Лоис Макмастър Бюджолд
Мисията на Пенрик (13)

13.

Пенрик хвана под ръка Найкис… мадам Катаи, докато вървяха в мрака към странноприемницата. Потръпна при мисълта, че го е проследила до храма сам-самичка посред нощ в непознат град.

„Разстоянието не е голямо“ — отбеляза Дез.

„Дез, просто… не ме излагай пред тази жена, става ли?“

„Защо, предпочиташ сам да се излагаш? — Пен остана с впечатлението, че е изсумтяла. — Щом аз мога да те слушам как вехнеш по нея, значи и тя може. Пък току-виж дало плод.“

Сякаш не беше достатъчно зле, че си беше излял душата пред Найкис.

„Има пречки. Като се започне с храмовата ми клетва пред архисвещения на Адрия.“

„Богът ти е еднакъв навсякъде — в Адрия, в Седония… че и в Орбас.“

„Ако не си забелязала, моят бог току-що отвърна с мълчание на молбата ми за напътствие. Както винаги. И навсякъде. Което в известен смисъл потвърждава тезата ти, предполагам.“

„Да бе. Молиш се за напътствие и миг по-късно това прекрасно дете идва и сяда на пода до теб. Реших, че ще те потупа по главата. Макар че един удар с талпа би свършил по-добра работа, не че някой ме пита. Ти какво очакваш от Него, писмо с подпис и печат по нарочен куриер? Парад с тромпети?“

Пенрик каза колебливо:

„Значи я харесваш? Рядко харесваш жените, с които се, ъъ, срещам.“

„Защото те не ме харесват. Но тази ми изглежда готова да се учи. Виж, за брат й не съм толкова сигурна.“

„Мислех, че е радост за очите ти.“

„Да, докато не си отвори устата. Много е груб.“

„Срещали сме и по-груби. Според мен може да се научи. Дай му време.“

„Време, с което по план не разполагаш? Противоречиш си, Пен.“

Той се усмихна невесело.

„Ако искаш последователност, значи е трябвало да дам клетва на друг бог.“

Влязоха в странноприемницата и стълбите заскърцаха под стъпките им. Под прага на стаята им се лееше слаба оранжева светлина. Влязоха и завариха Арисайдия седнал на единствения стол в стаята да ги гледа гневно, очите му бяха като червени искри на слабата светлина от лоената свещ. Държеше на коленете си оголен меч.

И каза тихо и заплашително:

— Къде бяхте?

Сигурно се беше разтревожил, като се беше събудил сам в стаята. Заради сестра си, макар че нейната липса Пен не беше планирал. Добре поне че не беше хукнал да ги търси из града.

— В храма — отговори той, също толкова тихо.

— По това време на нощта?

— Боговете чуват молитвите ни по всяко време.

— Всъщност — каза Найкис, докато сваляше наметалото си и го окачваше на един пирон на стената, — го заварих да опразва кутиите за приношения.

Арисайдия го прикова с гневния си поглед.

— Утре искаш да наемем коне, нали? — каза Пен.

— Боях се, че ще трябва да откраднем коне като войска на вражеска територия — призна неохотно бившият генерал. — По-добре ще е да ги купим, разбира се — добави саркастично, — понеже така няма да оставим свидетели.

— Мислел си да ги откраднем? — каза Найкис и вдигна вежди. Хвърли кос поглед на Пенрик. — Трудно ми е да си представя Седония като вражеска територия.

— Тук няма да намерим коне за продан посред нощ. — Арисайдия въздъхна, после стана. — Хайде да лягаме.

Прибра меча в ножницата, но не пропусна да стрелне Пенрик с гневен поглед, преди да духне свещта и да си легне.

Пен се изопна на дюшека и се замисли възможностите си.

Не че бяха много. Един път се отклоняваше на изток от Скирос към морето, друг водеше на запад и се свързваше с мрежата пътища около столицата Тасалон. Тесен местен път се провираше на юг между възвишенията и се разклоняваше в черни пътища и пътеки през скалистите проходи към съседната провинция. Оттам карета не можеше да мине, нито друго возило. Следваха още стотина мили през съседната провинция до следващата планинска верига. Отвъд нея се простираше Орбас, чиито съседски отношения със Седония варираха през вековете от търговска и политическа зависимост през съюзничество до спорадични войни, а понастоящем дукът се опитваше да води политика на неутралитет. Тасалон с радост би превърнал съседа си в своя провинция, която да пълни хазната му с данъци, ако императорът нямаше по-належащи проблеми другаде — Адрия на изток, Рокнарийските княжества по северното крайбрежие и русилийците на югозапад.

За Пен най-прекият път към дома беше на изток през морето до Адрия. По суша пътуването щеше да е по-дълго, на юг покрай крайбрежието през Орбас и Тригони. Макар че стигнеше ли в Орбас, поне нямаше да бяга и да се крие като издирван престъпник: би могъл дори да потърси съдействие от местната палата на Копелето. С други думи, евентуално решение да тръгне на юг с Арисайдия и сестра му… добре де, с Найкис и брат й… би подлежало на преразглеждане. Друг вариант беше да намерят кораб, който да ги откара до някое от малобройните пристанища на Орбас, макар че Арисайдия едва ли би се навил на транспорт, който нито може да контролира, нито да зареже при нужда.

Найкис без съмнение щеше да последва брат си. А не някакъв потенциално откачен непознат, за чието съществуване не е и подозирала допреди две седмици. Арисайдия с право, ако не и правилно, приемаше това за факт. Даваше ли си сметка, че изобщо не се съобразява със сестра си?

Не че свръхпросветеният Пенрик можеше да й предложи нещо по-добро всъщност. Опасно бягство, макар и в друга посока, и също толкова несигурно посрещане.

„Пен — каза с раздразнение Дездемона, — има едно нещо, което можеш да направиш. Спри да се тормозиш и заспивай най-после, иначе утре всички ще сме безполезни, а ни чака работа.“

Права беше, разбира се. Той изсумтя и затвори очи.

 

 

Закусиха рано в общото помещение на странноприемницата, възможно най-встрани от другите клиенти и мълчаливо. Закуската се състоеше от дежурната попара с добавка от сушени фурми и кайсии, бучка сирене и болезнено познатите му парчета сушена риба, които Найкис и Арисайдия изядоха без коментар, както и изключително щедра паница със съсухрени черни маслини, които Пенрик пробва колебливо, а сетне решително бутна към сътрапезниците си. После се върнаха в стаята да преброят парите си и да решат какво ще правят.

— Ако тръгнем към брега — каза Пен — и после се качим на някое местно корабче, плаването до Орбас или до остров Корфара би отнело горе-долу еднакво време. И ще е много по-щадящо за мадам Катаи от бягство по сушата през планините. — Плюс това щеше да осигури на Пен още няколко дни да пробута Адрия на генерала, стига да измислеше достатъчно силен, направо неопровержим аргумент, който да тласне Арисайдия в тази посока. Найкис навъси чело в знак, че тази завоалирана обида към издръжливостта й не е останала незабелязана, но ако Пен се беше позовал на братовото й здраве, реакцията щеше да е много по-бурна.

Арисайдия сякаш се вслуша в аргумента за плаването, поне ако се съдеше по веждите му, сключени по-скоро замислено, а не с обичайния къкрещ гняв. Хвърли преценяващ поглед към сестра си и каза:

— С тези пари можем да купим един свестен кон. Но не и три. Дай кесията на Найкис и двамата с нея ще пообиколим за коне под наем. Ти купи храна за два дни. Ще се чакаме тук и тогава ще решим накъде да тръгнем.

Не беше „да“, но не беше и обичайното категорично „не“. Пенрик реши да не го притиска повече на този етап и тръгна да търси пазара. И да обмисли следващите си аргументи.

Върна се с торба с храна, включително пликче от твърдите маслини. Седна на една пейка във вътрешния двор на странноприемницата, смъкна сламената шапка над очите си и зачака близнаците да се върнат с конете.

Чака — и чака.

Писна му и се качи в стаята. Нямаше бележка. Арисайдия и Найкис бяха отнесли малкото си багаж да го приберат в дисагите на конете, а чантата на Пен чакаше готова до вратата. Арисайдия не обичаше да губи време.

„Че как иначе.“

Усети в стомаха си внезапна тежест, която нямаше нищо общо с попарата и маслините. Хукна обратно по стълбите и оттам към главната улица, където се намираха конюшнята и големият хан, обслужващи армейския път. Бързото допитване сред конярчетата не даде резултат — мъж и жена не се бяха опитали да наемат три коня през последния час, нито дори два, съжалявам, сър. Има ли друга конюшня в градчето? О, да, сър, има, встрани от западния път, но там обслужват предимно местни хора и не предлага такива хубави впрягове, дето могат да глътнат дванайсет мили в час по равното! С мисълта, че тази част от страната не предлага изобилие от „равно“, Пенрик забърза към западния път.

Конюшнята беше малка, но спретната и чиста. О, да, сър, един мъж и госпожата му взеха два коня, както и полагащия им се водач, и потеглиха преди два часа. Накъде ли? По южния път. На гости при роднини в някакво село в другия край на долината.

„Арисайдия, мръсник такъв“ — изруга наум Пенрик. За пред собственика успя да докара усмивка.

Тръгна по пътя и когато се отдалечи достатъчно, за да не го чуват от конюшнята, се разпсува на глас. Това не му помогна особено. Трижди проклетият генерал не беше печелил войни, като си е седял кротко на задника и е чакал битката да дойде при него. Факт, за който Пен беше трябвало да се сети по-рано.

„Голям хитрец — съгласи се Дез, с което само наля масло в огъня. — Каза да дадеш кесията на Найкис. Ако сам ти я беше поискал, сигурно щеше да се замислиш, преди да му я дадеш в ръчичките.“

Пен само изръмжа.

Найкис съгласила ли се беше, или беше възразила и бе изгубила спора? Последвала беше брат си безропотно или неохотно? Не че имаше значение всъщност за бедното му разбито сърце.

Върна се в странноприемницата, взе чантата и торбата си от стаята, за която вече не можеше да плаща, и се опита да измисли нещо. Да тръгне пешком след тях с надежда да ги настигне беше нелепо. Кражбата на кон, дори с намерението по-късно да го върне някак, щеше да е трудна. „Но не и невъзможна.“ Ако се спреше на този вариант, трябваше да действа бързо.

Налагаше се да изчака нощта, за да повтори визитата си в храма за поредния „кредит“, а и набегът срещу едно и също място в две поредни нощи носеше своите рискове. Ако свещенослужителите бяха забелязали внезапния недостиг в кутиите за приношения, като нищо щяха да оставят пазач. Е, винаги можеше да се откаже и да поеме към морето пеша. Износените му седонийски сандали не отговаряха на представата му за походни обувки, но все щеше да намери нещо по-подходящо в следващото градче по пътя. Там щеше да има друг храм, макар и по-беден вероятно. Извади от торбата една сушена кайсия и я задъвка ядосано.

След като прецени осъществимостта на плана си, Пен помъкна чантата и торбата към първата конюшня. Там имаше по-голям избор на коне, но и повече хора. Да измъкне кон посред бял ден щеше да е предизвикателство дори за магьосник. Но да чака падането на нощта щеше да е безсмислено, ако целта му беше да настигне Арисайдия и Найкис. А ако тръгнеше на изток пеша, беше по-добре да е веднага.

На улицата се появиха две карети, трополящи и прашни, с впрягове по шест запенени коня. Спряха и от тях се изсипаха десетима войници, един сержант и един мъж с широката бяла дреха на седонийския орден на Копелето — до болка познатият на Пен Велка.

Пен се изкатери по калкана на къщата, като ожули до кръв пръстите си по каменния зид и первазите, и се просна по корем на плоския покрив. От мястото си виждаше улицата и част от двора на хана. Естествено, че щяха да използват карети. Ако Велка беше вдигнал войска да гони Арисайдия, едва ли щяха да са изминали повече от четиридесет мили.

След като отскочиха до клозета и гаврътнаха по една бира, войниците се събраха отново, сержантът ги преброи и ги разпрати по двойки из градчето.

— Знаете какви въпроси да задавате — извика след тях той.

И Пен знаеше какви въпроси ще задават. „На Копелето зъбите!“

Велка, с превръзка на челото, накуцваше. Може да беше остатъчен ефект от сблъсъка му с Пен във вилата преди три дни. Но сивобрадият мъж с омачканата бяла дреха се движеше кажи-речи също толкова вдървено, така че може да беше и от дългото пътуване с каретата. Среброто в ширита на рамото би било достатъчен белег за службата на сивобрадия дори ако Дез не беше настръхнала така.

„Е, Пен. Имаме си колега.“

„Можеш ли да ми кажеш някакви подробности, без да се разкриеш?“

„Засега — не.“

Велка взе да разпитва конярчетата и слугите, които отговаряха с готовност и сочеха насам-натам. Няколко монети намалиха броя на посоките. На Пен му идеше да се срита отзад — собствените му въпроси към конярчетата отпреди час-два сега щяха да насочат Велка към другата конюшня много по-бързо, отколкото би я открил сам. Макар че рано или късно щеше да стигне и до нея. Арисайдия и Найкис едва ли бяха изминали повече от десетина мили. А може би имаше много разклонения и странични черни пътища? Пенрик се надяваше да са десетки.

Щеше да мине известно време, докато Велка събере информация, реши накъде да тръгне и наеме или конфискува тринайсет коня. Макар че сержантът вече поръчваше бърз обяд за хората си, а междувременно конете можеше да бъдат осигурени и оседлани. И конюшнята щеше да се изпразни, ако не се брояха изтощените коне от впряговете, които не вършеха никаква работа на Пен. Храмовият магьосник влезе в хана, вероятно да обядва на спокойствие.

Велка скоро щеше да научи, че тримата издирвани бегълци вече не пътуват заедно. Пен би могъл да се покаже, така че да подгонят него вместо Найкис и Арисайдия. Бързо щяха да го хванат, разбира се, макар че щяха да си платят за това. Само че Велка разполагаше с достатъчно войници, за да преследва и тримата. За Пен щяха да му трябват само магьосникът и двама от мъжете. Останалите можеха да пришпорят конете си на юг.

Арисайдия щеше да се бие до смърт, в това Пен не се съмняваше. И какво щеше да стане тогава с Найкис? Оставена на произвола на оцелелите след битката войници, бесни и жадни за мъст? Освен ако близнаците не решаха да поемат заедно и по този последен път. И в двата случая изходът беше кошмарен.

Пен преглътна, слезе от покрива, взе си багажа и притича към следващата улица — не че в Скирос имаше богат избор на улици. Хукна на запад, успоредно на армейския път, но без да се вижда от него. Промъкна се през нечия рехава маслинова горичка срещу малката конюшня и видя двама от войниците на Велка да се връщат оттам на бегом с добрите новини.

Изпсува под нос, изчака да се махнат и претича през пътя към конюшнята.

Конярчето се изправи рязко, твърде рязко като за пред потенциален клиент. Пен му даде знак да мълчи, но момчето се врътна, развика се и понечи да хукне. Останал без избор, Пенрик прекъсна временно нервите на краката му, а после и тези на гърлото. Момчето се сви в ужас, след като Пен го изтърколи встрани от пътеката между отделенията за конете и му прошепна:

— Съжалявам… извинявай! Скоро ще ти мине.

Надяваше се да му мине. За разлика от предния път, във вилата, сега беше действал по спешност и кажи-речи на сляпо.

Останал беше само един кон, дългокрак кафяв скопец, който тъпчеше неспокойно в отделението си.

„Добре изглежда — каза Дез. — Краката му са по-дълги и от твоите.“

Освен това имаше гръбнак като острието на трион — десет минути без седло и ездачът му щеше да прокълне и майчиното си мляко. Пен се разтърси за седло, юзди и дисаги, в които да прибере нещата си. Намери всичко, слава на боговете. Върна се при коня и разбра защо е останал само той. Защото хапеше. И риташе. И като цяло не беше склонен да съдейства. При втория опит да захапе Пен с жълтите си зъби конят получи силно перване по носа от Дез, което явно го озадачи, защото човекът, когото се опитваше да разкара, не беше посегнал да го удари; и още едно перване при третия опит. Повече опити не последваха.

Докато пъхаше юздечката в устата му, Пен едва не плати с безценните си магьоснически пръсти. Провери внимателно подпръга, воден от подозрението, че злото добиче обича и да хвърля, и яхна коня още в конюшнята. Остави на Дез да отвори вратата и се съсредоточи върху главата на коня и своята — неговата държеше изправена на къса юзда, а своята приведе, за да не я фрасне в горния праг, когато животното се юрна към светлината на следобеда.

С мъка изведе пощръклялото добиче на пътя, където то, ако не друго, премина от вертикални движения към хоризонтални. Бегла илюзия за вълци, частична принуда, която Пен беше научил от приятеля си шаман, накара коня да свърне по пътя… добре де, подплаши го натам. После на Пен му остана да се приведе над врата му и да стиска здраво юздите, понеже конят препускаше като бесен.

И така пет мили. Пен, останал без дъх, беше впечатлен. „Копелето ли те изпрати при мен, приятел?“

Галопът премина в тръс, който беше също толкова неприятен за задните му части, после в бърз ход. Пътят следваше извивките на долината и се изкачваше към проходите. Малки чифлици се редяха на интервали покрай потока сред иначе гористия терен. В един от чифлиците жена работеше в зеленчуковата градина и Пен събра смелост да я помоли за чаша вода. Попита за други конници преди него. Жената отначало се навъси подплашено, но после, като го огледа по-добре, се усмихна. Донесе му голяма чаша вода, но за конници не знаеше, защото току-що била излязла в градината. Пен я благослови, при което стопанката примигна изненадано, но после му махна за сбогом.

Напои коня на едно място, където поток пресичаше пътя, но не и преди двамата да поспорят дали е разумно добичето да клекне във водата и да отъркаля ездача си в камъните. Пен съжаляваше, че не може да го даде на Арисайдия. Двамата си бяха лика-прилика.