Греъм Грийн
Падналият идол (2)

2.

Всъщност сладкишите с розова глазура, изложени върху ажурни книжни салфетки, шунката, дебелото бледомораво парче наденица, осите, които се движеха като малки торпеда по стъклото на витрината, привлякоха вниманието на Филип. Краката му бяха се подбили от паважа; страхуваше се да пресече улицата и просто бе вървял първо в едната, после в другата й посока. Не бе далеч от дома; площадът оставаше в края на улицата. Застана пред някакво западнало заведение на Пимлико, притиснал носле в стъклото; оглеждаше се за бонбони; тогава зад сладкишите и шунката съзря един друг Бейнс. Едва разпозна изпъкналите очи, плешивото теме. Това бе един щастлив, самоуверен, макар и отчаян Бейнс, както забеляза, като се вгледа по-внимателно в лицето му.

Филип никога не бе виждал момичето. Сети се, че Бейнс имаше племенница и си помисли, че е тя. Беше слаба, с изпито лице, облечена в бял шлифер; външният и вид не му говореше нищо; тя принадлежеше на един напълно непознат нему свят. Не би могъл да си съчинява истории за нея, така както си измисляше за сбръчкания сър Хюбърт Рийд, доживотния секретар, за мисис Уинс-Дъдли, която пристигаше веднъж в годината от Пенстанли, Съфолк, със зелен чадър и огромна черна чанта, а и за икономите във всички други къщи, където бе ходил на чай и игри. Тя просто не принадлежеше към неговия свят; сети се за русалките и самодивите, но и там не й беше мястото, нито в приключенския свят на Емил. Седеше в заведението и се взираше в пастата с розова глазура с безразличието и загадъчността на изгубил всичко човек, взираше се в полупразните кутийки пудра, които Бейнс бе сложил на мраморната масичка между тях.

Бейнс настояваше, обещаваше, умоляваше, заповядваше, а момичето се взираше в чая и кутийките с пудра и плачеше. Бейнс му подаде носната си кърпа, но то не си избърса очите; смачка я в ръка и остави сълзите си да се стичат по бузите, не направи нищо, не заговори, а само издигна стена от мълчалива, отчаяна съпротива срещу това, от което се страхуваше, желаеше и във всеки случай отказваше да чуе. Два разума се сражаваха над чашите чай, влюбени един в друг, и ето че Филип, застанал навън пред прашната витрина с шунката и осите, смътно долови тази борба.

Беше любопитен, не разбираше нищо и искаше да разбере. Застана на прага, за да вижда по-добре; бе по-уязвим от всякога; животът на други хора за първи път го докосваше, притискаше, оформяше. Никога нямаше да избяга от тази сцена. След една седмица щеше да я забрави; но тя предопредели пътя му, аскетичния му живот; на смъртното си легло той извика: „Коя е тя?“.

Бейнс победи: изглеждаше самоуверен, а момичето — щастливо. То избърса сълзите си, отвори една пудриера и пръстите им се докоснаха върху масата. На Филип му хрумна, че ще бъде забавно да имитира гласа на мисис Бейнс и извика „Бейнс“ от вратата.

Като чуха вика му, сякаш се смалиха; в случая друга дума би била неподходяща; станаха по-дребни, щастието и самоувереността им се изпариха. Бейнс пръв се съвзе и откри чий е гласът, но това не оправи нещата. Развали им целия следобед; нищо не би могло да заглади стореното, а и Филип бе изплашен.

— Не исках да…

Искаше да каже, че обича Бейнс, че е искал само да се присмее на мисис Бейнс. Но бе разбрал, че с нея шега не бива. Тя не беше като сър Хюбърт Рийд, който пишеше с перодръжка и носеше в джоба си бърсалка за писеца; не беше и като мисис Уинс-Дъдли; бе като мрака, паднал след угасването на свещта от течението; бе като купчините замръзнала земя, които бе видял в някакво гробище една зима: „Плачът за електрическа бормашина“, бе забелязал някой тогава; бе като противната миризма на увехнали цветя в малкия килер в Пенстанли. В нея нямаше нищо смешно. Човек трябваше да я понася, докато е пред очите му и бързо да я забрави, щом се махне, да потисне мисълта за нея, натиквайки я дълбоко в подсъзнанието си.

— Но това е Филип! — възкликна Бейнс, повика го и му даде пастата с розова глазура, неизядена от момичето, но следобедът бе помрачен, пастата имаше вкус на сухар. Момичето ги напусна веднага; то даже забрави да си вземе пудрата; застана за миг на прага с гръб към тях в белия си шлифер, като малка, безчувствена ледена висулка, а после се стопи в следобеда.

— Коя е тя? — попита Филип. — Племенницата ти?

— О, да — отвърна Бейнс — тя е; племенницата ми — и той изля последните капки вода върху едрите, черни чаени листа в порцелановия чайник. — Я да изпия още една чаша от тази ободрителна напитка — произнесе с отчаян глас, взирайки се в черната горчива течност, която се лееше от чайника. — Искаш ли лимонада, Фил?

— Извинявай, Бейнс! Извинявай!

— Ти не си виновен, Фил. Ех, за момент ми се стори, че е тя. Дебне отвсякъде. — Той улови две чаени листенца, паднали в чашата му, и ги сложи върху опакото на ръката си; тънка нежна люспица и твърдо стъбълце. Удари го с другата ръка. — Днес — произнесе и стъбълцето отхвръкна, — утре, сряда, четвъртък, петък, събота, неделя — но люспицата не се отделяше от мястото си, съхнеше под ударите, невероятно устойчива. — Жилавият побеждава! — извика Бейнс.

Стана, плати сметката и излязоха от заведението. На улицата рече:

— Не те карам да лъжеш. Но няма нужда да казваш на мисис Бейнс, че си ни видял.

— Разбира се — увери го Филип, успявайки да имитира донякъде сър Хюбърт Рийд. — Ясно ми е, Бейнс.

Но абсолютно нищо не му беше ясно; беше пленник в нечий чужд мрак.

— Глупаво от моя страна — продължи Бейнс. — Толкова близо до дома, но нямах време да обмисля, разбираш ли? Трябваше да я видя.

— Да, Бейнс.

— Нямам време за губене. Не съм млад. Трябва да се погрижа за нея.

— Да, Бейнс.

— Мисис Бейнс ще се опита да изкопчи нещо от теб, стига да може.

— Вярвай ми, Бейнс — рече Филип със сухия, важен глас на мистър Рийд; а после добави: — Внимавай! Тя ни гледа през прозореца.

Скрита зад дантелените пердета, тя наистина ги наблюдаваше от стаичката в сутерена и кроеше нещо.

— Трябва ли да влизаме, Бейнс? — попита Филип и усети в корема си тежка, студена топка, сякаш бе преял от пудинга; вкопчи се здраво в ръката на Бейнс.

— Внимавай — тихо каза Бейнс. — Внимавай!

— Ама трябва ли да влизаме, Бейнс? Още е рано. Да идем на разходка в парка.

— По-добре да не ходим.

— Страх ме е, Бейнс.

— Няма защо — успокои го Бейнс. — Нищо няма да ти се случи. Качи се горе в детската стая. Аз ще сляза в сутерена да поговоря с мисис Бейнс.

Но дори и той стоеше колебливо на горната площадка на каменното стълбище и се правеше, че не я вижда зад пердетата.

— Мини през главния вход, Фил, и тичай право горе!

Филип не се бави в преддверието; затича се към стълбите, но се подхлъзна на паркета, излъскан от мисис Бейнс. Вратата към всекидневната на първия етаж бе отворена и той зърна мимоходом покритите с калъфи фотьойли; дори порцелановият часовник над камината бе покрит като птичи кафез; когато мина покрай него, той приглушено и потайно отмери часа под покривалото си. Филип намери вечерята си на масата в детската стая; чаша мляко, филия с масло, сладка бисквита и малко останал от обеда студен пудинг без целувки отгоре. Нямаше апетит; ослуша се за стъпките на мисис Бейнс, за човешки гласове, но сутеренът пазеше своите тайни; тапицираната със сукно врата изолираше онзи свят. Филип изпи млякото и изяде бисквитата, но не докосна останалата храна. След малко долови тихите отмерени стъпки на мисис Бейнс: бе добра прислужница — стъпваше тихо; бе решителна жена — стъпваше отмерено.

Но при влизането си не изглеждаше сърдита; гласът й прозвуча подкупващо, когато се обърна към Филип:

— Приятна ли беше разходката, мастър Филип? — попита, спусна щорите, извади пижамата му и се върна да разтреби масата. — Добре че Бейнс ви намери. Майка ви не би одобрила да се разхождате сам. — Мисис Бейнс огледа подноса. — Нямате голям апетит, а, мастър Филип? Защо не опитате този хубав пудинг? Ще ви донеса още сладко.

— Не, не, благодаря, мисис Бейнс — запротестира Филип.

— Би трябвало да ядете повече — каза тя и задуши из стаята като куче. — Да сте вземали някакви кутийки от кошчето за боклук, мастър Филип?

— Не.

— Разбира се, че не сте вие. Исках само да проверя. — Тя го потупа по рамото и пръстите й пробягнаха по ревера му; уловиха една трошица розова захар. — О, мастър Филип! — възкликна. — Ето защо нямате апетит! Купили сте си сладкиши. Джобните пари не са за това!

— Не съм си купувал сладкиши! — възрази Филип. — Не съм!

Тя опита трохата във върха на езика си.

— Не ме лъжете, мистър Филип! И аз като баща ви не понасям да ме лъжат.

— Не е вярно, не е вярно! — изкрещя Филип. Те ми го дадоха. Искам да кажа Бейнс… — но тя се хвана за думичката „те“. Беше получила това, което искаше; нямаше никакво съмнение, дори човек да не знаеше какво точно иска тя. Филип беше ядосан, нещастен и разочарован, задето не бе опазил тайната на Бейнс. Той не биваше да му се доверява; възрастните трябва да пазят собствените си тайни, но ето че и мисис Бейнс побърза да му повери друга.

— Дайте да ви погъделичкам по дланта, та да разбера дали можете да пазите тайна, мастър Филип.

Но той скри ръка зад гърба си; не искаше да го докосват.

— Това, че знам за тях, ще си остане между нас, мастър Филип. Сигурно тя е пила чай с него — рече мисис Бейнс замислено.

— Че защо да не пие? — попита той и почувствува как отговорността за Бейнс натежава в душата му; мисълта, че сега трябва да пази нейната тайна, когато не бе опазил тази на Бейнс, го правеше нещастен; животът бе толкова несправедлив. — Беше много мила.

— Мила, а? — изрече мисис Бейнс с необичайно горчиви нотки в гласа.

— Тя му е племенница.

— Аха, значи така ти е казал! — Гласът на мисис Бейнс прозвуча приглушено като тиктакането на покрития часовник. Тя се опита да се пошегува:

— Ама че мошеник! Не му казвайте, че знам, мастър Филип!

Стоеше неподвижно между масата и вратата, умът й явно бе зает с някакви кроежи.

— Обещайте ми, че няма да му кажете. Ще ви подаря онзи „строител“, мастър Филип…

Той й обърна гръб; нямаше да обещае, но и нямаше да я издаде. Не желаеше да има нищо общо с техните тайни, с отговорностите, които твърдо бяха решили да стоварят върху него. Как му се искаше да ги забрави! Вече бе получил по-голяма доза от живота на възрастните, отколкото бе очаквал и това го плашеше.

— „Строител-2А“, мастър Филип.

Филип никога повече не отвори „строителя“ си, никога не построи нещо, не създаде нещо, умря като стар наивник, шейсет години по-късно, без да има с какво да се похвали, запазил единствено спомена за зловещия глас на мисис Бейнс, който му пожелава „Лека нощ“, за леките й, решителни стъпки надолу, надолу по стълбите към сутерена.