро след раждането на детето и последното й желание било Кейтрин да отгледа сина й. Тя бе довела момчето в къщата си и се бе престорила, че е поверено на нейните грижи напълно законно. Оттогава заживяла във вечен, вцепеняващ срах някой да не открие, че Бруно е нейно дете, и че баща му не е човешко същество. Едно от нещата, които показваха, че е потомък на дявола, беше пенисът му. Бруно имаше пенис на дявол, различен от този на мъжа. Трябваше винаги да го крие — така му казваше тя. Иначе щели да го изгорят на клада. Кейтрин му бе казала всички тези неща и му ги казваше още от времето, когато Бруно беше твърде малък, за да разбира предназначението на пениса. Така и по един особен начин тя се бе превърнала в негова благословия и проклятие едновременно. Беше проклятие, защото непрекъснато се връщаше от оня свят, за да го обсеби или убие. Но тя беше също и благословия, защото ако тя не се връщаше от отвъдното отново и отново, той нямаше да има в кого да изпразни огромните количества гореща сперма, които се натрупваха в него и го изгаряха като лава. Без нея той беше обречен на самотен ергенски живот. Ето защо, гледайки на възкресенията й с ужас и гняв, част от него очакваше с нетърпение всяка нова среща с всяко следващо тяло, в което тя се вселяваше.

Сега, коленичил на леглото до нея, гледайки гърдите й и тъмните косми на хълмчето между краката й, прозиращо през бледожълтите й бикини, ерекцията на Фрай стана толкова неудържима, че той усети болка. Беше убеден, че това се дължеше на дяволската му половина и чувстваше как звярът в него се стреми да завладее съзнанието му.

Фрай вкопчи пръстите си в чорапите на Сали (Кейтрин) и разкъса найлоновата материя, смъквайки я от стройните й нозе. После сграбчи бедрата й с огромните си ръце, разтвори ги, примъкна се тежко към нея, докато накрая се озова на дюшека, между краката й.

Сали отново бе изтръгната от транса си и изведнъж започна да го удря и рита. Опита се да се надигне, но той я бутна назад без никакво усилие. Тя го заблъска с юмруците си, но ударите й нямаха никакъв ефект. Виждайки това, Сали разпери пръсти и посегна към лицето му, за да го издере с ноктите си. Успя да одраска лявата му буза и тогава посегна към очите му.

Фрай се дръпна назад, вдигна едната си ръка, за да се предпази и направи болезнена гримаса, когато Сали впи зъби в опакото на ръката му. Тогава той се метна отгоре й, затискайки я с огромното си, силно туловище. Вдигна едната си ръка и натисна силно гръкляна й, задушавайки я.

* * *

Джошуа Райнхарт изми трите чашки от уискито в умивалника на барчето. После каза на Хилари и Тони:

— Вие двамата рискувате много повече в това начинание, отколкото аз. Така че защо не летите утре с мене, за да се срещнем с Рита Янси в Холистър?

— Надявах се да ни предложите — рече Хилари.

— Тук няма какво повече да правим — додаде Тони.

Джошуа изтри ръцете си в кърпата за съдове.

— Добре. Значи, уговорихме се — рече той. — Сега, имате ли стая в някой хотел, за да пренощувате?

— Още не — отвърна Тони.

— Можете да останете в моята къща — рече Джошуа.

Хилари мило се усмихна.

— Много мило от ваша страна — каза тя, — но не бихме искали да ви се натрапваме.

— Вие не се натрапвате.

— Но вие не ни очаквахте и…

— Млада госпожице — започна раздразнено Джошуа, — знаете ли откога не съм имал гости? Повече от три години. И знаете ли защо не съм имал гости от три години? Защото не съм канил никого да ми гостува — ето защо. Не съм много общителен и не каня лесно. Ако си мислех, че вие и Тони сте ми в тежест или още по-лошо — скучни, аз изобщо нямаше да ви поканя. Сега, нека не губим повече време в учтивости. Вие имате нужда от стая, а аз имам стая за вас. Ще пренощувате ли при мене, или не?

Тони се засмя, а Хилари се усмихна на Джошуа и каза:

— Благодаря ви, че ни поканихте. За нас е удоволствие.

— Добре — рече Джошуа.

— Харесва ми вашия маниер — каза му тя.

— Повечето хора ме мислят за свадливец.

— Но мил свадливец.

Джошуа също се усмихна и рече:

— Благодаря. Ще поръчам да го гравират върху надгробната ми плоча: „Тук почива милият свадливец, Джошуа Райнхарт“.

Когато излизаха от кабинета, телефонът иззвъня и Джошуа се върна при бюрото. Обаждаше се д-р Никълъс Ръдж от Сан Франциско.

* * *

Бруно Фрай беше все още върху жената, притискайки я върху дюшека, сложил мускулестата си ръка на гърлото й.

Сали се душеше и се бореше за въздух. Лицето й бе тъмночервено, сгърчено, агонизиращо…

Тя го възбуждаше.

— Не се бори с мене, Майко. Не се противи така. Знаеш, че е безполезно. Знаеш, че накрая аз ще бъда победител.

Сали се гърчеше под огромното му и силно туловище. Тя се опита да извие гърба си и да се извърти на една страна. Когато не успя да го отхвърли от себе си, Сали бе разтърсена от неволни мускулни конвулсии — тялото й вече реагираше на продължителното отсъствие на въздух и прекъснатото кръвоснабдяване на мозъка. Най-сетне тя сякаш разбра, че никога няма да може да се освободи от него и че нямаше абсолютно никаква надежда за спасение. Сали се отпусна, сразена.

Убедил се, че жената се бе предала както духовно, така и физически, Фрай махна ръката си от посинялото й гърло. Той се вдигна от нея, заставайки на колене.

Сали вдигна ръце към врата си, давейки се и кашляйки неудържимо.

Напълно подлуден и с разтуптяно сърце, болезнено усещащ нуждата, Фрай се изправи до леглото, свали дрехите си и ги хвърли върху тоалетката, за да не пречат.

Той погледна надолу към ерекцията на пениса си. Гледката го изпълни с трепетна възбуда: стоманената му твърдост, размерът, цветът на яростта…

Фрай отново се качи на леглото.

Сега вече тя бе покорна. Очите й гледаха кухо.

Той разкъса бледожълтите бикини и се намести между красивите й нозе. От устата му потече слюнка и капна върху гърдите й.

Фрай я прониза. Заби демоничния си израстък дълбоко в жената, ревящ като животно. Той проникваше в нея с демоничния си пенис. Пронизваше я отново и отново… докато спермата му се изля в нея.

Представи си млечната течност, представи си я как се излива от него и изпълва отвътре тялото й.

Сети се за раната, която разцъфва под острието на ножа. Червени венчелистчета, излизащи от дълбоко забития нож.

Мисълта и за двете силно го възбуди: сперма и кръв.

Пенисът му не омекваше.

Потен, ръмжащ, олигавен, той се забиваше в нея отново и отново… В нея! Вътре… вътре!

Щеше да използва ножа по-късно.

* * *

Джошуа Райнхарт натисна специално копче върху телефонната уредба, прехвърляйки разговора с д-р Никълъс Ръдж върху високоговорителя, за да могат Тони и Хилари да го чуят.

— Отначало ви потърсих на домашния ви номер — каза Ръдж, — защото не очаквах да сте в кабинета си толкова късно.

— Аз съм работоман, докторе.

— Би трябвало да вземете мерки по този въпрос — каза Ръдж с нещо като загриженост в гласа. — Така не може да се живее. Лекувал съм мнозина прекалено амбициозни мъже, за които работата бе станала единствен смисъл в живота им. Маниакалното отношение към работата може да ви съсипе.

— Д-р Ръдж, каква е вашата специалност?

— Психиатрия.

— Така и предполагах.

— Вие сте изпълнителят на завещанието?

— Точно така. Предполагам, че сте научили за смъртта му.

— Само от вестниците.

— Докато се занимавах с някои имуществени въпроси, открих, че мистър Фрай е идвал редовно при вас през последната година и половина преди смъртта си.

— Идваше веднъж месечно — каза Ръдж.

— Смятахте ли, че той има склонност към убийство?

— Разбира се, че не — отвърна Ръдж.

— Лекували сте го през цялото време и не сте разбрали, че е склонен към насилие?

— Знаех, че е дълбоко разстроен — поде Ръдж, — но не мислех, че представлява опасност за някого. Все пак трябва да разберете, че той не ми даде възможност да открия тази склонност към насилие в него. Тоест, както казах вече, мистър Фрай идваше при мене веднъж на месец. Исках да го преглеждам веднъж седмично и дори два пъти, но той отказваше. От една страна искаше да му помогна, но в същото време се страхуваше от онова, което би могъл да научи за себе си. Не след дълго аз реших да не го притискам толкова много за седмичните прегледи, защото се боях, че той може изцяло да се отдръпне и да се откаже и от месечните си посещения при мене. Все пак, рекох си, по-добре малко лечение, отколкото никак.

— Кое го е довело при вас?

— Искате да кажете: какво не е било наред в него, от какво се е оплаквал?

— Да, това е въпросът ми.

— Като адвокат, мистър Райнхарт, вие би трябвало да знаете, че аз не мога да ви дам такава информация. Като лекар имам правото да защитавам пациента си.

— Пациентът ви е мъртъв, д-р Ръдж.

— Това няма значение.

— Но има дяволски голямо значение за пациента.

— Той ми се доверяваше.

— Когато пациентът е починал, привилегироващата връзка лекар-пациент няма почти никаква юридическа валидност.

— Навярно няма юридическа стойност — каза Ръдж, — но моралната стойност остава. Аз все още нося известна отговорност. Не бих направил нищо, с което да уроня престижа на свой клиент, без оглед на това дали той е жив, или мъртъв.

— Похвално е — рече Джошуа, — но в този случай, докторе, каквото и да ми кажете, не можете да уроните престижа му повече от онова, което сам той е сторил.

— Това също няма никакво значение.

— Докторе, положението е особено. Точно днес аз попаднах на информация, която показва, чу Бруно Фрай е убивал жени през последните пет години… много жени… и му се е разминало.

— Шегувате се!

— Не зная кое тук ви се вижда смешно, д-р Ръдж, но аз не се шегувам, когато става въпрос за масово убийство.

Ръдж мълчеше.

— Освен това — продължи Джошуа, — имам причина да мисля, че Фрай не е действал сам. Може да е имал съучастник в убийствата. И този съучастник може все още да се разхожда жив и на свобода.

— Това е невероятно!

— И аз така казах.

— Предали ли сте тази своя информация на полицията?

— Не — отвърна Джошуа. — Първо тя навярно не е достатъчна, за да привлече вниманието им. Онова, което съм открил, убеждава мене… и още двама души, имащи отношение към тази история. Но в полицията сигурно ще кажат, че става въпрос за случайни съвпадения. Има и друго — не съм сигурен към кой полицейски участък да се обърна. Убийствата може да са били извършени в няколко области и в няколко различни градове. И така, смятах, че Фрай навярно ви е казал нещо, което само по себе си не изглежда толкова важно, но което съвпада с откритите от мене факти. Ако през тази година и половина на лечение вие сте разбрали нещо, което допълва информацията ми, то тогава аз ще разполагам с достатъчно факти, за да реша към кой полицейски участък да се обърна… и достатъчно, за да мога да ги убедя, че положението е сериозно.

— Ами…

— Д-р Ръдж, ако продължавате да прикривате точно този ваш пациент, могат да бъдат извършени нови убийства… на още жени. Нима искате тяхната смърт да тежи на съвестта ви?

— Добре — отвърна Ръдж, — но това не може да стане по телефона.

— Аз ще дойда в Сан Франциско утре във възможно най-ранния час, удобен за вас.

— Сутринта съм свободен — каза Ръдж.

— Хората ми и аз ще се срещнем с вас във вашия кабинет в 10 часа, нали?

— Чудесно — отвърна Ръдж. — Но ви предупреждавам — преди да обсъждам лечението на мистър Фрай с вас, ще искам да чуя информацията ви в подробности.

— Естествено.

— И ако не съм убеден, че е на лице истинска опасност, ще запазя в тайна медицинския картон на мистър Фрай.

— О, не се съмнявам, че ще ви убедим — рече Джошуа. — Съвсем сигурен съм, че космите на главата ви ще щръкнат. Ще се видим утре сутринта, докторе.

Джошуа затвори телефона и погледна към Тони и Хилари.

— Утре ще имаме много работа. Първо Сан Франциско и д-р Ръдж, после Холистър и загадъчната Рита Янси.

Хилари стана от дивана, върху който бе седяла по време на разговора.

— Не ме е грижа, дори ако трябва да прелетим над половината земно кълбо. Най-после нещата сякаш се проясняват. За първи път чувствам, че ние наистина ще разберем какво се крие зад всичко това.

— И аз чувствам същото — додаде Тони, усмихвайки се на Джошуа. — Знаете ли… начинът по който говорихте с Ръдж… имате истински талант да водите разпити. Бихте могли да бъдете много добър детектив.

— Ще го добавя върху надгробната си плоча — рече Джошуа. — „Тук лежи Джошуа Райнхарт, милият свадливец, който би могъл да стане много добър детектив.“ — Той се изправи и продължи: — Умирам от глад. У дома в хладилника има пържоли и много бутилки „Каберне Совиньон“ на Робърт Мондави. Какво чакаме?

* * *

Фрай се извърна с гръб към напоеното с кръв легло и опръсканата с кръв стена.

Той остави окървавения нож върху тоалетката и излезе от стаята.

В къщата цареше неестествена тишина.

Демоничната му енергия го бе напуснала. Клепачите му тежаха, беше летаргичен и отпуснат.

В банята Фрай нагласи водата под душа толкова гореща, колкото можеше да изтърпи. Влезе в малкото пространство и се насапуниса. Изплакна се, после пак се насапуниса и се изплакна втори път.

В главата му нямаше друга мисъл освен тази, свързана с подробностите по измиването. Гледката на кръвта, която се оттичаше в канала не му напомняше за мъртвата жена в съседната стая. Беше просто мръсотия, която се отцеждаше.

Искаше само да се приведе в отличен вид и да поспи във фургона няколко часа. Беше изтощен. Ръцете му бяха сякаш от олово, а краката от каучук.

Фрай излезе изпод душа и се подсуши в голяма хавлиена кърпа. Тя беше попила миризмата на жената, но това не му носеше приятни, нито неприятни усещания.

Той прекара доста време над умивалника, търкайки ръцете си с четката, която намери до поставката за сапун. Изчисти всяка частица кръв от гънките на кокалчетата си, обръщайки специално внимание на ноктите си.

Когато излизаше от банята с намерение да донесе дрехите си от спалнята, той забеляза голямо огледало върху вратата, което не бе видял, влизайки под душа. Фрай спря пред него, за да се огледа — да не би да е пропуснал някое петънце от кръв. Беше съвършено чист, свеж и розов като току-що изкъпано бебе.

Той се втренчи в отражението на отпуснатия си пенис и увисналите под него тестиси, опитвайки се усилено да открие белезите на дявола. Фрай знаеше, че не е като другите мъже. Нямаше никакво съмнение в това. Майка му се ужасяваше, че някой можеше да открие тайната му. Светът щеше да научи, че той бе наполовина дявол — дете на обикновена жена и люспесто, пъклено същество с вампирски зъби. Страхът на Кейтрин от разкритието беше внушен и на Бруно още в ранна възраст. Той все още се ужасяваше, че могат да разберат за него и да го изгорят жив. Фрай никога не се бе събличал гол пред друг човек. В училище той не участваше в часовете по физкултура — беше извинен в гимназията поради предполагаемите му религиозни убеждения, забраняващи му да се къпе гол с другите момчета. Дори пред лекар не се бе събличал напълно. Майка му беше сигурна в едно — който видеше половия му орган, щеше веднага да разбере, че мъжествеността му беше генетичното наследство от баща — дявол. Бруно беше дълбоко повлиян и впечатлен от ужасяващата й непоклатима увереност.

Но гледайки се в огледалото, той не виждаше нищо, което да отличава половия му орган от тези на другите мъже. Скоро след като майка му почина от инфаркт, Бруно отиде на порнографски филм в Сан Франциско — беше нетърпелив да види как изглеждаше нормалният мъжки пенис. Той беше изненадан и объркан, когато видя, че всички мъже във филма бяха почти същите като него. Фрай гледа и други филми от този вид, но не можа да види дори един мъж, който да беше чувствително по-различен от него. Някои имаха по-големи от неговия пенис. На други органите бяха по-малки. Някои бяха по-дебели, други по-тънки. Трети бяха леко извити. Четвърти бяха обрязани. Пети пък не бяха. Но това бяха все маловажни различия, а не ужасните, шокиращи, основни различия, каквито той беше очаквал.

Озадачен и разтревожен, Бруно се бе върнал в Сейнт Хелена, за да поседи насаме със себе си и да помисли върху своето откритие. Първата му мисъл беше, че майка му го е излъгала. Но това беше почти невъзможно. Всяка седмица тя разказваше по няколко пъти историята на неговото зачатие в разстояние на толкова много дни и всеки път, когато описваше омразния демон и грубото изнасилване, тя трепереше, викаше жално и плачеше. Преживяването беше за нея истинско, а не някаква въображаема история, която тя беше измислила с цел да го заблуди. И все пак… Седнал насаме със себе си преди пет години, обсъждайки сам видяното, Бруно не можеше да намери друго обяснение, освен че майка му го бе излъгала. И неговото аз се съгласяваше с това обяснение.

На следващия ден той се върна в Сан Франциско, трескаво възбуден, решен да осъществи полов акт с жена за първи път през своите тридесет и пет години. Отиде в един салон за масажи, който беше зле прикрит публичен дом. Избра си една стройна и красива масажистка. Казваше се Тами и като се изключеха малко изпъкналите й горни предни зъби и въздългия й врат, тя беше хубава жена, както всяка друга, която Бруно бе виждал… или поне така му изглеждаше, докато се бореше да се въздържи, за да не се изпразни в гащите си. В една от кабините, миришеща на борова дезинфекционна течност и застояла сперма, той прие цената на Тами, плати й и започна да я гледа как сваля пуловера и панталоните си. Тялото й беше гладко и заоблено и Бруно толкова го желаеше, че стоеше като истукан, неспособен да помръдне и изпаднал в транс, въпреки всичките неща, които можеше да направи с нея.

Тя седна на ръба на тясното легло, усмихна се и му предложи и той да се съблече. Той се съблече до кръста, оставайки по долни гащи. Но когато дойде време да й покаже коравия си, щръкнал пенис, Бруно не можа да поеме риска, виждайки се цял обхванат от пламъци, на кладата на смъртта заради дяволската си кръв. Той се вцепени. Гледаше стройните крака на Тами и къдравите косми върху срамния й хълм, гледаше заоблените й гърди и я искаше, желаеше я, а не смееше да го направи. Усещайки неохотата му да се съблече, тя протегна ръка и докосна чатала му, опипвайки пениса през гащите му. Бавно го потърка през тънката материя и каза: „О, искам това! Толкова е голям! Никога не съм имала такъв!“. И когато Тами каза тези думи, той разбра, че е някак по-различен от другите, макар да не виждаше никаква разлика. Тя се опита да свали панталона му, а той я удари през лицето и я повали по гръб на леглото. Тами си удари главата в стената, вдигна ръце, за да се предпази от него и пищеше ли, пищеше. Бруно се чудеше дали не трябва да я убие. Въпреки че не беше видяла дяволския му пенис, тя може би беше разпознала неестествените му качества като го бе почувствала през гащите му.

Преди да реши обаче какво да прави, вратата на кабината рязко се отвори в отговор на писъците на момичето и в коридора се показа мъж с автомат. Биячът беше едър колкото Бруно, а оръжието му даваше значително предимство. Бруно беше сигурен, че ще го набият, наругаят, ще го наричат с грозни имена и ще плюят отгоре му, ще го измъчват и накрая ще го изгорят на клада. Но за негова най-голяма изненада те само го накараха да се облече и да се маха. Тами не бе казала нищо повече за необикновения пенис на Бруно. Явно тя знаеше, че е различен, но не знаеше точно колко различен. Тами не знаеше, че пенисът му е знакът на дявола — неговия баща, доказателство за пъкления му произход.

Бруно си отдъхна, облече се набързо и тичешком напусна салона за масаж, изчервен, смутен, но благодарен, че тайната му не беше разкрита. Той се върна в Сейнт Хелена и разговаря сам със себе си за това как едва не го бяха разкрили. Тогава Бруно и неговото аз се съгласиха, че Кейтрин беше права и той трябваше да се задоволява, без да прибягва до услугите на жена.

По това време, разбира се, Кейтрин започна да се връща от оня свят и Бруно можеше да се задоволява с нея, изхвърляйки огромни количества сперма в многобройните, чудесни тела, които тя обитаваше. Той все още сам задоволяваше сексуалните си потребности — сам със себе си, с другото си аз, с другата си половина. Обаче беше подлудяващо и възбуждащо да пъхне пениса си в топлата, стегната и влажна среда на някоя жена от време на време.

Сега, застанал пред огледалото, закрепено на вратата на банята на Сали, Бруно се взираше очарован от отражението на пениса си, питайки се каква разлика беше усетила Тами, опипвайки пулсиращата му ерекция в кабината на салона за масаж преди пет години.

Не след дълго той плъзна поглед нагоре, към половия си орган, към гладкия си, мускулест корем, после още нагоре, към широките си гърди и още нагоре, докато срещна погледа на другия Бруно в огледалото. Когато се взря в очите на отражението си, всичко в периферното му зрение избледня. Действителните очертания се размиха и придобиха нови форми. Без наркотици или алкохол той потъваше в халюцинациите си. Протегна ръка и докосна огледалото, а пръстите на другия Бруно докоснаха неговите от другата страна на стъклото. Като в сън той се приближи до огледалото и притисна носа си в носа на другия Бруно.

Взря се в очите на другия и те на свой ред пронизаха неговите очи. За миг Бруно забрави, че срещу него е само отражението му. Другият Бруно беше истински. Той целуна другия и целувката беше студена. Отдръпна се леко назад. Същото направи и другият. Облиза устните си. Другият Бруно също ги облиза. Тогава пак се целунаха. Той вкусваше с езика си отворената уста на Бруно и постепенно целувката стана топла, но никога не стана мека и приятна, както той очакваше. Въпреки трите мощни оргазма, които Сали-Кейтрин бе изтръгнала от него, пенисът му отново се втвърди и когато стана много твърд Бруно го притисна в пениса на другия Бруно, описвайки кръгове с хълбоците си.

Той търкаше втвърдения си орган в неговия, продължаваше да го целува и да впива възхитения си поглед в очите, които го гледаха втренчено от огледалото. В разстояние на едва-две минути Бруно бе щастлив така, както не се бе случвало от много дни.

Но точно тогава халюцинациите изведнъж се изпариха и действителността с трясък се стовари върху главата му като чук, удрящ по наковалнята. Той осъзна, че всъщност не прегръщаше другото си „аз“, а се опитва да прави секс с едно плоско огледално отражение. Силно наелектризирани, чувствата му като искра прескочиха от огледалните очи в неговите собствени и мощна конвулсия разтърси тялото му. Беше емоционален шок, но оказа влияние и върху физиката му като го накара да трепери и да се гърчи. Летаргията му в миг се изпари. Внезапно той отново бе зареден с енергия. Съзнанието му шеметно се носеше нанякъде, изпускайки искри.

Бруно си спомни, че е мъртъв. Половината от него бе мъртва. Кучката го беше намушкала с нож миналата седмица в Лос Анджелис. Сега той беше както мъртъв, така и жив.

Обхвана го бездънна мъка.

Очите му се напълниха със сълзи.

Той разбра, че никога нямаше да се прегръща както преди. Никога!

Сега Бруно имаше само две ръце, а не четири, само един пенис, а не два и само една уста, а не две.

Той никога нямаше да може да целуне себе си, да усети как двата езика се докосват. Никога!

Половината от него бе мъртва и Бруно плачеше.

Никога повече нямаше да може да прави секс със себе си, както толкова много пъти в миналото. Сега той вече нямаше друг любовник, освен ръката си — ограниченото удоволствие на мастурбирането.

Бруно беше сам.

Завинаги!

Известно време той стоя пред огледалото, плачейки. Широките му рамене бяха приведени под тежестта на безнадеждно отчаяние. Но непоносимата му скръб и самосъжаление започнаха бавно да отстъпват пред гнева му. Тя му бе причинила всичко това! Кейтрин! Кучка такава! Тя беше убила неговата половина, беше го оставила да се чувства половин човек и неизказано празен и кух. Егоистичната, омразна, гадна кучка! С нарастването на гнева му се засилваше и импулсът му да руши. Както беше гол, Бруно се развилия в бунгалото — всекидневната, кухнята и банята, чупейки мебелите, разкъсвайки тапицерията им, чупейки чинии, проклинайки майка си, проклинайки дяволския си баща, проклинайки света, който той понякога изобщо не можеше да разбере.

* * *

В кухнята на Джошуа Райнхарт Хилари изми с четката три големи картофа и ги остави върху плота така, че да бъдат готови, за да може тя бързо да ги метне в микровълновата фурна веднага, щом трите дебели пържоли бъдеха добре изпечени на скарата. Работата в кухнята я отпускаше. Тя гледаше ръцете си, докато работеше, но не мислеше само за храната, която приготвяше. Тревожните й мисли се спотайваха дълбоко в подсъзнанието й.

Тони правеше салатата. Той стоеше край умивалника, близо до нея, с навити ръкави и миеше и режеше на ситно пресните зеленчуци.

Докато двамата приготвяха вечерята, Джошуа разговаряше по телефона в кухнята с шериф Лоренски. Джошуа му каза за изтеглените пари от сметките на Фрай в Сан Франциско и за двойника, който беше някъде в Лос Анджелис, търсейки Хилари. Каза му също и за теорията относно масовите убийства, до която бяха достигнали той, Тони и Хилари в кабинета му преди малко. Всъщност Лоренски нямаше какво толкова да прави по случая, тъй като, доколкото му бе известно, в неговия район не бяха извършени престъпления. Но по всяка вероятност Фрай носеше вина за престъпления, извършени другаде, за които те още нищо не знаеха. Вероятността за нови престъпления в областта, преди още да е разрешена загадката с двойника, беше дори още по-голяма. Поради това, а и поради факта че репутацията на шериф Лоренски бе леко опетнена, загдето той бе гарантирал за Фрай пред полицията на Лос Анджелис миналата сряда, Джошуа реши (а и Хилари се съгласи с него), че шерифът има право да знае всичко, което те знаеха.

Макар Хилари да чуваше разговора само от едната страна, тя усещаше, че шериф Лоренски е очарован. Хилари разбираше от отговорите на Джошуа, че шерифът предложи на два пъти тялото в гроба на Фрай да бъде извадено, за да се установи дали е на Бруно Фрай, или не. Джошуа предпочиташе да изчака, за да говори първо с д-р Ръдж и Рита Янси, но увери Лоренски, че ексхумация ще се състои, ако Ръдж и Янси не са в състояние да отговорят на въпросите, които Джошуа възнамеряваше да им зададе.

Когато приключи разговора си с шерифа, той провери салатата на Тони, спорейки сам със себе си дали марулите бяха достатъчно пресни, суетейки се дали репичките бяха много люти, или пък евентуално не бяха изобщо люти, огледа цвъртящите пържоли така, сякаш търсеше пукнатини в три диаманта, каза на Хилари да сложи картофите в микровълновата печка, бързо наряза на ситно малко праз лук в сметаната и отвори две бутилки калифорнийско „Каберне Совиньон“ — много сухо червено вино от избата на Робърт Мондави, която беше една пресечка по-надолу. Джошуа беше голям мърморко в кухнята. Неговата придирчивост и педантичност развеселяваха Хилари.

Тя бе изненадана, че така бързо започва да харесва адвоката. Хилари рядко се бе чувствала така свободно с човек, когото познаваше от няколко часа. Ала бащинското му отношение и малко грубоватата му честност, остроумието и интелигентността му, както и малко безцеремонната му галантност я караха да се чувства желана, спокойна и сигурна в неговата компания.

Тримата седнаха да вечерят в трапезарията — уютна стая във фолклорен стил, с три бели и една тухлена стена, под от дъбови чворести дъски и таван, покрит с нерендосани греди. От време на време върху непроницаемите стъкла на големите прозорци се разбиваха едри дъждовни капки.

Когато седнаха около масата, Джошуа каза:

— Правилото е следното: никой няма да говори за Бруно Фрай, докато не изядем пържолите, не изпием и последната глътка от това чудесно вино и не изпием кафето и брендито си.

— Съгласна — рече Хилари.

— Напълно съгласен — додаде Тони. — Смятам, че мозъкът ми се претовари по този въпрос още преди време. Има и други неща на този свят, за които си струва човек да поговори.

— Да — отвърна Джошуа, — но за нещастие повечето от тях са също толкова потискащи, колкото историята на Фрай. Войни, тероризъм, инфлация, завръщането на лудитите^[27] и на некадърните политици…

— … изкуството, музиката, киното, последните постижения в медицината, настъпващата техническа революция, която невероятно ще подобри живота ни, въпреки новите лудити — добави Хилари.

Джошуа присви очи, изгледа я през масата и я попита:

— Вие Хилари ли се казвате, или Полиана?

— А вие Джошуа ли се казвате, или Касандра? — отговори тя на въпроса с въпрос.

— Касандра е била права, когато е пророкувала зла участ и разруха — отвърна Джошуа, — но през цялото време никой не й е вярвал.

— Ако никой не вярва — рече Хилари, — тогава каква полза има да си прав?

— О, аз отдавна съм се отказал да убеждавам другите хора, че правителството е най-големият ни враг и че големият Брат ще ни погълне всичките. Престанах да се опитвам да ги убеждавам и за стотици други неща, които ми изглеждаха очевидни истини, но които те изобщо не разбират. Мнозина от тях са глупаци, които никога няма да разберат. На мене обаче ми доставя огромно удоволствие просто да зная, че съм прав и да виждам непрекъснато увеличаващия се материал в ежедневната преса, доказващ правотата ми. Аз зная и това е достатъчно.

— Ах! — въздъхна Хилари. — С други думи не ви е грижа дали светът около нас ще се разпадне, стига само да можете да си доставите егоистичното удоволствие като заявите: „Нали ви казвах?!“.

— Ох! — въздъхна на свой ред Джошуа.

Тони се засмя.

— Внимавайте с нея, Джошуа! Не забравяйте, че тя си изкарва прехраната, защото много добре си служи с думите.

Близо час те говориха за много неща, но после някак си незабелязано, въпреки обещанието, което си бяха дали, започнаха отново да говорят за Бруно Фрай много преди да изпият виното си или да са готови за кафе и бренди.

По едно време Хилари каза:

— Какво е направила Кейтрин, за да го накара така явно да се страхува от нея и да я мрази?

— Зададох същия въпрос на Латам Хоторн — рече Джошуа.

— А той какво каза?

— Нямаше понятие — отвърна Джошуа. — Все още ми е трудно да повярвам, че такава черна омраза е могла да съществува между тях и нито веднъж да не съм я забелязал за всичките години, през които съм ги познавал. Струваше ми се, че Кейтрин винаги го глези. А Бруно сякаш я боготвореше. Разбира се, хората в града я мислеха за светица преди всичко заради това, че бе прибрала момчето. Сега обаче излиза, че е била по-скоро дяволица, отколкото светица.

— Чакайте малко — намеси се Тони. — Тя го е прибрала, така ли? Какво имате предвид?

— Точно каквото казах, можеше да остави детето да отиде в сиропиталище, но не го направи. Отвори сърцето и дома си за него.

— Но ние мислехме, че той е неин син — учуди се Хилари.

— Осиновен — отвърна Джошуа.

— Това го нямаше във вестниците — каза Тони.

— Осиновила го е преди много, много време — рече Джошуа. — През целия си живот, с изключение на няколко месеца, Бруно е бил Фрай. Понякога ми се струваше, че той беше много повече Фрай, отколкото ако Кейтрин бе имала свой роден син. Очите му имаха същия цвят като на Кейтрин. И разбира се, беше толкова студен, същият насочен към себе си, вечно замислен човек като Кейтрин… и като Лио, според хорските приказки.

— Ако е бил осиновен — каза Хилари, — възможно е все пак да е имал брат.

— Не — отвърна Джошуа. — Не е имал.

— Как можете да бъдете сигурен? Навярно брат му и той са дори близнаци! — възкликна Хилари, възбудена от тази мисъл.

Джошуа свъси чело.

— Мислите, че Кейтрин е осиновила едното от две момчета — близнаци, без да знае?

— Това би обяснило внезапната поява на двойника — отвърна Тони.

Бръчката върху челото на Джошуа се задълбочи.

— Но къде е бил мистериозният брат близнак през всичките тези години?

— Навярно е бил отгледан от друго семейство — отговори Хилари, нетърпеливо обличайки теорията си в плът и кръв. — В някой друг град и друг край на щата.

— А може и да е в друга част на страната — предположи Тони.

— Да не би да искате да ми кажете, че по някакъв начин Бруно и неговият отдавна изгубен брат са се срещнали?

— Би могло да се случи — отвърна Хилари.

Джошуа поклати глава.

— Би могло, но не и в този случай. Бруно беше единствено дете.

— Сигурен ли сте?

— Няма никакво съмнение — отвърна Джошуа. — Обстоятелствата, при които е роден, не са тайна.

— Но близнаците… такава чудесна теория — каза Хилари.

Джошуа кимна.

— Зная. Такъв отговор е удобен. И аз бих желал да намерим удобен отговор, за да можем да приключим бързо с тази работа. Повярвайте, противно ми е да правя дупки в теорията ви.

— А може би вие не сте и в състояние да го сторите — рече Хилари.

— В състояние съм.

— Опитайте се — предложи Тони. — Кажете ни от къде е Бруно, коя е била истинската му майка. Навярно ние ще можем да направим дупка във вашата теория. Може случаят да не е така прост, както вие си мислите.

* * *

Постепенно, след като счупи и направи на пух и прах почти всичко в бунгалото, Бруно се овладя. Стихийната му и примитивна ярост се охлади до не така разрушителен и най-обикновен човешки гняв. Минута-две след като буйството му спадна под точката на кипене, той застана сред хаоса, който беше сътворил, дишайки тежко. Потта струеше от челото му и лъскаше върху голото му тяло. Тогава Бруно отиде в спалнята и се облече.

Вече облечен, той застана в долния край на окървавеното легло и се загледа в зверски насеченото тяло на жената, която беше познавал само като Сали. Сега, вече твърде късно, Бруно осъзна, че тя не беше Кейтрин. Сали не беше друго превъплъщение на майка му. Старата мръсница не беше прескочила от тялото на Хилари Томас в тялото на Сали. Бруно не можеше да си представи защо изобщо си беше въобразил нещо друго. Беше учуден, че е могъл така да се обърка.

Обаче не чувстваше никакво разкаяние за това, което беше направил със Сали. Дори да не беше самата Кейтрин, тя беше нейна прислужница, изпратена от Ада, за да й служи. Сали беше един от враговете, конспираторка, участница в заговора за неговото убийство. Той беше сигурен в това. Може би тя бе дори една от възкръсналите мъртви. Да, разбира се! Бруно беше сигурен в това. Да! Сали беше точно като Кейтрин — мъртва жена в ново тяло, едно от онези чудовища, които не желаеха да останат в гроба си, където им беше мястото. Тя бе една от тях.

Бруно потрепери. Той бе уверен, че Сали през цялото време е знаела къде се крие Хилари-Кейтрин. Но тя не беше издала тайната и заради непоклатимата си вярност към майка му трябваше да умре.

Освен това той в действителност не я беше убил. Тя отново щеше да възкръсне в нечие друго тяло, изгонвайки човека, на когото то фактически принадлежеше.

Сега трябваше да забрави за Сали и да намери Хилари-Кейтрин. Тя все още беше някъде там и го чакаше.

Трябваше да я намери и да я убие преди тя да е намерила начин да го пречука първа.

Сали поне му бе казала нещо — име. Този Топелис, агентът на Хилари сигурно знаеше къде се крие тя.

* * *

Тримата разчистиха масата, вдигнаха съдовете от вечерята и Джошуа наля на всички още вино, преди да разкаже историята на Бруно, издигнал се от сирак до единствен наследник на имението Фрай. Той се бе сдобил с тези факти в разстояние на много години, малко по малко, от Кейтрин и от други хора, живели в Сейнт Хелена дълго преди Джошуа да дойде да адвокатства в долината.

През 1940-та — годината, в която се родил Бруно, Кейтрин била на двадесет и шест години и все още живеела с баща си Лио в отдалечената къща на върха на скалата, зад винарната. Там те живеели заедно от 1918-та година, когато умряла майката на Кейтрин. Кейтрин отсъствала от дома си само около година, която прекарала в един колеж в Сан Франциско. Тя напуснала училище, защото не желаела да отсъства от Сейнт Хелена, само за да придобие куп остарели знания, които никога нямало да използва. Кейтрин обичаше долината и голямата, стара, викторианска къща на скалата. Беше красива и стройна жена, която можеше да има толкова ухажори, колкото пожелаеше, но тя сякаш не проявяваше никакъв интерес към любовните авантюри. Макар да беше все още млада, самовглъбената й природа и хладното й отношение към всички мъже убеди повечето хора, които я познаваха, че Кейтрин не само ще си остане стара мома, но и ще бъде щастлива в тази си роля.

След това през януари на 1940-та година приятелката й, Мери Гюнтер, с която Кейтрин се бе запознала в колежа няколко години по-рано, й се обадила по телефона. Мери имала нужда от помощ. Един мъж я бил вкарал в беля. Той й бил обещал да се ожени за нея, засипвал я с хиляди извинения и накрая избягал, когато тя била бременна в шестия месец. Мери била почти на дъното. Тя нямала семейство, към което да се обърне за помощ, нито друга приятелка, поне наполовина така близка, колкото била Кейтрин. Тя помолила Кейтрин да дойде в Сан Франциско след няколко месеца, веднага след раждането на бебето. Мери не искала да бъде сама в този труден и мъчителен период. Помолила Кейтрин също да се грижи за бебето, докато тя, Мери, си намерела работа, за да свие гнездо и създаде свестен дом за детето. Кейтрин се съгласила да помогне и започнала да казва на хората в Сейнт Хелена, че тя временно ще изпълнява ролята на майка. Изглеждала толкова щастлива и така развълнувана от тази перспектива, че съседите й веднага отбелязали колко добра майка би била тя за собствените си деца, само ако можела да си намери мъж, който да се ожени за нея и да бъде баща на децата й.

Шест седмици след телефонното обаждане на Мери Гюнтер и шест седмици преди Кейтрин да отиде в Сан Франциско, за да бъде с приятелката си, Лио получил масиран мозъчен кръвоизлив и се строполил мъртъв между високите поставки с дъбовите бъчви в една от големите изби за отлежаване на виното. Въпреки че Кейтрин била зашеметена и погълната от скръб и макар да трябвало да започне да се учи да ръководи семейния бизнес, тя не се отказала от обещанието си към Мери Гюнтер. През април, когато Мери й писала, че бебето се е родило, Кейтрин отишла в Сан Франциско. Отсъствала от Сейнт Хелена повече от две седмици и когато се завърнала, носела малко бебе — Бруно Гюнтер, прекалено дребничкото и крехко дете на Мери.

Кейтрин очаквала, че Бруно ще остане при нея една година, през което време Мери трябвало да стъпи здраво на краката си, за да бъде готова да поеме пълната отговорност за паленцето си. Ала след шест месеца дошла вестта, че Мери е загазила още повече, този път много по-лошо от преди — била болна от скоротечен рак. Мери умирала. Оставали й само три-четири седмици живот. Най-много месец. Кейтрин занесла бебето в Сан Франциско, за да може майката да прекара последните си дни с него. Тогава именно Мери направила всичко необходимо, за да може Кейтрин законно да получи постоянно попечителство над бебето. Родителите на Мери били мъртви. Тя нямала други роднини, с които Бруно би могъл да живее. Ако Кейтрин не го бе взела, той щеше да се озове в приют за сираци или в ръцете на осиновители, които биха могли да бъдат или да не бъдат добри към него. Мери починала, Кейтрин платила погребението й и се върнала с Бруно в Сейнт Хелена.

Тя отгледала момчето като свое дете, действайки не само като настойница, но и като загрижена и любяща майка. Кейтрин можела да си позволи прислуга и разни други домашни помощници, но тя не се възползвала от това — не позволявала никой друг да се грижи за момчето. Лио не беше наемал домашна прислуга, а Кейтрин бе наследила независимия дух на баща си. Добре се оправяла и сама. Когато Бруно навършил четири години, Кейтрин отишла отново в Сан Франциско при съдията, който й бе дал правото на попечителство над детето по молба на Мери, и тя официално осиновила Бруно, давайки му семейното име Фрай.

С надеждата да извлекат някакво доказателство от историята, която Джошуа разказваше, и наострили уши за всякакви несъответствия и нелепости, Хилари и Тони се бяха навели напред, облегнали лакти на масата и слушаха с внимание. Когато той свърши, те се облегнаха назад и взеха чашите си с вино.

— В Сейнт Хелена все още има хора — рече Джошуа, — възприемащи Кейтрин Фрай преди всичко като жената светица, приютила едно клето, безпризорно дете, на което бе дала любов, а също и значително богатство.

— Значи не е имало близнак — каза Тони.

— Определено не — отвърна Джошуа.

— Което означава, че започваме пак отначало — въздъхна Хилари.

— Има няколко неща в тази история, които ме безпокоят — каза Тони.

Джошуа повдигна вежди учуден.

— Кои например?

— Ами, дори в наши дни с присъщите ни либерални отношения е дяволски трудно неомъжена жена да получи разрешение за осиновяване на дете — отвърна Тони. — А през 1940-та година трябва да е било почти невъзможно.

— Мисля, че мога да ви дам обяснение — рече Джошуа. — Ако не ме лъже паметта, Кейтрин веднъж ми каза, че тя и Мери са предусещали нежеланието на съда да уреди въпроса с осиновяването. И така двете представили пред съдията една версия, която според тях била благородна лъжа — казали му, че Кейтрин е братовчедка на Мери и най-близката й жива роднина. В онези дни, ако някой близък роднина поискаше да осинови дете на друг свой близък, съдът почти автоматично даваше съгласието си.

— И съдията просто е приел тяхната кръвна родствена връзка без да я провери?! — учуди се Тони.

— Не забравяйте, че през 1940-та година съдиите сякаш нямаха този интерес да се ровят в семейни дела, който имат сега. Беше период, в който американците смятаха, че ролята на правителството не е толкова важна и в най-общи линии онова време беше много по-здравословно от сегашното.

Хилари погледна към Тони и попита:

— Каза, че има няколко неща, които те безпокоят. Какви са другите?

Тони уморено прокара длан по лицето си.

— Това е само предчувствие. Цялата история звучи… толкова гладко.

— Искате да кажете, че е нагласена? — изненада се Джошуа.

— Не зная — отвърна Тони. — Наистина не зная какво искам да кажа, но когато човек е бил полицай толкова дълго време като мене, то той развива нюх към такива неща.

— И усещаш, че има нещо гнило ли? — попита го Хилари.

— Така мисля.

— Какво е то? — попита Джошуа.

— Нищо особено. Както казах, историята ми се вижда твърде гладка — всичко съвпада прекалено добре.

Тони изпи докрай виното в чашата си и добави:

— Би ли могъл Бруно да е всъщност дете на Кейтрин?

Джошуа изгледа Тони слисано. Когато намери думи, той рече:

— Вие сериозно ли говорите?

— Да.

— Питате ме дали е възможно тя да е измислила цялата тази история за Мери Гюнтер и просто да е отишла в Сан Франциско, за да роди собственото си незаконно дете?

— Точно това ви питам — отвърна Тони.

— Не — отсече Джошуа. — Тя не беше бременна.

— Сигурен ли сте?

— Е, аз лично не съм изследвал урината й и не съм правил теста с жабата. През 1940-та дори не живеех в долината. Дойдох тук през четиридесет и пета, след войната. Но съм чувал историята много пъти — понякога на части, понякога цялата — от хора, които са живели тук през 1940-та година. Разбира се, вие навярно си мислите, че те просто повтарят онова, което тя им е казала. Но ако Кейтрин беше бременна, тя не би могла да скрие този факт — не и в град, толкова малък като Сейнт Хелена. Всички щяха да научат.

— Има съвсем малък процент жени, които не се издуват много отпред, когато носят дете — каза Хилари. — Можете да ги гледате колкото искате, и пак да не забележите нищо.

— Забравяте, че Кейтрин не се интересуваше от мъже — рече Джошуа. — Тя не се срещаше с никого. Как би могла да забременее?

— Може да не се е срещала с никого от местните — намеси се Тони, — но по време на прибиране на гроздето не идват ли тук много наемни работници от други места? И не са ли повечето от тях млади, красиви и здрави мъже?

— Чакайте, чакайте! — възкликна Джошуа. — Вие май отново се засилихте в лявото крило. Искате да кажете, че Кейтрин, за която навсякъде се говореше, че не се интересува от мъже, изведнъж си е паднала по някой от общите работници?

— Известно е, че такива неща се случват.

— Но вие също се опитвате да ми кажете, че тези двама почти невъзможни любовници са имали връзка буквално пред очите на всички… а никой не ги е забелязал, нито пък се е пуснала някаква приказка. А освен всичко друго, вие твърдите, че Кейтрин е била и уникална жена, на която не й личало, когато е била бременна. Не! — Джошуа поклати белокосата си глава. — За мене това е прекалено. Прекалено много съвпадения! Вие смятате, че историята на Кейтрин е твърде изрядна и гладка, но в сравнение с всичките ви смели предположения, тя просто изглежда съвсем истинска.

— Прав сте. Значи още една обещаваща теория отиде на кино — рече Хилари и допи виното си.

Тони въздъхна и се почеса по брадичката.

— Да… сигурно съм твърде уморен, за да говоря смислено. Но все не съм убеден, че и историята на Кейтрин е много смислена. Има още нещо. Нещо особено.

* * *

Стъпил върху парчетата от изпочупени съдове в кухнята на Сали, Бруно Фрай отвори телефонния указател и затърси номера на „Топелис и съдружници“. Офисът им беше в Бевърли Хилс. Той набра номера и му отговори телефонистката на Топелис. Бруно беше очаквал това.

— Случаят е спешен — каза й той. — Смятах, че ще можете да ми помогнете.

— Спешен ли? — попита тя.

— Да. Виждате ли, сестра ми е клиентка на мистър Топелис. Почина член от семейството ни и аз трябва веднага да я намеря.

— О, съжалявам — каза момичето.

— Работата е там, че сестра ми явно е някъде на почивка за няколко дни, а аз не зная къде е.

— Разбирам.

— Спешно трябва да се свържа с нея.

— Ами, обикновено аз предавам съобщенията директно на мистър Топелис, но тази вечер него го няма, а не е оставил телефонен номер, на който да го търся.

— Аз без друго не бих искал да го безпокоя — рече Бруно. — Мислех си, че при всичките разговори и съобщения, които приемате, вие навярно бихте могли да ми кажете къде е сестра ми. Имам предвид, че тя може да ви се е обадила и да е оставила съобщение за мистър Топелис, или нещо друго, което би ни упътило за това къде се намира в момента.

— Как се казва сестра ви?

— Хилари Томас.

— О, да! Зная къде е.

— Чудесно! Къде е?

— Тя не ми се е обаждала. Но един човек ми позвъни преди малко и остави съобщение за мистър Топелис, което да бъде предадено на нея. Не затваряйте само за минутка. Окей?

— Разбира се.

— Някъде тук го записах.

Бруно чакаше търпеливо, докато тя ровеше из бележките си.

След малко момичето каза:

— Ето го! Някой си мистър Уайънт Стивънс се обади. Той искаше мистър Топелис да каже на мис Томас, че той, мистър Стивънс с голямо нетърпение очаква да се заеме с картините. Мистър Стивънс искаше мис Томас да знае, че той няма да може да спи докато тя не се върне от Сейнт Хелена и не му даде възможност да сключат договор. Така че мис Томас трябва да е в Сейнт Хелена.

Бруно беше потресен.

Той сякаш онемя.

— Не зная в кой хотел или мотел е отседнала — продължаваше телефонистката с извинителен тон, — но в цялата долина Напа няма чак толкова много места за отсядане, така че сигурно няма да е проблем да я откриете.

— Не е проблем — отвърна Бруно разтреперан.

— Тя познава ли някого в Сейнт Хелена?

— Хъ?

— Мислех си, да не би да е отседнала у приятели — каза момичето.

— Да — отговори Бруно, — мисля, че зная точно къде е.

— Наистина съжалявам за нещастието.

— Какво?

— За близкия ви, който е починал.

— О! — възкликна Бруно и нервно облиза устните си. — Да, през последните пет години доста хора умряха в семейството ни. Благодаря за помощта ви.

— За нищо.

Той затвори телефона.

Тя беше в Сейнт Хелена…

Наглата кучка се бе върнала!

Защо? Боже мой, какво правеше тя?! Какво търсеше? Какво беше замислила?

Каквито и да бяха плановете й, то те нямаше да са добри за него. Това беше дяволски сигурно.

Обезумял от страх, че тя му крои някакъв смъртоносен номер, той започна да върти на международни линии в Лос Анджелис с намерение да си запази място в самолета, излитащ на север. До утре сутринта нямаше свързващи полети, а всички по-ранни полети бяха запълнени до край. Бруно нямаше да може да напусне Лос Анджелис до утре следобед.

Тогава щеше да е много късно. Знаеше го. Усещаше го.

Трябваше да действа бързо.

Реши да тръгне с микробуса. Все още беше вечер. Ако караше цялата нощ с максимална скорост, щеше да стигне Сейнт Хелена призори.

Имаше чувството, че животът му зависи от това пътуване.

Бруно бързо излезе от бунгалото, препъвайки се в изпочупените мебели и съдове, оставяйки входната врата широко отворена. Не си правеше труда да бъде внимателен, нито пък да се огледа, за да види дали някой не го наблюдава. Той изтича през тревата и излезе на тъмната и безлюдна улица, упътвайки се към автомобила си.

* * *

След като тримата изпиха кафето и брендито си в кабинета, Джошуа заведе Тони и Хилари до стаята за гости и им показа банята, разположена в задната част на къщата. Гостната стая беше голяма и приятна, с големи первази на прозорците и непроницаеми стъкла, като тези в трапезарията. Леглото беше голямо, с балдахин, и Хилари бе очарована.

След като пожелаха лека нощ на Джошуа, те дръпнаха пердетата, за да попречат на непрогледната нощ да наднича към тях през прозорците и се изкъпаха заедно, за да уталожат болките в мускулите си. Бяха доста изтощени и възнамеряваха само да повторят нежното, отпускащо, детинско и лишено от секс удоволствие на къпането им от предишната нощ в хотелската стая в Лос Анджелис. Никой не очакваше страстта да надигне прелестната си глава. Обаче докато Тони насапунисваше гърдите й, нежните ритмични и кръгови движения на ръцете му накараха кожата й да настръхне и по тялото й премина сладостна тръпка. Тони обхвана гърдите й големите му длани се изпълниха, зърната й се втвърдиха и се издигнаха над сапунената пяна, която ги покриваше. Той застана на колене, насапуниса корема й, дългите й стройни крака, задничето й.

За Хилари целият свят се смали до няколко представи, няколко звука и неповторими, трепетни усещания: миризмата на сапун с люляков аромат, шуртенето и плискането на вода, виеща се пара, неговото стегнато и силно тяло, блестящо под водната струя, която обливаше добре оформените му мускули и нетърпеливото му мъжко желание, което невероятно бързо нарастваше, особено когато тя започна да го търка със сапуна.

Когато се изкъпаха, те вече бяха забравили колко са уморени и болките в мускулите бяха изчезнали. Беше останало само желанието.

На голямото бяло легло, под меката светлина на една-единствена лампа, Тони я прегърна и целуна очите, носа, устните й. Целуна брадичката й, шията й, втвърдените зърна на гърдите й.

— Моля те — промълви Хилари. — Сега!

— Да — прошепна Тони, долепил устни към основата на врата й.

Хилари разтвори бедрата си за него и той проникна в нея.

— Хилари — мълвеше Тони. — Моя сладка, сладка Хилари.

Той проникна в нея със сила и все пак нежно. Изпълни я.

Тя се движеше с неговия ритъм. Ръцете й галеха широкия му гръб, милваха твърдите му мускули. Никога в живота си не се бе чувствала толкова жива и пълна с енергия. Само след минута Хилари достигна кулминацията си. Оргазмът й беше толкова силен — струваше й се, че никога няма да може да спре, а ще постига връх след връх, отново и отново… и така до безкрай.

Докато Тони я изпълваше, те бяха едно тяло, една душа така, както тя никога не се бе чувствала с друг мъж. Хилари знаеше, че и той усеща същото: това неповторимо, зашеметяващо единение. Те бяха свързани физически, емоционално, интелектуално и психически — бяха се слели ведно цяло, което беше далеч по-съвършено от съставящите го две половини. В този миг на феноменален синергизъм, какъвто никой от тях не бе изпитвал с други любовници, Хилари знаеше, че онова, което бе между тях, беше толкова необикновено, толкова важно, рядко и могъщо, че то би трябвало да трае до края на дните им. Когато тя викаше името му, повдигайки бедрата си за неговите напористи тласъци, изпитвайки нов оргазъм, когато той започна да впръсква топлина в нейните тъмни дълбини, Хилари разбра, както тогава, когато се любиха за първи път, че тя може да му вярва и да разчита на него така, както никога в живота си не бе могла да разчита на друго човешко същество. А най-хубавото беше, че вече нямаше да е сама.

След това, когато лежаха един до друг под завивките, Тони я попита:

— Ще ми кажеш ли за белега си отстрани?

— Да. Сега ще ти кажа.

— Прилича ми на белег от куршум.

— Така е. Бях деветнадесетгодишна и живеех в Чикаго. Бях завършила гимназия година преди това. Работех като машинописка и се мъчех да спестя достатъчно пари, за да си купя собствено жилище. За стаята си плащах наем на Ърл и Ема.

— Ърл и Ема?

— Родителите ми.

— Ти ги наричаш с малките им имена?

— Никога не съм мислила за тях като за мои баща и майка.

— Сигурно много са те наранили — рече съчувствено Тони.

— Не пропускаха случай.

— Ако не ти се говори сега…

— Напротив — отвърна Хилари. — Изведнъж за първи път в живота си аз искам да говоря за това. Вече не ме боли, защото сега имам тебе, а това компенсира всичките ми лоши дни.

— Моето семейство беше бедно — рече Тони, — но вкъщи имаше много любов.

— Ти си щастливец.

— Съжалявам за тебе, Хилари.

— Всичко свърши — каза тя. — Те са покойници от доста време и аз би трябвало да изгоня духовете им от себе си преди много години.

— Разкажи ми.

— Плащах им по няколко долара седмично като наем. Те ги използваха, за да купуват още алкохол, но аз спестявах всичко друго, което припечелвах като машинописка. Не харчех дори за обяд — минавах без него. Бях решила да си купя собствено жилище. Не ме интересуваше дори ако се окажеше, че е още един стар, изтърбушен апартамент с малки мрачни стаи, лоша канализация и хлебарки, стига само Ърл и Ема да не живееха с мене.

Тони целуна ъгълчето на устните й.

— Най-накрая — продължи Хилари, — аз спестих достатъчно и бях готова да се изнеса. Още един ден, още една заплата и аз щях да поема самостоятелния си път.

Тя потрепери.

Тони я притисна до себе си.

— Върнах се този ден от работа — продължаваше Хилари, — и отидох в кухнята… а там Ърл беше притиснал Ема до хладилника. Имаше оръжие. Беше опрял дулото му в устата й.

— Боже мой!

— Той имаше много тежка форма на… знаеш ли какво е делириум тременс?

— Разбира се. Това са халюцинации. Пристъпи на безумен страх. Нещо, което се случва наистина на хронични алкохолици. Имал съм работа с хора в състояние на делириум тременс. Те могат да бъдат опасни и непредсказуеми.

— Ърл беше опрял дулото в устата й, която Ема бе стиснала, а той започна да крещи някакви глупости за огромни червеи, излизащи от стените. Обвиняваше Ема, че ги е пуснала от стените и искаш тя да ги спре. Опитах се да му говоря, но той не ме чуваше. А червеите продължаваха да излизат от стените и започнаха да се гърчат около краката му. Ърл се вбеси от Ема и натисна спусъка.

— Господи!

— Видях как лицето й беше отнесено.

— Хилари…

— Имам нужда да поговоря с някого.

— Добре.

— Никога не съм говорила за това преди.

— Слушам те.

— Избягах от кухнята, когато той я застреля — рече Хилари. — Знаех, че няма да мога да изляза от апартамента и да избягам по коридора, преди той да ме е застрелял в гръб. Затова аз се втурнах в обратна посока и се скрих в моята стая. Затворих я и заключих вратата, ала той стреля в ключалката. Ърл беше вече убеден, че аз съм накарала червеите да излизат от стените и стреля в мене. Раната изобщо не беше фатална, но жестоко ме болеше… сякаш, че някой ми беше опрял в кожата сгорещен до бяло ръжен. Мястото обилно кървеше.

— Защо той не стреля още веднъж? Какво те спаси?

— Аз го намушках — отвърна Хилари.

— Намушка го? А откъде взе нож?

— Държах един в стаята си. Имах го, откакто навърших осем години. Не го бях използвала до тогава. Но винаги си мислех, че щом някой от побоищата се сгорещи и стане неуправляем и те решат да ме унищожат, аз щях да ги намушкам, за да се спася. И така, забих ножа в Ърл почти в същия миг, в който той дръпна спусъка. Не го нараних повече, отколкото той мене, но той беше шокиран и ужасен от вида на собствената си кръв. Ърл изтича от стаята и се върна в кухнята. Започна пак да крещи на Ема и да я кара да изпъди червеите, докато те не са усетили кръвта му и не са го погнали. Тогава той изпразни оръжието си в нея, защото тя не искаше да изпъди червеите. Раната отстрани ме болеше ужасно, бях уплашена, но се опитвах да броя изстрелите. Когато реших, че е изпразнил пълнителя, аз се измъкнах от стаята си и се опитах да стигна до външната врата, но Ърл имаше няколко кутии с патрони и пак беше заредил. Видя ме и отново стреля по мене, а аз изтичах обратно в стаята си. Барикадирах вратата с гардероба и се надявах отнякъде да дойде помощ преди да ми е изтекла кръвта. Там, в кухнята, Ърл крещеше за червеите, после за някакви гигантски раци, които искали да влязат през прозорците и непрекъснато стреляше в Ема. Изстреля почти сто и петдесет куршума в нея, преди всичко да свърши. Тя беше разкъсана на парчета. Кухнята приличаше на касапница.

Тони се прокашля.

— Какво стана с него?

— Застреля се, когато отрядът за бързо реагиране разби вратата на апартамента.

— А ти?

— Една седмица в болницата… белег, за да ми напомня.

Минута-две двамата мълчаха.

Зад спуснатите пердета и непроницаемите стъкла на прозорците нощният вятър виеше продрано.

— Не зная какво да ти кажа — рече Тони.

— Кажи ми, че ме обичаш.

— Така е.

— Кажи ми го.

— Обичам те.

— Обичам те, Тони.

Той я целуна.

— Обичам те повече, отколкото съм си мислила, че мога да обичам някого — добави тя. — Само за една седмица ти ме промени завинаги.

— Ти си дяволски силна — каза Тони с възхищение.

— Ти ми даваш силата.

— Но ти я имаше и преди аз да дойда.

— Не беше достатъчно. Ти ми даваш повече. Обикновено… само мисълта за онзи ден, в който той ме простреля… ме разстройва и аз цялата се разтрепервам, като че ли вчера се е случило. Но този път не се уплаших. Разказах ти всичко, а почти нищо не усетих. Знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото всички ужасни неща, които се случиха в Чикаго — стрелбата и всички преди това, са вече далечно минало. Те вече нямат значение за мене. Аз имам тебе и ти си наградата ми за всички лоши дни. Ти изравни везните… всъщност наклони ги в моя полза.

— Взаимно е, знаеш ли? Аз имам нужда от тебе толкова, колкото ти от мене.

— Зная. Точно затова ни е толкова хубаво.

И двамата отново замълчаха.

След малко Хилари наруши мълчанието.

— Има и още една причина, поради която спомените от Чикаго вече не ме плашат. Искам да кажа: освен факта, че те имам.

— Коя е тя?

— Ами, тя е свързана с Бруно Фрай. Тази вечер разбрах, че той и аз имаме много общи неща. Изглежда, че той е изтърпял подобно мъчение от Кейтрин, каквото аз изтърпях от Ърл и Ема. Той обаче не е издържал, а аз успях. Този голям и силен мъж се е огънал, а аз издържах. Това означава нещо за мене. Означава много! То идва да ми покаже, че не трябва толкова да се тревожа и че не трябва да се страхувам да отворя сърцето си за хората. Аз мога да поема почти всичко, което светът реши да запрати по мене.

— Точно това ти казах и аз. Силна си, издръжлива и твърда като стомана.

— Не съм твърда. Пипни ме! Твърда ли ме чувстваш?

— Тук не — отвърна Тони.

— А тук?

— Кораво е — рече той.

— Кораво не е същото като твърдо.

— Хубава си, когато те пипам.

— Хубава също не означава твърда.

— Хубава, твърда, топла.

Хилари го стисна отпред.

— Това е твърдо — рече тя и се усмихна.

— Но е твърдо, за да стане отново меко. Искаш ли да ти покажа?

— Да — отвърна Хилари. — Да, покажи ми!

И те отново се любиха.

Докато Тони я изпълваше и изучаваше тялото й на дълги и нежни тласъци, докато вълните на удоволствието я заливаха, тя беше уверена, че всичко ще бъде наред. Любовният акт я изпълваше с оптимизъм и огромна вяра в бъдещето. Бруно Фрай не бе дошъл от оня свят и не я дебнеше жив мъртвец. Имаше някакво логическо обяснение. Утре щяха да говорят с д-р Ръдж и Рита Янси и щяха да научат какво се крие зад историята с двойника на Фрай. Щяха да получат достатъчно информация и доказателства, за да помогнат на полицията. Щяха да намерят двойника и да го арестуват. Опасността щеше да отмине. А после тя щеше винаги да бъде с Тони и той с нея и нищо лошо не би могло да се случи. Нищо не би могло да я нарани. Нито Бруно Фрай, нито който и да било друг. Най-сетне Хилари бе щастлива и нищо не я заплашваше.

По-късно, докато лежеше все още в преддверията на съня, силен гръм разтърси небето, изтърколи се надолу по склона на планината, раздра небосклона над къщата и се изгуби в долината.

Странна мисъл се появи в съзнанието й: гръмотевицата е предупреждение. Тя е поличба. Казва ми да бъда внимателна и да не съм толкова дяволски уверена в себе си.

Ала преди да има възможност да изследва тази си мисъл, Хилари не устоя на съня и изцяло бе погълната от него.

* * *

Фрай караше на север от Лос Анджелис, движейки се отначало покрай морето, а после сви по аутобана към вътрешността, отдалечавайки се от брега.

Калифорния тъкмо се бе съвзела от една от периодическите си бензинови кризи. Бензиностанциите бяха отворени. Навсякъде имаше гориво. Аутобанът беше бетонна артерия, която минаваше през живата плът на щата. Двойните фарове на микробуса осветяваха пътя пред него.

Докато караше, той мислеше за Кейтрин. Кучката! Какво правеше тя в Сейнт Хелена? Дали се бе нанесла отново в къщата върху скалата? Ако го беше сторила, дали отново бе поела управлението на винарната? Щеше ли да го застави да следва желанията й. Трябваше ли пак да живее с нея и да й се подчинява както преди? Всички тези въпроси бяха жизненоважни за него, макар и повечето от тях да не бяха много смислени и да не можеха да намерят смислени отговори.

Бруно съзнаваше, че умът му бе замъглен. Той не можеше да мисли правилно и тази неспособност го плашеше.

Чудеше се дали да не спре при следващата отбивка и да поспи. Като се събудеше, може би отново щеше да се чувства добре.

Но тогава Бруно си спомни, че Хилари-Кейтрин е вече в Сейнт Хелена и вероятността тя да му сложи капан в собствения му дом бе далеч по-обезпокояваща, отколкото временната му неспособност да подреди мислите си.

За миг само Бруно се запита дали домът му всъщност бе негов. В края на краищата той беше мъртъв. (Или полумъртъв.) Не след дълго имотът трябваше да бъде ликвидиран.

Като премисли колко големи са загубите му, Бруно ужасно се ядоса на Кейтрин за това, че бе взела толкова много от него, а му бе оставила толкова малко. Тя го бе убила, беше го отнела от него самия и го бе оставила сам. Сега той нямаше никого, когото да докосва, с когото да си говори… А сега тя дори се бе нанесла в къщата.

Бруно натисна педала за газта, докато стрелката на скоростомера застана на 150 километра в час.

Ако някое ченге го спреше за превишена скорост, Бруно възнамеряваше да го убие. Щеше да използва ножа, да го съсече, да го среже от горе до долу. Никой нямаше да може да му попречи да стигне в Сейнт Хелена преди изгрев-слънце.

7.

Страхувайки се, че хората от нощната смяна във винарната ще го видят, а те знаеха, че е покойник, Бруно не се приближи много до фабриката. Вместо това той паркира на около километър и половина до шосето и тръгна пеша през лозята към къщата, построена от него преди пет години.

Проблясвайки слабо през разкъсаната тук-там парцалива облачна покривка, студената бледа луна хвърляше достатъчно светлина, за да огрее пътя му през лозята.

Хълмовете мълчаха. Въздухът бе изпълнен със слабата миризма на разтвор от син камък, с който бяха пръскали през лятото против плесен. Чувстваше се и свежият аромат на озон след бурята, който бе разнесъл миризмата на медния сулфат. Вече не валеше. А и преди не бе валяло кой знае колко — дъждът само бе понапръскал тук-там. Земята беше само омекнала и влажна, но не и кална.

Нощното небе беше просветляло в сравнение с преди половин час. Зората още не се бе разпукнала, но на изток небето розовееше.

Когато стигна поляната, Бруно се сниши до храстите и започна да се взира в сенките около къщата. Прозорците бяха тъмни и пусти. Никакво движение. Не се чуваше никакъв шум, освен мекия шепот и свиренето на вятъра.

Той приклекна и остана скрит зад храстите в разстояние на няколко минути. Боеше се да тръгне, боеше се, че тя го очаква вътре. Но най-накрая с разтуптяно сърце той се насили и изостави сравнително удобното прикритие на храстите. Изправи се и приближи входната врата.

В лявата си ръка държеше фенерче, но не го запали. В дясната държеше нож. Беше готов да скочи и да го забие и при най-малък шум. Но нямаше никакъв друг шум освен този от собствените му стъпки.

Вече при входа, Бруно остави фенерчето на земята, извади ключ от джоба на якето си и отключи вратата. После взе фенерчето, отвори вратата и я задържа с крака си, запали фенерчето и влезе в къщата тихо и забързано. Държеше ножа насочен напред.

Тя го чакаше в антрето.

Може би се бе върнал навреме, за да предотврати пъкления й план.

Той застана в средата на хола с фенерче и нож в двете си ръце, отпуснати покрай тялото му. Олюля се. Беше изтощен и объркан. Зави му се свят.

Беше един от онези мигове, в които изпитваше непреодолимата нужда да поговори със себе си, да сподели своите чувства със себе си, да разреши проблемите със себе си и да проясни съзнанието си. Но вече никога нямаше да може да се допита до себе си, защото той беше мъртъв.

Мъртъв!

Бруно започна да трепери… и заплака.

Беше сам и уплашен и много объркан.

Цели четиридесет години той се бе представял за обикновен човек и доста сполучливо минаваше за нормален. Но вече не можеше да го прави. Той бе наполовина мъртъв. Загубата беше твърде голяма за него, за да може да я преодолее. Вече не вярваше в себе си. Без себе си, към когото можеше да се обърне, без другото си аз, което да му дава съвети и идеи, Бруно вече нямаше възможност да издържи на тази шарада.

Обаче кучката беше в Сейнт Хелена. Някъде в града. Той не можеше да подреди мислите си, не можеше да се овладее, но знаеше едно нещо: трябваше да я намери и убие. Трябваше да се отърве от нея веднъж завинаги.

* * *

Малкият пътнически будилник беше навит да звънне в седем часа в четвъртък сутринта.

Тони се събуди един час преди това. Събуди се стреснат, понечи да седне в леглото, осъзна къде се намира и отново се отпусна назад върху възглавницата. Той лежеше по гръб в тъмното, взираше се в изпъстрения със сенки таван и се вслушваше в ритмичното дишане на Хилари.

Беше се изтръгнал от съня, за да избяга от един кошмар, изпълнен с жестоки и мрачни представи: морги, гробници, гробища и ковчези — един сън, който беше пропит и тегнеше от мрак и смърт… ножове… изстрели… кръв… червеи, излизащи от стените и изпълзяващи от изцъклените очи на трупове… възкръснали мъртъвци, които говореха за крокодили. В съня животът на Тони бе изложен на опасност пет-шест пъти, но всеки път Хилари заставаше между него и убиеца и всеки път тя умираше заради него.

Този сън ужасно го разстрои.

Тони се боеше да не я загуби. Обичаше я. Обичаше я повече, отколкото би могъл да й каже с думи. Той говореше с лекота и не че нямаше желание да изрази словесно чувствата си, но просто му липсваха думите, които биха могли точно да предадат дълбочината и качеството на онова, което чувстваше към нея. Тони смяташе, че такива думи не съществуват. Всички, които той знаеше, бяха груби, тежки, безнадеждно неточни. Ако някой му я отнемеше, животът му, разбира се, щеше да продължи… но никак нямаше да е лек, нямаше да има щастие, а само много болка и скръб.

Тони се взираше в тъмнеещия таван и си казваше, че сънят му не си струва тревогата. Това не беше поличба или някакво предсказание. Беше само сън… просто лош сън. Нищо повече от сън…

В далечината се чу влак. Разнесоха се две дълги изсвирвания — студен, самотен и протяжен звук, който го накара да дръпне завивката чак до лицето си.

* * *

Бруно реши, че Кейтрин може да го чака в къщата, която Лио бе построил.

Той излезе от дома си и тръгна напряко през лозята. Взе ножа си и фенерчето.

При първите бледи зари, когато небето бе все още синьо-черно, а долината се гушеше в избледняващия нощен мрак, Бруно тръгна към къщата върху скалата. Той не се придвижи чрез лифта, защото за да се качи на него, трябваше да отиде до втория етаж на винарната, където в един ъгъл се намираше долната станция на линията. Бруно не смееше да се покаже, защото според него сега всичко наоколо гъмжеше от шпионите на Кейтрин. Той искаше да се промъкне до къщата незабелязано и единственият начин, по който можеше да го направи, беше да използва стълбите, издълбани в отвесната скала.

Бруно се заизкачва бързо, взимайки по две стъпала наведнъж, но преди да стигне много далече, забеляза, че осторожността е особено важна. Стъпалата се ронеха. Те не бяха поддържани така добре, както лифта. Десетилетия наред дъждът, вятърът и летните горещини бяха оронили част от хоросана, който крепеше цялата конструкция. Малки камъчета и парчета от буквално всяко от триста и двадесетте стъпала се отронваха изпод краката на Бруно, търкулвайки се към основата на скалата. На няколко пъти той едва не загуби равновесие и за малко да падне назад или настрани. Перилата бяха изгнили и разрушени. Липсваха цели участъци. Ако се спънеше или се подпреше на парапета, той нямаше да може да го спаси. Обаче Бруно започна да напредва по-бавно и предпазливо, следвайки криволичещата стълба. Не след дълго той се изкачи на върха.

Прекоси моравата, която беше обрасла с плевели. Десетките розови храсти, които някога бяха старателно поддържани и оформяни, сега бяха пуснали трънливите си пипала навсякъде и образуваха гъста и бодлива маса, върху която нямаше цветове.

Бруно се вмъкна в ронещата се викторианска къща и претърси мухлясалите, прашни и обвити с паяжини стаи, които миришеха на плесен, развила се върху килимите и пердетата. Къщата бе претъпкана със старинни мебели, стъклени статуетки, орнаменти и много други неща, но в нея нямаше нищо зловещо. Жената отново не беше тук.

Бруно не знаеше дали това е хубаво, или лошо. От една страна тя не се бе нанесла и не бе поела управлението в негово отсъствие. Това бе хубаво и той си отдъхна. Но от друга страна… къде, по дяволите, беше тя?

Объркването му бързо нарастваше. Способността му да мисли логично го бе напуснала още преди няколко часа. Не можеше да се довери и на петте си сетива. Понякога му се струваше, че чува гласове и той тръгваше из къщата да ги търси, само за да осъзнае след малко, че всъщност чуваше собственото си мърморене. От време на време миризмата на плесен сякаш се сменяше от аромата на любимия парфюм на майка му. Ала миг по-късно отново миришеше на плесен. А когато погледнеше познатите картини, покриващи стените още в детството му, Бруно не беше в състояние да схване какво точно показваха те. Формите и цветовете не му говореха нищо. Взорът му немееше и пред най-обикновените рисунки.

Той застана пред една картина, за която знаеше, че е пейзаж с дървета и диви цветя, но Бруно не ги виждаше. Само си спомняше, че трябва да са там. Сега виждаше само петна, накъсани линии, цапаници, безсмислени форми. Той се опита да не изпада в паника. Казваше си, че особеното му състояние на объркване и дезориентиране са просто резултат на това, че не беше спал цялата нощ. За кратко време беше изминал огромно разстояние и умората му беше обяснима. Очите го боляха, бяха зачервени и пареха. Клепачите му тежаха. Навсякъде го болеше. Вратът му беше схванат. Имаше нужда само от сън. Когато се събудеше, главата му щеше да е бистра. Така си говореше Бруно. В това трябваше да повярва.

Тъй като претърсваше къщата от горе надолу, той се озова на най-горния етаж — голямата стая със скосения таван, където бе прекарал такава голяма част от живота си. Под ярката бяла светлина на фенерчето той видя леглото, в което бе спал през годините, преживени в тази къща.

Неговото аз беше вече на леглото. Неговото аз лежеше, затворило очи, сякаш спеше. Разбира се, очите му не бяха само затворени, а зашити и бялата роба не беше просто бяла пижама, а погребалната плащеница, която Аврил Танертън му беше облякъл. Защото неговото аз бе мъртво. Кучката го беше намушкала и го бе убила. Неговото аз беше студено и мъртво като камък от миналата седмица.

Бруно бе твърде изтощен, за да даде воля на скръбта си и яростта си. Той отиде до голямото легло и легна в своята половина до своето собствено аз.

Неговото аз миришеше. Миришеше на някакъв лютив, химически разтвор.

Чаршафите под него бяха на петна и влажни от някаква течност, която излизаше от тялото.

Бруно нехаеше за оплесканата половина от леглото. Неговата половина беше суха. И макар неговото аз да не можеше вече да говори или да се смее, той се чувстваше добре за това, че е близо до себе си.

Бруно протегна ръка и се докосна. Докосна студената, твърда, скована длан и я взе в своята.

Част от болезнената самота го напусна.

Разбира се, Бруно се чувстваше непълен. Никога повече нямаше да се усеща цял, защото половината от него бе мъртва. Но като лежеше така до своя труп, все пак не се чувстваше съвсем самотен.

Оставяйки светлината на фенерчето да се процежда в тъмната таванска стая с капаци на прозорците, Бруно заспа.

* * *

Кабинетът на д-р Никълъс Ръдж беше на двадесетия етаж в един небостъргач, разположен в сърцето на Сан Франциско. Очевидно, мислеше си Хилари, архитектът никога не е чувал неприятния термин „земетръсна зона“, или пък е сключил някакво споразумение със самия дявол. Едната стена на кабинета на Ръдж беше изцяло стъклена, разделена на три огромни секции от две вертикални, стоманени подпори. От прозореца се откриваше гледка към терасовидния град, залива, великолепния Голдън Гейт Бридж и последните виещи се пипала на нощната мъгла. Усилващият се тихоокеански вятър разкъсваше сивите облаци на парчета и с всяка минута синевата на небето завземаше нови територии. Изгледът беше грандиозен.

До противоположната стена на кабинета, срещу прозореца и около кръгла, ниска масичка от тиково дърво бяха наредени шест удобни стола. Очевидно в този ъгъл се провеждаха сеанси на групова терапия. Хилари, Тони Джошуа и докторът седнаха там.

Ръдж беше приветлив и внимателен човек, притежаващ способността да накара събеседника си да се чувства най-интересната и очарователна личност, каквато той не бе срещал цяла вечност. Той беше плешив точно така, както сочеше клишето — като билярдна топка, като бебешки задник, като яйце, ала имаше добре оформена брада и мустаци. Беше облечен в костюм с жилетка и вратовръзка, а от джобчето му се подаваше подходяща на цвят носна кърпичка, но видът му не бе нито сив и невзрачен, нито контешки. Изглеждаше изискан, надежден и все пак носеше се с такава лекота, сякаш бе облякъл екипа си за тенис.

Джошуа сбито предаде фактите, за които докторът бе споменал, че иска да чуе. Той също изнесе кратка реч (тя се стори на Ръдж доста забавна) за това как един психиатър е задължен да пази обществото си от пациент с налудничавата мания да убива. В разстояние на четвърт час Ръдж чу достатъчно, за да се убеди, че да настоява за запазването на тайната между пациента и лекаря в този случай не е нито разумно, нито оправдано. И отвори пред тях медицинското досие на Фрай.

— Макар че, да ви призная — рече Ръдж, — ако само един от вас бе дошъл тук с тази невероятна история, аз не бих й обърнал внимание. Щях да си помисля, че просто имате нужда от моята лекарска помощ.

— Ние също се спряхме на възможността и тримата да сме си изгубили ума — каза Джошуа.

— И я отхвърлихме — додаде Тони.

— Е, ако вие тримата не сте наред — вметна Ръдж, — нека поне да сме четирима, защото аз също ви повярвах.

През последната година и половина, както обясни Ръдж, той бе виждал Фрай всичко осемнадесет пъти насаме в петдесетминутни сеанси. След първия преглед, когато Ръдж забелязал, че пациентът му е дълбоко разстроен от нещо, той го подтикнал да идва при него поне веднъж седмично, защото смятал, че проблемът е твърде сериозен и не може да се повлияе от един сеанс в месеца. Но Фрай не приел идеята за по-чести посещения.

— Както ви казах по телефона — добави Ръдж, — мистър Фрай беше разкъсван от две желания. Искаше помощта ми, желаеше да изучи проблема си до основи. Но в същото време той се боеше да разкрие пред мене някои неща… боеше се и от това, което щеше да научи за себе си.

— Какъв беше проблемът му? — попита Тони.

— Хм, разбира се самият проблем — психологическият възел, който предизвикваше безпокойствието, напрежението и стреса му — се криеше в подсъзнанието му. Ето защо той се нуждаеше от мене. Ние евентуално бихме могли да открием този възел и дори да го развържем, ако лечението се окажеше сполучливо. Но ние никога не стигнахме толкова далече. Така че аз не мога да ви кажа какво не беше наред с него, защото наистина не зная. Но мисля, че вие всъщност ме пипате кое е онова нещо, което е довело Фрай при мене и какво го е накарало да осъзнае, че има нужда от лекарска помощ.

— Да — отвърна Хилари. — От тук поне можем да започнем. Какви бяха симптомите му?

— Най-обезпокояващото обстоятелство, поне от гледна точка на мистър Фрай, беше един непрекъснато повтарящ се кошмар, който го ужасяваше.

Върху масата имаше касетофон, а до него — две купчини касети: в едната бяха четиринадесет, в другата — четири. Ръдж се наведе над масата и взе една от четирите касети.

— Всички мои консултации са записани и се пазят в сейфа — рече докторът. — Това са касетите със сеансите на мистър Фрай. Снощи, след като говорих по телефона с мистър Райнхарт, аз прослушах някои откъслечни пасажи от записите, за да видя дали ще успеете да ме убедите да ви представя картона му и си помислих, че ще е по-добре да чуете оплакванията на Бруно, изречени от него самия.

— Отлично — възкликна Джошуа.

— Тази първа касета е от съвсем първия сеанс. В началните четиридесет минути Фрай не каза почти нищо. Беше много странно. Външно изглеждаше спокоен и самоуверен, но аз виждах, че е изплашен и че се опитва да скрие истинските си чувства. Той се боеше да говори пред мене. Почти стана, за да си отиде. През последните десет минути той ми каза защо е дошъл при мене, но дори тогава му теглех с ченгел думите от устата. Тук е част от разговора.

Ръдж пъхна касетата в гнездото и включи касетофона. Когато чу познатия гърлен и хрипкав глас, Хилари усети как кожата по гърба й настръхна.

Фрай заговори пръв:

— Имам един проблем.

— Какъв проблем?

— Нощем.

— Да?

— Всяка нощ.

— Искате да кажете, че не можете да спите добре?

— Това е само част от проблема.

— Не можете ли да ми обясните по-подробно?

— Сънувам един сън.

— Какъв сън?

— Кошмар.

— Един и същ всяка нощ?

— Да.

— Откога е така?

— Откакто се помня.

— Година? Две години?

— Не, не! Много повече.

— Пет години? Десет?

— Поне тридесет… а може да е и повече.

— Сънувате един и същ лош сън в разстояние на повече от тридесет години?

— Точно така.

— Но едва ли всяка нощ.

— Напротив, винаги, без изключение.

— За какво става въпрос в съня?

— Не зная.

— Недейте да криете.

— Не крия.

— Вие искате да ми кажете.

— Да.

— Затова сте тук. Така че, кажете ми.

— Искам, но просто не зная какъв е сънят.

— Как може да го сънувате всяка нощ в продължение на тридесет и повече години, и да не знаете какъв е?

— Събуждам се с вик. Винаги зная, че съм се събудил заради съня. Но никога не бях в състояние да го запомня.

— Тогава как знаете, че винаги е един и същ?

— Просто зная.

— Това не е добър отговор.

— Добър за какво?

— Добър, за да ме убеди, че сънят е винаги един и същ. Ако сте толкова сигурен, че той наистина е един и същ, повтарящ се кошмар, то вие сигурно имате по-сериозни причини да мислите така.

— Ако ви кажа…

— Да?

— Ще помислите, че съм луд.

— Никога не използвам думата „луд“.

— Така ли?

— Така.

— Хм, всеки път, когато сънят ме буди, аз се чувствам така, сякаш нещо пълзи по мене.

— Какво е то?

— Не зная. Изобщо не мога да си спомня. Но се чувствам така, като че ли нещо се опитва да влезе в мене… побутва краищата на клепачите ми, опитва се да отвори очите ми. Усещам го как се движи по дрехите ми. То е в косата ми… навсякъде и пълзи и лази…

В кабинета на Никълъс Ръдж всички бяха вперили очи в касетофона.

Гласът на Фрай бе все още хрипкав, но сега в него се долавяше див ужас.

Хилари почти виждаше едрия мъж с изкривеното от ужас лице и широко отворени, шокирани очи… бледите му страни и студената пот по челото…

Касетата продължаваше да се върти.

— Само едно нещо ли лази върху вас?

— Не зная.

— Или пък са няколко?

— Не зная.

— Какво изпитвате?

— Направо… е ужас… повдига ми се.

— Защо това нещо иска да влезе във вас?

— Не зная.

— И казвате, че винаги се чувствате така след сън?

— Да… за една-две минути.

— Чувствате ли и друго извън усещането, че нещо лази по вас?

— Да. Но не е чувство, а звук.

— Какъв звук?

— Шепоти.

— Искате да кажете, че се събуждате и си представяте как някакви хора ви шепнат?

— Точно така… шепнат, шепнат, шепнат — навсякъде около мене.

— Кои са тези хора?

— Не зная.

— Какво шепнат?

— Не зная.

— Имате ли чувството, че те се опитват да ви кажат нещо?

— Да, но не мога да ги разбера.

— Имате ли някаква теория… предчувствие? Можете ли да направите предположение?

— Не мога да чуя добре думите, но зная, че ми казват лоши неща.

— Лоши ли? В какъв смисъл?

— Заплашват ме… мразят ме…

— Шепоти, които ви заплашват.

— Да.

— Колко време траят?

— Колкото и… лазенето… и пълзенето.

— Горе-долу минута?

— Да. Налудничаво ли ви звучи?

— Повярвайте ми, мистър Фрай, чувал съм далеч по-странни истории от вашата.

— Непрекъснато си мисля, че ако знаех какво ми казват шепотите, и ако знаех какво пълзи по мене, аз щях да мога да разбера какъв е сънят ми. А веднъж като зная, може би вече няма и да го сънувам.

— Почти по същия начин възнамерявам да подходим към проблема.

— Ще ми помогнете ли?

— Ами, до голяма степен зависи и от това до колко вие искате да си помогнете.

— О, искам да прогоня това нещо! Наистина искам!

— Тогава вероятно ще успеете.

— Живея с него вече толкова дълго… но изобщо не можах да свикна. Изпитвам ужас преди да си легна… Всяка нощ. Просто изпитвам ужас.

— Били ли сте на лечение преди?

— Не.

— Защо не?

— Страхувах се.

— От какво?

— От това, което… може би ще разберете за мене.

— Защо се боите?

— Може да е нещо… злепоставящо.

— Вие не можете да ме злепоставите.

— Обаче мога да злепоставя себе си.

— Не се тревожете за това. Аз съм ваш лекар. Тук съм, за да ви изслушам и да ви помогна. Ако вие…

Д-р Ръдж извади касетата от касетофона и каза:

— Повтарящ се кошмар. Това не е кой знае какво изключение, но кошмар, последван от халюцинации за допир и звук вече не е обикновено оплакване.

— И въпреки всичко — обади се Джошуа, — той не ви се видя опасен?

— О, господи, не! — възкликна Ръдж. — Той просто беше уплашен от един сън и то бе разбираемо. А фактът, че някои усещания от съня оставаха за кратко време и след събуждането му, означаваше, че кошмарът навярно представляваше някое особено ужасно и потиснато преживяване, скрито дълбоко в подсъзнанието. Но кошмарите общо взето са здравословни, защото са нещо като психологически отдушник. Фрай не показа никакви признаци на психоза. Не проявяваше склонност да смесва елементи от съня си и действителността. Той правеше ясно разграничение, когато говореше за това. Личеше, че съзнанието му ясно различава кое е кошмарът, и кое действителният свят.

Както бе седнал на стола, Тони се наведе напред и попита:

— Възможно ли е той да не е бил толкова сигурен в действителността, но да не го е показал пред вас?

— Искате да кажете… Възможно ли е да ме е заблудил?

— Възможно ли е?

Ръдж кимна.

— Психологията не е точна наука. А ако трябва да сравняваме, психиатрията е още по-малко точна. Да, би могъл да ме заблуди, особено след като го виждах само веднъж месечно и нямах възможност да наблюдавам промените в настроението и промените в личността, които биха били видни при ежеседмични контакти.

— В светлината на това, което току-що ви каза Джошуа — обади се Хилари, — имате ли чувството, че Фрай ви е заблудил?

Ръдж се усмихна замислено.

— Така изглежда, нали?

Той взе втора касета, която бе превъртяна до един предварително избран момент от разговор между Фрай и него, и я пъхна в касетофона.

— Никога не сте споменавали майка си.

— Какво за нея?

— Точно това ви питам.

— Вие сте неизчерпаем на въпроси.

— При някои пациенти почти не ми се налага да питам. Те просто се откриват пред мене и започват да говорят.

— Така ли? И за какво говорят?

— Много често говорят за майките си.

— Сигурно е отегчително за вас.

— Много рядко. Разкажете ми за майка си.

— Казваше се Кейтрин.

— И?

— Нямам какво да кажа за нея.

— Всеки има да каже по нещо за майка си… и за баща си.

Настъпи мълчание, което трая почти минута. Лентата се навиваше на другата страна и се чуваше единствено съскането й.

— Аз просто го изчаквам — обади се Ръдж, за да обясни мълчанието. — След малко ще започне.

— Доктор Ръдж?

— Да?

— Мислите ли, че…?

— Какво има?

— Мислите ли, че мъртвите си остават мъртви?

— Питате ме дали съм религиозен ли?

— Не. Имам предвид… дали мислите, че един човек може да умре, а после да възкръсне от гроба си?

— Като дух?

— Да. Вярвате ли в духове?

— А вие?

— Аз попитах пръв.

— Не. Не вярвам в тях, Бруно. А ти?

— Не съм решил още.

— Виждал ли си дух някога?

— Не съм сигурен.

— Какво общо има с това майка ти?

— Тя ми каза, че ще… се върне от оня свят.

— Кога ти го е казвала?

— О, хиляди пъти! Винаги го казваше. Казваше, че знае как става… и че ще ме следи и след като умре. Заявяваше ми, че ако ме види да се държа зле и да не живея по нейните изисквания, тя щяла да се върне от оня свят и да ме накара да съжалявам.

— Ти повярва ли й?

— …

— Бруно?

— Нека да говорим за нещо друго.

— Господи! — възкликна Тони. — Ето откъде му е дошла идеята за възкръсването на Кейтрин. Тази жена му го е втълпила още преди да умре!

Джошуа се обърна към Ръдж.

— Какво, за бога, се е опитвала да прави тя? Що за взаимоотношения са имали тези двамата?

— Това бе основното в проблема му — каза Ръдж. — Но ние така и не можахме да го разкрием. Продължавах да се надявам, че Бруно ще започне да идва всяка седмица, но той упорито отказваше… а после умря.

— Повдигнахте ли отново въпроса за духовете в по-нататъшните сеанси? — попита Хилари.

— Да — отвърна докторът. — Още на следващия сеанс той пак заговори за това. Каза ми, че мъртвите си оставали мъртви и само децата и глупаците мислели иначе. Каза още, че нямало такива неща като духове и зомбита. Бруно желаеше аз да зная, че той не е вярвал в приказките на Кейтрин за нейното възкръсване.

— Но той ви е излъгал — каза Хилари. — Всъщност Фрай й е повярвал.

— Очевидно да — отвърна Ръдж и сложи третата касетка.

— Докторе, каква религия изповядвате?

— Възпитан съм в католицизъм.

— Вярващ ли сте все още?

— Да.

— Ходите ли на църква?

— Да. А ти?

— Не. Ходите ли на тържествената служба всяка седмица?

— Почти всяка седмица.

— Вярвате ли в рая?

— Да, а ти?

— Да. А какво ще кажете за ада?

— Ти какво мислиш, Бруно?

— Ами, щом има рай, трябва да има и ад.

— Някои хора разправят, че земята бил адът.

— Не. Има друго място в пламъци и тъй нататък. А ако има ангели…

— Да?

— Трябва да има и дяволи. Библията ни казва, че има.

— Можеш да бъдеш добър християнин без непременно да вярваш дословно във всичко, което е казано в Библията.

— Знаете ли различните белези, по които се познават дяволите?

— Белези ли?

— Да. Когато например някой мъж или някоя жена сключи споразумение с дявола, то той ги белязва. Или пък ако ги обсеби по някаква причина, той ги дамгосва, както ние дамгосваме добитъка.

— Вярваш ли, че наистина можеш да направиш сделка с дявола?

— Хъ? О, не. Не, това са измислици — пълни глупости! Обаче някои хора вярват. Много хора… намирам, че те са интересни. Психиката им ме привлича. Чета много за окултизма, за да добия представа какъв тип хора вярват в подобни неща. Искам да схвана модела, по който са устроени мозъците им. Разбирате ли ме?

— Ти говориш за белезите, които дяволите оставят върху хората.

— Да. Просто наскоро четох за това. Нищо съществено.

— Разкажи ми.

— Хм, вижте, предполага се, че има стотици дяволи в ада. Може би хиляди. И всеки един от тях би трябвало да има свой собствен знак, който той поставя върху хората, чиито души иска. Например в средните векове са вярвали, че червен белег, подобен на ягода, върху лицето е дяволски знак. Или пък кривогледството… а също и трета гърда. Някои хора се раждат с три гърди — не е чак толкова рядко срещано явление. Казват също, че имало и друг белег — цифрата 666. Това бил знакът на главатаря на дяволите — сатаната. Неговите хора имат цифрата 666 дамгосана на главата, за да не се вижда под косата. Искам да кажа, така мислят искрено вярващите. И близнаците… това е друг знак на дявола.

— Близнаците са творение на дявола?

— Разбирате ли? Не казвам, че вярвам във всичко това. Не вярвам. Това са просто глупости. Просто ви обяснявам в какво вярват някои смахнати.

— Разбирам.

— Ако ви отегчавам…

— Не. Намирам го толкова интересно, колкото и ти.

Ръдж спря касетофона.

— Искам да направя само една забележка, преди да го пусна отново. Подтиквах го да говори за окултизма, защото си мислех, че за него той е само интелектуално занимание, начин да подкрепи духа си и да го заздрави, за да може да се справи със собствения си проблем. Със съжаление признавам, че му повярвах — според думите му, той не приемаше окултизма сериозно.

— Но го е приемал — възрази Хилари. — Приемал го е сериозно.

— Така изглежда. Но по онова време аз мислех, че той просто си упражнява мозъка, подготвяйки се да разреши проблема си. Ако Фрай можеше да намери начин да обясни очевидно нерационалните мисловни процеси на съвсем отнесените хора — най-върлите окултисти, то тогава той би бил готов да намери обяснение и са съвсем лекия намек за нерационално поведение в собствената си личност. Ако можеше да си обясни окултистите, щеше да бъде лесно да бъде разтълкуван и сънят, който Бруно не можеше да си спомни. Аз поне мислех, че точно това се опитва да прави той. Но бях в грешка, по дяволите! Само да беше идвал по-често.

Ръдж отново пусна касетофона.

— Ти каза, че близнаците са дело на дявола.

— Да. Не всички близнаци, разбира се. Само някои специални видове близнаци.

— Като например?

— Сиамските близнаци. Някои хора мислят, че това е знакът на дявола.

— Да, разбирам накъде може да избие такова суеверие.

— Понякога еднояйчни близнаци се раждат с було^[28] на главата. Това се случва рядко. Може единият да е така, но е голяма рядкост главите и на двамата да са покрити с було. Когато това стане, човек може да е съвсем сигурен, че тези близнаци са белязани от дявола. Поне така мислят някои хора.

Ръдж извади касетата от касетофона.

— Не съм сигурен как този отрязък от лентата ще ви послужи, предвид онова, което ви се е случило, но след като се говори за двойник на Бруно Фрай, стори ми се, че ще искате да чуете разговора ни за близнаците.

Джошуа погледна към Тони, после към Хилари и каза:

— Но ако Мери Гюнтер наистина е имала две деца, защо Кейтрин е взела само едното? Защо да лъже, че е имало само едно дете? Няма смисъл.

— Не зная — отвърна Тони. — Както казах и преди, историята ми се виждаше твърде подредена.

— Имате ли удостоверението за раждане на Бруно? — попита Хилари.

— Още не — отговори Джошуа. — В нито един от сейфовете му нямаше такъв документ.

Ръдж взе последната касета от сложените встрани на голяма купчина и каза:

— Този е последният сеанс, който съм провел с Фрай. Само преди три седмици. Най-накрая той се съгласи да ми разреши да опитам да го хипнотизирам, за да му помогна да си припомни съня. Но Бруно много внимаваше да не каже нещо повече. Не пожела да ми обещае, че няма да ограничава въпросите ми. Нямах право да го питам за нищо друго, освен за съня. Откъсът, който съм избрал за вас, започва в момента след като той е изпаднал в транс. Върнах го назад във времето, но не много назад… само до предната нощ. Потопих го отново в съня му.

— Какво виждаш, Бруно?

— Майка ми… и себе си.

— Продължавай.

— Тя ме дърпа.

— Ти къде си?

— Не зная. Но съм малък.

— Малък?

— Малко момче.

— И майка ти те принуждава да отидеш някъде?

— Да. Тя ме дърпа за ръката.

— Накъде те дърпа?

— Към… вр… вратата. Вратата! Не й позволявай да я отвори! Не… Не!

— Няма, няма! Хайде, успокой се! Разкажи ми за вратата. Накъде води?

— Към Ада.

— Откъде знаеш?

— Тя е в земята.

— Вратата е в земята?!

— За бога! Не й позволявай да я отвори! Не й давай пак да ме блъсне долу! Не! Не! Не искам пак долу!

— Отпусни се! Не се безпокой. Няма причина да се страхуваш. Само се отпусни, Бруно. Отпусни се! Спокоен ли си?

— Д-да.

— Добре. А сега бавно и спокойно и без никакви емоции ми кажи какво става след това. Ти и майка ти стоите пред някаква врата в земята. После какво става?

— Тя… тя… отваря вратата!

— Продължавай.

— Тя ме блъска.

— Продължавай.

— Блъска ме… през вратата.

— Продължавай, Бруно.

— Тя я затръшва… заключва я.

— Заключва те вътре?

— Да.

— Какво друго?

— Само тъмнина. Черна.

— Но все пак сигурно виждаш нещо?

— Не, нищо.

— После какво става?

— Опитвам се да изляза.

— И?

— Вратата е твърде тежка и здрава.

— Бруно, това всъщност само сън ли е?

— …

— Само сън ли е, Бруно?

— Това сънувам.

— Но не е ли също и спомен?

— …

— Майка ти заключвала ли те е в тъмна стая, когато си бил дете?

— Д-да.

— В мазето ли?

— В земята. В онази стая, в земята.

— Често ли го е правила?

— През цялото време.

— Веднъж в седмицата?

— По-често.

— Наказание ли беше това?

— Да.

— За какво?

— За това че… не се държах… и не мислех… като един.

— Какво искаш да кажеш?

— Беше наказание за това, че не съм един.

— Един какво?

— Един. Един! Просто един! Това е всичко. Просто един!

— Добре. Ще се върнем на този въпрос по-късно. Сега продължаваме, за да разберем какво става после. Ти си заключен в онази стая и не можеш да отвориш вратата и да излезеш. Какво става след това, Бруно?

— С-с-страх ме е!

— Не! Не те е страх! Ти си много спокоен, отпуснат и изобщо не те е страх! Нали така? Не се ли чувстваш спокоен?

— Ами… да.

— Окей. Какво става, когато се опитваш да отвориш вратата?

— Не мога да я отворя. Така че аз само стоя на най-горното стъпало и гледам надолу в тъмното.

— Има стълби, така ли?

— Да.

— Накъде водят?

— Към Ада.

— Ти слизаш ли надолу?

— Не! Аз просто… стоя там и… слушам.

— Какво чуваш?

— Гласове.

— Какво казват?

— Те са само… шепоти. Не мога да ги разбера, но те… идват… стават все по-силни. Идват все по-близко! Качват се по стълбите! Сега са толкова силни!!!

— Какво казват?

— Шепоти. Навсякъде около мене.

— Какво ти казват?

— Нищо. Просто няма смисъл.

— Вслушай се по-внимателно.

— Те не говорят с думи.

— Кои са те? Кой шепне?

— О, господи! Слушай! Господи!

— Кои са те?

— Не са хора. Не, не! Не са хора!

— Не са ли хора тези, които шепнат?

— Махнете ги! Махнете ги от мене!!!

— Защо бръскаш кожата си с ръце?

— Те са по цялото ми тяло!

— Няма нищо върху теб, Бруно.

— Навсякъде по мене са!

— Бруно, не ставай! Чакай…

— О, боже мой!

— Бруно, легни на кушетката.

— Господи, господи, господи, господи!

— Заповядвам ти да легнеш на кушетката.

— Господи, помогни ми! Помогни ми!

— Чуй ме, Бруно. Ти…

— Трябва да ги махнеш! Трябва да ги махнеш!!!

— Бруно, всичко е наред. Отпусни се. Те си отиват.

— Не! Има дори повече!!! Ах, ах, ах!!! Не!!!

— Отиват си. Шепотите стават по-меки и по-тихи. Те са…

— По-силни! Стават по-силни!!! Вече са рев от шепоти!!!

— Успокой се. Легни и бъди…

— Пъхат се в носа ми! О, господи!! Устата ми!!!

— Бруно!

От касетата се разнесе странен, приглушен звук, който не спираше…

Хилари обгърна тялото си с ръце. Изведнъж в стаята стана студено.

Ръдж наруши мълчанието.

— Той скочи от кушетката и изтича до онзи ъгъл. Клекна там и покри с длани лицето си.

Зловещият, хриптящ, задавен звук продължаваше да се носи от касетофона.

— Но вие сте го извадили от транса — обади се Тони.

Лицето на Ръдж побледня при спомена.

— Отначало си помислих, че той ще остане там, в съня. Никога преди не беше ми се случвало такова нещо. Много съм добър в лечението чрез хипноза. Много ме бива. Обаче си помислих, че съм го загубил. Трябваше ми не малко време, но най-накрая той започна да ми отговаря.

От касетата продължаваше да се чува тежко дишане, задавен, хъхрещ звук.

— Това, което чувате — обясни Ръдж, — е Фрай. Той вика. Толкова е уплашен, че гърлото му е свито от спазъм, толкова е ужасен, че е изгубил гласа си. Опитва се да извика, но не може да излезе нито звук.

Джошуа се изправи, наведе се и изключи касетофона. Ръката му трепереше.

— Мислите, че майка му наистина го е заключвала в тъмна стая?

— Да — отвърна Ръдж.

— И там вътре е имало още нещо?

— Да.

Джошуа прекара длан през бялата си гривеста коса.

— Но, за бога! Какво би могло да бъде то? Какво е имало и онази стая?

— Не зная — отвърна Ръдж. — Очаквах да науча в някой следващ сеанс, но тогава го видях за последен път.

* * *

В самолета на Джошуа, докато летяха на югоизток към Холистър, Тони каза:

— Разбирането за тази история се променя.

— Как? — попита го Джошуа.

— Ами, от начало гледах на нея само в черно-бели краски. Хилари беше жертвата, Фрай беше злодеят. Но сега… някак… навярно Фрай също е жертва.

— Зная какво имаш предвид — рече Хилари. — Като прослушах онази касета… стана ми мъчно за него.

— Хубаво, че ви е мъчно — обади се Джошуа, — само не забравяйте, че той е дяволски опасен.

— Но не е ли мъртъв?

— Мъртъв ли е наистина?

* * *

Хилари беше написала сценарий, в който част от действието се развиваше в Холистър, тъй че тя знаеше нещо за града.

Повърхностно погледнато, Холистър приличаше на стотици други малки градове в Калифорния. В него имаше няколко хубави улици и няколко лоши… нови къщи и стари къщи… палми и дъбове… олеандрови храсти. Тъй като тук бе най-сухата част на щата, имаше много повече прах, отколкото на други места, но тази особеност се забелязваше само когато беше наистина ветровито.

Обстоятелството, което правеше Холистър по-различен от другите градове, бе онова нещо, което беше под него: възсяданията. Повечето населени места в Калифорния бяха разположени върху или близо до възсядания на земните пластове, които от време на време се приплъзваха, предизвиквайки земетресение. Ала Холистър не беше само върху едно възсядане. Той се намираше върху едно рядко срещано множество от възсядания — десетина или дори повече, както големи, така и малки, включващи седловината Сан Андреас.

Холистър беше град в движение. Той бе раздвижван всеки ден в годината от поне едно земетресение. Разбира се, повечето от трусовете бяха някъде по средата или в долната част на скалата на Рихтер. Градът никога не бе сриван до основи, но тротоарите бяха напукани или изпочупени. Някоя пътека можеше да е равна в понеделник, малко издадена във вторник и отново почти равна в сряда. В някои дни имаше серии от земни потръпвания, които разклащаха леко града само с малки прекъсвания от по час-два. Но хората, живеещи в Холистър, рядко усещаха тези леки трепети така, както живеещите високо горе в скиорските райони на Хай Сиера не обръщаха почти никакво внимание на бурите, донасящи само три-четири сантиметра сняг.

През годините посоката и наклона на някои улици в Холистър бяха променени вследствие на вечното движение на земята. Някога прави улици, бяха сега леко извити или тук-там издълбани. В магазините за хранителни стоки полиците с продуктите бяха наклонени назад или пък бяха покрити с телени мрежи, за да не позволят на бурканите и консервите да падат на пода и да се чупят всеки път, когато земята се размърдваше. Някои хора живееха в къщи, които постепенно хлътваха в нестабилната земя, но потъването беше толкова бавно, че в тях изобщо нямаше уплаха или паника и ти не си търсеха други места за живеене. Просто замазваха пукнатините в стените, рендосваха и изчукваха вратите си и изобщо правеха всевъзможни приспособления.

Случваше се някой жител на Холистър да пристрои по някоя стая към къщата си, без да разбере, че пристроената част е върху едно възсядане, а основната сграда е върху друго. В резултат на това след няколко години новата стая се придвижваше бавно и решително с упоритостта на костенурка на север, юг, изток или запад, в зависимост от възсядането, а останалата част на къщата оставаше на едно място или тръгваше бавно в обратна посока — незабележим, но мощен процес, който в крайна сметка откъсваше пристроената стая от основната сграда. Под мазетата на някои къщи имаше засмукващи дупки — бездънни ями, които непрекъснато се разпростираха под къщите и един ден щяха да ги погълнат, но междувременно гражданите на Холистър живееха и работеха над земята. Мнозина биха се ужасили да живеят в град, където (както се изразяват някои от жителите) човек можеше да си легне вечер „и да слуша как земята си шепне сама на себе си“. Но поколения наред добрите хора в Холистър си бяха вършили работата с положително отношение към нея, което бе достойно за възхищение.

Това бе неповторимият калифорнийски оптимизъм.

Рита Янси живееше в една ъглова къщичка на тиха улица. Беше малък дом с голяма тераса при входа. Пътеката до вратата бе оградена с бордюр от есенни, бели и жълти цветя.

Джошуа натисна звънеца, а Хилари и Тони застанаха зад него.

Вратата отвори възрастна жена. Сивата й коса бе свита на малък кок. Лицето й бе сбръчкано, а сините й очи живи и умни. Усмивката й бе сърдечна. Беше облечена в синя домакинска роба с бяла престилка и практични старовремски обувки. Като избърса ръцете си с кърпата за съдове, тя каза:

— Да?

— Мисис Янси? — попита Джошуа.

— Аз съм.

— Казвам се Джошуа Райнхарт.

Жената кимна.

— Предполагах, че ще дойдете.

— Аз трябва на всяка цена да говоря с вас — рече Джошуа.

— Приличате ми на човек, който или трудно се предава, или изобщо не се предава.

— Ще опъна палатка точно на верандата ви, ако не получа онова, за което съм дошъл.

Рита Янси въздъхна.

— Няма да е необходимо. Мислих много за тези работи, откакто вие ми се обадихте вчера и ето какво реших — вие нищо не можете да ми направите. Абсолютно нищо. Аз съм на седемдесет и пет години, а на тази възраст не захвърлят току-тъй жени в затвора. Така че нямам нищо против да ви кажа за какво става въпрос, защото ако не го сторя, вие ще продължавате да ме тормозите.

Тя отстъпи назад, отвори широко вратата и те влязоха вътре.

* * *

В таванската стая на къщата върху скалата, върху голямото легло Бруно се събуди с вик.

В стаята бе тъмно. Батериите на фенерчето се бяха изтощили, докато той бе спал.

Шепоти…

Навсякъде около него.

Меки, отекващи, дяволски шепоти.

Като пляскаше с длани лицето, врата, гърдите и ръцете си, опитвайки са да отпъди омразните неща, които пълзяха по него, Бруно падна от леглото. Но на пода сякаш имаше още повече от тези блъскащи се и стрелкащи се неща — много повече, отколкото на леглото… хиляди и хиляди… и всичките шепнеха, шепнеха, шепнеха… Той заплака жално, издавайки нечленоразделни звуци. После похлупи с длан носа и устата си, за да не позволи на онези неща да се шмугнат вътре в него.

Светлина!

Снопове светлина!

Тънки ивици светлина като свободно развети, фосфоресцентни нишки пронизваха мрачната атмосфера на стаята. Не бяха много нишки, не беше много светлина, но все пак бе нещо — много по-добре, отколкото нищо.

Бруно се завтече към онези тънки паяжини светлина толкова бързо, колкото можа, като непрекъснато бръскаше нещата от себе си. Напипа прозореца, но отвън той бе покрит с капаци. Светлината се процеждаше през тесните процепи на капаците.

Бруно застана до прозореца, олюлявайки се, и заопипва в тъмното за бравата на прозореца. Когато намери дръжката, тя не можа да се превърти — беше силно ръждясала.

Като викаше неистово и истерично се шляпаше с длани, Бруно се запъти, препъвайки се, обратно към леглото. Успя да го намери в непрогледната чернота, хвана нощната лампа, която стоеше върху шкафа, отнесе я до прозореца, удари с нея като с прът и стъклото на прозореца се разби на парчета. Той захвърли лампата встрани, напипа резето от вътрешната страна на капака, натисна го с дланта си, разклати го и ожули единия си пръст, когато резето изскочи от гнездото си. С един удар Бруно отвори капаците и заплака от облекчение, когато светлината нахлу в стаята.

Шепотите замряха.

* * *

Гостната на Рита Янси (тя я наричаше гостна, защото не обичаше съвременните версии на тази дума, които не бяха така цветисти) беше почти пародиен стереотип на гостна, в която милите възрастни женици като нея прекарваха последните години от живота си: басмени перденца, ръчно направени и избродирани драперии по стените с вдъхновяващи писания по тях, оградени от дребни цветенца и птиченца, се срещаха почти навсякъде — безмилостно излагащи на показ наличие на добра воля, добро настроение и лош вкус. Изтърбушена тапицерия, сгъваеми столове. Върху миниатюрна масичка бяха натрупани броеве на „Рийдърс Дайджест“^[29], кошница, пълна с кълбета прежда и игли за плетене. Килим на цветя, покрит с пътеки в подходящ десен — също на цветя. Ръчно тъкани халища бяха постлани върху седалките и облегалката на дивана. Стенният часовник цъкаше кухо.

Хилари и Тони седнаха на дивана — на крайчеца, сякаш се бояха да не измачкат халищата, ако се облегнат назад. Хилари забеляза, че множеството статуетки и украшения бяха безукорно избърсани и излъскани. Тя имаше чувството, че Рита Янси ще хукне за парцал, веднага щом някой посегнеше към тези драгоценни съкровища.

Джошуа седна в креслото. Тилът и ръцете му се отпуснаха върху калъфи. Мисис Янси се настани на очевидно любимия си стол. Тя сякаш бе приела част от неговата природа, както и той от нейната. Възможно е, мислеше си Хилари, човек да си представи как мисис Янси и столът се срастват в едно органично-неорганично същество с шест крака и добре изчеткана плюшена кожа.

Старицата взе едно синьо-зелено одеяло, сгънато върху поставката за крака, разгъна го и покри скута си с него.

За миг настъпи пълна тишина. Сякаш и часовникът престана да тиктака, като че ли времето бе спряло, и те всички са бяха вкаменили изведнъж и бяха пренесени заедно със стаята посредством някаква магия на далечна планета и поставени като експонати в отдела по „Земна антропология“ на някакъв извънземен музей.

Тогава Рита Янси заговори и онова, което тя каза, напълно разби домошарската представа на Хилари за нея.

— Ами, ясно е като бял ден, че няма смисъл да го усукваме. Не искам да прахосам целия си ден за тази дяволски глупава история. Нека да минем направо на целта. Искате да знаете защо Бруно Фрай ми е плащал по петстотин долара на месец. Плащаше ми, за да мълча. Даваше ми пари, за да си затварям устата. Майка му ми плащаше също толкова пари всеки месец в продължение на тридесет и пет години, а когато тя умря, Бруно започна да изпраща чековете. Трябва да призная, че това здравата ме изненада. В наши дни е доста необичайно един син да плаща такава сума, само за да запази името на майка си… и особено след като тя вече е хвърлила топа. Но той плащаше.

— Нима искате да кажете, че сте изнудвали мистър Фрай и майка му преди него? — попита Тони изумен.

— Наречете го както искате. Купено мълчание, изнудване или каквото желаете.

— От казаното до тук — рече Тони, — вярвам, че в съда ще го нарекат изнудване и нищо друго.

Рита Янси му се усмихна.

— Мислите ли, че думата ме притеснява? Смятате ли, че се боя от нея, и че отвътре всичко ми трепери? Нека ви кажа, синко, че на младини са ме обвинявали и за по-сериозни неща. „Изнудване“ ли е думата, която искате да използвате? Добре, нямам нищо против. Тогава нека бъде изнудване. Няма да украсявам истината. Но разбира се, ако сте толкова глупави и настоявате да изправите една стара жена в съда, тогава няма да използвам същата дума. Ще кажа просто, че съм направила голяма услуга на Кейтрин Фрай преди много време и че тя е настоявала да ми плаща за това всеки месец. Вие нямате никакви доказателства за противното, нали? Преди всичко това е и една от причините, поради които пожелах да ми се плаща всеки месец по малко. Искам да кажа — изнудвачите обикновено правят един удар и бягат, отнасяйки големия залък, който човек може лесно да проследи. Но кой ще повярва, че изнудвач ще се съгласи на скромно месечно заплащане по сметка?

— Нямаме никакво намерение да завеждаме дело срещу вас — увери я Джошуа. — И изобщо не се интересуваме от възстановяване на сумата, която ви е изплатена. Осъзнаваме, че това би било безполезно.

— Хубаво — рече мисис Янси. — Защото здравата щях да се боря, ако се бяхте опитали.

Тя приглади одеялото върху скута си.

Трябва добре да я запомня тази жена, помисли си Хилари. Всяка подробност! От нея ще излезе чудесна героиня в някой филм един ден: Баба с подправки. Оцет и лек мирис на гнило.

— Искаме само малко информация — каза Джошуа. — Има проблеми с имота, а те задържат плащанията. Трябват ми отговорите на няколко въпроса, за да побързам с цялостното уреждане на нещата. Вие казахте, че не желаете да прахосвате целия си ден за тази „дяволски глупава история“. Е, аз пък не желая да прахосвам цели месеци, за да уредя имуществените въпроси на Фрай. Единственият ми мотив да дойда тук, е да получа информацията, която ми е нужна, за да мога пък аз от своя страна да приключа с тази глупава история.

Мисис Янси се втренчи в него, после в Хилари и Тони. Очите й бяха нетрепващи, умни, преценяващи. Най-накрая тя кимна с явно доволство, като че ли бе прочела мислите им и бе останала доволна от тях.

— Мисля, че мога да ви вярвам. Добре, задайте въпросите си.

— Очевидно — подхвана Джошуа, — първото нещо, което искаме да знаем, е какво е имало между вас и Кейтрин Фрай, за да се налага тя и нейният син да ви платят почти четвърт милион долара за последните четиридесет години.

— За да разберете по-добре — започна мисис Янси, — ще трябва да чуете малко и от собствената ми история. Виждате ли, когато бях млада по времето на най-голямата криза, аз се оглеждах за всякакъв вид работа, та да мога да свържа двата края. Реших, че нито една от тези работи не ми предлагаше повече от едно мизерно оцеляване и живот, изпълнен с лишения. Всички работи, освен една. Разбрах, че единствената професия, която ми предлагаше шанса да спечеля истински пари, беше най-старата от всички професии. Когато бях осемнадесетгодишна, започнах да работя като такава. По онова време в смесена компания наричаха такива като мене „жени с леко поведение“. Днес вече не се церемонят много. В наши дни можете да използвате която проклета дума ви хрумне.

Кичур сива коса се бе изплъзнал от кока й. Мисис Янси го махна от лицето си и го затъкна зад ухото си. После продължи.

— Когато става въпрос за секс — „стария сърбеж“, както го наричаха по мое време, изненадана съм от това колко по-различно е днес.

— Искате да кажете, че сте била… проститутка? — попита Тони, давайки израз на изненадата на Хилари.

— Бях изключително красиво момиче — каза гордо мисис Янси. — Никога не съм работила по улиците, баровете, хотелите или други подобни места. Бях служителка на една от най-фините и елегантни къщи в Сан Франциско. Ние обслужвахме само хора от отбраното общество. Само най-хубавите мъже. Винаги имаше поне десет момичета, а често стигахме и до петнадесет, но всяка една от нас беше изключително красива и изтънчена. Направих добри пари, както очаквах. Но когато станах на двадесет и четири години, аз разбрах, че можех да спечеля много повече пари, създавайки собствена къща за развлечения, отколкото като служителка в чуждо заведение. Тъй че аз си основах своя къща с много чар и похарчих за нейното преобзавеждане почти всичките си спестявания. После си създадох постоянен състав от прелестни и изискани млади жени. През следващите тридесет и шест години аз работех като мадам и къщата ми беше доста елегантна и шик. Пенсионирах се преди петнадесет години, когато бях на шестдесет, защото исках да дойда тук, в Холистър, където живеят дъщеря ми и съпругът й. Исках, знаете ли, да бъда близо до внучетата си. Внучетата направиха старините ми много по-приятни и смислени, отколкото очаквах.

Хилари се облегна назад, но вече не се боеше, че ще измачка халището, което покриваше дивана.

— Всичко това е много интересно — рече Джошуа, — но какво общо има то с Кейтрин Фрай?

— Баща й редовно посещаваше заведението ми в Сан Франциско — отвърна Рита Янси.

— Лио Фрай?

— Да. Много странен мъж. Аз самата никога не съм била с него. След като станах мадам, почти не работех на легло — бях заета с ръководенето на заведението. Но слушах всичките истории, които момичетата разказваха за него. По приказките им излизаше, че той е първокласен мръсник. Обичаше жените да бъдат покорни и раболепни. Харесваше му да ги обижда, да ги нарича с мръсни имена, докато ги ползваше. Държеше строго на дисциплината, ако разбирате какво имам предвид. Имаше някои извратености, които му харесваха и плащаше висока цена, за да има правото да ги върши с моите момичета. Както и да е, през април на 1940-та година дъщерята на Лио, Кейтрин, почука на прага на моето заведение. Никога не бях я виждала преди това. Дори не знаех, че той има дете. Беше ми споменавал за нея обаче. Бе я изпратил при мене, за да роди тайно бебето си.

Джошуа премига.

— Нейното бебе?!

— Тя беше бременна.

— Бруно е бил нейно бебе?

— Ами Мери Гюнтер? — попита Хилари.

— Никога не е имало такава жена като Мери Гюнтер — отвърна старицата. — Тази история служеше само за прикритие и беше измислена от Кейтрин и Лио.

— Знаех си! — възкликна Тони. — Всичко беше прекалено подредено! Адски гладко и подредено!

— Никой в Сейнт Хелена не знаеше, че тя е бременна — каза Рита Янси. — Тя носеше няколко ластични колана. Няма да повярвате как се беше опасало клетото момиче! Беше ужасно! Още отначало, когато не й дошъл мензисът, много преди да й се издуе коремът, тя започнала да носи все по-стегнати и по-стегнати колани — слагала ги един върху друг. И беше гладувала, опитвайки се да задържи килограмите си и да не наддава на тегло. Истинско чудо беше, че не бе пометнала детето и че не бе умряла.

— И вие я прибрахте? — попита Тони.

— Няма да седна да се преструвам и да ви разправям, че съм го направила от добро сърце — рече мисис Янси. — Не понасям стариците, които се правят на „чиста вода ненапита“, като всички онези стари жени от партиите бридж в църквата, където ходя понякога. Кейтрин не ми влезе в сърцето или нещо такова. И не я прибрах, защото се чувствах задължена към баща й. Не му дължах нищо. Дори не го харесвах. А пък и той бе вече покойник от месец и половина, когато Кейтрин се появи. Прибрах я по една-единствена причина и не бих се преструвала, че е заради нещо друго — тя носеше три хиляди долара, за да си плати стая, храна и лекар. Тогава това бяха доста пари — много повече, отколкото са днес.

Джошуа поклати глава.

— Не разбирам. Всички я мислеха за студена жена — студена като риба. Мъжете не я интересуваха. Нито пък си имаше любовник, за когото ние да научим. Кой е бащата?

— Лио — отвърна мисис Янси.

— О, боже мой! — прошепна Хилари.

— Сигурна ли сте? — попита Джошуа.

— Напълно — отвърна старата жена. — Той започнал да върши гадости с дъщеря си още когато тя била на четири години. Принуждавал я да върши с него орален секс, когато Кейтрин била малко дете. По-късно, когато пораснала, той правел всичко с нея. Всичко!

* * *

Бруно се надяваше, че един хубав сън през нощта ще проясни замъгления му мозък, ще измие объркването и дезориентацията, които го тормозеха снощи и рано тази сутрин. Но сега, застанал пред счупения прозорец на таванската стая, огрян от светлината на бледата октомврийска утрин, той чувстваше, че самообладанието му не е по-добро, отколкото преди шест часа. Мозъкът му агонизираше от хаотични мисли, съмнения, въпроси и страхове. Хубави и лоши спомени се гърчеха като червеи в главата му. Различни представи се сменяха и преливаха една в друга като малки топчета живак.

Бруно знаеше какво не е наред с него. Той беше сам. Съвсем сам. Беше само половин човек. Разкъсан на две. Ето, това не беше наред с него. Откакто убиха другата му половина, той ставаше все по-нервен и неуверен в себе си. Той вече нямаше онзи източник на енергия, както когато и двете му половини бяха живи. И сега, опитвайки се да преживява криво-ляво само като половин човек, той не беше в състояние да се справи. Дори най-незначителните проблеми започваха да му се виждат неразрешими.

Бруно се обърна с гръб към прозореца и с тежки стъпки се запъти към леглото. Коленичи на пода до него и сложи глава върху трупа, върху гърдите му.

— Кажи нещо! Кажи ми нещо! Помогни ми да реша какво да правя. Моля те, моля те, помогни ми!

Ала мъртвият Бруно нямаше какво да каже на този, който все още бе жив.

* * *

Гостната на мисис Янси.

Тиктакащият часовник.

Един бял котарак дойде откъм трапезарията, влезе в спалнята и скочи в скута на старицата.

— Откъде знаете, че Лио се е гаврил с Кейтрин? — попита Джошуа. — Сигурен съм, че той не ви е казвал подобно нещо.

— Не — отвърна мисис Янси — но Кейтрин ми каза. Тя беше в ужасно състояние: почти обезумяла. Очаквала баща й да я доведе при мене, когато наближило времето й да ражда, но точно тогава той умрял. Кейтрин останала сама и била ужасена. Поради онова, което бе сторила на себе си — коланите и диетата, раждането беше дяволски трудно и болезнено. Извиках лекаря, който прави седмичния преглед на момичетата ми. Знаех, че той ще се заеме с Кейтрин и ще бъде много дискретен. Той беше сигурен, че бебето ще се роди мъртво. Смяташе също, че има голяма вероятност и Кейтрин да умре. Тя имаше силни болки и агонизираше в продължение на четиринадесет часа. Никога не съм виждала някой да изтърпи такива болки, каквито тя изтърпя. Кейтрин бълнуваше почти през цялото време, а когато идваше на себе си, тя непрекъснато ми говореше за онова, което баща й бе направил с нея. Мисля, че се опитваше да пречисти душата си. Като че ли се боеше да умре с тази своя тайна и ми се изповядваше, гледайки на мене като на свещеник. Баща й я насилил да върши с него орален секс наскоро след смъртта на майка й. Когато се преместили в къщата на скалата, която предполагам, е доста изолирана, той буквално се заел с обучението й да му бъде робиня в секса. Щом пораснала достатъчно, той имал сношения с нея. Отначало взимал предпазни мерки, но след като живели години така, веднъж той се изпуснал и тя забременяла.

Внезапно Хилари бе обхваната от мощен импулс да дръпне китеника от дивана и да се сгуши в него, за да отпъди мразовитите тръпки, които я полазваха. Въпреки честите побоища и заплахи, въпреки физическите и психическите мъчения, които търпеше, докато живееше с Ърл и Ема, тя знаеше, че е имала късмет, загдето не е била насилвана сексуално. Хилари предполагаше, че Ърл е бил импотентен. Само неспособността му да извърши полов акт я бе спасила от това крайно падение. Поне този кошмар й беше спестен. Обаче Кейтрин Фрай бе потопена изцяло в него и неочаквано Хилари почувства някаква близост с тази жена.

Тони сякаш усети какво ставаше с нея, защото взе ръката й и я стисна нежно и успокояващо.

Мисис Янси погали белия котарак и той замърка тихо и хрипкаво.

— Има нещо, което не разбирам — обади се Джошуа. — Защо Лио не е изпратил Кейтрин при вас, веднага щом е разбрал, че тя ще има дете? Защо не ви е помолил да й уредите аборт? Сигурен съм, че сте имали необходимите контакти.

— О, да — отвърна мисис Янси. — В моя бизнес е необходимо човек да познава съответните лекари, които биха свършили такава работа. Лио би могъл да уреди това чрез мене. Не съм сигурна защо не го направи, но предполагам, че е защото се е надявал Кейтрин да роди момиченце.

— Не ви разбирам — рече Джошуа.

— Нима не е очевидно? — учуди се мисис Янси, почесвайки белия котарак по бялата гушка. — Ако му се родеше внучка, след няколко години Лио щеше да започне да я обучава, както е сторил и с Кейтрин. Тогава щеше да има и двете — свой собствен мъничък харем.

* * *

Тъй като не можа да изтръгне отговор от другото си аз, Бруно се изправи и се заразхожда безцелно из стаята, вдигайки праха от пода. На млечнобялата светлина, струяща от прозореца, се виждаха стотици малки прашни вихрушки.

Не след дълго той забеляза щангите — всяка тежеше по двадесет и пет килограма. Те бяха част от един сложен комплект от тежести, които Бруно използваше шест дни в седмицата без изключение в периода от двадесет до тридесет и пет годишната си възраст. Повечето от тези спортни съоръжения — лостовете, по-големите щанги и уредите за развиване на коремната преса бяха в мазето. Ала той винаги държеше в стаята си резервни щанги, за да ги използва в свободните си мигове, когато за да убие скуката, добавяше по още някой милиметър към огромните бицепси на раменете си или мускулите на ръцете си.

Бруно вдигна щангите от пода и започна да работи с тях. Огромните му рамене и силни ръце скоро навлязоха в познатия ритъм и не след дълго той започна да се поти.

Преди двадесет и осем години, когато за първи път Бруно изрази желание да вдига тежести и да стане културист, майка му сметна, че идеята е чудесна. Продължителните и убийствени тренировки с щангите му помагаха да изгаря сексуалната енергия, която току-що бе започнал да набира. А пубертетът му беше доста мъчителен. Тъй като не се осмеляваше да показва демоничния си пенис пред момиче, усилените тренировки с вдигане на тежести щяха да го ангажират изцяло, да грабнат въображението и чувствата му, което иначе би направил сексът. Кейтрин даде съгласието си.

По-късно, когато Бруно натрупа огромни мускули и се разви като великолепен културист, тя започна да се безпокои дали бе постъпила разумно като му бе позволила да стане толкова силен. Изпитвайки страх, че той иска да развие тялото си само за да се нахвърли срещу нея, Кейтрин се опита да му отнеме щангите, но когато той избухна в сълзи и започна на колене да я моли отново да си помисли, тя разбра, че няма защо да се бои от него.

„Как ли би могла да мисли иначе?!“, питаше се Бруно, докато вдигаше щангите към раменете си, а после ги спускаше обратно надолу. Нима не беше разбрала, че винаги ще е по-силна от него? В крайна сметка не друг, а тя държеше ключа за вратата в земята. В нейна власт беше да отключи тази врата и да го накара да слезе в тъмната дупка. И нямаше значение колко мощни бяха неговите бицепси и трицепси, докато Кейтрин държеше този ключ, тя винаги щеше да е по-силна от него.

Точно по това време, когато тялото му започваше да се развива, тя му каза за първи път, че знае как да възкръсва от мъртвите. Кейтрин искаше той да знае, че след смъртта си тя щеше да го наблюдава от другата страна. Беше се заклела, че ще се върне, за да го накаже, ако държанието му беше неприлично и започнеше да показва пред хората дяволското си наследство. Тя го бе предупредила хиляди пъти, че ако той се държи зле и я принуди да възкръсне от мъртвите, то тя щеше да го хвърли в дупката в земята, щеше да заключи вратата и да го остави там завинаги.

Но сега, докато вдигаше щангите в прашната таванска стая, Бруно се запита дали заплахата на Кейтрин е била недействителна. Наистина ли притежаваше тя свръхестествени сили? Можеше ли в действителност тя да възкръсва от мъртвите? Дали не лъжеше, защото се боеше от него? Страхуваше ли се, че той ще стане голям и силен… и тогава ще й откъсне главата като на пиле? Не беше ли историята за връщането от оня свят само някаква жалка застраховка срещу идеята, че ако я убиеше, той щеше да се отърве от нея завинаги?

Тези въпроси нахлуваха в съзнанието му, ала той не можеше да ги задържи достатъчно дълго, за да може да ги изучи и да им отговори. Откъслечни мисли профучаваха като електрически искри през изключващия му вече мозък. Всяко съмнение биваше забравено само миг след като се появеше.

В противовес на това всеки страх, който се зародеше, не изчезваше, а напротив оставаше в тъмните ъгли на неговото съзнание. Той си помисли за Хилари-Кейтрин и последното й възкръсване, и се сети, че трябва да я намери.

Преди тя да го открие.

Бруно започна да трепери.

Той изпусна една от щангите и тя се стовари с трясък на пода. После другата. Дъските на пода изпращяха.

— Кучка такава! — процеди през зъби Бруно страховито и гневно.

* * *

Белият котарак близна ръката на мисис Янси и тя каза:

— Лио и Кейтрин бяха измислили сложна история, за да обяснят появата на бебето. Те не искаха да признаят, че то е нейно. Ако го стореха, то те трябваше да посочат и някой мъж, някой млад ухажор. Старецът не даваше друг да я докосне. Само той. Тръпки ме побиват. Що за човек би насилил собственото си малко момиченце? И той, мръсникът, започнал, когато Кейтрин била едва на четири години! Била съвсем малка, за да разбира какво става! — Мисис Янси поклати побелялата си глава в знак на потрес и скръб. — Как може голям мъж да се възбуди толкова от едно бебе? Ако аз правех законите в тази страна, всеки мъж, който извършеше подобно нещо, щеше да бъде кастриран… или дори по-лошо. По-лошо, да! Казвам ви, направо ми се повръща!

— Но защо просто не са казали, че Кейтрин е била изнасилена от някой сезонен работник или някой непознат скитник, минаващ от там? — попита Джошуа. — Не е било необходимо Кейтрин да изпрати непременно някой невинен мъж в затвора, за да подкрепи версията си. Тя би могла да даде в полицията напълно фалшиво описание. И дори съвсем случайно полицаите да откриеха някого, който да съвпадне с това описание — някой нещастник без алиби… хм, тогава тя би могла да каже, че не е той. Никой не би я принуждавал непременно да осъди някого.

— Точно така — намеси се Тони. — Повечето случаи на изнасилване от този род никога не биват разкрити. Полицаите биха се изненадали дори, ако Кейтрин потвърдеше за някого, че е същият човек.

— Аз разбирам защо тя не е казала, че са я изнасилили — обади се Хилари. — Щяла е да изтърпи безкрайни унижения и конфузии. Мнозина мислят, че всяка изнасилена жена сама си го е търсила.

— Зная това — заяви Джошуа. — Аз съм този, който твърди, че повечето ни сънародници са идиоти, магарета и тъпаци. Помните ли? Обаче Сейнт Хелена винаги е бил град с по-широки разбирания. Жителите му нямаше да обвиняват Кейтрин за това, че е била изнасилена. Поне повечето не биха го направили. Може би щеше да й се наложи да се справи с един-двама грубияни и с известна доза притеснение и смущение естествено, но в крайна сметка всички щяха да й съчувстват. И ми се струва, че този начин би бил много по-лесен за нея, отколкото да се опитва да накара всички да повярват в някаква си заплетена лъжа за Мери Гюнтер… а после през цялото време да се тревожи, че трябва да поддържа тази лъжа.

Котаракът се обърна по гръб в скута на мисис Янси и тя го почеса по корема.

— Лио не желаеше да обвинява никого за бременността на дъщеря си, защото това би довело ченгетата в къщата му — отвърна старицата. — А той изпитваше уважение към тях. Лио беше авторитарен тип мъж и мислеше, че полицаите са много по-добри в работата си, отколкото всъщност бяха. Страхуваше се да не би да надушат нещо нередно в каквато и да е история за изнасилването, която той и Кейтрин биха съчинили. Той не искаше току-тъй да привлича вниманието върху себе си. Боеше се до смърт, че полицаите ще открият истината. Лио нямаше намерение да рискува да попадне в затвора заради гавра с дете и кръвосмешение.

— Кейтрин ли ви каза това? — попита Хилари.

— Да, както споменах и преди, тя бе живяла през цялото време със срама от насилието на Лио над нея и сигурно си е мислила, че ще умре при раждането. Искаше да разкаже на някого, на когото и да е, през какви мъки бе минала. Както и да е, Лио е усещал, че ще бъде в пълна безопасност, ако Кейтрин скрие напълно бременността си и успее да заблуди всички в Сейнт Хелена. После щели да представят бебето като незаконно родено дете на някоя закъсала приятелка на Кейтрин от дните в колежа.

— Значи баща й я е накарал да носи коланите — рече Хилари с много по-голямо съчувствие към Кейтрин, отколкото мислеше, че е възможно, когато за пръв път влезе в гостната на мисис Янси. — Той я е подложил на тези мъки, за да запази себе си. Било е негова идея.

— Да — отвърна Рита Янси. — Тя никога не му се бе противопоставяла. Винаги правила онова, което той й казвал. И този път не било по-различно. Кейтрин се подчинила за всичко: за коланите и за диетата, макар че те й причинявали ужасно много болка. Направила го, защото се бояла да му се противопостави, което никак не е чудно като се има пред вид факта, че повече от двадесет години Лио посветил на това да прекърши характера й.

— Тя е посещавала колеж — обади се Тони. — Това не е ли бил опит да спечели свободата си?

— Не — отвърна мисис Янси. — Колежът бил идея на Лио. През 1937-ма година той отишъл в Европа за седем или осем месеца с цел да продаде последните си акции на стария континент. Усетил приближаването на Втората световна война и не желаел да има замразен капитал в Европа. Лио не желаел да вземе и Кейтрин със себе си. Подозирам, че е искал да съчетае работата с удоволствието. Той беше силно сексуален тип. А както чувам, някои от европейските публични домове предлагат всякакви откачени удоволствия — точно такива, каквито на него му харесвали. Мръсен стар пръч! Кейтрин щяла да му пречи. И Лио решил, че тя трябва да отиде в колеж, докато той е извън страната. Уредил й да отседне у едно семейство в Сан Франциско — познати на Лио. Те притежавали компания, която била дистрибутор на вино, бира и ликьор в района на Залива. Едни от стоките им били продуктите на „Шейд Трий Виниърдс“.

— Но той е поел доста голям риск като я е оставил да се изплъзне от надзора му — обади се Джошуа.

— Очевидно той не е бил на същото мнение — рече мисис Янси, — и се оказал прав. През всичките тези месеци в негово отсъствие тя нито веднъж не направила опит да се освободи от неговото пагубно влияние. Кейтрин не казала на никого за нещата, които той правел с нея. Тя дори и не помислила да каже на някого. Кейтрин била прекършена душа, казвам ви! Заробена! Това е точната дума. Била е заробена, но не като работник в плантацията, а психически и емоционално. Когато Лио се върнал от Европа, той я накарал да напусне колежа. Взел я със себе си обратно в Сейнт Хелена и тя не се възпротивила. Не е можела да му се противопостави. Просто не е знаела как.

Стенният часовник отбеляза часа — два отмерени тона. Звуците отекнаха меко в тавана на гостната.

Джошуа седеше на крайчеца на стола си. В този миг той се дръпна назад, докато главата му отново докосна калъфката облегалката. Беше пребледнял, а около очите му имаше тъмни кръгове. Бялата му коса вече не беше пухкава, а хилава и безжизнена. За краткото време, през което Хилари бе прекарала с него, той сякаш бе остарял с години. Изглеждаше напълно изцеден.

Тя знаеше как се чувства той. Фамилната история на Фрай беше обезпокояващо мрачен разказ за нечовешкото отношение на човек към човека. Колкото повече се ровеха в този хаос, колкото по-потискащи факти откриваха. Сърцето нямаше как да не откликне, а духът униваше след всяко грозно разкритие.

Говорейки сякаш на себе си, за да подреди мислите си, Джошуа каза:

— И така те са се върнали в Сейнт Хелена и са подновили извратената си връзка от там, откъдето са я били прекъснали. После станала белята, тя забременяла и никой нищо не е подозирал в Сейнт Хелена!

— Невероятно! — възкликна Тони. — Обикновено една проста лъжа е най-доброто решение, защото никога не можеш да се объркаш. Но историята за Мери Гюнтер е така дяволски заплетена! Пълно изопачаване на истината. Трябвало е да жонглират със стотина топки едновременно. И все пак, справили са се без нито един фал.

— О, съвсем не! Имало е един-два фала.

— Какви например?

— Ами, например… когато тръгнала от Сейнт Хелена, за да дойде при мене и да роди детето си, Кейтрин съобщила на хората, че Мери Гюнтер я е уведомила за бебето — то се било родило вече. Сега, това е било глупаво! Наистина глупаво. Кейтрин казала, че отива в Сан Франциско, за да вземе детето. Казала, че в съобщението си Мери споменала за това колко е прекрасно бебето, но пропуснала да спомене дали е момче или момиче. По този трогателен начин Кейтрин се опитала да се прикрие, защото е нямало как да знае пола на детето си преди то да се роди. Тъпа работа! Трябвало е да постъпи по-умно. Това е била единствената й грешка — да каже, че детето се е родило преди да тръгне от Сейнт Хелена. Ох, зная, че е била с напълно разбити нерви! Зная, че не е можела да мисли трезво. Не би могла да е психически стабилна жена след всичко, което й бе причинил през годините Лио… Това, че беше бременна и че е трябвало да го крие под коланите, после смъртта на Лио и то във време, когато тя най-много се нуждаеше от него… всички тези неща я бяха довели до нервна криза. Тя не беше съвсем в ред и не е могла да го измисли както трябва.

— Не разбирам — рече Джошуа. — Защо да е било грешка, като е казала, че бебето на Мери Гюнтер се е родило? Какъв е фалът?

Галейки котарака, мисис Янси отговори на въпроса му:

— Кейтрин е трябвало да каже на хората от Сейнт Хелена, че бебето още не се е родило, но че го чакат всеки момент, а тя отива в Сан Франциско, за да бъде с Мери. По този начин не би се обвързала с версията си за едно бебе. Но не се е сетила за такава възможност. Не е осъзнала какво може да стане. Казала на всички, че бебето е само едно и че вече е на лице. А после дойде при мене и роди близнаци.

— Близнаци?! — изуми се Хилари.

— По дяволите! — възкликна Тони.

От изненада Джошуа скочи на крака.

Белият котарак усети напрежението, вдигна глава от скута на мисис Янси и изгледа с любопитство всеки един от присъстващите в стаята. Кехлибарените му очи горяха с вътрешен пламък.

* * *

Таванската стая беше голяма, но не и толкова голяма, че да попречи на Бруно да усети онова, което ставаше — стаята го притискаше. Той се огледа, търсейки с какво да се занимава, тъй като безделието утежняваше клаустрофобията му.

Щангите му омръзнаха преди още огромните му ръце да го заболят от упражнението.

Взе една книга от полицата и се опита да чете, но не беше в състояние да се съсредоточи.

Мозъкът му още не се бе прояснил. Мяташе се от една мисъл на друга, както някой изпаднал в кротко отчаяние бижутер би търсил торбичка с диаманти, оставена не където трябва.

Бруно говореше на своето мъртво „аз“. Той търсеше паяци в мръсните и прашни ъгли и ги смачкваше.

Започна да пее на себе си.

Смееше се от време на време, без да разбира какво точно му се бе видяло смешно.

Освен това плачеше.

Проклинаше Кейтрин.

Кроеше планове.

Крачеше, крачеше, крачеше…

Нямаше търпение да излезе от къщата и да започне да търси Хилари-Кейтрин, но знаеше, че ще бъде глупаво, ако излезе посред бял ден. Беше сигурен, че съучастниците на Кейтрин бяха навсякъде из Сейнт Хелена. Приятелите й от оня свят. Други възкръснали мъртви — мъже и жени от Другата Страна, скрили се в нови тела. Всички те ще го търсят. Да, да! Може би десетки и десетки мъртъвци! Твърде лесна мишена ще бъде той през деня. Трябваше да почака до залез-слънце, преди да тръгне да търси кучката. Макар нощта да бе любимото време от денонощието за живите мъртъвци — времето, в което те се разхождаха наоколо в особено големи количества и въпреки че щеше да бъде в голяма опасност, докато дебнеше Хилари-Кейтрин през нощта, Бруно щеше също така да спечели от тъмнината. Нощните сенки щяха да го скрият от преследвачите му, така както скриваха и тях от него. При такова изравняване на шансовете, успехът зависеше само от това кой беше по-умен — той или Кейтрин. А ако този беше единственият критерий, то тогава той може би имаше по-добри шансове да спечели. Защото Кейтрин беше умна и безкрайно хитра, подла и коварна, но не бе така съобразителна като него.

Бруно вярваше, че ще бъде в безопасност, ако останеше в къщата през деня. Каква ирония на съдбата наистина! Цели тридесет и пет години той нито за миг не се бе чувствал в безопасност, докато бе живял с Кейтрин. Сега къщата беше надеждно убежище, той като бе единственото място, където Кейтрин и съучастниците й не биха го търсили. Тя искаше да го хване и да го доведе точно тук. Бруно знаеше това. Знаеше го! Тя бе дошла чак от отвъдното по една-единствена причина: да го заведе на върха на скалата, после покрай къщата и най-накрая до вратите, които бяха в земята в края на поляната зад къщата. Кейтрин искаше да го сложи в тази дупка в земята и да го заключи там завинаги. Точно така му бе казала, че ще направи, ако трябвало да се върне, за да го накаже. Той не беше забравил. Сега тя очакваше, че Бруно ще избягва скалата и старата къща на всяка цена. Никога не би се сетила да го търси в неговата отдавна изоставена таванска стая. За нищо на света не би се сетила!

Бруно бе така доволен от своето блестящо хрумване, че се засмя на глас.

Ала в следния миг през главата му мина ужасна мисъл! Ами ако тя все пак се сетеше да го търси тук и дойдеше с неколцина от своите приятели — други възкръснали мъртъвци?! Щяха да бъдат достатъчно, за да го преборят и после нямаше да го влачат кой знае колко надалече! Вратите в земята бяха точно зад къщата. Ако Кейтрин и нейните приятели от пъкъла го хванеха тук, те щяха да успеят за не повече от минута да го завлекат до онези врати и да го хвърлят в онази тъмна стая с шепотите.

Уплашен, Бруно се върна при леглото, седна до своето „аз“ и се опита да се овладее и да си вдъхне смелост, че всичко ще бъде наред.

* * *

Джошуа не можеше да си намери място. Той крачеше нагоре-надолу по една от пътеките в гостната на мисис Янси.

— Когато Кейтрин роди близнаци — продължаваше да разказва старата жена, — тя разбра, че сложната лъжа за Мери Гюнтер скоро ще се разпадне. Хората в Сейнт Хелена бяха подготвени за едно дете. Както и да обясняваше второто, щяха да възникнат подозрения. Мисълта, че всички, които познаваше, щяха да разберат какво бе направила с баща си… Хм, предполагам, че й е дошло твърде много, предвид всичко, което се бе случило в живота й. Тя просто не издържа. Цели три дни бълнуваше така, сякаш гореше в треска — бърбореше като побъркана. Лекарят й даде успокоителни, ала те невинаги действаха. Тя викаше, молеше се и говореше несвързано. Помислих си да повикам ченгетата, за да я отведат и заключат в някоя добре изолирана стая. Обаче аз не исках да направя това. Бог ми е свидетел, че не исках.

— Но тя е имала нужда от психиатър — рече Хилари. — Да я оставите просто така да вика цели три дни… не е било добра идея. Изобщо не й е помогнало.

— Навярно не — отвърна мисис Янси, — но аз не можах да направя нищо друго. Тоест, когато човек управлява публичен дом, то той не иска да си има вземане-даване с ченгетата, освен когато трябва да им дава пари, за да си затварят очите. Те обикновено не си пъхаха носовете в такова елегантно заведение, каквото управлявах аз. В края на краищата някои от клиентите ми бяха влиятелни политици и богати бизнесмени, а ченгетата не искаха да безпокоят с обиски важните босове. Обаче ако аз изпратех Кейтрин в болница, знаех много добре, че вестникарите веднага щяха да подхванат историята, а после щеше да се наложи полицията да затвори заведението ми. Не можеха просто ей тъй да ме оставят да си въртя бизнеса, ако се вдигнеше шум в пресата. По никакъв начин! Абсолютно невъзможно! Щях да изгубя всичко. А и лекарят ми беше разтревожен, че авторитетът и работата му ще бъдат сринати, ако редовните му пациенти научеха, че той обслужва проститутки. В наши дни никой лекар не би загубил правото си да практикува, дори ако стане известно, че прави дисекция на алигатори със същите инструменти, които използва в кабинета си. Но през 1940-та хората бяха по-… придирчиви. Така че, нали разбирате, налагаше се да помисля за себе си, да защитя лекаря си, момичетата…

Джошуа застана до стола, на който седеше старицата. Той сведе поглед към нея, запечатвайки в съзнанието си семплата рокля и престилката, тъмнокафявите ластични чорапи, строгите черни обувки и котарака с белоснежната свилена козина, опитвайки се да проникне през фасадата на добродушна бабка и да стигне до същността на жената под нея.

— Когато приехте от Кейтрин трите хиляди долара, не поехте ли и някаква отговорност спрямо нея?

— Аз не съм я молила да идва при мене, за да си роди бебето — отвърна мисис Янси. — Бизнесът ми струваше доста повече от три хиляди долара. Нямах намерение да захвърля такава сума заради някакви принципи. Така ли мислите, че би трябвало да направя? — Тя поклати побелялата си глава, невярваща. — Ако наистина смятате, че това би трябвало да направя, то тогава вие живеете в нереален свят, драги ми господине.

Джошуа я изгледа строго, неспособен да каже и дума от страх, че ще започне да й крещи. Той не желаеше да бъде изхвърлен от дома й преди да бъде сигурен, че е получил всичката информация, отнасяща се до бременността на Кейтрин Ан Фрай и близнаците. Близнаци!

— Вижте, мисис Янси — обади се Тони, — малко след като сте приели Кейтрин, вие сте открили, че тя се е опасала с колани и сте разбрали, че има вероятност тя да изгуби бебето. Признахте, че докторът ви е казал това.

— Да.

— Казал ви е, че Кейтрин може да умре също така.

— Е и?

— Смъртта на бебе или смъртта на родилка… нещо от този род би могло да стане причина да затворят заведението ви точно толкова бързо, колкото и ако бяхте извикали ченгетата да се справят с жена, изпаднала в нервна криза. И все пак вие не сте отпратили Кейтрин, когато още е имало време за това. Макар да сте знаели, че положението й е рисковано, вие сте задържали трите хиляди долара и сте й разрешили да остане. Сега вие сигурно разбирате, че ако някой умре, сте задължена да съобщите в полицията и да рискувате да затворят заведението ви.

— Няма проблеми — отвърна мисис Янси. — Ако бебетата бяха умрели, щяхме да ги отнесем тайно в куфар и да ги заровим някъде на някой хълм в Марин Каунти. А може би щяхме да сложим нещо тежко в куфара и просто да го хвърлим от Голдън Гейт Бридж.

Джошуа изпита непреодолимо желание да сграбчи старата жена за сивия кок и да я вдигне от стола й, да я раздруса здраво и да я изтръгне от наглата й невъзмутимост. Вместо това той се обърна с гръб към нея, пое дълбоко въздух и отново закрачи по пътеката на цветчета, гледайки ядно към пода.

— Ами Кейтрин? — попита Хилари. — Какво щяхте да направите, ако тя бе умряла?

— Същото, както ако близнаците се бяха родили мъртви — отвърна безгрижно мисис Янси. — Но, разбира се, нямаше да можем да я напъхаме в куфар.

Джошуа спря в долния край на пътеката и се извърна към старицата, втрещен. Тя не се опитваше да оригиналничи — изобщо не схващаше мрачния хумор в тази ужасяваща забележка. Тя просто установяваше факт.

— Ако нещо станеше, щяхме да изхвърлим трупа — рече мисис Янси в отговор на въпроса на Хилари. — И така щяхме да уредим всичко, че никой да не знае за идването на Кейтрин в моето заведение. Аз не съм убийца. Говорим за онова, което бих направила… което всеки нормален човек в моето положение би направил, ако тя или бебетата бяха умрели от естествена смърт. Естествена смърт. За бога, ако бях убийца, аз отдавна да бях пречукала Кейтрин, когато тя не беше на себе си и когато не знаех дали ще се оправи, или не. Тогава тя бе заплаха за мене. Не знаех дали това няма да ми струва къщата, бизнеса, всичко! Но аз, видите ли, не я удуших. Мили боже, такава мисъл никога не би ми минала през ума! Аз бдях над нея през цялото време, докато тя бълнуваше. Извадих я от истеричните й пристъпи и всичко се оправи.

— Казахте ни, че Кейтрин викала и се молела и говорела несвързано — обади се Тони. — Това звучи малко…

— Само три дни — рече мисис Янси. — Трябваше да я завържем за леглото, за да я предпазим да не нарани сама себе си. Но тя беше болна само три дни. Така че навярно не е било нервна криза, а просто временно разстройство. След три дни тя вече беше съвсем здрава.

— Близнаците — рече Джошуа. — Нека се върнем на близнаците. Всъщност това искаме да знаем.

— Мисля, че всичко ви казах — отвърна мисис Янси.

— Идентични близнаци ли бяха?

— Как може да каже човек, когато са едва-що родени? Целите са сбръчкани и червени. Няма начин да се познае дали са различни, или идентични, когато е толкова скоро след раждането.

— Докторът не бе ли направил изследване…

— Ние се намирахме в първокласен публичен дом, мистър Райнхарт, а не в болница. — Мисис Янси разтърка гушката на белия котарак и той закачливо замахна с лапата си към нея. — Лекарят нямаше нито време, нито апаратура, за да направи онова, което току-що споменахте. Освен това защо би трябвало да ни е грижа дали близнаците са идентични, или не?

— Кейтрин е кръстила едното момче Бруно — рече Хилари.

— Да — отговори мисис Янси. — Открих това, когато той започна да изпраща чековете след смъртта на Кейтрин.

— Как кръсти другото дете?

— Нямам ни най-малка представа. Когато си тръгна, тя още не ги бе кръстила.

— Но нима имената не са били вписани в свидетелствата им за раждане? — попита Тони.

— Нямаше свидетелства — отвърна мисис Янси.

— Как така?

— Ражданията не бяха регистрирани.

— Но законът…

— Кейтрин настояваше ражданията да не бъдат записани. Плащаше добри пари за онова, което искаше, и ние се погрижихме тя да го получи.

— И докторът се съгласи с това? — попита отново Тони.

— Той получи хиляда долара, за да изроди близнаците и да си затваря устата — рече Рита Янси. — С хиляда долара човек можеше да купи много повече неща в онези дни, отколкото сега. Той получи доста пари, за да заобиколи едно-две правила.

— И двете ли бебета бяха здрави? — попита Джошуа.

— Бяха мършави — отвърна мисис Янси. — Адски мършави. Две малки дребосъчета… Вероятно защото Кейтрин бе пазила диета месеци наред, а и заради коланите. Но и двете ревяха така здраво и силно, както всички други бебета, а и апетитът им доста си го биваше. Изглеждаха съвсем здрави, само където бяха дребни.

— Колко време Кейтрин остана при вас? — попита Хилари.

— Почти две седмици. Това време й трябваше, за да възстанови силите си след тежкото раждане. А на бебетата им бе нужно, за да сложат малко месце върху кокалчетата си.

— Когато си тръгна, тя и двете ли бебета взе?

— Разбира се. Моето заведение не беше детска градина. Отдъхнах си, когато си отиде.

— Знаехте ли, че тя възнамерява да отнесе в Сейнт Хелена само едното дете? — попита Хилари.

— Да, разбрах, че такива са й намеренията.

— Каза ли ви какво смята да прави с другото бебе? — попита Джошуа, поемайки от Хилари ролята на питащия.

— Мисля, че спомена нещо за осиновяване — отвърна мисис Янси.

— Мислите ли? — възкликна Джошуа ядосано. — Нима никак не ви е било грижа какво може да се случи с тези две безпомощни бебета в ръцете на една явно неуравновесена психически жена?

— Тя се бе възстановила.

— Глупости!

— Казвам ви, ако я бяхте срещнали на улицата, изобщо не бихте и помислили, че има някакви проблеми.

— Но, за бога! Под тази фасада…

— Тя беше тяхна майка — рече превзето Рита Янси. — Не би им сторила нищо лошо.

— Но не сте била убедена в това — рече Джошуа.

— Разбира се, че бях — заяви мисис Янси. — Винаги високо съм уважавала майчинството и майчината любов. Майчината любов може да извърши чудеса.

Отново Джошуа изпита силно желание да сграбчи сивия кок на върха на главата й.

— Кейтрин не е могла да даде бебето за осиновяване — обади се Тони. — Не е било възможно без свидетелство за раждане, с което да докаже, че детето е нейно.

— Което ни предоставя няколко неприятни варианта за обсъждане — рече Джошуа.

— Хора, честно казано, вие ме изумяване — каза мисис Янси, поклащайки глава и почесвайки котарака си. — Иска ви се да вярвате винаги в най-лошото. Никога не съм виждала по-големи песимисти от вас тримата. Нито за миг вие не престанахте да мислите, че тя е зарязала момченцето си пред нечия врата. Но Кейтрин навярно е оставила детето в приют за сираци или може би в някоя църква, или някъде, където да го намерят веднага и да се погрижат за него. Предполагам, че е бил осиновен от богати и млади съпрузи, отгледан в прекрасен дом с много любов и добро възпитание и куп други хубави неща.

* * *

В таванската стая, очаквайки идването на нощта, отегченият, нервен, самотен, тревожен, понякога апатичен, но по-често трескав Бруно прекара следобеда в четвъртък, говорейки на своето мъртво „аз“. Той се надяваше да уталожи хаотично разбърканото си съзнание и да добие чувство за целеустременост, но не можа почти нищо да постигне. Мислеше, че ще се почувства по-щастлив и не така самотен, ако поне можеше да надникне в очите на другото си аз, както някога, когато те често седяха заедно, взирайки се един в друг часове наред, общувайки без думи, споделяйки… когато бяха едно, едно — просто едно цяло. Бруно си спомни онзи миг в банята на Сали (беше едва вчера), когато, застанал пред огледалото, взе собственото си отражение за своето друго аз. Докато се взираше в очите, които бе мислил за очите на другото си аз, той се почувства прекрасно и бе обзет от някакъв блажен покой. Сега Бруно отчаяно се мъчеше да си върне онова състояние на духа. Колко несравнимо по-добре би било, ако можеше да надзърне в истинските очи на другото си аз, въпреки че сега те бяха кухи и невиждащи. Ала неговото аз лежеше на леглото с плътно затворени очи. Бруно докосна очите на другия Бруно. Орбитите им бяха студени. Клепачите си оставаха спуснати под нежно милващите връхчета на пръстите му. Той заопипва извивките на тези плътно затворени очи и усети скритите шевове — малки възелчета от конци, които държаха клепачите спуснати. Въодушевен от перспективата да види очите на другото си аз, Бруно се изправи и забърза към долния етаж с намерение да вземе бръснач, малки извити ножички, игли, куки за плетене и други подобни на хирургическите инструменти, които можеха да бъдат от полза при отварянето на очите на другия Бруно.

* * *

Ако Рита Янси разполагаше с повече информация за близнаците Фрай, то нито Хилари, нито Джошуа биха могли да я измъкнат от нея. Тони ясно виждаше това, макар Джошуа и Хилари да не го разбираха. Всеки миг те можеха да кажат нещо толкова сърдито, язвително и хапливо, че старицата щеше да се обиди и да ги изпъди от къщата си.

Тони съзнаваше, че Хилари е дълбоко потресена от сходството между мъките, които тя бе преживяла в детството си и агонията на Кейтрин. Вътрешно Хилари кипеше срещу трите вида отношение, което Рита Янси показа: изблици на фалшиво и превзето морализиране, кратки моменти на лицемерна и сладникава сантименталност и съвсем искрена, постоянна и зашеметяваща душевна грубост.

Джошуа усещаше как себеуважението му се руши, защото той бе работил за Кейтрин двадесет и пет години, без да забележи тихата лудост, която е клокочела под добре премереното й повърхностно спокойствие. Той бе отвратен от себе си, а следователно и много по-уязвим от всеки друг път. А тъй като мисис Янси, дори при най-обикновени случаи, беше от онези хора, които Джошуа презираше, търпението на адвоката към нея би се побрало и в напръстник, в който е натъпкан поне един театрален костюм, плюс общата мъдрост на последните четири американски президента.

Тони стана от дивана и отиде до поставката за крака, която беше пред стола на мисис Янси. Той седна там, използвайки като предлог желанието си да погали котарака. Сменяйки мястото си, Тони застана между старицата и Хилари, както и между нея и Джошуа, който изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да сграбчи мисис Янси и да я раздруса. Столчето за крака беше добра позиция, от която да продължи разпита по най-невинен начин. Галейки котарака, Тони непрекъснато бъбреше на старицата, опитвайки се да я очарова, да я омае, използвайки стария Клеменцов похват на „хрисима, мека душа“, който толкова му бе помагал в работата му на полицай.

Не след дълго той я попита дали по време на раждането на близнаците е имало нещо необикновено.

— Необикновено ли? — зачуди се мисис Янси. — Нима цялата работа не ви се вижда необикновена?

— Права сте — отвърна Тони. — Не зададох въпроса си както трябва. Онова, което имам предвид е самото раждане — нещо необикновено в болките на родилката или контракциите, нещо по-особено в състоянието на бебетата, когато са излизали от нея, нещо необичайно.

Тони видя как в очите й проблесна изненада, когато въпросът му сякаш отключи отдавна забравен спомен.

— Всъщност — продума Рита Янси, — наистина имаше нещо необикновено.

— Позволете да отгатна — рече Тони. — И двете бебета са се родили увити в части от плацентата.

— Точно така! Откъде знаете?

— Просто улучих отговора.

— Дявол да го вземе, така беше! — възкликна мисис Янси и поклати показалеца си към него. — Вие сте по-умен, отколкото всъщност показвате.

Тони се насили да й се усмихне. Трябваше да се насили, защото в Рита Янси нямаше нищо, което би могло да извика искрена усмивка на устните му.

— И двете се родиха с качулки — каза тя. — Главичките им бяха почти изцяло покрити с плацента. Лекарят беше виждал такова нещо и преди и се бе справял, разбира се. Но мислеше, че вероятността и двата близнака да имат качулки е едно на един милион.

— Кейтрин знаеше ли за това?

— За качулките ли? Тогава не. Тя беше в безсъзнание от болките. А после три дни не беше на себе си.

— А по-късно?

— Сигурна съм, че научи — рече мисис Янси. — Това не е нещо, което ще забравиш да кажеш на майката. Всъщност… спомням си, че аз сама й казах. Да, да! Аз й казах! Сега си спомням съвсем ясно. Тя беше очарована. Знаете ли, някои хора мислят, че дете, родено с качулка на главата ще бъде надарено със силни телепатични способности.

— И Кейтрин ли мислеше така?

Рита Янси се намръщи.

— Не, тя каза, че било лош знак, а не добър. Лио се интересувал от свръхестественото и Кейтрин бе прочела няколко книги от сбирката му, посветена на окултизма. В една от тези книги се казвало, че когато се родят близнаци с качулки, това било… не мога точно да си спомня какво каза тя, че означавало, но не беше хубаво. Някакво лоша поличба или нещо подобно.

— Знакът на дявола? — попита Тони.

— Да! Точно така!

— Значи тя е вярвала, че бебетата й са белязани от дявола и душите им вече са били прокълнати?

— Почти бях забравила за това — каза мисис Янси.

Тя се загледа някъде в пространството зад Тони, без да вижда нищо, сякаш надничаше в миналото и се мъчеше да си спомни нещо…

Хилари и Джошуа стояха отзад, притихнали. Тони се оживи от факта, че те признаваха авторитета му.

След малко мисис Янси продължи.

— Когато Кейтрин ми каза, че това е знакът на дявола, устата й сякаш залепнаха. Тя не желаеше да говори повече. Няколко дни мълча като риба. Лежеше по гръб, гледаше втренчено тавана и почти не мърдаше. Изглеждаше така, сякаш мислеше доста усилено за нещо. После изведнъж започна да се държи толкова странно, че аз се запитах дали все пак не е по-добре да я изпратим в лудница.

— Крещеше ли, викаше ли както преди? — попита Тони.

— Не, не! Този път само говореше. Доста несвързани, напрегнати и побъркани приказки. Каза ми, че близнаците са деца на дявола. Довери ми, че е изнасилена от някакво адско изчадие — зелено и люспесто, с огромни очи, раздвоен език и дълги нокти. Кейтрин ми каза, че то дошло от Ада и я насилило, за да му роди тя деца. Побъркана история, а? Тя се кръстеше и кълнеше, че е вярно. Дори описа този демон. Пък и описанието беше доста добро — съвсем подробно и много точно. А когато ми описа как точно я е изнасилило, тръпки ме полазиха, макар да знаех, че това са само глупости. Разказът й беше цветист и плод на богато въображение. Отначало си мислех, че се шегува. Просто ми разказва врели-некипели, за да се посмеем. Обаче тя никак не се смееше, а и аз не виждах нищо смешно. Напомних й, че ми е разказала за Лио и тя се развика. Как крещя само! Чак прозорците затрепериха! Отрече да е говорила такива неща. Преструваше се на обидена. Беше ми толкова сърдита, загдето съм намекнала за кръвосмешение и се държеше така надуто и превзето — истинска „света вода, ненапита“! Беше решила да ме накара да й се извиня… Е, как да не й се посмея?! Това още повече я разсърди. Казваше, че не е бил Лио, макар и двете да знаехме много добре, че той си беше виновникът. Кейтрин направи всичко възможно да ме накара да повярвам, че бащата на близнаците е дяволът. И доста добре играеше, казвам ви! Разбира се, нито за секунда не повярвах. Всичките глупости за това как някакво създание от Ада си е пъхнало оная работа в нея, бяха абсолютна помия! Обаче аз започнах да се питам дали тя е успяла да убеди себе си, защото ми се виждаше напълно уверена — до фанатизъм. Сподели с мене страха си за това, че ако вярващите хора откриели връзката й с дявола, щели да я изгорят жива заедно с бебетата й. Помоли ме да пазя тайната й. Да не казвам на никого за качулките на близнаците. После ми каза, че децата й носели белега на дявола и между краката си. Помоли ме да пазя и тази тайна.

— Между краката си ли? — изуми се Тони.

— О, тя се държеше съвсем като побъркана! — рече Рита Янси. — Непрекъснато повтаряше, че бебетата й имали между краката си органа на баща си. Каза също, че и аз съм забелязала това. Отново ме помоли да не казвам на никого. Е, това направо бе смешно! И двете момченца си имаха съвсем обикновени пишлета, но Кейтрин бърбори за дяволи още два дни. Понякога като че ли наистина изпадаше в истерия. Искаше да знае колко пари ще искам, за да запазя тайната за дявола. Казах й, че не искам и цент за това, но че ще се съглася на петстотин долара месечно, за да не говоря за Лио и всичко останало — всичко от действителната история. Това малко я успокои, но мисълта за дявола бе все още в главата й. Вече тъкмо си казвах, че Кейтрин наистина си вярва и че трябва моят доктор да я прегледа, когато тя изцяло замлъкна по този въпрос. Сякаш напълно се вразуми. А може и да й е омръзнала тази нейна шега. Както и да е, от устата й не излезе нито дума повече за дяволи. От този момент нататък, докато взе бебетата си, тя се държеше прилично и около седмица след това си тръгна.

Тони мислеше върху думите на мисис Янси. Като вещица, прегърнала любимото си животно, старицата милваше белия котарак.

— Ами ако… — каза Тони. — Ами ако… ами ако… ами ако?

— Ако какво? — попита го Хилари.

— Не зная — отвърна той. — Отделните парчета се подреждат… но изглежда толкова налудничаво. Може би аз подреждам мозайката по съвсем погрешен начин. Трябва да помисля. Просто още не съм сигурен.

— Е, имате ли още въпроси към мене? — попита мисис Янси.

— Не — отвърна Тони, ставайки от столчето. — Не се сещам за нищо друго.

— Мисля, че получихме онова, за което дойдохме — съгласи се Джошуа.

— Дори повече, отколкото очаквахме — рече Хилари.

Мисис Янси вдигна котарака от скута си, сложи го на пода и стана от стола.

— Толкова време загубих за тази адски глупава история. Трябваше да съм в кухнята. Имам работа. Тази сутрин наточих четири кори за пай. Сега трябва да наглася пълнежите и да ги сложа всички във фурната. Внучетата ми ще дойдат за обяд, а всяко има различен любим пай. Понякога малките душички са такива пакостници, но без тях наистина съм загубена.

Котаракът чевръсто прескочи поставката за крака и се стрелна по изпъстрената с цветчета пътека покрай Джошуа и под ъгловата масичка.

Точно когато животното замря на едно място, къщата се раздвижи. Два миниатюрни стъклени лебеда се претърколиха от лавицата и паднаха върху дебелия килим, без да се счупят. Два гоблена се откачиха от стената и паднаха. Прозорците затракаха.

— Земетресение — рече мисис Янси.

Подът се люлееше като палубата на кораб в развълнувано море.

— Няма причина за тревога — обади се отново мисис Янси.

Движението престана.

Сърдитото ръмжене на земята утихна.

Къщата се успокои.

— Виждате ли? — рече мисис Янси. — Спря!

Но Тони предусещаше приближаващи ударни вълни… макар че нито една от тях не бе свързана със земетресението.

* * *

Най-напред Бруно отвори мъртвите очи на другото си аз и в началото бе разстроен от онова, което видя. Те не бяха ясните, наелектризиращи, сиво-сини очи, които той познаваше и обичаше. Тези бяха очите на чудовище. Бяха сякаш подути, прогнили, меки и изпъкнали. Белите части бяха на червеникавокафяви петна, полуизсъхнали и потъмнели от спукани кръвоносни съдове. Ирисите бяха замъглени и мръсни, не така сини, както бяха като живи. Сега цветът им приличаше на синина от силен удар — тъмни и ранени.

Обаче колкото по-дълго се взираше Бруно в тях, толкова по-поносими ставаха те. В края на краищата това бяха очите на неговото друго аз, все още част от него, очи, които все още познаваше по-добре от всички други хора на света, очи, на които все още вярваше и които обичаше, и които го обичаха и му вярваха. Бруно се опита да не ги гледа, а да надникне вътре в тях, под разложената повърхност, където (толкова много пъти в миналото) той бе осъществявал тази ослепителна и вълнуваща връзка с другата половина от своята душа. Сега вече не чувстваше предишната магия, тъй като очите на мъртвия Бруно не се взираха в неговите. Въпреки всичко самият акт на проникването с поглед в мъртвите очи на другия съживиха някак спомените му за това какво означаваше пълното единство с неговото друго аз. Той си спомни чистото, сладостно удоволствие и чувството на пълнота от единението със себе си… само той със себе си срещу целия свят и без страх от самотата.

Той се вкопчи в спомена си, защото всичко, което му оставаше сега, бяха само спомени.

Дълго седя Бруно на леглото, взрял се в очите на трупа.

* * *

Самолетът на Джошуа Райнхарт се отправи с рев на север към Напа, прорязвайки насочилия се на изток въздушен фронт.

Хилари погледна надолу към разкъсаните облаци и пожълтелите есенни хълмове на няколко хиляди метра под облаците. Над главите им беше само кристалносиньото небе и далечната бяла диря в стратосферата, оставена от военен реактивен самолет.

Далече на запад, докъдето погледът стигаше, плътна, огромна маса от сиво-черни облаци се простираше на север и юг. Огромните буреносни кълба се носеха като гигантски кораби в морето. До вечерта долината Напа, всъщност небето над цялата северна част на щата — от полуостров Монтерей до границата с Орегон, щеше да бъде покрито отново с вещаещи буря облаци.

През първите десет минути след излитането Хилари, Тони и Джошуа мълчаха. Всеки един от тях бе зает със собствените си мрачни мисли… и страхове.

След малко Джошуа каза:

— Близнакът сигурно е двойникът, когото търсим.

— Очевидно — съгласи се Тони.

— И така, Кейтрин не се е опитала да разреши проблема си като убие едното дете — обади се отново Джошуа.

— Явно не — съгласи се пак Тони.

— Но кой от двамата убих аз? — попита Хилари. — Бруно или неговия брат.

— Ще ексхумираме тялото и ще видим какво можем да разберем от него — рече Джошуа.

Самолетът попадна във въздушна яма. Светкавично се спусна двеста метра надолу, подобно на влакчетата в лунапарковете, а след това се стрелна нагоре и достигна предишната си височина.

Когато стомахът й се озова на предишното познато място, Хилари каза:

— Добре, нека да поговорим за това и да видим дали можем да намерим задоволителни отговори. Всички ние седим тук и само предъвкваме едно и също нещо. Ако Кейтрин не е убила брата близнак на Бруно, за да поддържа лъжата за Мери Гюнтер, тогава какво е направила с него? Къде, по дяволите, е бил той през всичкото това време?

— Е, нека не забравяме теорията на мисис Янси за оставеното с късмет дете — каза Джошуа, произнасяйки името на Рита Янси по такъв начин, щото да не остане и най-малкото съмнение, че нуждата да я споменава дори мимоходом го разстройваше и оставяше лош вкус в устата му. — Вероятно Кейтрин наистина е оставила едното близначе, увито като вързоп пред нечия врата, в църква или в сиропиталище.

— Не зная… — рече Хилари със съмнение в гласа. — Не ми харесва тази история, но не зная точно защо. Тя е просто прекалено… банална… прекалено нищожна… прекалено романтична. По дяволите! Нито една от тези думи не ми върши работа. Не зная как да го кажа. Просто усещам, че Кейтрин не би постъпила така. Твърде…

— Твърде подредена и гладка е — намеси се Тони. — Точно както историята за Мери Гюнтер бе прекалено спретната, за да може да ме убеди. Изоставяйки едното близначе би бил най-бързият, лесният и простият (макар и не най-моралният) начин да разреши проблема си. Но хората много рядко избират най-бързия, лесния и безопасен начин… особено когато са в стресова ситуация, както е била Кейтрин, когато е излязла от публичния дом на мисис Янси.

— Все пак — рече Джошуа, — не можем напълно да отхвърлим такава възможност.

— Мисля, че можем — възпротиви се Тони. — Защото, ако приемете, че братът е бил прибран, осиновен и отгледан от съвсем непознати хора, то вие би трябвало да можете да обясните как Бруно и брат му са се озовали отново заедно. Тъй като раждането на брата не е било регистрирано, той не би могъл да установи кръвната си връзка. Единственият начин да попадне отново на Бруно би бил чиста случайност. Но дори да приемем случайността, как тогава братът на Бруно, отгледан в съвсем различен дом и в съвсем различна среда от тази на Бруно и без да познава Кейтрин… е могъл да има същата свирепа омраза към нея и да се страхува от нея толкова много.

— Не е лесно — призна Джошуа.

— Трябва само да обясните как братът е станал същият психопат като Бруно и как е развил абсолютно същите параноидни халюцинации, досущ като тези на Бруно.

Самолетът монотонно бръмчеше, придвижвайки се на север. Вятърът силно биеше по малкия му корпус.

Минута-две тримата мълчаха, седнали в златистожълтия на бели и червени ивици, елегантен скъп перков пашкул с единичен двигател и със скорост триста и двадесет километра в час.

— Вие печелите — рече Джошуа. — Не мога да обясня. Не виждам как братът би могъл да бъде отгледан съвсем отделно от Бруно и все пак да развие същата психоза. Генетиката не може да го обясни — това е сигурно.

— И така, какво имаш предвид? — попита Хилари, обръщайки се към Тони. — Че Бруно и брат му все пак не са били разделяни?

— Тя е отнесла и двете бебета в Сейнт Хелена — каза Тони.

— Но къде е бил другият близнак през всичките тези години? — попита Джошуа. — Заключен в някой килер или нещо подобно?

— Не — отвърна Тони. — Вие навярно сте го срещали много пъти.

— Какво?! Аз ли?! Не, никога! Виждал съм само Бруно.

— Ами ако… и двамата са живели като Бруно… ако са се редували?

Джошуа откъсна очи от необятното небе пред него, втренчи се за миг в Тони и премига.

— Да не искате да ми кажете, че те са играли на криеница цели четиридесет години? — попита скептично той.

— Не е било игра — отвърна Тони. — Поне не и за тях. Те са гледали на това като на отчаяна и опасна необходимост.

— Напълно ме обърквате — каза Джошуа.

Хилари се обърна към Тони и каза:

— Знаех, че имаш някаква идея, още когато започна да разпитваш мисис Янси за качулките на близнаците и за това как Кейтрин е реагирала на този факт.

— Да — отвърна Тони. — Фактът, че Кейтрин е говорила за дявола — това беше най-голямото парче от мозайката.

— За бога! — възкликна грубо и ядосано Джошуа. — Престанете с вашите проклети загадки. Свържете всичко, за да можем най-сетне Хилари и аз да разберем.

— Извинете! Аз горе-долу все още мислех на глас — каза Тони и се размърда върху седалката си. — Добре, слушайте: ще ми трябва малко време. Трябва да се върна към началото… За да разберете онова, което ще кажа за Бруно, би трябвало да разберете Кейтрин или поне да я видите така, както яз я виждам. Моята теория е… относно едно семейство, в което лудостта е била… предавана, тъй да се каже, законно поне от три поколения. Лудостта непрекъснато се засилва все повече и повече… като капитал, който с времето натрупва лихви. — Тони отново се размърда върху седалката. — Нека да започнем с Лио. Изключително авторитарен тип. За да е щастлив, той е имал нужда напълно да владее други хора. Това е и една от причините, заради която той така е напреднал в бизнеса. Но пък точно поради нея не е имал много приятели. Знаел е винаги как да наложи своето и не е отстъпвал нито на косъм. Много агресивни мъже като Лио имат различен подход в секса от онзи, който имат към всичко останало. В леглото те обичат да бъдат освободени от всякакви отговорности. Харесва им да бъдат доминирани, и да им нареждат за разнообразие… но само в леглото. Не и Лио! Дори в леглото е бил авторитарен. Настоявал е да бъде доминиращият дори в половия си живот. Харесвало му е да наранява и унижава жените, да ги нарича с мръсни думи, принуждавал ги е да вършат неприятни неща… бил е малко груб, малко садист с тях. Ние знаем това от мисис Янси.

— Но има адски голяма разлика от това да плащаш на проститутки, да задоволят някое твое перверзно желание… и да се гавриш със собственото си дете.

— Но ние знаем, че наистина се е гаврил с Кейтрин непрекъснато, през всичките тези години. Тоест в очите на Лио разликата не е била голяма. Той вероятно би заявил, че насилието над момичетата на мисис Янси е било в реда на нещата, защото им е плащал и следователно ги е притежавал… поне за известно време. Лио сигурно е бил човек със силно развито чувство за собственост… и с доста широко определение на думата „собственост“. Той би използвал същия аргумент и същата гледна точка, за да оправдае онова, което е сторил на Кейтрин. Такъв мъж мисли за детето си само като за още едно свое притежание, като за моето дете, вместо моето дете. За него Кейтрин е била предмет, неодушевена собственост, която ако не се използва, отива на вятъра.

— Радвам се, че не съм познавал този мръсник — вметна Джошуа. — Ако някога се бях здрависвал с него, днес щях да се чувствам омърсен.

— Според мене — продължи Тони, — Кейтрин като дете е била затворена в къщата и въвлечена в една брутална и покваряваща връзка с мъж, който е бил способен на всичко. И буквално не е имала никакъв шанс тя да успее да запази здравия си разсъдък при тези ужасни обстоятелства. Лио е бил извънредно студен човек, отявлен самотник, доста себичен, с много силен и извратен нагон. Възможно е, дори твърде вероятно, той да е бил емоционално разстроен човек. Може да е бил съвсем отнесен, побъркан психопат, откъснат от действителността, но в състояние да крие тази си отнесеност. Има такъв тип психопати, които имат здрав контрол върху халюцинациите си и са в състояние да канализират ненормалната си енергия в общоприети дейности, а също и да минават за нормални. Този вид психопати намират отдушник за лудостта си в една тясно ограничена и най-вече интимна сфера. В нашия случай Лио намирал известен отдушник с проститутките… но най-големият му отдушник била Кейтрин. Трябва да се досещаме, че той я е насилвал не само физически. Желанието му е било повече от сексуално. Похотта му го е тласкала към абсолютната власт. След като веднъж е успял да я прекърши физически, той не би се задоволил, докато не я прекърши и емоционално, духовно и най-накрая умствено. Когато отишла при мисис Янси, за да роди детето от баща си, тя е била точно толкова луда, колкото Лио. Очевидно обаче тя наследила и неговата способност да минава за нормална сред хората. Загубила тази си способност в разстояние на три дни, когато се родили близнаците, но след това веднага пак се съвзела.

— Кейтрин е загубила самоконтрола си още веднъж — обади се Хилари, когато самолетът се затресе, минавайки през зона от вихри.

— Да — рече Джошуа, — когато казала на мисис Янси, че е била изнасилена от дявол.

— Ако теорията ми е правилна — рече Тони, — Кейтрин е претърпяла невероятни промени след раждането на близнаците. Тя се е мятала от едно остро психопатично състояние към друго, още по-изострено. Една нова серия от халюцинации измествала старата. Тя била в състояние да поддържа спокойна и невъзмутима фасада, въпреки сексуалното насилие от страна на баща й, въпреки емоционалните и физически мъчения, на които той я е подлагал, независимо от това, че тя забременяла от него и въпреки агонията от коланите, които носела денем и нощем през всичките тези месеци, в които природата изисквала тя да расте отпред. По някакъв начин Кейтрин успяла да поддържа вид, че е нормална, въпреки всичко това. Но когато близнаците се родили и когато тя осъзнала, че лъжата й за Мери Гюнтер се разпада и се стоварва с трясък върху нея, това вече е било твърде много, за да може да го понесе. Тя изключила от действителността и си изградила представата, че е била изнасилена от дявол. Знаем от мисис Янси, че Лио се интересувал от окултизъм. Кейтрин била чела някои от неговите книги. Някъде тя прочела как има хора, които вярват, че близнаци, родени с качулки, са белязани от дявола. И тъй като нейните близнаци се родили с качулки… е, Кейтрин започнала да фантазира. А идеята тя да е невинната жертва, изнасилена от демонично създание, е била доста привлекателна: измивала от нея срама и вината за това, че износила децата на баща си. Новото положение също трябвало да се крие от света, но не е било нужно Кейтрин да го крие от себе си. То не било нещо срамно, за което тя трябвало непрекъснато да търси извинения за пред себе си. Никой не би очаквал една най-обикновена жена да се противопостави на дявола, който обладава свръхестествена сила. Ако можела само да се накара да вярва, че наистина е изнасилена от чудовище, то Кейтрин би могла да започне да мисли за себе си като за нещастна и невинна жертва.

— Но тя без друго е била такава — каза Хилари. — Била е жертва на баща си. Той я е насилил, а не тя него.

— Вярно е — отвърна й Тони. — Но той вероятно е изразходвал много време и сили, за да промие мозъка й, опитвайки се да й внуши, че грешката е в нея и че тя е виновна за тяхната перверзна връзка. Да прехвърли вината върху дъщеря си — това е често срещан начин, по който един болен мъж може да избяга от чувството си за вина. А точно такова поведение съвпада с авторитарния тип човек, какъвто е бил Лио.

— Добре — обади се Джошуа, докато самолетът се стрелкаше на север към полегатия небосклон. — Съгласен съм с всичко, което каза до тук. Може да не е било така, но има смисъл, а такава промяна е добре дошла в ситуация като нашата. И така, Кейтрин родила близнаци, загубила разсъдъка си за три дни, а после се съвзела с помощта на нова измислица, нова заблуда. Вярвайки, че е изнасилена от дявол, тя успяла да забрави, че фактически баща й е направил това. Успяла е да забрави кръвосмешението и да спечели отново самоуважението си. Всъщност тя навярно никога не се е чувствала по-добре в живота си.

— Именно — обади се Тони.

— Мисис Янси е била единственият човек, на когото Кейтрин е казала за кръвосмешението — каза Хилари. — Така че, когато се вкопчила в новата си фантазия, тя побързала да каже „истината“ на мисис Янси. Кейтрин се тревожела, че Рита Янси ще я мисли за ужасна жена и отвратителна грешница, а тя искала мисис Янси да знае, че тя е била само жертва на свръхестествено същество, на което никой не може да устои. Ето защо Кейтрин е бърборила толкова много за това.

— Но когато мисис Янси не й повярвала — рече Тони, — Кейтрин решила да пази тайната в себе си. Предполагала, че никой друг няма да й повярва. Това обаче нямало значение за нея, тъй като в съзнанието си Кейтрин била уверена, че казва истината, а истината била дяволът. Тази тайна била много по-лесна за пазене, отколкото другата за Лио.

— А Лио умрял само няколко седмици преди това — обади се отново Хилари, — така че той не е бил до нея, за да й напомня непрекъснато за онова, което тя била забравила.

Джошуа отдели ръцете си за миг от командния пулт и ги избърса в ризата си.

— Смятах, че съм дяволски стар и твърде циничен, за да откликвам още на разкази на ужаса. Но този кара дланите ми да се изпотяват. Има ужасна връзка с това, което Хилари току-що каза. Лио не е бил до нея, за да й напомня… но Кейтрин е трябвало да задържи близнаците, за да подсилят новата й фантазия. Те са били живото доказателство за това и тя не е могла да даде нито единия, нито другия за осиновяване.

— Точно така — намеси се Тони. — Като ги е задържала, тя е помогнала на новата си илюзия да бъде затвърдена. Когато е гледала тези две съвършено здрави и без съмнение човешки деца, тя всъщност наистина е видяла нещо необикновено в половите им органи, както е казала на мисис Янси. Тя го е видяла в ума си, въобразила си го е, видяла е нещо, което е било доказателство за нея, че те са деца на дявола. Близнаците са били само част от новата удобна илюзия… казвам „удобна“, само като я сравнявам с кошмарите, с които се е налагало да живее преди.

Мислите на Хилари летяха напред много по-бързо, отколкото самолетът. Тя се развълнува като разбра накъде водят разсъжденията на Тони и каза:

— И така, Кейтрин отвела близнаците у дома, в онази къща на скалата, но е трябвало да продължи да поддържа лъжата за Мери Гюнтер, нали? Разбира се. Първо искала да защити репутацията си. Обаче е имало и друга, много по-важна причина от нейното добро име. Психозата се корени в подсъзнанието, но доколкото разбирам, фантазиите, които един психопат използва, за да се справи с вътрешния си хаос, са обикновено продукт на съзнанието му. Така че… макар Кейтрин съзнателно да е вярвала в дявола, дълбоко в подсъзнанието си тя е знаела, че ако се върне в Сейнт Хелена с близнаците и остави лъжата за Мери Гюнтер да се разбие на пух и прах, съседите й скоро щели да разберат, че Лио е бащата. Ако е трябвало да живее с такова унижение, Кейтрин не би могла да поддържа фантазията за дявола, която изфабрикувало нейното съзнание. Нейните нови и по-удобни илюзии са щели да бъдат изместени от старите, груби и раняващи истини. Ето защо, за да поддържа в ума си фантазията за дявола, тя е трябвало да представи пред обществото само едно дете. И тя дава на двете деца само едно име. Позволявала е само на едно от тях да се появява в обществото, но никога двете заедно. Принудила ги е да живеят един общ живот.

— И не след дълго — продължи Тони, — двете момчета фактически започнали да мислят за себе си като за една и съща личност.

— Чакайте, чакайте — рече Джошуа. — Навярно те са могли да се дублират един-друг и да живеят под едно и също име, една личност, в обществото. Дори само това изисква човек да повярва в много неща, но ще се опитам. Обаче насаме със сигурност те са били два отделни индивида.

— Най-вероятно не — рече Тони. — Попаднахме на доказателства, че те са мислили един за друг като за една личност в две тела.

— Доказателства ли? Какви доказателства? — попита Джошуа.

— Писмото, което намерихме в сейфа на банката в Сан Франциско. В него Бруно пише, че е убит в Лос Анджелис. Той не споменава, че брат му е бил убит. Казва, че той самият е мъртъв.

— Нищо не може да се докаже с това писмо — каза Джошуа. — То цялото е несвързано — няма никакъв смисъл.

— В известно отношение има голям смисъл — каза Тони. — Има смисъл от гледна точка на Бруно… ако той не е мислил за брат си като за отделно човешко същество. Ако е мислил за брат си като за част от себе си, просто като за продължение на себе си, а не като отделна личност, то тогава писмото е доста смислено.

Джошуа поклати глава и каза:

— Но аз все още не виждам как двама души могат да бъдат принудени да мислят, че са един човек.

— Свикнали сме да слушаме за двойствени личности — рече Тони — доктор Джекил и мистър Хайд, жената, чиято история е разказана в „Трите лица на Ева“, а има и още една книга за друга такава жена. Преди няколко години беше бестселър. „Сибил“ — Сибил е имала шестнадесет отделни личности. Е, ако съм прав за онова, което е станало с близнаците Фрай, то те са развили психоза, която е противоположна на тази за двойствените личности. Тези двама души не са се разделили на четири, шест, осем или осемдесет. Вместо това под влияние на огромен натиск от страна на майката те… се сливат в едно психологически, спояват се в едно. Два индивида в една личност, едно себеусещане, една представа за себе си — всичко споделено. Навярно никога преди не се е случвало и може би никога няма да се случи отново, но то не означава, че не е могло да се случи тук.

— Двамата са смятали, че развиването на идентични личности, за да могат да живеят в света извън къщата на майка си, е жизненонеобходимо за тях — каза Хилари. — Дори минималните различия между тях биха провалили маскировката.

— Но как? — попита Джошуа. — Какво е направила Кейтрин с тях? Как го е постигнала?

— Вероятно никога няма да узнаем със сигурност — рече Хилари. — Но аз имам няколко идеи относно онова, което тя евентуално е направила.

— Аз също — каза Тони. — Но ти започвай първа.

* * *

Следобедът вече беше превалил и светлината, нахлуваща през източните прозорци на мансардата постоянно отслабваше. Влоши се и качеството й. Тя вече не идваше от яркия сноп, приел формата на прозореца. Тъмнината бавно изпълзяваше от ъглите на стаята.

Когато сенките плъзнаха по пода, Бруно започна да се тревожи, че ще го хванат в тъмното. Той не можеше просто да щракне някоя електрическа лампа, защото те не бяха в изправност. В къщата не бяха викали електротехник вече пет години — от първата смърт на майка му. Фенерчето му не служеше за нищо. Батериите бяха изтощени.

За краткото време, докато стаята потъваше в пурпурносивия мрак, Бруно се бореше с паниката. Той нямаше нищо против да бъде навън в тъмното, защото там почти винаги имаше светлина, идваща от улиците, уличните лампи, минаващите коли, звездите, луната. Но в стая, в която нямаше и лъч светлина шепотите и пълзящите неща изведнъж отново се появяваха, а то беше страхотна напаст, която Бруно трябваше да избегне по някакъв начин.

Свещи!

Майка му винаги държеше по няколко кутии от големите свещи в килера до кухнята. Използваха се в случай на повреда в електрическото захранване. Бруно беше сигурен, че в килера ще се намери и кибрит. Около стотина или повече в една кръгла тенекиена кутия с плътно прилепнал капак. Той не беше пипал никое от тези неща, когато се бе изнесъл. Беше взел само някои лични принадлежности и някои от колекциите на художествени творби, които сам бе придобил.

Бруно се наведе, за да види по-добре лицето на другия и каза:

— Слизам долу за малко.

Замъглените и зацапани от кръвта очи го гледаха изцъклено.

— Няма да се бавя — добави Бруно.

Неговото аз нищо не каза.

— Отивам да донеса малко свещи, за да не ме хванат в тъмното — рече Бруно. — Ще бъдеш ли добре тук, докато ме няма няколко минути?

Другото му аз мълчеше.

Бруно отиде до стълбите в единия ъгъл на стаята. Те водеха към спалнята на долния етаж. Стълбището не беше съвсем тъмно, заради светлината, която идваше от таванския прозорец над него. Но когато Бруно отвори вратата в долния край на стълбите, той с изненада и уплаха установи, че в спалнята цареше непрогледен, черен мрак.

Капаците на прозорците!

Той бе отворил капаците в спалнята на таванския етаж, когато се събуди тази сутрин в тъмното, но другите прозорци в къщата бяха все още запечатани. Бруно не посмя да ги отвори. Нямаше голяма вероятност шпионите на Кейтрин да погледнат нагоре и да видят отворените прозорци на тавана, но ако той допуснеше светлината в цялата къща, те със сигурност щяха да забележат, че нещо има и веднага щяха да дотичат. Сега това място беше като гробница, обгърната от вечен мрак.

Бруно застана на стълбите и се взря в непрогледния мрак на спалнята. Страхуваше се да продължи и се ослушваше за шепотите.

Нито звук.

Нищо не помръдваше.

Помисли си да се качи обратно горе, но така нямаше да разреши проблема си. След няколко часа щеше да настъпи нощта и светлината, която го пазеше, вече нямаше да я има. Трябваше да разбие вратата на килера и да намери онези свещи.

Неохотно Бруно влезе в спалнята на втория етаж, оставяйки вратната на стълбището отворена, за да се възползва от оскъдната, сумрачна светлина, която струеше отгоре. Две крачки и тогава той спря.

Почака.

Ослуша се.

Никакви шепоти.

Пусна вратата и бързо прекоси стаята, опипвайки пътя си покрай мебелите в тъмното.

Никакви шепоти.

Бруно стигна до друга врата, а след това се озова при стълбите за втория етаж.

Никакви шепоти.

За миг, обгърнат от непрогледния кадифен мрак, той не можа да си спомни дали да завие надясно или наляво, за да стигне до стълбите, които водеха към приземния етаж. В следващия миг обаче, Бруно възвърна чувството си за ориентация и тръгна надясно с протегнати напред ръце и разперени длани като слепец.

Никакви шепоти.

Едва не падна по стълбите, когато стигна до най-горното стъпало. Внезапно подът под него се отвори и той се спаси като се хвърли наляво и сграбчи невидимия парапет.

Шепоти!?

Вкопчил се в парапета и нищо невиждащ, Бруно затаи дъх и наклони глава.

Шепоти!?

Идваха за него!

Той извика и залитна като пиян надолу по стълбите, изпусна парапета, загуби равновесие, размаха неистово ръце, спъна се и се просна по очи върху площадката, заровил лице в прашния килим. Болката прониза левия му крак, премина като гръмотевичен тътен през него, а след това в тялото му остана само глухото ехо от нея. Бруно вдигна глава и чу как шепотите се приближават все повече и повече. Той стана и захленчи от страх, закуцука бързо надолу по другото стълбище и едва не се спъна, когато внезапно стигна приземния етаж. Обърна се назад, взря се в тъмнината, чу как шепотите се втурват към него и извика: „Не, не!“. После тръгна към задната част на къщата по коридора, водещ към кухнята на първия етаж, а тогава навсякъде около него се чуха шепотите — те извираха изпод него, над него и зад него… от всички страни. И нещата също бяха там — ужасните, пълзящи неща… или едно нещо, или пък много… Бруно не знаеше. И втурвайки се като луд към кухнята, ужасѐн, той се блъскаше от стена в стена и се бръскаше и шляпаше с длани, мъчейки се отчаяно да отпъди пълзящите неща от себе си.

В следващия миг Бруно се блъсна във вратата на кухнята. Тя беше люлееща се врата. Отвори се и го пусна да влезе, а той започна да опипва в тъмното. Докосна печката, хладилника, чашите, умивалника. Най-накрая стигна до вратата на килера. През цялото това време нещата пълзяха по него, а шепотите продължаваха. Бруно викаше ли, викаше, колкото му държеше хрипкавия глас. Дръпна вратата на килера и тогава го блъсна в носа отвратителна воня. Той влезе вътре, въпреки задушливата смрад, която лъхаше от там и разбра, че няма да може да намери свещите и кибрита между другите буркани и консерви, складирани в килера.

Втурна се обратно в кухнята, викайки и махайки безпомощно с ръце, бръскайки гърчещите се върху лицето му неща, които се опитваха да се напъхат в устата и носа му, намери външната врата, свързваща кухнята със задната тераса, задърпа скованите от ръжда резета, най-накрая ги освободи и отвори вратата.

Светлина.

Сивата следобедна светлина, падаща косо откъм запад над планините Маякамас, си проправи път през отворената врата и освети кухнята.

Миг-два Бруно стоя на прага, оставяйки благодатната светлина да го облива с лъчите си. Беше плувнал в пот, дъхът му бе учестен и накъсан.

Когато най-сетне се успокои, той се втурна в килера. Отвратителната смрад се носеше от стари консервени кутии и буркани с храна, които се бяха издули и експлодирали, разплисквайки разваленото съдържание и създавайки условия за зелено-черно-жълти плесени и мухъл. Като много внимаваше да не се докосва до мръсотията, Бруно откри свещите и кутията с кибрита.

Клечките бяха все още сухи и вършеха работа. За всеки случай той драсна една от тях. Лумналият пламък бе гледка, която запали в сърцето му надежда.

* * *

Самолетът се движеше на север, а на западния небосклон на около хиляда метра под летящата метална птица и на две хиляди и петстотин метра надморска височина се трупаха непрекъснато буреносни облаци, идващи откъм Тихи океан.

— Как? — повтори въпроса си Джошуа. — Как Кейтрин е накарала близнаците да действат като един човек?

— Както вече споменах — отвърна Хилари, — ние навярно никога няма да разберем. Но едно нещо е сигурно: струва ми се, че Кейтрин е споделила фантазията си с близнаците почти от първия ден, в който ги е донесла в къщата си… и дълго преди те да бъдат достатъчно големи, за да могат да разберат какво им говори тя. Стотици пъти, а може би безброй хиляди пъти през годините Кейтрин им е казвала, че са синове на дявола. Казала им е, че са се родили с качулки и им обяснила какво означава това. Втълпила им също, че половите им органи не са като на другите момчета. Навярно им е казала също, че ако другите хора разберат, то те ще бъдат убити. Докато пораснат достатъчно, за да могат да проверят всичко, казано от майка им, мозъците на близнаците били така цялостно промити, че те не биха могли да се съмняват в думите й. Те биха могли само да споделят психозата й и нейните фантазии. Двамата са били изключително наплашени момченца, които непрекъснато са се страхували да не открият тайната им и да не ги убият. Страхът означава стрес. А силният стрес е направил психиките им силно податливи към сливане. Струва ми се, че огромният, непрестанен и необикновен стрес за по-продължителен период от време е този, който създава подходящата атмосфера за сливането на две личности в една по начина, който Тони обясни. Масираният, продължителен стрес сам по себе си не предизвиква сливането, но проправя пътя за това.

— От касетите, които чухме в кабинета на д-р Ръдж тази сутрин — каза Тони, — ние знаем, че на Бруно е бил известен фактът за качулките, тоест че той и брат му са били родени с парчета от плацентата, увити около главите им. Знаем, че е бил запознат със суеверието по повод този рядък феномен. От начина, по който звучеше гласът му, записан на касетата, можем със сигурност да приемем, че той като майка си е гледал на качулките като знак на дявола. Има и още едно доказателство, което води до същото заключение. Писмото в сейфа например. Бруно пише, че не може да потърси помощ от полицията, за да се предпази от майка си, защото те ще открият какъв е той и какво е крил през всичкото време. В писмото Бруно казва, че ако хората разберат какъв е той, те ще го умъртвят с камъни. Мислел е, че е син на дявола, сигурен съм в това. Той е възприел напълно параноичните фантазии на Кейтрин.

— Добре — съгласи се Джошуа. — Може би близнаците са вярвали в тази дивотия за дявола, защото просто не са имали друга възможност, освен да вярват. Но това все още не обяснява как или защо Кейтрин ги е оформила като една личност, как ги е накарала… да се слеят в едно психологическо цяло, както ти казваш.

— Колкото до „защо“, на това лесно може да се намери отговор — рече Хилари. — Ако близнаците се възприемаха като отделни личности, то между тях щяха да съществуват различия, дори и да са съвсем незначителни. Колкото повече различия, толкова повече възможности единият от тях без да иска да срине целия този маскарад някой ден. Колкото повече те мислели и действали като едно цяло под натиска на Кейтрин, толкова по-спокойна се чувствала тя.

— А колкото до „как“ — обади се Тони, — не бива да забравяме, че Кейтрин е познавала начините, по които да прекършва и оформя характера на даден човек. В края на краищата тя е била пречупена и оформена от истински майстор: Лио. Той е използвал всички трикове от книгата, за да я направи онова, което е искал тя да бъде. Нямало е начин Кейтрин да не научи нещо от всичко това: техниката на физическото и психологическо мъчение. Навярно тя би могла да напише учебник по този въпрос.

— И за да накара близнаците да мислят като един човек — каза Хилари, — тя е трябвало да се отнася към тях като към един човек. С други думи, Кейтрин е трябвало да даде тон. Обичала ги е съвършено еднакво, ако изобщо ги е обичала. Наказвала е и двамата за провиненията на един, награждавала е и двамата за послушанието на един. Отнасяла се е към двата организма така, сякаш че те са притежавали едно съзнание. Говорила им е така, сякаш са били една личност, а не две.

— И всеки път, когато е забелязвала стремеж към индивидуалност — обади се Тони, — Кейтрин е карала и двамата да направят онова, което единият е започвал, или е изкоренявала желанието му завинаги. Използването на местоименията също е било много важно.

— Използването на местоименията ли? — попита озадачен Джошуа.

— Да — отвърна Тони. — Може да ти се види прекалено, дори безсмислено, но повече от всичко друго на света ние се оформяме като личности от нашето разбиране за езика и използването му. Чрез езика ние изразяваме всяка наша идея, всяка мисъл. Ленивото мислене води до ленива употреба на езика. Но обратното също е вярно: неточностите в езика водят до неточности в мисленето. Това е основно правило в семантиката. И така, съвсем логично е да допуснем, че специално изкривената употреба на местоименията би подпомогнала образуването на специална или изкривена представа за собствената си личност, каквато Кейтрин е желаела да наложи върху близнаците. Например, когато близнаците са се обръщали един към друг, те нямали право да използват местоимението „ти“. Защото „ти“ изразява идеята за друга личност, различна от твоето собствено „аз“. Тъй като близнаците е трябвало да мислят за себе си като за едно същество, то местоимението „ти“ изобщо не е било използвано. Единият Бруно не е могъл да каже на другия: „Защо ти и аз да не си поиграем на «Монополи»?“ Вместо това е казвал нещо от сорта на: „Защо аз да не си поиграя с мене на «Монополи»?“ Той не е можел да използва и местоименията „ние“ и „нас“, когато е говорел с брат си, защото те изразяват наличието на поне двама души. Вместо това Бруно е използвал „мене и себе си“, което е означало „ние“. Освен всичко друго, когато единият от близнаците е говорел с Кейтрин за брат си, той не е използвал местоименията „той“ и „него“. Те също изразяват наличие на още един индивид. Сложно ли ви се вижда?

— Вижда ми се лудост — отвърна Джошуа.

— Там е цялата работа — съгласи се Тони.

— Но е прекалено. Лудостта е прекалена.

— Разбира се, че е лудост — каза Тони. — Планът е бил на Кейтрин, а тя е била луда.

— Но как е могла да наложи всичките тези зловещи правила, навици, маниери, взаимоотношения, местоимения и дявол знае какво?

— По същия начин, по който човек би наложил сред децата едно най-обикновено правило — отвърна Хилари. — Ако постъпят правилно, вие ги хвалите и поощрявате. Обаче ако сгрешат, вие ги наказвате.

— Но за да се държат децата така неестествено, както Кейтрин е искала, наказанието сигурно е било наистина чудовищно — рече Джошуа.

— И ние знаем, че то наистина е било чудовищно — каза Тони. — Всички чухме касетата с последния сеанс на д-р Ръдж с Бруно, когато е използвал хипноза. Ако си спомняте, там Бруно казва, че Кейтрин го е заключвала в някаква тъмна дупка в земята като наказание, цитирам, „за това, че не мислех и не действах като един“. Навярно той е имал предвид, че и брат му и той са били затваряни на тъмното място, когато те не желаели да мислят и действат като една личност. Заключвала ги е на тъмно за дълго време и там е имало нещо живо, нещо, което е пълзяло по телата им. Каквото и да им се е случвало там, в онази стая или дупка… било е толкова ужасно, че те са се стряскали на сън десетилетия наред. Щом е могло да остави такива следи в съзнанието след толкова много години, бих казал, че това наказание е било отлично средство за промиване на мозъка. Бих казал, че Кейтрин е постигнала точно това, което е искала — сляла е близнаците в едно.

Джошуа се взря в небето напред. След дълго мълчание той каза:

— Когато се е върнала от публичния дом на мисис Янси, проблемът на Кейтрин е бил как да представи близнаците като едно дете, за което е говорила преди заминаването си, и така да спаси лъжата за Мери Гюнтер. Тя обаче е могла да постигне това като заключи единия от братята в къщата и да го превърне в къщното момче, а другия брат пусне да се показва и в обществото. Така би било по-бързо, по-лесно, по-просто и по-безопасно.

— Но ние всички знаем закона на Клеменца — каза Хилари.

— Именно — съгласи се Джошуа. — Законът на Клеменца е: дяволски малко хора правят нещата по най-бързия, най-лесния, най-простия и най-безопасен начин.

— Освен това — продължи Хилари, — навярно на Кейтрин сърце не й е дало да заключи едното си момче завинаги, докато другото води горе-долу нормален живот. След всичките мъки, които тя е изтърпяла, може би все пак е имало граница за мъките, които е трябвало да изтърпят нейните деца.

— На мене ми се струва, че ги е накарала да изтърпят дяволски много! — възкликна Джошуа. — Тя ги е побъркала.

— Да, но не нарочно — каза Хилари. — Не е имала намерение да ги побърква. Мислела е, че прави онова, което е най-добро за тях, но собственото й състояние на духа не й е позволило да знае кое е най-добро за тях.

— Теорията ти е безумна — въздъхна уморено Джошуа.

— Не чак толкова — възрази Тони. — Тя съвпада с известните на нас факти.

Джошуа кимна.

— А смятам, че и аз й вярвам. Поне на по-голямата част от нея. Просто ми се искаше в тази мозайка всички злодеи да бяха съвсем лоши и отвратителни. Някак си не е редно човек да изпитва толкова много съчувствие към тях.

* * *

След като кацнаха в Напа под все по-сгъстяващите се сиви облаци, тримата отидоха право в канцеларията на шерифа и разказаха всичко на Питър Лоренски. Отначало той ги зяпна така, сякаш не бяха с всичкия си, но постепенно недоверието му отстъпи място на неохотно и слисано приемане на фактите. Този тип реакции и промяна в чувствата според предвижданията на Хилари щяха да срещат още няколкостотин пъти в близките дни.

Лоренски се обади в полицейския участък в Лос Анджелис и разбра, че ФБР се били свързали вече с полицията в Лос Анджелис по повод измамата в банката в Сан Франциско, в която участвал двойникът на Бруно Фрай, за когото сега се смяташе, че попада в юрисдикцията на полицейския участък в Лос Анджелис. Разбира се новините от страна на Лоренски бяха, че заподозреният не е обикновен двойник, а автентичен обект — макар друг един автентичен обект да бе мъртъв и погребан в мемориалния парк на Напа Каунти. Той информира полицейския участък на Лос Анджелис, че има причина да вярва следното — двама Бруновци са се редували да убиват жени и са извършили серия от убийства в северната половина на щата през последните пет години, макар Лоренски да не бе в състояние да посочи неопровержими доказателства и да назове поне някои от убитите. До тук уликите бяха косвени: страховито, но логично тълкуване на писмото от сейфа в светлината на последните разкрития за Лио, Кейтрин и близнаците; фактът, че и единият и другият близнак бяха направили опит да отнемат живота на Хилари; фактът, че единият близнак бе прикривал другия при първото покушение над Хилари миналата седмица, което показваше съучастие в предумишлено убийство; и най-накрая мнението, поддържано от Хилари, Тони и Джошуа, че омразата на Бруно към майка му е била толкова голяма и маниакална, че той не би се поколебал да убие която и да е жена, щом си въобразеше, че майка му се е вселила в нейното тяло.

Хилари и Джошуа седяха на скамейката с металната облегалка и пиеха кафето, донесено от секретарката на Лоренски, а Тони се възползва от телефона по молба на Лоренски и говори с двама от своите началници в Лос Анджелис. Подкрепата, която Тони оказа на Лоренски по телефона и потвърждаването на фактите, които последният бе изказал малко преди това, дадоха резултат. Разговорът приключи с това, че властите в Лос Анджелис обещаха да предприемат действия от своя страна. Ръководейки се от допускането, че психопатът навярно наблюдава къщата на Хилари, полицейският участък в Лос Анджелис се съгласи да постави денонощно наблюдение в Уестууд.

След като съдействието на полицията в Лос Анджелис бе осигурено, шериф Лоренски състави бюлетин, посочвайки основните факти в случая, за да бъде разпространен във всички законови институции в Северна Калифорния. Бюлетинът минаваше също и като запитване за повече информация относно неразрешени убийства на млади, красиви брюнетки с кафяви очи, които не са били извършени в района на Лоренски през последните пет години… особено убийства с отрязване на главата, осакатявания и доказателства за кръвен фетишизъм.

Докато наблюдаваше как шерифът дава нареждания на чиновниците и заместниците си и докато мислеше за събитията през последното денонощие, Хилари доби усещането, че всичко се движеше прекалено бързо, като вихър. А този вятър, изпълнен с изненади и грозни тайни, подобно на торнадото, засмукващо буци пръст и отломки, я тласкаше към някаква пропаст, която още не виждаше, но в която можеше да бъде запратена. Искаше й се да може да протегне ръце и така да може да управлява времето, да го задържи, да забави хода му, да вземе няколко дни почивка и да помисли върху онова, което бе научила, за да може да следи с бистър ум последните няколко завоя и превратности в мистерията Фрай. Хилари бе уверена, че това непрекъснато бясно препускане беше глупаво и дори опасно. Но колелата на закона вече бяха ангажирани и се въртяха и не можеха да бъдат спрени. А времето не можеше да бъде задържано така, както не можеше да бъде задържан и необязден жребец.

Хилари се надяваше, че напред няма пропаст.

Беше 17:30 часа когато Лоренски успя да задвижи нещата. После той и Джошуа използваха телефона, за да намерят някой съдия. Намериха един — съдията Джулиън Харуи, който бе очарован от историята Фрай. Харуи разбра необходимостта от това да се извади трупа и да се подложи на голям брой изследвания с цел да се идентифицира. Ако вторият Бруно Фрай бъдеше заловен и по някакъв начин минеше на психиатричен преглед, което бе доста малко вероятно, но не и невъзможно, то тогава следствието щеше да има нужда от физически доказателства, че е налице случай с идентични близнаци. Харуи изрази желание да разпише заповед за ексхумация и в 18:30 ч. шерифът държеше документа в ръцете си.

— Работниците в гробището няма да могат да изкопаят гроба в тъмното — рече Лоренски. — Но ще им наредя да започнат да копаят в ранни зори.

После шерифът проведе още няколко телефонни разговора: един с директора на мемориалния парк в Напа Каунти, където бе погребан Фрай, друг с експерта по съдебна медицина на областта, който щеше да извърши ексхумацията веднага, щом му предадяха трупа и един с Аврил Танертън — директора на погребалното бюро, който да уреди превозването на трупа до лабораторията по патология и обратно.

Когато най-сетне Лоренски остави телефона, Джошуа каза:

— Предполагам, че ще искате да претърсите къщата на Фрай.

— Непременно — отвърна Лоренски. — Искам да намерим доказателство за това, че там са живели двама души, ако можем. И ако Фрай наистина е убивал други жени, може би ще открием улики. Мисля, че ще е добре да претърсим и къщата на скалата.

— Можем да претърсим новата къща когато пожелаете — рече Джошуа. — Но в старата няма електричество. Ще трябва да почакате докато стане светло.

— Добре — съгласи се Лоренски, — но къщата до винарната искам да претърся сега.

— Сега?! — възкликна Джошуа и стана от пейката.

Малко по-рано, още преди да бяха му разказали и половината от онова, което бяха научили от д-р Ръдж и Рита Янси, шериф Лоренски се бе обадил на жена си, за да я предупреди, че ще се върне късно тази вечер.

— Никой от нас не е вечерял — обърна се той към Джошуа. — Хайде да отидем в закусвалнята на ъгъла, за да хапнем нещо, а от там — направо в къщата на Фрай.

Преди да излязат от ресторанта, Лоренски каза на нощната администраторка в офиса си къде ще бъде и я помоли да го уведоми незабавно, ако от полицията в Лос Анджелис се обадят, за да съобщят, че са заловили втория Бруно Фрай.

— Няма да е толкова лесно — рече Хилари.

— Подозирам, че тя е права — каза Тони на Лоренски. — Бруно е криел една невероятна тайна в разстояние на четиридесет години. Може да е луд, но е умен. Полицията в Лос Анджелис няма да може да го пипне толкова бързо. Ще има дълго да си играят на „котка и мишка“, докато го хванат.

* * *

Когато взе да се здрачава, Бруно отново затвори капаците на прозорците. Сега върху всяко нощно шкафче имаше по една свещ, а върху тоалетката имаше две. Трептящите пламъци очертаваха танцуващи сенки по стените и тавана.

Бруно осъзнаваше, че вече трябва да е навън и да търси Хилари-Кейтрин, но не намираше сили да стане и да тръгне. Продължаваше да отлага търсенето.

Беше гладен. Внезапно се сети, че не е ял от вчера. Стомахът му стържеше.

Известно време той седя на леглото до изцъкления труп и се опитваше да реши дали да излезе навън и да си купи нещо за ядене. Няколко от консервите в килера се бяха издули. Не бяха експлодирали, но Бруно бе сигурен, че всичко върху полиците бе развалено и отровно. Почти час Бруно се бори с проблема, опитвайки се да реши къде да отиде да се нахрани и все пак да бъде в безопасност от шпионите на Кейтрин. Те бяха навсякъде. Кучката имаше много шпиони! Навсякъде!!! Състоянието, в което се намираше, можеше да се опише като състояние на пълно объркване. Въпреки че бе гладен, Бруно трудно съсредоточаваше мисълта си върху храната. Ала най-накрая си спомни, че храна имаше във винарната. Млякото сигурно бе прокиснало през последната седмица и хлябът се бе втвърдил, но собственият му килер беше пълен с консервирана храна, а хладилникът беше зареден със сирене и плодове. В камерата му имаше сладолед. При мисълта за сладоледа той се усмихна като малко момче.

Подтикнат от видението за сладоледа и с надеждата, че една добра вечеря ще му даде енергията, от която се нуждаеше, за да търси Хилари-Кейтрин, Бруно излезе от таванската стая и тръгна през къщата, осветявайки пътя си със свещ. Вече навън, той изгаси пламъка и пъхна свещта в джоба на якето си. Слезе по ронещите се стълби върху скалата и тръгна през лозята.

Десет минути по-късно в собствената си къща Бруно драсна клечка кибрит и отново запали свещта, тъй като се боеше, че ако запали лампата, ще привлече ненужно внимание. От чекмеджето до умивалника извади една лъжица, взе от фризера огромна картонена кутия, пълна с шоколадов сладолед, седна на масата и в разстояние на двадесет минути лапаше сладоледа с голямата лъжица, усмихнат и щастлив, докато накрая така се наду, че не можеше да сложи в устата си нито хапка повече.

Сетне пусна лъжицата в полупразната кутия, сложи кутията обратно във фризера и се сети, че трябва да увие няколко консерви, за да ги отнесе в къщата на скалата. Можеше да се наложи да търси Хилари-Кейтрин с дни, преди да я убие, а през това време не му се искаше непрекъснато да се промъква до тук за всяко ядене. Рано или късно кучката щеше да се сети да постави шпиони да следят и тази къща и тогава щяха да го хванат. Но тя никога нямаше да го потърси в къщата на скалата. И след милион години не би се сетила. Значи, там трябваше да се запаси с храна. Бруно влезе в голямата спалня и извади огромен куфар от гардероба. Занесе го в кухнята и започна да го пълни с компоти от праскови и круши, буркани със сладко от портокали и мандарини, кутии с маргарин, буркани с маслини, два вида желе (бурканите уви в книжни салфетки, за да ги предпази от счупване) и консервирани виенски наденички. Когато свърши, куфарът беше изключително тежък, но Бруно имаше мускули, които щяха да се справят с лекота.

Не беше се къпал от снощи, когато взе душ в къщата на Сали в Калвър Сити, и сега се чувстваше мръсен. Мразеше да се чувства мръсен, защото това някак си все го караше да се сеща за шепотите и ужасните пълзящи неща в тъмната дупка в земята. Бруно реши да рискува и да вземе един бърз душ, преди да отнесе храната в къщата на скалата, дори това да означаваше, че за няколко минути щеше да е гол и уязвим. Но докато прекосяваше хола, на път за спалнята и банята до нея, той чу приближаването на коли по пътеката към винарната. Сред притихналите лозя моторите ревяха неистово.

Бруно изтича до предния прозорец, разтвори пердетата на един сантиметър едно от друго и погледна през пролуката.

Две коли. Четири фара. Изкачиха се по височината към поляната.

Кейтрин!

Кучката!!!

Кучката и нейните приятели! Нейните мъртви приятели!!!

Ужасѐн, Бруно изтича към кухнята, грабна куфара, изгаси свещта, която носеше и я сложи в джоба си. Излезе от задната врата и се втурна през поляната зад къщата към прикритието на лозята.

Колите спряха отпред.

Приведен, влачещ куфара през лозята, Бруно се стряскаше при всеки свой шум. Той заобиколи къщата и видя колите. Сложи куфара на земята и легна по очи до него, притиснал се към влажната почва и към най-тъмните сенки на нощта. Гледаше как хората излизат от колите, а сърцето му заблъска още по-бързо в гърдите му, когато позна лицата им.

Шериф Лоренски със своя заместник. Значи полицаите бяха между живите мъртви!!! Никога не би и помислил такова нещо!

Джошуа Райнхарт. Старият адвокат също беше конспиратор! Беше един от адовите приятели на Кейтрин!!!

А ето я и нея!!! Кучката! Кучката в новото си заоблено и гладко тяло. И оня мъж от Лос Анджелис.

Те всички влязоха в къщата.

Една след друга лампите в стаите светваха.

Бруно се помъчи да си припомни дали не беше оставил някакви следи при посещението си в къщата. Може би малко разтопен восък от свещта… Но капчиците восък вече бяха изстинали и се бяха втвърдили. Нямаше как да разберат дали са се образували сега или преди седмици, беше оставил лъжицата в картонената кутия във фризера, но и това би могло да е извършено преди много време. Добре че не бе взел душ!!! Водата по цимента и влажната хавлия щяха да го издадат. Ако бяха намерили току-що използваната хавлия, щяха да разберат, че той се е върнал в Сейнт Хелена и щяха да го търсят още по-усилено.

Бруно се изправи, вдигна куфара от земята и хукна през лозята толкова бързо, колкото му държат краката. Пое на север към винарната, а после на запад към скалата.

Никога нямаше да се сетят да го търсят в къщата на скалата, дори и след един милион години. Щеше да е на сигурно място там, защото си мислеха, че той се страхува прекалено много, за да се крие в старата къща. Ако останеше в таванската стая, Бруно щеше да има време да помисли, да направи план и да се организира. Не смееше да прибързва с тази работа. Напоследък не можеше да мисли съвсем ясно. Това стана, откакто умря другата му половина… и Бруно не смееше да предприема никакъв ход срещу кучката, докато не направеше подробен план, предвиждащ и най-дребните възможности.

Сега знаеше как да я намери. Чрез Джошуа Райнхарт.

Можеше да я пипне, когато пожелае. Но първо му трябваше време, за да направи железен план. Нямаше търпение да стигне горе на тавана, където да обсъди плана със себе си.

* * *

Лоренски, помощникът му, Тим Ларсън, Джошуа, Тони и Хилари се пръснаха из къщата. Претърсваха чекмеджета, шкафове, бюфети и кутии.

Отначало те не откриха нищо, което да доказва, че в къщата се живели двама души, а не един. Имаше малко повече дрехи и къщата бе запасена с малко повече храна, отколкото би се нуждал един човек, но това нищо не доказваше.

Тогава, както ровеше из чекмеджетата на кабинета, Хилари попадна на няколко скорошни сметки, които още не бяха платени. Две бяха от зъболекаря — едната от зъболекарския кабинет в Напа, а другата от кабинет в Сан Франциско.

— Разбира се! — възкликна Тони, когато всички се събраха, за да разгледат сметките. — Близнаците са посещавали различни лекари и най-вече различни зъболекари. Бруно номер 2 не е могъл да отиде при зъболекаря, за да му направи пломба, тъй като същият този зъболекар е пломбирал същия зъб на Бруно номер 1 само преди една седмица.

— Това е нещо — рече Лоренски. — Дори идентични близнаци не получават идентични кариеси на едни и същи места в едни и същи зъби. Два зъболекарски картона биха доказали, че е имало двама души Бруно Фрай.

Малко по-късно, претърсвайки един от шкафовете в спалнята, заместник-шерифът Ларсън направи обезпокояващо откритие. В една от кутиите за обувки чифтът липсваше. Вместо това, в кутията имаше дванадесет снимки на млади жени, шофьорски книжки на шест от тях и други единадесет шофьорски книжки на единадесет други жени. На всяка снимка, която бе голяма колкото мъжки портфейл, както и на снимките от шофьорските книжки, жената, погледнала към фотообектива, имаше общи черти с другите жени от колекцията: красиво лице, тъмни очи, тъмна коса, нещо неопределимо в чертите на лицето и конструкцията му.

— Двадесет и три жени, които бегло приличат на Кейтрин — промълви Джошуа. — Боже мой! Двадесет и три!!!

— Галерия на смъртта — рече Хилари и потрепери.

— Поне повечето от големите снимки съвпадат с тези от шофьорските книжки — каза Тони. — Така имаме имената и адресите им.

— Ще получим данните по радиото веднага — каза Лоренски, изпращайки Ларсън до колата, за да съобщи в полицейския участък. — Но смятам, че всички ние знаем какво ще научим.

— Двадесет и три неразкрити убийства от последните пет години — каза Тони.

— Или двадесет и три безследно изчезнали жени — каза шерифът.

Четиримата прекараха още два часа в къщата, но не откриха нищо толкова важно, колкото снимките и шофьорските книжки. Нервите на Хилари бяха опънати до скъсване, а въображението й бе провокирано от осъзнаването на факта, че нейната собствена шофьорска книжка за малко не бе попаднала в същата кутия от обувки. Всеки път, когато отваряше чекмедже или вратата на някой шкаф, тя очакваше да намери нечие изсъхнало сърце, прободено с кол или разпадаща се женска глава. Отдъхна си, когато най-сетне претърсването приключи.

Щом излязоха навън, ги лъхна мразовитият нощен бриз.

— Вие тримата ще дойдете ли в офиса на експерта по съдебна медицина сутринта? — попита Лоренски.

— Без мене — рече Хилари.

— Не, благодаря — обади се и Тони.

— Няма какво да правим там — каза Джошуа.

— В колко часа ще се срещнем в къщата на скалата? — попита Лоренски.

Отговори му Джошуа.

— Хилари, Тони и аз ще отидем там утре рано и ще отворим всички прозорци. Къщата е била затворена пет години. Ще трябва да се проветри, преди да започнем да се ровим с часове из нея. Защо просто не дойдете при нас горе, когато си свършите работата при експерта по съдебна медицина?

— Добре — отвърна Лоренски, — ще се видим утре. Може полицаите в Лос Анджелис да пипнат негодника през нощта.

— Може би — отвърна с надежда Хилари.

Високо горе, над планините Маякамас се разнесе глух гръмотевичен тътен.

* * *

Половината нощ Бруно Фрай прекара в разговор със себе си, грижливо обмисляйки смъртта на Хилари-Кейтрин.

Другата половина от нощта прекара в сън на трепкащата светлина на свещите. Тънки струйки дим се виеха над горящите фитили. Играещите пламъци хвърляха върху стените зловещи, полюляващи се сенки, които се отразяваха в изцъклените очи на трупа.

* * *

Джошуа Райнхарт не можа да заспи. Той се обръщаше и се мяташе в леглото си, омотал чаршафите около себе си. В три часа сутринта отиде до барчето и си наля двойна доза уиски. Набързо я изпи, но и това не можа да го успокои напълно.

Никога преди Кора не му бе липсвала толкова много, колкото сега.

Хилари се събужда няколко пъти от лоши сънища, ала нощта бързо отмина. Профуча със скоростта на ракета. Тя все още имаше усещането, че стремглаво лети към безкрайна пропаст и не може да направи нищо, за да се спре.

* * *

Малко преди да се пукне зората, докато Тони лежеше буден, Хилари се обърна към него, притисна се към тялото му и каза:

— Люби ме.

В разстояние на половин час те се потопиха един в друг и макар да не бе по-хубаво от преди, не бе и на йота по-лошо — сладостна, нежна и мека притома.

Не след дълго Хилари каза:

— Обичам те.

— И аз те обичам.

— Каквото и да се случи — продължи тя, — ние имахме тези няколко дни заедно.

— Хайде сега, не ставай фаталистка.

— Ами… човек никога не знае.

— Имаме дълги години пред нас — дълги, дълги години заедно. И никой няма да ни ги отнеме.

— Ти си толкова сигурен и такъв оптимист. Искаше ми се да бях те срещнала преди много време.

— Минали сме вече най-лошото — каза Тони. — Сега знаем истината.

— Още не са заловили Фрай.

— Ще го хванат — рече уверено Тони. — Той мисли, че ти си Кейтрин и няма да се отдалечи много от Уестууд. Непрекъснато ще се навърта около къщата ти, за да проверява дали не си дошла и рано или късно охраната ще го забележи и всичко ще свърши.

— Прегърни ме — прошепна Хилари.

— Разбира се.

— Мммм! Толкова е хубаво!

— Да.

— Просто когато ме прегръщаш.

— Да.

— Вече се чувствам по-добре.

— Всичко ще бъде наред.

— Само докато ти си при мене — каза Хилари.

— Значи завинаги.

* * *

Небето беше тъмно, прихлупено и зловещо. Върховете на Маякамас бяха обвити в мъгла.

Питър Лоренски стоеше пред гробовете с ръце в джобовете и свил рамене от ранния утринен мраз.

Работниците от мемориалния парк на Напа Каунти използваха белове в началото, за да махнат по-голямата част от пръстта, а последните няколко сантиметра пръст изкопаха с лопати. Те се ровеха в меката земя, за да отворят гроба на Бруно Фрай. Докато се трудеха, се оплакваха на шерифа, че не им се плаща допълнително, загдето са станали призори, не са закусвали и са започнали работа толкова рано, но той почти не им обърна внимание. Само подвикваше да побързат.

В 7 часа и 45 минути Аврил Танертън и Гари Олмстед пристигнаха със служебната катафалка. Докато приближаваха към Лоренски, прекосявайки зеления хребет, Олмстед изглеждаше подобаващо мрачен и сериозен, но Танертън се усмихваше, вдишвайки дълбоко свежия хладен въздух, сякаш току-що бе привършил утринната си гимнастика.

— Добро утро, Питър.

— Здрасти, Аврил! Как си, Гари?

— След колко време ще го изровят?

— Казват, че ще свършат за петнадесет минути.

В 8 часа и пет минути един от работниците се изкатери горе и каза:

— Готови ли сте да го изтеглите?

— Хайде да се залавяме!

Закачиха куките за ковчега и го измъкнаха от дупката по същия начин, по който бе спуснат в земята миналата неделя. По бронзовия ковчег бе полепнала пръст — по дръжките и орнаментите. Но общо взето той все още блестеше.

В 8 часа и 40 минути Танертън и Олмстед натовариха големия сандък в катафалката.

— Ще ви придружа до кабинета по съдебна медицина — рече шерифът.

Танертън се ухили.

— Уверявам те, Питър, нямаме никакво намерение да отвличаме тленните останки на мистър Фрай.

* * *

В 8 часа и 20 минути в кухнята на Джошуа Райнхарт, докато изравяха ковчега в гробищата на няколко километра от къщата му, Тони и Хилари поставиха съдовете от закуската в умивалника.

— Ще ги измия по-късно — каза Джошуа. — Хайде да тръгваме към къщата на скалата, за да я отворим. Сигурно след всичките тези години вътре е страхотна смрад. Надявам се плесените и мухълът да не са повредили колекциите на Кейтрин. Хиляди пъти предупредих Бруно за това, но той нехаеше… — Джошуа замълча за миг, премига, после продължи. — Чуйте само какви ги плещя! Разбира се, че не го е било грижа, ако ще всичко да се провали. Това са колекциите на Кейтрин, а той пет пари не е давал за онова, което тя е харесвала и ценяла.

До „Шейд Трий Виниърдс“ те отидоха с колата на Джошуа. Денят беше мрачен. Слънчевата светлина имаше мръсносив цвят. Джошуа спря на служебния паркинг.

Джилбърт Ълман още не бе дошъл на работа. Това беше механикът, който поддържаше лифта, както и всички камиони и оборудване на „Шейд Трий Виниърдс“.

Ключът, с който се пускаше лифтът висеше на таблото в гаража и портиерът от нощната смяна във винарната — казваше се Янучи, с удоволствие донесе ключа на Джошуа.

С ключ в ръката, Джошуа поведе Хилари и Тони към втория етаж на огромната централна сграда на винарната. Минаха през етажа, на който бяха канцелариите и цялата администрация, после през лабораторията, и най-накрая излязоха на широка пътека. Половината сграда — от първия до последния етаж, беше с отворени прозорци. В голямата зала се виждаха огромни ферментационни цистерни. Много студен въздух обтичаше цистерните и из въздуха се носеше мирис на мая. В края на пътеката, в югоизточния край на сградата те минаха през тежка чамова врата върху чугунени панти и влязоха в малка стая, на която срещуположната стена беше избита. Над липсващата стена се простираше триметрова стряха, за да пази от дъжд. Четириместната кабинка, боядисана в огненочервено и с големи прозорци, беше подслонена под навеса на стаята.

* * *

В лабораторията по патология се носеше едва доловима, неприятна миризма на химикали. Така миришеше и патологът, д-р Еймъс Гарнет, който енергично смучеше ментови бонбони.

В стаята имаше пет души: Лоренски, Ларсън, Гарнет, Танертън и Олмстед. На никого не беше приятно, че е тук. Навярно вечно усмихнатият Танертън правеше изключение.

— Отворете го — каза Лоренски. — Трябва да се срещна и с Джошуа Райнхарт.

Танертън и Олмстед дръпнаха страничните болтове на бронзовия ковчег. Последните парчета пръст се посипаха по мушамата, която Гарнет бе разстлал върху пода. Вдигнаха капака нагоре и назад.

Трупът го нямаше.

Ковчегът, подплатен с коприна и кадифе, не съдържаше нищо друго освен трите торби циментова смес, които бяха откраднати от мазето на Аврил Танертън миналата седмица.

* * *

Хилари и Тони седнаха в единия край на кабинката, а Джошуа — в другия. Коленете на адвоката опираха коленете на Тони.

Хилари стисна ръката на Тони, когато червената гондола бавно потегли нагоре към върха на скалата. Тя не се страхуваше от височината, но кабинката изглеждаше толкова крехка, че без да иска Хилари стисна зъби.

Джошуа видя напрежението, изписано по лицето й и се усмихна.

— Не се безпокой. Кабинката изглежда малка, но е здрава. А и Джилбърт поддържа лифта в пълна изправност.

Докато бавно се изкачваше нагоре, кабината се поклащаше от силния утринен вятър.

Гледката към долината ставаше все по-зашеметяваща. Хилари се помъчи да се съсредоточи върху нея и да не мисли за скрибуцането и тракането на лифта.

Най-сетне гондолата стигна горния край на линията. Тя спря на едно място и Джошуа отвори вратата.

Когато излязоха от горната станция на лифта, синкавобяла светкавица раздра навъсеното небе, придружена от тътена на гръмотевицата. Заваля — тънки, полегати, студени дъждовни струи.

Джошуа, Хилари и Тони хукнаха да търсят навес. Те изтопуркаха по предното стълбище, прекосиха предната веранда и застанаха до входната врата.

— И казваш, че тук не се отоплява? — попита Хилари.

— Котелното помещение не работи вече пет години — отвърна Джошуа, — затова ви казах и на двамата да си сложите дебели пуловери отдолу. Всъщност денят не е студен, но като постоите малко повече на влагата, студът сякаш прониква до костите ви.

Джошуа отключи вратата и те влязоха вътре, запалвайки фенерчетата си.

— Тук вони — рече Хилари.

— Това е плесен — каза Джошуа. — От това се боях.

От антрето тримата отидоха в хола, а оттам в голямата гостна. Лъчите на фенерчетата им осветиха нещо подобно на склад, претъпкан със старинни мебели.

— Боже мой! — възкликна Тони. — Тук е по-лошо, отколкото в къщата на Бруно. Няма място да се обърне човек.

— Тя беше побъркана на тема колекциониране на красиви неща — рече Джошуа. — Не че така си влагаше парите, нито пък за това, че обичаше да ги гледа. Повечето неща са скрити — заключени са в шкафове. Картините са натрупани една върху друга. И както виждате, дори в основните стаи е просто претъпкано с неща. Всичко така е наблъскано едно до друго, че човек не може да му се наслади.

— Ако всяка стая е пълна с такива антики — забеляза Хилари, — то тогава това е цяло състояние.

— Да — рече Джошуа, — стига да не са проядени от червеи, термити и какво ли още не. — Той обходи с фенерчето си стаята от единия край до другия. — Тази мания за колекциониране е нещо, което никога не можах да разбера в нея… до този момент. Сега се питам дали… като гледам всичко това и като се сетя какво научихме от мисис Янси…

— Смяташ, че колекционирането на красиви предмети е реакция срещу грозотата в нейния живот, преди да умре баща й? — попита Хилари.

— Да — отвърна Джошуа. — Лио я е пречупил. Разбил е сърцето й, прекършил е духа й и я е оставил да тъне в унизителната представа за себе си. Кейтрин сигурно се е ненавиждала за всичките години, през което се е оставяла той да я използва, макар и да не е имала друг избор. Тъй че може би… чувствайки се унизена и обругана, тя си е мислела, че може да пречисти някак душата си и да я направи хубава като живее сред много и красиви неща.

И тримата мълчаха миг-два, оглеждайки претъпканата с мебели гостна.

— Толкова е тъжно — наруши мълчанието Тони.

Джошуа се отърси от мислите си и каза:

— Хайде да отворим капаците и прозорците, за да стане светло.

— Не мога да понасям тази миризма — каза Хилари и запуши носа си с ръка, — но ако отворим прозорците, дъждът ще влезе вътре и ще направи поразии.

— Едва ли. Ние ще ги отворим съвсем малко — рече Джошуа. — А и няколко капки дъжд няма да направят нищо на цяла колония от плесени.

— Цяло чудо е, че от килима не са поникнали гъби — обади се Тони.

Тримата заслизаха по стълбите, отваряйки прозорците, отключвайки вътрешните куки на капаците. Сивата светлина на мрачния ден и ухаещият на дъжд въздух нахлуха в стаите.

Когато прозорците на повечето стаи на долния етаж бяха отворени, Джошуа каза:

— Хилари, тук останаха само трапезарията и кухнята. Защо не останеш да отвориш ти тези прозорци, а ние с Тони да се качим горе и да започнем да отваряме там?

— Добре — отвърна Хилари. — След минута ще дойда да ви помогна.

Тя последва тънкия сноп светлина на фенерчето си и влезе в непрогледния мрак на трапезарията, а двамата мъже се отдалечиха по коридора към стълбите. Когато стигнаха коридора на горния етаж, Тони каза:

— Пфю! Тук мирише още по-лошо!

Гръмотевичен тътен разтърси старата къща. Прозорците грозно затракаха, вратите заскърцаха върху пантите.

— Ти започни със стаите отдясно — предложи Джошуа, — а аз ще се заловя с тези отляво.

Тони влезе в първата стая отдясно и откри, че тя е шивалня. В единия ъгъл имаше старовремска шевна машина с педал, а в другия ъгъл върху малка маса бе поставена съвременна електрическа машина. И двете бяха обвити в паяжини. Имаше също работна маса, две кроячни форми и един прозорец.

Тони отиде до прозореца, остави фенерчето си на пода и се опита да завърти лостчето в ключалката. Беше ръждясало. Той започна да го разклаща леко, а дъждът тихо барабанеше по капаците отвън.

* * *

Джошуа освети с фенерчето си първата стая отляво. Видя се легло, шкаф, скрин. На срещуположната стена имаше два прозореца.

Той прекрачи прага, направи две крачки, усети движение зад гърба си, после то се превърна внезапно в студено бодване в гърба, а после в горещо жегване… в силна болка, пронизваща плътта му и накрая Джошуа разбра, че беше намушкан. Усети как някой изтръгна ножа от гърба му. Обърна се и на светлината на фенерчето видя Бруно Фрай. Лицето на лудия беше диво и демонично. Ножът се издигна нагоре, спусна се надолу и Джошуа отново усети острата, пареща болка. Този път ножът се заби в дясното му рамо отпред, стигайки почти до гърба, и Бруно трябваше да завърти и разклати острието свирепо няколко пъти, за да го извади.

Джошуа вдигна лявата си ръка, за да се предпази. Острието прониза ръката до лакътя му. Краката му се подкосиха и той се свлече. Падна на леглото, после се търкулна на пода, плувнал в собствената си кръв. Бруно му обърна гръб и излезе в тъмния коридор на втория етаж, далече от светлината на фенерчето.

Джошуа осъзна, че дори не беше извикал, за да предупреди Тони. Опита се да извика, наистина се опита, но раната от първото пробождане изглеждаше доста сериозна, защото когато се помъчи да произведе някакъв звук, в гърдите му избухна жестока болка и той успя само да просъска като някакъв мършав гъсок.

* * *

Като мърмореше сърдито, Тони наблегна с цялото си тяло върху упоритата ключалка. Внезапно ръждясалият метал нададе креслив, сърдит стон — крррр! — и поддаде. Тони вдигна прозорците и звукът от дъжда се усили. Няколко пръски, промъкнали се през цепнатините в капаците, овлажниха лицето му.

Вътрешната кука на капаците също бе ръждясала, но след малко Тони успя да я освободи и ги отвори. Наведе се навън в дъжда и закачи капаците за външните скоби, за да не се люлеят от вятъра.

Намокри се и усети студ. С нетърпение чакаше да започнат претърсването на къщата, защото се надяваше, че движението ще го стопли.

Когато нов гръмотевичен залп се разнесе от Маякамас над долината и над къщата, Тони излезе от шивалнята и се натъкна на ножа на Бруно Фрай.

* * *

В кухнята Хилари отвори капаците на прозорците, гледащи към поляната зад къщата. Тя ги закрепи за скобите и остана за малко така, за да погледа как дъждът бръска тревата, а вятърът разклаща дърветата. В края на поляната, на двадесетина метра от къщата в земята се виждаха две врати.

Хилари силно се изненада като ги видя. За миг си помисли, че има халюцинации. Присви очи и се взря през дъждовните струи, но вратите не изчезнаха — не бяха мираж, както тя смяташе.

В края на поляната земята леко се издигаше — последното стъпало към стръмната планинска грамада. Вратите бяха закрепени точно там. Бяха оградени със съчки и споени с хоросан и камъни.

Хилари се извърна от прозореца и забърза през мръсната кухня, нетърпелива да разкаже на Джошуа и Тони за откритието си.

* * *

Тони знаеше как да се защитава от човек с нож. Беше обучен на самоотбрана и беше попадал два пъти преди в подобна ситуация. Ала този път бе сварен неподготвен от светкавичното и съвсем неочаквано нападение.

Хвърлящ свирепи погледи и с грозна, зъбата усмивка, разсякла широкото му лице, Фрай замахна с ножа към главата на Тони, който успя частично да избегне удара. Все пак ножът сряза кожата под косата му. Шурна кръв.

Болката беше като изгаряне от киселина.

Тони изпусна фенерчето си и то се търкулна по пода. Сенките се олюляха и заподскачаха.

Фрай беше бърз, дяволски бърз! Отново замахна към Тони, който тъкмо се канеше да заеме отбранителна позиция. Този път ножът улучи лявото му рамо. Заби се солидно, макар и малко особено, пробивайки с върха си якето, пуловера му, мускула и хрущяла между костите му. Ръката му мигновено се парализира и Тони падна на колене. Успя обаче да забие с все сила юмрука си в слабините на Фрай. Огромният мъж изохка, залитна назад, издърпвайки по този начин ножа от рамото на Тони.

Без да подозира какво става горе, Хилари извика от долната площадка на стълбите:

— Тони! Джошуа! Елате да видите какво открих!

При звука на гласа й Фрай светкавично се обърна, явно забравяйки, че оставя след себе си ранен, но жив човек.

Тони се изправи, обаче ръката му пламна от разяждащата болка. Прилоша му и той залитна. Стомахът му се преобърна. Тони трябваше да се подпре на стената. Успя само да извика, за да я предупреди.

— Хилари, бягай! Бягай! Фрай идва!

Хилари тъкмо се канеше да извика отново, когато чу Тони. За миг тя не повярва на ушите си, ала след това чу тежките стъпки най-горе, които слизаха към нея. Той не се виждаше още, но Хилари знаеше, че не може да бъде никой друг освен Бруно Фрай.

После чу и дрезгавия му, гърмящ глас:

— Кучка, кучка, кучка, кучка!

Зашеметена, но не и парализирана от шока, Хилари се дръпна от стълбите, а когато Фрай се показа, тя хукна с всичка сила. Твърде късно е, мислеше Хилари. Осъзна, че трябваше да се втурне към предната част, за да излезе оттам навън и да стигне до лифта. Вместо това тя бягаше към кухнята и вече не се обръщаше.

Блъсна летящата врата и профуча през нея, влетявайки в кухнята, докато с един скок Фрай взе наведнъж последните стъпала. Тръгна по коридора след нея.

Хилари помисли да потърси нож в кухнята.

Не успя! Нямаше време!!!

Тя изтича до външната врата, отключи я и изхвръкна от кухнята, докато Фрай влизаше през летящата врата.

Единственото оръжие, което Хилари имаше, беше фенерчето, но какво ли оръжие беше то?!

Тя прекоси задната веранда, слезе по стъпалата, а вятърът и дъждът я заблъскаха от всички страни.

Фрай беше близо зад нея и все още скандираше:

— Кучка, кучка, кучка!

Хилари никога нямаше да може да заобиколи къщата и да стигне до кабинката на лифта. Той щеше да я хване. Беше много близо и разстоянието между тях се стопяваше.

Мократа трева беше хлъзгава.

Страхуваше се, че ще падне.

Че ще умре.

Тони!

Хилари се втурна към единственото място, в което можеше да се скрие: вратите в земята.

Проблесна светкавица, последва я гръм.

Зад нея Фрай вече не викаше. Тя успя да чуе само животински доволно ръмжене.

Много близо!

В този миг Хилари закрещя.

Тя стигна до вратите и видя, че те са закрепени една за друга чрез куки в горния и долния си край. Пресегна се и откачи горната кука, после се наведе и откачи долната, очаквайки ножът да се забие между плешките й. Но не последва удар. Хилари отвори вратите, а зад тях имаше само мастиленочерен мрак.

Обърна се.

Дъждът удряше лицето й.

Фрай се спря. Беше само на два метра от нея.

Хилари стоеше при отворените врати и черния мрак зад гърба й, питайки се какво ли още имаше там, освен стъпала, водещи надолу.

— Кучка! — изръмжа Фрай.

Но сега върху лицето му се изписа повече страх, отколкото гняв.

— Хвърли ножа! — каза тя, без да знае дали той ще й се подчини, изпълнена със съмнения, но и нямаща какво да губи. — Подчини се на майка си, Бруно! Хвърли ножа!

Фрай направи крачка към нея.

Хилари остана на мястото си. Сърцето й се пръскаше.

Той се приближи още повече.

Разтреперана тя отстъпи, слизайки едно стъпало по-надолу в пространството зад вратите.

* * *

Тони стигна горната площадка на стълбището, подпирайки се с една ръка върху стената, когато чу шум зад себе си. Той се обърна.

Джошуа бе изпълзял от спалнята. Целият беше в кръв. Лицето му бе почти толкова бяло, колкото и косата му. Очите му гледаха размътено.

— Тежко ли си ранен? — попита Тони.

Джошуа облиза бледите си устни.

— Ще оживея — рече той с нечовешки, съскащ и прегракнал глас. — Хилари! За бога… Хилари!

Тони се отлепи от стената и заслиза по стълбите, олюлявайки се. Мина по коридора на зигзаг, отправяйки се към кухнята. Фрай викаше някъде от поляната зад къщата.

Тони влезе в кухнята и дръпна едно чекмедже, после друго, търсейки някакво оръжие.

— Хайде, по дяволите! Майка му стара!

В третото чекмедже имаше ножове. Той взе най-големия. Тук-там имаше ръжда, но беше смъртоносно остър.

Болката в лявата му ръка беше убийствена. Той искаше да я прихване с дясната, но тя му трябваше, за да се бори с Фрай.

Стисна зъби и се насили да не обръща внимание на болката. Залитайки като пиян, той излезе на задната веранда. Веднага видя Фрай, който стоеше пред две отворени врати…

Хилари никъде не се виждаше.

* * *

Тя слезе шест стъпала надолу. Шестото беше последно. Бруно Фрай стоеше на най-горното стъпало и гледаше надолу. Страхуваше се да пристъпи напред. Той ту я наричаше кучка, ту хленчеше като малко дете. Явно бе разкъсван от две желания: да я убие и да се махне от това омразно място.

Шепоти!

Изведнъж тя чу шепотите и в същия миг по кожата й полази мраз. Беше безсловесно съскане — тих звук, който се усилваше с всяка секунда.

Тогава Хилари усети как нещо запълзя по краката й.

Тя извика и скочи на горното стъпало, приближавайки се към Фрай. Посегна надолу, замахна с ръка и бръсна нещо от краката си.

Треперейки цялата, Хилари запали фенерчето си, обърна се и насочи снопа светлина към подземното пространство зад нея.

Хлебарки! Стотици огромни хлебарки изпълваха стаята… гъмжаха по пода, по стените, по ниския таван. Не бяха просто обикновени хлебарки, а гигантски същества от по пет-шест сантиметра дълги и два-три сантиметра широки, с чевръсти крака и особено дълги пипала, които нетърпеливо трепкаха. Лъскавите им зеленикавокафяви тела изглеждаха лепкави и влажни, сякаш бяха тъмни, слузести петна.

Шепотът бе всъщност шумът от техните непрекъснато движещи се дълги крайници и трепкащи пипала, опиращи в други дълги крайници и пипала, непрекъснато пълзящи и сновящи насам-натам.

Хилари изпищя. Искаше й се да изкачи стъпалата и да се махне оттам, но Фрай бе горе и чакаше.

Хлебарките се отдръпнаха от светлината на фенерчето й. Очевидно те бяха подземни същества, които живееха само на тъмно, и тя започна да се моли батериите й да издържат още дълго.

Шепотът стана по-силен.

В стаята нахлуваха още хлебарки. Те излизаха от някаква пукнатина в земята — десетки, стотици, хиляди… В стаята имаше вече няколко хиляди от тези гнусни същества, а тя бе само шест метра дълга и още толкова широка. В долния й край хлебарките се трупаха една над друга, избягвайки светлината, но с всеки миг ставаха все по-смели.

Хилари знаеше, че някой ентомолог не би ги нарекъл хлебарки. Бяха бръмбари, подземни бръмбари, които живееха в търбуха на земята. Един учен би им лепнал спретнато, чисто и латинско название, но за нея те бяха хлебарки.

Хилари погледна към Бруно.

— Кучка — каза той.

През 1918-та година Лио Фрай бе изкопал студено хранилище в земята, най-обикновено домашно удобство, но поради грешка го бе построил върху пукнатина в земята. Тя виждаше, че Лио неколкократно се бе опитвал да закърпи пода, но той се отварял всеки път, когато земята потрепервала. В земетръсната зона земята често потрепваше.

И хлебарките излизаха от ада, изпълзявайки нагоре.

Те все още излизаха от пукнатината — гърчеща се, ритаща, жужаща маса.

Катереха се една върху друга — по пет, шест и седем наведнъж, покриваха стените и тавана, движейки се… движейки се безспир, роейки се неуморно. Студеният шепот от техните движения се превърна в тихо ръмжене.

За да накаже Бруно, Кейтрин го бе затваряла тук… цели часове в тъмното.

Внезапно хлебарките тръгнаха към Хилари. Натрупаното налягане от пластовете хлебарки една над друга най-накрая ги накара да се пръснат към Хилари като разбиваща се зелено-кафява вълна. Въпреки фенерчето, те напредваха към нея, съскайки.

Тя изпищя и хукна нагоре към стълбите — предпочитайки ножа на Бруно пред ордите от насекоми под нея.

Бруно й се ухили и рече:

— Я да видим как ще ти се хареса, кучко!

После затръшна вратата.

* * *

Поляната зад къщата беше около двадесет метра дълга, но на Тони се стори поне километър и половина — от задната веранда до мястото, където стоеше Фрай. Тони се подхлъзна и падна в мократа трева, удряйки раненото си рамо. Пред очите си за миг видя ярка бяла светлина, после пъстроцветна тъмнина, но се противопостави на импулса си просто да остане там. Изправи се и тръгна отново.

Видя как Фрай затваря вратите и ги заключва. Хилари навярно беше от другата им страна и той я заключваше вътре.

Тони прекоси последните десетина метра от поляната с ужасната увереност, че Фрай ще се обърне и ще го види. Но огромният мъж беше с лице към вратите. Той слушаше Хилари, а тя пищеше. Тони се хвърли към него и заби ножа между плешките му.

Фрай изрева от болка и се обърна.

Тони залитна назад, молейки се да е нанесъл смъртоносен удар. Знаеше, че няма да може да победи Фрай, ако трябваше да се хванат гуша за гуша… особено като се имаше предвид, че едната му ръка беше безполезна.

Фрай трескаво посегна към гърба си, опитвайки се да изтръгне ножа, който Тони бе забил в гърба му. Искаше сам да го измъкне, но не можа да го достигне.

Струйка кръв се проточи от крайчеца на устните му.

Тони отстъпи още една крачка. После още една.

Фрай политна към него.

* * *

Хилари стоеше на най-горното стъпало и блъскаше по заключената врата. Тя викаше за помощ.

Зад нея шепотът в тъмното мазе ставаше все по-силен с всеки удар на сърцето й.

Тя се осмели да погледне назад, насочвайки натам фенерчето си. Само гледката на жужащата маса насекоми я накара да се задави от погнуса. Стаята долу изглеждаше пълна с хлебарки до пояс. Огромно петно от хлебарки, променящо формата си, разливащо се и съскащо така, сякаш там долу имаше само едно чудовищно създание с безброй много крака, пипала и алчни уста.

Хилари осъзна, че тя вика. Отново и отново… Гласът й пресипваше, но тя не спираше.

Някои от насекомите се покатериха нагоре по стълбите, въпреки светлината от фенерчето. Две хлебарки стигнаха до краката й и тя ги стъпка. Други ги последваха.

Хилари се обърна отново към вратите. Продължаваше да вика и да блъска по дървото с всичка сила.

Тогава изведнъж фенерчето угасна. Без да мисли, Хилари го бе разбила, удряйки дървото в истеричните си усилия да получи помощ отнякъде. Стъклото се пръсна на парчета. Настъпи пълен мрак.

За миг шепотът сякаш утихна… но след това бързо се усили до рев, много по-силен отпреди.

Хилари опря гръб във вратите.

Сети се за касетата, която бе слушала в кабинета на д-р Ръдж вчера сутринта. Помисли си за близнаците, които като деца са били заключвани тук. Те са покривали с ръце носа и устата си, за да не могат хлебарките да се пъхнат вътре в тях. Всичкото това викане бе направило гласовете им дрезгави и хрипкави. Часове наред, дни наред те са викали.

Ужасена, Хилари се взря в тъмнината под нея, очаквайки океанът от хлебарки да я погълне.

Усети няколко върху глезена си, но бързо се наведе и ги блъсна встрани.

Една хлебарка запълзя по лявата й ръка. Хилари я натисна с дланта си и я смачка.

Ужасяващият шепот от движещи се насекоми бе вече почти оглушителен.

Тя покри с ръце ушите си.

Една хлебарка падна от тавана върху главата й. Хилари изпищя, измъкна я от косата си и я хвърли настрани.

Внезапно вратите зад нея се отвориха и в мазето нахлу светлина. Тя видя надигащата се вълна от хлебарки само едно стъпало по-долу. После вълната се дръпна назад от светлината, а Тони я издърпа навън в дъжда и прекрасната, мръсносива светлина на деня.

Няколко хлебарки бяха полепнали по дрехите й. Тони ги бръсна на земята.

— Боже мой! — мълвеше той. — Боже мой, боже мой!

Хилари се притисна в него.

По нея вече нямаше хлебарки, но тя още ги чувстваше как лазят, как се провират…

Хилари се тресеше неудържимо. Тони я прегърна със здравата си ръка. Говореше й тихо, успокояваше я.

Най-сетне виковете й секнаха.

— Ти си ранен — рече Хилари.

— Ще оживея. И ще рисувам.

Тя видя Фрай, проснат върху тревата по очи, явно мъртъв. От гърба му стърчеше нож и ризата му беше пропита с кръв.

— Нямах избор — каза Тони. — Не исках да го убивам всъщност. Чувствах жал към него… като знаех какво му е причинила Кейтрин. Но нямах избор.

Те се отдръпнаха от трупа, прекосявайки поляната.

Хилари усещаше краката си омекнали.

— Тя е затваряла близнаците там, когато е искала да ги накаже — каза Хилари. — Колко ли пъти? Сто? Двеста? Хиляда пъти?

— Не мисли за това — рече Тони. — Просто мисли за това, че сме живи и заедно. Само си помисли дали би се омъжила за леко поочукано бивше ченге, което се опитва да се прехранва с рисуване.

— Мисля, че много ми харесва.

На десетина метра от тях шериф Питър Лоренски изскочи от кухнята, озовавайки се на задната веранда.

— Какво стана? — извика им той. — Добре ли сте?

Тони не му отговори.

— Имаме много години пред нас заедно — говореше той на Хилари. — И от сега нататък всичко ще бъде хубаво. За първи път, откакто сме се родили, ние знаем кои сме, какво искаме и накъде отиваме. Ние преодоляхме миналото си. Бъдещето ще бъде леко.

Докато вървяха към Лоренски, дъждът мокреше лицата им и шушнеше в тревата.