Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1969 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Silverkata (2023)
Издание:
Автор: Борис Крумов
Заглавие: Приключенията на Илко Граничарчето
Издание: първо (не е указано)
Издател: Български художник
Град на издателя: София
Година на издаване: 1969
Тип: повест
Националност: българска
Печатница: Полиграфическо предприятие Балкан, бул. Г. Димитров 94
Излязла от печат: 30.XII.1969 г.
Редактор: Радка Александрова
Художествен редактор: Зора Козарова
Технически редактор: Петър Янев
Художник: Никола Мирчев
Коректор: Дочка Попова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13110
История
- — Добавяне
Среща на границата
Времето на летните игри беше към края си и на Илко още повече му се лудуваше. Да иде и там, дето досега не е ходил. Да види и онуй, което не е виждал. Страшничко е, но нали с него е неразделният му приятел, старото граничарско куче!
Една сутрин двамата тръгнаха през гората. Вървяха, вървяха. Приказваха, приказваха. Повече приказваше, както винаги, само Илко. Пирин въртеше опашка и май че нищо не разбираше от радостното бърборене на момчето.
Стигнаха до реката. Отсреща се виждаха дървари. На брега седеше момче, голямо колкото Илко. Навярно тая есен ще бъде първолаче. А може и да не ходи на училище. Татко му разказваше, че в Турция не всички деца учат. За цял живот си остават неуки. Нито могат да четат, нито могат да броят. Момчето беше босо, с окъсани панталонки.
Щом видя българчето и кучето, турчето стана и нагази във водата. Илко също навлезе в реката. Пирин остана на брега.
Двете момчета се приближаваха едно към друго мълчешком. Илко го запита как се казва.
Турчето не знаеше чуждия език. Знаеше майчиния си език, турския, тъй както и Илко знаеше само езика, на който говореха майка му и баща му. И онова момче запита нещо. Може би същото: — Как ти е името?
— Искаш ли да играем заедно? — каза Илко. — Аз съм самичък, май че и ти си самичък. Ще вземем и Пирин с нас. Най-напред да се запознаем, както правят големите хора.
Илко му подаде ръка. Подаде ръка и другото момче.
В тоя миг откъм дърварите долетя сърдит глас. Турчето трепна изплашено и бързо-бързо се измъкна назад.
Ръката на Илко увисна във въздуха.
Отсреща той видя един войник с пушка. Караше се на турчето, опита се да го ритне, но то избяга към дърварите.
Откъм гърба си Илко чу шепот:
— Хей, скитнико, я се прибери и ти насам!
Илко се върна натъжено към гората. В храсталака видя едно усмихнато лице, до него видя още едно. Двама граничари се бяха скрили и оттам наблюдаваха реката.
— Чичо Милчо, какво правите тука? — запита изненадан Илко.
— Наша си работа какво правим, ами ти защо се навърташ насам? Нали знаеш, че е забранено да се влиза в реката?
Той знаеше, че е забранено да разговаря с хора от другата страна на границата. Знаеше, но когато видя турчето, забрави за това.
В заставата нямаше с кого да си поиграе до насита. А ето тук едно момче като него. Как хубаво би било да се срещнат всеки ден. Веднъж то ще дойде от тая страна, друг път Илко ще мине реката. Лошото е само, че не си разбират думите. Защо всички по света не говорят един език? И каква е тая граница, дето разделя и големите хора, и малките деца?
Татко му казваше, че сега не може без нея. Не стоят ли тук граничарите с автоматите, в България ще нахлуят лоши хора, както крадци нахлуват в овощна градина. След време няма да има никакви граници и във всички градове и села на земята ще се развява червеното знаме с петолъчката.