Борис Крумов
Приключенията на Илко Граничарчето (3)

Щастливци

Двамата приятели тръгнаха по игра и тая сутрин. Не знаеха нито къде отиват, нито кога ще се върнат. Винаги е интересно да се ходи из гората. А щом с тебе е такъв другар като Пирин, може да стигнеш и до най-глухите места, без да се страхуваш от нещо.

Догодина Илко ще ходи на училище. Ще стане първолаче с граничарско калпаче. Но кога ще се източи тая дълга година! И защо не го приемат в първи клас още отсега. Нищо, че е малък. Той ще мирува на чина, ще запомня всичко, което каже учителката. Запита ли тя кой ще отговори на въпроса й, тихичко ще вдигне ръка.

Като стане ученик, ще се раздели ли с Пирин? Може да го вземе със себе си. Но как ще го види на училище! Май че е неприлично да влиза с него в класната стая…

Все пак, най-лошото е, че не го приемат нито в първи клас, нито в забавачката. Майка му е учителка, но и тя не иска да му помогне.

Момчето и Пирин се отдалечиха от заставата и спряха на голия връх. Къде и да ходеше Илко, сам не разбираше как всички пътеки го извеждаха на тоя връх. Тук нямаше нищо интересно. Интересното се виждаше от тая височина — голямата бяла сграда сред селото, към която всяка сутрин се отправяха децата. Врявата и веселият им смях долиташе чак тук.

— Кога ще тръгнем, Пирин, а? — запита с въздишка момчето и потърси приятеля си.

Кучето не се виждаше. Извика го няколко пъти, но то пак не се обади. Илко се ослуша. Наблизо се чу някакъв шум. Човек ли ходеше или черен кос разравяше шумата и търсеше червеи?

Илко отиде да провери какво има в гъсталака. Докато момчето гледаше към училището, Пирин се разходи насам-натам. Защо ли толкова шета? Кучешка му работа. Не го свърташе на едно място, все ходеше, все душеше земята.

И тоя път долови някаква миризма. Оттук бе минала дива свиня, а кучетата мразят горските животни, както мразят котките. Тръгна по миризмата, но нищо не откри. Навярно дивата свиня нощес е търсила жълъди и още с изгрева се е прибрала в най-гъстите гори.

Кучето видя двама граничари в едни храсти. До тях стоеше нисичък, як мъж. Пирин затича до граничарите, но не гледаше в тях, а в непознатия. Той миришеше на овце, на сирене и мляко. Такъв дъх имат овчарите. Едва след като го помириса, кучето погледна войниците. Очакваше да разбере какво ще му кажат за овчаря. Ако е неприятел — веднага ще му съдере гащите, ако е приятел — добре дошъл. Войниците разговаряха с него като с другар. Значи — свой човек.

По-високият войник отпаса колана си и уж се радваше на кучето, а го върза за шията. После нареди на овчаря:

— Бегом до заставата и кажи, че си видял непознат човек. Ние ще тръгнем с Пирин по следата му.

Оня се затича към заставата. Граничарят приклекна до Пирин и запита:

— Защо си сам? Къде е Илко? Да не се е случило нещо с него?

Нищо не успяха да разберат от Пирин. Та и как да разберат, когато кучето може да слуша, но не и да говори!

Граничарите го поведоха нанякъде. Пристъпваха предпазливо, гледаха да не вдигат шум. Явно — търсеха да открият нещо.

Спряха на една поляна. Върху зелената трева личаха пресни следи от обувки. Високият войник накара кучето да ги подуши и му пошепна:

— Хайде, Пирин, гони! Бандит, диверсант!

Чуеше ли тая заповед, Пирин ставаше по-зъл и от най-злите овчарски псета. Щом е минал наскоро човек, в стъпките му е останала някаква миризма. Нея хората не могат да я усетят, но опитното граничарско куче я надушва. Ще върви, докато не открие оня, който я е оставил.

Пирин тичаше напред и високият войник едва го задържаше с ремъка. Кучето спря пред един гъсталак и тихо изръмжа. Веднага оттам се надигна пълничък човек с охранено лице. Той трепереше и изплашено кокореше очи. Пирин се хвърли върху него, но граничарят му се скара. Заповяда му да мирува и нареди на непознатия да излезе от гъсталака.

Непознатият мъж беше със съдрани панталони, бос. Изглежда нейде от тичането е изгубил дрехата и обувките си. От страх пелтечеше нещо неразбрано.

От другия край на дола пристигна бащата на Илко с още трима граничари. Набързо огледа заловения човек и похвали войниците, че са го пипнали, преди да премине границата.

— А Илко, къде е Илко? — запита той.

Граничарите обясниха, че са намерили Пирин случайно и нищо определено не могат да отговорят за момчето.

Лицето на бащата пребледня. Къде ли се е запиляло това немирно хлапе? Та нали сутринта излезе заедно с Пирин? Ами ако тоя крадец и разбойник е посегнал на него?…

Илковият татко реши, че ще намери изгубения си син само с помощта на най-близкия му приятел. Той нареди на всички да тръгнат към заставата. Там накара кучето да подуши постелята и леглото на момчето. Пирин разпозна мириса на другаря си и стана неспокоен. Разшета се из двора и пое пътеката, по която сутринта двамата излязоха.

Стигнаха до поляната на върха. Кучето ги поведе по пътя за селото, но офицерът го задържа. От къде на къде Илко ще ходи на село, и то без да пита! Може би е нейде из гората. Или се е изгубил, или пък се е случило нещо с него.

Илковият татко се заглеждаше в храстите, подвикваше, но нито дочуваше отговор, нито забелязваше следа от малкия скитник. А кучето все го теглеше по пътя за село. Тръгнаха.

Пирин отведе бащата и тримата граничари до училището. Спря пред вратата на една класна стая. Драсна с нокти по нея и радостно изскимтя, като че викаше някого. Бащата му се скара. Какво ще прави тук Илко? Само пречат на учениците…

Вратата се отвори и се показа млада учителка в черна престилка. Тя засмяна запита:

— А, вие за Илко ли? Тук е… при нас.

Наистина на един от предните чинове седеше Илко. Баща му се закани с глава. Не знаеше какво да стори: на себе си ли да се сърди за излишната тревога, на Илко ли да дръпне ухото или да се извини на учителката за безпокойството.

— За мене всеки ден е училище. Не си ли подготвя урока, току-виж, че ме е изненадало нещо.

Бащата се прибра в полунощ. Надвеси се над момчето, а после двамата с мама си зашепнаха нещо. Тихичко, за да не събудят болното момче.

Илко дочу изскърцване на снега пред къщата. Покрай прозореца минаха двама граничари. Отиваха да сменят другарите си на поста в дерето. Ето, и те си имат свое училище, май че то не е като пързалката… Изобщо пързалката е най-приятното нещо от… всички училища.

На разсъмване Илко заспа, но усети над себе си човек и се размърда. Над него се бе надвесила майка му, от очите й едва не се отронили сълзи. Тия майки, все на плач ги избива!…

— Мамо, аз… аз съм по-добре… — замънка момчето.

Тя опипа челото му (а какво ще разбере по това най-обикновено хладно чело, само Илко си знае), остави до леглото закуска, аспирин, чай и какво ли не още и отиде на училище. Сигурно на някои деца им се иска учителката да закъснее, но по-добре да върви. Тя каза:

— Това е моя всекидневна грижа, мой дълг!

На своего училище беше отишъл и баща му.

И той казваше:

— Дълг, момчето ми, дълг!

Пред вратата скимтеше и дращеше Пирин. Той пък, хайлазинът, какъв дълг има, та не си лежи в колибката!

Трябваше да върви на училище и Илко. Да върви, но как, когато тоя сняг скоро ще се стопи и кой знае дали вече ще падне друг! А най-важното, как ще се яви с ненаучени уроци и без домашни! Нали вчера не остана време за тях… Нищо, че не е редовен ученик. Учителката казва, че макар и да е дошъл доброволно, трябва да си учи уроците, за да не дава лош пример. Иначе, иначе по-хубаво да не идва.

„Дълг, момчето ми, дълг! Туй е моето училище цял живот.“

Ах, тоя татко, поне да спи повече, че така…

След половин час по пътеката за селото тичаха двамата неразделни приятели. И, разбира се, разговаряха. Както обикновено, кучето изскимтяваше или пролайваше, а момчето — бърбореше, бърбореше…

— Ех, ама хич на нищо не искаш да ми повярваш! Казах ти — болен бях и толкоз! Е, не точно болен, не бях добре… Хитрец, по очите те познавам какво мислиш. Искаш да кажеш, че съм се изморил от пързалката… Заради татко и мама може да ми простят всичко, ама аз не мога да си простя. Защо все не вярваш! Караш ме да се оправдая с болестта? Как да се оправдая, като не съм болен? Сам да се оправям. Туй ли ми казваш? А уж си приятел и не щеш да ми помогнеш в такъв труден момент. Ох, дълг, Пирин, дълг ученически! Хайде, бегом да стигнем по-бързо!