Лоис Макмастър Бюджолд
Мисията на Пенрик (8)

8.

Докато двамата с лекаря разхождаха Аделис из градината само два дни след като той за пръв път бе станал от леглото, Найкис с радост забеляза колко по-уверена е станала походката на брат й. Виждаше се, че непоносимата болка от изгарянето, прицелено така прецизно и жестоко, болка, която почти го беше докарала до лудост, вече е много по-слаба. Аделис се възстановяваше с удивителна бързина.

Найкис нямаше представа какви тайнствени лесовнишки техники използва лекарят с наполовина чуждестранен произход, но уважението й към знанията му растеше с всеки ден. Въпреки странностите му. Първо, говореше си сам, когато мислеше, че никой не го чува, вероятно на бащиния си език, а понякога и на дартакийски. И сам си отговаряше, сякаш води разгорещен вътрешен спор. Усмихваше се постоянно, но светлите му очи бяха неспокойни и напрегнати, сякаш мислите му бяха заети с друго.

Докато завиваха покрай стената, Аделис пусна ръката на майстор Пенрик, но не и нейната, и посегна да пипне бузата си под черната маска. Когато я носеше, изглеждаше силен и опасен, а не крехък инвалид. Всъщност изглеждаше като себе си, особено в моментите си на сардонични настроения. Гласът му обаче прозвуча плахо:

— Лицето ми прилича ли на кози задник?

Сърцето й се сви, но тя се насили да отвърне със смях:

— Винаги съм смятала, че лицето ти прилича на кози задник, скъпи братко. Така че за мен разлика няма.

Пенрик се наведе напред да я погледне покрай Аделис и вдигна притеснено вежди. Но Аделис само разтегли устни в усмивка, която изглеждаше язвителна под маската, стисна я лекичко за ръката и влезе в тона й:

— Скъпата ми сестричка. Моят верен компас. — После гласът му се сниши и стана тих и сериозен: — И в най-тъмните места.

Тя преглътна и също стисна ръката му.

— Мехурите ти изглеждат много по-добре тази сутрин — вметна Пенрик. — Почти са изчезнали вече.

— Значи си познавач на мехури, майстор Пенрик? — каза Аделис.

— Е, това е част от занаята ми. А твоите бяха от най-добрите.

— Такъв си е Аделис — каза Найкис. — Държи на високото качество.

Тих смях.

— Последният мехлем успокои сърбежа, слава на боговете.

— Браво. Не трябва да се чешеш.

Завиха отново покрай стената и тръгнаха към перголата и Найкис попита:

— Да направим още една обиколка? Или искаш да си починеш?

— Още една обиколка — твърдо каза Аделис.

Найкис се усмихна.

Но преди да продължат на входната врата се почука и те спряха, наострили слух. Градинарят-портиер отвори и пусна госта. Гостите, явно, защото се чуваха два гласа освен неговия. Ако беше приятелска визита, щеше да е първата, откакто се бяха оказали в капана на тази политическа карантина. А ако не беше…

Остро вдишване откъм майстор Пенрик привлече вниманието на Найкис.

— Познавам този глас. Единия. Трябва да… той не бива да ме вижда! — Гласовете приближаваха, възрастният градинар влачеше бавно крака, другите скъсяваха нетърпеливо крачката си, за да не го изпреварят. Пенрик се огледа трескаво — нямаше как да се шмугне в къщата, без новодошлите да го видят.

— Няма време.

За нейно удивление младежът се покатери по ъгловия стълб на перголата като котка, която се катери по дърво, за да избяга от куче. Наведе се, колкото да каже:

— Този не ви е приятел. Внимавайте. — А после хукна с леки стъпки по перголата, раздвижвайки лозовите листа. Аделис, отворил уста за незададен въпрос, обърна глава към тропота и шумоленето.

Пенрик стигна балкона на втория етаж, който гледаше към задната градина, прехвърли се през парапета и се сля с пода. Найкис различи едно синьо око да наднича между решетките на парапета.

Видяла се в чудо какво да прави, тя поведе Аделис към масата и му помогна да седне. Портиерът и гостите се появиха, двама мъже в цивилно облекло, следвани от представител на областната стража. Пенрик бе познал един от гласовете, а Найкис позна един от мъжете — беше главният секретар на провинциалния губернатор, майстор Пригос. Доскоро смяташе, че не е нито приятел, нито враг, а просто педантичен функционер, чиито амбиции не се простират извън канцеларията му. Прошареният кисел бюрократ се поклони леко, повече от празна любезност, отколкото в знак на истинско уважение, предвид че Аделис не можеше да го види. Пригос представи набързо другия мъж като писар Тепелен от службата му. Тепелен беше по-млад и с умно лице, все още неомекнал и неизбледнял от скуката на канцеларския си занаят, за разлика от своя началник.

— Възложено ми е да ви връча копие от протокола по конфискация на имуществото ви — обърна се официално Пригос към Аделис. После кимна на Тепелен, който бръкна в калъфа с документи, който носеше, и извади оттам наръч листа, явно съдържащи списък на цялата собственост, която Аделис вече не притежаваше. Тепелен ги подаде на Пригос, който се обърна да ги подаде на Аделис, после изведнъж спря и каза само: — Ъ.

Воден от някакви свои причини, Пенрик беше покрил отворите за очите на маската с два ката черна коприна и сега те обезпокоително приличаха на лъскави птичи очи. Светлината затанцува върху коприната, когато Аделис кимна към Найкис.

— Дайте ги на мадам Катаи, моля — тихо каза той. — Сега тя ми е писар.

— А. Да.

Найкис взе листовете, хвърли един поглед на дребния калиграфски шрифт и сложния юридически език, типични за правителствените документи, и ги стисна под мишница.

Аделис се обърна към Пригос:

— Имам ли нещо, от което да преживявам, или да си търся просешка паница и място на пазара?

Пригос се изкашля.

— Пенсията на мадам Катаи не е засегната от конфискацията, както и собствеността на майка й, която тя е получила като наследство от вашата майка. Семейството ви няма да остане без дом.

— Дребна милост — каза Аделис.

— Ще стигне — тихо вметна Найкис. Щяха да живеят бедно и натясно в старата къща на майка й в малкия островен град. Предадени. Победени. „Но живи. А щом има живот, има и надежда.“ Или, както би се изразил Аделис, отстъпление за прегрупиране.

Пригос вдигна ръка, после я отпусна. Погледна писаря си, който го стрелна с намръщена физиономия. Старшият секретар се изкашля отново и каза:

— Моля да ме извините, но ми беше възложено да проверя и докладвам за нараняванията и възстановяването на генерал Арисайдия. — Военният чин на Аделис беше неволна грешка, помисли си Найкис, странна за един толкова прецизен човек като Пригос. — Ъъ, мадам Катаи, бихте ли му помогнали да свали маската?

Аделис стисна зъби, ръцете му се свиха в юмруци върху масата. Найкис посегна да стисне леко едната му ръка, въпросително. Той поклати едва доловимо глава и промълви:

— Щом унижението ще е основна част от живота ми, ще е добре да свиквам с вкуса му.

Тя въздъхна, изправи се със свито сърце и мина зад него да развърже панделките на маската. Протегна се покрай главата му да свали подплатената маска бавно и нежно, както го правеше майстор Пенрик. Усети лека съпротива заради гъстия мехлем, но бързо си отдъхна — днес кожата под маската изглеждаше доста по-плътна и здрава отпреди. Аделис дори не трепна, превключил на войнишки стоицизъм.

А после ахна.

Найкис едва не се спъна от бързане да го заобиколи.

— О, богове, заболя ли те?

Червеникав блясък я стрелна уплашено изпод поспадналите отоци на клепачите му, когато той обърна глава към нея, преди да затвори отново очи. Пръстите му се стегнаха около ръба на масата до побеляване. Зъбите му скръцнаха, цялото му тяло се разтрепери.

— Мъничко — успя да каже той.

Найкис се отпусна като подкосена на стола си и остави маската на масата. Пригос преглътна шумно и отклони поглед. За разлика от него, Тепелен изруга под нос. Наведе се напред и втренчи поглед в обезобразеното лице.

— Извинете ни за минутка, моля — каза той и стана от стола си. Сложи тежка ръка върху рамото на Пригос и го стисна в знак да го последва. Пригос го погледна с изненада, но въпреки това се подчини… което беше доста странно, като си помислиш. Тепелен даде знак на стражаря, който се бе облегнал на перголата и явно скучаеше.

— Ти остани. Да не мърдат.

Двамата мъже тръгнаха през къщата към предния вход. Найкис наостри уши, но те ни си казаха и дума, преди да излязат и да затворят вратата.

— Найкис — каза Аделис с напрегнат глас, — поуморих се вече. Ще ме заведеш ли в стаята ми?

— Разбира се.

Стражарят обаче ги спря решително.

— Моля да останете по местата си, генерале.

Аделис вдигна ръце и ги размаха леко, докато не откри Найкис, после намери опипом пътя си до главата й. Обърна лицето й към своето и го придърпа по-близо. Клепачите му се открехнаха отново. Склерата беше почти изцяло червена от кръвоизливи, ирисите му бяха със странен кехлибарен цвят, ала малките черни точки на зениците му определено я погледнаха.

— Скъпа Найкис — каза той. — В такъв случай защо не донесеш нещо освежително за мен и за гостите. Нека камериерът ми ти помогне. — Клепачите се затвориха отново, за да скрият… едно истинско чудо. И също толкова истинска опасност.

Найкис се чувстваше на ръба на припадъка, но все пак намери сили да кимне и да се изправи. Стражарят се намръщи, но после явно реши, че сестрата на важната особа, превърнала се в обикновена болногледачка, не представлява заплаха.

Тя тръгна бързо към къщата, без да поглежда назад. Не свърна към кухнята, макар мислено да преценяваше колко им е останало от евтиното вино, което ставаше само за слуги, следователно беше твърде добро за натрапниците, както и наличностите от готови за употреба отрови, с каквито, за жалост, не разполагаше. Изкачи с нормална скорост, без да тича — „Не тичай!“ — стъпалата към галерията. Майстор Пенрик вече не лежеше по корем на балкона, затова пък откъм стаята на Аделис се чуваше тих шум.

Найкис влезе и го завари да прибира трескаво медицинските си пособия. Нахлузил беше панталони под туниката си. Вдигна глава и я стрелна с най-измислената си усмивка досега.

От десетките тревожни сигнали, които звучаха един през друг в главата й, един пръв си намери изход:

— Той вижда!

— Да.

— Откога?

— От вчера. Но ако питаш откога аз знам, че мога да възстановя зрението му, отговорът е почти от самото начало, иначе отдавна да си бях тръгнал.

Тя го зяпна объркано.

— Сега тръгваш ли си?

— Не… не зная. Не съм приключил. — Намръщи се. — И което е по-важно, Велка разбра. Как можа да се появи точно сега, проклет да е, в най-лошия възможен момент!

— Кой?

— Тепелен. Писарят, който не е писар. Не знам кое му е истинското име. Може би нито едно от двете. Той е агент от високо ниво, член на столичната клика, която е скроила шапката на брат ти. Е, не знам колко високо му е нивото, но не е глупав и не губи време. — Огледа се. — Ние трябва да направим същото, впрочем. Има ли някакви пари в тази стая? Или друго, с което да подпомогнете бягството си от града?

Би викнала „Какво бягство бе?“, само дето беше пределно ясно какво има предвид Пенрик и защо се налага да вдигат гълъбите.

— Нямаме достатъчно пари да платим и на перачката. Утре жената ще дойде и вече се чудех какво да й предложа в замяна на услугите.

— Можеш ли да яздиш?

— Да. Но нямам кон.

Той издаде нечленоразделен звук, изправи гръб и потупа устните си с пръст.

— А така ми се искаше да запазя тази тайна… Май ще се окаже невъзможно, уви. — И двамата замръзнаха, когато чуха входната врата да се затръшва, последвана от тропота на твърде много тежки стъпки откъм атриума. — На Копелето преизподнята, лошо. Върни се при брат си и стой до него. Аз ще съм наблизо. Не се паникьосвай.

Ако погледът й можеше да го възпламени, досега да беше станал на пепел, помисли си Найкис. Тя се обърна и хукна към стълбището.

Стигна до масата под перголата миг преди новите натрапници. Пригос и неговият странен писар водеха четирима стражи — двамата, които стояха на пост около вилата от самото начало, и двама други. Онзи, когото бяха оставили да варди в двора, застана мирно и погледна не към старшия секретар, а към Тепелен. Или Велка. Или който беше в действителност този ужасен човек.

Тепелен посочи Аделис и нареди:

— Вържете го.

Аделис скочи и столът се катурна с трясък зад него. Този път явно не смяташе да се предаде кротко. Найкис със закъснение осъзна, че е трябвало да мине през кухнята за някой и друг нож. Грабна своя стол и нападна с него един от стражите. Той политна назад, сепнат от неочакваното нападение, и падна, но успя да улови краката на стола. Найкис едва не падна отгоре му. Задържа се права, но когато понечи да го настъпи, онзи я хвана за глезена и я събори. Тя падна, причерня й, а онзи я сграбчи за косата.

Аделис, като всеки опитен войник, беше по-умел от нея в ръкопашния бой и по-свиреп, ала другите четирима стражи и Тепелен се съюзиха срещу него. И макар да беше ясно, че брат й вижда нещо, също толкова ясно бе, че зрението му е замъглено, и когато един от мъжете успя да го удари по лицето, Аделис изстена и залитна, а противниците му само това чакаха.

Найкис и Аделис се бореха като за последно, но последното дойде много бързо, щом се изтеглиха мечове. Вързаха ги здраво за два срещуположни стълба на перголата, задъхани, насинени и отчаяни. И къде беше майстор Пенрик с обещанията си за помощ? Не че слабичкият лекар би бил от голяма полза в схватката, но можеше да ангажира поне един от противниците на Аделис и така да улесни задачата му.

Тепелен, останал без дъх, изправи рамене и приглади дрехите си. Пригос, който беше стоял настрани от боя, вкаменен от напълно разбираем страх, сега застана до него и двамата тръгнаха към вързания Аделис. Бившият генерал дръпна рязко глава, когато Пригос посегна да докосне изгореното му лице.

— Бил си прав — каза Пригос на Тепелен. — Онзи, който го е ослепил с оцета, явно си е свършил работата през пръсти. Някой ще трябва да го разпита.

— На мен ми се стори усърден — каза през зъби Аделис. Устата му кървеше, както и устата на Найкис, впрочем. Тя облиза кръвта от отичащите си устни. Имаше неприятен металически вкус. — Но иначе, да, разпитайте го. Най-подробно и щателно.

— Достатъчно — каза Тепелен. — Нека отстраним този пропуск още сега. Няма смисъл да проточваме нещата излишно. Съдебното представление приключи преди седмица. — Махна на един от стражите. — Ти… не, вие двамата… дръжте му главата да не мърда.

Двамата стражари застанаха зад Аделис и хванаха главата му. Жилите по врата на Аделис изпъкнаха от усилието да се измъкне, дъхът съскаше през стиснатите му зъби. Пригос отстъпи доста назад, като кимаше в знак на съгласие, макар да беше прежълтял от ужас. Тепелен се намръщи, извади ножа от канията на колана си и го вдигна към очите на Аделис.

Найкис изпищя.

— О, стига — чу се тих глас някъде отгоре. — Това вече не мога да го позволя.

По някаква неведома за Найкис причина Тепелен изсъска и пусна ножа си, като да го беше опарил. После стисна ръката си, завъртя се и отстъпи няколко крачки да погледне нагоре.

Майстор Пенрик стоеше в края на перголата току над Аделис, с една ръка на кръста и видимо ядосан.

Тепелен зяпна комично.

— Ти! Нали те удавиха!

— Сериозно? — Пенрик кривна глава замислено. — Май така беше.

Ужас разкриви лицето на Тепелен, бързо изместен от нарастващ гняв. Устата му се затвори с трясък, после се отвори отново и той кресна на сащисаните стражари:

— Хванете го!

Чули заповед, която им е по силите, те се втурнаха вкупом да я изпълнят. Лицето на Пенрик се изопна съсредоточено, после едната му ръка взе да маха ритмично, като на човек, който дирижира музиканти. Един по един петимата стражари изпопадаха с изпружени крака, явно неспособни да се изправят, досущ като новородени жребчета. Тепелен залитна и също се пльосна на земята.

Пригос писна и хукна да бяга.

Пенрик се наведе да го погледне.

— Опа. Тебе те забравих. — Махна отново с ръка и секретарят се спъна и падна. Явно не можеше да се изправи, затова пък дращеше по земята в напразни опити да се изтегли с ръце към изхода, като току хвърляше ужасени погледи през рамо.

Пенрик въздъхна и се спусна по перголата. Нещо в лицето му се промени, от устата му изскочи странен, почти безмълвен смях.

— Много добре опази тайната, Пенрик. — Той тръгна между стражарите, които се мятаха като риби на сухо, и разрита мечовете им. Пътьом докосваше всеки по гърлото, при което виковете им утихваха до скимтене. Понечи да докосне и Тепелен, който единствен не викаше, но после дръпна ръка и каза: — Не, с теб още не съм приключил.

Врявата утихна. Ушите на Найкис звъннаха от тишината. Пенрик се изправи. Направи физиономия, после махна отново и въжетата, които пристягаха Найкис и Аделис към стълбовете, се охлабиха и паднаха в краката им.

Найкис се строполи на колене. Аделис залитна напред, сграбчи Пенрик за ризата и го притисна към друг от стълбовете на перголата. Лицето му беше разкривено, при това не само заради мижащите яркочервени очи. Блъсна Пенрик в стълба и ревна с цяло гърло:

— Кой си ти?!

— Хайде, хайде. — Пенрик го удостои с най-слънчевата си усмивка. — На подарен кон зъбите не се гледат.

— Това не е отговор! — Аделис разтърси лекаря, който не оказа никаква съпротива и се петлееше в ръцете му като парцалена кукла. Найкис подозираше, че ако поиска, може да се възпротиви по много ефективен начин.

Цялата разтреперана, тя се изправи и избърса разкървавената си устна.

— Защо не ни освободи по-рано? — Защо не беше направил нещо по-рано, каквото и да било?

— Помислих за това, но сметнах, че така само ще добавя още един случаен елемент към и без това сложната ситуация. Нашето внимание не е безкрайно. Беше по-безопасно да ви оставя където сте, временно.

Аделис изруга и го пусна, а младият лекар бръсна с ръка спретнатия си зелен елек и се протегна като котка. Устата му се усмихваше неуморно, но усмивката не стигаше до очите му, които обхождаха притеснено сцената на странното безкръвно кръвопролитие.

Аделис явно беше решил да поправи това противоречие — наведе се и грабна един меч.

Пенрик сложи решително ръка върху неговата.

— Не, не може да ги убиеш. Те са безпомощни в момента.

— И аз бях безпомощен!

Пенрик кимна в знак на разбиране, но каза:

— Сега имаш по-неотложна задача. Трябва да заведеш сестра си на безопасно място.

Найкис, която междувременно трескаво се чудеше как да заведе Аделис на безопасно място, се почувства засегната от думите му, но те свършиха своето — брат й обърна рязко глава към нея. „Аха, спомни си, че съществувам, така ли?“ Този Пенрик определено умееше да отклонява вниманието на хората. Аделис, все още с меча в ръка, се приближи с бърза крачка да я прегърне.

— Добре ли си, Найкис?

— Е, поступаха ме малко.

Той присви очи към стражарите, сякаш още не се беше отказал от идеята си да ги довърши. Но само ги срита пътьом. Пенрик поведе двамата към атриума и сниши глас.

— Отвън са вързани два коня. Мадам Катаи, ако имате панталони за езда, обуйте ги. Вземете каквито пари имате, също дрехи и бижута, които да се съберат в една чанта, и се върнете тук по най-бързия начин, все едно къщата гори.

— Къщата не гори. — Имаше чувството обаче, че гори животът й.

— Засега.

Пришпорена от заразната му лудост, Найкис хукна. Пътьом видя, че купчинка дрехи и чантата с медицинските му пособия вече чакат край стълбището.

Когато се върна, завари Пенрик да стяга колана на една от по-дългите й рокли около кръста на Аделис, който протестираше разгорещено. После свали вдовишкото й зелено наметало от закачалката, нагласи го на раменете на брат й и вдигна качулката на главата му.

— Готово. Вълшебната ти мантия невидимка. Дръж си главата наведена.

Пенрик надникна през предната врата, после ги поведе към тихата улица, която дремеше под жаркото следобедно слънце. Помогна й да се качи на по-едрия от двата коня. Животните бяха жигосани с емблемата на провинциалната стража и имаха военни седла. Забавиха се, докато Пенрик и Аделис спореха шепнешком дали е редно новопроизведената вдовица да стиска меч. Накрая се споразумяха да пъхнат оръжието в ножницата на седлото, което доведе до нов спор, когато Пенрик настоя Аделис да се качи зад Найкис на нейния кон.

— Конете са два — каза Аделис. — По един за всеки от нас.

— Мислиш си, че си в състояние да яздиш, но не е така, както ще установиш веднага щом възбудата от схватката премине. Освен това сме трима. Вторият кон ще ми трябва, за да ви настигна.

— Идваш с нас? — попита Найкис. Не би могла да опише реакцията си. Знаеше само, че не съжалява за решението му.

Русият кимна.

— Още не съм приключил, както вече казах. От вас искам да напуснете града с бавна крачка, без да привличате внимание… да не говорим, че трябва да щадите бедното добиче… и тръгнете по южния път. Трябва да поразчистя тук, после ще ви настигна.

— Как ще ни намериш?

— Мога да ви намеря.

— Ти и кой друг? — започна с раздразнение Аделис.

Остатъкът от възраженията му остана неизречен, защото Пенрик отстъпи назад и плесна коня по задницата. Найкис успя да хване юздите и… двамата с Аделис вече бяха тръгнали в тръс.

Мълчаха известно време. Яркият спомен за преживения ужас бавно се слягаше в гърдите на Найкис. Дори не можеше да си представи как се чувства Аделис, след като току-що го бяха предали за втори път. Е, имаше някаква представа — усети как напрежението се отлива от него, усещаше и тежестта му върху гърба си.

Минали бяха по три улици и вече яздеха бавно по главния път, когато Найкис най-после каза:

— Дали наистина ще подпали вилата, как мислиш?

След кратък размисъл Аделис отвърна:

— Под наем е.

— Въпреки това ще е жалко. — А после: — Той какво направи там, в градината? Богове…

— Нещо свръхестествено — отговори Аделис.

— Самоук магьосник? За това ли си мислиш? Ти беше по-близо до него.

— Това би обяснило много неща. И не само от днес.

Но защо би дошъл при тях подобен човек? Историята му, че бил нает от анонимни доброжелатели, изведнъж й се стори неадекватна, но нямаше с какво да я замести. А и онези първи странни реплики, които си беше разменил с Тепелен, също висяха без обяснение.

— Дали наистина ще ни настигне?

— Не мисля. Не е толкова глупав. Много по-умно ще е да избяга някъде далече от нас, на безопасно място.

Найкис се замисли какво ли значи безопасността за човек, който може да прави такива неща.

И в този ред на мисли — какво ли значеше глупостта за него.