Лоис Макмастър Бюджолд
Мисията на Пенрик (14)

14.

Ако Аделис беше кон, помисли си Найкис, щеше да препуска много по-енергично от мързеливите им коне. През пет минути настояваше водачът да увеличи скоростта, но без особен успех. Човекът явно щадеше добичетата на работодателя си, и толкоз. Е, може би това не беше единствената причина, ревизира Найкис мнението си след няколко часа, когато стигнаха точно навреме до един чифлик — на негов братовчед, оказа се, — където им предложиха обяд срещу заплащане. Аделис прошепна ожесточено и не съвсем на шега, че ще е по-бързо да фраснат нещастника по главата и да откраднат конете, но накрая отстъпи. Явно беше огладнял, а храна не си носеха заради онзи лекар… просветен… какъвто там беше Пенрик, когото бяха зарязали в Скирос.

Едрият ухилен братовчед им сервира обяд на маса под сянка край потока, приятна почивка на идилично място при други обстоятелства. При техните това даде на Найкис възможност да поднови спора, който двамата бяха започнали в конюшнята.

— Убедена съм, че не трябваше да се отделяме от просветен Пенрик. Ако не от тактическа гледна точка, макар че и това го има, то от морална. Ами ако пострада?

Аделис изсумтя:

— Той е магьосник. И шпионин. Ще си падне на краката като котка.

— Това не винаги е вярно за котките. — Или за магьосниците? — Последния път е паднал в бутилкова килия.

— Ако е вярно, че са го хвърлили в такава, значи е вярно, че е избягал. Което е… да кажем, че е нечувано. Без нас ще стигне до Адрия по-бързо и по-безопасно. А че е адрийски шпионин, е единствената част от смахнатите му истории, на която вярвам.

Найкис отпи от разреденото вино и потропа с пръсти по дъсчения плот на масата.

— Наблюдавах го и разговарях с него в онези първи дни, когато ти не беше на себе си заради болката и маковия сироп. И мога да ти гарантирам, че вземаше лечението ти присърце.

— Което означава единствено, че има съвест, което аз не оспорвам, и че се е чувствал виновен. Или защото ни е излъгал, или защото пази някакви други тайни, не знам и не искам да гадая. Фактът, че до последно се опитваше да ме убеди за Адрия, след всичко, което преживяхме, и че положи такива геройски усилия да ме изцери, говори едно — дукът непременно държи да ме привлече на служба при себе си, с цената на всичко едва ли не, и това ме кара да се питам защо. Найкис, имаме само неговата дума за тази смахната история. Че е храмов магьосник и прочие. Може да е излъгал.

— И онова, което направи за нас, не е достатъчно доказателство, така ли?

Аделис поклати глава.

— Приемаш на доверие всичко, което излиза от устата му, гълташ, без да дъвчеш, като последната патка, само защото… какво… харесваш сините му очи?

— Самият ти не отричаш, че е магьосник, не можеш да отречеш, че е изключителен лекар… а онова, дето Пенрик ми го каза в храма снощи…

— Той ти го е казал — прекъсна я Аделис. — Отново.

Тя махна с ръка.

— Е, това ми го сподели като при изповед, така че няма да го обсъждам с теб. Но за другото… той вижда доброто в хората дори когато не го заслужават. Което го излага на опасност. Поведението му е на свещен, а не на шпионин. Мисли различно.

— Да, той и невидимият му демон с дванайсет глави. Как няма да е различно — каза Аделис и се намръщи.

Найкис потръпна за пореден път при мисълта какво ли се случва в пренаселената глава на просветен Пенрик. Непрекъснато. Е, поне явно никога не скучаеше. Чудо беше, че не е полудял.

— Пък и сега можем да се движим по-бързо — каза Аделис.

— Да бе, много бързо, като гледам.

— Хм. — Аделис натъпка последния хляб в устата си и стана, преди да го е сдъвкал. — Отивам да сръчкам коняря. И да поискам вода. И нещо за ядене. Път ни чака. Ще ни трябват. — И тръгна към каменната фермерска къща.

Найкис си помисли, че на нея ще й потрябва друго, не храна и вода. Най-голямата й нужда беше от друг характер, едновременно човешки и демоничен. Щеше ли да види отново странния магьосник? И щеше ли той да се справи без тях, самичък, както твърдеше брат й? Последния път, когато се бе озовал на седонийска земя сам — първия му път всъщност, ако беше разбрала правилно, — Пенрик се беше сблъскал с неочаквани и ужасяващи препятствия. Не се беше чувствала така разтревожена и безпомощна от… ами, от случилото се с Каймис насам. А после и покрай Аделис, преди Пенрик да се появи. А сега и заради Пенрик. Поредицата мъже, които караха сърцето й да кърви, ставаше по-дълга, но не и по-малко мъчителна.

И щеше ли изобщо да разбере дали се е прибрал у дома жив и здрав? Не познаваше никого в Лоди, ако не се брояха няколкото адрийски търговци, с които бе разменяла по някоя и друга дума. Някой от тях сигурно би могъл да отнесе писмо, но до кого?

Чакай, просветен Пенрик беше човек на храма. Ако наистина беше такъв, за какъвто се представяше, значи едно запитване до архисвещения на Адрия би могло да стигне до него. Напоследък писмата до и от Адрия май рядко стигаха до получателите си, но ако двамата с Аделис стигнеха до Орбас, Найкис щеше да си опита късмета, да.

Ето, вече имаше план. По-добре, отколкото да рони сълзи под някое дърво. Когато Аделис се появи откъм къщата, повлякъл коняря след себе си, Найкис изтри очи и тръгна с бърза крачка към конете.