Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fallen Idol, 1936 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Виолета Кюмюрджиева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- hammster (2022)
Издание:
Автор: Греъм Грийн
Заглавие: Третият; Падналият идол
Преводач: Ивайла Вълкова; Виолета Кюмюрджиева
Година на превод: 1986
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо; второ
Издател: Издателство „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1986
Тип: сборник
Националност: английска
Печатница: Печатница „Димитър Найденов“ — В. Търново
Излязла от печат: 30.VIII.1986 г.
Главен редактор: Богомил Райнов
Редактор: Иванка Савова
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Виолина Хаджидемирева
Художник: Веселин Павлов
Коректор: Виолета Славчева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4757
История
- — Добавяне
4.
Филип я гледаше ужасено. Мисис Бейнс едва си поемаше дъх, сякаш бе претърсила всички празни стаи, заничайки дори под калъфите.
С разрошената си сива коса и черна рокля, плътно закопчана догоре, с черните си памучни ръкавици, тя толкова много приличаше на вещиците от сънищата му, че той не посмя да отговори. Устата й имаше лош дъх.
— Тя е тук — прошепна мисис Бейнс. — Не можете да го отречете.
Лицето й издаваше едновременно жестокост и мъка; тя искаше да „направи нещо“ на другите, но същевременно страдаше. Щеше да й олекне, ако извикаше, но не смееше да го стори: викът й щеше да ги предупреди. Върна се с подкупваща усмивка до леглото, където Филип лежеше по гръб, без да мръдне, и прошепна:
— Не съм забравила за „строителя“. Утре ще ви го дам, мастър Филип. Ние с вас си имаме тайни, нали? Кажете ми само къде са ония двамата.
Филип не можеше да говори. Страхът го сковаваше като в кошмар.
— Кажете на мисис Бейнс, мастър Филип. Нали обичате вашата мисис Бейнс?
Това бе твърде много; той не можеше да говори, но успя да раздвижи устни и да отрече ужасен, да се отдръпне от пепелявия й образ.
Тя зашептя, приближавайки се още по-близо до него:
— Измамник такъв! Ще кажа на баща ви! Аз ще се разправям с вас, щом ги намеря. Ще ви заболи, ще се погрижа да ви заболи!
После млъкна внезапно и се ослуша. На долния етаж изскърца дъска, а след миг, докато тя стоеше надвесена над леглото му и се ослушваше, до тях долетя шепотът на двама души — щастливи, унасящи се заедно в сън след дълъг ден. Нощната лампа до огледалото светеше и мисис Бейнс с горчивина съзря в него собствения си образ — мъка и жестокост се преливаха на стъклото; старост, прах, никаква надежда. Тя заплака без сълзи — сухо, задъхано хлипане, но жестокостта й бе един вид гордост, която й помагаше да живее; беше най-доброто й качество, без нея щеше да бъде направо жалка. Излезе от стаята на пръсти и пипнешком се спусна по стълбището, пристъпваше така тихо, че никой в къщата не би могъл да я чуе. Отново настъпи пълна тишина; Филип успя да се раздвижи; сви колене, седна в леглото; искаше да умре. Не беше честно, стените между неговия и техния свят отново бяха срутени; но този път това бе по-лошо от веселието, което трябваше да споделя с възрастните; почувствува, че в къщата витае някаква страст, непонятна нему.
Не беше честно, но той дължеше толкова много на Бейнс: Зоологическата градина, лимонадата с джинджифил, пътуването с автобуса до вкъщи. Дори само заради снощната вечеря трябваше да му бъде верен. Бе изплашен; докосваше се до нещо, което бе виждал само в сънищата си: кървавата глава, вълците, тайнствения звук на отминаващи стъпки. Животът го връхлетя с цялата си жестокост; не можем да го виним, че през следващите шестдесет години му обърна гръб. Стана от леглото, по навик обу внимателно чехлите си и се приближи на пръсти до вратата: долната площадка бе полутъмна, пердетата бяха дадени на пране и светлината от улицата проникваше през високите прозорци. Мисис Бейнс бе поставила ръка върху дръжката на една от вратите и полека я натискаше. Той изкрещя:
— Бейнс, Бейнс!
Мисис Бейнс се обърна и го видя, свил се по пижама до перилата на стълбището; беше безпомощен, по-безпомощен дори от Бейнс; при вида му омразата й бликна неудържимо и я тласна нагоре по стълбите. Кошмарът отново го връхлетя и той не можеше да помръдне; остана без капчица смелост; беше я изразходвал цялата, не му дадоха време да я събере отново, да загрубее; сега не можеше дори да извика.
Но първият му вик накара Бейнс да излезе от най-хубавата спалня за гости; той бе по-бърз от мисис Бейнс. Не бе успяла да стигне до горната площадка, когато той я улови през кръста. Замахна с ръце, в черни ръкавици, към лицето му и той я ухапа. Бейнс нямаше време за мислене, бореше се ожесточено, като с чужд човек, а тя му отвръщаше с присъщата си омраза. Щеше да даде добър урок на всички и нямаше значение от кого ще започне; всички я бяха мамили; ала собственият й образ от огледалото я преследваше, съветваше я да бъде горда; не бе млада вече, та да забрави за достойнството си; можеше да го удря по лицето, но не и да хапе; можеше да блъска, но не и да рита. Старостта, прахта и безнадеждността я поставяха в неизгодно положение. Сред водовъртеж от черни дипли тя се преметна през перилата и тупна долу в преддверието; лежеше просната пред главния вход като чувал с въглища, който е трябвало да бъде свален в сутерена. Филип видя; Еми видя и внезапно се отпусна на прага на най-хубавата спалня, широко отворила очи, сякаш бе тъй уморена, че не можеше да се държи на краката си. Бейнс слезе бавно в преддверието.
Не бе трудно за Филип да избяга; бяха го забравили напълно; спусна се по стълбището за слугите, защото мисис Бейнс лежеше в преддверието; не разбираше защо лежи там; а нещата, които не разбираше, го ужасяваха, като смразяващи кръвта картини в непозната книга, която никой не искаше да му прочете. Цялата къща бе превзета от света на възрастните; не беше на сигурно място дори в детската си спалня; техните страсти я бяха залели. Оставаше му само да избяга, да се спусне по задното стълбище до сутерена, да изкачи няколкото стъпала към каменното дворче и да се махне завинаги. В такъв момент човек не мисли за студа, за храна или сън; в такъв момент му изглежда съвсем възможно да избяга завинаги от хората.
Появи се на площада по пижама и чехли, но нямаше кой да го види. В този нощен час богаташкият квартал беше безлюден; хората бяха на театър или си стояха вкъщи. Прескочи желязната ограда на градинката: чинарите простираха големите си белезникави клони между него и небето. Имаше чувството, че е избягал в някаква безкрайна гора. Сви се зад ствола на едно дърво и вълците отстъпиха назад. Струваше му се, че никога няма да го открият тук, свит между желязната пейка и дървото. Някакво горчиво щастие и самосъжаление го накараха да се разплаче; беше се загубил; вече нямаше да пази чужди тайни; отказа се от всяка отговорност веднъж завинаги. Нека възрастните си живеят в техния свят, той ще остане в своя, на сигурно място в градинката между чинарите. „Когато Юда загуби невинността си, Христос бе предаден.“ Почти се виждаше как на неоформеното още детско лице вече застива егоистичната маска на старостта.
Не след дълго вратата на номер 48 се отвори и се показа Бейнс, който се огледа в двете посоки; после даде знак с ръка на Еми; приличаха на хора, които едва са успели да хванат влака, нямаха време да се сбогуват; тя мина бързо покрай него, бледна, нещастна, като непознато лице на прозореца на прелитащ покрай перона влак. Бейнс влезе и затвори вратата; в сутерена светеше лампа; някакъв полицай обикаляше площада и надничаше в дворчетата. По светлините зад завесите на първите етажи човек можеше да разбере колко семейства си бяха у дома.
Филип разгледа градинката; това не му отне много време: двайсетярдов квадрат, пълен с храсти и чинари, две железни пейки и посипана с чакъл пътечка, по една порта с катинар в двата края, купчина изсъхнали листа. Но той не можеше да остане: нещо прошумоля в храстите и две блеснали очи, като на сибирски вълк, се вторачиха в него. Помисли си, че ще е ужасно, ако мисис Бейнс го открие тук. Нямаше да има време да прескочи желязната ограда, тя щеше да го спипа изотзад.
Тръгна към другия край на площада и веднага се намери сред магазинчета за риба и пържени картофи, книжарнички за канцеларски стоки, частни къщи със стаи под наем и съмнителни хотели с отворени врати. Имаше малко минувачи, защото кръчмите бяха отворени. Раздърпана жена с пакет в ръце му подвикна през улицата. Униформеният портиер пред едно кино щеше да го спре, но той успя да пресече и продължи по-нататък; би могъл да потъне тук, в дебрите на града; така щеше да се скрие много по-добре, отколкото сред чинарите. В края на площада го дебнеше опасността, че ще го спрат и върнат обратно: ясно бе къде му е мястото; но като се отдалечаваше все повече от дома, той губеше белезите на своя произход. Нощта бе топла; в тези безгрижни квартали всяко дете би могло да избяга от леглото. Филип срещаше съучастници дори сред възрастните минувачи; когато минаваше бързо край тях, навярно го вземаха за съседското хлапе, но нямаше да го издадат, та нали и те някога са били малки. По пижамата му полепна прах от паважа, сажди от влаковете, които профучаваха зад къщите, изпущайки рой искри. По едно време попадна в кръг от развеселени деца, които бягаха от нещо или някого; повлякоха го със себе си до завоя, където го изоставиха с лепкава огризка от плод в ръка.
Вече изобщо не знаеше къде се намира, но нямаше кураж да продължи. Отначало се страхуваше, че някой ще го спре; след един час се надяваше да стане така. Не можеше да намери пътя до дома, но се и боеше да се прибере сам; страхуваше се от мисис Бейнс повече от всякога. Бейнс беше негов приятел, но нещо се бе случило и сега цялата власт бе в ръцете на мисис Бейнс. Нарочно взе да се шляе като безделник, но никой не му обърна внимание. Пред къщите бяха наизлезли семейства, за да подишат чист въздух преди сън, кофите с боклук бяха изнесени навън и той стъпи върху зелеви отпадъци и изцапа чехлите си. Отвсякъде се чуваха гласове, но не достигаха до него; тези хора му бяха непознати и щяха да си останат такива, защото бяха белязани с печата на мисис Бейнс и той инстинктивно се разграничи от тях. Полицаите винаги го плашеха, но сега искаше някой от тях да го намери и върне вкъщи; дори мисис Бейнс не можеше да им направи нищо. Промъкна се боязливо край един регулировчик, но той бе прекалено зает, за да му обърне внимание. Филип седна на тротоара, облегна се на някаква стена и заплака.
Не му бе хрумнало досега, че така е най-лесно; единственото, което трябва да направиш, е да се предадеш, да покажеш, че си победен и да приемеш чуждата любезност… Веднага му бе предложена щедро от две жени и собственик на заложна къща. Появи се още един полицай, млад мъж с интелигентно, недоверчиво лице. Имаше вид на човек, който си записва всичко в бележника, а после си вади заключения. Едната жена предложи да изпрати Филип до дома му, но той не й се довери: тя не бе достоен противник за мисис Бейнс, която лежеше неподвижно в преддверието. Отказа да й даде адреса си: каза, че се страхува да се прибере. Най-накрая постигна своето; осигури си защитата на полицията.
— Аз ще го отведа в участъка — каза младият полицай и като го улови непохватно за ръка (не беше женен; предстоеше му кариера), сви в някаква пресечка и го поведе нагоре по каменни стълби към малката, оскъдно мебелирана, но топла като баня стая, където чакаше Правосъдието.