Греъм Грийн
Падналият идол (3)

3.

През процепа между пердетата слънцето струеше в стаята, а Бейнс барабанеше с пръсти по каната с вода.

— Боже, боже! — въздъхна той. Седна на края на леглото и рече:

— Имам честта да ти съобщя, че мисис Бейнс замина. Майка й умира. Няма да се върне до утре.

— Защо ме събуди толкова рано? — попита Филип.

Наблюдаваше Бейнс неловко; нямаше да се остави да бъде въвлечен в това; бе си извадил поука. Неприлично бе мъж на възрастта на Бейнс да е тъй весел. То го приближаваше до децата. Защото ако един възрастен се държи така детински, то детето лесно би могло да се озове в неговия свят. На Филип му стигаше, че този свят му се явяваше насън — вещицата на ъгъла, мъжът с ножа. Ето защо се оплака:

— Много е рано. — Макар че обичаше Бейнс, макар че неговото щастие не можеше да не го зарадва. Беше раздвоен между страха от живота и неговата привлекателна сила.

— Искам този ден да бъде много дълъг — обясни Бейнс. — Днес е най-подходящо. Той дръпна пердетата. — Малко е мъгливо. Котката беше навън цяла нощ. Ето я, души нещо из дворчето. От номер 59 не са си прибрали млякото. Ема от номер 63 си тръска килимчетата.

След малко отново заговори.

— Точно за тези неща си мислех, когато бях в Африка: как някой си тръска килимчетата и как котката се прибира у дома. Днес виждам всичко така, сякаш още съм в Африка. Повечето време човек не забелязва какво става наоколо. Добре се живее, ако не се разнежиш. — Той остави една монета върху умивалника. — Като се облечеш, Фил, изтичай да ми купиш вестник от будката на ъгъла. Аз ще приготвя наденичките.

— Наденички?

— Наденички — потвърди Бейнс. — Днес ще празнуваме! Истинско угощение!

Той започна да празнува още на закуска; пущаше шеги, беше неспокоен, необяснимо весел и нервен. Повтаряше, че щели да прекарат един дълъг, дълъг ден; чакал го бил от години, докато се потял там, в Африка, във влажната горещина и сменял риза след риза, когато боледувал от треска, лежал под завивките и се потял, все с надеждата за този дълъг ден, за някоя котка, която да души в дворчето, за малко мъгла, за килимчетата от номер 63. Подпря вестника на порцелановия чайник и зачете новините на глас: „Кора Даун се жени за четвърти път“. Филип се забавляваше, но представата му за дълъг ден бе друга. Дългият ден беше в парка, където наблюдаваха конни надбягвания и зърваха сър Артър Стилуотър да минава зад оградата („Веднъж вечеря у нас в Бо; дойде от Фритаун; беше губернатор там“), беше в „Корнър Хаус“, където обядваха заради него, инак Бейнс би предпочел чаша силна бира и малко стриди в бара „Йорк“, беше в Зоологическата градина, в дългото пътуване до вкъщи в автобуса под гаснещото лятно слънце: листата в Грийн парк започваха да жълтеят, колите изникваха откъм Бъркли Стрийт, а залязващото слънце проблясваше по предните им стъкла. Бейнс не завиждал на никого, нито на Кора Даун, нито на сър Артър Стилуотър, нито пък на лорд Сандейл, който ту се появявал на стълбите на Военноморското училище, ту влизал отново вътре, защото нямал какво да прави освен да прегледа още някой вестник. „Казах вече, да не си припарил до онзи негър.“ Бейнс бе водил мъжки живот; всички пътници на втория етаж на автобуса наостриха уши, докато той разказваше на Филип тази история.

— Щеше ли да го застреляш? — попита Филип, а Бейнс отметна назад глава и килна още повече тъмната си шапка, когато автобусът зави покрай „Артилерийския паметник“.

— Нямаше да се колебая нито секунда! Щях да го застрелям на място! — похвали се той и край тях сякаш мина приведената фигура със стоманена каска, тежък плащ и пушка, обърната с дулото надолу.

— Пазиш ли си пистолета?

— Разбира се — отвърна Бейнс. — Как да не го пазя, като се навъдиха толкова крадци!

Такъв го обичаше Филип; не веселият и безгрижният, а разумният Бейнс, който живееше зад граница своя мъжки живот.

Непрекъснатият поток от автобуси се носеше като самолетен конвой откъм Виктория, за да съпроводи с почести Бейнс до дома.

— Четирийсет негри под моя команда!

А там, до стълбите към сутерена го чакаше обичайната, заслужена почивка — любовта.

— Племенницата ти — рече Филип, като разпозна белия шлифер, но не и щастливото, замечтано лице. Тя го изплаши, сякаш бе лошо предзнаменование; Филип насмалко не каза, че мисис Бейнс знае, но не искаше да си прави труда, нямаше желание да се меси.

— Ами да! — възкликна Бейнс. — Няма да се изненадам, ако остане да хапне с нас. — Но той предложи да й изиграят номер; като се престориха, че не са я познали, те се промъкнаха по стълбите в сутерена.

— Ето ни у дома — рече Бейнс, застла масата, извади студените наденички, бутилка бира, бутилка лимонада с джинджифил и гарафа бургундско вино.

— За всекиго по нещо — каза той. — Тичай горе, Фил, и виж дали пощата е дошла.

Празната къща привечер, преди да запалят лампите, не се понрави на Филип. Той забърза. Искаше час по-скоро да се върне при Бейнс. Преддверието бе тъмно и тихо, готово да му покаже нещо, което той не желаеше да види. Няколко писма изшумоляха, падайки на пода, някой почука: „Отворете в името на краля“. Двуколките затрополиха, главата се поклащаше в кървавата кошница. Туп, туп, стъпките на пощальона постепенно заглъхнаха. Филип събра писмата от пощенската кутия. Процепът на вратичката й бе като решетка върху витрината на бижутерския магазин. Спомни си полицая, когото бе видял да наднича вътре. Беше попитал бавачката си: „Какво прави той?“, и когато тя отговори: „Проверява дали всичко е наред“, фантазията му веднага заработи. Той си представи какво би могло да не е наред. Изтича до тапицираната със сукно врата и се спусна по стълбите към сутерена. Момичето бе вече там и Бейнс го целуваше. То се облегна задъхано на кухненския бюфет.

— Това е Еми, Фил.

— Има писмо за теб, Бейнс.

— От нея е, Еми — рече Бейнс. Но не бързаше да го отвори. — Обзалагам се, че се връща.

— Във всеки случай ще вечеряме! — заяви Еми. — Не може да ни попречи.

— Не я познаваш! — отвърна Бейнс. — Нищо не е сигурно! По дяволите! — извика той. — Някога бях мъж — и отвори писмото.

— Мога ли да започвам? — попита Филип, но Бейнс не го чу; неподвижен, съсредоточен, той с цялото си държание показваше какво голямо значение отдават възрастните на написаната дума: човек трябваше все да изказва благодарността си в писмена форма, вместо да почака и я изрази с думи, сякаш писмата не можеха да лъжат. Филип най-добре бе разбрал това, когато с разкрачения си почерк изписа цяла страница благодарности до леля Алис, която му бе подарила кукла — на него, голямото момче. Да, но написаната лъжа ставаше вечна, превръщаше се в улика, така човек изглеждаше по-подъл, отколкото бе всъщност.

— Ще се върне чак утре вечер — рече Бейнс.

Той отвори бутилките, придърпа столовете, целуна отново Еми, която все още стоеше облегната на бюфета.

— Не бива така, пред момчето — предупреди го тя.

— Нека се учи като всички нас — отвърна Бейнс и сложи в чинията на Филип три наденички. На себе си сервира само една: обясни, че не бил гладен; но щом Еми каза, че също не е гладна, той застана над главата й и я накара да яде. Отнасяше се към нея ту плахо, ту сурово; застави я да изпие виното, защото се нуждаела от укрепване. Не приемаше възраженията й, но ръцете му я докосваха нежно и несръчно, сякаш се страхуваше да не повреди нещо крехко и деликатно.

— Наденичките май са по-хубави от мляко с бисквити, а?

— Да — отвърна Филип, но беше изплашен, изплашен за Бейнс толкова, колкото и за себе си. С всяка глътка лимонада неволно си задаваше въпроса, какво ще каже мисис Бейнс, ако разбере за тази вечеря; не можеше да си представи това; в душата й имаше такава бездна от горчивина и злоба, че с думи не можеше да се опише. — Няма ли да се върне тази вечер? — попита и те веднага разбраха за какво става дума, сякаш мисис Бейнс въобще не бе заминала; сякаш бе тук, в сутерена, заедно с тях, подтикваше ги да пият повече и да говорят по-високо, издебваше подходящия момент, за да ги прекъсне с някоя язвителна дума. Бейнс не беше истински щастлив; той само наблюдаваше щастието отблизо, вместо отдалеч, както обикновено.

— Не — отговори той. — Ще се върне чак късно утре. — Не можеше да откъсне очи от щастието; бе си походил на младини колкото и другите мъже, но непрекъснато говореше за Африка, сякаш да оправдае неопитността си; нямаше да бъде толкова неопитен, толкова непохватен като любовник, ако бе прекарал живота си в Лондон. — Ех, Еми, как ми се иска ти да живееш тук! — каза той и огледа кухнята с белия бюфет и излъсканите столове. — Тази къща щеше да заприлича на дом.

Стаята вече не изглеждаше толкова неуютна; в ъглите имаше малко прах, сребърните прибори се нуждаеха от последното излъскване, сутрешният вестник лежеше с разбъркани страници върху един стол.

— Хайде да си лягаш вече, Фил; прекарахме такъв дълъг ден.

Не го оставиха да се лута сам из тъмната къща; придружиха го, докосваха ръце, когато светваха лампите; етаж след етаж прогонваха мрака; разговаряха тихо сред покритите в калъфи мебели; почакаха го да се съблече и да си легне, не го накараха да си измие зъбите, запалиха нощната лампа и оставиха вратата полуотворена. Чуваше гласовете им по стълбите, приветливи като гласовете на поканени на вечеря гости, които си пожелават лека нощ в преддверието. Бейнс и момичето бяха едно цяло; където и да отидеха, бяха у дома си. Някъде се отвори врата и часовникът отмери кръгъл час; дълго още долавяше гласовете им: имаше чувството, че са наблизо и че той е в безопасност. Гласовете им не заглъхнаха, а просто изведнъж секнаха, но той знаеше, че са пак тук, смълчани в някоя от многото празни стаи, след този дълъг ден заедно се унасят в сън като него.

Успя само да въздъхне, защото и това бе част от живота и заспа, а неизбежните кошмари го нападнаха отново: мъж с трицветна шапка удря по вратата на Негово Величество, а върху кухненската маса, в кошница, лежи кървава глава и към него бавно се приближават сибирски вълци. Ръцете и краката му са вързани и не може да мръдне; вълците подскачат наоколо и дишат тежко. Филип отвори очи и видя пред себе си мисис Бейнс; разрошената й сива коса падаше върху лицето, черната й шапка се бе изкривила на една страна. Върху възглавницата му тупна фуркет, а кичур с мирис на мухъл го бръсна през устата.

— Къде са те? — прошепна тя. — Къде са?